Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Five, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (27.02.2011)
Разпознаване
beertobeer (2011)
Корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Еванович. Десетте Божи заповеди

ИК „Бард“, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-211-9

История

  1. — Добавяне

Глава 14

След петнадесетина минути Лали отвори очи и пръстите му започнаха да потрепват. Реших, че може да мине още доста време, преди да е в състояние да се движи самостоятелно.

— Трябва да се занимаваш с фитнес — каза му Лула. — И да откажеш бирата. Хич не си във форма. Само веднъж те сгрях, и я се виж на какво заприлича. Не бях виждала толкова кекав човек — така да се размекне от едно нищо и никакво шокче.

Подадох на Лула ключовете на колата.

— Докарай колата, за да не му се налага да се движи много-много.

— Може повече да не ме видиш — каза Лула.

— Рейнджъра ще те открие.

— Дано. Това ще е най-веселата част — отвърна Лула. След пет минути се върна и каза: — Няма я.

— Какво?

— Колата. Колата я няма.

— Как така да я няма?

— Какво не ти е ясно? — попита Лула.

— Да не искаш да кажеш, че са я откраднали?

— Точно това искам да кажа. Откраднали са я.

Сърцето ми се сви. Не исках да повярвам на ушите си.

— Как са могли да я откраднат? Не чухме алармата.

— Алармата сигурно се е включила, след като влязохме тук. Разстоянието не е малко, а и вятърът духа в обратна посока. Виждам, че си разбират от работата. Да ти кажа правичката, изненадана съм. Мислех си, че в този квартал, като видят хубава кола, ще решат, че е на наркодилър. А пък кражбата на кола на наркодилър не удължава живота. Сигурно тези момчета не са си изпълнили дневния план. Когато пристигнах, платформата с колата тъкмо завиваше на две преки от мен. Сигурно са местни.

— И сега какво да кажа на Рейнджъра?

— Ще му кажеш, че за него има и добра новина. Оставили са му номерата. — Лула ми подаде две номера. — Явно не им е трябвал и регистрационният номер, защото и него са оставили. Май са го свалили с ацетиленова горелка. — Подаде ми малко парче овъглена материя от таблото, върху която се бе запазила металната пластинка.

— Само това ли са оставили?

— Да. Само това.

Междувременно Лали се размърда и се опита да се изправи. Координацията му обаче бе нарушена, а и белезниците му пречеха. Пъхтеше, псуваше и фъфлеше.

— Майка ти да еба, кучко — рече ми. — Майка ти лайняна да еба.

Бръкнах в чантата, извадих мобифона и набрах номера на Вини. Обясних му, че вече съм задържала Кениън Лали, но че имам малък проблем с колата, така че го моля да дойде и да прибере и трима ни — Лали, Лула и мен.

— Какъв е този малък проблем? — поинтересува си Вини.

— Нищо особено. Банална история. Няма защо да те занимавам с нея.

— Няма да дойда, докато не ми кажеш. Бас държа, че е нещо интересно.

От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка.

— Откраднаха колата.

— Само това ли е?

— Да.

— Аз пък очаквах да чуя нещо по-интересно. Че я е блъснал влак. Или че отгоре й е седнал слон.

— Ти ще дойдеш ли да ни прибереш, или не?

— Веднага тръгвам. Не се впрягай.

Седнахме и започнахме да чакаме Вини. Мобифонът ми иззвъня.

— Очакваш ли някой да ти се обади? — попита Лула.

И двете си мислехме, че звъни Рейнджъра.

— Добре де. Обади се — каза Лали. — Тъпа курва.

— Може би е Вини — предположи Лула. — Може да е видял черна котка и да е решил да направи обратен завой.

Бръкнах в чантата, извадих мобифона, преплетох пръсти, затворих очи и отговорих. Беше Джо.

— Открихме Марк Стемпър.

— И?

— И не изглежда никак добре. Дявол да го вземе!

— Как по-точно изглежда?

— Мъртъв. Застрелян в главата. Някой се е опитал да инсценира самоубийство, обаче отгоре на всичко е объркал ръката, в която е пъхнал пистолета. Стемпър е бил левак.

— Олеле!

— Така е. Работата не е изпипана професионално.

— Къде го открихте?

— В изоставена сграда на две преки от „Ар Джи Си“. Открил го един нощен пазач.

— Не се ли учудвате, че Харви Тип все още е жив?

— Сигурно защото не представлява заплаха за никого — отвърна Морели. — Или пък е близък на най-главния. Или просто не е замесен. В действителност нямаме никакви улики против него.

— Струва ми се, че е време да поговорите с него.

— Май си права. — Настъпи кратко мълчание. — Да не забравя: още ли караш беемвето?

— Не. Вече не. Отказах се от това сладурче.

— Какво му се случи?

— Откраднаха го.

В слушалката се разнесе смехът на Морели.

— Никак не е смешно! — изкрещях. — Според теб редно ли е да подам оплакване в полицията?

— По-добре първо поговори с Рейнджъра. Искаш ли да дойда да те взема?

— Не. Вини вече тръгна.

— Довиждане, сладурано.

Затворих мобифона и разказах на Лула за Стемпър.

— Някой не обича да оставя следи — каза Лула.

Поех си дъх и набрах домашния номер на Рейнджъра. Никой не отговори. Набрах номера в автомобила му. Отново мълчание. Можех да го потърся на мобифона му, но не исках да изкушавам съдбата, така че оставих номера си на пейджъра му. Така обречената жена се сдоби с още няколко минути.

Не бях отместила поглед от прозореца и видях как се появява кадилакът на Вини. Реших, че мога да се опитам да си направя удоволствието да го забавя за половин час, за да видя дали и неговата кола няма да изчезне. Отказах се от тази идея, защото ми се видя непрактична. После щеше да се наложи да извикам друг да дойде да ни прибира. Което е по-лошо, щеше да ми се наложи да прекарам известно време в компанията на Вини:

Двете с Лула изведохме Лали на тротоара и изчакахме Вини да деблокира вратите на колата.

— Най-загубеният да седне на задната седалка — каза Вини.

— Хм — каза Лула, с ръка на хълбока. — Кой според теб е най-загубен?

— Той си знае — отговори Вини.

— Ако наистина си знае, точно твоят перверзен задник трябва да се окаже на задната седалка — каза му Лула.

Защо все на мен се случват такива неща? След като си зададох този въпрос, се сетих, че се държа досущ като майка си, и се паникьосах. Обичах майка си, но не исках да съм като нея. Не исках да готвя яхнии и манджи. Не исках да живея в къща с трима възрастни хора и само една баня. Не исках да се омъжа за баща си. Исках да се омъжа за Индиана Джоунс. Реших, че именно той се намира някъде по средата на пътя между баща ми и Рейнджъра. Морели също се вписваше в този диапазон. Всъщност Морели не се различаваше много от Индиана Джоунс. Това обаче нямаше значение, тъй като Морели не смяташе да се жени.

Вини ни остави с Лула в офиса и отведе Лали в полицейския участък в Северен Клинтън.

— Е, беше забавно — каза Лула. — Жалко обаче за колата. С нетърпение очаквам да видя каква ще е следващата.

— Следваща няма да има. Друга кола няма да приема. Отсега нататък ще си карам буика. На буика досега нищо не му се е случвало.

— Права си — каза Лула. — Това обаче не е непременно нещо хубаво.

Обадих се във „Фърст Трентън“ и помолих да ме свържат с Шемпски. Отговориха ми, че си тръгнал рано, тъй като го болял корем. Намерих домашния му телефон в указателя и му позвъних там. Никой не се обади. За всеки случай проверих какво е финансовото му положение. Не открих нищо необичайно. Ипотеки, кредитни карти — всичко му беше наред.

— Защо се интересуваш от Шемпски? — попита Лула. — Смяташ ли, че и той е замесен?

— Мисля си за бомбата в поршето. Шемпски знаеше, че карам порше.

— Възможно е да е споделил това с други хора. Да е споменал пред някого, че ще отидеш в боклукчийската компания с чисто новото си порше.

— Права си.

— Искаш ли да те закарам някъде? — попита Лула.

Поклатих глава.

— Няма да ми навреди малко да се пораздвижа. Ще се прибера пешком.

— Ще има доста да вървиш.

— Не е чак толкова далеч.

Излязох на улицата и вдигнах яката си, за да ме пази от вятъра. Бе застудяло и небето бе сиво. Макар и да бе ранен следобед, в много къщи бяха включили осветлението, за да прогони здрача. По „Хамилтън“ се движеха коли. По улиците почти не се виждаха минувачи. Бе един от тези дни, когато е добре да си стоиш у дома, да подреждаш гардероби, да вариш горещо какао и да се подготвяш за зимата. Бе също така един от тези дни, когато е добре да си навън, да стъпваш по нападалите есенни листа и да чувстваш как поруменяваш от студения въздух. Бе любимият ми сезон. Ако не бяха непрестанно умиращите хора, все още неоткритият Фред, тези, които се опитваха да ме убият, и Рамирес, решил да ме изпрати при Иисус, денят наистина щеше да е много хубав.

След час вече бях във фоайето на блока си и се чувствах добре. Буикът се намираше на мястото си в паркинга, здрав като скала и излъчващ спокойствие. Ключовете от него бяха в джоба ми и се замислих дали да не посетя Шемпски. Може би си струваше да го навестя. Навярно вече се бе прибрал у дома.

Вратата на асансьора се отвори и се подаде госпожа Бестлър.

— Нагоре ли си?

— Не, размислих. Ще свърша още някоя работа.

— Всички дамски принадлежности на втори етаж се продават с двадесет процента намаление — каза госпожа Бестлър, прибра се в асансьора и вратата му се затвори.

Прекосих отново паркинга и чевръсто отворих буика. Нищо не се взриви, така че се наместих зад кормилото. Запалих двигателя и бързо излязох от колата. Отдалечих се на разумно разстояние и изчаках да минат десет минути. Отново не се чу взрив. С облекчение се върнах при колата, включих на скорост и излязох от паркинга.

Шемпски живееше в Хамилтън Тауншип, близо до „Клокнър“ и непосредствено зад колежа. Типично предградие с единични семейни къщи. В тях на семейство се падаха по два автомобила, две заплати и две деца. Не ми бе трудно да намеря улицата и дома. Маркировката бе чудесна. Къщата му имаше два входа. Бяла къща с черни капаци на прозорците. Много спретната.

Позвъних. Тъкмо щях да натисна звънеца повторно, когато една жена отвори вратата. Бе спретнато облечена с кафяв пуловер, хармониращи му панталони и пантофи с гумени подметки. Косата й бе късо подстригана. Гримът й бе в стил Марта Стюарт. Усмивката й бе автентична. Представляваше идеалната съпруга за човек като Алън. Предположих, че щях веднага да забравя всичко, което ми каже, и че след половин час вече няма да ми е по силите да опиша външността й.

— Морийн?

— Да?

— Аз съм Стефани Плъм. Бяхме съученички.

Тя се плесна по челото.

— Разбира се! Как не се сетих! Алън завчера те спомена. Каза, че си се отбила в банката. — Усмивката изчезна. — Научих за Фред. Много съжалявам за случилото се.

— Ти случайно да си го виждала? — Зададох въпроса за всеки случай. Току-виж го бе заровила в мазето си.

— Не!

— Винаги задавам този въпрос — поясних, тъй като ми се стори, че той я изненада.

— И добре правиш. Можеше и да съм го видяла да се разхожда по улицата.

— Така е.

Никъде не забелязах следи от Алън. Ако беше болен, разбира се, навярно щеше да е в леглото си на втория етаж.

— Алън у дома ли е? — попитах. — Потърсих го в банката, но ми казаха, че излязъл да обядва. После пък бях заета с друго нещо, така че реших, че по това време вече може да се е прибрал.

— Не. Той винаги се прибира към пет. — Усмивката отново се бе появила на лицето й. — Няма ли да влезеш и да го изчакаш? Ще сваря билков чай.

Любопитната част от личността ми с удоволствие щеше да направи оглед на дома на Шемпски. Другата част, тази, която желаеше да оживее, реши, че не е мъдро буикът да се оставя без надзор.

— Благодаря ти, може би ще се отбия по-късно — казах на Морийн. — Не бива да оставям буика без надзор.

Чу се детски гласец:

— Мамо! На Тими му се залепи една дъвка на носа.

Морийн поклати глава и се усмихна.

— Деца. Влизаш ми в положението.

— Аз имам хамстер. Досега не му се е залепвала дъвка на носа.

— Веднага ще се върна, Само минутка — каза Морийн.

Докато Морийн се занимаваше с децата в кухнята, влязох в антрето и се огледах. Вдясно се падаше холът: голяма, приятно обзаведена стая в меки тонове. До едната стена имаше пиано, покрито със семейни снимки. Алън, Морийн и децата на плажа, в Дисниленд, на Коледа.

Снимките бяха много. Едва ли някой щеше да усети липсата на една от тях.

Чу се детски писък, последван от чуруликането на Морийн.

— Вече всичко е наред, мило, лошата дъвка вече я няма.

Телевизорът в кухнята бе включен. Светкавично взех най-близката снимка, пъхнах я в чантата си и се върнах в антрето.

— Много съжалявам — каза Морийн. — Тези деца не ме оставят на мира.

Дадох й визитната си картичка.

— Нека Алън, ако му е удобно, ми се обади, когато се прибере.

— Ще му предам, разбира се.

— Да не забравя. Каква е колата му?

— Кафяв „Таурус“. И „Лотус“.

— И „Лотус“ ли има?

— Ами, това е неговата играчка. Скъпа играчка.

По пътя си към къщи така или иначе трябваше да мина покрай търговския център, така че завих към паркинга и се отбих до банката. Главният вход вече бе затворен, но гишето за обслужване на клиенти с автомобили бе отворено. Това не ме грееше. Алън не работеше на това гише. Започнах да търся с поглед таурус, но не извадих късмет.

— Къде си, Алън? — казах на глас.

Тъй като така или иначе бях в квартала, реших, че няма да ми навреди да се отбия при Айрин Тъли. А защо пък и да не й покажа снимката на Алън Шемпски? Човек никога не знае какво може да раздвижи чуждата памет.

— За Бога, още ли търсиш Фред? — попита Айрин, щом отвори вратата. После погледна с разбиране буика. — Баба ти с теб ли е?

— Баба си е у дома. Просто ми се искаше да ви покажа още една снимка.

— Пак ли на мъртвец?

— Не. Този е жив. — Подадох й снимката на семейство Шемпски.

— Много мило — каза Айрин. — Много мило семейство.

— Познавате ли някого от тези хора?

— Не мога да отговоря веднага. Мъжа май съм го виждала. Не мога обаче да се сетя къде.

— Възможно ли е той да е човекът, с когото дядо Фред е разговарял на паркинга?

— Възможно е. А и да не е бил той, беше някой, който много прилича на него. Най-обикновен невзрачен човек. Предполагам, че точно заради това не съм запомнила как изглежда. Просто нямаше какво да се запомня по него. Е, друго щеше да е, ако беше с шапка като на Мики Маус и къси панталони. Прибрах снимката.

— Много ви благодаря.

— Няма защо. Снимките ти винаги са много интересни.

Задминах улицата, която водеше към къщи, и продължих по „Хамилтън“ към квартал Бърг. След поставянето на бомбата бях решила да се пазя. Щях да заключа буика в гаража на родителите си и да помоля татко да ме закара у дома. Така щях не само да реша проблема със сигурността на колата, но и проблема с вечерята.

Не допусках гаражът да е зает — баща ми никога не оставяше там колата си. Гаражът се използваше за складиране на туби с масло и стари гуми. Освен това покрай една от стените му баща ми бе направил тезгях. Над него имаше етажерка, на която бе подредил бурканчета, пълни с гвоздеи и други подобни неща. Никога не го бях виждала да майстори нещо на тезгяха, но когато му омръзнеше да се разправя с баба, често се укриваше в гаража и запалваше пура.

— Здрасти — каза баба, щом ме видя. — Тази работа не ми харесва. Къде е черната кола?

— Откраднаха я.

— Толкова скоро? Че ти не можа и ден да й се порадваш.

Влязох в кухнята и взех ключа от гаража.

— Реших тази нощ да оставя буика в гаража — казах на мама. — Нали не възразяваш?

Тя се хвана за сърцето.

— Божичко, решила си да взривиш и гаража ни!

— Никой няма да го взривява — казах. Освен ако не знаеха с положителност, че съм вътре.

— Задушила съм бут — каза мама. — Ще останеш ли на вечеря?

— С удоволствие.

Вкарах буика в гаража, заключих го най-старателно и влязох в къщата да ям бут.

— Утре ще станат две седмици, откакто изчезна Фред — каза баба, когато седнахме на масата. — А бях сигурна, че ще се върне. Дори и извънземните не държат хората в плен толкова дълго. Изследват им вътрешностите и ги пускат.

Баща ми мълчаливо наблюдаваше чинията си.

— Разбира се, възможно е Фред да е изкрякал, когато са започнали да го изследват. Според вас как са могли да реагират? Възможно е летящата им чиния да е била тогава над Афганистан и да са го оставили там. Ако е тъй, никога няма да го намерим. Пак добре, че не е жена, защото жените там много-много не ги уважавали.

Ръката на мама, в която държеше вилицата, за миг застина. Стрелна за миг с поглед страничния прозорец, вслуша се за малко и едва след това възобнови храненето.

— Никой няма да взривява гаража — опитах се да я успокоя. — Напълно съм сигурна в това.

— Хубаво би било някой наистина да го взриви — каза баба. — После ще има какво да разправям във фризьорския салон.

Започнах да се чудя защо Рейнджъра не се обажда. Това не бе в стила му — обикновено ми се обаждаше при първа възможност. Сложих чантата в скута си и започнах, да ровя в нея. Търсех мобифона.

— Какво търсиш? — попита баба.

— Мобифона си. В тази чанта държа какво ли не и не ми е лесно да го намеря. — Започнах да подреждам съдържанието на чантата на масата. Лак за коса, четка за коса, кесийка с цип за съхраняване на гримове, фенерче, мини бинокъл, номерата на колата на Рейнджъра, лак за нокти, електрошоково устройство…

Баба се наведе над масата, за да огледа по-добре изложените предмети.

— А това пък какво е?

— Електрошоково устройство.

— И за какво служи?

— Изпуска електрически заряд.

Баща ми си бодна още една хапка и съсредоточи още по-усърдно вниманието си върху чинията.

Баба стана, обиколи масата и дойде при мен, за да огледа по-внимателно електрошоковото устройство.

— И за какво ти е това нещо? — попита, след като го взе и започна да го изучава. — Как работи?

Продължавах да ровя в чантата.

— Опираш двете метални пластини в някого и натискаш копчето — отговорих.

— Стефани, вземи веднага това нещо от баба си, преди да е получила токов удар! — извика мама.

— Ето го най-сетне — възкликнах. Бях намерила мобифона. Извадих го и видях, че батерията му е мъртва. Нищо чудно, че не се бях свързала с Рейнджъра.

— Франк, я погледни — каза баба на татко. — Виждал ли си такова чудо? Стефани каза, че трябва само да го опреш до някого и да натиснеш копчето…

С мама скочихме едновременно от столовете си.

— Не!

Прекалено късно. Баба вече бе опряла пластините до ръката на баща ми. Бъззззз.

Очите на баща ми се изцъклиха, хапката падна от устата му, а самият той — на пода.

— Инфаркт — каза баба, докато оглеждаше татко. — Викам му аз на този човек да не си слага толкова много сос, ама на…

— Бабо! Това е шок! — изкрещях й. — Нали искаше да знаеш какво представлява електрошокът?

Баба се надвеси над тялото и започна да го разглежда по-внимателно.

— Да не съм го убила?

Майка ми коленичи до татко.

— Франк! Франк, чуваш ли ме?

Опипах китката му и казах:

— Нищо му няма. Баба просто е разместила някои от нервните му клетки. Няма постоянни увреждания. След няколко минути ще се оправи.

Баща ми отвори едно око и се изпърдя.

— Леле, завоня на развалени яйца! — извика баба.

Всички се отдръпнахме и проветрихме помещението.

— За десерт съм приготвила шоколадова торта — каза мама.

Обадих се от кухненския телефон и оставих съобщение на телефонния секретар на Рейнджъра:

— Съжалявам, че не можахме да се чуем. Батерията на мобифона ми издиша. След половин час съм си у дома. Трябва да поговорим.

После позвъних на Мери Лу и я помолих да ме откара вкъщи. Татко не ми се виждаше във форма за шофиране. А и никак не ми се искаше да ме откара мама и да остави през това време татко насаме с баба. А най-вече никак не ми се искаше да присъствам на предстоящото събеседване на татко с баба Мазур.

— Направо си умирах от нетърпение да те чуя — каза Мери Лу, когато се качих в колата. — Снощи какво направи с Морели?

— Нищо особено. Поговорихме си за случая, с който се занимава сега, после той ме откара у дома.

— Само това ли?

— Само това.

— Не се ли чукахте?

— Не.

— Чакай сега. Нека да видя дали съм те разбрала правилно. Снощи си била в компанията на двамата най-сексапилни мъже в целия свят и не си се чукала с нито един от двамата. Така ли?

— В живота има много други неща, освен чукането — казах.

— Какви например?

— Би трябвало да опозная самата себе си.

— Че ти можеш да окьоравееш, докато се опознаваш.

— Имам предвид друго. Че бих могла да си осмисля живота. Например да усвоя някаква професия и да напредна. Или да си определя система от морални ценности и да се придържам към нея.

— Какво? — Мери Лу бе зинала от удивление. Подтекстът на въпроса й бе: „Ти мен на идиотка ли ме правиш?“

— Е, вярно е, че такива неща не ми са се случвали. Обаче биха могли да ми се случат.

— Точно така — съгласи се Мери Лу. — И прасетата биха могли да полетят. Лично аз обаче бих предпочела един оргазъм.

Мери Лу зави в паркинга и внезапно закова спирачките.

— За Бога! Виждаш ли?

В сянката непосредствено до входа на блока бе паркиран мерцедесът на Рейнджъра.

— Ако чакаше мен, щях да се нуждая от успокоителни — коментира Мери Лу.

Рейнджъра, съвършено неподвижен, се бе облегнал на колата със скръстени ръце. В мрака изглеждаше застрашително. Успокоителните съвсем определено щяха да свършат работа.

— Благодаря ти за услугата — казах на Мери Лу, без да откъсвам поглед от Рейнджъра. Чудех се какво ли е настроението му.

— Ти ще се справиш ли? Нещо ми се вижда… опасен.

— Личи му по косата.

— Не само по косата.

Личеше му по всичко. По косата, по очите, по устата, по тялото, по пистолета на бедрото му…

— Ще ти се обадя утре — казах на Мери Лу. — Не се плаши от Рейнджъра. Не е толкова лош, колкото изглежда.

Понякога наистина послъгвам, но го правя от благородни подбуди. Нямаше смисъл Мери Лу да изкара цялата нощ в напрежение.

Мери Лу хвърли последен поглед на Рейнджъра и потегли. Поех си дълбоко дъх и тръгнах към Рейнджъра.

— Къде е беемвето? — попита той.

Извадих от чантата си двата номера и парчето от таблото и му ги подадох.

— Имах проблем…

Той присви удивено вежди и в крайчеца на устата му започна да се оформя усмивка.

— Само това ли остана от колата?

Кимнах и преглътнах.

— Откраднаха я.

Усмивката му се разшири.

— Все пак са ти оставили номерата и регистрационната пластинка. Много мило.

Никак не ми се виждаше мило. Даже беше много гадно. Реших, че и целият ми живот е много гаден. Сетих се за бомбата, за Рамирес и за дядо Фред. И за това, че тъкмо в момента, когато ми се стори, че съм постигнала някакъв успех, някой ми открадна колата! Целият гаден свят ми се хилеше и ми се подиграваше.

— Гаден живот — казах на Рейнджъра. Една сълза се стече по бузата ми. Само това оставаше.

Рейнджъра ме стрелна с поглед, обърна се и остави номерата на задната седалка.

— Това беше само кола, маце. Не се безпокой за нея.

— Не е само за колата. Всичко… — Потече още една сълза. — Животът ми е пълен само с проблеми.

Той се доближи до мен. Почувствах топлината на тялото му. Видях, че очите му сякаш са се разтворили в тъмнината на паркинга.

— Ето ти още нещо, за което да се тревожиш — каза. И ме целуна. Хвана ме зад врата и ме целуна в устата. В началото нежно, а после — сериозно и страстно. Притисна ме към себе си и ме целуна още веднъж. Изпълних се с желание. С горещо, силно и плашещо желание.

— Боже мой! — прошепнах.

— Да… Помисли си за това.

— Мисля… Мисля, че не е добра идея.

— Разбира се, че не е добра — каза Рейнджъра. — Ако беше добра, отдавна да съм се оказал в леглото ти. — После извади тефтерче от джоба на якето си. — Имам работа за теб. Младият шейх заминава и някой трябва да го закара до летището.

— И дума да не става! Този малък чекиджия повече няма да го возя!

— Погледни на нещата другояче, Стефи. Той заслужава такова наказание.

В тези думи имаше логика. Добре. И без това нямах друга работа.

— Указанията са написани на листчето. Танка ще ти докара колата.

След това се качи в мерцедеса и потегли.

— Божичко, какво направих? — казах на глас. Влязох бързо във фоайето и натиснах копчето на асансьора. Продължавах да си говоря на глас.

— Той ме целуна, и аз го целунах. За какво мислех? Да, знам за какво мислех.

Асансьорът се отвори и пред мен се появи Рамирес.

— Здравей, Стефани. Шампиона отдавна те чака.

Изпищях и отскочих, но все още продължавах да мисля за Рейнджъра, а не за Рамирес, и не се оказах достатъчно бърза. Рамирес ме хвана за косата и ме повлече към вратата.

— Време е — каза той. — Време е да разбереш какво значи истински мъж. Когато Шампиона свърши с теб, ще си готова да се срещнеш с Бога.

Пищях с все сили и се опитах да се отскубна. Отвориха се две врати.

— Какво става тук? — попита господин Сандърс.

И госпожа Кийн подаде глава през вратата.

— Да. Какво е това безобразие?

— Извикайте полицията! — закрещях. — Помощ! Извикайте полицията!

— Не се безпокой, мила! — извика госпожа Кийн. — Имам пистолет.

После стреля два пъти и разби една от крушките на тавана.

— Улучих ли го? — попита. — Да стрелям ли още?

Госпожа Кийн имаше пердета на двете очи и носеше очила със стъкла, дебели колкото дъната на бирени бутилки.

Рамирес се бе изпарил през вратата още при първия изстрел.

— Не го улучихте, госпожо Кийн, но всичко е наред. Уплашихте го и избяга.

— Все пак да позвъня ли в полицията?

— Благодаря ви, вече не е необходимо — отвърнах.

Всички обитатели на блока ме смятаха за опитен професионален търсач на съкровища и не възнамерявах да разрушавам този имидж. Започнах спокойно да изкачвам стълбите — по едно стъпало. Заповядах си да не се паникьосвам. Ще се прибера в апартамента, ще заключа вратата и ще се обадя в полицията. Всъщност трябваше да извадя пистолета си и да потърся Рамирес в паркинга. Честно казано обаче, хич ме нямаше като стрелец. Реших все пак да оставя тази работа на полицията.

Стигнах до апартамента си, поех си дълбоко дъх и улучих ключалката още с първия опит. Апартаментът бе смълчан и тъмен. Часът бе твърде ранен, та Бригс да си е легнал. Сигурно беше излязъл. Рекс тихичко въртеше колелото си. Червената лампичка на телефонния ми секретар светеше. Две съобщения. Предположих, че едното е от Рейнджъра и е оставено в ранния следобед. Светнах, оставих чантата си на кухненския плот и включих телефонния секретар.

Първото съобщение наистина беше от Рейнджъра. Казваше ми да му се обадя на пейджъра.

Второто бе от Морели.

 

„Обаждам ти се по важен въпрос. Трябва да разговаряме.“

 

Набрах номера на домашния му телефон. Хайде, вдигни слушалката. Никой не се обади, така че го потърсих на телефона в колата му. И там никой не отговори. Оставаше да го потърся на мобифона. Взех телефона и тръгнах към спалнята, обаче стигнах само до вратата.

На леглото ми седеше Алън Шемпски. Стъклото на прозореца зад него бе разбито. Нямаше защо да умувам как се е озовал в спалнята ми. Държеше пистолет. И видът му беше страшен.

— Затвори телефона — каза той. — Иначе ще те убия.