Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (5) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork

История

  1. — Корекция

Пета глава
Голямото пътешествие

И тъй — цели шест седмици вървели те с изпънати платна, шест седмици по разлюляното море, а лястовичката летяла все пред кораба да им показва пътя. Нощем тя носела мъничко фенерче, за да не я изгубят от очи в мрака; а хората на другите кораби, които минавали край тях, си казвали, че това сигурно е някоя падаща звезда.

Колкото по на юг отивали, толкова по-топло и по-топло ставало времето. Полинезия, Чи-Чи и крокодилът не можели да се нарадват на слънцето. Те подтичвали засмени по палубата и все поглеждали от борда да видят дали не наближават вече Африка.

Ала прасето, кучето и бухалът Ту-ту едва понасяли горещината, криели се на кърмата на кораба, под сянката, на един голям варел, задъхани, с изплезени езици и се наливали с лимонада.

Гъската Даб-Даб също намерила как да се разхлажда — тя скачала в морето и плувала зад кораба. От време на време, когато главата й много се сгорещявала, гмуркала се под кораба и излизала от другата му страна. По този начин хващала и по някоя и друга херинга във вторник и петък — тогава всички на кораба ядели риба, за да пестят консервираното месо.

Когато наближили Екватора, видели към тях да се носят няколко хвърчащи риби. Рибите запитали папагалката това ли е корабът на доктор Дулитъл. Когато тя потвърдила, те казали, че много се радват, защото маймуните в Африка вече се страхували, че той никога няма да пристигне. Полинезия ги попитала колко мили още им остават до края; хвърчащите риби отговорили, че до бреговете на Африка имало още само петдесет и пет мили.

Друг един път цяло стадо делфини се появило сред вълните; те също запитали Полинезия това ли е корабът на прочутия доктор. А когато се уверили, че е той, помолили папагалката да попита доктора дали му трябва нещо за из път.

Полинезия отговорила:

— Да. Свършихме си лука.

— Ей тука наблизо има един остров — казали делфините, — целият покрит с чудесен, строен див лук. Вървете си по пътя — ние ще отидем да наберем и ще ви настигнем.

Делфините пак се гмурнали в морето. Не минало много, папагалката ги видяла да се връщат и да влачат през вълните големи торби от морска трева, напълнени с лук.

На следващия ден, когато слънцето клоняло на заник, докторът казал:

— Чи-Чи, донеси ми телескопа. — Пътешествието ни е към своя край. Много скоро ще можем да видим бреговете на Африка.

И наистина само след половин час им се сторило, че пред тях се е появило нещо, което можело да бъде и земя. Ала вече се било стъмнило и те не могли да се уверят.

Тъкмо тогава се извила страшна буря, със светкавици и гръмотевици. Вятърът виел ужасно; дъждът се леел из ведро, а вълните станали такива грамадни, че заливали корабчето чак догоре.

Изведнъж се разнесло едно ТРЯ-Я-ЯС! Корабът спрял и се килнал на една страна.

— Какво стана? — подал глава докторът от вътрешността на кораба.

— Не съм съвсем сигурна — казала папагалката, — но струва ми се, че това е корабокрушение. Прати гъската да слезе и да види.

Даб-Даб се мушнала под вълните. Когато се качила на палубата, обяснила, че са се натъкнали на скала; на дъното на кораба имало голяма дупка; водата нахлувала, потъвали много бързо.

— Сигурно сме се сблъскали с Африка — казал докторът. — Боже, боже! Е, сега — няма как — всички ще трябва да преплуваме до брега.

Но Чи-Чи и Гъб-Гъб не знаели да плуват.

— Бързо дайте въжето! — наредила Полинезия. — Казах ви аз, че ще дотрябва. Къде се дяна тази гъска? Ела Тук, Даб-Даб. Хвани края на въжето, прехвръкни до брега и го завържи на някоя палма; а ние тук ще държим другия му край на кораба. После онези, които не знаят да плуват, ще се прехвърлят на брега по въжето. Това се нарича „спасително въже“.

Така всички стигнали до брега живи и здрави — някои с плуване, някои прехвръкнали; а онези, които се спасявали по въжето, пренесли куфара и чантата на доктора.

Ала корабът вече за нищо не ставал с тази огромна дупка на дъното си; скоро бурното море го разбило върху скалите и наоколо останали да плуват само изпочупени дъски.

Всички се приютили в една хубава, суха пещера, която намерили високо в скалите, и там изчакали да отмине бурята.

На другата сутрин, още щом слънцето изгряло, те слезли на песъчливия бряг, за да се изсушат.

— Милата, стара Африка! — въздъхнала Полинезия. — Колко е хубаво да се върнеш у дома. Като си помисля само — утре се навършват точно сто шейсет и девет години, откакто я напуснах! А тя си е все същата! Същите стари палмови дървета, същата стара червена земя, същите стари черни мравки! Да, няма нищо по-хубаво от родния дом!

И всички забелязали, че се е просълзила — тъй много се радвала да види отново родината си.

Тъкмо тогава докторът усетил колко много му липсва високият черен цилиндър — вятърът го бил духнал в морето по време на бурята. Даб-Даб отишла да го търси. Скоро го забелязала да се носи по вълните като детска лодчица. А като се спуснала надолу, за да го прибере, открила в него една от белите мишки, която се гушела на дъното, уплашена до смърт.

— Ти какво търсиш тук? — викнала гъската. — Нали ти казаха да си стоиш в Пудълби?

— Не исках да остана — заоправдавала се мишката. — Исках да видя какво е това Африка. Там имам роднини. Затова се скрих в багажа и ме пренесоха на кораба заедно със сухарите. Но като потъна корабът, страшно се уплаших — никак не издържам на плуване. Поплувах, колкото можах, ала много скоро се изтощих и си казах — вече загивам! И тогава, ама точно в този миг, шапката на стария мина покрай мене; а пък аз влязох в нея, защото никак не ми се щеше да се удавя.

И тъй, гъската вдигнала шапката заедно с мишката и я отнесла на доктора на брега. Всички се събрали наоколо, за да гледат.

— Ето, на това казват „пътник без билет“ — обяснила папагалката.

Междувременно, докато търсели място в куфара, където бялата мишка да се настани и да пътува най-удобно, маймунчето Чи-Чи изведнъж извикало:

— Шт! Чувам стъпки в джунглата!

Всички замълчали и се заслушали. Скоро от гората излязъл един черен човек, приближил и ги попитал какво търсят тук.

— Приятно ми е, Джон Дулитъл, Д. М. — представил се докторът. — Помолиха ме да дойда в Африка, за да излекувам маймуните, които били болни.

— Всички трябва да се явите пред краля — казал черният човек.

— Какъв крал? — попитал докторът, който нямал никакво желание да си губи времето.

— Кралят на Джолигинки — отвърнал човекът. — Всички земи наоколо са негови и всеки чужденец трябва да му се представи. Последвайте ме.

И така, те събрали багажа си и тръгнали след човека през джунглата.