Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (3) (Разказ за Ру)

Пролог
Демония

Душата изпищя.

Демонът се обърна, със зяпнала паст, разтеглена в подобие на вечна усмивка. Единственият знак за големия му възторг бяха леко разширените очи — черни орбити, приличащи на немигащия поглед на акула: плоски и безжизнени. Той погледна стъкленицата в ръцете си — единственото нещо, което притежаваше.

Тази душа беше особено активна и демонът бе имал късмета да я намери и запази. Сложи стъкленицата под брадичката си, притвори очи и почувства енергията, излъчвана от нея. Душевният мир на това създание не познаваше нищо, което можеше да се нарече щастие — само продължителни състояния на страх или гняв, но избликът на чувство все пак приличаше на щастие. Всеки път, когато душата в стъкленицата се бунтуваше, енергията, отделяна от нея, изпълваше съзнанието на малкия демон с нови представи и идеи.

Демонът се огледа, внезапно разтревожен, че по-големите му събратя могат да му отнемат играчката. Това беше една от многото зали в огромния дворец на Сибул, столицата на вече унищожената раса на Сааур.

Но демонът знаеше, че разрушението не бе застигнало избягалите през магическия портал. Почувства как гневът му се връща и предишното чувство бързо го напусна. Понеже беше малък, демонът не бе интелигентен, а само хитър и ловък, и не можеше да разбере защо се придава такова значение на бягството на малка част от почти изтритата от лицето на планетата раса. Но очевидно бе така, защото господарите на демоните от всички краища на равнината се бяха събрали на изток от град Сибул и разглеждаха мястото на затворения сега разлом, през който бяха избягали оцелелите сааурци.

Господарите на Петия кръг се бяха опитали да отворят портала и успяха да го задържат достатъчно, за да промушат мъничкия демон преди разломът отново да се затвори, като запечата пролома между двата свята и остави слабичкия демон от другата му страна. Големите демони дълго се съвещаваха как да отворят отново цепнатината и да проникнат в новия свят.

Демонът се скиташе из залите, без да обръща внимание на опустошенията. Гоблени, работени десетилетия, бяха смъкнати от стените, напоени с кръв и мръсотия и разкъсани. Демонът настъпи ребро на сааурец и разсеяно го ритна встрани. Накрая стигна до тайната стая, която беше обявил за своя, докато войнството на Петия кръг останеше на тази студена планета. Да се напусне демонското царство бе ужасно преживяване, мислеше си младият демон. Това бе първото му пътуване до този свят и той не беше сигурен, че си заслужаваше мъките по преминаването.

Пиршеството беше славно; никога не беше виждал толкова храна, макар че можеше да се добере само до останките от гуляя, изхвърляни от най-могъщите от воинството, след като се натъпчеха. Но остатъци или не, демонът бе изял много и бе пораснал. А това му създаваше проблеми.

Седна и се опита да намери удобно положение за променящото си се тяло. Пиршеството беше продължило близо година и мнозина от по-малките демони бяха пораснали. Той бе израсъл по-бързо от другите, макар да не се бе развил достатъчно, за да достигне задоволителна интелигентност и полова определеност.

Демонът сведе поглед към играчката си и се засмя: тихо размърдване на огромни челюсти и свистене на въздух. Окото на смъртен не би могло да забележи нещото в стъкленицата. Демонът, който все още нямаше име, имаше късмет да улови тази особена душа. Един велик демонски капитан, почти лорд, беше загинал от мощна магия, когато великият Тугор смачка и изяде водача на сааурците. Сааурският магьосник бе достатъчно могъщ и унищожи капитана с цената на собствения си живот. Малкият демон не беше интелигентен, но беше достатъчно бърз и без колебание улови отлитащата душа, напускаща тялото на умиращия маг.

Демонът отново огледа богатството си, стъкленицата за души, и я прибра. Душата на мага му отвърна с блъскане, доколкото би могло да се каже, че някой без тяло може да блъска.

Демонът знаеше, че е станал много по-силен, но почти неспирното ядене привършваше. Последният сааурец беше мъртъв и изяден и сега храната на демонското воинство зависеше от все по-намаляващите животни — създания с незначителна душевна сила. Имаше някои подчинени раси, чиито пораснали деца можеха да бъдат използвани за ямите на пиршеството, но това значеше, че по-нататък растежът в този свят ще бъде слаб. Тялото му щеше да продължи да съзрява, но не достатъчно, докато не се вмъкнеха в друга реалност.

„Студено“ — помисли си демонът. Огледа просторната зала. Не подозираше за предишното й предназначение: спалня на една от многото жени на предводителя на сааурците. В родния му свят съществуваха необуздани енергии и беше страшно горещо; демоните от Петия кръг растяха като диви създания, изяждаха се един друг, докато не станеха достатъчно здрави и силни, за да се измъкнат оттам, та да служат на краля на демоните, на лордовете му и на капитаните. Този демон имаше бегли спомени за началните дни на съществуването си, помнеше само страха, гнева и случайните моменти на удоволствие, когато поглъщаше нещо.

Демонът се намести по-удобно на пода. С това променящо се тяло трудно можеше да се намести удобно. Гърбът го сърбеше и със сигурност скоро щяха да му поникнат криле — отначало малки и тънки, те щяха да заякват, докато постепенно набираше мощ. Демонът имаше достатъчно ум и знаеше, че трябва да се бори, за да постигне определен ранг. Затова трябваше по-добре да си почива. Бе имал щастието критичният период на израстването му да съвпадне с войната в този свят, когато месеци наред по-голямата част от воинството бе достатъчно заета да поглъща местните жители и не търсеше храна в собствените си редици.

Сега всички се биеха и силата на по-слабите щеше да се добави към тази на победителите, докато те изяждаха жертвите си. Всеки демон без ранг беше лесна плячка за другите, освен ако лордът или капитанът не изискваха ред и подчинение. Просто такъв беше животът на расата им и всеки паднал се смяташе за недостоен дори и за спомен. Малкият демон разсъждаваше, че трябва да има и по-добър начин за трупане на сила от откритото предизвикателство и яростната атака. Но не можеше да измисли нещо друго.

Хвърли още един поглед към някога царствената и богата зала, предназначена за удоволствия, погледна пак стъкленицата в ръцете си и притвори очи. Изхранването можеше да се затрудни, а заедно с това и растежът му, но по време на войната бе научил, че физическият ръст, макар и впечатляващ, не е толкова важен, колкото познанието. Съдържанието на стъкленицата беше богато със знания и малкият демон искаше да ги получи. Той долепи стъкленицата до челото си и мислено проникна в душата, предизвика още по-силно трептене и енергията се вля в тялото му. Зашеметяващо силно като дрогата за всеки смъртен, усещането беше между най-славните, познати в демонския свят. Младото създание почувства нещо ново: удоволствието. Скоро щеше да бъде по-умен, да знае повече и да използва нещо по-силно от животинската хитрост и ловкост, за да спечели ранг и положение.

А когато лордовете на демоните откриеха как да отворят отново портала, запечатан след бягството на сааурците, воинството на Петия кръг щеше да се премести и да има богатата възможност да се храни с оцелелите от Сааур и с другите разумни, носещи душа създания, които населяваха света на Мидкемия.