Спас Тодоров, Милко Стефанов
Георги Аспарухов (7)

„Твори, измисляй, опитвай!“

Талант или трудолюбие — кое е първостепенното, кое определя високата класа! Този въпрос още няма точен отговор, продължава да е дискусионен. За едни, талантът решава всичко, за други — пролятата пот в труда, за трети — вярната формула се корени в тясното вплитане на двата компонента, в равностойността на съчетанието талант — усилие. Без да се определят пропорциите.

Ако вземем примера на Аспарухов, везните се накланят към последното условие. Той прие футбола и като труд, без който е немислимо да се развие и разцъфти това, което ти е дала природата, колкото и в голямо количество да е то. За него престоят на терена бе огромна работа, изискваща и вдъхновение, и всеотдайност, и мъжество. Изискваше и любов.

Ярките личности се оформят под влиянието на творческата обстановка, която цари на спортното поле. В такава обстановка се раждат „звездите“, чието присъствие сега във футбола е така нужно. Защото опитите да се нивелират футболистите, тенденциите да се заложи бъдещето на играта изключително върху „колектива“, да се поставя ударението само на такива понятия, като увеличено натоварване, усъвършенствуване на физическата подготовка, усилен темп и издръжливост, понякога увреждат изпълнителското майсторство, ако не са съчетани с високата сръчност и творческата интерпретация на отделните силни личности. А над всичко стои първоопределящото условие — голямата любов към футбола. Любов, която се ражда в детското сърце и която остава в него за цял живот. Тази любов не идва сама по себе си, тя трябва да се запали, и най-добре с ярките примери.

С такава любов влезе във футбола Георги Аспарухов — малко закъснял, малко откъснат в ранната си възраст от класните занимания в детско-юношеските школи, но с талант, който изведнъж дръпна завесата пред него и който му позволи бързо да излезе на авансцената. Като ония високонадарени студенти, на които се разрешава да полагат изпити за две години едновременно.

И все пак в началния период на неговото възмъжаване — всичко е свързано повече с голямото старание в тренировките, с труда на терена, отколкото само със самородния талант. Вече казахме: щастлив бе, че попадна на такъв педагог като Коце Георгиев, сега също покойник. Големият специалист, всеотдаен с грижите си към подрастващите, ловко поведе момчето по големия път. При него Гунди шлифова трайно онова, което сам бе заучавал на поляната край дома или в двора на училището в Слатина: спиране и подаване на топката, удари и финтове, тичане, движение, поглед. Неща, които се усвояват тъкмо в този етап на съзряването, не после, когато се влезе в боя… Малкият Георги възприемаше всичко бързо, точно, с удивителна лекота. И нерядко оставаше на игрището след задължителните занимания, за да общува с топката още един-два часа повече. Понякога и докато падне нощта.

С това трудолюбие той вървеше напред и се усъвършенствуваше. С него бе пословичен и като първа сила сред юношите на „Левски“, и като номер едно на „Левски-Спартак“. Неговият по-сетнешен треньор Йончо Арсов веднъж сподели:

— Пръв идваше на тренировките и последен си отиваше. Такъв беше Гунди. На негово място друг може би щеше да бъде по-небрежен, ще си позволява почивки, ще се големее. Колко ги има такива! Но той нито веднъж не направи това. По свое собствено вътрешно разбиране и убеждение искаше да работи на терена повече, да усъвършенствува всяко движение, да изобрети и усвои нещо ново — във финта, в удара, във всичко. И до днес той си остава за мене недостигнат образец на самодисциплина!

Техниката е силно оръжие на футбола. И кой е този, който съзнателно ще излезе на терена слабо въоръжен? Бедата е в това, че понякога на надарения млад човек е достатъчно и минимално въображение, за да се прояви в един мач и да получи похвали. Особено пък, ако бележи и голове. И става така, че полека-лека той, упоен от хвалебствията, престава да се труди на тренировките, с досада участвува в упражненията, става му скучно, неинтересно. В главата му напират мисли: „Защо е всичко това? Да тренират тези, които нямат талант!“… А минават година-две и „звездата“ започва да гасне. Дарбата не му помага вече, става вреден за отбора и се заседява на резервната скамейка. Обижда се: „Не ме ценят! Ще съжаляват!“ И се пазари с друг клуб … Приемат го заради шумното му дотогава име, но и там си остава същият — ленив и неполезен. И… изчезва. Колко такива надеждни млади хора блеснаха и после не се видяха.

За Аспарухов нуждата от такъв труд, който хваща за ръка таланта и го повежда напред, бе насъщна. Защото сам по себе си знаеше, че без усилие на тренировъчната площадка — колкото и тежко и безпощадно да е то — природният дар не струва нищо. И понеже от ранна възраст бе възприел дълбоко тази максима, никога по-сетне, в зрелия период на своята състезателна кариера, трудът в „извънработно време“ не му беше бреме. Напротив, и от най-скучните, повтарящи се десетки пъти упражнения той изпитваше радост и удовлетворение. За него доброто настроение в играта или така наречената психическа нагласа, за която сега толкова много се говори и пише и за която се търсят и опитват какви ли не рецепти, идваше от самочувствието, родено и гарантирано от непоклатимото убеждение, че си трениран, както трябва, че си здрав и силен физически. Веднъж, като го запитахме кога се чувствува най-добре, той ни каза:

— Когато усетя, че съм влязъл в ритъм, т.е., че в състезание, тренировка, контролна игра или възстановяване всичко протича нормално, в редовен ход. А човек се чувствува така, само когато е отлично подготвен…

Или онова негово разбиране, че е в добра спортна форма само по един-единствен признак: когато тича напред и в същото време вижда движението по целия фронт на атаката. Това някои наричат периферно зрение, но то си е чиста проба висока футболна интуиция, вкоренено разбиране за колективност, за движение без топка. И това Аспарухов дължеше на пролятата пот в тренировките, на убеждението, че футболът е и игра, и удоволствие, но и труд, и изисква жертвоготовност, както всяко друго голямо дело в нашия живот.

Така се моделираше изкусният майстор на кръглата топка. И затова той съкрати сроковете към върха, до който стигна още на 22-годишна възраст.

С Гунди бе лесно и на съотборниците му, и на треньорите, колкото и тежки да бяха задачите, поставени в даден мач, турнир или шампионат. Колко пъти Добромир Ташков с въздишка е споделял в дните, когато бе треньор на „Славия“, и е търпял упреци за пропуснатата титла или купа, за загубена среща. „Дайте и на мене един Гунди и аз ще пожъна такива успехи!“ Колко много завистливи треньорски погледи следяха снажния централен нападател в най-силния негов състезателен период — може би завистливи, но и щастливи, че на терена у нас се е появил такъв футболист.

От него и с него се учеха и другите. Всеки искаше да премери сили с този голям футболист, да покаже и той на какво е способен. И се готвеше най-усърдно за срещата с него. Лесно ли му беше на Аспарухов? Не, и той чакаше напрегнат и творчески притеснен всеки идващ дуел. Често ни е казвал, че нерядко до късно през нощта преди такъв мач е обмислял своето игрово поведение, прехвърлял е през главата си десетки варианти, как да се справи със своя предполагаем пазач в утрешното състезание. И още, че през седмицата понякога часове е тренирал нов тактически ход или ново техническо умение, с което да изненада съперника. И като го приложи с успех, ние му ръкопляскахме и приемахме тази новост като плод, на богатото му въображение, на природната му дарба от която с лекота се раждат творческите илюминации. А всъщност за тяхното усвояване той бе прекарвал часове повече край работната площадка.

Спомняте ли си мача на „Левски“ с „Милан“ за купата на купите през 1967 година? Какво удивление предизвика Аспарухов с оня пряк свободен удар пред линията на наказателното поле, когато изстреля топката с особен фалц над „стената“ за да смени тя мигновено след това посоката на своя полет, да влети силно и коварно в мрежата зад слисания италиански вратар. Ръкопляскаха му тогава и гостите. И се коментираше дълго изпълнението, което в подобен вид бе до този момент патент на армееца Жеков.

— Само че аз — ни обясняваше след срещата стрелецът — имах за цел да дам по-голяма сила на удара заедно с фалца. Бия с десния крак вътрешен прав по външната дясна част на топката. Така се получава въртеливо движение, при което коженото кълбо получава фалц от горе на долу и „стената“ в този случай не представлява сериозна преграда. Засега обучението ми е успешно и вече идва нужният ефект. Но трябва още и още да се усъвършенствува. През тези дни се „съоръжих“ и със специално приспособление — малка вратичка пред голямата врата на височината и разстояние на обикновена човешка „стена“, към която се прибягва при подобни статични положения.

Тогава разбрахме, че Гунди е усвоявал от дълго време този удар. Оставал е след всяка тренировка за около половин час и се е упражнявал. Нанасял е по топката стотина удара дневно. Не скри, че е наблюдавал продължително Петър Жеков и е копирал някои елементи от неговото изпълнение.

На същия мач с „Милан“ се получи и друга интересна ситуация. Нашият централен нападател се придвижваше по десния фланг, когато пред него се изпречи Шнелингер. Аспарухов опита финт, но вещият защитник постави крак по пътя на топката. В този миг деветката реши да потърси ефикасно противодействие и го намери с нещо, което не бе виждано дотогава в практиката: щипна топката между глезените си и с „трупешки“ скок премина над протегнатия напред крак на германеца. Изненаданият Шнелингер не успя да реагира с друго освен с нарушение — да задържи и спре Аспарухов. За почуда съдията санкционира нашия футболист. Може би се бе ръководил от текста в правилника, който казва, че е забранено да се носи топката. Но той явно сгреши, защото забраната се отнася само до носенето на топката с ръка или с ръце. Впрочем по-късно при подобен случай на мача „Расинг“ — „Юнион“ в Брюксел, белгийската футболно-съдийска колегия се е произнесла категорично: такъв прийом, („щипване“ на топката с крака) не е нарушение!

Известният съветски специалист, сега треньор на сборния отбор на СССР, Никита Симонян съветваше футболистите: „Твори, измисляй, опитвай!“ И подчертаваше отликата на този спорт от другите с това, че той най-много от всички не търпи шаблона, с който той губи от красотата и динамиката си, спира развитието си, престава да вълнува…

Аспарухов беше горещ поклонник на този крилат девиз. Той опитваше всичко, търсеше нови елементи на интерпретация, упорито ги разучаваше и тренираше, творчески ги прилагаше после на зеленото поле. Колко пъти сме били свидетели на най-неочаквани негови ходове, които той осъществяваше по свой трудно повторим начин — със замах, с тънко тактическо проникновение, с фино техническо изпълнение. Не винаги това довеждаше до резултат. И той се ядосваше после, но и се амбицираше още повече за успеха на новия маньовър. Но и така удоволствието бе голямо от красотата на дрибъла, от ловкостта на финта, от остроумието в замисъла.

— Трябва винаги да се измисля нещо различно. Иначе футболът ще доскучае на всички — казваше, когато го закачахме след някой мач: „Пак нов трик!“ …

И добавяше:

— Понякога сравнявам футбола с морето. Виждал съм хора (а и аз съм правил това) да стоят на брега и с часове да съзерцават разлюляната пред тях площ. И какво гледат — вода! Но гледат и им е интересно. Защото еднообразието е привидно — нито една от вълните, които прииждат непрекъснато, не си схожда със следващата. И цветовете се менят — ту синкаво, ту зелено, ту мораво, понякога и оловносиво. Така е и с футбола — уж едно и също нещо като водната шир, а стоиш на трибуните и гледаш. И ти е толкова приятно! Защото нито едно действие не се повтаря, нито един мач не си прилича с друг.

И той не копираше чуждото, а сам изобретяваше вариации в широка гама, които превръщаха футбола и в атракция.

Във в. „Старт“ бе публикуван материал, който особено добре подчертава тази вродена интуиция към новото, това творческо горене у нашата знаменита деветка.

Ето какво пише изтъкнатият английски треньор Рон Грийнууд:

„В последните години все повече се усъвършенствува един начин на игра с глава в секторите за стрелба. Той бе заимствуван от португалския национален отбор по времето на Еузебио и Торес. Но той не е нов. Всички помним как се роди при възникването на системата «дубъл ве ем» и включването на централен защитник, който пази противниковия център-нападател. Този начин на игра бе доведен до съвършенство от Томи Лаутън (голмайстор на Англия през 1938 и 1939 год., играл и след войната 29 мача за «А» отбора и реализирал 23 гола) заедно със състава на «Нотс каунти».“

…Топката е насочена край отдалечения дирек. Това дезориентира защитниците и вратаря, а освен това топката лети извън сферата, в която е възможна намесата на вратаря. И ето тази „висока глава“, която предварително знае къде ще бъде насочена топката, я „сваля“ някъде около точката на дузпата. Така се създава голова ситуация. Това „пускане“ е особено ефективно, когато топката се изпрати назад, към вклиняващ се партньор. В тези секунди всички, които са на предна позиция, са блокирани. И когато играещият с глава дава вид, че ще стреля във вратата, а вместо това изведнъж изпраща топката назад, ударът оттам се нанася без всякакви пречки. Сега мнозина считат, че това е изобретение на Торес и Еузебио. Но още преди световното първенство в Англия „Левски“ игра срещу „Бенфика“ за купата на европейските шампиони и във вратата на португалците бе отбелязан гол тъкмо по „системата“ на Лаутън. Още след мача Еузебио твърдеше, че по този начин би могъл да вкара много голове. Явно е, че до първенството в Англия взаимодействието Торес-Еузебио е било упорито тренирано, всичко това безспорно е още едно доказателство за таланта на Аспарухов. Той не е могъл да се поучи от Лаутън, тъй като е бил само на пет години, когато англичанинът престава да играе.

— У него действуваше изострена интуиция, подчинена строго на точно фиксираната тактическа точка. Той даваше винаги тон на нещо, което трябва да се заучи и усвои: центриране, лъжливо движение, комбинация, тънко двойно подаване — казва сега Динко Дерменджиев.

И си спомня такъв момент:

— Беше към края на втория двубой с румънския „Стяуа“ в Пловдив от турнира за купата на купите през 1962 година. Аз се намирах на десния фланг, някъде по тъчлинията. По-навътре в полето, на 2–3 метра в нашата половина, беше той. Получи една висока топка, укроти я, поигра си два-три пъти с нея с глава и (кога ме е видял — аз бях зад гърба му) мигновено, пак с глава, ми я прехвърли заднешком (интуиция — страшна!). И аз, както бях набрал скорост, я грабнах и поведох към вратаря — удар и гол! Петият гол — преди това Гунди бе вкарал три, всичките със страхотни удари с глава … С него беше удоволствие да се играе!…

Само Дерменджиев ли е изпитвал това удоволствие? Сашо Костов посочва друг пример:

— Гунди внесе нещо ново при центрирането пред вратата на противника. Дотогава се знаеше: вдигаш топката с цел тя да се извиси някъде между втория, по-далечния дирек. Обикновено тоя, който скачаше, за да я посреща и изстрелва с глава, я изчакваше по-отзад. Сега той ми внуши и ме задължи винаги при каквито и да е обстоятелства да центрирам пред предната греда. „Моя работа си е какво ще правя …“ — казваше. А какво правеше? Тръгваше от по-далечния дирек и като се извисяваше с великолепен отскок, ловко я изпращаше в мрежата с удар встрани и назад. Що голове правехме така години наред! …

Янко Кирилов пък разказва:

— С него и аз се наредих в един период сред голмайсторите. Беше ни казал: „Мене винаги ще ме пазят двама, а и по трима защитници. Трябва да използуваме това така: Ти, Сашо, при тъч или фаул, гледаш към мене и с цялото си поведение ще подсказваш, че ще комбинираш с мене. А ти, Янко, изведнъж, рязко ще тръгваш от дълбочина, за да получиш топката от Сашо!“ Така се получаваше изненада и докато съперниците се усетят, аз се промъквах през „коридор“ и се озовавах сам пред вратарите. Много голове станаха тогава и с този трик. Разбира се, и той остаря — защитниците вече вземаха мерки за противодействие. Но тогава Гунди пък изобретяваше нещо друго.

Едно такова „друго нещо“ виждахме по-късно и във взаимодействието на Аспарухов с по-младия Веселинов.

— Много работи ми е показвал Гунди — споделя сега щурмувакът — на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. „Където и да се намирам — ми беше казал — ти, щом видиш топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не.“ Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги — изключенията бяха много малко — когато бягах, виждах топката да излиза пред мене, когато вече бях „изпуснат“ от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.

Тази ерудиция на Аспарухов бликаше със сила и в игрите на националния отбор, в паметните големи и победни негови проявления. Тя бе в основата, на футболния му почерк, с който „Левски“, а после и „Левски-Спартак“ жънеха успехи на родна сцена. Попитайте Христо Бонев — той и сега ще ви каже, че при своя дебют на голямата футболна сцена дължи много на топло подадената му ръка от Аспарухов. Попитайте и другите, които идваха след Гунди и се нареждаха на единния фронт до него, и те ще ви разкрият с какво внимание, с каква грижовност той се отнасяше към тях, към тяхното усъвършенствуване! И само тези след него ли? Всички, които са били рамо до рамо с този футболист, могат да потвърдят не само какъв играч, а и какъв верен и искрен другар беше Аспарухов! И с каква чиста радост отвръщаше на дружбата с дружба, на обичта с обич, на уважението с уважение; как се възхищаваше от играта и личността на Якимов — Митата, с когото бяха станали неразделни, на Дерменджиев, на Шаламанов, на Симеонов, на Пенев, на Жеков, на Христо Илиев. Да не говорим на най-близкия, за Сашо Костов, за Жечев или пък за Котков.

Горещ поклонник и сторонник на нападателното начало в играта, той сподели в едно интервю:

— Налага се сериозен разговор на тази тема в нашия футбол. Надявам се, че треньорите ни ще разберат голямото значение на нападателния стил на игра и ще съдействуват на тази основа за повишаване на общата класа. Не случайно в последно време се възхищаваме от силни атаки на съветски, английски, унгарски, шотландски клубове. Ние разполагаме с редица състезатели, които също могат да играят нападателен футбол. Трябва да подчертая, че на нас футболистите по начало не допадат отбранителните варианти. В немалко мачове някои действуват по един грозен отбранителен начин, оставили напред само един или двама нападатели. Тук вината трябва да се търси преди всичко у треньорите, поставили подобни задачи. „Бетонът“ най-често означава понижено самочувствие, примирение със загубата. Така ние отнемаме красотата на играта, отблъскваме публиката. Създаваната психоза у всички ни за „точка навън“ и „две точки у дома“ е вредна. Срещу нея трябва да поведем безкомпромисна борба. Практиката показва, че само нападателният футбол е най-прогресивната форма. За него обаче се изисква преди всичко отлична физическа подготовка.

Аспарухов разсъждаваше така и когато не бе вече здрав, когато травмите упорито ерозираха неговата физика и психика. Но и тогава той си оставаше водеща личност — вече не като „таран“, а като диспечер от по-задна позиция, откъдето пак с присъщия си финес и майсторство, с характерното за него проникновение в ходовете на играта моделираше атаките извеждаше на ударни позиции другите, сам не пропускаше случая да се включи в настъплението и да го завърши с изстрел. Неговото обаяние и сега имаше голяма сила — хилядите продължаваха да скандират името му по трибуните, стотици все си го следваха от съблекалнята до паркирания край стадиона малък „Фолксваген“. А в такива моменти той с тъга ни казваше:

— Сигурен съм, че същите тези, които сега викат „Осанна!“, утре, когато по една или друга причина (така или иначе аз не съм автомат) започна да греша и да пропускам голове, ще ме освиркат. Има толкова примери в това отношение…

Даваше си сметка за съдбата на „звездата“, след като блясъкът й започне да отслабва. Но прав ли беше за себе си? Трагичната и преждевременна житейска развръзка не допусна такава проверка.