Герт Прокоп
Кой краде крака? (3)

3

Тимоти програмира Наполеон, след което се обади на приятеля си Джошуа Тревърс, който не само по наклонност, но и професионално спадаше към най-добре информираните хора в Чикаго. Джо завеждаше архива на Ай Си Си.^[1] Тимоти му поръча да узнае всичко за Лайонел Маккол и Кинг Коде, за трансплантационните клиники и за пререканията относно Общественото здравеопазване, за кражбите на трансплантанти и престъпленията, при които са играли роля трансплантанти. Джо не попита нищо. Отдавна бе отвикнал да задава въпроси. Тимоти му обеща китайска вечеря и подробен отчет веднага щом приключи със случая.

Докато Наполеон още разпитваше Централния компютър по тези теми, Тимоти поръча на комуникатора да го свърже със Смайли Хепбърн. Не изминаха и десет минути, когато на екрана се появи Смайли. Беше в кантората си, която носеше високопарната фирма „първокласни супердетективи и следователи“, но в действителност се състоеше само от него самия и един комуникатор. Обаче независимо от това Смайли бе един от най-добрите в професията си и наистина разполагаше с необходимите хора за каквато и да е работа.

— Ако не ти се е запушил напълно носът — каза Тимоти, — трябва да го оставиш да подуши отново за мен. — Той разказа всичко, което знаеше. Можеше да разчита на мълчанието на Смайли. — Имам чувството, че може да се крие нещо голямо зад това — завърши той.

— Може би ще откриеш някой, който се нуждае от нов крак. Не може ли да разгласиш, че разполагаш с човек, който е способен да ти осигури какъвто и да е трансплантант?

Късно следобед Падингтон, застанал отново пред вратата на апартамента, размаха една бутилка.

— Божоле — обясни той. — Един пациент ме удостои с него. Не исках да го изпия сам, а едно добро вино изисква стъклени чаши. — Той се засмя смутен. — Имате ли вече някакви резултати?

Тимоти постави показалеца си върху устните. Той сложи два бокала на масата, взе внимателно бутилката и разгледа етикета й. След това отстрани с церемониална педантичност покритието от станиол, извади корковата тапа със старинен тирбушон, помириса тапата, кимна доволен, наля си малко за дегустация, одобри цвета, вдъхна дълбоко аромата, опита виното, като примляска и най-накрая напълни чашите.

— За ваше здраве, Едуард.

— И за вашето, Тини.

Чукнаха се като съзаклятници.

— Просто да не повярва човек, че има хора, които пият такова нещо всеки ден — въздъхна Падингтон.

— И без да платят нито цент за това — добави Тимоти, — докато у нас, ако човек изобщо успее да се сдобие с бутилка естествено вино, трябва да плати невероятни суми.

— Намеквате за ония ОТВЪН? — Падингтон се огледа уплашено. — Да не би да не ви подслушват?

— Напротив! — Тимоти показа над главата си една кристална клетка, залепена на тавана. — Естествено, че ме подслушват. Само че не знам всички, които го правят. — Той се изкиска. — Освен полицията, ФБР, Националната сигурност и Комитета за морален надзор познавам още редица хора, които би трябвало да се интересуват от мен. Надявам се все пак, че ме подслушва само държавен служител, а от него нямам какво да крия. А вие?

— Разбира се, че не! — увери го Падингтон. Когато изпразниха чашите, Тимоти смигна на професора. Креслата им се изтърколиха в мавзолея.

— Съществува ли черен пазар за трансплантанти? — запита Тимоти.

— Не, няма нужда от такъв. Като оставим настрана някои изключения, има достатъчно трансплантанти, мога да кажа, в сравнение с ограничените възможности за такива операции. Разполагаме с твърде малко специалисти и с още по-малко операционни зали за това. Обикновено пациентите трябва да чакат с месеци, докато им дойде редът, а междувременно се намира и подходяща резервна част. Макар че не можем да плащаме много на донорите.

— А в клиниките на тръстовете?

— И там се чака дълго. Най-малкото, за да се поддържат високи цените. А ако им липсват част, получават я от нас. На номинална цена. — Падингтон се засмя горчиво. — Ако знаехте, Тини, какви сметки представят те на пациентите си! Мислите ли, че някой би взел краката, за да ги продаде на черно?

— Това изключено ли е?

— Защо тогава първите два бяха върнати?

— Понеже не са ги пласирали. И защото тук е имало по-голям шанс дълго време да не се открие кражбата. Вие сте забелязали първото изчезване съвсем случайно и затова после сте проверявали всяка вечер наличността им, нали?

— Точно така. Само ако знаехме кой е крадецът!

— Аз знам.

Светъл лъч премина през лицето на професора.

— Разрешили сте случая?

— Страхувам се, че работата не е толкова проста. Все още нямам представа защо са били откраднати краката. И то три толкова различни екземпляра? Наполеон казва — защото първият и вторият не са подхождали. Първият е бил твърде малък, вторият е бил точно колкото трябва, но е ляв, докато е бил необходим десен. Означенията в хладилника са толкова ясни, че дори един глупак не би могъл да сгреши, а за ваш служител изобщо и дума не може да става. Това, което ми разказахте, засилва впечатлението ми, че краката са били откраднати по поръчка. Човекът не е ли знаел предварително какво му е нужно? Или го е установил едва след кражбата, като е премерил крака по някакъв начин. Звучи доста абсурдно, не е ли така?

— Попитайте по-добре мерзавеца! Кой е той?

— Дадох на Наполеон да прегледа данните на сътрудниците ви. Може да бъде само някой, който познава методите на замразяване и може да отваря и затваря хладилника, както му е редът. Освен това трябва да има възможност да влиза и излиза, носейки багаж с размерите на преносим хладилник, и трябва да е бил по време на трите кражби в клиниката. Значи Карутърс или Труман.

— Карутърс! — извика Падингтон. — Карутърс днес не се появи на работа. Трябва веднага да го пипнем. Трябва да признае къде е оставил крака!

— Самият той няма да го знае. Ако зад тази история, както предполагам, се крие голяма афера, тогава между крадеца и крайния потребител ще бъдат използвани няколко посредника, за да се заличат следите. — Тимоти почука върха на пръстите си по чашата. — Защо три толкова различни крака?

— Питайте Карутърс!

— Ако го намерят. Инспектор Хопкинс се е заел да го търси. Можем да чуем какво е постигнал.

Креслата ги откараха обратно в кабинета. Тимоти се свърза с Управлението на полицията. Хоп-кинс току-що се бе върнал.

— Карутърс е мъртъв — каза той. — Намерихме го в жилището му. Изглеждаше като убийство при грабеж.

— Имаше ли нещо необикновено? — осведоми се Тимоти.

— Да, може би. На пода лежеше стъпкана туба с талк.

— Талк? За какво, дявол да го вземе, му е притрябвал талк?

Падингтон също гледаше безпомощно.

— Попитайте деветорно по-умния си Наполеон — предложи Хопкинс.

Наполеон дори не знаеше какво е талк. Тимоти го смъмри, че би трябвало да запълни пропуските в образованието си.

— Край на следата — рече той после. — Така си и мислех.

— Ако искам да се прибера в къщи, крайно време е да потеглям. Или мога да ви помогна с още нещо, Тини?

Падингтон се изправи разочарован.

— Седнете пред комуникатора и разберете дали някъде няма да се извършва трансплантация на крак. Повикайте ме, когато сте готов. Аз ще съм в спалнята.

— Да не би да възнамерявате да си легнете?

— Да, мисля да си легна — подсмихна се Тимоти. — И оттам мога да работя с Наполеон. Тук ще си пречим взаимно.