Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (11) (Разказ за Ру)

8.
Играчи

Ру посочи и каза:

— Виждам Грейлок!

Ерик, Джедоу, херцог Джеймс, Робер дьо Лунвил и дворцовият съдия Уилям стояха на кралския пристан. „Тренчард Отмъстителя“ приближаваше брега. Взираха се в кораба тревожно, като се опитваха да разпознаят лицата и на други мъже от дружината на Калис, оцелели след атаката на Изумрудената кралица в далечния град Махарта.

— Е, той лесно се забелязва — каза Ру, като засланяше очи срещу яркото следобедно слънце. През последния месец бе станал пълноправен партньор на Хелмут Гриндъл и беше доста зает, за да си спомня за бившите си другари, но щом Ерик му прати съобщение, че вторият кораб от Новиндус пристига, остави Дънкан да надзирава товаренето на каруците, подготвяни за кратко пътуване по брега към Сарт, и изтича на пристана. Също като Ерик, и той чувстваше болезнено загубата на мъжете, с които беше претърпял трудностите на дългото пътуване през моретата и сраженията преди две години.

Взря се отново и забеляза позната фигура до Грейлок.

— Луис! Това е Луис!

— Прав си, — каза Джедоу. — Ако това не е бесният родезийски кучи син, аз съм жрец на Сунг.

Ру махна с ръка и в отговор Грейлок и Луис също замахаха. Но настроението им помръкна, като разбраха, че на палубата няма други членове от дружината им. Като че ли доловил мислите на приятеля си, Ерик каза:

— Може би някои са в трюма.

— Може би — съгласи се Ру, макар че се съмняваше.

За разлика от адмирал Николас, капитанът на „Отмъстителя“, изглежда, не възнамеряваше да пренебрегва пълномощията на Пристанищния майстор и неговите лоцмани, така че когато приближи пристана, корабът забави достатъчно, за да може да бъде завързан за кнехтите.

Щом спуснаха трапа, Грейлок и Луис слязоха. Грейлок поздрави херцог Джеймс и лорд Уилям, а Луис се спусна към Джедоу, Ерик и Ру — започнаха да се тупат по гърбовете и да подсмърчат, без да прикриват вълнението си.

Нещо странно порази Ру и той погледна внимателно Луис и попита:

— Какво ти е на ръката?

Луис носеше сако с дълги ръкави и черни ръкавици. Бившият родезийски придворен, който се бе превърнал в убиец, повдигна десния си ръкав. Ръката му беше изкривена, с неподвижни пръсти. В очите му за миг се мярна съжаление, но той каза само:

— Почерпи едно питие и ще ти разкажа.

— Дадено! — каза Ерик, после се обърна към дьо Лунвил. — Трябваме ли ти, сержант?

— Не. Но не се напивайте много — отвърна дьо Лунвил. — Утре ви искам — теб и Джедоу, с ясни глави. И доведете Луис. Имам няколко въпроса към него — става дума за официалното му помилване.

— Помилване ли? — каза Луис. — Капитанът каза нещо такова, но не се надявах много.

— Хайде тръгвай — каза Ру. — Ще ти разкажем всичко и ще те пазим до утре да не те обесят предварително градските стражи.

— Майстор Грейлок — каза Ерик, — радвам се да те видя.

— Добре заварил — отвърна бившият мечемайстор на барон Даркмоор. — Ще се видим утре. — По лицето му пробяга тъжна сянка. — Имаме много да си говорим.

Ерик кимна. Очевидно имаше новини за тези, които не бяха успели да се измъкнат от обсадата на Махарта и да се изтеглят към Града на Змийската река.

Събралите се отново членове на дружината на Калис скоро напуснаха кея. Ерик ги заведе в един хан наблизо, посещаван често от войниците на двореца. Подозираше, че всички в хана са на служба при принца — дьо Лунвил ясно бе показал, че предпочита войниците му да посещават кръчмата „Счупения щит“, а не другите, разположени по-далеч из града. Ерик беше доволен да създава работа на ханджията — питието беше прилично за цената си, жените — дружелюбни и приятни, и беше достатъчно близко, за да се отбива, без да забравя задълженията си.

Беше ранен следобед и посещението все още беше слабо. Ерик махна на кръчмаря да донесе по халба пиво и докато сядаха, Ру каза:

— Луис, кажи какво ти се случи? Мислехме, че си се удавил в реката.

За да стигне до град Махарта, дружината на Калис трябваше да пресече устието на река Ведра, като всеки мъж носеше пълното си бойно снаряжение. Доста бойци не достигнаха отсрещния бряг. Луис потърка брадичката си със здравата си ръка.

— Горе-долу стана така — започна той. Родезийският му акцент придаваше странна музикалност на думите му. — Мускулите ми се схванаха няколко метра преди островчето, до което трябваше да доплуваме, и когато успях отново да се покажа на повърхността, реката ме бе отнесла на юг. Реших да плувам към другия бряг, но след малко отново започнах да се схващам.

Той поклати глава и Ру внезапно осъзна колко остарял изглежда. Макар че не беше стигнал и средна възраст, косата и мустаците му сребрееха. Луис въздъхна дълбоко, изчака кръчмарят да сложи бирата пред тях и продължи:

— Не чаках да се схвана съвсем. Хвърлих шлема и меча си, и ризницата също. Бях полуудавен и не знаех къде се намирам. Небето беше черно и всичко, което си спомням, беше, че почти нямах сили. Видях една лодка и заплувах към нея. Така ми отиде ръката — посегнах да се хвана за ръба и един рибар ми смаза китката с греблото.

Ерик се смръщи. Ру само каза:

— Богове!

— Сигурно съм изкрещял — каза Луис. — Припаднах и сигурно съм щял да потъна, но някой ме подхвана и се озовах в лодка, пълна с бегълци, сред открито море.

— И как се добра до Града на Змийската река? — попита Ру.

Луис им разказа историята за отчаяните рибари и как са се разминали с бойните кораби, преследващи платноходите, бягащи от пристанището на Махарта, които не обръщали внимание на малките лодчици, залутани из устието на реката.

— Започнахме да се пълним с вода — продължи Луис, зареял поглед някъде в пространството. — След един ден спряхме североизточно от града и онези, които не искаха да поверят бъдещето си на морето, слязохме на брега. Останалите или са поправили лодката, или са били заловени от нашествениците. Не се задържах дълго там, за да разбера.

— Не знам на кого дължа на живота си — въздъхна той. — И никога няма да открия кой ме извлече от водата и защо. Всички бяхме братя и сестри в нещастието. Освен това ръката ми започна да тупа и да се надува, почерня и се възпали.

— Как я оправи? — попита Ру.

— Не съм се опитвал. Реших, че трябва да я отрежа до китката, защото, да ви кажа истината, на третия ден страшно болеше и се обливах в трескава пот. Пробвах упражнението рейки, на което ни научи Накор, и болката понамаля, но не ме избави от възпалението. На следващия ден открих един лагер, с жрец от някакъв орден, за който въобще не бях чувал. Той не владееше магии, но проми ръката и я превърза с листа и билки. Даде ми да пия и нещо срещу треската.

Замълча за момент, после продължи:

— Каза ми, че е необходима някаква могъща магия, за да излекува ръката. За да я приложат, в манастирите взимали цялото ти богатство, натрупано през живота; но отбеляза, че въпреки всичко било въпрос на късмет: можело и да не помогне.

Луис повдигна рамене.

— И тъй като никога нямаше да събера необходимите пари, реших друго.

Той смъкна надолу вдигнатия си ръкав.

— И ето ме тук. Както разбрах, скоро ще бъда помилван и ще мога свободно да обмисля бъдещето си.

Ерик махна за по още една бира.

— С всички ни беше така.

— Ако нямаш други планове — каза Ру, — бих могъл да използвам мъж с ясна глава, запознат с отношенията между влиятелни хора.

— Наистина ли? — попита Луис.

— Нашият приятел — засмя се Ерик — осъществи амбициите си и понастоящем се труди упорито, за да се ожени за грозната дъщеря на богатия търговец, своя партньор.

Джедоу погледна Ру с присвити очи и каза:

— Не си позволяваш волности с невинното дете, нали?

— Никога! — Ру вдигна ръце в шеговита защита, после поклати глава. — Всъщност я харесвам, Джедоу. Много е симпатична. Спокойна и тиха. Не е толкова грозна, колкото си представях, и наистина има нещо привлекателно в усмивката й… но в момента водя битка на два фронта.

— Това звучи почти отчайващо — засмя се Ерик.

— Ами сега се опитвам, доколкото мога, да впечатля баща й. Но тя знае, че възнамерявам да се женя за нея, и май не е много щастлива.

— Направи я щастлива — предложи Луис.

— Как?

— Ухажвай я така, както ухажваш баща й — отвърна родезиецът. — Носи й подаръчета, говори й на различни теми, а не само за търговия.

Ру примигна. Очевидно беше единственият на масата, на когото не му бе хрумвала подобна мисъл.

— Вярно бе!

Другите трима се разсмяха и когато се поуспокоиха, Луис допълни:

— Кой друг успя да се върне?

Усмивката на Ерик угасна, а лицето на Джедоу помрачня.

— Не сме много — отвърна Ру.

— Капитанът и сержантът — изброи Ерик, — Накор и Шо Пи. Има и малцина от други дружини, но от първоначалната шесторка оцеляхме само ние тримата.

— Това е по-добре, отколкото при останалите — каза Джедоу. Всички кимнаха. Първоначалната група на Джедоу беше загинала при сражение със сааурците, докато изпълняваха заповедта на капитана, а другите му съратници бяха избити при последната битка за град Махарта.

— Кажи му за Биго — предложи Ру и Ерик разказа на Луис как е умрял последният от групата им.

— Кълна се, че изглеждаше учуден. След всички тия негови приказки за Богинята на смъртта и колко е набожен… — въздъхна Ерик. — Изглеждаше като че ли…

— Какво? — попита Ру, който не беше присъствал, но беше чувал историята.

— Като че ли казваше… — Ерик понижи гласа си, за да го докара като този на Биго: — Ох, така ми харесва!

И погледна с очи, широко отворени в шеговито учудване.

Другите се засмяха. Донесоха им следващите бири и Луис вдигна халбата си.

— За липсващите съратници.

Отпиха и за момент останаха мълчаливи.

— Сега помагаме на капитана да изгради нова армия — каза Джедоу. — Ерик и аз сме ефрейтори.

Ерик измъкна изпод куртката си една книжка.

— Макар че ни карат да правим странни неща.

Луис погледна книгата и каза:

— На кешийски?

— Не е толкова трудно да се научиш да четеш, след като знаеш да говориш — кимна Ерик. — Но върви бавно. Никога не съм обичал книгите като Ру.

— Какво е това? — попита Ру.

— Древна книга за военното изкуство от библиотеката на лорд Уилям — каза Джедоу. — Четох я миналата седмица. Тези дни ми даде ново четиво, озаглавено „Разгръщането на ефикасни линии за снабдяване на вражеска територия“ — от някакъв си квегански лорд.

— Звучи, като че ли се готвят да ви направят генерали — каза Луис впечатлен.

— Не знам нищо такова, но това съвпада с разказите на Натомби по време на подхода ни към Новиндус.

Луис кимна. Натомби беше друг член на дружината, дошъл от сърцето на Велики Кеш, където бе служил във Вътрешния легион — най-ефикасната армия в историята на Кеш, която бе завоювала две трети от континента Триагиа. Беше говорил с часове на Ерик за начина, по който древните легиони са разполагали силите си и са водили множество войни. Поради теснотията в палатката за шестима Луис и Ру бяха слушали по-голямата част от разговорите, с изключение на часовете, когато бяха давали наряд.

— Изграждаме армия, невиждана досега — каза Джедоу. После понижи глас. — И знаеш защо, нали?

Луис се засмя и поклати глава.

— По-добре, отколкото си мислиш. — Той ги изгледа. — Измъквал съм се неколкократно точно под носа на авангардните им части. И съм гледал как колят онези, които се опитват да побегнат.

За миг притвори очи.

— Корав човек съм, или поне така си мисля, но видях неща, които не съм си и представял. Чувах писъци, които все още ечат в ушите ми, и усещах миризми, които и сега дразнят носа ми, независимо от това колко ароматични пръчици съм запалил или колко вино съм изпил.

Настроението отново се помрачи. След няколко минути Ру се обади:

— Така е, всички знаем какво беше. Но сега трябва да продължим да живеем. Искаш ли да работиш с мен?

— Какво да правя? — Луис го погледна въпросително.

— Нужен ми е някой с дворцови маниери, който да представя известни стоки на мъже и дами от висока класа, дори благородници. И добре да се пазари за цената.

— Никога не се е случвало да се пазаря много — повдигна рамене Луис, — но ако ми обясниш какво точно искаш, мисля, че ще се справя.

Разговорите спряха, когато Робер дьо Лунвил отвори вратата и влезе в залата с едно слабо момиче. Четиримата мъже изгледаха причудливата двойка: ниският набит заядлив сержант вървеше до крехка привлекателна млада жена. Тя беше облечена с невзрачна, домашно шита рокля и прости обувки. С изключение на необикновено късата коса във външния й вид нямаше нищо забележително.

Но лицето на Ерик издаде, че я бе познал:

— Кити? — рече младежът.

Дьо Лунвил вдигна ръка.

— Това е годеницата ми Катерина. Ако някой от вас, долни убийци, я погледне така, че да се изчерви, ще му изтръгна черния дроб.

Каза го с обикновен тон, но очите му говореха ясно: „Става нещо, за което няма нужда да знаете.“ Мъжете не потърсиха повече обяснения. Девойката като че ли се подразни, когато дьо Лунвил я представи за своя годеница, но не каза нищо.

Той я заведе до кръчмаря и му каза нещо. Съдържателят кимна и се отправи с нея към кухнята.

Сержантът се върна при масата и дръпна един стол.

— Ще работи тук. Ако някой от вас й направи нещо…

Остави заплахата си недовършена.

— Не и аз — вдигна рамене Ру. — Имам си годеница.

— Сериозно? — попита дьо Лунвил и в очите му пламна закачлива светлина. — И знае ли, че кандидатът й е бивш затворник?

— Не съм й разказал всичко. — Ру се изчерви.

— И още не й е предложил — обади се Ерик. — Само се кани.

— Е, такъв си е нашият Рупърт — каза дьо Лунвил и махна да му донесат бира.

— Казаха ми, че малцина от дружината са се върнали — обади се Луис.

— Не много — кимна дьо Лунвил. — Но вече сме преживявали това.

Лицето му потъмня.

— Вече два пъти съм ходил на този мръсен континент и съм оставил зад себе си близо две хиляди мъртъвци. Като си помисля, ми прилошава.

— Затова ли с дворцовия съдия ни карате да четем това? — Джедоу посочи книгата в ръцете на Ерик.

Лицето на дьо Лунвил се промени, той протегна ръка и щипна Джедоу по бузата.

— Не, глупако, правя го, за да гледам как мърдаш устни, докато сричаш. Това ме забавлява.

— Добре — разсмя се Ерик, — каквато и да е причината, в тия книги има много интересни неща. Но не съм сигурен, че разбирам всичко.

— Тогава говори с лорд Уилям — каза дьо Лунвил. — Наредил съм, когато някой от моите ефрейтори има нужда да обсъди прочетеното, да отиде в неговата канцелария.

Дьо Лунвил отпи голяма глътка и млясна с пресилено задоволство.

— С лорд Уилям? — попита Ерик. Лорд Уилям беше най-важният военачалник в Западната област след принца на Крондор. По време на война единият от двамата носеше титлата Армейски маршал на Запада и погледнато назад в историята, дворцовият съдия бе толкова честно титулуван с нея, колкото и принцът. За всеки войник той беше фигура, вдъхваща дълбок респект. Макар че бе говорил с него няколко пъти, Ерик никога не бе беседвал лично повече от няколко минути. Възможността да подхване с лорд Уилям по-дълъг разговор за нещо, което не разбираше, го притесняваше.

— Не се безпокой — каза дьо Лунвил. — Той много добре знае какви дървени глави сте и няма да употребява сложни и неясни думи.

Ру и Луис се засмяха, а Ерик замълча.

— Просто ни се струва странно, че и ти, и капитанът ни карате да учим подобни неща, сержант — обади се Джедоу.

— Ако още не сте разбрали — дьо Лунвил се огледа, — това заведение е собственост на херцога. Тук всеки мъж или жена, независимо от службата си в хана, е агент на Джеймс.

Той посочи към кухнята.

— Катерина е тук, за да ни съобщава навреме, ако някой Шегаджия си завира носа наоколо. След разправията с тях трябва да знаем дали ще ни създават проблеми. А това, което се опитвам да ви кажа, е, че това е най-сигурното място извън двореца, където може да си говорим за всичко, което преживяхме по време на последното пътуване… — гласът му се понижи, — но че никъде не е напълно сигурно.

Сержантът млъкна за момент, после продължи:

— Трябва да учите толкова, колкото можете, защото сме на път да изградим армия, каквато не е правена досега. Трябва да сте способни да командвате не само хората, които са ви пряко подчинени, но и да замествате всеки нагоре по веригата, ако загине. Включително и на генералския пост. Така че ако изведнъж се окажете начело на Западните армии и съдбата на Кралството — а оттам и на целия свят, остане в ръцете ви, не трябва да допуснете нещата да се развият зле.

Ерик и Джедоу се спогледаха, но не казаха нищо.

— Започвам да се радвам, че избрах търговията. — Ру побутна стола си и се приготви да става. — Всичко беше чудесно, но трябва да видя как се товари стоката ми.

После се обърна към дьо Лунвил.

— Мога ли да взема Луис с мен още сега?

— Да — каза сержантът, после се обърна към Луис. — Ела сутринта и ще ти подпишем документа за помилване.

Ру кимна на родезиеца да го последва, пожела довиждане на другите и двамата излязоха от хана.

— Какви стоки товариш? — попита Луис.

— Сега съм търговец, Луис, и се занимавам с ценни предмети и стоки. Имам нужда от човек, който да ме учи как да се държа с благородниците, а също така да работи и като мой агент.

Луис вдигна рамене. После посочи дясната си ръка.

— Нали не е необходимо да ти обяснявам нищо за това?

— Колко зле ти е ръката? — попита Ру, докато се промушваха през тълпата на улицата.

— Все още мога да чувствам допира до нещата, но все едно че ги пипам през дебела ръкавица. Не мога да мръдна нито един пръст.

После направи внезапно движение и в лявата му ръка блесна остра кама.

— Тази обаче все още действа.

Ру се усмихна. Знаеше, че Луис е много добър с ножа. Не можеше да бъде вече военен, но не беше и безпомощен.

Докато вървяха към къщата на Хелмут Гриндъл, Луис попита:

— Къде са Шо Пи и Накор?

— С капитана.

— А къде е капитанът?

— Пътува някъде по заповед на краля — вдигна рамене Ру. — Чух, че се били отправили към Велики Кеш. Или може би към Звезден пристан.

Продължиха пътя си мълчаливо.

 

 

— Не може да влезете — каза студентът.

Калис го блъсна настрана. Накор и Шо Пи го последваха и рязко разтвориха широката врата към вътрешната зала на Съвета на магьосниците — управляващото тяло на Академията в Звезден пристан.

Петимата магьосници се обърнаха към тях и единият се надигна от стола си и попита:

— Как смеете да влизате тук?

— Калиед — каза Калис студено, — бях доста търпелив. Със седмици чаках някакъв намек, че управителното тяло разбира проблемите, пред които сме изправени, и има желание да ни помогне.

— Лорд Калис — започна друг магьосник, по-възрастен, с почти бяла коса и брада.

— Капитан — поправи го Калис.

— Добре, капитан Калис — поде отново възрастният магьосник — казваше се Чалмес. — Оценяваме сериозността на предупреждението ви и се съобразихме с молбата на вашия крал…

— Моят крал ли? — попита Калис малко прекалено учудено. — Той е и ваш крал. Трябва ли да ви припомням това?

— След заминаването на Пъг — вдигна ръка Калиед — Академията дълго обсъждаше въпроса за приключване на отношенията с Кралството…

— Но никой не се е потрудил да ни съобщи за това, нали? — отбеляза Накор.

Петимата на масата го погледнаха със смесено чувство на раздразнение и неудобство. Някога Накор бе седял на същата тази маса — тогава повечето от тези мъже, който сега управляваха Академията, бяха още студенти.

Калис вдигна ръка, за да млъкнат и да предотврати по-нататъшните коментари.

— Нещо повече, никой не се е потрудил да съобщи това на Негово величество. — Той огледа лицата на седналите около масата. Съвещателната зала на Академията представляваше кръгло помещение с висок таван, осветявано от слабо трепкащи факли, поставени по стените. Само кръглият дървен свещник, окачен над главите на магьосниците, позволяваше да се видят ясно чертите им.

Но очите на Калис бяха по-силни от човешките и той можа да забележи изразителното проблясване в погледите на петимата и бързото им споглеждане. Макар, че Калиед заговори пръв, Чалмес беше ръководителят на управителното тяло. Накор бе направил справка за всеки от петимата, докато чакаха седмици съобщение от Академията, че тук са разбрали цялата сериозност и опасност, съдържаща се в съобщението на Калис. Чалмес беше ученик на Корш, един от двамата кешийски магьосници, които заедно с Накор бяха управлявали островната общност пет години след заминаването на Пъг. Беше първият му последовател и помощник — бе се издигнал до управителния съвет след смъртта на Корш и по всичко личеше, че е също така консервативен и труден за общуване като своя предшественик. Накор познаваше другите още от студентските им години, когато бе преподавал тук, преди да напусне отвратен от тесногръдите и назадничави настроения в администрацията.

— Нека изясним нещата, за да няма неразбирателство — поде отново Калис. — Не може да скъсате връзките си с Кралството. Въпреки че сте дошли от различни страни, този остров — той посочи с пръст надолу, за да подчертае думите си — принадлежи на Кралството. Това е кралско херцогство и докато Пъг е жив, ще остане такова. Въпреки отсъствието му, той все още е принц и херцог в кралския двор. Ако Пъг умре, островът ще мине по наследство към дворцовия съдия на Крондор — за неговия син или комуто кралят реши да даде тази титла.

— Беше ви дадена пълна свобода да управлявате работите си както пожелаете — Калис се наведе напред и опря юмруци в масата, — но това все още не означава, че имате право едностранно да се обявявате за неподвластни на Кралството. Ясно ли се изразих, или ще трябва да поискам да изпратят гарнизон войници от Шамата, за да окупира острова, докато кралят реши кой от предателите в тази стая трябва да бъде обесен пръв?

— Това не е сериозно! — скочи от стола си Наглек, най-младият и с най-избухлив характер от съвета. — Влизате тук, в съвещателната зала, и ни заплашвате!

— Той ви обяснява нещата, както са — намеси се Накор с усмивка и махна на Наглек да си седне. — И не се трудете да прибягвате до магическите си умения. Има и други магьосници, които с радост ще подкрепят Кралството в усилията му да си възвърне този остров.

Той обиколи масата и застана до Наглек.

— Ти беше един от най-добрите ми студенти. Дори известно време беше водач на Сините конници. Какво е станало с теб?

Мъжът се смути и бледата му кожа порозовя чак до червеникавите му вежди.

— Нещата се променят. Сега съм по-стар, Накор. Сините конници бяха…

— Тяхната дейност бе прекратена — каза Чалмес. — Твоите по-… нестандартни възгледи предизвикваха раздори между студентите.

Накор направи плавно движение и Наглек отстъпи встрани. Дребният мъж седна на мястото му и махна на Шо Пи да застане до него.

— Сега да видим какво можем да направим по нашия въпрос — каза Накор.

— Капитан Калис — каза Чалмес, — ние определено се разтревожихме от нещата, които ни съобщихте след завръщането си. Съгласни сме, че ако тази Изумрудена кралица, за която говорите, пресече моретата и нападне Кралството, обстановката сигурно ще се усложни много. Мисля, че ако това се случи, може да кажете на Негово величество, че ще се отнесем най-сериозно към молбата му.

Калис погледна Накор.

— Казах ти какво ще стане — вдигна рамене дребният мъж.

— Мислех, че би трябвало да им дадем възможност да преоценят мнението си — кимна Калис.

— Загубихме почти месец — въздъхна Накор.

— Прав си — кимна Калис. После се обърна към другите. — Оставям тук Накор като пълномощен представител на Короната. В мое отсъствие ще действа като регент на херцога.

— Шегувате се — каза Калиед.

— Напротив, съвсем сериозен е — обади се Накор.

— Нямате такава власт — каза един от магьосниците, Салинд.

— Той е Орела на Крондор — ухили се Накор, — личният агент на краля. Има ранг на херцог в кралския двор и в добавка на това е и рицар-капитан в Западните армии. Може да ви избеси за предателство.

— Връщам се в Крондор — каза намръщен Калис, — за да докладвам на принца и да получа допълнителни указания какво да правим с вас, докато се върне Пъг.

— Да се върне ли? — попита развеселен Чалмес. — Минаха почти двайсет години, откакто видяхме Пъг за последен път. Какво ви кара да мислите, че ще се върне?

— Ще се върне, защото трябва — поклати глава Накор. — А вие сте все така късогледи… Пъг ще се върне. А дотогава ще трябва да поогледам какво е нужно да се свърши тук.

Накор само опипваше почвата по навик, защото още от деня, в който бяха пристигнали, всеки от присъствуващите в залата знаеше, че той вече си е приготвил списък с нещата, които би трябвало да се променят. Магьосниците се спогледаха. После станаха и Чалмес каза:

— Ясно. — Той се обърна към Калис. — Ако се надявате, че подобно поведение ще спомогне за постигане на резултати, страхувам се, че се лъжете. Но няма да се съпротивляваме. Ако сте решили да оставите този… комарджия за ръководител, нека си ръководи.

След това изведе останалите четирима от залата. Калис ги изгледа как си тръгват, после се обърна към Накор и Шо Пи.

— Ще се справите ли двамата?

— Ще защитавам учителя си — каза Шо Пи.

— Ами! — Накор махна с ръка. — Защитници тук могат да ми бъдат и две-три бабички.

После се изправи и попита Калис:

— Кога тръгваш?

— Веднага след като оседлаят коня ми в града. Връщам се в Шамата. Остава още половин ден.

— Нещо огладнях — каза Накор. — Да идем да похапнем.

Тримата тръгнаха през дългата зала, минаха покрай напълно объркания пазач на вратата и спряха в края на помещението. Калис трябваше да отиде да събере войниците, които бе довел на острова, и да ги върне в града. Накор и Шо Пи щяха да се отправят в друга посока — към трапезарията на Академията.

— Пазете се — каза Калис. — Предадоха се твърде лесно.

— Ами да. — Накор се усмихна. — Сега всички са се събрали в стаята на Чалмес и заговорничат, няма съмнение. — Той вдигна рамене. — Живял съм много по-дълго от всеки от тях, защото не съм чак толкова безгрижен. Ще дебна за възможни изненади.

После стана сериозен.

— Имах достатъчно време, за да усетя обстановката. Кажи на принца, че между хората тук има само няколко, които притежават истинска дарба и могат да ни бъдат от полза. Останалите е възможно да бъдат използувани за по-дребни задачи, да пренасят съобщения например, но само няколко имат истинска сила. — Той въздъхна. — Мислех си, че за двайсет години може да са развили таланта на дузина студенти, но подозирам, че онези с истински възможности и дарби са напуснали при първа възможност.

— Тогава имаме нужда от някой друг.

— Да, трябва ни Пъг — каза Накор.

— Ще можем ли да го открием? — попита Калис.

— Той ще ни намери. — Дребният мъж погледна по коридора. — И мисля, че ще ни намери тук.

— Как ще разбере, че се нуждаем от помощта му? — попита Калис. — Принцът се опита да използва талисмана, който Пъг даде на Николас, но Пъг така и не се обади.

— Ще разбере — каза Накор. — Дори вече може би е разбрал.

Калис само кимна, обърна се и без да продума, закрачи навън.

Накор хвана Шо Пи за ръката.

— Да отидем да хапнем нещо.

— Да, учителю.

— И не ме наричай „учителю“ — настоя Накор.

— Както желаете, учителю.

Накор въздъхна.

 

 

— Какво виждаш? — попита Миранда.

— Накор използва старите си трикове — засмя се Пъг. — Не мога да чуя какво си приказват, но видях как Чалмес и другите от съвета изхвърчаха от залата. Предполагам, че Калис е оставил Накор за шеф.

Миранда разтърси глава — дъжд от ситни капчици падна върху главата и раменете на Пъг и разклати спокойното огледало на басейна, използван от него вместо кристал за гадаене. Слабата картина на далечната зала на съвета изчезна в малките вълнички.

— Не така де!

Миранда се разсмя и тръсна глава още по-силно. Току-що бе излязла от топлия океан и откри Пъг да шпионира какво става в Звезден пристан в неподвижната кристална вода.

Пъг протегна ръце, за да я грабне, но тя с танцова стъпка се отдръпна и му се изплъзна. Пъг се засмя, а тя се затича пак към океана.

Пъг почувства как дъхът му спира при вида на стройното й мускулесто тяло, покрито с проблясващи капчици. Бяха изкарали на острова почти година и това ги бе свързало дълбоко.

Тя беше много по-добър плувец от Пъг, но той беше по-бърз и я настигна тъкмо когато бе стъпила във водата — и и двамата се стовариха в идващата вълна.

— Ти, чудовище такова! — викна тя, когато той я натисна и я ухапа закачливо по рамото.

— Ти ме подразни първа — уточни той.

Легнаха по гръб в пенливия прибой и Миранда се взря в лицето му. През тази година бяха станали любовници и много близки приятели, но между тях все още имаше тайни. Пъг не знаеше почти нищо за миналото й, защото тя обикновено избягваше преките отговори. От своя страна, Пъг също пазеше някои свои лични тайни, така че отношенията им бяха равностойни.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Как?

— Все едно се опитваш да ме разгадаеш.

— Не съм научила още този номер — каза тя.

— Малцина го могат — съгласи се Пъг, — макар че Гамина наистина го владее.

— Така ли? Чете направо в мозъка?

— Понякога и в моя — отвърна той и се подпря на лакът. — Това се превърна в проблем, когато стана на тринайсет… и не изчезна, докато не навърши двайсет.

Той поклати глава и си спомни детството на осиновената си дъщеря.

— Сега вече е баба — добави тихо. — А аз имам внук Арута и правнуци Джеймс и Дашел…

Замълча и се замисли. Слънцето огряваше телата им. Вълните ставаха все по-големи. Когато поредната вълна вече заплашваше да ги залее съвсем, Пъг помогна на Миранда да стане.

Тръгнаха бавно по плажа. Накрая Миранда каза:

— Надзърташ все по-често в Звезден пристан.

— Нещата започват да стават… — Пъг въздъхна — все по-сериозни.

Миранда мушна ръката си в неговата и като се допря до нежната й кожа, Пъг усети как гърдите му се свиват. Беше обичал съпругата си и бе мислил, че няма да обича друга, но тази жена, въпреки загадъчното си минало, докосваше в него такива струни, до които бе мислил, че никой вече няма да достигне. Макар и след година, прекарана заедно, тя още го възбуждаше и притесняваше като младо момче, макар че той вече караше осемдесетте.

— Къде си оставихме дрехите? — попита тя.

— Някъде там. — Пъг спря и се огледа.

Живееха на остров, в примитивна колиба, която Пъг беше направил от палмови листа и бамбук. Попълваше запасите им от храна, като пътуваше до Острова на чародея. Повечето време прекарваха в игри, любов и разговори на различни теми. Но Пъг винаги си даваше сметка, че това е само период на отдих, време, през което бяха забравили неприятностите, почиваха и се подготвяха да посрещнат отново ужасите на мрака.

Последва Миранда до мястото, където бяха скупчени дрехите им, и се загледа за момент със съжаление, докато тя навличаше роклята си. Той също облече черната си роба и каза:

— Пак ли мислиш за нещо?

— Както винаги — отвърна тя със закачлива усмивка.

— Не, имам предвид нещо конкретно. И изразът ти е особен, не съм те виждал такава преди. И не знам дали това ми харесва.

Дребни бръчки се образуваха по иначе гладкото й чело. Тя пристъпи и го прегърна.

— Трябва да те оставя за известно време.

— Къде ще ходиш?

— Трябва да видя Калис. Отдавна не сме се срещали. И да разбера какво трябва да се направи.

При споменаването на сина на Томас — приятеля му от детинство, магьосникът рече:

— Имаш предвид още нещо.

Зелените очи на Миранда се взряха в неговите и след миг тя кимна веднъж, бързо.

— Да. — Не каза нищо повече.

— Кога ще те видя пак? — попита Пъг.

Тя го целуна по бузата.

— Страхувам се, че не толкова скоро, колкото бихме искали. Но ще се върна.

— Е, това все някак трябваше да свърши — въздъхна Пъг.

— Не да свърши, а само да прекъсне. — Тя го прегърна. — Къде ще отидеш?

— Първо на моя остров да се посъветвам с Гатис; после ще се върна за малко в Звезден пристан. След това ще започна търсенето.

Миранда знаеше, че има предвид търсенето на Макрос Черния.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш великия чародей? Колко време е минало? Петдесет години?

— От времето на голямото въстание — каза Пъг, погледна ясното синьо небе и добави: — Но той е някъде там. Има няколко места, които трябва да проверя, и за това мога да използвам Пътя на световете.

При споменаването на Пътя Миранда започна да се смее.

— Какво има? — попита Пъг.

— Гневливия. Оставих наемника при кръчмата на Таберт в Ябон. Казах му да чака, докато не му изпратя съобщение.

— Цяла година?

— Ти много ме разсея — измърка тя и подръпна меката част на ухото си.

— Спри преди да си отложила пътуването си.

— Е, час-два едва ли са от значение — каза тя.

Дрехите им отново паднаха на пясъка.

— А как смяташ да платиш на Гневливия? — попита Пъг. — Наемниците от Пътя не излизат евтино.

— Имам си любовник херцог — ухили се тя.

— Ще видя какво мога да измисля — усмихна се Пъг и я взе в прегръдките си.