Иван Мариновски
Грешката на Дзета

Мистър Квест, който по-късно щеше да бъде собственик на голяма модна къща, а сега беше само кмет на Нюкорк-сити, изпъшка печално, глътна таблетка валериан и се обърна към четвъртата секретарка.

— И вие ли за същото?

— Не. Аз искам да докладвам по новите детски проблеми…

— Значи за същото — прекъсна я той. — Свободна сте.

Влезе петата секретарка.

— По детските проблеми ли? — закова я с въпроса си още на прага мистър Квест и преди тя да кимне, я освободи.

Нареди да не го безпокои никой, изключи телефоните, тези телефони — как не ги понасяше! Ходеше напред-назад и като мислеше за пътищата, по които трябваше да мине, за да стигне до решението, мислеше и за себе си… Училище и университет, после се полюля — както всички — в колебанията на първата си младост, помъдря, сигурно помъдря, щом му повярваха и го сложиха на кметския стол. А в това време не само в Нюкорк-сити, ами по цялата планета децата от ден на ден ставаха все по-остър и неразрешим проблем. Рекоха умни глави: „Да променим програмата на обучението“. Промениха я. Симпозиуми и педагогически конгреси се проведоха как да се опазят децата от автомобили, от електрически контакти, от лоши думи, как да се сведат до минимум неудобните въпроси, погледи и чувства, които поникваха в децата към родителите, допуснали нещо нередно. И? Безспорно имаше прогрес. По-добро, по-добро, по-добро, все по-добро, ала не и най-доброто!

Мистър Квест драговолно пое върху плещите си този товар, носеше го, много му струваше, но го носеше, стигна до неблагоразумие с разните му там успокояващи таблетки и за да ги намали малко от малко, водеше строга отчетност.

— Трийсет и втора таблетка за днес — отбеляза в бележника си той и глътна валериана.

После, за да се поразсее, разлисти служебния бюлетин и в рубриката „Чудеса от други планети“ се натъкна на нещо, което го накара да грабне телефона.

— Ало… ало… защо не работят телефоните! — разкрещя се на притеклите се секретарки. — На мен ми трябва такси! Разбирате ли, такси! На часа, на минутата!

Смутените секретарки изхвръкнаха и скоро пред сградата на кметството пърпореха девет таксита — колкото бяха секретарките.

— Кой ви е казал, че ми трябва обикновено такси?! — Той се задъха, глътна валериан и записа в бележника: 33.

Шофьорът на таксито-ракета, отдавна свикнал гражданите на Нюкорк-сити да го викат за нищо и никакво — ей тъй, някой с гръм и трясък да се прибере в къщи, или в най-добрия случай да направи два кръга над градския парк, за да изплаши врабците, — сънливо попита:

— В къщи или в парка?

— Към Земята!

— Към коя земя?

— Към планетата Земя!

Сънливостта на шофьора в миг отлетя и лицето му се изпъна.

— Но таксито не е заредено за такъв дълъг път, не съм очаквал…

— Нямам секунда за бавене. Свърши ли горивото, ще бутам таксито до Земята и обратно, да знаеш! Обещавам ти го като кмет!

Шофьорът — казваше се Рекер — беше подочувал това-онова за кмета на града, а сега, като го слушаше как говори, като виждаше какво е изражението на лицето му, разбра, че който му е разказвал за мистър Квест, нищо не е знаел за него, но че тоя човек ще бута таксито до Земята и обратно или ще го тегли с въже, личи си.

Все пак предчувствието за страшното, което иде, което ще ги сполети в Космоса без гориво, без храна (неприкосновеният запас в багажника за колко ще им стигне!), държеше Рекер вцепенен, леко объркан и той пошушна, както се шушне на погребение:

— Добре, да тръгваме…

* * *

Ракетата-такси взе да забавя скорост и отдолу ги погледнаха разноцветните електрически очи на нощен град.

— Ей, да не сме над някое малко градче на Дзета? — посочи с пръст кметът.

— Това е Ню Йорк, почти най-големият град на Земята.

— Хм. Спри над него.

— Ще ни забележат — изказа опасенията си Рекер.

— А ти се постарай да не ни забележат. Първокласен шофьор си в края на краищата. Ако не ти стига ум как да го сториш, дръж волана и трепери от мисълта, че няма да ти стигне горивото за връщане. Таксито също ще трепери и земните учени ще ни класифицират като някакво физично явление, породено от дъждовните облаци.

След като даде това наставление и след като шофьорът наистина потрепери от мислите си, че ако горивото свърши в междузвездното пространство, таксито ще се превърне в метеор, мистър Квест се въоръжи с бинокъл, каза, че ще му трябва на разсъмване, и легна да спи. На сутринта скочи, поиска туристическа карта (за щастие на шофьора намериха карта в багажника на таксито), ориентира се къде е Калифорния, по-точно Лос Анджелис, и съвсем точно — Дисниленд, и насочи бинокъла натам.

Рекер приготви закуска за двама, но понеже припреният му пътник отвърна: „Ха! Сега пък кифли с мармалад!“, също се отказа от закуската с някаква далечна надежда, че икономисаната сега храна, сигурно ще ги спаси по-късно, когато увиснат в Космоса. Прибра кифлите в хладилника и предложи:

— Да бяхме се приближили към обекта, щом ще го наблюдавате.

— Нали? И земните жители да ни се смеят, че вземаме ум и разум от тях!

Половинчасовото наблюдение на детската страна на мечтите беше предостатъчно за мистър Квест. Личеше, че е доволен, че не е напрегнат, защото в бележника му имаше само цифрата 2 — два валериана.

— Видяхме каквото ни трябваше. Обръщай за в къщи. — Беше весел. — Ех, ние какво ще направим!

— Какво? — попита от учтивост Рекер. Всичките му мисли бяха: ще стигне ли горивото, или няма.

— Такова, че Дисниленд репички ще яде! И така и ще го кръстим: „Дисниленд репички да яде“! Побързай, натисни педала.

Рекер добре чу, че от него искат да натисне педала, но и добре знаеше, че натисне ли педала, горивото няма да ги откара и до половината път. Избра оптималната скорост и се остави в ръцете на шанса, както кормилото се беше оставило в неговите ръце. Мистър Квест дори не забеляза, че нареждането му не се изпълнява. Пишеше нещо в бележника си, пресмяташе, задраскваше, чертаеше, цифрата 2 — два валериана — вече почти не личеше под драскулките, изглеждаше все по-доволен и нали често, най-често се случва неприятното да ни изненада в миг на доволство, Рекер го изненада със страшните думи:

— Мистър Квест, горивото свърши.

— Така ли? — Ръката му самоволно взе да търси кутийката с валериана. — И в коя галактика се намираме сега?

— На големия площад пред кметството. Ще ме извините, но следващите стотина метра ще трябва да извървите пеш. Много съжалявам!

* * *

На Дзета най-ниските дървета са колкото земните секвои, но планините, общо взето, са малки, заоблени и във всяко отношение великолепни. Първата близка планина, намираща се само на петстотин километра от Нюкорк-сити, беше определена за строителството на детския град „Дисниленд репички да яде“.

Техниката, необходимостта и ентусиазмът на жителите на Дзета пришпориха строителството в невероятен галоп и само седмица след огледа на пустеещата планина, кметът, съпровождан от целия си щаб сътрудници и секретарки, пристигна да види довършителните работи на „Дисниленд репички да яде“.

Главният архитект, млад и енергичен, посрещна кмета на гладкото обширно плато. Докъдето око стигаше, нямаше нищо, ако не се брои тревата, но и тя не беше висока.

— Тука е…? — попита мистър Квест.

— Тука е мястото за вторите сутрешни игри и разходки на децата. Нищо не е построено, нищо не отвлича вниманието…

— За да могат децата… — отвори уста мистър Квест, а главният архитект продължи:

— Да не виждат нищо освен другите деца, да се опознават все повече и повече, тоест, проблемът с алиенацията…

Кметът го прекъсна:

— Така и предполагах. Водете ни по-нататък.

По-нататък бяха малките къщички, чудесни като в приказките, „Каквито и трябва да бъдат“ — одобри кметът, завирайки се по таваните, където серкметата на истински паяжини щяха да ловят от детското въображение рибите на тайнственост и прастара древност. Мазетата, влажни и мухлясали, бяха шедьовърът и гордостта на главния архитект и лицето му светна, когато от първото мазе изскочиха девет писъка, после деветте побелели от ужас секретарки и накрая одобрително кимащият мистър Квест.

— Това, че има в изобилие мишки, за да могат децата да си попищят за разтоварване, е прекрасно! Обаче мен ме интересува друго. Какви са тези големи контейнери край всяка къщичка?

— В тях са изхвърлени бинтовете, марлите, шишенцата с йод, риванол и разните други такива, за да демонстрират идеята, че тук децата просто няма да се превързват, защото няма да се нараняват. Смятам, че това ще въздействува чудесно на психиката им.

— Да-а-а… — проточи мистър Квест и в следващия миг стори нещо, което не би го посъветвал и най-некомпетентният съветник от неговия щаб.

В ушите на присъствуващите още се точеше неговото „Да-а-а…“, когато пред очите им се разигра непредполагана от никого сцена.

Мистър Квест, както стоеше спокойно на горната площадка, изведнъж се търкулна по стълбището. Търкаляше се презглава, туп-туп-туп, подскачаше на всяко стъпало и се простря на долната площадка под акомпанимента на всеобщото:

— Ах!!!

— Боже мой! — притича към него главният архитект. — Вие си ожулихте коленете!

— Именно! — изправи се мистър Квест без ничия помощ. — Но забелязвам, че моите колене не са достатъчни, за да разберете. Ще се опитам да бъда по-убедителен.

Последва втора сцена със същия финал.

— Ах!!!

Този път мистър Квест падна по лице върху асфалтовата пътечка.

— Та вие си разбихте носа! — хвана се инстинктивно за своя нос главният архитект.

— Именно! И какъв е вашият извод?

Главният архитект трескаво затърси своя извод и му се стори, че го намери.

— Може би все пак е необходимо да поставим аптечки с йод и риванол?

— Глупости! Необходимо е стълбищата, асфалта, ъглите, ръбовете — всичко да бъде направено така, от онзи материал, че да не наранява. Например, когато някое дете се препъне, асфалтът да приема автоматично формата на коленете, на носа, и толкоз. Няма плач, няма риванол. Ясно ли е?

— Ясно.

Инспекцията беше завършена. На тръгване главният архитект помоли мистър Квест за личен разговор.

— Недоумявам — каза той, — за мен „Дисниленд репички да яде“ е съдба, кариера, шанс, както искате го наречете, и все пак аз не бих могъл като вас… Нали разбирате… Искам да попитам откъде у вас е дошъл този изключителен ентусиазъм, защо толкова присърце сте приели създаването на „Дисниленд репички да яде“? Нали не само защото сте кмет?

— Не само защото съм кмет. Ще ви открия малка тайна, младежо: скоро ще се женя. Ще дръзна и голяма тайна да ви открия: на женените хора им се раждат деца. Обаче ви заклевам: никому нито дума за двете тайни особено за втората!

* * *

Освен детските проблеми, с „Дисниленд репички да яде“ се решиха и проблемите на майките и бащите. Още от родилния дом децата биваха настанявани в детския град, играеха там, спяха там, учеха, растяха и се връщаха в къщи вече пораснали хора. Разбира се, между родителите и децата се поддържаше непрекъсната радио— и телефонна връзка, те си говореха, разказваха си приказки, пееха си песни, по този начин се посрещаха дори рождените дни.

— Как бързо тече времето! — Вдигна чаша да се чукне с жена си мистър Квест. — Нашият Стелър стана на четири годинки. За негово здраве.

Жена му отпи от чашата и позвъни по телефона. Малкият Стелър тъкмо се беше прибрал в своята къщичка и чу гласа на мама:

— Честит рожден ден, Стелър! Събу ли си обувките?

— Да.

— Да или не?

— Не.

— Хубаво, събуй ги. А ръцете изми ли си?

— Да.

— Да или не?

— Не.

— Хубаво, измий ги. Вечерята е в хладилника — продължи тя, — натисни зеленото копче на стената и роботът ще дойде да я подгрее и да те нахрани. Тортата накрая. Ако ти е трудно да духнеш свещичките, помоли робота.

След празничната вечеря Стелър си легна в леглото, където автоматичното одеяло само го зави, а от микрофона, монтиран във възглавницата, отново прозвуча гласът на мама. Разказа му приказка и му пожела лека нощ с най-приятни сънища.

Мистър Квест и жена му доотпразнуваха рождения ден на своя син и си легнаха щастливи, без да подозират, че се е задал най-страшният ден, не, вече настъпваше, защото беше след полунощ.

* * *

Най-страшният ден на Дзета настъпи.

По необясними причини електрическият ток на цялата планета спря, а заедно с него спряха и радиовълните. Предавателите онемяха, приемниците оглушаха. Телефоните в началото даваха признаци на живот — в слушалките бръмчеше, — ала и те скоро се превърнаха в мъртва мебел. Ежечасната, ежеминутната връзка с „Дисниленд репички да яде“ рухна. Майките и бащите бързо преминаха през всичките степени на безпокойство, страх, ужас, полуда и се втурнаха към детското градче, където…

Където родителите не познаха децата си и децата не познаха родителите си. Търсеха се, тичаха от къща в къща, може и да се срещаха някъде, но се разминаваха, въздухът се тресеше от хиляди и милиони детски имена.

Мистър и мисис Квест кацнаха с ракетата-такси на широкото плато, където се мярна местенце за паркиране, и още не заглъхнал ревът на двигателите, мисис Квест изкрещя в ухото на мъжа си:

— Ти ще познаеш ли сина си?

— А ти?

Мисис Квест се развика:

— Стелър!

— Спокойно, ей сега ще го намерим. Не викай, да слезем първо от таксито — успокояваше я мистър Квест, макар и у него да зрееше тревогата, че трудно, много трудно ще го намерят, като гледаше уплашеното гъмжило.

— Стелъ-ър…

Цяло ято момчета хукнаха насам, едно от тях беше техният Стелър, но кой, кой, кой… А в същия миг друга майка извика:

— Стелър, ела при мен, Стелър… — И ятото полетя към нея.

— Валериан! — протегна ръка мистър Квест и неколцина бащи — в същото състояние като него — машинално напълниха шепата му с кръгли бели таблетки. Той дълго съзерцаваше валериана, преди да го глътне, и с отчаяние попита: Само този ли е?

Бъркотията и врявата в „Дисниленд репички да яде“ беше такава, че увисналата над градчето ракета, бълваше огън и жупел от дюзите си, не правеше никому впечатление. Какво ти впечатление! Не я забелязваха, а даже и да я забележеха, в този час никой не би се попитал дали това не е непознато физично явление, породено от дъждовните облаци.

— Още повече че никакви облаци няма — поклати предупреждаващо глава единият от астронавтите, — ще ни открият.

— Изключено е! Не виждаш ли какво става долу!

— Правилно сме се ориентирали. „Дисниленд репички да яде“ е тъкмо това, което ще разреши всичките ни детски проблеми.

— На Дзета са допуснали грешка, защото не са дублирали системата на електрозахранването.

— И системата за радиовръзка трябва да се дублира!

— Най-голямата грешка е липсата на телевизионна техника, каквато ние непременно ще монтираме, за да могат майките и децата да се виждат всеки ден и да се познават.

— Това е. Както се казва: дойдохме, видяхме и ум взехме. Потегляме ли?

Решението изглеждаше от правилно, по-правилно — с предварително набелязаните предпазни мерки на Земята щеше да бъде построен къде-къде по-съвършен детски град.

— Разбира се, че по-съвършен! Ей, а как ще го кръстим?

— Как „как“? Пак тъй. Нима „Дисниленд репички да яде“ звучи зле?