Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (20) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork

История

  1. — Корекция

Двадесета глава
Градчето на рибаря

Внимателно, много внимателно докторът събудил човека.

Но точно в този миг клечката отново изгаснала. Човекът си помислил, че Бен Али се връща, скочил и започнал да бие доктора в тъмнината.

Но щом Джон Дулитъл му обяснил кой е и като му казал, че малкият му племенник е в безопасност на неговия кораб, човекът изведнъж много се зарадвал и му се извинил, че се е нахвърлил да го бие. Все пак той не го бил ударил кой знае колко — прекалено тъмно било, за да улучи, както трябва. И за благодарност дал на доктора да си смръкне от енфието.

Сега вече човекът разправил как Драконът на Варвария го довел на тази скала и как го оставил на нея, когато отказал да стане пират; и как той спял в тази дупка, защото на скалата нямало къща, която да го пази от студа.

И казал още:

— Цели четири дни не съм хапнал хапка и не съм сложил капка вода в устата си. Живея само с това енфие.

— Видя ли! — изджафкал Джип. — Какво ти казах аз?

Драснали още няколко клечки и се измъкнали от прохода навън; а сетне затичали към кораба, за да нахранят моряка с топла супа.

Щом животните и момченцето видели, че докторът и Джип вървят към кораба, придружени от един червенокос човек, те започнали да крещят весело и да танцуват по палубата. А лястовичките над тях зачуруликали с всички сили — хиляди, милиони лястовички запели своите песни, за да покажат колко радостни са, че храбрият вуйчо на момчето е намерен. Шумът, който се вдигнал, бил тъй голям, щото моряците в далечните краища на океана помислили, че идва страшна буря.

— Я чуйте как вие източният вятър! — казвали си те.

Ала най-горд от всички бил, разбира се, Джип — макар да се стараел да не го показва. Когато Даб-Даб дошла при него и признала:

— Джип, не можех да си представя, че си бил толкова умен! — той само отметнал глава и отвърнал:

— Е, това не е нищо особено. Но все пак трябва да ти кажа, че само кучето може да намери човека. Птиците не ги бива за такава работа.

Сега докторът попитал червенокосия моряк къде се намира домът му. Щом той му обяснил, докторът помолил лястовиците да отведат кораба първо там.

Когато стигнали до брега, към който ги отправил човекът, те съзрели в подножието на една скалиста планина малко рибарско градче, а човекът им посочил своя дом.

Докато хвърляли котва, майката на момченцето (която била сестра на човека) изтичала на брега да ги посрещне, заляна от сълзи и грейнала в усмивка. Цели двадесет дни прекарала тя на хълма, вперила поглед в морето, в очакване да се завърнат.

Тя се хвърлила да целува доктора и го целувала толкова дълго, че той започнал да се смее и се изчервил като ученичка. Тя се опитала да целуне и Джип, но той избягал и се скрил вътре в кораба.

— Това целувките са глупава работа — обяснил Джип. — Никак не са ми приятни. Ако толкова й се целува, да върви да целува Гъб-Гъб.

Нито рибарят, нито сестра му искали да пуснат доктора веднага. Те го помолили да остане поне няколко дни при тях. И тъй, докторът и неговите животни останали в рибарската къща една цяла събота, една цяла неделя и половин понеделник.

През това време момченцата от рибарското градче ходели всеки ден на брега, сочели големия кораб, закотвен там, и тихо си шепнели:

— Гледай! Това е бил пиратски кораб — на самия Бен Али — най-страшния пират по седемте морета! Старият господин с високата шапка, нали го знаеш, гостът на госпожа Тривилиън, той задигнал кораба от Дракона на Варвария — а него го направил земеделец. Кой би си помислил такова нещо за доктора — такъв кротичък на вид и толкова добър!… Виж тия големи червени платна! Страшен кораб, а пък колко е бърз, — майко мила!

През целите тези два дни и половина, докато докторът гостувал в малкото рибарско градче, хората не спрели да го канят на чай, на обеди, на вечери и на гости; всички дами му изпратили големи кутии с бонбони и много цветя, а градската музика всяка вечер правела серенади под неговия прозорец.

Най-сетне докторът казал:

— Добри хора, сега вече трябва да си вървя у дома. Бяхте много мили с мен. Вечно ще си спомням за вас. Но трябва да си вървя, защото имам работа.

Тогава, тъкмо когато докторът се готвел да си тръгва, по улицата се задал кметът на града, придружен от множество народ, всички облечени с най-новите си дрехи. Кметът спрял пред дома, в който живеел докторът, а наоколо се събрало цялото градче, за да види какво има да става. След като шестима пажа надули лъскавите си свирки, за да накарат хората да пазят тишина, докторът се появил на стъпалата, а кметът взел думата.

— Доктор Джон Дулитъл — казал той, — за мене е голяма чест да наградя човека, който освободи моретата от Дракона на Варвария с този скромен дар от признателните граждани на нашия достоен град.

И кметът измъкнал от джеба си едно малко пакетче, отворил го и подал на доктора един много, много красив часовник с капак, украсен с истински диаманти.

После кметът извадил от джеба си един по-голям пакет и попитал:

— Къде е кучето?

Тогава всички се втурнали да търсят Джип. Най-после Даб-Даб го открила чак на другия край на градчето, в една конюшня, където всички кучета от околността седели около него, занемели от възторг и уважение.

Когато и Джип застанал до доктора, кметът отворил големия пакет: в него лежала кучешка верижка, изкована от най-чисто злато! Възхитен шепот се понесъл сред гражданите, когато кметът се навел и внимателно я закопчал около шията на кучето със собствените си ръце!

Защото с големи букви на верижката било написано: „ДЖИП — най-умното куче на света“.

Цялото множество поело към брега да ги изпрати. След като червенокосият рибар и сестра му, и малкото момченце благодарили на доктора и на неговото куче още веднъж, пак и пак, големия бърз кораб с червените платна се насочил отново към Пудълби и те се впуснали в морето, а зад тях градската музика бодро свирела на брега.