Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (3)

Глава 3

Подкарах към центъра. Бе почти пет и държавните служители бяха започнали да задръстват пътищата. Това е едно от хубавите неща на Трентън. Ако имаш желание да правиш неприлични жестове, няма да изпиташ недостиг от бюрократи, към които да ги адресираш.

Отбих се за малко в апартамента си, колкото да се доразкрася. Добавих си малко вечерен грим, сресах се така, че косата ми да бухне, и излязох.

Заварих Морели на бара. Бе с гръб към мен и потънал в мисли, подпрял се с лакти на тезгяха и свел лице към бирата си. Бе с джинси, спортни обувки и зелена разкопчана памучна риза, навлечена върху тениска. Една жена, седнала в другия край на бара, следеше с поглед отражението му в огледалото. Днешните жени са такива. Наблюдават и умуват. Когато бе по-млад и с по-меки черти, жените не се задоволяваха с наблюдение. Когато бе по-млад, майките в целия щат предупреждаваха дъщерите си да се пазят от Джо Морели. Когато бе по-млад, дъщерите в целия свят никак не обръщаха внимание на предупрежденията на майките си. Напоследък чертите на Морели се бяха поизострили. Очите му вече не бяха така отзивчиви към непознати, включително жени. И така, на жените се налагаше да се задоволяват с наблюдение и с предположения какво ли би било да си в компанията на Джо Морели.

Аз, разбира се, имах представа какво означава да си в компанията на Джо Морели. Бе вълшебен.

Седнах до него и дадох на бармана знак да донесе една бира.

Морели ме изгледа одобрително. Зениците му се бяха разширили в слабата светлина на бара.

— Бизнес костюм и обувки с високи токчета — каза той. — Значи си била или на опело, или си кандидатствала някъде за работа, или си се опитвала да излъжеш някоя мила стара госпожа да ти даде информация, която не би следвало да ти дава.

— Предположение номер три.

— Така… Нека да продължа… Това има някаква връзка с дядо ти Фред.

— Пак позна.

— Извади ли късмет?

— Не точно. Знаеш ли, дядо ми ходел по жени! И си имал приятелка!

— Фред Шуц? — ухили се Морели. — За Бога, това ме настройва оптимистично.

Въздъхнах.

Взехме си бирите от бара и отидохме на една маса.

— На мястото на Мейбъл щеше да ми е приятно, че този човек си прекарва времето другаде — каза Морели. — Не ми се вижда много забавен.

— Особено откакто е започнал да колекционира снимките на разчленени тела.

— Дадох ги на Арни. Не му стана приятно. Струва ми се, че се надяваше Фред да се прибере на автостоп по булевард „Клокнър“.

— Арни ще направи ли нещо по въпроса?

— Сигурно пак ще говори с Мейбъл. Освен това ще пусне снимките в системата, за да види дали оттам няма да излезе нещо.

— Ти вече пусна ли ги в системата?

— Пуснах ги. Не се получи нищо.

В „Пино“ нямаше нищо модерно. В определени часове на деня барът бе пълен с ченгета, разтоварващи се след края на смяната. В други часове масите бяха препълнени с гладни семейства от Бърг. В интервала между тези часове „Пино“ приютяваше няколко редовни пияници, а в кухнята царуваха хлебарки, големи колкото котараци. Аз обаче се хранех редовно там, защото независимо от хлебарките Антъни Пино правеше най-хубавата пица в Трентън. Може би и в целия Джърси.

Морели поръча, отпусна се в стола си и попита:

— Ти приятелка ли си ми?

— Какво имаш предвид?

— Да бъдем заедно.

— Нали сме заедно.

— Не. Поканих те на вечеря, за да те попитам дали си съгласна да отидем някъде заедно.

Отпих от бирата си.

— Странен въпрос.

— Става дума за сватба.

Стреснах се и възкликнах:

— Да не би да става дума за моята сватба?

— Не, освен ако в живота ти не се е случило нещо, за което да не знам.

Въздъхнах облекчено.

— Слава Богу. Защото за миг се разтревожих.

Морели изглеждаше раздразнен от думите ми.

— Какво искаш да кажеш? Че ако те бях помолил да се омъжиш за мен, щеше да реагираш по същия начин?

— Ами, да.

— Аз пък реших, че искаш да се омъжиш. Че заради това престанахме да спим заедно. Защото не искаш да водиш полов живот, без да си омъжена.

Наведох се към него и присвих едната си вежда.

— Ти самият искаш ли да се жениш?

— Не. Не искам да се женя. Нали вече минахме през всичко това.

— В такъв случай защо би трябвало да те интересува реакцията ми?

— За Бога — каза Морели, — ще си поръчам още една бира.

— Та за каква сватба става дума?

— В събота се омъжва братовчедка ми Джули и трябва да съм с дама.

— Оставяш ми само четири дни, за да се подготвя за сватба? Четири дни няма да ми стигнат. Ще ми трябват нова рокля и нови обувки. Ще трябва да си договоря час в козметичния салон. Как мога да се справя с всичко това само за четири дни?

— Добре де, майната му, няма да ходим — каза Морели.

— Е, бих могла да мина и без козметичния салон, обаче определено ще ми трябват нови обувки.

— С високи токове — добави Морели. — С високи и остри токове.

Поразклатих халбата и попитах:

— Да не би да съм последният човек, за когото си се сетил?

— Въобще не съм се замислял за друга. Ако майка ми не ми се беше обадила тази сутрин, въобще нямаше да се сетя за сватбата. Много съм зает с един случай.

— Искаш ли да поговорим за него?

— Това е последното нещо, за което ми се говори.

— Тогава да поговорим за дядо Фред. Имаш ли нещо против?

— За плейбоя, а?

— Да. Така и не ми става ясно как е могъл да изчезне.

— Всеки ден изчезват хора — каза Морели. — Качват се на автобус и започват нов живот. Или скачат от мост и после приливите ги отнасят някъде. Понякога други хора им помагат да изчезнат.

— Говоря ти за седемдесетгодишен човек, който е толкова стиснат, че не дава пари и за автобусен билет. Би трябвало да извърви много километри, преди да намери мост. Оставил е дрехите от химическото чистене в колата. Изчезнал е в момента, когато излязъл да пазарува.

И двамата замълчахме за малко, докато ни сервираха пиците.

— Току-що е бил излязъл от банката — каза Морели, когато отново останахме сами — Стар човек. Лесна жертва. Възможно е някой да е спрял колата си до него и да го е натикал вътре.

— Няма следи от борба.

— Това не означава, че не е имало борба.

Замислих се над думите му и се заех с пицата. И на мен ми бе минала през ума подобна мисъл, и никак не ми бе приятна.

Предадох на Морели разговора си с Уини Блак.

— Тя знае ли нещо за снимките?

— Не.

— Да не забравя — каза Морели. — Искам да ти кажа нещо за Бенито Рамирес.

Вдигнах поглед от пицата. Бенито Рамирес бе професионален боксьор тежка категория от Трентън, Обичаше да причинява болка на хората и не му бе достатъчно да прави това само на ринга. Обичаше да бие жени. Обичаше да слуша как го молят за милост, докато ги изтезава. В някои случаи изтезанията бяха завършвали със смърт, обаче винаги се намираха хора, на които се приписваха посмъртно най-лошите престъпления на Рамирес. Той бе замесен в първия ми случай като търсач на съкровища и моята роля за прибирането му зад решетките се бе оказала от основна важност. Не можаха обаче да го приберат достатъчно рано, така че Лула пострада. Бе я изнасилил и пребил и й бе нанесъл страхотни рани. След това бе оставил голото й и окървавено тяло на моята пожарна площадка, за да го намеря.

— Та какво става с Рамирес? — попитах Морели.

— Пуснали са го.

— Откъде?

— От затвора.

— Какво? Как така са го пуснали от затвора? Та той насмалко не уби Лула. Да не говорим, че е замесен в цяла поредица други убийства. Че и мен се опита да тероризира.

— Пуснали са го под гаранция, сега се занимава с общественополезен труд и посещава психиатър. — Морели лапна парче пица. — Адвокатът му наистина е добър.

Морели съобщи всичко това уж равнодушно, обаче знаех, че не е така. Просто си бе сменил лицето. Бе си поставил полицейското лице, което не разкрива никакви чувства. Лицето с твърдия поглед, което не издава нищо.

Дадох си вид, че ям. Че не съм разтревожена от тази новина. Всъщност ми се гадеше.

— Кога стана това? — попитах Морели.

— Вчера.

— И сега е в града?

— Както винаги. Тренира в гимнастическия салон на Старк.

Огромен мъж, бе казала госпожа Бестлър. Афроамериканец. Любезен. Разучаващ моята етажна площадка. Боже мой, та това можеше да е Рамирес!

— И най-малкото подозрение да имаш, че се върти някъде около теб, веднага ми се обади — каза Морели.

Бях лапнала поредната хапка пица, но някак си ми бе трудно да я преглътна.

— Разбира се.

Приключихме с пицата и продължихме с кафе.

— Може би няма да е зле да пренощуваш при мен — каза Морели. — Просто в случай, че Рамирес реши да те открие.

Знаех, че Морели мисли не само за безопасността ми, но и за други неща. Предложението му ме изкуши. Веднъж обаче вече се бях возила на този автобус и пътуването не водеше доникъде.

— Не мога — отвърнах. — Тази вечер съм на работа.

— Бях останал с чувството, че нямаш бърза работа.

— Става дума за работа, свързана не с Вини, а с Рейнджъра.

Морели се намръщи и каза:

— Няма да задавам въпроси.

— Не е нищо противозаконно. Става дума за охранителна дейност.

— Рейнджъра винаги се занимава с охранителна дейност — каза Морели. — Осигурява дори охраната на малки държави от Третия свят.

— Тази работа няма нищо общо с търговията на оръжие. В рамките на закона е. Охраняваме една жилищна сграда на улица „Слоун“.

— „Слоун“? Ти с всичкия ли си? „Слоун“ е на самата граница на военната зона.

— Точно заради това сградата се нуждае от охрана.

— Добре. Нека обаче Рейнджъра си намери някой друг. Повярвай ми, никак не ми се иска да си представя как си търсиш място за паркиране на „Слоун“ посред нощ.

— Няма да ми се налага да търся място за паркиране. Танка ще дойде да ме вземе.

— Танка ли?!

— Много е едър.

— Боже мой, точно на мен ли трябваше да се случи това? — възкликна Морели. — Да се влюбя в жена, която работи с човек с прякор Танка.

— Та ти влюбен ли си в мен?

— Разбира се, че съм влюбен в теб. Просто не искам да се оженя за теб.

 

 

Излязох от асансьора и го заварих седнал до входната ми врата. Разбрах, че е посетителят на Мейбъл. Бръкнах в чантата си и потърсих спрея. За всеки случай. Порових се в чантата си минута или две. Открих червила, ролки за коса и устройството за електрошок. Спрея обаче го нямаше.

— Търсите или ключовете си, или спрея — каза човекът и се изправи. — Позволете ми да ви услужа.

Бръкна в джоба си, извади туба спрей и ми я подхвърли.

— Заповядайте.

След това отвори входната врата.

— Как успяхте да направите това? Вратата ми беше заключена.

— Дар Божи — каза той. — Реших, че ще спестим време, ако претърся апартамента ви, преди да се приберете.

Разтърсих спрея, за да се убедя, че е изправен.

— Не си разваляйте настроението — каза той. — Нищо не съм повредил. Макар че, трябва да си призная, ми бе забавно да проверя чекмеджето, в което си държите бельото.

Инстинктът ми ми подсказа, че се шегува. Без съмнение бе претърсил апартамента, обаче не ми се вярваше да е ровил в бельото ми. Истината е, че нямах много бельо, пък и това, което имах, не бе нещо по-така. При все това се почувствах поругана и с удоволствие щях да го напръскам със спрея, но не посмях. Не бях сигурна дали ще подейства. В края на краищата бе негов.

— Е, няма ли да ме поканите? Не искате ли да научите кой съм? Не искате ли да разберете защо съм тук?

— Ами кажете ми.

— Не тук. Искам да вляза и да седна. Изкарах уморителен ден.

— Хич не се и надявайте. Ще разговаряме тук.

— Не ми се вярва. Искам да вляза. По-цивилизовано е. Все едно че сме приятели.

— Не сме приятели. И ако не ми обясните какво искате, ще ми се наложи да ви напръскам със спрея.

Бе висок приблизително колкото мен, около метър и седемдесет, и имаше телосложението на пожарен кран. Трудно бе да се определи възрастта му. Може би към четиридесетте. Черната му коса бе оредяла. Веждите му бяха сякаш подхранвани със стероиди. Бе облечен с опърпани спортни обувки, черни джинси и тъмносива риза.

Въздъхна дълбоко, измъкна изпод ризата пистолет и каза:

— Няма да е разумно да използвате спрея, защото ще ми се наложи да ви застрелям.

Стомахът ми се смъкна с около два сантиметра, а сърцето ми започна да тупти. Сетих се за снимките и за това как някои хора не само ги убиват, но и ги нарязват на парчета. Фред ги разбираше тези неща. Сега ги разбирах и аз. Нищо неразумно нямаше в предположението, че срещу мен е насочил пистолета си човек, запознат със съдържанието на фотографирания чувал за боклук.

— Ако ме застреляте, ще излязат всичките ми съседи — казах.

— В такъв случай ще ми се наложи да застрелям и тях.

Реших, че не желая да застрелва никого, най-малко мен, така че влязохме в апартамента.

— Така е много по-добре — каза той, отиде в кухнята, отвори хладилника и си извади бира.

— Тази бира откъде е?

— От мен. Да не би да мислите, че я е донесла някоя добра фея? Госпожице, трябва да си купувате по-редовно храна. Начинът ви на живот е нездравословен.

— Кой сте вие?

Той мушна пистолета в колана си и протегна ръка.

— Аз съм Бънчи.

— Що за име е това?

— Така ми викат от малък.

— Обаче имате и истинско име, нали?

— Да, но не е необходимо да го знаете. Всички ме наричат Бънчи.

След като бе прибрал пистолета, бях започнала да се чувствам по-добре. Дори достатъчно добре, за да проявя любопитство, така че попитах:

— Та какво е вашето вземане-даване с Фред?

— Фред ми дължи пари.

— Разбирам.

— И си ги искам.

— Пожелавам ви късмет.

Той изгълта половината бира и каза:

— Подходът ви не ми харесва.

— Фред защо ви дължи пари?

— От време на време Фред обича да залага на кончета.

— Да не би да сте букмейкърът на Фред?

— Адски сте права.

— Не ви вярвам. Фред не обичаше хазарта.

— Откъде знаете?

— Освен това не приличате на букмейкър.

— Как според вас изглеждат букмейкърите?

— По-различно. Имат по-солиден вид.

— Разбрах, че търсите Фред. Аз също го търся. Може би ще е добре да го потърсим заедно.

— Не възразявам.

— Е, видяхте ли колко лесно се разбрахме?

— А сега ще си тръгнете ли?

— Да, освен ако не желаете да остана да гледаме заедно телевизия.

— Не изпитвам такова желание.

— Пък и моят телевизор е по-хубав от вашия — каза той.

 

 

В 12.30 вече бях пред входа и чаках Танка. Бях успяла да подремна и почти бях във форма. Бях с черни джинси, черна тениска, военноморската шапка на Рейнджъра и черното яке с надпис „ОХРАНА“. По настояване на Рейнджъра на колана си имах пистолет, а чантата си заредих с другите необходими неща: електрошоковото устройство, спрея и белезниците.

В този час на нощта паркингът изглеждаше странно. Автомобилите на старите бяха дълбоко заспали и покривите и багажниците им отразяваха светлината на халогенните лампи. Паветата сякаш бяха от живак. Кварталът с малки еднофамилни къщи зад блока бе потънал в мрак и тишина. От време на време се чуваше движението на автомобили към „Сейнт Джеймс“. В ъгъла проблеснаха фарове и след миг се появи автомобил. Сърцето ми за миг се сви, когато допуснах, че това може и да не е Танка, а Бенито Рамирес. Проявих самообладание, не забравих, че на бедрото си имам пистолет, и започнах да си внушавам, че съм лоша и опасна жена, с която е по-добре човек да си няма работа. „Лошо ти се пише, келеш“ — казах си наум. Всъщност се самозалъгвах. Ако това все пак се окажеше Рамирес, по всяка вероятност щях да се напикая от страх и да се прибера с писък в блока.

Колата бе черна и лъскава, линкълн. Спря пред мен и шофьорът отвори прозореца.

Беше Танка.

— Готова ли си за малко рокендрол? — попита ме.

Седнах до него, закопчах предпазния колан и казах:

— Ти много ли рокендрол очакваш тази вечер?

— Никакъв. Да си на тази смяна е все едно да наблюдаваш как расте тревата.

Това ме успокои. Предстоеше ми да мисля за много неща и не изпитвах никакво желание да видя Танка в действие. Още по-малко пък исках да видя себе си в действие.

— Да познаваш случайно букмейкър на име Бънчи?

— Бънчи? Не. Не съм чувал за такъв. Тукашен ли е?

— Не знам.

Пътуването през града мина спокойно. На завоя при жилищния блок на улица „Слоун“ бе паркирана кола. И тя бе черен лъскав линкълн. Танка паркира зад нея. От двете страни на сградата и на улицата имаше още паркирани коли.

— Едно от условията ни е никой да не паркира пред входа на сградата — каза Танка. — Така е по-спокойно. Наемателите ползват паркинга зад сградата. Пред входа се допускат само автомобили на охраната.

— А ако някой все пак поиска да паркира тук?

— Разубеждаваме го. Меко казано.

Двамата мъже от предната смяна бяха във фоайето. И двамата бяха облечени в черни дрехи и с якетата с надпис „ОХРАНА“, Когато ги наближихме и отключихме вратата, единият тръгна към нас. Танка влезе и се огледа.

— Произшествия има ли?

— Никакви. Цялата вечер премина спокойно.

— В колко часа направихте последната обиколка?

— В дванадесет.

Мъжете прибраха вещите си — голям термос, книга и спортна чанта — и излязоха. Задържаха се за миг на улицата, а после се качиха в своя линкълн и потеглиха.

До едната стена на фоайето имаше масичка и два сгъваеми стола, разположени така, че охранителите да имат обзор едновременно към вратата и стълбището. На масичката имаше две уоки-токита.

Танка заключи вратата, взе едното и го прикрепи към колана си.

— Ще огледам обстановката. Ти стой тук и си отваряй очите. Ако някой доближи вратата, извикай ме.

Отдадох му чест.

— Чудесно — рече той. — Това ми харесва.

Седнах и вперих поглед във вратата. Никой не се появи. Погледнах стълбите. И там нямаше никого. Огледах маникюра си. Имаше какво да се желае по него. Погледнах часовника си. Бяха изминали две минути. След още 478 минути щях да се прибера у дома.

Танка изтрополи откъм стълбището и се намести в другия стол.

— Всичко е наред.

— Ами сега?

— Сега ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Нищо.

След два часа Танка продължаваше да е удобно отпуснат на стола си. Ръцете му бяха скръстени, а очите му бяха станали като цепки, обаче бдително следяха вратата. Обмяната на веществата му се бе забавила, досущ като на влечуго. Гръдният му кош не се движеше. Тялото му не помръдваше. Сто и двадесет килограма сигурност бяха застинали в хибернация.

Аз пък вече се бях отказала от опитите си да не заспя на стола и се бях изпружила на пода. Там можех да си подремна, без да се измъчвам.

Чух как столът на Танка изпука. Чух как той се наведе напред. Отворих едното си око.

— Да не би да е време за още една обиколка?

Танка се бе изправил.

— До вратата има човек.

Приседнах, за да го видя и аз, и изведнъж се разнесе трясък. Първо се чу гърмеж на пистолет, а после звън на стъкло. Танка отстъпи крачка, препъна се в масата и се сгромоляса на пода.

Бандитът нахлу във фоайето с пистолет в ръка. Бе човекът, когото Танка бе изхвърлил през прозореца. Наемателят на апартамент 3 C. Бе побледнял и имаше погледа на безумец.

— Пусни пистолета! — изкрещя ми той.

Погледнах го и, естествено, продължих да държа пистолета си.

— Да не би да си решил да ме застреляш? — попитах го. Гласът ми звучеше кухо.

Човекът бе облечен с дълъг шлифер. Разтвори го широко, за да мога да видя множество пакети, прикрепени към тялото му с анкерпласт.

— Знаеш ли какво е това? Това е взрив. А не си ме послушала, а съм взривил всичко.

Чух тежко тропване и разбрах, че пистолетът се е изхлузил от ръката ми и е паднал на пода.

— Трябва да вляза в апартамента си — каза човекът. — И то веднага.

— Заключен е.

— Ами отключи го.

— Нямам ключ.

— Боже мой! — рече той. — Ами тогава строши шибаната врата с ритник.

— Кой, аз ли?

— Виждаш ли тук някой друг?

Погледнах Танка. Не мърдаше.

Човекът с шлифера махна с пистолета си към стълбите.

— Тръгвай.

Заобиколих го и тръгнах по стълбището. Застанах пред вратата на апартамент 3 C и се опитах да я отворя. Така е, беше си заключена.

— Ритни вратата — каза човекът с шлифера.

Ритнах я.

— Боже мой! Това не е ритник! Ти не знаеш ли как се рита врата? Не гледаш ли телевизия?

Отстъпих две крачки и се засилих към вратата. Ударих я е рамо и отскочих назад. На вратата й нямаше нищо.

— А когато Рейнджъра го направи, се получи — казах.

Човекът с шлифера бе плувнал в пот, пистолетът в ръката му бе започнал да трепери. Обърна се към вратата, прицели се с две ръце и натисна два пъти спусъка. Чу се звук, предизвикан от сблъсъка на метал с метал. След това ритна вратата на височината на бравата и тя с трясък се отвори. Той скочи вътре, запали осветлението и започна да оглежда всичко.

— Къде са ми нещата?

— Почистихме целия апартамент.

Човекът се втурна в банята, после в стаята, накрая в хола. Отвори вратите на всички кухненски шкафове.

— Нямате право! — изкрещя той. — Нямате право да пипате нещата ми!

— Нямаше много неща.

— Имаше много неща! Знаеш ли какво държах тук? Чиста стока. От най-чистата. Божичко, само да знаеше колко се нуждая сега от мъничко!

— Ами какво ще кажеш да те откарам до клиниката? Там ще ти помогнат.

— Не ща никаква клиника. Искам си стоката.

Наемателката на апартамент 3 A отвори вратата и попита:

— Какво става тук?

— Приберете се и заключете вратата — отвърнах й. — Имаме малък проблем.

Вратата се хлопна и веднага след това се чу щракването на ключалката.

Човекът с шлифера продължаваше да тича из апартамента и, не преставаше да вика:

— Боже! Боже! Боже!

На стълбището се появи друга жена. Крехка и прегърбена. Сигурно беше на повече от сто години. Късата й бяла коса стърчеше на кичури. Бе облечена с протрит розов пеньоар и обута в големи мъхнати чехли.

— Въобще не мога да мигна при цялата тази шумотевица — рече тя. — От четиридесет и три години живея в тази сграда и досега такива безобразия не са ставали. Този квартал едно време беше порядъчен.

Човекът с шлифера се обърна, насочи пистолета си към жената и стреля. Куршумът се заби в стената до нея.

— Намерил си кого да плашиш — рече старата дама, измъкна от гънките на пеньоара си никелиран деветмилиметров пистолет и се прицели, като го държеше с двете си ръце.

— Недейте! — изкрещях. — Не стреляйте! По тялото му има…

Твърде късно. Старата дама продупчи човека и викът ми потъна в последвалия взрив.

Дойдох в съзнание на носилка с колелца. Намирах се във фоайето на блока, което бе пълно с хора, главно полицаи. Някъде на фокус се появи и лицето на Морели. Отваряше уста, но не казваше нищо.

— Какво има? — извиках. — Говори!

Той поклати глава, махна с ръце и по движенията на устата му разбрах, че казва: „Откарайте я“. Един санитар започна да бута носилката и от фоайето се озовах на чист въздух. Колелцата задрънчаха за малко по тротоара, после ме вкараха в линейка. Ярките й мигащи светлини разцепваха нощното небе.

— Хей, почакайте. Нищо ми няма — казах. — Чувствам се добре. Развържете ме.

Изписаха ме от болницата късно на следващата сутрин. Вече се бях облякла и се разхождах нетърпеливо из стаята, когато в нея нахълта Морели с документите за изписването в ръка.

— Решиха да те пуснат. Ако бяха питали мен, щях да кажа да те преместят на горния етаж, в психиатрията.

Изплезих му се, защото се чувствах изключително зрял човек. Грабнах чантата си и избягахме от стаята, преди да дойде медсестрата със задължителния стол на колела.

— Имам много въпроси — казах на Морели. Той ме поведе към асансьора.

— И аз имам няколко въпроса. Кажи ми например какво, по дяволите, се случи?

— Нека първо аз ти задам въпроси. Искам да знам какво се случи с Танка. Никой нищо не ти казва. Да не би случайно…

— … да е убит? За нещастие, не. Бил е със защитна жилетка. Куршумът го е съборил и при падането си ударил главата, но иначе му няма нищо. А ти къде беше, когато са стреляли по него?

— На пода. Подрямвах си.

Морели се усмихна.

— Да видя дали съм те разбрал правилно. Излиза, че не си отнесла куршума, защото си заспала в работно време, така ли?

— Ами нещо такова. Аз се изразих по-красиво. А какво стана с човека с бомбата?

— Досега в близост до това, което е останало от апартамента — а то не е много, — откриха обувка и тока за колан. А, и на улица „Старк“ намериха няколко зъба.

Вратата на асансьора се отвори и се качихме.

— За зъбите се шегуваш, нали?

Морели се усмихна и натисна копчето.

— Някой друг да е пострадал?

— Не. На възрастната госпожа й се е разминало с падане по задник, както и на теб. Впрочем, ще можеш ли да потвърдиш думите й, че е стреляла при самоотбрана?

— Да. Наркоманът стреля по нея, преди тя да го взриви. Би трябвало куршумът да се открие в стената, стига тя да е още там.

Излязохме от фоайето, прекосихме улицата и спряхме при комбито на Морели.

— Къде да те закарам? — попита той. — У вас? У майка ти? У нас? Ако още си уплашена, ще ми е приятно да останеш при мен.

— Благодаря ти, обаче трябва да се прибера у дома. Искам да взема душ и да се преоблека.

След това исках да продължа да търся Фред. Изпитвах силно желание да тръгна по стъпките му. Исках да застана на паркинга, където бе изчезнал, и да усетя психическите му вибрации. В интерес на истината, такива вибрации не бях усещала никога, но все някога трябваше да се започне.

— Между другото, познаваш ли букмейкър на име Бънчи?

— Не. Как изглежда?

— Италианец, среден на ръст. На около четиридесет години.

— Това нищо не ми говори. Откъде го познаваш?

— Ходил е при Мейбъл, а след това посети и мен. Твърди, че Фред му дължал пари.

— Фред ли?

— Ако Фред е искал да залага на конни състезания, защо не е правил това при сина си?

— Вероятно не е искал никой да разбере, че се занимава с това.

— Прав си. Трябваше да се сетя.

— Разговарях с доктора ти — каза Морели. — Според него трябва да почиваш поне два дни. Каза също, че пищенето в ушите ти постепенно ще отслабне.

— Вече поотслабна.

Морели ме погледна.

— Ти май не си решила да почиваш, познах ли?

— Би трябвало да ми обясниш какво разбираш под почивка.

— Да си стоиш у дома, да гледаш телевизия.

— Може и да погледам.

Морели вкара колата в паркинга на моя блок, спря и каза:

— Когато се почувстваш добре, трябва да се отбиеш до участъка и да дадеш писмени показания.

— Добре — казах и слязох от колата.

— Да се кача с теб? — предложи Морели.

— Няма нужда. Добре съм. Благодаря ти все пак.

Морели отново се усмихна.

— Да не би да те е страх в хола да не загубиш самоконтрол и да не ме помолиш да остана при теб и да се любим?

— Обичаш да мечтаеш, Морели.

Когато се прибрах, червената светлинка на телефонния секретар мигаше усилено. А на дивана спеше Бънчи.

— Ти какво правиш тук? — изкрещях му. — Ставай! Ставай и се разкарвай! Това да не ти е хотел „Риц“? Даваш ли си сметка, че това е противозаконно проникване в чуждо жилище?

— Хайде де, не се вълнувай чак толкоз — каза той и седна. — Къде беше? Започнах да се тревожа за теб. Тази нощ не си беше вкъщи.

— Ти да не си ми майка, че да ми задаваш такива въпроси?

— Тревожа се за теб, и толкоз. Би трябвало да се радваш, че имаш приятел като мен. — Той започна да търси нещо с поглед. — Да виждаш някъде обувките ми?

— Не си ми приятел! А обувките ти са под масичката.

Бънчи ги придърпа и започна да се обува.

— Та къде беше?

— Бях заета. Припечелвах нещо странично.

— Навярно е било интересно припечелване. Обади се майка ти и каза, че разправяли, че си била взривила някого.

— Разговарял си с майка ми, така ли?

— Не, просто тя остави съобщение на телефонния ти секретар. — Той продължи да се озърта. — Да виждаш някъде пистолета ми?

Бързо отидох в кухнята, за да прослушам съобщенията.

 

„Стефани, обажда се майка ти. Ричи, синът на Една Глук, й казал, че си взривила някого. Кажи ми, това вярно ли е? Чуваш ли ме?“

 

Бънчи не ме бе излъгал. Колкото до проклетия устат Ричи, да върви по дяволите.

Пуснах второто съобщение. Нечие дишане. И третото съобщение бе същото.

— Какъв е проблемът с дишането? — пожела да узнае Бънчи. Бе пъхнал ръце в джобовете си, а избелялата му смачкана риза висеше на него като на закачалка.

— Някой е объркал номера.

— Е, ако имаш някакъв проблем, ще ми се обадиш, нали? Да знаеш, че умея да откривам решения на такива проблеми.

В последното не се съмнявах. Не приличаше на букмейкър, но колкото до твърдението му, че умее да решава такива проблеми, веднага му повярвах:

— За какво си дошъл?

Той прегледа съдържанието на кухненските шкафове, явно в търсене на храна, но не откри нищо интересно. Едва ли си падаше по бисквити за хамстери.

— Исках да разбера дали си научила нещо. Дали си попаднала на някакви следи или нещо от този род.

— Не, Досега нищо не открих.

— Мислех си, че от теб се очаква да бъдеш първокласен детектив.

— Въобще не съм детектив. Занимавам се с издирването на лица, които не са се явили своевременно пред съда.

— Да де. Търсач на съкровища.

— Точно така, търсач на съкровища.

— Това е чудесно. Значи работата ти е да откриваш хора. Точно това се опитваме да постигнем и сега.

— Колко пари ти дължи Фред?

— Достатъчно, за да имам основание да си ги потърся. Недостатъчно, за да накарат един човек да избяга и да се крие. Да знаеш, че не съм лош човек. Не съм от тези, дето трошат хорските колена, задето не са си платили дълга навреме. Е, понякога може и да потроша нечие коляно, обаче това става от дъжд на вятър.

Погледнах го отчаяно.

— Знаеш ли какво според мен няма да е зле да направиш? — каза Бънчи. — Иди в банката му и провери дали е теглил пари. Аз тази работа не мога да я свърша, защото имам външността на човек, способен да троши хорските колене. Ти, обаче, си хубаво момиче. Не може да нямаш и някоя приятелка, която да работи в банката. На хората ще им е приятно да ти направят услуга.

— Добре, ще си помисля. А сега се махай.

Бънчи се затътри към вратата. Свали едно вехто кожено яке от закачалката на стената и се обърна към мен. Изражението му бе сериозно.

— Намери го.

Някак си не се доизказа. Очевидното продължение бе „или лошо ти се пише“.

След като той излезе, заключих вратата. Веднага трябваше да си купя нова брава. Не можеше някой да не произвежда брави, които да не могат да се отварят лесно.

Обадих се на майка си и й обясних, че не съм взривила никого. Че един човек сам се е взривил с помощта на стара дама, облечена в розов пеньоар.

— Би могла да си намериш хубава работа — каза майка ми. — Би могла да се запишеш в курсовете, дето ги рекламират по телевизията, и да станеш компютърен оператор.

— Мамо, трябва да излизам.

— Защо не се отбиеш за вечеря? Тъкмо съм сложила във фурната един хубав гювеч.

— Не знам дали ще мога.

— А за десерт съм направила кекс с ананас.

Изтрих съобщенията с дишането и се опитах да си внуша, че някой е объркал телефонния номер. Сърцето ми обаче ми подсказваше кой е дишащият.

Проверих още веднъж дали вратата е заключена. Проверих и дали прозорците са добре затворени и дали някой не се крие в килера или под леглото. Взех си горещ душ, увих се в хавлиена кърпа, излязох от банята и… насмалко не се сблъсках с Рейнджъра.