Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wer stiehlt schon Unterschenkel?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Немски Фантастични разкази от ГДР

Библиотека „Фантастика“

 

Преводач: Емануел Икономов, 1987

Съставители: Любен Дилов и Ерик Симон, 1987

Редактор: Велко Милоев

Редактор на издателството: Асен Милчев

Художник: Евгени Томов

Художествено оформление: Васил Миовски

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6277-8-87

Немска. Първо издание.

Дадена за печат м. април 1987 г.

Подписана за печат м. май 1987 г.

Излязла от печат м. юни 1987 г.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 19.

УИК 12,26. Формат 32/70/100.

Цена 1, 91 лв.

 

ДИ „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

 

Gerhard Branstner. Vom Himmel hoch

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1977 (1974)

 

Rolf Krohn. Der Haltepunkt, In: Begegnung im Licht

Verlag Neues Leben, Berlin, 1976

 

Klaus Möckel. Die gläserne Stadt,

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1980

 

Angela und Kartheinz Steinmüller. Unter schwarzer Sonne, In: Windschiefe Geraden

Verlag Das Neue Berlin, Bertin, 1984

 

Gert Prokop. Wer stiehlt schon Unterschenkel?

Verlag Das Neue Berlin, 197S (1977)

 

Alfred Leman, Hans Taubert. Glas?, In: Das Gastgeschenk der Trunssotaren

Verlag Neues Leben, Berlin, 1973

 

Johanna Braun, Günter Braun. Fa und Cre, In: Lichtjahr 2

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1981

 

Erik Simon. Der Bahnbrecher, In: Fremde Sterne

Verlag Das Neue Berlin, Berlin, 1979

История

  1. — Добавяне

6

Сигналът за спешно повикване извади Тимоти от леглото. На апарата бе Падингтон.

— Извинявайте, Тини, мога ли да вляза за момент. Обаждам се от фоайето. Много е важно.

— Тогава трябва да почакате, Едуард. Ще ми е необходим най-малко половин час.

Тимоти успя за двадесет минути да разбуди Смайли и да го изхвърли навън, да вземе един душ, да се облече и да поразтреби наполовина жилището. Когато професорът дойде, на масата вече бе сервиран чай.

— Не знам дали още ви интересува — каза Падингтон, — обаче има все пак една възможност за трансплантация. Когато научих за нея, веднага си поръчах аеротакси. — Той махна успокоително с ръка. — Внимавах добре. Никой не ме следеше.

— Отлично — похвали го Тимоти.

— Операционната зала на клиниката „Универсал“ на 83-та улица ще е затворена вдругиден сутринта по време на първа смяна поради ремонт, както казват. Предвидената операция е обложена, екипът е получил извънредна отпуска. — Падингтон погледна триумфиращо Тимоти. — Тази операционна зала е била затворена миналия петък по същата причина, но нищо не е било ремонтирано.

— Момент — рече Тимоти. — За пръв път ви бяха откраднали крак в сряда вечер, нали?

— И в четвъртък сутринта бе върнат обратно.

— Защо Карутърс не е откраднал втория крак още в четвъртък? Тогава операцията би могла да бъде извършена в петък сутринта.

— Не би имало достатъчно време да се адаптира трансплантантът.

Тимоти поклати замислено глава.

— Трябва да има и нещо друго, Едуард. Смятате ли, че Карутърс е могъл да сгреши дължината на крака?

Тимоти отиде до комуникатора и взе последните съобщения. Изведнъж подсвирна с уста.

— Във вторник миналата седмица в Чикаго е пристигнал някой си д-р Бенито Рамирес.

— Да не би да имате предвид онзи Рамирес, който някога се бе опитал да присади човешки ръце на маймуна?

Тимоти не отговори. Той прочете трескаво съобщението.

— И не е пристигнал сам. В списъка на пътниците е имало и други двама хирурзи, които също са били изхвърлени от Съюза на лекарите. Обзалагам се, че с тях е имало още анестезиолози и сестри.

Тимоти извади друго съобщение.

— Събота вечерта Рамирес е отлетял обратно. — Потънал в мислите си, сръбна от чая. — Снощи Наполеон каза нещо — внезапно промърмори той. — Наполеон, повтори предложението си относно краката!

— Ако някой се нуждае от крака мГ-д-52, тогава е много вероятно трансплантантът да е предназначен за някой, на когото тепърва ще стане необходим. Вие забелязахте, сър, че трябва да бъде нещастен случай, който все още не е станал, или дори самоосакатяване…

— Стоп! — Тимоти изключи говора на Наполеон. — Може да е това: някой, който ще загуби крака си при някакъв, да го наречем засега „нещастен случай“. Операцията ще е подготвена. Но мъжът избягва. Кракът е върнат. Намира се нов човек и се открадва втори крак. Рамирес проверява дали трансплантантът е подходящ и как да бъде адаптиран, след което отпътува.

— Но защо след това го сменят още веднъж с десен крак?

— Защото ако на нещастния случай му е все едно кой крак ще пострада, то за жертвата не е едно и също. — Тимоти скочи и се заразхожда из стаята. — Сега са налице клиника, операционна зала и хирург. Трябва да намерим още и двуметров мъж, който предпочита да има нов десен крак вместо ляв. Искате ли да се обзаложим, че най-късно до утре вечерта Рамирес ще пристигне отново в Чикаго? — Тимоти погледна часовника си. — Остават ми най-много тридесет и два часа.

— Не е ли по-добре да се откажете от случая или поне да се обадите в полицията? Искам да кажа, щом зад всичко стои действително „Универсал“… Съвестта ми е гузна, Тини. В края на краищата, аз ви въвлякох в тази афера.

— Успокойте се, Едуард. Това няма нищо общо с вас, просто изпитвам любопитство. Не мога да понеса да си пъхна носа в купчина боклук и да не разбера какво вони толкова там. Колкото до полицията, „Универсал“ има достатъчно полицаи в списъците си за подкуп, за да научи веднага. По такъв начин наистина ще се изложим на опасност и в най-добрия случай операцията само ще бъде отложена. А ние дори не знаем какво и кога ще се случи. Имаме само предположения, на които не би се хванал даже Хопкинс.

— Бихме могли да предотвратим операцията.

— И за какво? — Тимоти застана пред Падингтон. — Знаете ли, Едуард, операцията не ме интересува, тъй или иначе няма да си получите обратно крака. А можете ли да докажете, че е бил откраднат от вашата клиника?

— Разбира се, чрез паспорта.

— А ако отдавна съществува фалшив паспорт?

— Тогава не. — Падингтон изглеждаше много нещастен.

— Дори ако успеем да издействуваме заповед за обиск, смятате ли, че ще ни разрешат да влезем там по време на операция? Можем ли да докажем, че става дума за нелегална операция? Никой закон няма да е нарушен, ако „Универсал“ е наела Рамирес. Това, което трябва да предотвратим, е не трансплантации, ами този… „нещастен случай“. Сега си вървете, Едуард. Трябва да размисля. Някъде из гънките на мозъка ми се върти една идея, която трябва да уловя.

 

 

Тимоти отдавна не бе изпадал в такова трудно положение. Даваше от време на време почивка на Наполеон и междувременно се опитваше по всякакъв начин да се концентрира. Влезе във ваната, легна си в леглото, пусна си в произволен ред серия картини, натисна слепешката клавиатурата на музикалния архив и изслуша едно след друго фуги на Бах и банални шлагери, изгледа различни записи на видеоекрана, между които полет ниско над океана, надбягване със скутери в Големия каньон, пускането на хвърчила над пустинята и куклен театър за Дон Кихот. Но нищо не помагаше.

Най-накрая отиде в кухнята и огледа запасите си. Реши да изпече шведски кекс с мая.

Тимоти глътна две лилави перли, за да се изключи напълно за един час. След това се отдаде само на кекса: разби сметана, разтвори маята в мляко, замеси тестото. Изчака търпеливо, докато увитата в кърпа тестена топка се отлепи от дъното на кофата със студена вода и се надигна, след което прибави захар, разточи тестото, поръси го с бадеми и стафиди и накрая оформи продълговато руло. Ако някой наблюдаваше Тимоти, никога не би му хрумнало, че той се занимава с един от най-тежките случаи в практиката си. Докато приготвяше захарната глазура, споменът изплува. Но не и решението.

Тимоти започна да ругае гласно проклетото пиене и Смайли, който никога не можеше да получи достатъчно информация. Но по средата на една ужасна арабска клетва млъкна, изтича до комуникатора и се свърза със Смайли Хепбърн.

— Трябва да си спомниш — нахвърли се той върху него. — Вчера държа разпалена реч, колко слабо все още разбираш света. Моля те, повтори всичко, за което се сетиш, но дума по дума! — Тимоти се вслуша със затворени очи. Изведнъж лицето му просветна. — Благодаря, това бе всичко!

Преди Смайли да успее да каже нещо, Тимоти прекъсна връзката и изтича в мавзолея. По пътя погали Наполеон и му викна:

— А ти си най-великият!

Застана пред умивалника, отви крана за вода, извади от тръбата тънък шнур от стъклени влакна, разтвори края му, взе две капсули от крана и ги закрепи за двата края на шнура. После пъхна едната капсула в ухото си, а другата в ъгъла на устата. След това завъртя крана на топлата вода и така задействува трептящия кварц.

Трябваше да почака цели пет минути, докато Големия брат се обади. Гласът звучеше метално, почти нечовешки.

— Трябва пак да ми помогнеш — рече Тимоти. — Търся предприятие или институт с директен достъп до вода.

— Това има степен на секретност „две“ — запротестира Големия брат. — Само правителственият компютър разполага с подобна информация.

— Иначе щях ли да се нуждая от помощта ти? Утре вечер някъде в Чикаго ще бъде инсценирана голяма свинщина. Не ме питай каква. Сам не знам все още.

— Ако нещо се провали, и двамата сме загубени.

— Какво може да се провали! Разчитай на мен. Никой няма да разбере, че можеш да влезеш в компютъра на правителството.

— Е, добре, ще се опитам. Но нищо няма да получиш по-рано от утре сутринта.

— Окей. Утре сутринта ще бъде тъкмо навреме. И без това не се чувствувам достатъчно силен да не мигна цяла нощ.

— Болен ли си? — осведоми се загрижено Големия брат.

— Само съм махмурлия.

— Не трябва да пиеш толкова, Тини.

— Имаш право. Но понякога се налага да се понапия, иначе ще полудея от този хубав свят.