Реймънд Фийст
Възходът на търговеца принц (23) (Разказ за Ру)

20.
Откритие

Ру се усмихна.

Беше спал дълго и се бе събудил в къща, пълна с шумове. Но вместо да го дразнят, те го очароваха. Момченцето пискаше и издаваше гукащи звуци, а Абигейл си бъбреше някакви свои, бебешки думички.

Карли както винаги беше затворена в себе си, но се усмихваше на това, което й казваше. Той се задържа повечко на масата за закуска и накрая, когато тръгна за работа, тя слезе с него до вратата.

— Искаш ли да поживеем извън града? — попита я той.

— Не съм мислила по този въпрос.

Той погледна през улицата към кафене „Барет“ и каза:

— Като дете, обичах да тичам с часове, или поне ми изглеждаше толкова дълго, без да виждам хора около мен. Въздухът е чист, а през нощта е много тихо. Мисля да построя къща извън града — място, където малките ще могат да тичат на воля и да растат здрави.

Тя се усмихна при споменаването на децата, защото той рядко говореше за тях.

— Ще можеш ли да ръководиш бизнеса си от толкова далече?

— Сега управлявам компания — разсмя се той. — Мисля, че бих могъл да поверя много неща от всекидневния бизнес на Даш, Язон и Луис.

— И Дънкан?

— Разбира се — каза Ру. — Той ми е братовчед.

Тя кимна.

— Ще трябва да идвам тук от време на време, а ти и децата ще идвате за съботните и неделните дни. През зимата ще оставаме в града, но когато времето е топло, място на около ден езда от града няма да представлява голяма тежест.

— Направи, както прецениш, че ще е най-добре — каза тя и сведе очи.

Той се пресегна, хвана брадичката й и нежно я повдигна.

— Искам да си щастлива, Карли. Ако не искаш да живеем извън града, ще останем тук. Но ако сметнеш, че би било хубаво, ще направим още една къща. Ти решаваш.

— Аз ли? — Беше истински изненадана.

— Да — каза той и се усмихна. — Помисли върху това. Ще бъда отсреща през улицата, ако ти потрябвам.

Пресече и влезе в голямата сграда. Курт едва не се преби, бързайки да му отвори вратата.

— Добро утро, господин Ейвъри.

Ру щеше да се спъне, толкова бе учуден от държането му — Курт обикновено го посрещаше с кисела любезност. Откри, че хора, които едва го поглеждаха, когато стана член на „Барет“, сега стават да го поздравят. Думите „Добро утро, господин Ейвъри“ се повтаряха от хора, които едва си спомняше.

Изкачи се по стълбите и откри, че пред последната третина от балкона е поставена нова преграда. Зад нея седяха Луис, Язон и Даш, който пъргаво рипна и с театрален жест отвори летящата вратичка.

— Какво е това?

— Уредих го с господин Маккелър — ухили се младежът. — Постоянно място тук, с възможност и за останалото пространство от тази част на балкона за в бъдеще.

— Наистина ли? — каза Ру и изгледа Даш с убийствен поглед. — А каква е тази история долу?

Даш се опитваше да се прави на невинен.

— Просто съобщих на публиката вчера следобед, след като излязохте, че сте новият управляващ собственик на компанията „Горчиво море“. — Сведе поглед и добави: — Вероятно от тази сутрин сте най-богатият човек в Крондор, Рупърт.

Даш протегна ръка, взе от Язон камара документи и ги предаде на Ру.

— С вечерния прилив снощи пристигна търговската флота от Свободните градове!

— Това е фантастично! — Ру пръсна пред себе си листата и ги заразглежда. Не само че бяха продали и последния товар зърно, далеч над планираната пазарна цена, защото нашествието от мигриращи скакалци бе преминало през Сивите кули и бе нанесло поражения чак до Далечния бряг, но корабите се бяха върнали със стоки, закупени на много изгодни цени. Това определено щеше да донесе голяма печалба. Предвиждаха корабите да се завърнат празни и сега Рупърт беше по-богат, отколкото си бе представял.

— А, тук сте значи! — каза Кроули, като бързаше нагоре по стълбите.

— Добро утро, Брандън — каза Ру.

— Не ме поздравявай с „добро утро“, крадец такъв!

— Какво? — попита Ру и настроението му внезапно се помрачи.

— Знаел си, че флотата идва, а седеше тук и пускаше мехури за рискове и…

— Мехури ли! — възкликна Ру и стана от мястото си. — Брандън, аз ти предложих да продам дела си от компания „Горчиво море“!

— Част от умно скроен план да ни измамиш, очевидно.

— О, богове! — възкликна Ру и погледна към Даш.

— Не отричай! — продължаваше да го предизвиква Кроули.

— Брандън — обърна се към него Ру, — нямам търпение да се занимавам със спорове. — Той впери поглед в бившия си партньор. — Виж какво ще направя. Имаш избор. Ще кажа на Язон да изчисли печалбите от флота и да ти брои твоя дял от печалбите от това пътуване, все едно че снощи не си ми продал дела си от „Горчиво море“. Но ако направя това, не очаквай никога повече да те поканя в някаква сделка с компанията. Златото, което ще ти броим днес, ще е последното, което виждаш от нас. На практика, ако стигнем до такава раздяла, ще направя необходимото, за да бъдеш смазан. — Докато изговаряше това предупреждение, Ру се усмихваше спокойно. — Можеш, разбира се, просто да приемеш, че си заложил на лоша карта, и да напуснеш с надеждата, че ще сме милостиви към теб. Ако стане така, сигурно ще те поканя и в бъдеще да участваш в някое търговско начинание с компания „Горчиво море“ или с други наши фирми, когато се наложи да търся партньори. Това са възможностите. Кажи какво избираш?

Кроули помълча, после каза:

— Ха! Ти ми предлагаш глупашки избор. Аз не съм дошъл да моля за услуги. И не искам част от мръсните ти печалби, Ру Ейвъри. Сделката си е сделка и ти повече няма да чуеш за Брандън Кроули.

После се обърна и си тръгна, мърморейки нещо под нос. Даш се разсмя, а Язон каза:

— Ако си беше оставил един ден да премисли, щеше да бъде много по-богат от сега.

— Това е в основата на недоволството му — каза Ру. — И затова е страшно сърдит на себе си.

— Смяташ ли, че си спечелихме един нов враг? — попита Луис.

— Не — отвърна Ру. — Брандън обича да се оплаква. Ще се върне на секундата, когато го поканя, щом се увери, че му предлагам да участва в изгодни сделки. Но ще продължава да хленчи.

По-късно сутринта се появиха и другите партньори. Те, за разлика от Кроули, само поздравиха Ру с добрия късмет, който автоматично увеличаваше стойността на дяловете от компанията, които си бяха запазили.

Ру изкара следващия час, като си разменяше любезности и шеги с други важни мъже от кафенето. Към десет сутринта си тръгна и последният светски посетител, дошъл да изкаже поздравленията си, и Ру запита:

— Къде е Дънкан?

— Не съм го виждал от вчера — отвърна Даш.

— Помолих го да занесе едно съобщение от мое име — вдигна рамене Ру. — Като си знам братовчеда, сигурно е намерил някоя нова жена за леглото.

Ру се огледа, за да види има ли някой друг наоколо, и кимна на тримата си приближени да се наведат към него.

— Някой ни е предал — тихо каза той.

Язон погледна Луис и Даш.

— Откъде научихте?

— Някой знае доста неща за тази компания — нещо невъзможно без вътрешен съзаклятник. Именно оттам са постъпвали съобщенията до фирмата „Джейкъби“.

Обясни им как се е съгласил да управлява „Джейкъби и синове“ заради Хелън и децата й.

— Язон, иди в тяхната канцелария и се представи на хората, които все още са там; днес повечето от служителите на Тим са в затвора, така че сигурно са останали само един-двама. Ако не вярват, прати някого до дома на Хелън Джейкъби, за да получат потвърждение за това споразумение. После прегледай сметководните книги и виж какво дължи фирмата, но бъди нащрек и ако можеш, разбери кой ни е шпионирал.

— Веднага отивам — кимна Язон.

— Добре — каза Ру, когато младият човек тръгна. — Дайте да видим какво друго имаме за днес?

Седна и започна да изпълнява задълженията си като най-богатия човек в Крондор.

 

 

Дънкан стоеше на вратата и Силвия го целуваше.

— Спри — каза той — или ще се качим обратно горе.

Тя се усмихна и притвори широката си лека роба.

— Съжалявам, че те отпращам. Исках да постоиш още малко, но сутринта е преполовила. Тръгвай.

Когато Дънкан слезе по стълбите и яхна коня си, тя затвори вратата, зави наляво, мина през хола и продължи към кабинета на баща си. Отвори вратата и пристъпи вътре.

Джейкъб Истърбрук я погледна и видя разгърнатата роба.

— Загърни се, Силвия. Какво ще кажат слугите?

— Какво да казват? — каза Силвия и пренебрегвайки думите му, остави дрехата си разтворена, защото обичаше да ядосва баща си. Приседна на единия край на бюрото и каза: — Всичките са ме виждали разсъблечена.

Пропусна да отбележи, че неколцина от домашните прислужници бяха споделяли леглото й през последните години, но тя и Джейкъб се правеха, че той не подозира за нощните й подвизи.

— Какво ново за младия Ейвъри?

— Това беше другият млад Ейвъри — ухили се тя. — Дънкан дойде вместо братовчед си. Реших, че е в състояние да изпълнява всички задължения на Ру.

— Създаваш потенциални затруднения, Силвия — въздъхна Истърбрук.

Тя се засмя и се наведе. Робата й се отвори още повече.

— Винаги създавам затруднения; такъв ми е характерът. Но този Дънкан е користен като всеки мъж, независимо дали става дума за злато или за плът. Мисля, че може добре да го използваме, като му предложим и двете.

— Наистина ли? — каза Джейкъб, като не обръщаше внимание на опитите на дъщеря си да го целуне.

— Може да се окаже полезно оръжие — допълни тя с усмивка.

— Така е — кимна Джейкъб. — Да имаме някого в компания „Горчиво море“ е много полезно. Но да имаме двама е още по-добре. Само искам да ти напомня за катастрофата, която може да предизвикаш, и за огромните неприятности, които може да последват, ако сглупиш и позволиш двамата да разберат какво става.

Тя стана и изви гърба си като котка.

— Правила ли съм грешки, когато е ставало дума за мъже, татко?

Той се облегна в стола си.

— Засега не, дъще, но си толкова млада…

— Не се чувствам млада — отряза го тя и напусна кабинета му.

Джейкъб се замисли за това създание, което му беше дъщеря, но бързо отхвърли неприятните мисли. Никога не бе разбирал жените, нито Силвия, нито покойната й майка, нито случайните проститутки, с които понякога преспиваше в „Бялото крило“. За него жените или се използуваха, или не им се обръщаше внимание. После отново се сети за дъщеря си и осъзна, че ако не й обръща внимание, може да се окаже в смъртна опасност. Като мислеше на какво прилича, отказваше да вини себе си; никога не бе искал да стане това, което беше сега, но пък тя служеше превъзходно на интересите и нуждите на „Джейкъб Истърбрук и компания“.

 

 

— Какво е това? — посочи Ерик.

Под огромната статуя бяха открили дълъг тунел. Дьо Лунвил докладва, че между труповете не са открили нищо интересно. Калис нареди всички да се спуснат в тунела, но видя колко са уморени хората и обяви почивка. Поспаха известно време, след което, според преценката на Ерик, се спускаха надолу по друга стълба няколко часа, преди да поемат по тунела, водещ напред в мрака. Сега пак бяха спрели да почиват и докато оглеждаше района, Ерик забеляза нещо като широка тръба, която вървеше по тавана откъм залата.

— Какво е това? Канализация ли? — предположи Праджи.

— Подайте ми фенера — каза Ерик.

Вая изпълни молбата му и Ерик погледна по-отблизо и каза:

— Това не е тръба. Мисля, че е нещо плътно. — Извади меча си и леко потупа по повърхността.

Пронизителен крясък накара будните да запушат ушите си, а заспалите да подскочат от страшното ехо. Междувременно зелена светкавица почти ослепи Ерик.

Праджи, който се намираше близо до Ерик, каза:

— Не го прави пак.

Миранда размаха ръка и тихо запя някакво заклинание.

Ерик усети, че ръката му е изтръпнала до рамото, и отвърна:

— Не се тревожи, няма да го пипна повече.

— Това е проводник — рече Миранда.

— На какво? — попита Калис.

— На живот.

Ерик се намръщи и погледна Гневливия, който стоеше до работодателката си. Наемникът вдигна рамене.

— Нямам представа за какво говори.

— Потегляме, веднага! — извика Калис.

Мъжете оформиха колоната и продължиха по тунела. Ерик дочу мърморенето на Алфред.

— Като се има предвид този писък, едва ли някой ще се учуди, като се появим.

— Като се има предвид какво видяхме, никой не може да се учудва от нищо тук — съгласи се Ерик.

— Така си е — каза бившият ефрейтор от Даркмоор.

— Застани в края на колоната, Алфред — нареди му Ерик. — Имам нужда от някой със здрави нерви.

Слабата усмивка при тази похвала бе единствената реакция на някогашния скандалджия. Той отстъпи встрани и изчака другите да минат напред.

Продължиха по тунела, докато стигнаха до една дървена врата. Внимателно я изследваха, ослушаха се за някакви шумове или звуци и като не усетиха нищо, Калис постави ръката си срещу дървото. Бутна напред и вратата леко поддаде.

Калис и Ерик пристъпиха едновременно в просторно помещение. И Ерик настръхна, чак до косъмчетата под мишниците. Стаята беше пълна с непозната сила, енергийни вълни, който минаваха през него и го изпълваха със замайващи чувства.

Всичко бе осветено от фенери, окачени на тавана и подхранвани от източник на енергия, който можеше да бъде открит само ако човек застанеше точно под тях. Меката светлина имаше зеленикав оттенък и Ерик заподозря, че между зелената светкавица, която бе проблеснала при удара на меча по това, което Миранда нарече „проводник“, и призрачната светлина в това помещение има нещо общо.

Пет фигури се обърнаха към тях и мечът на Калис незабавно се озова във въздуха. Капитанът атакува. Ерик, Праджи и Вая не чакаха заповеди, а се присъединиха към нападението.

— Назад! — кресна Миранда на тези зад себе си и започна да реди заклинания.

Петимата пантатийски змиежреци също изригваха заклинания. Шести жрец във везана роба седеше неподвижен на голям трон и наблюдаваше с каменно лице ставащото под него. От протегнатата ръка на един от жреците избухна ослепяващ удар от енергия. Ерик се претърколи по гръб и зърна как Миранда използува някакъв вид загадъчен мистичен щит, за да отклони светлинния лъч към пода.

Калис, Праджи и Вая стояха един до друг, когато друго кълбо от сгъстена ярка светлина избухна в тяхна посока. Праджи и Вая поеха удара върху себе си и телата им избухнаха в пламъци. Ерик разбра, че са загинали още преди да паднат на скалния под.

Калис беше частично засегнат от енергийния удар откъм лявата си страна и изрева от болка. За един мъчителен миг изглеждаше като жива факла, запалена и догаряща. После магическата светлина изчезна, но цялата лява страна на тялото на Калис бе овъглена и покрита със зейнали рани.

— Калис! — викна Миранда. Ерик продължи да се търкаля към първия змиежрец, повали го и докато ставаше, повали още един и без колебание смачка с ботуша си трахеята му.

Трети жрец се опита да се обърне към Ерик, за да го порази с магия, но още преди да бе изрекъл заклинанието, Ерик отнесе главата му от раменете.

Внезапно един вик от другия край на тунела разтревожи Ерик и той разбра, че ги очакват и други беди. Обърна се към останалите трима змиежреци — единият се готвеше да хвърли заклинание, когато тънък лъч ослепително бяла светлина с червени пулсации го удари в главата. Миранда атакуваше.

Змиечовекът изсъска в агония, после главата му се пръсна — къса светкавица и вече я нямаше на раменете му. Обезглавеното тяло бавно се свлече на земята.

Калис се изправи и замахна към петия жрец преди Ерик да е стигнал до него. Дори ранен, Калис имаше достатъчно мощ, за да вкара целия си меч в тялото на отвратителното създание.

Ерик подаде лице през вратата. Дьо Лунвил крещеше:

— Сааурци! Идват насам!

Ерик се обърна, за да се справи със седящия жрец. Миранда също приближи, за да грабне Калис и да му помогне да стои изправен, и заедно с това да го защити. Погледна за миг димящите тела на Вая и Праджи, после бързо се съсредоточи върху последния пантатиец, когото Калис се опитваше да атакува. Приготви се да се включи в боя, защото висшият жрец също можеше да нападне.

Но седналият на трона пантатиец само мигаше като гледаше клането пред себе си.

Ерик бавно приближи и забеляза, че петимата жреци бяха защитавали нещо, един предмет, намиращ се в каменно гърне на около метър от основата на трона. Пристъпи бавно напред като наблюдаваше ту предмета, ту фигурата на трона.

Предметът приличаше на голям зелен изумруд и в него трептеше слаба светлина.

— Богове! — изрече Миранда с глас, дрезгав от страх.

— Твоите богове нямат нищо общо с това, жено — каза фигурата на трона. Изговорът му бе съскащ, но все пак разбираем. — Те са новодошли в този свят, нарушители и завоеватели.

Ерик погледна нагоре и видя слабо трептене на зелена енергия, изригваща от метален прът и падаща като ефирен водопад върху камъка. Проследи пътя на железния кабел по стената и разбра, че това е същата материя, което бе ударил. Извън залата долитаха звуците на битката.

Ерик погледна Калис, който каза със слаб глас:

— Затвори тази врата и я залости с нещо.

Ерик изтича до Боби и му викна:

— Капитанът каза да затворим вратата и да я залостим.

— Оттегляйте се! — викна дьо Лунвил. Обърна се към Ерик и допълни: — Имаме едно предимство. Те са толкова дяволски големи, че могат да се движат през тунела само по един и ще можем да ги колим веднага щом покажат грозните си муцуни.

Мъжете отстъпиха и Ерик забеляза, че повечето са изпоцапани с кръв. Представи си каква е гледката в края на колоната. Последният беше Алфред — размахваше меча си към невидим противник. После Ерик забеляза огромна зелена глава — един сааурски воин се опитваше да се сражава, като бавно се придвижваше напред, полуприведен. Ерик не чака повече, извади камата си и я хвърли над рамото на отстъпващия Алфред. Острието се заби във врата на саауреца, той се хвана за удареното място и падна напред, като по този начин препречи тунела. Викове отзад показаха, че съратниците на създанието са разбрали, че то загива.

— Извлечете го навътре — викна без колебание дьо Лунвил. — По трима мъже от всяка страна грабнаха гущерочовека, висок почти четири метра, и го вмъкнаха през портала, докато друг боец повтори маневрата на Ерик и ловко, със замах изпрати камата си в следващия сааурец. Това даде желания резултат, защото създанието се забави достатъчно, за да могат да хлопнат вратата. Имаше голям дървен шкаф и Ерик махна на двама войници да го сложат напреки на вратата. В следващия момент се чу как едно едро тяло удари вратата. Последва гневно възклицание и Ерик предположи, че това е сааурско проклятие.

— Преградете входа! — викна Ерик.

Четирима мъже задърпаха умиращия сааурец по-далеч от вратата, докато другите взимаха различни каменни идоли, фигури на змии, завити, като че ли пазеха нещо, и ги трупаха пред вратата. Ерик се обърна и видя Миранда и Калис бавно да се приближават към зеления скъпоценен камък.

— Какво е това? — попита Миранда.

— Твоят нисък интелект не е способен да го разбере, човешко създание — каза седналата фигура.

Калис докуцука с помощта на Миранда до предмета и остави зелената светлина да го облее. Изгарянията, които бе получил от удара на магьосниците, сигурно му причиняваха невъобразима болка, но той не даваше и знак за това.

— Това е ключ — каза той.

— Ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш, елф — каза змиежрецът.

Калис се освободи от подкрепата на Миранда и се наведе над съда, в който блестеше изумрудът, а пантатиецът бавно се изправи, като че ли годините му тежаха.

— Не! — викна той. — Не го докосвай! Почти е готов!

— Той е готов — каза Калис и сложи ръка върху него, като затвори очи. Зелените пулсации като че ли започнаха бавно да се издигат по ръката му. Раните на Калис бяха ужасни: имаше разкъсвания и изгоряла кожа, но като че ли зелената светлина подобри малко състоянието им. Той свали ръката си от скъпоценния камък и тръгна към създанието, което го гледаше смаяно.

— Трябваше да си мъртъв — каза жрецът. — Това са десетилетия работа, живата сила на хиляди убити същества, и това е ключът, който ще доведе обратно нашата господарка.

— Вашата господарка е измама! — викна Калис.

Той се доближи до пантатиеца, като леко се поклащаше, и каза:

— Вие сте просто змии — изправени, надарени с ръце и крака, с говор и умения, но си оставате змии! — Наведе се напред, докато лицата им почти се доближиха. — Погледни в очите ми, змия такава, и виж какво има пред теб.

Старият жрец примигна и се взря в очите на Калис. Между тях премина мистично проникване. Изведнъж жрецът падна на колене, обърна се встрани и вдигна ръце, като че ли искаше да се защити от погледа на Калис.

— Не! Не може да бъде!

— Аз нося кръвта в себе си! — извика Калис. Ерик се чудеше каква сила го държи прав след това, което бе понесъл; друг човек отдавна би умрял от изгарянията.

— Това е лъжа! — пищеше змиеподобният човек.

— Твоята Зелена майка е лъжа — викна Калис. — Тя не е богиня! Тя е една от народа на валхеру!

— Не! Те бяха по-слаб народ! Никой не беше толкова велик като Тази, която ни роди! Ние полагаме големи усилия, за да я върнем, така че всички отново да се преродим и да управляваме в нейните крака!

— Глупаци! — каза Калис и Ерик усети как силата отново го напуска. Миранда застана от дясната му страна и го подкрепи, за да не падне. — Глупави престъпници и убийци, вие не сте нищо повече от това, което тя е направила — изкривени създания от неестествен корен, произведения на суетно същество, което се е грижило само за собственото си удоволствие. Вие сте били прах под краката й и когато се е надигнала със събратята си във Войните на Хаоса, вие сте били забравени!

Калис се преви и дьо Лунвил го задържа в ръцете си.

— Ако имаше някаква възможност да се спаси вашият вид, нямаше да бъдем тук. Вие сте пешки. — Калис пое дълбоко дъх. — И винаги сте били пешки. Нямате вина, че трябва да бъдете унищожени, но трябва да бъдете изтрити от лицето на земята из корен и завинаги.

— И вие сте тук, за да го направите, така ли? — попита жрецът.

— Да, затова! — каза Калис. — Аз съм синът на онзи, който затвори Алма-Лодака!

— Не! — изпищя жрецът. — Не смей да споменаваш най-святото от имената! — Старият змиечовек стана и измъкна от робата си кама. Ерик не се поколеба, изтича по двете стъпала към подиума и замахна с все сила към жреца. Главата на старото създание отхвръкна от раменете му и се търколи на пода. Тялото му се свлече.

— Добра работа — каза Калис, когато Ерик го погледна.

— Сега какво? — попита дьо Лунвил, защото думкането по здравата врата ставаше все по-ритмично. — Намерили са някакъв таран. Вратата е много здрава, но не може да издържи вечно. Тези сааурци са здравеняци.

— Намерете друг изход — каза Калис. — В противен случай ще трябва да си пробием път с бой.

Дьо Лунвил се обърна и нареди на бойците да почнат да търсят друг изход от помещението.

— Ето защо е изграден техният храм — каза Калис, докато Миранда му помагаше да седне на стълбите. — Десетки хиляди животи отнети през последните петдесет години в напразна жертва, за да могат да създадат това. — Той посочи със слабо движение зеления камък. — Това е уловен живот.

— Баща ти веднъж говореше — каза Миранда — за фалшивия Мурмандамус, който използвал уловените животи на онези, които са умирали на служба за него, за да се прехвърли в царството, където е Камъкът на живота. Би трябвало да предположим, че тези отново използват същите средства.

— Това е много по-могъщо средство от простата измама.

— Какво ще правим с камъка? — попита Ерик.

— Вземи го — Калис изстена от болка. — Трябва да го занесете на баща ми. Той и Пъг са единствените, които могат да разберат как да го използват. — Блъскането по вратата подчерта значението на думите му. — Ако Изумрудената кралица получи този ключ за Сетанон и го докосне до Камъка на живота…

— Мисля, че разбрах — кимна Миранда. — Мога да измъкна един човек оттук…

— Не — каза Калис. — Аз оставам. Аз съм единственият, който може да се ориентира в обстановката и да разбере какво още бихме могли да открием тук. Измъкни се на повърхността. — Погледна към Гневливия. — Вземи наемника със себе си. Той ще брани живота ти, докато намериш място, където да използваш уменията си, за да се прибереш у дома.

— Ти, копеле — усмихна се Миранда. — Каза ми, че не знаеш нищо за магията.

— Няма нищо магично, не помниш ли? — отвърна Калис.

— Бих искал Накор да е тук — каза Ерик.

— Щом Пъг не е могъл да открие пантатийците петдесет години — продължи Калис, — тогава това място е много сигурно и подозирам, че използуването на магия да влезеш или да излезеш оттук е еднакво невъзможно.

— Да те вземат дяволите! — каза тя и по лицето й се търкулна сълза. — Трябва да се изкачим до повърхността или близо до нея.

— Добре, да се надяваме, че има и друг изход за навън.

След няколко минути дьо Лунвил докладва, че е открил в задната част на помещението стълба, водеща нагоре.

— Тръгвайте — каза Калис, като се опита да се усмихне. — Трябва да си почина малко.

— Какво да кажа на баща ти? — Миранда хвана ръката му и я стисна.

— Кажи му, че го обичам. Предай същото и на майка ми — каза просто Калис. — Кажи им, че демон се е вмъкнал в нашия свят и се е превърнал в трети играч. Смятам, че когато погледне този скъпоценен камък, той ще открие, че не е това, което изглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Накарай заклинателите да изследват този предмет, без моите теории да им влияят.

Миранда предпазливо приближи до камъка и го докосна. Измърмори нещо и направи някакви движения с ръцете си, после внимателно го вдигна.

— Не искам да те изоставям тук.

— Аз още по-малко искам. — Калис се опита да се усмихне храбро. — Сега, ако можеш да ме целунеш, без да докосваш изгорената ми страна, го направи и изчезвай.

Миранда приклекна, целуна дясната страна на лицето му и прошепна:

— Ще се върна за теб.

— Недей — каза Калис. — Няма да сме тук. Ще намерим начин да се измъкнем. Все някак си ще стигнем до кораба. Накарай херцог Уилям да изпрати някого по пътя ни, за всеки случай, но да не е посмял да идва лично заради мен. Почти сигурно е, че в тези планини има и други жреци. Дори да сме убили вътрешния кръг, те сигурно са достатъчно силни, за да разберат, ако използваш магията си, за да се върнеш тук.

После опипа магическия амулет, който му беше дала.

— Освен това как ще ме откриеш? — Въпросът му бе придружен от ново блъскане по здравата дървена врата.

Тя стисна здравата му ръка, като притискаше с дясната си светещия скъпоценен камък.

— Остани жив, дявол да го вземе!

— Непременно — обеща той. — Боби!

— Капитане? — обади се дьо Лунвил.

— Вземи дузина бойци и тръгни с тях.

— Отделение две и отделение три до мен — кресна дьо Лунвил.

Дванайсет бойци оставиха търсенето из залата и побързаха да се явят пред него.

— Тръгнете с дамата — нареди им той.

— Ти също, Боби — каза Калис.

— Без мен. — Дьо Лунвил се обърна с гадна усмивка, после посочи изхода и каза на бойците: — Вземете дамата и наемника и веднага изчезвайте оттук!

Бойците от двете отделения погледнаха Миранда и Гневливия. Наемникът кимна и шестима поеха с него напред в тъмното, докато другите шестима изчакаха Миранда да докосне още веднъж нежно Калис, преди да тръгне, и незабавно я последваха.

— Какво правим сега, капитане? — обърна се Ерик към Калис.

— Колко мъже останаха? — попита Калис.

— Сега, след като двете отделения заминаха, оставаме само трийсет и седем, с вас включително — каза Ерик, без дори да преброи хората си.

— Ранени?

— Петима, но все още могат да се бият.

— Помогни ми — каза Калис.

Ерик му подаде ръка и преметна неговата през рамото си — като в същото време прихвана кръста на Калис, внимателно избягвайки да допира изгорената му плът. Калис наклони здравата си страна плътно към якия млад сержант и каза:

— Искам да видя нещо, което е било изработено от древните, от Господарите на драконите.

Ерик нямаше представа за какво става дума и за какъв по-точно предмет говори Калис, но той поясни:

— Помниш ли какво почувства като докосна онзи шлем?

— Не мога да го забравя — каза Ерик.

— Такова нещо търся.

Следващите петнайсет минути напрегнато претърсваха помещението. Зад стенната ламперия откриха врата с голяма решетка. Когато я отвориха, Калис каза:

— Стойте назад.

Накара Ерик да го премести по-близо до прага. Вътре имаше броня, която излъчваше зелена светлина, и Ерик отново почувства как целият настръхва.

— Това е истинското хранилище на нейната мощ.

Ерик предположи, че капитанът има предвид Господарката на драконите, но вниманието му бе отвлечено от пукот на дърво и гневните ревове на сааурците — те продължаваха методично да блъскат по вратата.

— Какво ще правим с това? — попита Боби.

— Ще го унищожим — каза Калис.

Пристъпи неуверено крачка напред. Ерик и дьо Лунвил се спуснаха да му помогнат и Ерик почувства как кожата му започва да пари, докато наближаваха древните предмети. До бронята имаше изумрудени украшения: тиара, огърлица, представляваща висока яка от огромни, плътно съединени скъпоценни камъни, гривни и пръстени. Калис внимателно протегна ръка и докосна нагръдника. После я отдръпна бързо, като че ли се бе опарил.

— Не! — каза той.

— Какво? — попита дьо Лунвил.

— Всичко е… неправилно. — Той бързо докосна всеки предмет в помещението. — Всичко е заразено. Нещо е… променило тези предмети.

Внезапно и за пръв път, откакто познаваха Калис, той показа страха си.

— Аз съм глупак! Почти толкова голям глупак, колкото пантатийците!

— Трябва да унищожим това, колкото се може по-бързо — обърна се той към дьо Лунвил, — но първо трябва да се измъкнем оттук.

— По този въпрос няма да споря с вас, капитане — каза дьо Лунвил.

— Ерик — обърна се капитанът към младия човек, — ти си ковач. Как най-добре може да се унищожи тази броня?

Ерик вдигна металния нагръдник, блестяща изработка от зеленикав метал с една змия, изкована като барелеф върху него. Когато го докосна, в съзнанието му нахлуха странни картини, сластна музика и непозната ярост. Той го изпусна на пода. Нагръдникът издрънча.

— Не знам дали това може да бъде разрушено с нормални средства — каза той. — Когато кова метал, ми трябва голяма горещина; тя също може да промени характера на стоманата. Ако можем да запалим огромен огън…

— Какво може да изгорим? — попита Калис и се огледа. После припадна. Боби внимателно го постави на земята, погледна Ерик и изрева на Алфред да дойде. Когато ефрейторът дотича, дьо Лунвил каза:

— За мой ужас сега аз трябва да командвам. Приемам всяко предложение, което ми направите.

— Трябва да се омитаме незабавно, старши сержант — рече Алфред. — Вратата няма да издържи дълго.

— А какво да правим с тези проклети неща? — Боби погледна Ерик.

Ерик се опита да разсъждава толкова бързо, колкото му бе възможно.

— Не знам нищо за тези магически работи. Познавам броните, конете и сраженията.

Замисли се за момент и после продължи:

— Всичко, което знам, е, че Миранда предупреди да не ги допираме едно до друго. Ако опаковаме предметите един по един, бихме могли да ги вземем с нас. Най-малкото няма да ги оставим в ръцете им. — Той кимна към тресящата се врата.

— Действайте.

Ерик даде нарежданията си и хората грабнаха килими и парчета тъкан и увиха бронята, бижутата и другите предмети.

— Всеки мъж да наблюдава внимателно съседа до себе си. Ако някой започне да изглежда… различен — объркан, смутен или разсеян — веднага ми съобщавайте.

Той разпредели вещите между различни бойци, като всеки, който носеше нещо — независимо колко малко беше, — се следеше от друг до него, свободен от опасния товар.

— Вие тръгвайте — каза дьо Лунвил. — Аз ви следвам. Ако не разбият вратата, до десет минути потеглям.

— Виж дали можеш да залостиш другите врати, след като минем — напомни му Ерик.

— Изчезвайте — каза дьо Лунвил с подигравателна усмивка. Ерик запали факла и забързано поведе хората през втората врата. Дълга каменна стълба водеше нагоре и те започнаха да я изкачват в мрака.

 

 

Накор лежеше и похъркваше под едно дърво, но внезапно се надигна. Огледа се и видя Шо Пи и лудия просяк. Двамата седяха до него и го наблюдаваха внимателно.

— Какво има? — попита Накор.

— Не исках да те будя, майсторе, така че чаках. Лорд Венкар пристигна. Принцът го е пратил да поеме управлението тук.

— Не, не става дума за това — каза Накор и стана. — Не го ли усетихте?

— Какво да усетим, учителю?

— Няма значение — кимна дребния мъж. — Тръгваме.

— Накъде? — Шо Пи също стана.

— Не знам. Към Крондор, мисля. Може би и по-нататък, към Елвандар. Зависи.

Шо Пи последва Накор, който забърза към огромната сграда, издигаща се над острова. Като я приближиха, лудият просяк побягна към кухнята. Кривокракият исалански комарджия влезе в постройката и тръгна право към централната зала, където завари добре облечен мъж, заел централното място на масата. Бяха дошли също Калиед, Чалмес и други магьосници.

— А вие трябва да сте Накор? — каза мъжът.

— Да, аз съм — отвърна Накор. — Трябва да ви кажа няколко неща. Започвам с това, че всичките тези тук са лъжци.

Останалите магьосници зяпнаха и се опитаха да протестират, но дребният мъж продължи:

— Те не го съзнават. Толкова са свикнали да вършат нещата тайно, че вече не могат да преодолеят себе си. Не вярвайте на нищо, което ви кажат. Но иначе разсъждават смислено.

— Татко каза, че сте забележителен оригинал — разсмя се с глас Арута, лорд Венкар.

— Мисля, че лорд Джеймс също е необичайна личност — каза Накор. — И страшен картоиграч. — Той намигна. — Единственият мъж, който ме е мамил на карти. Възхищавам се от това.

— Добре, за това можем да поговорим след вечерята — каза Арута.

— Не можем — каза Накор. — Веднага тръгвам.

Арута, който доста приличаше на баща си, но имаше малко по-светла коса, рече:

— На минутата ли?

— Да — каза Накор и се обърна към вратата. — Кажете на тези затъпели глупаци, че нещо наистина лошо ще се случи скоро и вместо да продължават да се занимават с безсмислени работи, да се опитат сериозно да помогнат на Кралството, защото може би ще дойде момент, когато няма да може да се прави вече нищо. Ще се върна скоро.

Дори представителят на принца на Крондор да имаше да добави още нещо, Накор не можа да го чуе, защото бързо излезе от залата. Почти тичаше.

— Учителю — каза Шо Пи, — мислех, че ще тръгваме.

— Да, така е — каза Накор и затича по една стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Но това не е пътят към пристанището. Това стълбище води към…

— Кулата на Пъг, знам.

Двамата изкачиха извитата стълба, издигаща се към върха на кулата. Когато стигнаха последната площадка, пред тях се изпречи дървена врата, очевидно без ключалка. Накор почука по нея.

— Пъг!

Странен воал покри повърхността на вратата. Дървото промени формата си и постепенно се появи едно лице.

— Махайте се! — каза лицето. — В това помещение не може да се влезе.

Накор не обърна внимание на предупреждението и задумка още по-силно.

— Пъг!

— Учителю, той не е тук — каза Шо Пи, но спря на средата на думата, защото вратата бавно се отвори.

— И ти ли го почувства? — надникна отвътре Пъг.

— И още как! — отвърна му Накор.

— Но онези казаха, че вие не сте тук — обади се Шо Пи.

— Понякога се отчайвам, момче — присви очи Накор и погледна Шо Пи. — Толкова ли си глупав, или си просто много доверчив?

— Откога знаеш? — попита Пъг, като им махна да влязат.

Пристъпиха прага и вратата се затвори зад тях.

— От първия ден, откакто дойдох тук. Ти вдигаш много шум, когато идваш и си отиваш. — После се ухили. — Веднъж тихичко се изкатерих по стълбите и чух гласовете ви — твоя и на приятелката ти. Вие двамата…

— Благодаря ти, че не си ни обезпокоил. — Пъг гледаше някъде нагоре.

— Нямаше причина. Но сега трябва да вървим.

— Възможно е да ни нападнат — каза Пъг.

— Не мисля — отвърна Накор. — Това нещо, което усещаме, вдига достатъчно шум, така че ако някой ни търси, няма да забележи, че пренасяш и трима ни. Къде ще отидем? В Крондор ли?

— Не — поклати глава Пъг. — Отиваме в Елвандар. Трябва да говоря с Томас.

Накор кимна на Шо Пи да се приближи и хвана ръцете на ученика си. Пъг се залови за тях и стаята помръдна и затрепери; внезапно, без никакъв преход, се озоваха в гориста местност.

— Следвайте ме — каза Пъг и ги поведе към една плитка рекичка. — Това е река Крудий — каза той. После изрече с висок глас. — Аз съм Пъг от Звезден пристан. Искам да се посъветвам с лорд Томас!

След няколко минути двама елфи се появиха на другия бряг и единият викна:

— Разрешено ви е да влезете в Елвандар!

Те пресякоха потока и Пъг обясни на Шо Пи.

— Никой не може да влезе в Елвандар без позволение.

Когато вече бяха на другия бряг, Пъг рече:

— Надявам се, че няма да имате нещо против, ако избързам.

— Ни най-малко — каза елфът.

— Ти си Галайн, нали? — каза Пъг.

— Запомнили сте ме — отвърна елфът.

— Бих искал да имам повече време, за да си поприказваме — рече Пъг.

— Аз и патрулът, който водя, ще се върнем след няколко дни в двора — каза елфът. — Може би тогава ще можем да ви посетим.

Пъг се усмихна. Отново хвана ръцете на Шо Пи и Накор и ги придвижи към друго място в огромната гора.

Очите на Шо Пи се отвориха широко и Пъг си спомни как бе реагирал той самият, когато преди много години за пръв път бе видял сърцето на елфската гора. Гигантски дървета, пред които древни дъбове биха изглеждали като джуджета, образуваха почти непроницаем покров. Някои от дърветата имаха тъмнозелени листа, докато на други растяха златисти, червени или сребристи на цвят, а някои се белееха като сняг. Странна мека светлина къпеше цялата област. Гигантски стволове се издигаха високо нагоре, а по тях — в живото дърво — бяха изсечени стълби. Във всички посоки се простираха клони, достатъчно широки, за да служат за алеи.

— Това е Градът на дърветата! — възкликна Шо Пи.

— Да — каза един стар мъж, застанал наблизо и подпрян на висок лък. Косата му беше абсолютно бяла, а кожата му сбръчкана, но тялото му все още бе изправено и стегнато в зелената кожена наметка на ловец.

— Мартин! — Пъг пристъпи напред.

— Мина доста време — каза старият мъж, протегна ръка и двамата се здрависаха.

— Изглеждаш добре — усмихна се Накор.

— Ах ти, стари картоиграчо! — възкликна Мартин и стисна и ръката на Накор. — Не си остарял и с един ден.

— За човек, който не е дарен с дълъг живот, Мартин, изглеждаш забележително — рече дребният исаланец.

— За мъж на моите години, искаш да кажеш — усмихна се старецът. — Тук преживявам. Елвандар бе любезен към мен. Смятам, че боговете са решили да прекарам в мир последните си години.

— Навремето ти си заслужи сегашния покой — каза Пъг.

Мартин Дълголъкия, някога херцог на Крондор, брат на крал Луам и чичо на крал Боррик, каза:

— Мисля, че мирът отново е застрашен.

— Да — кимна Пъг. — Трябва да говоря с Томас и Агларана. Тук ли е Калис?

— Изпратиха ме да ви чакам. — Мартин вдигна лъка си. — Преди час пристигна Миранда, с най-странния млад мъж, когото съм виждал. — Той закрачи напред. — Томас каза, че скоро ще пристигнеш. Калис е… ами, може и да не се върне.

— Лоша новина — каза Накор.

— Кой е този? — Мартин посочи Шо Пи.

— Шо Пи. Ученик — каза Накор.

— Сериозно или отново правиш номер със светия просяк-монах? — засмя се Мартин, когато поеха между дърветата.

— Сериозно — каза Накор малко засегнато. — Не трябваше да казвам на Боррик за този номер. Сега го е разказал на всеки от семейството.

— Имаше си причина. — Очите на Мартин се присвиха. После се разсмя. — Хубаво е, че те виждам отново.

— Идваш ли с нас? — попита Пъг.

— Не. Напоследък рядко участвам в кралския съвет. Доволен съм да бъда гост тук и да дочакам времето си.

— Разбирам — усмихна се Пъг, улови отново за ръце Накор и Шо Пи, въздухът затрепери и те се оказаха на друго място.

Стояха в центъра на широка платформа високо в дърветата. Един глас изрече:

— Добре дошъл, Пъг от Крудий.

— Благодаря ти, стари приятелю.

Едър мъж, висок над два метра, приближи и се ръкува с Пъг, после го прегърна сърдечно.

— Хубаво е да те види човек отново, Пъг. — Чертите му бяха младежки, но очите — древни. Лицето му беше някаква смес от човешки и елфски черти — с високи скули, заострени уши и руса коса. Всеки, който бе виждал Калис, веднага щеше да разбере, че това е баща му.

— Много години минаха, Томас. — Пъг шляпна приятеля си по гърба. В гласа му прозвуча искрено съжаление.

Шо Пи и Накор бяха представени на Томас, Военачалника на елфската войска в Елвандар. След това ги представиха и на една поразителна жена с царствена осанка — Агларана, кралицата на Елвандар.

— Радвам се да ви видя, милейди — каза с усмивка Накор, а Шо Пи коленичи. Елфската кралица беше младолика, въпреки възрастта си, която се изброяваше със столетия. Косата й беше червеникавозлатиста, очите й бяха тъмносини, а красотата й спираше дъха, макар че беше малко странна.

Един елф, който изглеждаше млад по човешките стандарти, се приближи и застана до Томас.

— Това е Калин — каза Томас, — наследник на трона на Елвандар и брат на сина ми.

Принц Калин приветства новодошлите, после се обърна към Пъг.

— Преди час пристигна Миранда.

— Къде е? — попита Пъг.

— Оттук. — Томас посочи друга платформа, разположена близо до първата.

Шо Пи ги последва зашеметен. Самите дървета бяха изпълнени със светлина и магия. Навсякъде се долавяше дълбокото усещане за покой и уреденост, стигащи до непознати равнища.

Отидоха на посоченото място, където Миранда разглеждаше странен светещ скъпоценен камък, както и един шлем. Никой от заобиколилите я елфи не докосваше предметите, но всички бяха вперили напрегнати погледи в тях.

— Миранда! — избърза напред Пъг.

Тя се обърна и като го видя, се хвърли към него и обви шията му с ръце.

— Толкова се радвам да те видя!

— А Калис? — попита Пъг.

— Раниха Го.

— Много зле ли?

— Много.

— Кажи ми къде да го намеря — каза след момент Пъг.

— Не мога. Носи амулет, който го предпазва от магическо проследяване. Защитава го от пантатийците, но същевременно го крие и от нас.

— Разкажи ми какво стана.

Миранда възстанови в стегнат вид събитията от подземния свят и описа тайните, които бяха разкрили, както и начина, по който се бе оттеглила.

— Оставих шестимата мъже, онези, които оцеляха в битките по пътя, в една студена пещера под върховете — завърши тя. — Моля се да са успели да слязат от планините, но се страхувам, че може би вече всички са измрели.

— Всеки от нас знае рисковете — въздъхна Пъг.

Миранда кимна и стисна ръката му, но лицето й остана все така тъжно и затворено.

— Виж тези неща — каза тя. — Калис реши, че са много важни и че трябва да ги донеса тук.

— Какво е това? — Пъг погледна ключа.

— Пантатийска вещ. Ключ, с който да се освободи Зелената господарка от Камъка на живота — каза Миранда.

Пъг погледна предмета със съмнение. Дълги минути го наблюдава, като поставяше ръката си над него, но не го докосваше. Няколко пъти затваряше очи и устните му мърдаха. По едно време от дланта му се отдели слаба енергия и се насочи към камъка. Накрая Пъг каза:

— Това наистина е някакъв ключ, със сигурност, но предназначението му не е да освобождава валхеру…

Огледа събралите се заклинатели на Елвандар и се обърна към най-възрастния.

— Татар, какво виждаш?

— Това е от тези неща, чиито имена не бива да се споменават — каза старшият съветник на кралицата. — Но в него също така има и някакво чуждоземно присъствие, за което нямам никаква представа.

— Демонът, за който говори ти, Миранда? — попита Пъг.

— Не. Това е почти несъзнателно същество, убийствен продукт, чист и прост. Гледах го как действа и доколко беше мощно, за да се бори срещу дузина змиежреци вкупом; то е хитроумно, но не и интелигентно — най-малкото не такова, че да може изобрети подобен предмет. Но както и да е създадено това същество, праотецът му не е обикновен. Някой е изпратил демона през разлом в сърцето на пантатийския дом да предизвика хаос и да ги унищожи — същото намерение, каквото имаме и ние.

— Веднъж вече — обади се Пъг — си имахме работа с двойствен план; защо да не е така и този път?

— Какво мислиш? — попита Томас.

— Навремето Мурмандамус — Пъг потри брадата си — не беше нищо повече от фалшив образ, подстрекаващ моределите да се надигнат и да превземат Сетанон — една пантатийска хитрост. Може би сега си имаме работа с демонска хитрост, целяща да накара пантатийците да завладеят Камъка на живота?

— С каква цел? — попита Агларана.

— Власт — въздъхна Пъг. — Това е могъщо средство, без значение кой го владее.

— Оръжие — поправи го Накор, — не средство.

— А как стои въпросът с валхеру? — попита Томас. — Може ли да се допусне, че някакви други сили мислят да вземат Камъка на живота и да го използват по някакъв начин, без да имат връзка с онези, заловени в самия камък?

— Проблемът е — каза Пъг, — че единственият източник на знания и умения, който имаме, е това, което си съхранил от паметта на Ашен-Шугар. — Томас притежаваше спомените на умрелия преди векове Господар на драконите, чиято броня бе намерил по време на Войната на разлома. Но самият той нямаше нищо общо със създаването на Камъка на живота, независимо че бе валхеру. Той знаеше нещо за неговата природа, за предопределението му, знаеше, че е оръжие, целящо да унищожи новите богове, но извън това нямаше представа за цялостния облик и скритата природа на Камъка на живота.

— Значи ти предполагаш, че някой друг, който може би стои зад влизането на онзи демон в нашия свят, се интересува от камъка, без ние да подозираме? — каза Миранда. — Не може ли просто да грабне Камъка на живота и да го използва като оръжие, както един човек използва меча или арбалета си?

— Това — отвърна Пъг — въобще не знаем. Но е ясно, че някой неизвестен възнамерява да се опита.

— А ние какво ще правим? — попита Миранда.

— Ще чакаме, ще изучаваме това създание — каза Пъг — и ще наблюдаваме какво ще направят по-нататък непознатите сили.

— А какво ще стане с Калис?

— Ще чакаме — рече Томас.

— Бих желала да се върна и да видя какво става с него и с другите — каза Миранда.

— Разбирам, че говориш искрено — рече Пъг, — но би било ужасно глупаво. Те ще са се преместили на друго място и това, срещу което сме се изправили, което е останало все още живо, ще бъде нащрек и също ще го търси. Освен това в момента, в който се материализираш там, каквато и магия да е останала под планините, ще се срути върху теб като горяща къща.

— Аз ще отида — каза Накор.

— Какво? — обърна се към него Пъг.

— Аз ще отида — повтори дребният мъж. — Оставете ме в Крондор, ще взема платноход, ще доплувам до мястото, където Калис е оставил корабчето си, и ще го върна тук.

— Сериозно ли говориш? — попита Пъг.

— Казах на този — Накор посочи Шо Пи, — че трябва да пътуваме. Само че не предвидих, че ще стигнем толкова далече.

Той се ухили за момент, но скоро усмивката му угасна. С възможно най-сериозния тон, който бе използвал някога, Накор каза:

— Приближава страшна буря, Пъг. Тя е черна и смъртоносна и още не разбираме кой стои зад нея. Тук всеки има дълг. Аз също: да открия Калис и другите и да донеса сведения за това, което са научили, след като Миранда си е тръгнала.

— Вземи всичко, което можем да ти дадем — каза Агларана, — щом можеш да помогнеш да открием нашия син.

— Само ме отведете до Крондор — каза Накор.

— До някое определено място ли? — попита Пъг.

Накор се замисли за момент.

— Дворът на принца ще свърши работа.

— И ти ли? — кимна Пъг и погледна Шо Пи.

— Аз следвам моя учител.

— Добре — каза Пъг. — Да сключим ръце.

Пъг изрече заклинание и тримата внезапно изчезнаха.

 

 

Калис беше в несвяст и Ерик го носеше като малко дете. Боби едва се държеше на краката си, облегнат на рамото на Алфред. От трийсет и деветимата, които бяха напуснали храма на пантатийците дълбоко в недрата на планината, само девет все още бяха живи. Три пъти се бяха сблъсквали с враждебни сили и трябваше да се сражават. По настояване на Калис продължаваха да се бият. Въпреки молбата му да го оставят, все още го носеха със себе си.

Ерик откри в планината дълбока пукнатина, от която на трептящи вълни лъхаше жега, и нареди бронята и другите предмети да бъдат хвърлени в нея, сигурен, че дори горещината да не бе достатъчна да разруши вещите, принадлежали на валхеру, никой смъртен няма да може да ги извади оттам.

Няколко минути след това планината се разтърси от ужасен трус, срутиха се скали и убиха един от бойците и раниха друг. Свиреп вятър се втурна в тунела, повали ги на земята и ги оглуши за близо час. От пукнатината избликна нажежен лъч и удари тавана на тунела, като че ли някаква бясна светкавица търсеше път нагоре, към небето.

Ерик разбра, че независимо от усилията им да разрушат магическите предмети, не беше много умно да ги оставят да се допрат един до друг. Все пак се надяваше, че тези страшни явления свидетелстват за разрушаването на вещите на валхеру.

После ги нападнаха отново. Първо озверяла банда пантатийци, очевидно оцелели след поредното нападение на демона в люпилните, след това на два пъти бяха принудени да се сражават със сааурци. Единствената причина все още да са живи бе, че и противниците им, също като тях, отчаяно се опитваха да се измъкнат от планините.

Алфред приближи началото на колоната и каза:

— Пред нас има пещера с изход навън.

Навлязоха в нея и Ерик видя през отвора й една забравена картина: пред него се простираха покрити със сняг върхове — късното следобедно слънце хвърляше по склоновете им златисти и розови отблясъци. За един миг той си помисли, въпреки болката и страха, че красотата покорява, но беше страшно уморен, гладен и измръзнал, за да й се наслади.

— Направете лагер — нареди той, като пресмяташе колко дълго могат да оцелеят. Мъжете извадиха факли от раниците си и ги използваха, за да напалят малък огън. Ерик направи преглед на продуктите и прецени, че имат достатъчно храна и неща за горене, за да останат живи пет-шест дни. След това, без значение колко бяха изтощени хората му, трябваше да се спуснат под линията на снега, като се опитат да се скрият от пантатийците, избегнали разрухата, причинена от предметите на валхеру, и да открият нещо за храна, което да им позволи да продължат напред.

Чудеше се дали конете са още в долината и дали ще могат да ги открият. Сега, когато и Калис, и дьо Лунвил бяха ранени, Ерик предвождаше оцелелите.

— Сержант — обади се Алфред, — по-добре елате.

Ерик мина покрай хората, които се мъчеха да запалят огън, и клекна до Алфред. Дьо Лунвил беше отворил очи.

— Старши сержант? — каза Ерик.

— Как е капитанът? — попита дьо Лунвил.

— Жив — каза Ерик. Чудеше се на този прост факт. — Всеки по-слаб би умрял още сутринта. Но той е добре и спи.

Ерик погледна бледото лице на своя пряк началник и попита:

— Ти как си?

Дьо Лунвил се закашля и Ерик видя, че кръв оцветява слюнката, стичаща се от устата му.

— Умирам — каза дьо Лунвил със същия делничен тон, с който би поискал още малко храна. — Всяко вдишване е… все по-трудно.

Посочи едната си страна.

— Мисля, че имам счупено ребро, забито в белия дроб. — После затвори очи от болка. — Ха, мисля! Знам, че имам счупено ребро, забито в дроба.

Ерик затвори очи и се опита да надвие съжалението.

В нормални условия раната от счупено ребро можеше да се оправи, но ако острият край на реброто го бе пробождал през целия ден, докато бе носен, влачен или принуден да върви… той бе разрязал дроба му и бе причинил сериозни разкъсвания. Болката сигурно беше непоносима. Нищо чудно, че дьо Лунвил бе в безсъзнание през по-голямата част от времето.

— Без съжаления — каза дьо Лунвил, като че ли четеше мислите на Ерик. Протегна ръка, хвана куртката му, придърпа го по-близо до себе си и каза тихо: — Запази го жив.

— Ще го направя — кимна Ерик. Нямаше нужда да му се казва за кого говори дьо Лунвил.

— Ако не го направиш, ще се върна и ще те преследвам. Кълна се. — Той се закашля. Болката беше достатъчно силна, за да свие тялото му в спазми и да напълни очите му със сълзи.

Когато отново можеше да говори, прошепна:

— Ти не знаеш, но аз бях първият. Бях войник и той ме спаси при Хамса. Носи ме цели два дни. Той ме отгледа! — В очите на Боби отново се събраха сълзи; Ерик не беше сигурен дали са от болка, или от вълнение. — Той ме направи важен човек.

Гласът на дьо Лунвил все повече отслабваше.

— Нямам семейство, Ерик. Той ми е баща и брат. Той ми е син. Запази го… — Тялото на дьо Лунвил се разтресе в спазми и той изплю кръв върху гърдите си. Мъчителното усилие да поеме въздух пълнеше очите му със сълзи. Той се опитваше да се надигне. Ерик обви ръце около Боби дьо Лунвил, за да не му позволи да падне назад върху камъните, като гледаше да го докосва нежно, като дете. От очите му се лееха сълзи, докато старият воин безрезултатно се опитваше да поеме дъх. Чуваше се само мъчително хриптене от гърдите му, които се пълнеха с кръв. Накрая раненият утихна.

Ерик го притисна да себе си една дълга минута, без да се срамува от сълзите, които се стичаха по бузите му. Внимателно го положи върху каменния под. Алфред протегна ръка и затвори вече мъртвите очи. Ерик седеше, неспособен да мисли.

— Намерих място, където лешоядите няма да го стигнат, сержант — каза Алфред.

Ерик кимна и се върна при Калис. Почувства лютия студ, пресегна се и свали тежката наметка от тялото на Боби. После каза на един войник, който стоеше наблизо:

— Помогни ми. Трябва да свършим това.

Разсъблякоха тялото на старши сержанта и натрупаха дрехите му върху полуелфа, който лежеше в безсъзнание. Ерик погледна цвета на лицето му и отново се удиви. Вече беше оцелял от енергийния взрив в леговището на пантатийците, можеше да оцелее и сега от студа, когато поне можеше да си отпочине и да се лекува.

Ерик знаеше, че единствената възможност е да отдъхнат няколко дни, а после студът и гладът щяха да ги прогонят от пещерата надолу в равнината.

Алфред и един войник взеха тялото на дьо Лунвил и го отнесоха в студа. Ерик отново се втренчи в лицето на Калис.

— Обещавам, Боби — каза тихо той. — Ще го опазя жив.

След малко двамата се върнаха и Алфред каза:

— Наблизо има малка ледена пещера. Положихме го вътре и затрупахме входа с камъни. — Приближи се до огъня и допълни: — Мисля, че дори някога ледът тук да се стопи, той ще бъде на сигурно място, сержант.

Ерик кимна. Беше изпаднал в черно отчаяние и чувстваше, че не може да прави нищо, освен да се просне и да заспи. Вместо това трябваше да обсъжда планове и да действа, понеже сега на него разчитаха шестима мъже и едно много важно създание, което беше повече от човек и чието оцеляване зависеше от него, а той беше обещал и щеше да направи всичко, за да го спаси. Пое дълбоко дъх, отхвърли умората и мрачните мисли и се съсредоточи върху въпроса как да изведе хората от тези планини.

 

 

Ру чу шум от спорещи гласове и погледна надолу. Няколко души се надвикваха:

— Накор! — каза той, докато исаланският комарджия бързаше нагоре по стълбите, едно стъпало пред тримата келнери, които се мъчеха да го спрат.

— Не може да се качвате горе! — викна Курт, опитвайки се да дръпне Накор.

Ру стана и каза:

— Всичко е наред, Курт. Това е стар… бизнес партньор.

— И аз това се мъчех да му кажа — каза Накор и се ухили на Курт. Смъмреният келнер се обърна и заслиза надолу.

— Какво те води насам? — попита Ру.

— Исках да те видя. Току-що идвам от двореца и лорд Джеймс ми каза, че можеш да ми дадеш кораб. Трябва ми кораб. Каза, че във вашата фирма имало доста кораби, така че дойдох да взема един.

— Искаш да ти дам кораб ли? — засмя се Ру. — За какво ти е?

— Калис, Ерик, Боби и другите са закъсали там долу, в Новиндус — сухо каза Накор. — Някой трябва да отиде и да ги прибере.

— Какво искаш да кажеш с това „закъсали“? — попита Ру.

— Те отидоха да открият и унищожат пантатийците — каза дребният мъж. — Не знам дали са ги унищожили, но са ранени зле. Калис изпратил Миранда при баща си и сега са загазили там и не могат да се върнат у дома. Лорд Джеймс не може да отдели кораб, защото пази своите бойни съдове за защита на града. Така че си помислих дали не мога да взема един от теб.

— Колко наши кораба са в пристанището? — обърна се Ру към Язон.

Верният служител направи справка в една папка и каза:

— Шест.

— Кой е най-бързият?

— „Кралицата на Горчиво море“ — отвърна Язон.

— Искам да се подготви спешно за шестмесечно пътуване и петдесет от най-издръжливите наемници, които може да намерите, да са готови да отплуват с нас утре при първи зори.

— С нас ли? — запита Накор.

— Ерик е единственият ми брат — вдигна рамене Ру — и ако е загазил там с Калис, тръгвам веднага.

Накор седна и си наля чаша кафе. Отпи глътка и попита:

— Можеш ли да си позволиш да направиш това?

— Имам хора, на които мога да се доверя и да ги оставя да ме заместват — отвърна Ру.

Помисли си за Силвия и Карли, а после за Хелън Джейкъби и допълни:

— Само трябва да се сбогувам с някои хора.

— А аз съм гладен — каза Накор. — О, забравих. Шо Пи чака долу при вратата. Понеже е по-възпитан от мен, им повярва, когато казаха, че не може да се качи тук.

Ру махна на Язон да доведе Шо Пи и му нареди:

— И трябва да открия Луис и Дънкан, за да се разберем кой с какво ще се занимава, докато отсъствам.

Язон кимна и тръгна, а Ру се обърна към Накор.

— Ще ги доведем, нали.

Накор се усмихна, кимна и отпи още малко кафе.