Марк Твен
Приключенията на Хъкълбери Фин (33)

Глава тридесет и трета
ТЪЖНИЯТ КРАЙ НА ВИСОЧАЙШИТЕ ОСОБИ

И така, тръгнах аз с колата за града, а нейде към средата на пътя гледам насреща ми друга кола. Сигурен бях, че е Том Сойер, затова спрях и зачаках.

— Стой! — казвам аз и той спря, зяпна и не можа вече да затвори уста, после попреглътна два-три пъти, сякаш му беше пресъхнало гърлото, и накрай рече:

— Много добре знаеш, че никога не съм ти правил зло, защо идваш тогава чак от оня свят да ме гониш!

А пък аз:

— Не идвам — казвам, — защото не съм ходил там. Като чу гласа ми, той се посъвзе, ама пак не се успокои съвсем. И рече:

— Не ме лъжи, защото и аз не съм те лъгал. Честна индианска дума, не си ли привидение?

— Честна индианска, не съм — казвам аз.

— Тогава… аз… аз… тогава значи работата е наред; макар че пак не мога да я разбера. Слушай, не беше ли убит?

— Никога не съм бил убит… просто ги изиграх. Ела насам и ме пипни, ако не вярваш.

Той дойде, пипна ме и се успокои; а от радост, че ме вижда пак, просто не знаеше какво да прави. Искаше да му разправя веднага всичко, защото това истинско и невероятно приключение страшно го развълнува. Но аз му казах да оставим тая работа за по-нататък, помолих неговият колар да ни почака, а ние се отстранихме малко да се разберем каква каша бях забъркал и как смята той да постъпим по-нататък. Том рече да го оставя да помисли малко. Мисли, мисли и най-подир рече:

— Намислих. Вземи куфара ми в твоята кола и кажи, че е твоят куфар. Тръгни обратно към къщи, само че не бързай, за да не се върнеш по-рано, отколкото се полага; а пък аз ще се повъртя из града, та да пристигна четвърт или половин час подир тебе; и отначало не се издавай, че ме познаваш.

— Добре — казвам аз, — ама чакай малко. Има още нещо… никой освен мене не го знае. В тая къща има един негър, искам да го отвлека… да го освободя. Казва се Джим… старият Джим на мис Уотсън.

— Какво? Джим ли?… — викна Том. После замълча и пак се замисли.

— Знам какво ще кажеш — обаждам се аз. — Ще кажеш, че е лошо нещо, направо подлост. Все едно — и подлост да е, решил съм да го отвлека, а от тебе искам само да мълчиш и да не ме издадеш. Съгласен ли си?

Очите му светнаха, като рече:

— Ще ти помогна даже да го отвлечеш!

Щях да се строполя като застрелян. Такова нещо в живота си не бях чувал и трябва да призная, че Том Сойер падна доста много в моите очи. Просто не можех да повярвам. Том Сойер да краде негри!

— Я мълчи — казвам. — Шегуваш се.

— Никак не се шегувам.

— Добре — рекох, — все едно шегуваш ли се или не; ако чуеш да разправят нещо за някакъв избягал негър, помни, че нито ти си чувал, нито аз знам нещо за него.

Той взе куфара си, тури го в моята кола и всеки тръгна по пътя си. Ама аз забравих, разбира се, да карам бавно, защото страшно се бях зарадвал и се унесох в мисли; та пристигнах в къщи много по-рано, отколкото беше редно при такъв дълъг път. Старият джентълмен чакаше пред вратата и веднага рече:

— Гледай ти чудо! Кой би повярвал, че моята кобила може да направи такова нещо! Жалко, че не записахме кога тръгна! Не е и запотена даже… нито капчица пот не виждам по нея. Чудно нещо! И за сто долара вече няма да я дам — честно слово, няма да я дам; а бях готов да я дам за петдесет. Мислех, че не струва повече.

Нищо друго не каза. Не бях виждал по-чистосърдечна и добра душа от тоя старец. И не беше чудно; защото той не беше само фермер, ами и проповедник; имаше една дървена черквичка в плантацията (построил я сам, със свои пари) да служи и за черква, и за училище; и за проповедите си не вземаше пари; ама толкова и струваха. Из Южните щати има много такива фермери проповедници и всички проповядват без пари.

Подир половин час колата на Том спря пред главния вход, леля Сали я видя през прозореца, защото дотам нямаше повече от петдесетина ярда, и рече:

— Я гледай, пак някой пристига! Кой ли е пък тоя? Изглежда чужд човек. Джими (така викаха едното момченце), тичай и кажи на Лиза да тури още един прибор за обяда.

Всички се втурнаха към входа, защото непознат човек не пристига, то се знае, всеки ден, та като дойде, все едно, че треска е разтресла всички. Том се беше прехвърлил вече през стобора и идваше към къщи; колата се обръщаше да поеме пътя за градчето, а ние се бяхме струпали пред вратата на къщата. Том беше облечен в нови купешки дрехи, щеше да има цял куп слушатели, а това струваше за него повече от всякакви сладкиши. В такива случаи той умееше да продава фасони повече, отколкото трябва. Не беше момче да се заблее насред двора като овца; не-е, вървеше той спокоен и важен като овен. Щом дойде пред нас, свали шапка така изискано и внимателно, сякаш вдигаше капак на кутия, пълна със заспали пеперуди, които не иска да разбуди, после рече:

— Мистър Арчибалд Никълс, струва ми се?

— Не, моето момче — рече старият джентълмен. — За съжаление коларят те е заблудил; фермата на Никълс е на три мили по-нататък. Но заповядай, заповядай.

Том погледна през рамо и рече:

— Забавих се… той не се вижда никакъв.

— Да, отмина вече, синко, затова заповядай да обядваш с нас; после ще запрегнем и ще те откараме у Никълс.

— О, не искам да ви създавам такъв труд, и дума да не става за такова нещо. Ще отида пеша… две-три мили не е кой знае колко път за мене.

— Как ще те оставим да вървиш пеша — южняшкото гостоприемство не позволява! Влизай, влизай!

— Моля ти се — каза леля Сали, — никакъв труд не ни създаваш. Непременно ще останеш при нас. Три мили не е малко път, при това е такъв прашен… няма да те пуснем пеша. Казах вече да сложат още един прибор на трапезата, щом видях, че идваш. Не ни огорчавай. Влез, седни и бъди като у дома си.

Том благодари сърдечно и възпитано, отстъпи пред поканите и влезе; подир това каза, че е от Хиксвил, Охайо, по име Уилиам Томсън — и пак се поклони.

После се разприказва и разправи за Хиксвил и тамошните хора, каквото му дойдеше на ум, а пък аз взех да се тревожа и да се питам как ще ми помогне с тия приказки; накрай, без да млъква, отиде и целуна леля Сали по устата, после си седна най-спокойно на стола, ама тъкмо се канеше пак да заприказва, леля му Сали скочи, изтри устни с опакото на ръката си и извика:

— Нахално пале!

Том се престори на обиден и рече:

— Изненадвате ме, мадам!

— Изнен… ти за какво ме смяташ? Трябва да си взема добра бележка и… Я казвай, отде накъде ти хрумна да ме целуваш?

Той я погледна смирено:

— Нищо не ми е хрумнало, мадам. Не мислех, че постъпвам лошо. Просто мислех… че няма да ви е неприятно.

— Идиот! — тя грабна хурката и просто с мъка се въздържаше да не го цапне с нея. — Как ти дойде на ум, че няма да ми е неприятно?

— Не знам. Така ми казаха.

— Така му казали! Който ти е казал, е луд като тебе! Не съм чувала такава глупост! Кой ти каза?

— Ами всички. Всички така разправят, мадам.

Тя едва се сдържаше вече; очите й святкаха, пръстите й се свиваха, сякаш ей сега ще почне да го драще, и накрай рече:

— Кои са тия „всички“? Казвай ги по име или ще отърва света от такъв идиот като тебе!

Том стана смутено, взе да мачка в ръце шапката си и отвърна:

— Извинете, не очаквах такова нещо. Така ми казаха. Всички ми казаха така. Целуни я, казаха, ще се зарадва… Тъй ми казаха… всички до един. Извинявайте, мадам, няма да повторя… честно слово, няма.

— Няма значи! Така и предполагам!

— Да, мадам, честно слово; никога вече няма да ви целуна, ако не поискате сама.

— Ако не поискам ли? По-голям нахал в живота си не съм видяла! И Матусаиловите години да стигнеш, пак няма да дочакаш такова нещо! Много са ми дотрябвали твоите целувки… или на такива като тебе!

— А мене — каза Том — това много ме учудва. Нищо не мога да разбера. Казаха ми, че ще се радвате и аз мислех да ви зарадвам. А то… — той млъкна, огледа се, сякаш търсеше приятелски поглед, намери го в очите на стария джентълмен и рече:

— Не мислехте ли и вие, сър, че ще се зарадва, като я целуна?

— Не, не мисля… аз… как да кажа, мисля, че няма да се зарадва.

Тогава Том пак се огледа, забеляза ме и попита:

— А ти, Том, не смяташе ли, че леля Сали ще разтвори обятия и ще каже: „Ох, Сид Сойер…“

— Господи! — прекъсна го тя и скочи към него. — Ах ти, безсрамно пале, така ли ще ме омотаваш?…

Щеше да го прегърне, но той я отстрани с думите:

— Не, най-напред ще поискате позволение.

Тя поиска веднага позволение, прегърна го и взе да го целува, после го бутна към стария и той да го прегърне. Като се поуспокоиха малко, лелята рече:

— Това е вече истинска изненада. Никак не очаквахме тебе, а само Том. Сестрата не ми писа, че ще дойдеш и ти.

— Защото не ставаше дума да дойда — обади се Том. — Ама аз толкова се молих, че накрай ме пусна; а додето бяхме на парахода, решихме, че ще бъде чудо работа Том да дойде по-напред, аз малко по-късно и да се престоря на чужд. Ама сбъркахме, лельо Сали. Тая къща не е за чужди хора.

— Не е, Сид… за такива пакостници. Заслужаваш да те напляскам; не знам откога не съм се ядосвала така. Както и да е! Правете, каквото щете, готова съм да изтърпя хиляди такива шеги, само да сте при мен и двамата. Ама че комедия! Наистина се вкамених от изненада, като ме намляска.

Обядвахме в широкия открит ходник между къщата и кухнята; на трапезата имаше ядене за седем челяди… и все готвено, топло, не някакво жилаво месо, дето е стояло цяла нощ в долапа във влажно мазе и на сутринта има вкус на стар людоедски бут. Чичо Сайлас реши да прочете една много дълга молитва на трапезата, както му беше редът; ама яденето не изстина от това, както става при такива чакания.

Следобеда разговаряхме за какво ли не и ние с Том трябваше през цялото време да сме нащрек, макар че нямаше защо — нито някой продума за избягал негър, нито ние посмяхме да споменем за него. Но на вечерята едното момченце попита:

— Тате, може ли да идем с Том и Сид на представлението?

— Не — рече бащата. — Смятам, че няма да има никакво представление; защото избягалият негър разправи на Бъртън и на мен каква е тая срамна работа. А Бъртън каза, че веднага ще предупреди хората; и сигурно досега са прогонили от града ония нахални безделници.

Станало е значи, каквото е станало!… Но не можех вече с нищо да помогна. Ние с Том щяхме да спим на едно легло; бяхме уморени, затова пожелахме лека нощ и веднага след вечеря отидохме да спим, но щом влязохме в стаята, се прехвърлихме през прозореца и хукнахме към града; не вярвах някой да е предупредил краля и херцога; ако не стигнех и аз навреме, лошо щяха да си изпатят.

По пътя Том ми разправи как всички мислели, че съм убит, как наскоро след това баща ми изчезнал и не се върнал, каква олелия се вдигнала, като избягал Джим; аз му разказах за нашите мошеници, за „Жирафа“, за пътуването ни със сала; а като стигнахме в града — беше към осем и половина, — гледаме, насреща ни тълпа с факли, всички крещят, удрят и блъскат тенекии и надуват рогове; отстранихме се да им дадем път, а като минаха покрай нас, гледам — влачат краля и херцога, вързани за върлини. Тоест досетих се, че са кралят и херцогът, макар че бяха целите намазани с катран и окичени с пера, та не приличаха на хора, а на някакви развявани войнишки султани [широко, развяващо се перо на войнишки шлем или шапка]. Прилоша ми, като ги видях, и ми дожаля за горките мошеници, просто не можех да ги мразя. Ужасно беше да ги гледаш. Хората могат да бъдат наистина страшно жестоки едни към други.

Видяхме, че сме закъснели — не можем да помогнем. Заразпитвахме някои от изостаналите и те ни разправиха, че хората отишли мирно и тихо на представлението и не се издали, додето горкият крал взел да подскача по сцената; тогава някой дал знак, всички наставали и се нахвърлили върху им.

Тръгнахме си полека към къщи, само че сега вече не се перчех, ами бях навел глава като виноват, макар че нищо не бях сторил. Така е всеки път: все едно дали си сторил добро или зло, съвестта ти не ще и да знае и все те гризе. Ако имах куче, което да отбира колкото човешка съвест, щях да го отровя. Тя заема повече място от разните там сърца и черва, а полза от нея никаква. И Том Сойер казва същото.