Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (15)

Глава петнадесета
КАК ИЗМАМИХ ГОРКИЯ ДЖИМ

Сметнахме, че след три нощи ще стигнем до Кейро, накрай илинойския бряг, дето се влива река Охайо, а тъкмо нататък се бяхме и запътили. Щяхме да продадем сала, да се качим на параход, да стигнем по Охайо до свободните щати и да се спасим.

Добре, ама на втората нощ припадна една мъгла и ние спряхме до един горист нос, защото не се плава в мъгла; само че като стигнах дотам с лодката и с въже в ръка, та да привържа и нея, и сала, нямаше за какво да ги вържа — до брега имаше само храсталаци. Прекарах въжето около най-близкия храст, ама течението беше толкова силно, че салът изтръгна храста от корен и замина заедно с него. Мъглата припадна още повече и аз толкова се уплаших, та половин минута не можах да мръдна… В това време салът изчезна от очите ми; на двайсет ярда вече не се виждаше. Скочих в лодката, изтичах до кърмата, грабнах веслото и взех да се отдръпвам от брега. Ама лодката не мръдна. От бързане бях забравил да я отвържа. Опитах се да я отвържа, само че ръцете ми така трепереха от вълнение, та едвам се оправих.

Щом сполучих да отплавам, хукнах подир сала, ама се държах все покрай носа. Отначало беше добре, ама носът нямаше повече от шейсет стъпки и щом стигнах долния му край, навлязох в гъстата бяла мъгла, без да мога вече да разбера накъде ме носи водата.

Да греба, мисля си, не бива: може да се блъсна в брега, в някой нос или друго нещо; трябва просто да се оставя на течението; а страшно мъчна работа е да скръстиш ръце в такова време. Подсвирнах и се ослушах. Някъде отдалеко ми отвърна едва чуто подсвирване и аз се окуражих. Втурнах се нататък и напрегнах слух дано го чуя пак. Като го чух, разбрах, че не отивам към него, а някъде надясно. При третото подсвирване разбрах, че съм се насочил наляво и никак не съм се приближил, защото само се въртях насам-натам, а подсвирването се чуваше все право пред мен.

Искаше ми се оня глупак да вземе някое тенекиено канче и да удря, без да спира, ама той не се досети, а замлъкването между подсвирванията взе да ме отчайва. По едно време, както се борех с водата, изведнъж чувам подсвирването зад мене. Сега вече съвсем се обърках. Или някой друг подсвирваше тоя път, или аз се въртях все на едно място.

Оставих веслата, а подсвирването се чу отново; и този път беше зад мене, само че от друга страна; сега взе да се повтаря редовно и все менеше мястото си; и аз редовно отговарях, додето подир малко го чух пак пред мене. Тогава разбрах, че лодката се носи по течението с носа напред; значи работата е наред, ако се обажда Джим, а не някой друг лодкар. Аз мъчно разпознавам гласовете, щом има мъгла, защото в мъгла нищо не се вижда и чува както трябва.

Подсвирването не спираше, а след някоя минута аз се ударих в един стръмен бряг с големи дървета, които приличаха на кълба дим; после течението ме отхвърли наляво и ме понесе между коренища, дето водата страшно бучеше.

След една-две секунди наоколо припадна пак само бяла мъгла и тишина. Не мръднах вече, слушах как тупти сърцето ми и мисля, че си поех дъх чак като удари сто пъти.

Тогава разбрах цялата работа. Стръмният бряг беше остров, а Джим беше на отвъдната му страна. Не беше някое пясъчно островче, което можеш да заобиколиш за десет минути. Тук имаше голяма гора, като на същински остров; може да е пет-шест мили дълъг и половин миля широк.

Може да стоях петнайсет минути, без да мръдна, само се ослушвах. Течението ме отнасяше, то се знае, с четири-пет мили в час, ама човек не го усеща. Мисли, че лодката не мръдва от мястото си; а като зърне как някой пън се носи по водата, не се сеща, че и сам се носи бързо-бързо по нея, ами си каже учудено: „Гледай, гледай, как лети тоя пън!“ Който мисли, че не е страшно да плаваш нощем по река в мъгливо време, нека опита веднъж и ще види.

Още половин час аз все подсвирвах от време на време; най-подир чух някъде отдалеко друго подсвирване и рекох да поема нататък, ама не можах да мръдна. Веднага разбрах, че съм попаднал между пясъчни плитчини, които едва-едва съзирах и от двете си страни, с един тесен проток между тях; и да не ги виждах, пак разбирах, че са наблизо, като чувах как водата се плиска о някой стар дънер или гнили храсти, надвиснали от брега. Обърках се между тия плитчини и не чувах вече подсвирването; отначало се мъчех да го догоня, ама скоро се отказах: все едно да гониш блуждаещ огън. Не знаех до тоя час, че гласът може така да се върти и бяга от място на място.

Четири-пет пъти трябваше да бягам от брега и да гледам да се не блъсна в някой остров по реката; така се досетих, че и салът сигурно се блъска от време на време о брега, инак отдавна щеше да е отплавал далеко напред и нямаше да чувам подсвирването; защото сал плава по-бързо от лодка.

След някое време ми се стори, че съм пак в открити води; но сега отникъде вече не се чуваше подсвирване. Кой знае, рекох си, дали Джим не се е ударил в някое коренище и е свършил там. Страшно бях уморен, затова легнах на дъното на лодката и не мислех вече за нищо. Не смятах да спя, то се знае, ама толкова ми се спеше, та не можах да се удържа и се отпуснах да подремна мъничко.

Трябва да не е било мъничко, защото като се събудих, звездите вече бяха изгрели, мъглата се беше разнесла и аз се носех с кърмата напред по голям завой. Отначало не можах да разбера къде се намирам; помислих, че сънувам; а като взех да се опомням, ми се стори, че всичко е било преди една неделя.

Реката тук беше страшно широка, с високи гъсти гори и по двата бряга; просто цяла стена, доколкото се виждаше на звездната светлина. Като погледнах надолу, забелязах някаква черна точка; втурнах се подир нея, ама скоро разбрах, че са само две вързани греди. После видях друго петно и пак хукнах подире му; най-подир, на третия път, улучих — беше салът.

Когато го настигнах, Джим спеше с глава в коленете, а дясната му ръка висеше до кормилното весло. Другото беше счупено, салът беше покрит с листа, вейки и тиня. Не е минал леко значи.

Завързах лодката за сала, прехвърлих се, легнах под носа на Джим, взех да се прозявам и протягам и го повиках:

— Ей, Джим! Заспал ли бях? Защо не ме събуди?

— Господи боже, ти ли, Хък? Не умрял… Не удавил… Върнал се! Просто не повярваш, чедо, просто не повярваш! Чакай погледна, моето момче, чакай опипам! Не, не умрял; върнал се живо-здраво, същи Хък, слава богу!

— Какво става с тебе, Джим? Да не си пил?

— Аз пил? Аз? Че кога аз пил?

— Защо приказваш глупости тогава?

— Как приказва глупости?

— Как ли? Разправяш, че съм се върнал и така нататък. Сякаш съм бягал!

— Хък… Хък Фин… погледни в очи! Погледни в очи! Нима не бягал?

— Бягал ли? Какво приказваш? Никъде не съм ходил! Къде ще ида?

— Добре, слушай, шеф, тук има нещо не на ред, сигур има. Аз ли тук или не аз? Тук ли или не тук? Това иска знам.

— Какво да ти кажа! Сигурно си тук, само главата ти е малко объркана, старий глупчо!

— Моя глава? Слушай сега и кажи: не скочил ли ти с въже в лодка да вържеш за храсти на нос?

— Не съм. Какъв нос? Никакъв нос не съм виждал.

— Не виждал? Слушай хубавичко, не скъса ли въже и сал спусна по река, а ти останал с лодка в мъгла?

— Каква мъгла?

— Ами мъгла! Дето цяла нощ тук! И не подсвирва ти, не подсвирва аз, и обърка из острови, един загуби, друг ха-ха загуби, не знае къде намира? Не блъска ли аз сума време между острови, мъчи се, без малко не удави? Казвай, шеф, така или не така? Отговори ми на той въпрос!

— Нищо не разбирам, Джим. Не съм видял ни мъгла, ни острови, ни мъчнотии, ни нищо. Цяла нощ си седяхме и приказвахме тук с тебе, преди десетина минути ти заспа, а, види се, и аз съм задрямал. През това време не може да си се напил, та сигурно си сънувал.

— Дявол взел, как сънувал толкова нещо за десет минут?

— Сънувал си, Джим, защото нищо подобно не се е случвало.

— Ама, Хък, за мене то ясно като…

— Все едно ясно ли ти е или не; такова нещо не е ставало. Знам, защото през цялото време си бях тук.

Около пет минути Джим не каза нищо, навярно размишляваше. После рече:

— Добре, може и сънувал, Хък; ама да пукна, ако това не най-чудноват сън, дето сънувал. И никой не уморявал като този.

— Добре, добре, човек се уморява и от сън като от всяко друго нещо. А тоя сън е бил поличба, Джим; разправи ми го от край до край.

Джим взе да разправя и ми каза всичко от игла до конец, точно както си беше, само малко го поразкраси. После каза, че трябва да го „изтълкува“, щом е поличба. Първата плитчина е сигурно човек и той ще се опита да ни помогне, течението е пак човек, ама той ще ни отдалечи от първия. Подсвирванията ни предупреждават от време на време и ако не ги разберем, ще ни въведат в беда, вместо да ни предпазят от нея. Разните пясъчни плитчини били разправии със свадливи и лоши хора, ама ако си гледаме работата, не отговаряме и не ги дразним, ще се измъкнем из мъглата и ще заплаваме пак по широката светла река, сиреч ще стигнем свободните щати, дето няма да имаме вече неприятности.

Когато се прехвърлих на сала, беше притъмняло от облаци, но сега пак се изясни.

— Дотук всичко разтълкува горе-долу добре, Джим — казвам аз, — ама тия работи какво означават?

Показах му листата, тинята и счупеното весло.

Джим погледна купчината смет, после мене, после пак нея. Така повярва, че е сънувал, че не можеше вече да изгони тази мисъл из главата си и да подреди всяко нещо на мястото му. Но като разбра кое как е, ме погледна строго и без да се усмихне, рече:

— Какво означава? Ей сега кажа. Уморил се да гребе и да вика, отпуснал и заспал, ама сърце разбито от мъка, дето те загубил, и не иска вече да знай какво стане с мен или със сал. Като се събудил и видял пак тук жив и здрав, искал да разплача, падна на колене и целувам крака, толкова бил благодарен. А ти само едно измислил — как подиграеш стария Джим, как излъжеш. Всичко празни приказки и срамота, дето хора присмиват на приятели.

После стана, тръгна полека към колибата и влезе вътре, без да продума вече. Но и това ми стигаше. Накара ме да се почувствувам толкова жалък, че без малко не отидох да му целуна краката — да измоля да си вземе назад думите.

Може да минаха петнайсет минути, доде си наложих да се унижа пред един негър; ама го направих и не съжалявам, дето го направих. Не му се присмях вече ни веднъж и този път нямаше да постъпя така, ако знаех колко ще го огорча.