Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (40)

Глава четиридесета
ЗАПЛЕТЕНО, НО СПОЛУЧЛИВО ИЗБАВЯНЕ

След закуска бяхме в чудесно настроение, взехме моята лодка и отидохме да ловим риба нагоре по реката; обядвахме там, почивахме си, ходихме да видим сала, намерихме го в отлично състояние и се прибрахме късничко за вечеря; намерихме нашите уплашени, разтревожени, не знаят отде да започнат, нито какво да правят. Щом се навечеряхме, ни изпратиха да спим. Не искаха да ни кажат какво има, не споменаха и за новото писмо, пък и не ни трябваше, защото ние знаехме всичко по-добре от тях. Щом леля Сали ни обърна гръб, както бяхме стигнали до половината стълбище, ние се смъкнахме в избата, взехме от килера храна за обяд, легнахме си и станахме към единайсет и половина. Том облече роклята на леля Сали и тъкмо да тръгне с яденето, се досети:

— Къде е маслото?

— Турих една бучка в царевичния хляб — казвам аз.

— Забравил си да я туриш — никакво масло няма.

— И без масло може — казвам.

— Може, ама с масло е по-добре — казва Том. — Слез в избата да го вземеш. После се смъкни по гръмоотвода и ме настигни. Аз отивам да напълня със слама дрехите на Джим — уж че е майка му, — после ще изблея като овца и щом пристигнеш, ще офейкаме.

Той излезе, а пък аз слязох в избата. Бучката, голяма колкото мъжки юмрук, беше, дето я бях оставил, прибрах я при царевичния хляб, духнах свещта и тръгнах на пръсти по стълбището. Стигнах благополучно до първия етаж и изведнъж гледам — леля Сали иде насреща ми със свещ в ръка. Пуснах набързо маслото в шапката си, нахлупих я на главата, ама леля Сали ме видя и взе да разпитва:

— В избата ли беше?

— Да, мадам.

— Какво правеше там?

— Нищо.

— Как така нищо?

— Нищо, мадам.

— А какво те прихвана тогава да слизаш в избата посред нощ?

— Не зная, мадам.

— Не знаеш ли? Не отговаряй така, Том. Искам да зная какво си правил там.

— Нищо не съм правил, лельо Сали, бог ми е свидетел, че нищо не съм правил.

Смятах, че ще ме пусне да си вървя и в друго време сигурно щеше да ме пусне; но нали в къщи ставаха разни подозрителни работи, тя се боеше от най-малкото нередно нещо, затова каза решително:

— Иди във всекидневната и стой там, додето се върна. Сигурно си вършил, каквото не ти е работа, ама ей сега ще разбера и ще те оправя!

Тя продължи надолу, а пък аз влязох във всекидневната. Там заварих свят — петнайсет души фермери, всички с пушки. Усетих, че ще ми призлее, примъкнах се до един стол и седнах. Фермерите бяха насядали, някои си приказваха тихичко, ама всички бяха разтревожени, седяха като на игли, макар да се преструваха, че им няма нищо; но аз виждах, че не е така, защото току сваляха и нахлузваха шапки, чешеха се по главата, разменяха си местата, дърпаха копчетата на дрехите си; и мене ме не свърташе, ама кротувах и не си свалих шапката.

Искаше ми се леля Сали да дойде по-скоро да ме натупа, ако иска, ама да ме пусне, та да разправя на Том, че сме прекалили малко — такава олелия се беше вдигнала, че трябваше веднага да престанем с тая шега и да офейкаме заедно с Джим, додето тия юнаци не са изгубили търпение и не са се втурнали подире ни.

Най-после леля Сали се върна и взе да ме разпитва, а пък аз се чудех как да отговарям, защото не знаех какво ще стане по-нататък: мъжете губеха търпение, някои искаха да пресрещнат разбойниците и казваха, че до полунощ оставали само няколко минути; други настояваха да чакат блеенето; през това време леля Сали все ме разпитваше, а пък аз треперех цял и без малко не припаднах от страх. В стаята стана много задушно, маслото взе да се топи и да капе във врата и зад ушите ми. Подир малко един фермер каза, че, според него, „трябва още сега да влезем в колибата, да ги спипаме, щом дойдат“, и аз направо премалях; в това време маслото потече по челото ми, леля Сали пребледня като платно и рече:

— Господи, какво става с това дете? Трябва да го е хванала мозъчна треска — ето на, мозъкът му взе да изтича!

Всички се втурнаха да видят, тя грабна шапката ми и от нея падна хлябът и колкото масло беше останало. Леля ме сграбчи, притисна ме и извика:

— Ох, че ме уплаши! Колко се радвам и се благодаря, че не е нещо по-лошо! Тия дни все наопаки ни върви, та като видях тая диря, рекох — свърши се с детето! По цвета и прочее разбрах, че е точно какъвто трябва да е мозъкът ти… Милото на леля, защо не ми каза, че за това си ходил в избата, та да не се чудя! А сега право в леглото и да не те видя до утре!

След една секунда бях вече горе, а след още една се спуснах по гръмоотвода и се препъвах в тъмното към колибата. Не можех да проговоря от вълнение; все пак казах набързо на Том, че трябва веднага да офейкаме — няма нито минута за губене, защото къщата е пълна с въоръжени мъже!

Очите му светнаха и той рече веднага:

— Наистина ли?… Чудесно! Слушай, Хък, ако можехме да почнем отначало, щях да докарам двеста души, обзалагам се! Ех, да можехме да поотложим малко…

— Бързай — казвам, — бързай! Къде е Джим?

— Ей го до тебе… протегни ръка и ще го докоснеш. Облечен е, всичко е готово. Сега ще изляза да изблея.

В тоя миг чухме до вратата стъпки, после разбрахме, че се опитват да отключат кофара. Един мъж се обади:

— Казах ви, че е рано — не са дошли още, вратата е заключена. Сега ще заключа няколко души от вас в колибата — да ги дочакате в тъмното и да ги убиете, като дойдат; а другите ще се пръснете и ще се ослушвате дали идат.

Няколко души влязоха, ама не ни видяха в тъмното и без малко не ни стъпкаха, додето бързахме да се скрием под кревата. Както и да е, мушнахме се под кревата, а оттам излязохме бързо и безшумно през изкопа — най-напред Джим, после Том и накрая аз, точно както нареди Том. Като влязохме в бараката, чухме отвън стъпки. Промъкнахме се до вратата, после Том ни спря и надникна през една пролука, ама беше толкова тъмно, че нищо не видя; тогава ни прошепна, че щом стъпките се отдалечат, ще ни побутне с лакът да се измъкнем — първо Джим, после аз, а сам той последен. Доближи ухо до пролуката и взе да се ослушва; слуша, слуша, а ония все обикалят; най-после ни побутна с лакът и тръгнахме, като се снишихме и не смеехме да дишаме или да шукнем; изнизахме се в индианска верига към стобора, а щом го стигнахме, ние с Джим се прехвърлихме веднага, но панталоните на Том се закачиха на една цепка в горния край на дъските, а като чуваше, че стъпките приближават, той рече да се дръпне по-бързо, парчето се отцепи шумно и додето той да скочи и изтича подир нас, някой се провикна:

— Кой е? Отговаряй или стрелям!

Не отговорихме, то се знае; само си плюхме на петите и офейкахме. Чухме как другите се втурват подире ни, после пушките загърмяха и куршумите засвириха наоколо. Ония пак се провикнаха:

— Ето ги! Към реката бягат! Тичайте, момчета! И пуснете кучетата!

Цялата банда ни сподири. Ние ги чувахме, защото бяха с ботуши и крещяха, но ние не бяхме с ботуши и не крещяхме. Поехме към дъскорезницата, а като ни наближиха съвсем, се шмугнахме в гората, оставихме ги да отминат, после тръгнахме подир тях. Най-напред бяха затворили кучетата, да не подплашат разбойниците, после някой ги беше отвързал и те се втурнаха с лай, сякаш бяха цял милион. Ама нали бяха наши кучета, ние се спряхме да ги дочакаме, а те, щом ни видяха, че сме ние, завъртяха опашка и се втурнаха към виковете и гърмежите; и ние подир тях, додето стигнахме дъскорезнята, оттам свихме през горичката за мястото, дето бях вързал лодката, скочихме в нея и загребахме с все сили към средата на реката, като се мъчехме да не шумолим. После поехме тихичко към острова, дето беше салът; до някое време слушахме виковете и лая по брега, после врявата заглъхна полека-лека. Като се прехвърлихме на сала, аз рекох:

— Сега, Джим, ти си пак свободен и никога вече няма да си роб!

— Славна работа излязла, Хък! Чудесно намислили и чудесно свършили; никой не можел измисли такъв славно и заплетено нещо!

Радвахме се всички, а най-много Том, защото го бяха ранили в крака.

Като чухме това, ние с Джим престанахме да се хвалим. Кракът на Том кървеше и го болеше; затова прибрахме Том в колибата и разцепихме една риза на херцога да го превържем, ама той рече:

— Дайте ми парцалите, аз мога и сам. Не стойте и не се майте, нямаме време! Такова чудесно бягство не се е виждало! Отвържете сала и напред! Славно нещо излезе, момчета, … наистина славно! Ех, да беше попаднал Людовик XVI в наши ръце, нямаше да пишат за него: „Сине на свети Людовик, възлез в небесата!“ Не, сър, щяхме да го измъкнем през границата,… като нищо щяхме да го направим,… хем без да ни усетят! Хайде, карайте,… карайте!

Но ние с Джим се посъветвахме… и се размислихме. Като помислихме малко, аз рекох:

— Казвай, Джим.

А той рече:

— Ето какво река аз, Хък. Ако той бил освободен, а някой от нас ранен, щял ли Том да каже: „Гледай спасите мене, за ранения няма какво да мислиш!“ Стори ли такова нещо мастър Том Сойер? Или приказва така? Няма, то се знае. Може ли тогава Джим да го прави? Не, сър, не мръдвам оттук, додето не дойде доктор, ако ще четирийсет години да чака.

Знаех си аз, че макар кожата му да е черна, душата на Джим е бяла и ще направи, каквото казва… Но сега съвсем се уверих и рекох на Том, че отивам за доктор. Той се разфуча, ама ние с Джим не отстъпихме и не мръднахме от мястото си; тогава той запълзя да отвърже самичък сала и като не го пуснахме, взе да ни ругае, но и това не помогна.

Като видя, че приготвих лодката, най-после рече:

— Добре, щом си решил да вървиш, чакай да ти кажа какво да правиш, като стигнеш в градчето. Заключи вратата, завържи здраво очите на доктора, накарай го да обещае, че ще мълчи като мъртвец, пъхни в ръката му една кесия с жълтици, преведи го в тъмното през потайни пътеки и го докарай с лодката, като заобиколиш покрай островите, после го претърси, вземи му тебешира — ще му го върнеш чак като го закараш пак в градчето — защото инак може да отбележи сала с тебешир, та да може да го познае. Така се прави.

Обещах да изпълня всичко и тръгнах; Джим щеше да се скрие в гората, щом види, че се връщам с доктора и да излезе чак когато докторът си отиде.