Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Five, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (27.02.2011)
Разпознаване
beertobeer (2011)
Корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Еванович. Десетте Божи заповеди

ИК „Бард“, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-211-9

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Морели се подпря на плота и скръсти ръце.

— По някое време бе установено, че има несъвпадение между размера на парите, които постъпват в ателието за химическо чистене на Вито Гридзоли, и сумата, която той обявява пред данъчните власти.

— То пък една изненада.

— Е, хората от ФБР решиха да го олепят, така че се заеха с него. Скоро стана ясно, че Вито всъщност губи пари, за които нищо не знае.

— Някой краде от Вито, така ли?

Морели започна да се смее.

— Можеш ли да повярваш в такова нещо?

— Че защо не? Такива неща често се случват.

— Така или иначе, Данъчната служба се зае с Вито с надеждата чрез него да попадне на по-едра риба.

— Каква риба имаш предвид?

— Нямам представа. Двамата, с които работя, смятат, че става дума за нова престъпна организация.

— Ти самият какво мислиш по въпроса?

— Преди да ми покажеш чековете мислех, че става дума за човек със склонност към убийства, желаещ да погаси дълговете си. Сега вече не знам какво да мисля, но май започвам да надушвам нова престъпна организация. Иначе други признаци за съществуването й не се забелязват.

— Може би става дума за съвпадение.

— Не ми се вярва. Твърде много съвпадения се насъбраха. Досега в историята са замесени три компании. Трима служители, материално отговорни лица, са мъртви. Друг е в неизвестност. Фред също е в неизвестност. Поставиха бомба в колата ти.

— А банката? Липсващите приходи на Вито във „Фърст Трентън“ ли се обработват?

— Да. Добре би било да надникнем в архивите й, обаче замесените банкови служители ще разберат, че се води полицейско разследване. Не искаме да ги предупреждаваме. „Ар Джи Си“ също попадна на мушката заради възможно укриване на данъци. „Ар Джи Си“ идва от първите букви на имената на Рубен, Гридзоли и Котел. Знаех, че Гридзоли е един от съсобствениците й, обаче не бях чувал във фирмата да има нередности. Моите приятели от федералните служби нищо не ми казаха по въпроса.

— Какво излиза? Че работите като екип, а те нищо не ти казват за това, което знаят за „Ар Джи Си“?

— Нямаш представа що за хора са. Същински копои. Никак не обичат да работят в екип с хора от местната полиция.

Усмихнах се.

— Да де. Разбирам те. Излиза, че говоря за себе си. Както и да е. Бронфман, човекът, когото ти познаваш като Бънчи, е бил на пост пред „Ар Джи Си“, за да следи кой влиза и кой излиза. В онзи петък, когато Фред изчезна, бил на пост в кафенето от другата страна на улицата. Предполагам, че Фред е искал да избегне опашките, но се престарал и пристигнал, преди да започне работното време на „Ар Джи Си“. Тогава прекосил улицата и се отбил в кафенето. Там вързал лаф с Бронфман и Бронфман разбрал, че Фред е от клиентите, чиито плащания се отклоняват. На следващия ден Бронфман решил, че ще е добре по един или друг начин да се сдобие с някой от чековете, с които Фред си е плащал сметките, отишъл да го потърси и разбрал, че е изчезнал. Когато Мейбъл му казала, че със случая си се заела ти, Бронфман решил да те използва за фасада. Решил, че можеш да си завираш носа навсякъде и да задаваш каквито искаш въпроси, без това да направи впечатление. Планът му обаче се провалил, тъй като не успял да предвиди твоята мнителност и потайност.

— Не съм му казвала много неща.

— Така е. Усилията му не доведоха до нищо, и това е хубаво. — Морели ме погледна. — След като си в течение на нещата, защо не ми разкажеш ти какво знаеш?

— Ще ти разкажа. Може би.

— Боже! — възкликна Морели.

— Не бързай! Може и да ти разкажа нещо.

— Извинявай. Просто ми липсват доста елементи, за да сглобя картината.

— Това донякъде е по моя вина — казах.

— Така е. Не ми казваш много неща. Това донякъде е и по моя вина.

— Какви отношения имаш с Данъчната служба?

— Вито не иска да разговаря направо с тях. Каза, че е готов да разговаря само с познат човек. Предполагам, че така се чувства в по-голяма безопасност. Информацията минава през няколко души, така че при необходимост ще му е по-лесно да се отрече от това, което е казал. Вито споделя каквото има да споделя с Тери. Тя — с мен, а аз предавам информацията на Сульо и Пульо.

— Кого точно следите сега?

Морели загаси кухненската лампа.

— Харви Тип, материално отговорното лице при Вито.

— Добре ще е да го следите по-отблизо. Може би е застрашен от кратка продължителност на живота.

На път за Бронфман Морели ме остави у нас.

— Благодаря ти за возенето — казах му.

Когато понечих да сляза, той ме хвана за яката и каза:

— Не забравяй, че сключихме споразумение. Дължиш ми нещо.

— Сега ли?

— По-късно.

— Колко по-късно?

— Това ще го решим допълнително — каза Морели. — Важното е да не забравиш.

Едва ли щях да забравя.

Когато се прибрах, Бригс все още работеше.

— Много работиш — рекох му.

— Трябва да приключа тази задача. Когато ограбиха жилището ми, изгубих много материали. Извадих късмет, че бях оставил портативния си компютър в гардероба в спалнята и не са го видели. Повечето неща си ги бях записал на него, така че катастрофата не бе пълна.

Събудих се в четири часа и не можах да заспя. Лежах около час, вслушвах се в звуците, разнасящи се откъм пожарната стълба, и разработвах планове как да избягам, ако някой хвърли запалителна бомба през прозореца на спалнята ми. Накрая се уморих и тихичко се вмъкнах в кухнята, за да хапна нещо. Толкова много задачи ми се бяха насъбрали в главата, че не знаех как да ги подредя. Обещанието, което бях дала на Морели, все пак бе на едно от челните места.

След малко се появи Бригс.

— Пак ли не можеш да заспиш?

— Не мога. Толкова много неща са ми на главата, че не мога да заспя — погледнах го. Имаше пижама като на Мечо Пух. — Много хубава пижама имаш.

— Не ми е лесно да си намирам подходящи дрехи. Когато искам да впечатля дамите, се обличам като Спайдърмен.

— Трудно ли е да си малък човек?

— Това си има и плюсове, и минуси. Общо взето съм на печалба, тъй като много хора мислят, че съм умен. А и се опитвам да се възползвам от привилегиите си на член на малцинство.

— Забелязах.

— Не се чуди — каза Бригс. — Човек трябва да се възползва от това, което му е дал Господ.

— Прав си.

— Искаш ли да поиграем на нещо? На „Монополи“?

— Да, но ще ми дадеш няколко хода аванс.

В седем — все още продължавахме да играем — иззвъня телефонът.

— Аз съм в твоя паркинг — уведоми ме Рейнджъра. — Ти ли ще слезеш, или аз да се кача?

— Как така се обаждаш по телефона? Ти обикновено направо си влизаш.

— Не искам да рискувам. Току-виж съм ти изкарал акъла и отнеса някой куршум.

— Правилно разсъждаваш. За какво става дума?

— За колела, маце.

Отидох до прозореца, дръпнах завесата и видях Рейнджъра. Бе застанал до черно беемве.

— Веднага слизам — казах му. — Изчакай само минутка, докато се облека.

Обух джинси, пъхнах набързо краката си в опърпани гуменки и навлякох горнището на сивия анцуг, което ми беше голямо. Грабнах ключовете си и се затичах по стълбите.

— Доста плашещ вид имаш, маце — каза Рейнджъра.

— Един мой приятел изказа предположение, че така можело да се постига по-голям контрол върху раждаемостта.

— Е, чак толкова плашещ не е.

Грижливо изгладих въображаема гънка върху анцуга и се вгледах в малко мъхче, оказало се на ръкава. Срещнах погледа на Рейнджъра и забелязах, че се усмихва.

— Топката е в твоята половина — каза Рейнджъра. — Обади ми се, когато си готова.

— Готова за колата ли?

Той се усмихна.

— Тази е оборудвана със сензори на шасито. — Извади малко дистанционно управление. — Включваш ги с натискане на зеленото копче. Ако под колата има нещо, включва се алармената уредба и червената светлинка на таблото непрестанно свети. За съжаление, колата не може да направи разлика между котка, бейзболна топка и бомба, така че когато лампичката светне, трябва да провериш какво има отдолу. Устройството не е съвършено, обаче все пак с него е по-добре, отколкото да натиснеш педала за газта и да станеш на парченца. Вероятно няма да е необходимо. Малко е вероятно някой да се опита да те взриви два пъти. — Сетне ми подаде дистанционното и ми обясни подробно как действа системата.

— Съвсем като при Джеймс Бонд — казах.

— Имаш ли някакви планове за днес?

— Трябва да се обадя на Морели и да разбера дали Марк Стемпър, човекът, който ме забави в „Ар Джи Си“, се е появил. Предполагам, че след това ще наобиколя хората си. Ще намина при Мейбъл, ще се отбия в офиса, ще отида да трия сол на главата на боклукчиите. Ще си отварям очите за Рамирес. Ще отида да си прегледам главата.

— На някого му е много неприятно, че не си мъртва. Няма да е зле да си сложиш защитната жилетка.

Изчаках го да си тръгне и задействах системата още преди да вляза в сградата. Приключих играта с Бригс, взех душ, разтърсих глава с надеждата, че така ще оправя косата си, и си сложих грим с очакването така хората да обръщат повече внимание на очите ми, отколкото на останалата част от мен.

Изпържих си едно яйце и го изядох с чаша портокалов сок и поливитамин. Хубава и здравословна закуска, подходяща за добро начало на деня. Оставаше само да оцелея поне до обяд.

Реших, че съветът на Рейнджъра за бронежилетката не е за пренебрегване. Вярно, че така изглеждах по-плоскогърда, но какво от това? Облякох джинси и тениска, обух ботуши, закопчах моряшко яке върху бронежилетката и реших, че не изглеждам чак толкова зле.

Влязох в колата и видях, че не примигва никаква светлина, предупреждаваща за наличието на бомби, така че седнах спокойно зад кормилото. Първо трябваше да отида при родителите си. Реших, че няма да ми навреди да изпия при тях чаша кафе и да чуя последните слухове.

Баба отвори вратата още когато паркирах до тротоара и каза:

— Страхотна кола. Каква марка е?

— Беемве.

— Вестникът писа, че си карала порше и че го взривили. Майка ти сега е в банята и гълта аспирини.

— И вестникът ли писа? — попитах, докато изкачвах стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж.

— Да, само че не поместиха твоя снимка, както правят друг път. Затова пък имаше снимка на колата. Божичко, приличаше на палачинка.

Екстра.

— Нещо друго писаха ли?

— Описаха те като „Бомбаджийка, търсеща съкровища“.

Може би нямаше да е зле и аз да глътна един аспирин. Оставих чантата си на един от кухненските столове и посегнах към вестника, оставен върху масата. Боже мой! На първа страница!

— Във вестника пише, че според полицията почти сигурно става дума за бомба — каза баба. — Според мен сигурно им е било трудно да определят какво точно е станало, след като боклукчийският камион е паднал върху колата.

Влезе майка ми и попита:

— Чия е тази кола пред къщи?

— Това е новата кола на Стефани — поясни баба ми. — Нали е страхотна?

Майка ми присви въпросително вежда.

— Две нови коли? Откъде са тези коли?

— Фирмени са — казах.

— Тъй ли?

— Не ги получавам срещу анален секс — поясних.

Майка ми и баба ми сякаш се уплашиха от думите ми.

— Прощавайте — казах. — Просто ми се изплъзна от езика.

— Досега си мислех, че само педерастите правят анален секс — каза баба.

— Всеки, който си има анус, може да го прави — обясних й.

— Хм. И аз си имам — рече тя.

Налях си кафе и седнах на масата.

— Какво ново?

Баба също си наля кафе и седна срещу мен.

— Хариет Мълен роди момченце. Извадиха го в последния момент с кесарево сечение, но всичко мина добре. Мики Шаяк умря. Май му беше време.

— Тези дни да си чувала нещо за Вито Гридзоли?

— Миналата седмица го видях в касапницата и ми се стори надебелял.

— Как върви бизнесът му?

— Говори се, че печелел големи пари от това химическо чистене. Видях Вивиан с нов буик.

Вивиан бе жената на Вито. Шестдесет и пет годишна, с изкуствени мигли и с боядисана в яркочервен цвят коса, защото Вито я харесвал точно такава. Хората, изразяващи несъгласие с него, обикновено се сдобиваха с циментени ботуши и изчезваха в река Делауеър.

— Предполагам, че за „Фърст Трентън“ не се носят никакви слухове.

— За банката ли? — попита мама. — Какво искаш да знаеш за банката?

— Не знам. Фред имаше сметка в тази банка. Казах го просто така.

Баба се вгледа в гърдите ми.

— Днес ми се виждаш различна. Да не си сложила някой от онези спортни сутиени? — Погледна ме по-отблизо.

— Познах. Сложила си бронежилетка. Елън, ела да видиш — каза баба на мама. — Стефани си е сложила жилетка, която не може да бъде пробита от куршум. Не ти ли харесва?

Лицето на майка ми бе побеляло.

— Защо все на мен се случват такива работи? — възкликна тя.

Оттам продължих за дома на Мейбъл. Тя отвори вратата и се усмихна.

— Много мило, че дойде, Стефани. Искаш ли чай?

— Нямам време — отвърнах. — Отбих се, колкото да те видя.

— Много мило. Добре съм. Май ще посетя Бермудските острови.

Взех една рекламна брошура, оставена върху масичката.

— Пътешествия за самотни възрастни хора, така ли?

— Тарифите им са много привлекателни.

— Да имаш да ми кажеш нещо? Да си чула нещо за Фред?

— Нищичко не съм чула за Фред. Мисля, че е мъртъв.

— Минаха само две седмици, откакто изчезна. Не е късно да се появи.

Мейбъл плъзна по брошурката поглед, изпълнен с копнеж.

— Все пак мисля, че е мъртъв.

След десет минути бях в офиса.

— Здравей, приятелко — каза Лула. — Видя ли вестника? Видя ли колко място са ти заделили? Не че се обиждам, обаче въобще не са ме споменали. Не можах да се сдобия с прякор като твоя — „Бомбаджийка, търсеща съкровища“. Нищо, че мога да взривя задника на всеки.

— Знам — казах. — Точно затова мислех да те попитам дали искаш и днес да ми правиш компания.

— Не знам. С каква кола си? Да не си пак с буика?

— С беемве съм.

Лула изтърча до прозореца и надникна.

— Екстра работа. Готова съм.

Вини подаде глава от кабинета си и попита:

— Какво става?

— Стефани си има нова кола — каза Лула. — Ей я там, до тротоара.

— Някой да е чул да се говори нещо за „Фърст Трентън“? — попитах. — Да се чува нещо за нечисти дела там?

— По-добре попитай човечеца, с когото разговаряхме вчера — каза Лула. — Не си спомням как се казваше, но ми се стори симпатяга. Допускаш ли и на него да не му е чист косъмът?

— Вече е трудно да разбереш кой какъв е — отговорих. Помислих си, че за Шемпски нечистите дела щяха да са по-скоро достижение.

— Откъде имаш тази кола? — попита Вини.

— Фирмена е. Сега работя с Рейнджъра.

На лицето на Вини се появи широка мазна усмивка.

— Рейнджъра ти е дал колата, тъй ли? С какво се занимаваш при него? Сигурно с нещо хубаво, щом ти е дал такава кола.

— Попитай него, ако искаш — отговорих.

— Добре, ще го попитам. Когато реша, че не ми се живее повече.

— Има ли нови непесета? — попитах Кони.

— Вчера изникнаха двама, ама са дребосъци. Реших, че едва ли ще искаш да се занимаваш с тях. Като те гледам, сега си имаш доста работа.

— Какви са?

— Единия го хванали да краде в магазин, другият бие жена си.

— Ще се заемем с този, който бие жена си — каза Лула. — Не ни е приятно, когато такива побойници остават безнаказани. На такива поборници им осигуряваме специално обслужване.

Взех папката от Кони и я прелистих. Кениън Лали. Двадесет и осем годишен. Безработен. Отдавна биел съпругата си. Две присъди за шофиране в пияно състояние. Живее в общинско жилище. Не се споменаваше някога да е стрелял по търсачи на съкровища.

— Добре — казах. — Взимаме този.

— Чудесно! — рече Лула. — Ще го размажа като дървеница.

— Никакви размазвания няма да има. Никакво прибягване до сила, ако не е необходимо.

— Ако не е необходимо, не възразявам — каза Лула. — Обаче ако се окаже необходимо, това е друга работа, нали?

— Такава необходимост няма да възникне.

— Само вече не ги съдирай от бой, моля те, както направи с компютърния гений — каза Вини. — Ако трябва, ритай ги по бъбреците, там не остават белези.

— Сигурно е страхотна работа да имаш такава роднина — каза Лула на Вини.

Кони попълни разрешителното ми за арест и ми даде папката.

Прибрах ги в чантата и я преметнах през рамо.

— Довиждане.

— Довиждане. И се пази от боклукчийски камиони — каза Кони.

Изключих алармата и с Лула се качихме в беемвето.

— Бива си я — каза Лула. — На голяма жена като мен точно такава кола й трябва. Много ми се иска да узная откъде взима Рейнджъра всички тези коли. Я виж, сребърна лентичка с цифри. Това е регистрационният номер. Значи поне теоретически тази кола не е крадена.

Поне теоретически. Рейнджъра вероятно закупуваше такива лентички на едро. Набрах номера на Морели от телефона на колата и след шест сигнала чух включването на телефонния му секретар. Оставих му съобщение и се опитах да се свържа по пейджъра.

— Не че ми е работа, обаче какво става между теб и Морели? — попита Лула. — Когато се изнесе от тях, реших, че сте скъсали.

— Историята е много сложна.

— Проблемът ти е, че все си имаш вземане-даване с мъже, които в леглото много ги бива, ама за венчило хич не ги търси.

Телефонът иззвъня и включих микрофона.

— Чий е този номер? — попита Морели.

— Новият телефонен номер на колата ми.

— На буика ли?

— Не.

Мълчание.

— Каква кола е този път? — най-сетне попита той.

— Беемве.

— Има ли регистрационен номер?

— Да.

— Фалшив ли е?

— Не изглежда фалшив.

— Това ще се зачете от съда.

— Да си чул нещо за Марк Стемпър?

— Не. Вероятно в момента играе карти с дядо ти Фред.

— А за Лора Липински?

— Изчезнала от лицето на света. Напуснала дома си в четвъртъка преди дядо ти да изчезне.

Много подходящо време, за да те нарежат на парчета и да те натикат в чувал за боклук.

— Благодаря ти. Това ми е достатъчно.

Влязох в паркинга на „Гранд Юниън“ и отидох до края на търговската алея. Там, където се намираше банката. Паркирах на безопасно разстояние от останалите автомобили, излязох от колата и включих алармата.

— Искаш ли да остана в колата и да следя дали някой не се мотае наоколо с бомба на задната седалка и да търси място, където да я лепне? — попита Лула.

— Не е необходимо. Рейнджъра каза, че колата има специални сензори.

— Рейнджъра ти е дал кола със сензори за бомби, така ли? Че то и шефът на ЦРУ няма кола със сензори за бомби. Чух, че си проверявал колата с пръчка със закрепено огледалце.

— Не вярвам да става дума за някаква джаджа от космическата ера. Навярно са обикновени детектори, монтирани под шасито.

— Много бих се радвала да науча откъде се е сдобил с такива детектори. Би било хубаво да се ограби резиденцията на губернатора.

Вече се чувствах като редовен клиент на банката. Поздравих охранителя на входа и махнах с ръка на Леона. Потърсих Шемпски, но не се виждаше никъде. Офисът му бе празен.

— Отиде да обядва — обясни охранителят. — Днес излезе по-рано от обикновено.

Нямаше проблеми. Междувременно Леона ми махна с ръка да ида при нея.

— Писаха за теб във вестниците — каза тя. — Сложили бомба в колата ти.

— Да. А после върху нея се стовари боклукчийски камион.

— Бе много красиво. Направо страхотно — каза Лула.

— Никога не ми се случват интересни неща — оплака се Леона. — Никога не са слагали бомба в колата ми.

— Затова пък си имаш хубава работа в банката — казах й. — Имаш си и деца. Нима има нещо по-хубаво от децата? — Вярно е, че за децата малко попрекалих. Исках да й повдигна тонуса. Не всеки има късмета да си държи хамстер у дома.

— Дойдохме да проверим дали при теб не работят някакви подозрителни личности — каза Лула.

— Тук? В банката? — изненада се Леона.

— Е, „подозрителни“ е може би малко силно казано — вметнах. — Дали работят тук служители, за които може да се допусне, че имат връзка с хора, не съобразяващи се винаги със законите?

Леона се ококори.

— Пълно е с такива. На Марион Бедъл моминското й име е Гридзоли. Нали си чувала за Вито Гридзоли? На Фил Дзък от бюрото за ипотеки съсед му е Сай Бърнстейн, адвокатът, дето го лишиха от адвокатски права заради измама. Братът на охранителя пък в момента е в затвора — излежава присъда за грабеж. Да продължавам ли?

— Нека разгледаме нещата в друга плоскост. Има ли тук хора, които да се ширят не според чергата си? Да разполагат с необяснимо много пари? Или пък хора, нуждаещи се отчаяно от пари? Комарджии? Хора, нуждаещи се от скъпи наркотици?

— Хм… Не е лесно да се отговори. На Ани Шуман детенцето й е болно. Има някакво рядко заболяване на костите и й се налага да дава много пари по лекари. Няколко души играят на тото. И аз съм сред тях. Роуз Уайт пък понякога ходи в Атлантик Сити да си опита късмета на игралните автомати.

— Не мога да разбера за какво са ти тези сведения — каза Лула.

— Известни са ни три компании, които имат паралелни сметки в тази банка. Допускаме, че има възможност тези сметки да са открити, за да се превеждат по тях незаконно придобити пари. Нищо чудно да има някакво сериозно основание сметките да са открити именно тук.

— Искаш да кажеш, че е възможно да е замесен човек от банката — каза Лула.

— Виждам накъде биеш — каза Леона. — Намекваш, че перем пари. Парите, които пристигат на сметките, за които ме попита, после веднага се превеждат другаде.

— Не знам дали става дума именно за пране — казах. — Къде отиват тези пари?

— Не разполагам с такава информация — отвърна Леона. — Такава информация би следвало да поискаш от някого от началниците. По всяка вероятност и те не биха ти казали нищо. Сигурна съм, че е от поверително естество. По този въпрос би трябвало да поговориш с Шемпски.

Поседяхме още петнадесетина минути, обаче Шемпски не се появи.

— Може би ще е по-добре да потърсим оня, дето бие жена си — каза Лула. — Бас държа, че сега е седнал в хола на къщата си, пие си бирата и си гледа кефа.

Погледнах си часовника. Бе пладне. Може би Кениън Лали точно сега ставаше от леглото. Безработните пияници обикновено не са ранобудни. Може би моментът бе подходящ, за да го заловим.

— Добре, ще се отбием при него — казах.

— Беемвето тъкмо ще ни свърши работа като маскировка — каза Лула. — Всички хора от квартала ще си помислят, че търгуваш с наркотици.

Чудесно.

— Знам, че колата има сензори за бомби — каза Лула, след като изминахме километър — обаче пак ме полазват мравки, като седя близо до теб.

Разбирах я. И аз имах подобно усещане.

— Ако не се чувстваш добре, мога да те върна в офиса.

— Недей, моля ти се. Чак толкова не съм се уплашила. Просто се чувствам странно. Това ми се е случвало, когато работех на тротоара. Като влезеш в някоя кола, не знаеш на какъв маниак ще попаднеш.

— Сигурно не ти е било леко.

— Повечето ми клиенти бяха редовни и това ме устройваше. Най-лошото бе стърченето на тротоара. Топло, студено, дъжд, жега — трябва да си там. Повечето хора си мислят, че при тази професия трудното е лежането по гръб, ама от мен да знаеш, трудното е по цял ден да стоиш права. Хванах разширени вени от това стърчене. Ако си разбирах повече от работата, щях повече време да работя по гръб, а не да стоя изправена.

От „Нотингам“ продължихме по „Гринууд“, после завихме надясно и прекосихме железопътната линия. Субсидираните от общината на Трентън жилища винаги ми напомняха военнопленнически лагер. А и в редица отношения те наистина представляваха военнопленнически лагер. Признавам обаче, че не са най-лошите, които съм виждала. Бяха за предпочитане пред жилищата на улица „Старк“. Предполагам, че са били проектирани като къщи с дворове, но на практика се бяха получили бункери от цимент и тухли върху трамбована пръст. Ако трябваше да характеризирам квартала само с една-единствена дума, щях да кажа, че е унил.

— Ние сме за следващата сграда — каза Лула. — Апартамент 4 B.

Паркирах зад ъгъла, за да не ни забележи Лали. Огледах още веднъж снимката му.

— Това с бронежилетката добре си го измислила — каза Лула. — Може да свърши работа при посрещането.

Небето бе сиво и вятърът брулеше дворовете. На улицата бяха паркирани няколко коли, но нямаше признаци на живот. Нямаше кучета, нямаше деца, нямаше минувачи. Сякаш призрачен град, проектиран от Хитлер.

С Лула отидохме до апартамент 4 B и позвънихме.

Кениън Лали отвори. Беше висок колкото мен, отпуснат, с провиснали джинси и риза — грейка. Небръснат и с чорлава коса. Наистина приличаше на човек, който бие жени.

— Хм — каза Лула, когато го видя.

— Нищо не купувам — каза Лали и хлопна вратата.

— Много мразя да ме посрещат така — рече Лула. Позвъних отново, но никой не отговори.

— Отваряй! — изкрещя Лула. — Служители на съда сме. Отвори вратата!

— Еби си майката — изкрещя Лали отвътре.

— Ама аз какво съм седнала да се разправям с тоя? — рече Лула, ритна вратата и тя се отвори.

Замръзнахме от изненада. Не бяхме очаквали да се отвори.

— Държавно строителство — коментира Лула и поклати глава. — Наистина ли се учудваш?

— Ще ми платите за това — каза Лали.

Лула бе застанала пред него с ръце, пъхнати в джобовете на якето си.

— И как ще ме накараш да ти платя? Като си такъв юнак, можеш ли да ме надвиеш?

Лали се хвърли върху нея. Тя протегна ръка, докосна гърдите му и той се свлече като чувал с картофи.

— Най-бързодействащото електрошоково устройство в източната част на страната — каза Лула. — Хоп, я го виж. Май, без да искам, го ритнах.

Щракнах белезници на Лали и проверих дали диша.

— Понякога съм толкова разсеяна… — каза Лула. — Май неволно пак го сритах. — Наведе се над Лали с устройството в ръка. — Искаш ли да го накарам да подскочи?

— Не, моля те! Никакви подскачания!