Хю Лофтинг
Историята на доктор Дулитъл (11) (В която се разказва за неговия чудноват живот в родината и за удивителните му приключения в далечни и непознати страни)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Дулитъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Doctor Dolittle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Библиотека вълшебници

Хю Лофтинг

Историята на доктор Дулитъл

Преведе от английски Жени Божилова

Второ издание

Коректор Донка Попова Редактор Добринка Савова-Габровска

Художник Симеон Спиридонов Художествен редактор Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

95375 26237

Код 11 6254-18-79

Националност английска.

Литературна група VI

Дадена за набор на 29. I. 1979. Подписана за печат на 5. V. 1979.

Излязла от печат на 25. V. 1979. Формат 1/16/70/100 — Печатни коли 9.50. Издателски коли 9.50. Цена 2.40 лв.

Издателство „Отечество“, София. бул. Г. Трайков №2а. ДПК „Д. Благоев“ — София

 

Hugh Lofting

THE STORY OF DOCTOR DOLITTLE

J. B. Lippincott Co Philadelphia & New Jork

История

  1. — Корекция

Единадесета глава
Черният принц

В края на гората спрели, за да се сбогуват.

А то отнело много време, защото всяка една от тези хиляди маймуни искала лично да стисне ръката на доктор Дулитъл.

После, когато докторът и животните останали сами, Полинезия казала:

— Сега стъпвайте внимателно и говорете шепнешком — отново минаваме през кралство Джолигинки. Само ако ни чуе, кралят веднага ще изпрати войниците си да ни хванат, защото сигурна съм, че още е разгневен от хитрината, която му скроих.

— Чудя се и се мая — обадил се докторът, — откъде ще вземем кораб да се върнем у дома… Е, всъщност пък, кой знае, може да намерим на брега някоя изоставена лодка. Все забравям поговорката: „Не вдигай крак, преди да стигнеш стъпалото!“

Един ден, когато пресичали най-гъстата част на джунглата, Чи-Чи ги оставил и тръгнал да търси кокосови орехи. И докато го нямало, докторът и другите животни, които не познавали горските пътеки, загубили пътя в тъмната гора. Започнали да обикалят, лутали се насам и натам, но все не успявали да намерят пътя към морския бряг.

Като не ги видял никъде по пътя, Чи-Чи ужасно се разтревожил. Катерил се на високите дървета, оглеждал се от най-горните им клони, търсел да зърне цилиндъра на доктора, викал и крещял, зовял всички животни по име, но напразно! И докторът, и животните сякаш потънали в дън земя.

А те наистина се били загубили здравата. Отдалечили се, без да искат, от пътеката, пък джунглата била толкова гъста, толкова буйни били там храстите, плевелите и лозите, че на някои места едва успявали да се промъкнат и докторът постоянно трябвало да отваря джобното си ножче и да прорязва пътя напред. Затъвали в кални тресавища; оплитали се в жилави, дебели лиани; раздирали кожата си в остри тръни, на два пъти едва не изгубили чантата с лекарствата в гъстата растителност под дърветата. Бедите им сякаш нямали край, а от пътеката — нито следа.

Най-сетне, след като се лутали така в продължение на дълги дни, с изпокъсани дрехи и лица омазани с кал и мръсотии, те се озовали, без да искат, в задния двор на кралския палат! А кралските хора веднага изтичали и ги заловили!

И все пак, Полинезия, без да я усетят, успяла да подхвръкне в клоните на едно дърво и бързо да се скрие сред листата.

Докторът и всички останали били заведени пред краля.

— Ха-ха! — зловещо се изсмял кралят. — Значи, пак ми паднахте! Този път обаче трудно ще ми избягате. Върнете ги в тъмницата и заключете вратата с два катинара. Нареждам: този бял човек до края на живота си да мие дъските в царската ми кухня!

Тъй докторът и другите животни били натикани в тъмницата и заключени отвън. А докторът бил предупреден, че от другата сутрин започва да търка дъските в царската кухня.

Всички се почувствували страшно нещастни.

— Това на нищо не прилича! — извикал докторът. — Аз наистина трябва да се върна в Пудълби. Иначе оня беден моряк непременно ще си помисли, че съм му откраднал кораба… Я да видя здрави ли са пантите на тази врата.

Но вратата била дебела и здраво заключена. Положението изглеждало безнадеждно. Тогава Гъб-Гъб отново заплакал.

През цялото това време Полинезия се спотайвала на онова дърво в царската градина. Тя мълчала и само мигала с очи.

А щом Полинезия млъкнела и започнела да мига с очи, това било лош знак. То означавало, че някой не се държи както трябва и тя търси начин да оправи нещата. Всеки, който се опитвал да създаде неприятности на Полинезия и нейните приятели, после горчиво съжалявал за това.

Скоро тя съзряла Чи-Чи да се прехвърля от дърво на дърво и да търси доктора. Щом Чи-Чи я съгледал, той скочил на нейното дърво и я попитал къде са докторът и другите животни.

— И докторът, и всичките животни са отново пленници на краля — прошепнала Полинезия. — Загубихме се в джунглата и без да искаме, се натикахме в царската градина.

— А ти — ти не можа ли да намериш пътя? — скарал се Чи-Чи на Полинезия, загдето ги оставила да се загубят, докато той търсел кокосови орехи.

— За всичко е виновно това глупаво прасе! — оправдала се Полинезия. — Непрестанно се отделяше от пътеката да си търси корени от джинджифил. И аз тъй се заплеснах да тичам подире му и да го връщам в правия път, че при тресавището вместо вдясно съм извила наляво. Ш-т! Гледай! Принц Бъмпо идва в градината. Не трябва да ни види. Стой мирен и не мърдай за нищо на света!

И ето наистина принц Бъмпо, синът на краля, отворил градинската врата. Под мишница носел книга с приказки. Той приближил по чакълестата пътека, като си пеел някаква тъжна песенчица, и спрял до каменната пейка под дървото, в което се криели папагалката и маймуната. После се излегнал на пейката и се зачел в приказката.

Чи-чи и Полинезия го наблюдавали неподвижни.

След малко кралският син оставил книгата и тежко въздъхнал.

— Ах, защо не съм един бял принц! — изпъшкал той, а очите му загледали замечтано и премрежено.

Тогава папагалката се обадила с тънко, пискливо детско гласче:

— Бъмпо, знам някой, който би могъл да те превърне в бял принц.

Кралският син подскочил от пейката и започнал да се оглежда наоколо.

— Какво чувам? — извикал той. — Сякаш сладкият звън от сребрист глас на вълшебница долетя до мен! Странно!

— Достойни Принце! — продължила Полинезия, като внимавала да не помръдне, за да не я види Бъмпо. — Крилати истини изрича твоята уста, защото ти наистина приказваш с мене, Трипситинка, царицата на феите. Скривалището ми е в една розова пъпка.

— О, кажи, кажи, царице — извикал Бъмпо и плеснал радостно с ръце, — кой би могъл да ме направи бял?

— В тъмницата на твоя татко — рекла папагалката — лежи затворен един прославен бял магьосник, наречен Джон Дулитъл. Той знае много тайни за лекарства и магии и много чудеса извършил е до днес. Но твоят царствен татко го е захвърлил да чезне в черния затвор. Върви при него, храбри Бъмпо, скришом, щом слънцето залезе, и запомни — ще те превърне той в най-белия от всички бели принцове, спечелили сърцето на девица! Каквото казах — казах! Сега да тръгвам към Царството на Феите. Прощавай!

— Прощавай! — промълвил принцът. — Безкрайни благодарности, добра ми Трипситинка!

И той се отпуснал на пейката с усмивка на уста и зачакал залеза на слънцето.