Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (4)

Глава четвърта
Локум

— Но какво си? — попита кралицата отново. — Може би някакво твърде пораснало джудже, което си е отрязало брадата?

— Не, Ваше величество — отвърна Едмънд, — никога не съм имал брада. Аз съм момче.

— Момче! Искаш да кажеш, че ти си Адамов син?

Едмънд стоеше и мълчеше. Вече беше толкова объркан, че изобщо не разбра въпроса.

— Виждам, че си преди всичко глупак! — каза кралицата. — Отговори ми най-после или ще изгубя търпение. Ти човешко същество ли си?

— Да, Ваше величество! — отвърна Едмънд.

— Как си влязъл в моите владения?

— Моля, Ваше величество, влязох през един дрешник.

— Дрешник ли? Какво имаш предвид?

— Отворих една врата и просто попаднах тук, Ваше величество — отвърна Едмънд.

— Виж ти! — каза кралицата, като говореше повече на себе си, отколкото на него. — Врата! Врата откъм света на човека! Чувала съм такива неща. Това може да провали всичко. Но той е сам и аз лесно ще се справя с него…

Като изрече тези думи, тя се надигна и втренчи пламтящ поглед в Едмънд. В същия миг вдигна пръчката си. Едмънд бе сигурен, че Вещицата ще направи нещо ужасно, но не можеше да помръдне. И точно когато смяташе, че е загубен, тя като че ли промени решението си.

— Мое бедно дете — каза Кралицата със съвсем различен глас, — та ти си премръзнал! Ела и седни при мен в шейната! Ще те завия с мантията си и ще поговорим.

Предложението не се хареса на Едмънд, но той не посмя да не се подчини. Качи се в шейната и седна в краката й. Тя го зави с края на кожената си мантия.

— Може би искаш нещо, за да се сгрееш? — попита Кралицата. — Какво ще кажеш?

— Да, моля, Ваше величество! — отвърна Едмънд, а зъбите му тракаха.

Кралицата извади изпод наметалото си шишенце, което сякаш бе направено от мед. После протегна ръка и изля от него капка на снега. За миг Едмънд видя как капката проблясва като диамант във въздуха. Щом стигна снега, се чу свистящ звук и се появи чаша, украсена с безценни камъчета, от която излизаше топла пара. Джуджето веднага я взе и я подаде на Едмънд с поклон и усмивка, макар че момчето забеляза, че усмивката му не е искрена. Едмънд се почувства много по-добре, когато отпи от горещото питие. Никога не бе вкусвал подобно нещо: много сладка, пенлива и гъста като крем, течността разля приятна топлина по цялото му тяло.

— Глупаво е, сине Адамов, да пиеш, а да не ядеш — каза след малко Кралицата. — Какво обичаш най-много?

— Локум, Ваше величество! — отговори Едмънд.

Кралицата изля друга капка от шишенцето и от снега веднага се появи кръгла кутия, завързана с голяма зелена панделка. Едмънд я отвори и видя големи парчета от най-хубавия локум. Всяко от тях просто се топеше в устата. Той никога не беше ял толкова вкусно нещо. Вече се бе стоплил и му беше много приятно.

Докато ядеше, Кралицата продължи да му задава въпроси. В началото Едмънд се стараеше да не говори с пълна уста, но скоро забрави, че това е невъзпитано, и насочи вниманието си към възможността да натъпче колкото се може повече локум в устата. Всяка хапка го караше да яде още и изобщо не се замисли защо Кралицата разпитва така подробно. Разказа й, че има брат и две сестри, едната от сестрите му вече е била в Нарния и е срещнала фавън и че никой друг освен него, брат му и сестрите му не знае нищо за Нарния. Кралицата изглеждаше особено заинтересувана от това, че те са четирима, и често се връщаше към този факт.

— Ти си сигурен, че сте точно четирима, нали? — питаше тя. — Двама сина Адамови и две дъщери Евини, ни повече, ни по-малко?

Едмънд с пълна уста повтаряше:

— Да, вече ви казах — като забравяше да я нарича „Ваше величество“, но за радост тя сякаш не обръщаше внимание на това.

Най-после локумът свърши и Едмънд се втренчи в празната кутия. Искаше му се Кралицата да го попита дали не иска още. Тя добре знаеше какво иска Едмънд, тъй като й беше известно, че локумът е омагьосан. Всеки, който веднъж го вкусеше, щеше да иска още и още и ако му позволяха, щеше да продължава да яде, докато умре. Но Кралицата не му предложи повече, а каза:

— Сине Адамов, много ми се иска да видя брат ти и двете ти сестри. Би ли ги довел да ме посетят?

— Ще се опитам — обеща Едмънд, без да откъсва поглед от празната кутия.

— Защото, като доведеш и тях, разбира се, ще мога да ти дам много повече локум. Сега не мога, магията действа само веднъж. А в къщата ми ще е друго.

— А защо не отидем в къщата ви още сега? — запита Едмънд.

Когато в началото се качи в шейната, той се страхуваше, че тя може да отпътува с него към някое непознато място, от което не би могъл да се върне. Но сега беше забравил опасенията си.

— Къщата ми е чудесна — каза Кралицата. — Сигурна съм, че ще ти хареса. Има стаи, пълни с локум, и освен това аз нямам деца. Искам да отгледам едно хубаво момче като принц и когато умра, то да стане крал на Нарния. Като принц то ще носи златна корона и по цял ден ще яде локум. А ти си най-умният и най-хубавият младеж, когото съм срещала. Мисля, че бих желала някой ден, когато доведеш и другите, да те направя принц.

— А защо не сега? — попита Едмънд.

Лицето му беше силно зачервено, а устата и пръстите му лепнеха. Той не изглеждаше нито умен, нито хубав, каквото и да казваше Кралицата.

— О! Но ако сега те заведа там — каза тя, — няма да видя брат ти и сестрите ти. А много искам да се запозная с очарователните ти роднини. Ти ще бъдеш принц, по-късно крал, това се разбира от само себе си. Но трябва да има придворни и благородници. Ще направя брат ти херцог, а сестрите ти херцогини.

— Те не са кой знае какво — рече Едмънд, — а и аз мога да ги доведа друг път.

— Щом се озовеш в къщата ми — продължи Кралицата, — ти съвсем ще ги забравиш. Ще се забавляваш толкова, че няма да имаш желание да се върнеш вкъщи. Не! Ти трябва да се върнеш в твоята страна сега и да дойдеш при мен друг път с тях, разбираш ли? Няма смисъл да идваш без тях.

— Но аз дори не зная пътя назад към моята страна — умолително каза Едмънд.

— Лесно е — отговори Кралицата. — Виждаш ли онзи фенер? — тя посочи с пръчката си и Едмънд видя същия стълб с фенера, под който Луси бе срещнала фавъна. — Отвъд него е пътят към света на хората. А сега погледни в обратна посока! Виждаш ли двата малки хълма, които се издигат над дърветата?

— Струва ми се, че да — рече Едмънд.

— Е, моята къща е между тези два хълма. Така че следващия път, когато дойдеш, ще трябва само да намериш стълба с фенера, да потърсиш тези два хълма и да вървиш през гората, докато стигнеш дома ми. Но помни, трябва да доведеш другите със себе си. Много ще се ядосам, ако дойдеш сам.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Едмънд.

— А, между другото — каза Кралицата, — няма нужда да им разказваш за мен. Забавно ще бъде да ги изненадаме, нали? Просто ги доведи до двата хълма и кажи „Я да видим кой живее тук“ или нещо подобно. Ако сестра ти е срещнала някои от фавъните, може да е чула лоши неща за мен. Фавъните какво ли не говорят, знаеш, и сега…

— Моля ви! Не бих ли могъл да получа само едно парче локум за из път?

— Не, не! — изрече Кралицата. — Трябва да почакаш до следващия път!

Още докато говореше, тя даде знак на джуджето да тръгват и докато шейната изчезваше от погледа, Кралицата му махна с ръка и се провикна:

— Следващия път! Следващия път! Не забравяй! Елате по-скоро!

Едмънд все още се взираше след шейната, когато чу някой да го вика по име. Огледа се и видя Луси, която излизаше от другата страна на гората.

— О, Едмънд! — извика тя. — Ти също си влязъл. Не е ли чудесно!

— Да — каза Едмънд, — беше права. Дрешникът наистина е вълшебен. Ще ти се извиня, ако искаш. Но къде, за бога, беше досега. Търсих те навсякъде.

— Ако знаех, че и ти си влязъл, щях да те изчакам — каза Луси, която бе толкова развълнувана, че не забеляза сприхавия говор на Едмънд и странно зачервеното му лице. — Обядвах с милия господин Тумнус, фавъна. Той е добре. Бялата вещица не му е строила нищо за това, че ме е пуснал. Той мисли, че тя може да не е научила за останалото и че всичко ще бъде наред.

— Бялата вещица ли? — попита Едмънд. — Коя е тя?

— Едно ужасно същество — каза Луси. — Тя самата се нарича Кралица на Нарния, макар че изобщо няма право да бъде кралица. И всички фавъни, горски нимфи и русалки, джуджета и животни, поне добрите от тях, я мразят. Тя може да превръща хората в камък, може да върши и най-различни страшни неща. Направила е магия, за да бъде в Нарния вечна зима, но никога да не настъпва Коледа. Тя се вози в шейна, теглена от два бели елена, държи магическа пръчка и носи корона на главата.

На Едмънд вече му прилошаваше от локума и когато чу, че дамата, с която се беше сприятелил, е опасна вещица, му стана още по-зле. Но въпреки това отново искаше да вкуси от този локум — искаше това повече от всичко на света.

— Кой ти наговори всички тези глупости за Бялата вещица? — попита той.

— Господин Тумнус — каза Луси.

— Човек не трябва винаги да вярва на всичко, което казват фавъните — обясни Едмънд и се стараеше да звучи колкото се може по-убедително.

— Кой казва? — попита Луси.

— Всеизвестно е — отговори Едмънд. — Попитай когото искаш! Хайде, глупаво е да стоим тук в снега! Да си отиваме вкъщи!

— Добре, да вървим! — съгласи се Луси. — О, Едмънд, радвам се, че и ти влезе! Сега, след като и двамата сме били там, другите ще повярват, че Нарния съществува. Колко весело ще бъде!

Но Едмънд тайно си помисли, че на него няма да му бъде толкова весело, колкото на нея. Щеше да се наложи да признае пред всички, че Луси е бил права. Сигурен бе, че другите ще застанат на страната на фавъните и животните, докато самият той вече беше повече на страната на Вещицата. Не знаеше какво ще каже и как ще запази тайната си, когато всички започнеха да говорят за Нарния.

Изминаха доста път. И изведнъж почувстваха около себе си палта вместо клони. След малко вече стояха в празната стая с дрешника.

— Виж какво — каза Луси, — наистина изглеждаш ужасно, Едмънд. Зле ли се чувстваш?

— Нищо ми няма — излъга Едмънд. Чувстваше се ужасно.

— Хайде тогава да открием другите! — предложи Луси. — Колко много имаме да им разказваме!

И какви чудни приключения ни очакват, след като всички разберат за съществуването на тази приказна страна.