Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Елин Пелин. Гори Тилилейски

Редактор: Георги Струмски

Художник: Иван Кожухаров

Художествен редактор: Магда Абазова

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Мария Грудева

 

Формат 16/65/92

Тираж 70 100 екз.

Българска. Дадена за набор на 19.07.1970

Излязла от печат на 30.09.1970

Цена 0,83 лв.

 

Издателство „Български писател“, София, 1970

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1970


Едно време — кой знай кога било —

в едно царство — кой знай къде било —

живял дядо с свойта стара баба.

Имали си всичко, що им трябва:

къща малка — да подслонят кости, —

и армея — за велики пости —

шепа леща — за сладка чорбица, —

за ошавец — сливици торбица…

И живели тия старци харни

един от друг много благодарни.

Само едно мъчило двоица —

бог им не дал за радост дечица.

Самички си на света живели,

в самотия двама остарели.

В самотия проклета във къщи

дните текли все едни и същи…

 

Веднъж дядо с своята старуха

поизлезли малко на разтуха

във гората, да наберат гъби —

чорба сладка за уста беззъби.

Там намират една стара бука

и до нея пиленце писука.

Приближават двама предпазливо

и съглеждат едно пате диво.

И усети дядо състрадание,

на ръка го взема със внимание.

Гледат — птиче хубаво, красиво,

но горкото с едно краче криво.

Грейна радост дяду във сърцето

и светна му весело лицето:

— Ха да вземем туй криво патенце,

да го храним наместо детенце! —

рече баба със нежно участие,

а пък дядо заплака от щастие.

И двама с мисъл една и съща

върнаха се в старата си къща.

Гнездо свиха във едно кьошенце

и турнаха малкото патенце…

Бог прати им на старост утеха.

И доволни те си заживеха

във своята стара бедна хижа

с една радост и със една грижа —

да угаждат на малкото птиче,

на тяхното малко хранениче…

 

Един ден дядо се пак нагърби

и със баба отиде за гъби.

А кога се завърнаха в къщи,

гледат — вътре като палат същи:

двор, изметен, нареден — градинка, —

обед, сложен чисто за дваминка,

хляб, омесен, изпечен — мекица, —

приготвена лютива чорбица —

вред пипала изкусна ръчица…

— Бре! — старите смаяни остаха,

по съседи да питат тръгнаха,

кой е шетал, чия ръка веща

тъй нареди и свари им леща?

Но от всички тям съседни къщи

получиха отговори същи:

никой нищо не видял, не знае.

Дядо наш се чуди и се мае,

а пък баба, събрала три пръсти,

току ходи и току се кръсти,

обикаля къщното кьошенце

и си милва дивото патенце.

 

След ден-два се дядо пак нагърби

и със баба отиде за гъби.

А кога се пак върнаха в къщи,

гледат — вътре като палат същи:

двор, изметен, нареден — градинка, —

обед, сложен чисто за дваминка,

хляб, омесен, изпечен — мекица,

— вред пипала изкусна ръчица,

а на прага — къделя с вретено,

огледалце мъничко строшено…

Пак старите смаяни остаха.

По съседи да питат тръгнаха,

кой е шетал, чия ръка веща

тъй нареди и свари им леща?

И от всички тям съседни къщи

получиха отговори същи:

минавайки, днес видели хора,

че вървяла със менци през двора

мома малка и чудо красива,

с едно краче като че ли крива…

 

Дълго време старите мислили

и най-после двамата решили

да се скрият в стаичката вета

и да видят кой така им шета.

И ето го дядо зад хамбара.

Под водника свря се баба стара.

Изкусно се двамата прикрили,

зачакали и дъх притаили…

Не минало ни много, ни малко,

зачуло се писукане жалко.

И ето ти сред стаята живо

изскочило патенцето криво

и отведнъж на мома станало, —

от водника менците грабнало

да отиде за вода студена…

Но изскочи баба умилена.

Прегърна го и зарони сълзи.

Целуна го по алени бузи.

То се дръпна, побягна — горкото —

и с писък си потърси леглото.

Улови го и дядо тогава,

па го милва и го утешава:

— Не се плаши, хубавице златна,

не попадна ти във къща знатна,

но и в нашта колиба пробита

ти ще бъдеш гледана, честита.

Ще те пазим като дете родно,

ще живееш весело, свободно…

 

А момата сълзи си преглъща,

с милни думи на дядо отвръща:

— Направи ми хурка и вретенце,

ще остана за ваше детенце.

Слава богу! От хижата вета

веч избяга мъката проклета.

Като слънце радост я освети,

ангел божи сякаш я посети.

Дядо не знай от радост къде е.

Баба само шета и се смее.

От момата очи си не свалят.

Угаждат й и току я галят.

Купиха й чехли сърмошити

и обици златни на ушите,

контош чохен, коприна-фистанче,

на шията бисерно герданче,

по ръкави ситни тютюрмета,

на коса й алени лалета,

над чело й златни треперушки —

да завиждат селските й дружки.

Кръстиха я старите Даринка

дар от бога, пратен на дваминка.

И Даринка, тиха и доволна,

живяла си весела, охолна.

Цял ден в къщи шетала и пела,

на хурката шарена си прела.

Или в ръка с малко огледало

оглеждала личице си бяло,

поправяла златните си къдри

и слушала поуките мъдри

на двамата старци благодарни —

толко мили, грижливи и харни…

 

Една сутрин хубава Даринка

седяла си на двора саминка,

на главата с алена качулка,

на пояса с писаната хурка.

Прежда прела на тънко вретено,

в краищата златно позлатено…

 

Орляк патки летели в простора.

Съгледали Даринка на двора.

И викнали те от вие небесен —

жално, милно подхванали песен:

 

„Вижте, диви патици,

Гривошийка мъничка

на момиче станала:

на пояс й — хурчица,

във ръчица — вретенце.

Ха да пуснем перца,

да й никнат пак крилца!“

 

Чу Даринка отсред равни двори.

На песента с песен отговори:

 

„Хей ви, диви патици,

мои малки сестрици,

с вас не искам да бъда!

Кат си счупих крачето,

не ви смилих сърцето —

самичка ме пуснахте

и високо литнахте…“

 

В небесата с писъци жалки

изплакаха нейните другарки.

По перце й всичките пуснаха

и далеко, далеко литнаха.

И остана пак сама — самичка

тая мома — довчерашна птичка…

Като диви патици на ята

дойдоха й спомени в душата:

за небето синьо и високо,

за полето зелено, широко,

за рекички, за извори чисти,

за езера с брегове тревисти…

Та заплака кат малко детенце

и захвърли хурка и вретенце —

и пак стана на криво патенце,

па си литна в ширни небосклони,

своите сестри — патици да гони…

Край
Читателите на „Кривото патенце“ са прочели и: