Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (2)

Глава втора
Какво намери Луси

— Добър вечер! — поздрави Луси.

Но фавънът не й отговори веднага, тъй като беше улисан в събирането на разпилените пакети. Когато свърши, леко се поклони и каза:

— Добър вечер, добър вечер! Извинете, надявам се няма да бъде много нахално, ако предположа, че вие сте дъщеря на Ева!

— Аз се казвам Луси — отвърна тя, объркана от въпроса му.

— Но нали ти си… извинявай… нали ти си това, което наричат момиче?

— Разбира се, че съм момиче — отвърна Луси.

— Значи всъщност ти си човек?

— Разбира се, че съм човек — каза Луси, все още леко озадачена.

— Разбира се, разбира се. Колко глупаво от моя страна! Но аз никога не съм виждал нито син на Адам, нито дъщеря на Ева. Приятно ми е! Излиза, че… — И той млъкна, сякаш се канеше да каже нещо, което нямаше намерение да казва, но се усети навреме. — Приятно ми е, приятно ми е. Разрешете да ви се представя! Аз се казвам Тумнус.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Тумнус — усмихна се Луси.

— Разрешете да ви попитам, дъще Евина — каза господин Тумнус, — как попаднахте в Нарния?

— Нарния ли? Какво е това? — учуди се Луси.

— Това тук е страната Нарния — каза фавънът. — Тя е всичко, което се намира между стълба с фенера и големия дворец Каир Паравел на Източното море. А ти… ти дойде от необитаемите гори на запад, нали?

— Аз дойдох от дрешника в празната стая — отговори Луси.

— Ех! — въздъхна доста тъжно господин Тумнус. — Ако бях залягал над учебниците по география като малък, сега щях да знам повече за необикновените страни. Но вече е твърде късно.

— Но това не са страни — каза Луси, която едва не се разсмя. — Мястото е ей там, на няколко крачки зад мен, въпреки че не съм съвсем сигурна… Сега там е лято.

— А в Нарния — промълви господин Тумнус — е зима. От доста време е зима и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, в която царува вечно лято в град Дреш Ник… Ще имаш ли нещо против да те поканя у дома на чай?

— Много ви благодаря, господин Тумнус — каза Луси, — но си мисля, че вече е време да се връщам.

— Аз живея наблизо, зад ъгъла — поясни фавънът. — Там е топло. Ще те почерпя с препечени филийки, сардини, кекс…

— Много мило от ваша страна — каза Луси, — но мога да дойда съвсем за малко.

— Ако ме хванеш подръка, дъще Евина — каза господин Тумнус, — ще можем и двамата да се скрием под чадъра. Точно така! А сега да тръгваме.

И ето Луси вървеше през гората, подръка с това странно същество, сякаш отдавна се познаваха.

Не след дълго стигнаха до неравна камениста местност с малки възвишения и падини. Когато доближиха до една падинка, господин Тумнус внезапно зави. Сега двамата вървяха към един необикновено голям камък. Едва в последния миг Луси разбра, че той я води към входа на пещера. Щом влязоха, светлина от буен огън накара Луси да притвори очи. Господин Тумнус се наведе, взе малка маша, с която извади от огъня пламтяща главня, и запали лампата.

— След малко всичко ще бъде готово — каза той и сложи чайника.

Луси си помисли, че никога не е влизала в по-приятно място. Малката пещера от червеникав камък беше суха и чиста. Подът беше покрит с килим, имаше и две малки столчета („Едното е за мен, а другото — за гости“, каза господин Тумнус), маса, шкаф и полица над камината. А над нея висеше портрет на стар фавън с побеляла брада. В ъгъла се виждаше врата, за която Луси си помисли, че води към спалнята, а на една от стените бе закован рафт, пълен с книги. Луси ги разгледа, докато фавънът приготвяше чая. Имаха странни заглавия: „Животът и писмата на Силен“, „Нимфите и техните обичаи“, „Хора, монаси и пазачи на дивеч“, „Известни легенди“, „Човекът мит ли е?“

— Готово, заповядай, дъще Евина! — каза фавънът.

Но в последния миг тя попита:

— Господин Тумнус, какво има?

Кафявите очи на фавъна бяха пълни със сълзи, които бавно се стичаха по бузите му и скоро закапаха от върха на носа му. Накрая той закри лицето си с ръце и зарида.

— Господин Тумнус, господин Тумнус! — отчаяно извика Луси. — Не плачете, недейте! Какво има? Да не би да се чувствате зле? Мили господин Тумнус, кажете ми какво има?

Но фавънът продължаваше да ридае сърцераздирателно. И не престана, докато Луси не отиде при него, прегърна го и му даде носната си кърпичка. Той я взе и започна да се бърше с нея, докато кърпата не стана толкова мокра, че се налагаше да я изстиска. Накрая Луси видя, че около него се е образувала локва.

— Господин Тумнус — извика тя в ухото му и го разтърси. — Спрете, спрете веднага! Засрамете се! Та вие сте голям фавън! За бога, защо плачете?

— О, о! — хълцаше фавънът. — Плача, защото аз съм много лош фавън.

— А, не, не мисля, че сте лош — каза Луси. — А мисля, че сте много добър фавън. Най-добрият, когото съм срещала.

— О, о! Сигурно би си променила мнението, ако знаеше истината — хлипайки отговори господин Тумнус. — Не, аз съм лош фавън. Мисля, че не е имало по-лош фавън, откакто свят светува.

— Но какво сте направили? — попита Луси.

— Старият ми баща например… — каза господин Тумнус. — Виж портрета му над камината. Той никога не би направил такова нещо.

— Какво нещо? — попита Луси.

— Като това, което правя аз — каза фавънът. — Постъпих на служба при Бялата вещица. Ето какъв съм аз. Служа на Бялата вещица.

— Бялата вещица ли? Коя е тя?

— Тази, която властва в Нарния. Тази, заради която тук е вечна зима и никога не идва Коледа. Само като си помислиш…

— Колко ужасно! — каза Луси. — И за какво ви плаща тя?

— Е това е най-лошото — каза господин Тумнус с дълбока въздишка. — Аз отвличам за нея деца. Погледни ме, дъще Евина! Би ли помислила, че аз съм фавън, който може да посрещне в гората едно бедно невинно дете и без то да му е сторило зло, да се престори на негов приятел и да го покани в пещерата си, за да го приспи и да го предаде на Бялата вещица?

— Не — възкликна Луси. — Сигурна съм, че вие не бих направили подобно нещо.

— Но аз вече го направих — уточни фавънът.

— Ами… — започна бавно Луси, стараейки се да бъде едновременно и справедлива, и не много груба. — Това е много лошо, но аз виждам, че вече се разкайвате за постъпката си и няма да я повторите.

— О, дъще Евина, нима не разбираш? Това не е нещо, което съм направил някога, а нещо, което правя в момента.

— Какво искате да кажете? — извика Луси, като пребледня.

— Детето си ти — каза Тумнус. — Бялата вещица ми заповяда, а ако някога срещна в гората син на Адам или дъщеря на Ева, да ги хвана и да ги заведа при нея. Ти си първото дете, което срещам. Преструвах се, че съм ти приятел, поканих те на чай и те чаках да заспиш, за да й съобщя за тебе.

— О, не бихте го сторили господин Тумнус! — каза Луси. — Нали, нали? Не бива, наистина.

— Дори да не й кажа — рече той, като отново започна да плаче, — тя все едно ще разбере. Ще заповяда да ми отрежат опашката, да ми изтръгнат рогата и да ми оскубят брадата. А като замахне с магическата си пръчка над хубавите ми цепнати копита, ще ги превърне в ужасни конски копита. Ако пък е много ядосана, може да ме превърне в камък. Тогава ще се превърна в статуя в омразната й къща, докато не бъдат заети четирите трона на Каир Паравел. Ала никой не знае кога ще стане това.

— Много съжалявам, господин Тумнус! — каза Луси. — Но, моля ви, пуснете ме да си ходя!

— Разбира се, че ще те пусна! — съгласи се фавънът. — Трябва да те пусна! Преди да те срещна дори не знаех как изглеждат хората. Сега, след като те познавам, не мога да те предам на Вещицата. Но трябва веднага да тръгваме! Ще те изпратя до стълба с фенера. Надявам се, че ще се оправиш сама оттам до Празна Ая и Дреш Ник.

— Ще се оправя, сигурна съм — отвърна Луси.

— Трябва да се предвижваме много тихо! — каза господин Тумнус. — Гората е пълна с нейни шпиони. Дори някои от дърветата са на нейна страна.

Двамата скочиха, без да прибират масата. Господин Тумнус отново отвори чадъра си, подаде ръка на Луси и така излязоха на снега. Обратният път не приличаше на този към пещерата на фавъна. Прокрадваха се безмълвно и с бавни крачки, като господин Тумнус се придържаше към най-тъмните места. Луси се успокои едва когато стигнаха отново до стълба.

— Нали знаеш пътя оттук, дъще Евина? — попита Тумнус.

Луси се взря напрегнато между дърветата и видя в далечината петно, което приличаше на дневна светлина.

— Да — каза тя, — виждам вратата на дрешника.

— Хайде тогава, тичай към вкъщи, колкото можеш по-бързо! — насърчи я фавънът. — Ще ми простиш ли това, което исках да направя с теб?

— О, да, разбира се! — отговори Луси и сърдечно стисна ръката му. — Надявам се, че няма да пострадаш заради мен.

— Сбогом, дъще Евина! — каза той. — Мога ли да задържа кърпичката?

— Да, разбира се — потвърди Луси и хукна към петното дневна светлина.

Скоро вместо груби клони усети меките палта, вместо скрипящ сняг почувства дървения под. Скочи в същата празна стая, от която бе започнало цялото приключение. Затвори вратата на дрешника зад себе си и се огледа, поемайки си дъх. Все още валеше и тя чу гласовете на другите в коридора.

— Тук съм — извика тя. — Върнах се, нищо ми няма!