Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (12)

Глава 12

На местопроизшествието остана само една пожарна кола. Пожарникарите разчистваха остатъците. Докараха кран, който вдигна боклукчийския камион. Когато го откъснаха от колата, това, което бе останало от поршето, можеше да се събере в джоба ми. Междувременно дойде Кони, прибра Лула и я върна в офиса. Повечето от завръщащите се шофьори на камиони изгубиха интерес към случилото се и се разотидоха.

Морели пристигна само секунди след първата пожарна кола и сега бе застанал застрашително близо до мен, с ръка на кръста и присвити очи, сякаш се готвеше да ме обвини в убийство трета степен.

— Обясни ми още веднъж защо Рейнджъра ти даде порше — каза Морели.

— Колата е фирмена. Всички, които работят с Рейнджъра, карат черни коли, а тъй като моята е синя…

— Дал ти е порше.

И аз присвих очи.

— Какъв ти е проблемът?

— Искам да разбера какво става с теб, а проблемът е Рейнджъра.

— Обясних ти, че работя за него. — Освен това бях започнала да флиртувам с него, но не намирах за необходимо да го споменавам в показанията си. Точно пък Морели нямаше право да ми иска сметка за това.

Той не бе удовлетворен от отговора ми и съвсем определено не бе на кеф.

— И не си си направила труда да провериш регистрационния номер на поршето, нали?

— Не съм — отговорих. Пък и едва ли този номер можеше да се провери сега, когато остатъците от поршето имаха дебелина от десет сантиметра.

— Не ти ли мина през ума, че може би караш крадена кола?

— Рейнджъра не би ми дал крадена кола.

— Рейнджъра и на собствената си майка би дал крадена кола — каза Морели. — Откъде мислиш, че взима тези коли, които раздава наляво и надясно? Да не би да му ги носи някаква добра фея?

— Сигурна съм, че има някакво обяснение.

— Какво например?

— Нямам представа. Пък и сега имам по-важни неща за изясняване. Защо избухна колата ми?

— Съвсем уместен въпрос. Не вярвам ожулването, причинено от камиона, да е предизвикало взрива. Ако ти бе нормален човек, щеше да ми е трудно да намеря обяснение. Тъй като това обаче се случи именно с теб, предполагам, че някой е поставил бомба в колата.

— Защо обаче това стана толкова късно? Защо бомбата не избухна още когато запалих двигателя?

— Попитах Мърфи. При нас той отговаря за бомбите. Според него по всяка вероятност бомбата е била с часовниково устройство, за да избухне, когато си на улицата, не в паркинга.

— Може би бомбаджията е човек от боклукчийската компания, който не е искал колата да избухва близко до службата му.

— Потърсихме Стемпър, но не можахме да го открием.

— Потърсихте ли колата му?

— Още е тук.

— Вие майтап ли си правите? И той ли е изчезнал?

Морели вдигна рамене.

— Не мога да твърдя това. Възможно е да е отишъл да изпие нещо с някой приятел. Възможно е и да му е омръзнало да чака да разчистят паркинга и да е намерил друг начин да се прибере.

— Обаче твоите хора ще го потърсят. Нали?

— Да.

— Още ли не се е прибрал у тях?

— Не.

— Имам теория за случилото се — казах.

Морели се усмихна.

— За мен това е най-интересната част.

— Според мен Липински е извършвал злоупотреби. Възможно е да е правил това в комбина с Марта Дийтър. Възможно е и тя да го е усетила или просто да му е пречела. Така или иначе, според мен Липински е отклонявал някои плащания за себе си. — Показах на Морели чековете и му разказах това, което бях научила за банките.

— Според теб и другият човек, Джон Кърли от телефонната компания, също е вършел нещо подобно, така ли?

— Има известни прилики.

— Допускаш, че Фред може да е изчезнал, защото е вдигнал твърде много шум, така ли?

— Има и други неща. — Разказах му за рекламното приложение на вестника в чувала за боклук, за Лора Липински, за Фред и изхвърлянето на изсъхналите листа.

— Цялата тази работа не ми харесва — каза Морели. — Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Едва сега започнах да правя връзката.

— Вървиш две крачки пред мен. Не се проявих много добре, в този случай. Разкажи ми нещо за фалшивия букмейкър.

— За Бънчи?

— Няма значение как се казва.

Погледнах го въпросително.

— Останах с чувството, че работите заедно.

— Бънчи как изглежда?

— Прилича на пожарен кран с вежди. Ръст — като моя. Кестенява коса. Нуждае се от подстригване. Оплешивява откъм челото. Има вид на скитник. Походката и приказките му са като на полицай. Пие бира „Корона“.

— Познавам го, но няма да е точно да кажа, че сме работили заедно. Той не работи в екип с никого.

— И няма да ми кажеш какво ти е известно за него, така ли?

— Не мога.

Грешен отговор.

— Добре, хайде да се разберем — казах. — Един федерален агент ме следи денонощно, спи пред прага ми, нахлува в апартамента ми, и според теб всичко това е нормално, така ли?

— Не. Съвсем не го намирам за нормално. Намирам, че това е достатъчно основание да бъде спукан от бой. Не знаех, че го е правил, и ще взема мерки да престане да го прави. Просто нямам право да ти кажа точно сега за какво става дума. Мога само да ти кажа, че би трябвало да се оттеглиш от тази работа и да оставиш с нея да се занимаваме ние. Очевидно вървим по една и съща писта.

— Защо пък трябва точно аз да се оттегля?

— Защото именно ти ставаш жертва на бомбени атентати. Да не би някой да е взривил моята кола?

— Денят още не е свършил.

Пейджърът на Морели се включи. Той погледна съобщението и въздъхна.

— Трябва да тръгвам. Искаш ли да те хвърля у вас?

— Благодаря, но трябва да остана. Трябва да се свържа с Рейнджъра. Още не знам какво е решил да прави с поршето.

— Скоро ще се наложи да си поговорим и за Рейнджъра — каза Морели.

Реших, че ще очаквам с нетърпение този разговор.

Морели заобиколи крана и влезе в колата на своята компания — прашен кафяв „Феърлейн“. Запали двигателя и излезе от паркинга.

Загледах се в краниста.

Зад крана се стрелна нещо черно. Мерцедесът на Рейнджъра.

— Идваш тъкмо навреме — казах, когато дойде при мен.

Той огледа сплесканото обгоряло парче метал, набито в чакъла.

— Това е поршето — поясних. — Първо се взриви и се запали, а после върху него падна боклукчийският камион.

— Най ми харесва моментът с боклукчийския камион.

— Страх ме беше да не се ядосаш.

— Коли се намират, маце. По-трудно е да се замени човек. Ти добре ли си?

— Да. Извадих късмет. Бе ми любопитно какво ще искаш да направиш с поршето.

— С този загинал боец нищо не може да се направи — каза Рейнджъра. — Ще трябва да го изоставим.

— Голяма кола беше.

Рейнджъра погледна останките за последен път и каза:

— На теб може би ще ти отива повече друга марка. — И ме поведе към мерцедеса.

Когато пресякохме „Броуд“, здрачът се сгъсти и уличното осветление се включи. Рейнджъра се спусна по „Роублинг“ и спря пред „Росини“.

— Имам тук делова среща, която ще продължи няколко минути. Ела изпий нещо и след това ще хапнем, ако не възразяваш. Срещата не би трябвало да ми отнеме много време.

— Има ли отношение към издирването на укриващи се от съда?

— Има отношение към търговията с недвижимо имущество — каза той. — Срещата е с адвоката ми. Носи ми документи за подпис.

— Къща ли ще купуваш?

Той отвори вратата на ресторанта и ме изчака да вляза.

— Не. Офис сграда в Бостън.

„Росини“ е един от най-хубавите ресторанти в Бърг. Уютен и същевременно елегантен, с ленени покривки и салфетки и храна за чревоугодници. На дъбовия тезгях на малкия бар в дъното на салона вече се бяха подпрели няколко мъже в костюми. Бяха заети само някои от масите, но след половин час ресторантът щеше да е пълен.

Рейнджъра ме придружи до бара и ме представи на своя адвокат.

— Стефани Плъм — повтори името ми адвокатът. — Струва ми се, че ви познавам.

— Не съм имала намерение да подпалвам погребалното бюро — казах. — Бе нещастен случай.

Той поклати глава и се усмихна.

— Моля ви, не това имах предвид. Вие бяхте омъжена за Дики Бар. Той работи за кратко време в нашата фирма.

— На Дики всичките му работи бяха кратки — отвърнах. Включително и бракът ни. Мръсно прасе!

След двадесет минути Рейнджъра приключи разговора си, адвокатът му допи чашата си и си тръгна и ние се преместихме на една от масите. Днес Рейнджъра бе в черно. Черна тениска, черни хамалски панталони, черни високи обувки и черно яке. Не съблече якето и всички в помещението много добре знаеха защо. Рейнджъра не бе от тези, които оставят пистолета си в жабката на колата. Поръчахме вечерята и той се отпусна в стола си.

— Не обичаш да говориш много за брака си.

— Ти пък не обичаш да говориш за нищо.

Рейнджъра се усмихна.

— Предпочитам да не привличам хорското внимание.

— Бил ли си женен?

— Много отдавна.

Не очаквах такъв отговор.

— А деца имаш ли?

Той замълча цяла минута, преди да отговори.

— Имам дъщеря на девет години. Живее при майка си във Флорида.

— Срещаш ли се с нея?

— Когато ходя из тези краища.

Кой бе този човек? Притежаваше офис сграда в Бостън. Бе баща на деветгодишно дете. Беше ми трудно да съчетая тази нова информация с представата си за Рейнджъра; човек, който носи пистолет и е търсач на съкровища.

— Разкажи ми нещо за бомбата — каза Рейнджъра. — Имам чувството, че не би трябвало да те разпитвам за личния ти живот.

Изложих му теорията си.

Той не помръдна от мястото си, но присви устни.

— Бомбите не са хубаво нещо, маце. Неприятна работа са. Развалят ти деня.

— Имаш ли мнение по случилото се?

— Да. Защо не си вземеш отпуск?

Смръщих нос.

— Не мога да си го позволя.

— Ще ти дам аванс за предстоящи услуги.

Поруменях.

— Що се отнася до тези услуги…

— Никога не плащам за този род услуги, които те тревожат — прекъсна ме тихо Рейнджъра.

Такива ми ти работи.

Започнах да се храня, после казах:

— И да имах такава възможност, нямаше да изляза в отпуск. Не съм приключила случая с дядо Фред. Няма на кого да оставя Рекс. Освен това наближава Денят на Вси светии. Това е любимият ми празник.

Денят на Вси светии наистина е един от любимите ми празници. Обичам щипещия студен въздух, издълбаните тикви и смешните маски. Сладкишите, които събирах като малка, никога не са ме интересували. За мен най-важно бе преобличането. Може би това е показателно за моята личност — сложи ми маска, и съм щастлива. Нямам предвид грозните миризливи гумени маски, които покриват очите. Гримирането също ми доставя удоволствие.

— Разбира се, вече само ходя при нашите и им нося сладкиши. Но с баба винаги се маскираме, когато очакваме да дойдат деца. Миналата година аз бях Зоро, а баба — Лили Мънстер. Тази година май е решила да се преоблече като една от Спайските.

— Според мен на теб ти отива да се маскираш като Зоро — каза Рейнджъра.

Зоро наистина е един от любимците ми. Страхотен е.

За десерт си поръчах тирамису, защото Рейнджъра плащаше сметката, а в „Росини“ го приготвят наистина чудесно. Рейнджъра естествено отказа десерта. Не желаеше да омърсява тялото си със захар и да наблюдава как върху плоския му корем се появяват гънки. Погълнах последните парченца от сладкиша и дискретно пъхнах ръка под покривката, за да разкопчая най-горното копче на джинсите си.

Не съм вманиачена на тема тегло. Дори нямам кантар. Оценявам теглото си по джинсите. Неприятно ми е да го призная, но вече не можех да обуя някои. Значи се нуждаех от диета. И от упражнения. Реших да започна от утре. Още от утре щях да престана да ползвам асансьора, за да стигна до втория етаж, и да ям сладкиши на закуска.

Започнах да изучавам Рейнджъра, докато той ме връщаше у дома. Уличните светлини и фаровете на насрещните коли периодично осветяваха лицето му. Нямаше пръстени. На лявата ръка имаше часовник с бяла найлонова каишка. Днес не носеше обица. Около очите имаше мрежа от ситни бръчици. Личеше, че са от слънцето, не от възрастта. Предполагах, че е някъде между двадесет и пет и тридесет и пет години. Не можех да кажа нещо повече с положителност. Никой не знаеше нищо за произхода му. Държеше се като свой в бедняшките квартали на Трентън, разбираше се с хората от малцинствата и говореше като тях. Тази вечер обаче от този Рейнджъра нямаше и следа. Тази вечер говореше като човек от улица „Уолстрийт“, а не от улица „Старк“.

Почти не разговаряхме. Рейнджъра влезе в моя паркинг и проверих набързо с поглед дали няма съмнителни хора. Не видях такива хора и отворих вратата още преди колата да е спряла напълно. Нямаше смисъл да оставам в мрака насаме с Рейнджъра и да изкушавам съдбата. Достатъчно се бях изложила при последната ни среща.

— Бързаш ли? — попита Рейнджъра. Ситуацията му изглеждаше забавна.

— Имам много работа.

Опитах се да сляза, но той ме стисна леко за врата и каза:

— Пази се.

— Ще се пазя.

— И си носи пистолета.

— Ще го нося.

— Зареден.

— Добре, зареден.

— Приятни сънища — каза той и най-после ме пусна.

Влязох в блока, изкачих стълбите на бегом, нахлух в апартамента и набрах номера на Мери Лу.

— Тази вечер трябва да проследя един човек и ми трябва помощ — казах. — Можеш ли да оставиш децата на Лени?

Лени е съпругът на Мери Лу. Симпатяга е, макар и да не е пръв умник. Мери не се смущава от това, защото повече я интересува друга част от тялото му.

— Кого ще проследяваме?

— Морели.

— Ах, мила, значи си чула!

— Какво да съм чула?

— Хайде де, наистина ли не си чула?

— Какво да съм чула?

— За Тери Гилмън. Пряко попадение.

— Каква е връзката с Тери?

— Говори се, че тя се среща с Джо късно по нощите. В Бърг наистина не може да се скрие нещо.

— За тези срещи съм чувала. Нещо друго да знаеш?

— Не.

— Освен че се среща с Тери, участва в акция, свързана с изчезването на дядо Фред, но не иска да ми каже нищо за нея.

— Глупак.

— Такъв е. И това, след като му дадох някои от най-добрите седмици от живота си. Както и да е. Изглежда, че работи и нощно време, така че реших да проверя с какво се занимава.

— С поршето ли ще ме вземеш?

— Поршето е неизправно. Искаше ми се да те помоля ти да шофираш. Ако карам буика, Морели ще ни забележи.

— Няма проблеми.

— Не забравяй да си с маратонки и тъмни дрехи.

Последния път, когато Мери Лу ми помогна в подобна акция, бе обута с ботуши с високи токове и носеше обици, големи колкото чинии. Не бе точно невидим съгледвач.

— Ще шпионираш Морели, така ли? — каза Бригс някъде под рамото ми. — Само това оставаше.

— Не ми оставя друг избор.

— Обзалагам се на пет долара, че ще те забележи.

— Приемам.

— За тази история с Тери може да се намери чудесно обяснение — казах на Мери Лу.

— Да де. Че е женкар.

Това е едно от нещата, които харесвам у Мери Лу. Готова е да повярва най-лошото за всекиго. Разбира се, не е трудно да повярваш най-лошото за Морели — той не се интересуваше особено от общественото мнение и не правеше опити да подобри репутацията си. А тази репутация си я бе заслужил.

Намирахме се в минибуса на Мери Лу. Додж. Миришеше на дъвчащи бонбони, на близалки с вкус на грозде и на чийзбургери на „Макдоналдс“. Когато се обърнах, за да надникна през задното стъкло, погледът ми падна върху две детски седалки, които ме накараха да се почувствувам малко неловко. Бяхме се установили пред дома на Морели, наблюдавахме предните стъкла на жилището му и не виждахме нищо. Лампите светеха, но завесите бяха спуснати. Джипът му бе паркиран до тротоара, така че вероятно си бе вкъщи, но нямахме гаранция за това. Къщите бяха прилепени една до друга и това затрудняваше наблюдението, тъй като не бе лесно да се заобиколи цялата редица.

— Така няма да свършим никаква работа — казах. — Хайде да паркираме на пресечката и да слезем.

В съответствие с инструкциите ми Мери Лу се бе облякла в черно. С черно кожено яке с ръкави с ресни и плътно прилепващи черни кожени панталони. Бе обула черни каубойски ботуши — компромис между маратонките и любимите й обувки с петнадесетсантиметрови токове.

Къщата на Морели се намираше в средата на редицата. Зад тесния й двор имаше еднопосочна алея, а от двете страни на сградата имаше храсталаци. Морели нямаше вкус към градинарските занимания.

Небето бе тъмно. Нямаше луна. На алеята нямаше светлини. Това ми хареса. Колкото по-тъмно, толкова по-добре. На колана ми бяха закрепени аерозол със сълзотворен газ, фенерче, пистолет „Смит и Уесън“ калибър 38, електрошоково устройство и мобифон. Оглеждах се да не би наблизо да е Рамирес, но не го видях. Това не ме успокои, тъй като откриването на Рамирес очевидно не бе моята стихия.

Тръгнахме по алеята и спряхме зад къщата на Морели. Лампата в кухнята светеше. Щорите на единичния кухненски прозорец и на кухненската врата не бяха спуснати. Морели мина пред прозореца и двете с Мери Лу направихме крачка назад и се скрихме в сянката. След това той се върна и застана пред кухненския плот. Вероятно си приготвяше нещо за ядене.

Чу се позвъняването на телефон. Морели вдигна слушалката и започна да се разхожда из кухнята, докато говореше.

— Едва ли му звъни приятен събеседник — коментира Мери Лу. — Не се усмихва.

Морели затвори телефона и, все още изправен до плота, изяде някакъв сандвич. После пи кока-кола. Реших, че това е добър знак. Ако се подготвяше за бурна нощ, вероятно щеше да пие бира. След това изгаси лампата и излезе от кухнята.

Възникна проблем. Ако останех да наблюдавам тази част на къщата, можеше да изтърва Морели, когато излиза. Докато стигнех до колата и потеглех след него, щеше да е късно. Можеше да се разделим с Мери Лу, но това щеше да обезсмисли поканата ми да ме придружи. Искаше ми се един чифт очи да останат свободни, за да търсят с поглед Рамирес.

— Хайде — казах, като се примъкнах към къщата. — Трябва да се доближим.

Притиснах нос към стъклото на задната врата на Морели. Оттам, през кухнята и хола, можеше да се наблюдава предната част на къщата. Чуваше се звукът на телевизор, който не се виждаше. Не се виждаше дори и следа от Морели.

— Виждаш ли го? — попита Мери Лу.

— Не.

И тя долепи лице до мен.

— Жалко, че не се вижда предната врата. Ако излезе, как ще разберем?

— Има навика да гаси лампите, когато излиза.

Лампите изведнъж угаснаха и се чу как предната врата се отваря и затваря.

— Майната му! — Отскочих от вратата и хукнах към автомобила.

Мери Лу ме последва. Справи се успешно с тичането, независимо от прилепналия панталон, каубойските ботуши и от факта, че краката й бяха доста по-къси от моите.

Бързо се мушнахме в колата. Мери Лу пъхна ключа в контакта, запали я и родителският автомобил бе включен на скорост за преследване. Профучахме покрай ъгъла и видяхме задните мигачи на Морели да изчезват — той завиваше надясно на две преки от нас.

— Чудесно — казах. — Не трябва да сме толкова близо до него, че да може да ни забележи.

— Според теб при Тери ли отива?

— Възможно е. Нищо чудно обаче и да отива да смени някого.

След като се поотърсих от първия прилив на чувства, реших, че е малко вероятно Джо да има любовни или сексуални връзки с Тери. Нямах предвид Джо мъжа, а Джо полицая. Джо полицаят нямаше да се свързва със семейство Гридзоли.

Бе ми казал, че с Тери имат нещо общо — връзка с престъпността. Предполагам, че именно тук трябваше да се търси причината за общуването им. Допуснах, че е възможно Джо и Тери да работят съвместно, макар и да не можех да си представя в какво качество. Тъй като в града имаше и агенти на ФБР, предположих, че към това има отношение и Вито Гридзоли. Може би Джо и Тери играеха ролята на посредници между Вито и агентите. Може би и интересът, който Бънчи прояви към чековете, потвърждаваше правилността на моята теория за злоупотребите. Не можех обаче да открия причина от такива злоупотреби да се интересува самото правителство.

Джо зави по „Хамилтън“, измина още половин километър и спря пред магазина „7-11“. Мери Лу мина покрай него, заобиколи магазина и спря до тротоара със загасени светлини. Джо излезе от магазина с кесия в ръка и се върна при колата.

— Божичко, умирам от любопитство да знам какво има в тази кесия! — каза Мери Лу. — Дали в „7-11“ продават презервативи? Досега не се бях замисляла за това.

— В кесията навярно има нещо сладко — казах. — Ако питаш мен, сладолед. Шоколадов.

— Обзалагам се, че го е взел за Тери.

Джо запали колата и се върна по „Хамилтън“.

— Не отива у Тери — казах. — Прибира се.

— Колко жалко. Надявах се да погледаме малко екшън.

Самата аз нямах никакво желание да гледам екшън. Имах желание да открия дядо Фред и да продължа да си гледам живота. За нещастие, нямаше да науча нищо ново, ако Морели прекараше нощта пред телевизора със сладолед в ръка.

Мери Лу спря на пряка зад Морели, без да го губи от поглед. Той паркира пред дома си, а ние с Мери Лу — отново на пресечката. Слязохме, отново минахме по алеята и застанахме пред двора на Морели. Кухненската лампа светеше, а Морели се движеше пред прозореца.

— Какво прави? — попита Мери Лу. — Какво прави?

— Търси лъжица. Познах, купил е сладолед.

Светлината угасна и Морели изчезна. Ние с Мери Лу отново прекосихме задния двор и се лепнахме за прозореца.

— Виждаш ли го? — попита Мери Лу.

— Не, изчезна.

— Не чух да се отваря предната врата.

— И аз не я чух, а и телевизорът е включен. Накъде тук е, просто не го виждаме.

Мери Лу се доближи до мен.

— Жалко, че е спуснал завесите на предните прозорци.

— Следващия път ще го имам предвид — каза Морели зад нас.

Мери Лу и аз изпищяхме и инстинктивно се опитахме да отскочим, обаче Морели ни хвана за якетата.

— Я кой бил тук — каза Морели. — Да не би днес да имате свободна вечер?

— Търсехме котката ми — обясни Мери Лу. — Изгуби се и ни се стори, че я видяхме в двора ти.

Морели й се ухили.

— Радвам се да те видя, Мери Лу. Отдавна не се бяхме срещали.

— Много съм заета с децата — отвърна тя. — Футбол ли не щеш, предучилищна подготовка ли не щеш, пък и на Кени все му се възпалява ухото…

— Как е Лени?

— Екстра е. Сега мисли дали да си наеме помощник. Татко му е решил да се пенсионира, нали ме разбираш…

След като завърши колежа, Лени веднага навлезе в семейния бизнес: „Станковик и синове — водопроводни услуги и отоплителни инсталации“. Справяше се добре с работата си, но често миришеше на мръсна вода и метални тръби.

— Искам да поговоря насаме със Стефани — каза Морели.

Мери Лу използва тези думи като повод да се измъкне.

— Говорете си, говорете си, аз няма да ви преча. Тъкмо си тръгвах. Колата ми е ей тук, зад ъгъла.

Морели отключи задната врата на къщата си и каза:

— Ти ме чакай вътре. Веднага идвам. Ще придружа Мери Лу до колата й.

— Няма нужда — каза Мери Лу. Нервничеше и имаше вид на човек, готов да побегне. — Сама ще се оправя.

— Тук е доста тъмно — каза й Морели. — Ще се разделим едва след като влезеш в колата си и я заключиш.

Изпълних нареждането на Морели и останах да го чакам, докато той придружаваше Мери Лу до колата й. Веднага проверих телефонния му секретар, записах си номерата на хората, които го бяха търсили, върху оставено до телефона тефтерче, откъснах листчето и го прибрах в джоба си. Номерът на последния човек, който го бе търсил, не можеше да се прочете — бе блокиран. Всъщност нямаше номер.

Сладоледът, оставен върху кухненския плот, бе започнал да се разтапя. Май бе редно да го изям, преди да се разтопи напълно и да трябва да се изхвърли.

Тъкмо лапах последната лъжица, когато Морели се върна. Затвори, заключи и дръпна щорите.

Погледнах го въпросително.

— Не искам да се тревожиш, но те преследват лоши хора — каза Морели. — Никак не ми се иска някой снайперист да те очисти през кухненския ми прозорец.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Мила моя, поставиха бомба в колата ти. Вече бях започнала да свиквам с това.

— Как успя да ни откриеш с Мери Лу?

— Правило номер едно: когато си лепваш носа на нечий прозорец, не говори. Правило номер две: когато шпионираш някого, не използвай автомобил с гъзарски номера, на които е изписано името на най-добрата ти приятелка. Правило номер три: никога не подценявай любопитните съседи. Позвъни ми госпожа Руп и ме пита дали знам защо стърчиш в задната алея и надничаш в прозорците й и дали трябва да извика полицията. Обясних й, че по всяка вероятност надничаш в моите прозорци, и й напомних, че тъй като самият аз съм полицай, няма защо да си прави труда да звъни другаде.

— Ами ти си виновен, защото не искаш нищо да споделиш с мен — рекох.

— Ако ти кажа каквото знам, ще го разкажеш на Мери Лу. Тя ще го разкаже на Лени, а Лени ще го разкаже на водопроводчиците от фирмата и утре ще го има във вестниците.

— Мери Лу никога не споделя нищо с Лени — отвърнах.

— Тя пък какво бе облякла, по дяволите? Приличаше на първа квартална курва. Липсваха й само сутеньор и камшик в ръката.

— Искаше да изрази своите чувства чрез облеклото си.

Морели сведе поглед към колана ми.

— И какво чувство искаше да изрази?

— Страх.

Морели поклати глава недоверчиво.

— А знаеш ли какви са моите страхове? Най-големият ми страх е, че някой ден можеш да станеш майка на децата ми.

Не знаех дали да приема това като комплимент, или като обида, и затова смених темата.

— Имам право да бъда информирана за това следствие — казах. — Оказах се в самия център на събитията.

Той обаче продължи безмилостно да мълчи, така че използвах най-силния си аргумент.

— Много добре знам, че по нощите се срещаш с Тери. Освен това няма да се махна. Да знаеш, че ще продължавам да те следя и да ти досаждам, докато не си изясня всичко.

— С удоволствие бих те вързал, бих те опаковал в килим и бих те изхвърлил на бунището — каза Морели. — Работата е там, че Мери Лу ще ме издаде.

— Добре, тогава да поговорим за секс. Може и да се разберем.

Морели се ухили.

— Слушам те най-внимателно.

— Добре, почвай да ми разказваш.

— Моля те да не бързаш. Искам да знам какво ще получа срещу тази информация.

— Какво искаш?

— Всичко.

— Тази нощ не си ли на работа?

Той си погледна часовника.

— Майната му, на работа съм. Че и съм закъснял. Досега трябваше да сменя Бънчи.

— Кого следите?

Той ме погледна.

— Добре, ще ти кажа. Обаче не за друго, а защото хич не ми се иска да започнеш да ме преследваш из цял Трентън. Само обаче да разбера, че си казала нещо на някого, кълна ти се, лошо ти се пише.

Вдигнах ръка като за клетва.

— Честна скаутска дума. Няма да си отварям устата.