Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (30)

Глава тридесета
ЗЛАТОТО СПАСЯВА КРАДЦИТЕ

Щом скочиха на сала, кралят се нахвърли върху мен, разтърси ме за яката и рече:

— Искаше да се измъкнеш, а, кучи сине? Омръзна ли ти да си с нас?

А аз:

— Не, ваше величество, ние не искахме… моля ви се, недейте, ваше величество!

— По-скоро казвай тогава какво ти беше хрумнало, иначе жив няма да останеш!

— Честна дума, ваше величество, ще ви разправя всичко, както беше. Оня, дето ме държеше, беше много добър към мен и все повтаряше, че имал едно момче колкото мене, ама лани умряло и на него му било много мъчно да гледа друго момче в такава страшна беда; щом хората се смаяха, като видяха кесията с жълтиците, и се втурнаха към ковчега, той ме пусна, прошепна ми: „Бягай, додето не са те обесили!“ И аз офейках. Мисля, че нямаше защо да стоя — никому не можех да помогна, а защо ще се оставя да ме обесят, ако мога да избягам? Затова хукнах и тичах, додето намерих лодка; като стигнах дотук, казах на Джим да бягаме, та да не ме уловят и обесят; казах му, че вие с херцога навярно не сте вече между живите и много ми беше жал за вас, и на Джим също. Много се зарадвахме, като ви видяхме; питайте Джим не е ли така.

Джим потвърди, че е така; а кралят му заповяда да мълчи и рече:

— Сигурно, сигурно! — после ме разтърси пак за яката и завика, че ще ме удави. Но херцогът рече:

— Остави момчето, старий глупако! Да не би ти да се държа другояче? Потърси ли го, като се измъкна? Не помня такова нещо.

Тогава кралят ме пусна и взе да ругае града и всички в него. Но херцогът каза:

— По-добре ще направиш себе си да наругаеш, както трябва, защото ти най-много го заслужаваш. От самото начало не направи ни едно разумно нещо освен това, че не се обърка и измисли оная синя стрела. Това беше чудесно… много хитро го измисли и само то можа да ни спаси. Инак щяха да ни затворят и да ни държат в тъмница, додето пристигне багажът на ония англичани… Подир това вече направо в каторга, то се знае! Но твоята уловка ги отведе на гробището, а кесията още повече ни помогна; защото ако ония глупци не бяха загубили пусулата и не бяха се втурнали да я гледат, щяхме да спим тая вечер с вратовръзки… и то от ония, дето траят повече, отколкото трябва.

И двамата помълчаха замислено; после кралят рече някак разсеяно:

— Хм! А ние смятахме, че са я откраднали негрите!

Аз настръхнах:

— Да — рече херцогът бавничко и някак на подигравка: — Смятахме!

След половин минутка кралят рече:

— Аз поне мислех така.

А херцогът му възрази:

— Напротив, аз мислех.

Кралят се разсърди и рече:

— Слушай, Билджуотър, какво искаш да кажеш с това?

А херцогът отвърна рязко:

— Щом ще приказваме така, позволи ми аз да те попитам: какво искаш ти да кажеш?

— Глупости! — рече подигравателно кралят. — Пък знам ли… може да си бил заспал и да не си разбрал какво става.

Тоя път херцогът съвсем настръхна и рече:

— Престани да дрънкаш такива глупости! За идиот ли ме смяташ? Мислиш, че не знам кой е скрил парите в ковчега?

— Разбира се, че знаеш, сър, защото сам си ги скрил.

— Лъжеш! — стисна го херцогът за гърлото. А кралят завика:

— Махай се! Пусни ме… вземам си думите назад!

Тогава херцогът рече:

— Добре, само признай по-напред, че си скрил парите и си смятал след това да офейкаш, да се върнеш, да ги изровиш и да вземеш всичко сам.

— Само една минутка почакай, херцоже, и ми отговори честно и почтено на един единствен въпрос: ако не си турил ти там парите, кажи, че е така, ще ти повярвам и ще си взема думите назад.

— Ах ти, старий мошенико, не съм, и ти много добре знаеш, че не съм. Толкоз!

— Добре, вярвам ти. Отговори ми сега още на един въпрос, без да се вбесяваш: а не ти ли е минавало през ум да пипнеш парите и да ги скриеш?

Отначало херцогът замълча. После рече:

— Добре де, и да съм помислил, не съм го направил. А ти не само си помислил, ами си го и направил.

— Честно слово, херцоже, земята да ме не приеме, ако съм направил такова нещо. Не казвам, че нямаше да го направя, защото наистина мислех; само че ти… искам да кажа, някой ме изпревари.

— Лъжеш! Ти си го направил и ще признаеш, че си го направил, инак…

Кралят взе да се задавя, после успя да промърмори:

— Стига!… Признавам!

Много се зарадвах, като чух тия думи и ми поолекна. Херцогът го пусна и рече:

— Ако отречеш още веднъж, ще те удавя. Така ти се и пада — да седиш и да фъфлиш като малко дете, щом си можал да направиш такова нещо. Не бях виждал още такава дърта птица да иска всичко да изгълта,… а пък аз ти вярвах през цялото време като на баща. Трябваше да се засрамиш, като слушаше как приписват вината ти на едни нещастни негри. Но ти не каза нито думица да ги оправдаеш. Просто ме е срам, че съм бил такова диване да повярвам тия глупости. Дявол да те вземе, сега разбирам защо бързаше да попълниш дефирцита — искал си да пипнеш и моя дял от „Жирафа“, и каквото още ти попадне! Всичко да прибереш!

А кралят изхлипа плахо:

— Слушай, херцоже, ти поиска да попълним дефирцита, не аз.

— Млъквай! Не ща да ти чуя гласа! — рече херцогът. — Видя ли каква я свърши? Ония си върнаха всичките пари, че и нашите взеха на това отгоре, с изключение на един-два долара. Върви сега да спиш и да не съм те чул вече да приказваш за дефирцити и така нататък!

Кралят се вмъкна в колибата и за утеха се лепна за шишето, а след малко и херцогът взе своето; след половин час се помириха и колкото повече пиеха, толкова по-мили ставаха един към друг, додето най-подир захъркаха прегърнати. И двамата се бяха натряскали здраво, ама колкото и да беше пиян, кралят нито веднъж не се забрави и не се опита да повтори, че не е скривал кесията. Накрай се успокоиха съвсем. И щом ония захъркаха, ние с Джим се сгушихме и аз му разправих всичко от край до край.