Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Misterious Affair at Styles, 1920 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Васил Антонов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 117 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Красно
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
АФЕРАТА В СТАЙЛС. 1991. Изд. Мултитрак, Бургас. Роман. Превод: [от англ.] Васил АНТОНОВ [The Mysterious Affair at Styles / Agatha CHRISTIE]. Печат: ДФ Абагар, Ямбол. Формат: 18 см. Тираж: 20 000 бр. Страници: 228. Цена: [Без сведение за цена].
История
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Аферата в Стайлс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Аферата в Стайлс | |
The Mysterious Affair at Styles | |
Корицата на първото издание на „Аферата в Стайлс“ | |
Автор | Агата Кристи |
---|---|
Създаден | 1916 Великобритания |
Първо издание | 1920 г. |
Оригинален език | английски |
Вид | роман |
Страници | 296 |
Поредица | Еркюл Поаро |
Следваща | Тайният противник |
Издателство в България | „Мултитрак“, Бургас (1991) |
Преводач | Васил Антонов |
ISBN | ISBN 1093333732 |
Аферата в Стайлс в Общомедия |
„Аферата в Стайлс“ е първият роман на Агата Кристи, написан през 1916 г. и публикуван за първи път през 1920 г. В романа за първи път се сблъскваме с Еркюл Поаро, инспектор Джап и Артър Хейстингс.
Съдържание
Госпожа Емили Ингълторп е заможната господарка на имение Стайлс. След една развлекателна вечер със семейството и приятелите си тя е открита отровена в заключената си спалня. Дългият списък със заподозрени включва алчния ѝ нов съпруг, доведените ѝ синове, най-добрата ѝ приятелка и един гостуващ лекар.
„Аферата в Стайлс“ е първият публикуван роман на Агата Кристи, в който дебюта си прави и гениалният белгийски детектив – Еркюл Поаро.
Посвещение
Агата Кристи посвещава книгата на майка си, с която са били много близки и е имала голямо влияние над живота ѝ. Именно майка ѝ предлага да започне да пише, в резултат на което се появява The House of Beauty, с което започва колебливо писателската ѝ кариера.
Телевизия
Романът е адаптиран за малкия екран през 1990 г., като част от поредицата за Поаро, с Дейвид Сушей в главната роля.
Вижте също
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Mysterious Affair at Styles в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
ГЛАВА 5
„Не е стрихнин, нали?“
— Къде го намерихте? — попитах Поаро с живо любопитство.
— В кошчето за боклук. Познавате ли почерка?
— Да, това е почеркът на мисис Ингълторп. Но какво означава това?
Поаро сви рамене.
— Нищо не мога да кажа, но то действително буди размисъл.
През ума ми мина нещо почти невероятно. Да не би мисис Ингълторп да е била умопомрачена? Или обладана от някаква демоничност[1]? И ако това беше така, не е ли възможно сама да е посегнала на живота си?
Тъкмо се готвех да споделя тези теории с Поаро, когато ме сепнаха неговите думи:
— Хайде — каза той — сега да огледаме чашите от кафе!
— Драги ми Поаро! Каква полза от това, за бога, когато вече знаем за какаото?
— О, lа lа! Това нещастно какао! — съвсем непочтително, по моему, извика Поаро.
Той се изхили с явно удоволствие, вдигайки ръце нагоре в привидно отчаяние по начин, който можех да окачествя единствено като проява на най-лош вкус.
— И после — продължих аз с нарастваща студенина, — след като мисис Ингълторп е занесла кафето си горе, не виждам какво очаквате да откриете, освен ако допускате, че можем да намерим пакетче стрихнин върху подноса с кафето!
Поаро изведнъж дойде на себе си.
— Хайде, хайде, приятелю — каза той, като ме хвана под ръка. — Ne vous fechez pas![2] Оставете ме да се интересувам от моите чашки за кафе, а аз ще зачета вниманието ви към вашето какао. Готово! Споразумяхме ли се?
Той представляваше такава комична гледка, че не сдържах смеха си; отправихме се заедно към гостната, където чашите от кафе и подносът стояха непокътнати.
Поаро ме накара да повторя снощната сцена, като ме слушаше внимателно н проверяваше мястото на всяка чашка.
— Значи мисис Кавендиш беше до подноса и наливаше кафето. Да. След това отива до прозореца, където сте седели вие с мадмоазел Синтия. Да. Ето ги трите чашки. А чашката върху камината, изпита наполовина, трябва да е на мистър Лорънс Кавендиш. Ами тази на подноса?
— На Джон Кавендиш. Видях го да я оставя там.
— Добре Една, две, три, четири, пет — но къде тогава е чашката на мистър Ингълторп?
— Той не пие кафе.
— Значи всички чаши са налице. Само един момент, приятелю.
С най-голямо внимание той взе по една-две капки от утайката във всяка чаша и ги постави в различни епруветки, като близваше всяка проба, преди да я запечати. Физиономията му се промени по много особен начин. Изражението, което се появи на нея, мога да опиша само като полунедоумение, полуоблекчение.
— Bien! — каза той. — Всичко е ясно! Имах една идея, но явно съм сбъркал. Да, в общи линии съм бил на погрешен път. И все пак е странно. Но няма значение!
И после, с характерно свиване на рамене, той отхвърли от съзнанието си онова, което го тормозеше. Можех да му кажа още от самото начало, че тази негова мания за кафето щеше да го доведе до задънена улица, но сдържах езика си. Независимо от всичко, макар и вече на възраст, Поаро беше един от великите хора на своето време.
— Закуската е готова — каза Джон Кавендиш, задавайки се откъм преддверието. — Ще седнете с нас, нали, мосю Поаро?
Поаро прие. Погледнах към Джон. Той почти беше възвърнал нормалното си поведение. Шокът от събитията през изминалата нощ го беше изкарал временно извън релси, но уравновесената му природа скоро го върна към спокойствието. Той не беше човек, надарен с богато въображение — за разлика от брат си, у когото то беше дори в излишък.
Още от ранните часове на утрото Джон беше на крак: изпращаше телеграми — една от първите замина за Ивлин Хауърд, пишеше съобщения за вестниците — с две думи, занимаваше се с нерадостните задължения, които една смърт води след себе си.
— Мога ли да попитам как вървят нещата? — каза той. — Какво сочат вашите разследвания — че майка ми е починала от естествена смърт или че… че трябва да се приготвим за най-лошото?
— Струва ми се, мистър Кавендиш — мрачно каза Поаро, — че ще направите добре, ако не се самозалъгвате с някакви фалшиви надежди. Можете ли да ми кажете мнението на останалите членове от семейството?
— Брат ми Лорънс е убеден, че вдигаме много шум за нищо. Той твърди, че налице са всички доказателства за обикновен сърдечен удар.
— Така мисли той значи? Това е много интересно, много интересно — промърмори Поаро под носа си. — А мисис Кавендиш?
Лека сянка премина по лицето на Джон.
— Нямам никаква представа какво мисли жена ми по въпроса.
След отговора му за кратко време настана неловко мълчание. Джон го наруши, като проговори с известно усилие:
— Казах ли ви, че мистър Ингълторп се завърна?
Поаро сведе глава.
— Положението е много неловко за всички ни. Разбира се, трябва да се държим с него както обикновено — но, по дяволите, на човек му се повдига, когато си помисли, че сяда да се храни с евентуален убиец!
Поаро кимна съчувствено.
— Напълно ви разбирам. За вас това наистина е трудна ситуация, мистър Кавендиш. Бих искал да ви задам един въпрос. Причината мистър Ингълторп да не се върне снощи е, струва ми се, че той си бил забравил ключа за входната врата. Така ли е?
— Да.
— Предполагам вие сте сигурен, че ключът наистина е бил забравен, че той все пак не го е взел?
— Нямам представа. Не ми е идвало на ум да погледна. Винаги го държим в чекмеджето в преддверието. Ще отида да проверя дали е там сега.
Поаро вдигна ръка с лека усмивка.
— Не, не, мистър Кавендиш, сега вече е твърде късно. Сигурен съм, че ще го намерите там. Ако мистър Ингълторп го е бил взел, досега е имал достатъчно време да го остави обратно на мястото му.
— Но мислите ли вие…
— Не мисля нищо. Ако някой случайно е погледнал там и е видял ключа преди връщането на мистър Ингълторп, това би било ценно доказателство в негова полза. Това е всичко.
Джон изглеждаше объркан.
— Не се притеснявайте — внимателно се обърна към него Поаро. — Уверявам ви, че няма защо да се безпокоите. А що се отнася до любезната ви покана — тогава да отидем и закусим.
В трапезарията бяха всички. При създалите се обстоятелства едва ли някой можеше да ни оприличи на хора с бодро настроение. Реакцията след подобен шок винаги подлага човек на изпитание и мисля, че в момента всички страдахме от това. Естествено благоприличието и доброто възпитание ни заставяха да се държим както обикновено, ала все пак не можех да не си задам въпроса дали този самоконтрол въобще е плод на някакви сериозни усилия. Нямаше зачервени очи, нито пък признаци на сподавена скръб. Не ме напускаше усещането, че единствено Доркас понася случилото се като лична трагедия.
В тази сметка не поставям Алфред Ингълторп, който, според мен, играеше ролята на опечаления съпруг по един противно двуличен начин. Питах се дали знае, че го подозираме. Независимо че не се издавахме с нищо, той не можеше да не го съзнава. Усещаше ли вече ледените пръсти на страха или беше уверен, че престъплението му ще остане ненаказано? Без съмнение подозрението, което витаеше в атмосферата наоколо, трябва да го е предупредило, че той вече е белязан човек.
Но всеки ли подозираше него? Ами мисис Кавендиш? Наблюдавах я как седи начело на масата — една изящна, сдържана и загадъчна жена. Тя беше много красива в сивата си рокля с бели дантели на ръкавите, които падаха върху нежните й ръце. Когато решеше обаче, лицето й можеше да стане непроницаемо като на сфинкс. Беше мълчалива, почти не отваряше уста, ала все пак, по някакъв необясним за мен начин тя караше всички да се чувствуват подвластни на силата на личността й.
А малката Синтия? Тя дали имаше своите подозрения? Струваше ми се, че изглежда много отпаднала и унила. Нейната отпуснатост беше толкова явна, че когато я попитах дали не се чувствува зле, тя не направи опит да скрие състоянието си:
— Да, имам ужасно главоболие.
— Още една чашка кафе, мадмоазел? — настоятелно й предложи Поаро. — Ще ви съживи. Кафето е незаменимо при mal de tеte.[3] — Той скочи на крака и взе чашата й.
— Без захар — обади се Синтия, като го видя да посяга към щипката за захар.
— Без захар? Отказали сте се от захарта заради войната, така ли?
— Не, просто винаги пия кафето си без захар.
— Sacre![4] — измърмори Поаро под носа си, подавайки пълната чаша.
Чух го само аз и когато вдигнах поглед към него, видях, че полага големи усилия да не издаде вълнението си, а очите му бяха станали зелени като на котка. Беше видял или чул нещо, което го бе развълнувало силно — но какво? Обикновено не се причислявам към по-глупавата част на човечеството, но трябва да призная, че нищо необичайно не беше привлякло моето внимание. След малко вратата се отвори и се появи Доркас.
— Мистър Уелс е дошъл при вас, сър — обърна се тя към Джон.
Спомних си, че това беше името на адвоката, на когото мисис Ингълторп бе писала предната нощ.
Джон стана веднага.
— Заведете го в кабинета ми. — След това се обърна към нас: — Адвокатът на майка ми — обясни той. И добави с по-нисък глас: — Той е и коронер[5], нали разбирате. Желаете ли да ме придружите?
Ние приехме и го последвахме навън. Джон закрачи напред и аз се възползувах от възможността да пошепна на Поаро:
— Значи ще се наложи съд за установяване причините за смъртта?
Поаро кимна разсеяно. Той така беше потънал в размисъл, че трудно сдържах любопитството си.
— Какво има? Не чувате какво ви казвам.
— Да, приятелю. Много съм разтревожен.
— Защо?
— Защото мадмоазел Синтия пие кафето си без захар.
— Какво? Шегувате се, нали?
— Напротив, никак не се шегувам. Ах, в това има нещо, което не мога да разбера. Все пак инстинктът ми не ме излъга.
— Какъв инстинкт?
— Инстинктът, който ме накара да проверя чашите за кафе. Шт! Тихо сега!
Последвахме Джон в кабинета му и той затвори вратата зад нас.
Мистър Уелс беше приятен човек на средна възраст, с буден поглед и типичната за адвокат уста. Джон ни представи и обясни причината за нашето присъствие.
— Разбирате, Уелс — добави той, — че всичко това има строго частен характер. Все още се надяваме, че няма да има нужда за установяване на каквото и да е.
— Да, да — каза Уелс утешително. — Много ми се иска да ви спестим неприятностите и публичността на едно такова установяване на причините за смъртта, но, както сами разбирате, това е немислимо при отсъствието на смъртен акт от лекар.
— Да, сигурно е така.
— Умник е този Бауърстейн. Струва ми се, че е голям авторитет в токсикологията.
— Вярно е — отвърна Джон с известна скованост в гласа. След това добави колебливо: — Ще се наложи ли да се явяваме като свидетели? Имам предвид всички ние?
— Вие — да, и още… ъ-ъ-ъ… мистър… мистър Ингълторп.
Настъпи кратка пауза, преди адвокатът да продължи със своя утешителен тон:
— Всякакви други доказателства ще бъдат само от потвърдителен характер, просто формалност.
— Разбирам.
Някакво облекчение премина по лицето на Джон. Това ме озадачи, тъй като не виждах от какво може да е породено то.
— Ако нямате нищо против — продължи мистър Уелс, — аз съм се спрял на петък. Дотогава ще имаме достатъчно време за лекарския доклад. Аутопсията ще бъде довечера, нали така?
— Да.
— Значи петък е подходяща дата за вас?
— Абсолютно.
— Няма нужда да ви казвам, Кавендиш, колко съм разстроен от тази трагична случка.
— Не бихте ли ни помогнали да я разрешим, мосю? — намеси се Поаро за пръв път откакто бяхме влезли в стаята.
— Аз?
— Да. Научихме, че мисис Ингълторп ви е писала снощи. Трябва да сте получили писмото тази сутрин.
— Получих го, но то не съдържа никаква информация. Просто бележка, в която ме моли да я посетя тази сутрин, понеже искала съвета ми по някакъв много важен въпрос.
— Няма ли нещо, от което да става ясно какъв е този въпрос?
— За съжаление — не,
— Жалко — каза Джон.
— Много жалко — добави Поаро със сериозен глас.
Настъпи мълчание. Поаро остана замислен още няколко минути. Най-сетне той отново се обърна към адвоката:
— Мистър Уелс, има нещо, за което бих искал да ви попитам, стига то да не противоречи на професионалната ви етика. Кой наследява парите на мисис Ингълторп след нейната смърт?
Адвокатът се поколеба известно време, след което отвърна:
— Това скоро ще стане обществено достояние, така че ако мистър Кавендиш не възразява…
— В никакъв случай — обади се Джон.
— Не виждам защо да не отговоря на въпроса ви. Според последното й завещание от август миналата година, като се изключат различните дребни дарения за прислугата и тъй нататък, тя оставя цялото си състояние на своя заварен син — мистър Джон Кавендиш.
— А не е ли това — простете въпроса ми, мистър Кавендиш, — доста несправедливо спрямо другия заварен син — мистър Лорънс Кавендиш?
— Не, не мисля така. Вижте какво, според условията на бащиното им завещание Джон наследява имота, а Лорънс, при смъртта на доведената си майка, получава голяма сума пари. Мисис Ингълторп оставя парите си на по-старшия си заварен син със съзнанието, че той трябва да се грижи за Стайлс. Според мен това разпределение е съвсем справедливо и равнопоставено.
Поаро кимна замислено.
— Разбирам. Но нали съм прав, като мисля, че според вашите английски закони това завещание автоматично се е обезсилило с повторната женитба на мисис Ингълторп?
Мистър Уелс наведе глава в знак на съгласие.
— Точно с това щях да продължа, мосю Поаро — този документ вече е невалиден и нищожен от правна гледна точка.
— Hein![6] — каза Поаро. Той се замисли за миг, а след това попита: — Известен ли беше този факт на самата мисис Ингълторп?
— Не зная. Възможно е.
— Знаеше го — внезапно се намеси Джон. — Вчера говорихме за завещания, направени невалидни поради нов брак.
— А! И още един въпрос, мистър Уелс. Вие казахте „последното й завещание“. Означава ли това, че мисис Ингълторп е имала н други завещания?
— Средно тя правеше по едно завещание всяка година — невъзмутимо отговори мистър Уелс. — Беше склонна да мени становището си по отношение на завещанието, като с всяко ново облагодетелствуваше ту една, ту друга личност от семейството.
— Да предположим — отново поде Поаро, — че, без вие да знаете, тя е направила ново завещание в полза на някого, който по никакъв начин не може да се сметне за член на семейството — да речем, например, мис Хауърд — бихте ли се изненадали?
— Ни най-малко.
— А! — Поаро като че ли приключи с въпросите си.
Приближих се към него, докато Джон и адвокатът обсъждаха въпроса за преглеждането на документите на мисис Ингълторп.
— Смятате ли, че мисис Ингълторп е направила завещание, в което оставя всичките си пари на мис Хауърд? — попитах с приглушен и изпълнен с любопитство глас.
Поаро се усмихна.
— Не.
— Тогава защо попитахте?
— Тихо!
Джон Кавендиш се бе обърнал към Поаро:
— Ще дойдете ли с нас, мосю Поаро? Ще прегледаме документите на майка ми. Мистър Ингълторп няма нищо против да остави това на мистър Уелс и мен.
— Което много опростява нещата — подхвърли адвокатът. — От техническа гледна точка, разбира се, той има право… — Мистър Уелс не довърши изречението си.
— Първо ще огледаме бюрото в будоара — обясни Джон, — а след това ще отидем в спалнята й. Тя държеше най-важните си документи в една виолетова кутия, която ще прегледаме внимателно.
— Да — каза адвокатът, — твърде е възможно там да намерим завещание с по-късна дата от това, което е у мен.
— Има такова завещание. — Това бяха думи на Поаро.
— Какво? — Джон и адвокатът го изгледаха стреснато.
— Или по-скоро — невъзмутимо продължи моят приятел — имало е.
— Какво искате да кажете — имало е? Къде е то сега?
— Изгорено!
— Изгорено?
— Да. Погледнете тук. — Той извади овъгления къс хартия, който намерихме в камината на мисис Ингълторп и го подаде на адвоката, като накратко му обясни къде и как го беше открил.
— Но е възможно това да е старо завещание, нали?
— Не вярвам. В действителност съм почти сигурен, че то е написано не по-рано от вчера следобед.
— Какво? Невъзможно! — извикаха двамата в един глас.
Поаро се обърна към Джон.
— Ако разрешите да повикат тук градинаря, ще ви го докажа.
— О, разбира се… Но аз не виждам…
Поаро вдигна ръка.
— Направете както ви казвам. След това ми задайте колкото си искате въпроси.
— Добре. — Той дръпна звънеца. Доркас се яви на часа.
— Доркас, искаме да поговорим с Манинг. Кажи му, моля те, да дойде тук.
— Да, сър.
Доркас излезе.
Зачакахме в напрегнато мълчание. Самият Поаро се чувствуваше напълно спокойно и бършеше праха от един забравен ъгъл на библиотеката.
Тракането на подковани ботуши отвън по чакъла предизвести идването на Манинг. Джон погледна въпросително към Поаро. Последният кимна.
— Влез вътре, Манинг — каза Джон. — Искам да поговорим.
Манинг влезе бавно и нерешително през френския прозорец и застана колкото се може по-близо до него. Шапката си държеше в ръце, като внимателно я въртеше напред-назад. Беше доста прегърбен, макар самият той навярно да не беше толкова стар, колкото изглеждаше, ала очите му имаха проницателен и интелигентен поглед, на който не подхождаше бавният му и доста предпазлив говор.
— Манинг — каза Джон, — този господин ще ти зададе няколко въпроса и искам да му отговориш.
— Да, сър — промърмори Манинг.
— Вие засаждахте цветна леха пред южния край на къщата, нали, Манинг?
— Да, сър, аз и Уилям.
— И мисис Ингълторп дойде до прозореца и ви повика, нали?
— Да, сър, повика ни.
— Разкажете ми с ваши думи какво стана след това.
— Ами нищо особено, сър. Само каза на Уилям да слезе с велосипеда си до селото и да донесе бланка за завещание или нещо такова — не знам точно какво, защото тя му го написа.
— Е?
— Ами той отиде, сър.
— И какво стана после?
— Ами продължихме с бегониите, сър.
— Мисис Ингълторп не ви ли повика пак?
— Да, сър, повика ни пак двамата с Уилям.
— И тогава?
— Накара ни да влезем вътре и да се подпишем отдолу на някакъв дълъг лист, до нейния подпис.
— Видяхте ли какво пише над подписа й?
— Не, сър, беше покрито с попивателна хартия.
— И вие се подписахте където тя ви каза?
— Да, сър, първо аз, после Уилям.
— И какво направи тя после с листа?
— Ами сложи го в дълъг плик и го остави в онази виолетова кутия, дето стои на бюрото й.
— Кое време беше, когато ви повика първия път?
— Трябва да е било към четири, сър.
— Не по-рано, така ли? Не е ли могло да бъде някъде към три и половина?
— Не, сър. По-скоро малко след четири, но не преди това.
— Благодаря, Манинг, достатъчно — каза Поаро с доволен глас.
Градинарят погледна господаря си, който му кимна. Манинг вдигна ръка към челото си, измърмори нещо и заднишком излезе навън през прозореца.
Ние се спогледахме.
— Боже господи! — промълви Джон. — Какво изумително съвпадение!
— Какво съвпадение?
— Че майка ми е направила завещание в самия ден на смъртта си!
Мистър Уелс прочисти гърлото си и отбеляза сухо:
— Сигурен ли сте, че това е съвпадение, Кавендиш?
— Какво искате да кажете?
— Майка ви, както ми съобщихте, е имала сериозна кавга с… с някого вчера следобед…
— Какво искате да кажете? — отново извика Джон. Гласът му потрепери, а той силно пребледня.
— След тази кавга майка ви много внезапно и набързо прави ново завещание. Никога няма да узнаем съдържанието на това завещание, защото на никого не е казала какво предвижда то. Тази сутрин тя несъмнено щеше да се консултира с мен по въпроса, но не успя. Завещанието изчезва и тя отнася тайната му в гроба си. Страхувам се, че тук няма никакво съвпадение, Кавендиш. Мосю Поаро, сигурен съм, че ще се съгласите с мен — фактите навеждат на определени изводи.
— Независимо. от изводите — прекъсна го Джон — ние сме много признателни на мосю Поаро за разкриването на този факт. Ако не беше той, никога нямаше да узнаем за завещанието. Предполагам, че не бива да ви питам какво ви подтикна първоначално към тази мисъл?
Поаро се усмихна и отвърна:
— Един надраскан стар плик и прясно засадена леха с бегонии.
Навярно Джон щеше да продължи да го разпитва, ала в този момент се чу силен шум от мотор и ние всички се обърнахме към прозореца, край който премина кола.
— Иви! — извика Джон. — Извинете ме, Уелс. — Той изтича към преддверието.
Поаро ме изгледа изпитателно.
— Мис Хауърд — обясних аз.
— А, радвам се, че пристига. Това е една умна и сърцата жена, Хейстингс. Само дето господ не я е дарил и с красота!
Последвах примера на Джон и излязох в преддверието, където мис Хауърд полагаше усилия да се освободи от обемистите шалове, навити около главата й. Когато очите й попаднаха върху мен, обзе ме внезапно чувство на вина. Тази жена ме бе предупреждавала така настоятелно, а аз, уви, не обърнах никакво внимание на думите й! Колко прибързано и колко пренебрежително бях отхвърлил предупреждението й от съзнанието си! Сега, когато тя се оказа права по такъв трагичен начин, изпитвах срам. Колко добре бе познавала тя Алфред Ингълторп. Питах се дали ако бе останала в Стайлс, трагедията пак щеше да се случи или този човек би се уплашил от бдителните й очи?
Почувствувах облекчение, когато тя пое ръката ми и отново я стисна по добре познатия начин. В погледа й видях тъга, но не и укор; по зачервените клепачи разбрах, че е плакала, но иначе малко мъжкият й маниер не се беше променил.
— Тръгнах веднага щом получих телеграмата. Точно свършвах нощно дежурство. Наех кола. Най-бързият начин да се стигне дотук.
— Закусвала ли си нещо тази сутрин, Иви? — попита Джон.
— Не.
— Така си и мислех. Ела, закуската още не е раздигната, ще ти направят и пресен чай. — Той се обърна към мен: — Ще се погрижите ли за нея, Хейстингс? О, ето го и мосю Поаро. Той е дошъл да ни помогне, Иви.
Мис Хауърд се здрависа с Поаро, но хвърли подозрителен поглед към Джон.
— Какво искаш да кажеш — да ни помогне?
— Да ни помогне в разследването.
— Няма нищо за разследване. Пратиха ли го вече в затвора?
— Кого да пратят в затвора?
— Как кого? Ами Алфред Ингълторп, разбира се.
— Мила Иви, внимавай. Лорънс е на мнение, че майка ми е починала от сърдечен удар.
— Какъв глупак е Лорънс! — отвърна мис Хауърд. — Ясно е, че Алфред Ингълторп е убил клетата Емили, както винаги съм го казвала, че ще го направи.
— Мила Иви, не викай така силно. Каквото и да мислим или подозираме, по-добре е да говорим колкото се може по-малко засега. Съдът за установяването причините за смъртта ще бъде чак в петък.
— Чак еди-кога си! — Мис Хауърд изсумтя по един великолепен начин. — Вие сте се побъркали! Дотогава той ще напусне страната. Ако има малко акъл, хич няма да седи тук и да чака да го окачат на въжето.
Джон Кавендиш я изгледа безпомощно.
— Знам каква е цялата работа — обвини го тя. — Послушал си докторите. Никога. Какво разбират те? Нищо — само колкото да те е страх от тях. Знам го много добре — баща ми беше доктор. Онзи дребосък Уилкинс е най-големият глупак, дето съм срещала в живота си — дори аз! Сърдечен удар! Само той може да го измисли. Всеки с малко мозък в главата си ще разбере, че съпругът й я е отровил. Винаги съм казвала, че ще я убие в леглото, клетата. Сега вече го направи. А ти само знаеш да повтаряш глупости като „сърдечен удар“ и „съд за установяване на смъртта в петък“. Трябва да се засрамиш от себе си, Джон Кавендиш.
— Какво искаш да направя? — попита Джон, като не успя да потисне една лека усмивка. — По дяволите, Иви, не мога да го хвана за врата и да го замъкна в местния полицейски участък.
— Все може нещо да се направи. Разбери как го е направил. Той е много хитър. Може да е напоил мухоловки. Попитай готвачката дали не й липсват няколко листа.
В този момент бях принуден да осъзная, че да се държат мис Хауърд и Алфред Ингълторп под един покрив и при това да съжителствуват мирно, щеше да се окаже равносилно на херкулесов подвиг и съвсем не завидях на Джон. По израза на лицето му разбрах, че той напълно осъзнава трудността на положението. За момента подири спасение в бягство, като бързо напусна стаята.
Доркас донесе пресен чай. След като тя излезе, Поаро се приближи откъм прозореца, където бе седял до този момент и се настани срещу мис Хауърд.
— Мадмоазел — мрачно поде той, — искам да ви питам нещо.
— Питайте — отвърна тя, като го гледаше не особено приветливо.
— Искам да разчитам на вашата подкрепа.
— С удоволствие ще ви подкрепя да окачите Алфред Ингълторп на въжето — рязко отвърна тя. — Макар че въжето ще е твърде добре за него. Трябва да го разпънат и разкъсат на четири, както едно време.
— Значи сме на едно мнение с вас — каза Поаро, — защото и аз искам да окача престъпника на въжето.
— Алфред Ингълторп?
— Него, или някой друг.
— Няма друг. Да не би някой да е посягал да убива клетата Емили преди да дойде той? Не казвам, че не е била заобиколена от акули — била е. Ама те дебнеха само кесията й. Животът й беше извън опасност. Но ето го мистър Алфред Ингълторп — и само след два месеца — хайде!
— Повярвайте ми, мис Хауърд — каза Поаро със сериозен глас, — ако мистър Алфред Ингълторп е този човек, той няма да ми се изплъзне. Давам ви честната си дума, че ще го окача на бесилка, висока колкото тази на Аман![7]
— Това вече е нещо друго — каза мис Хауърд по-ентусиазирано.
— Моля ви обаче да ми имате доверие. Помощта ви може да бъде от голяма полза за мен. Сега ще ви обясня причината — защото от целия този дом в траур вашите очи са единствените, които са плакали.
Мис Хауърд премигна и в грубоватия й глас се прокрадна нова нотка:
— Ако имате предвид, че бях привързана към нея — да, вярно е. Емили си беше една себична старица. Много щедра, но винаги искаше нещо в замяна. Не оставяше хората да забравят какво е направила за тях — а така тя не печелеше любов. Макар да съм сигурна, че никога не го е осъзнавала, нито пък е усещала липсата й. Дано да е така. Спрямо нея аз имах особено положение. Извоювах си позиция още от началото. „Ще ти струвам толкова и толкова лири на година. Добре. Но нито пени повече, никакви чифтове ръкавици или театрални билети,“ Тя не го разбираше и понякога се засягаше. Казваше ми, че съм била глупаво горда. Не беше така, но не можех да й го обясня. Както и да е, важното е, че си запазих себеуважението. И така от цялата банда тук аз бях единствената, която можех да си позволя чувства към нея. Грижех се за нея. Пазех я от всички тук, а ето, че се появява някакъв нехранимайко с мазен език и хоп! — цялото време, което съм й посветила, отива на вятъра.
Поаро кимна съчувствено.
— Разбирам, мадмоазел, разбирам какво изпитвате. Това е съвсем естествено. Сигурно ви се струва, че ние сме студени, че ни липсват жар и енергия, но повярвайте ми, не е така.
В този момент се появи Джон и ни покани да се качим в стаята на мисис Ингълторп, тъй като те с мистър Уелс били приключили огледа на бюрото в будоара.
Докато изкачвахме стълбището, Джон хвърли поглед назад към трапезарията и поверително сниши глас:
— Ами какво ще стане, когато тези двамата се срещнат?
Поклатих безпомощно глава.
— Казах на Мари да ги държи на разстояние, доколкото това е възможно.
— А дали ще успее?
— Един господ знае. Има едно нещо обаче и то е, че самият Ингълторп не гори от желание да се среща с нея.
— Ключовете са още у вас, нали, Поаро? — попитах аз, когато стигнахме заключената врата на стаята.
Джон пое ключовете от Поаро, отвори и ние влязохме вътре. Адвокатът отиде право до писалището. Джон го последва.
— Доколкото зная, майка ми пазеше всички важни документи в тази кутия — каза той
Поаро извади малката връзка с ключове.
— Позволете. Заключих я тази сутрин, за всеки случай.
— Но сега тя е отключена.
— Невъзможно!
— Вижте. — И Джон повдигна капака й, докато говореше.
— Milles tonneres![8] — извика Поаро в пълно объркване. — А аз да държа двата ключа в джоба си! — Той се хвърли към кутията. Изведнъж се закова на място. — En voilа une affaire![9] Ключалката е разбита!
— Какво?
Поаро остави кутията обратно върху писалището.
— Но кой я е разбил? И защо? Кога? Но нали вратата е била заключена? — заваляха един след друг нашите въпроси.
Поаро им отговори категорично, почти механично:
— Кой? Това е въпросът. Защо? Ах, само да знаех. Кога? Преди не повече от час, защото тогава аз бях тук. Що се отнася до заключената врата, ключалката е твърде обикновена. Вероятно всеки ключ от която и да е врата по коридора може да я отключи.
Гледахме се един друг с опулени погледи. Поаро се приближи до камината. Външно изглеждаше спокоен, но забелязах, че ръцете му, които по силата на навика оправяха вазите за хартиени фитили по полицата над камината, потреперваха доста силно.
— Вижте, положението е следното — обади се той най-сетне. — В тази кутия е имало нещо — някакво доказателство, навярно незначително, но все пак достатъчно, за да се направи връзка между престъплението и убиеца. За него е било важно то да бъде унищожено преди да е открито и да се оцени значението му. Затова е поел и риска, големия риск да влезе тук. Когато намира кутията заключена, той решава да я разбие, издавайки по този начин идването си тук. За да извърши подобно рисковано дело, значи за него това е било от огромно значение.
— Но какво е било то?
— А! — извика Поаро, махвайки ядосано с ръка. — Това не зная! Несъмнено някакъв документ, навярно парчето хартия, което Доркас е видяла в ръката й вчера следобед. А аз — гневът му вече се лееше свободно, — какво магаре съм аз! Да не се сетя! Постъпих като последния глупак! Изобщо не трябваше да оставям тази кутия тук. Трябваше да я взема със себе си. О, трижди прасе, това съм аз! И сега го няма. Унищожено е — а дали всъщност е унищожено? Няма ли още някакъв шанс… Не трябва да оставим камък непреобърнат!
Той изскочи от стаята като луд, а аз, веднага щом успях да се окопитя, го последвах. Ала докато стигна до площадката на стълбището, него вече го нямаше.
Там стоеше Мари Кавендиш и гледаше надолу към преддверието в посоката, в която бе изчезнал.
— Какво му стана на вашия странен приятел, мистър Хейстингс? Той току-що прелетя покрай мен като полудял бик.
— Много е разтревожен — отвърнах с изтънял глас. Нямах представа дали Поаро би одобрил разкриването на случилото се. Когато видях изразителните устните на Мари Кавендиш да се разтягат в тънка усмивка, опитах се да променя темата: — Те още не са се срещнали, нали?
— Кои?
— Мистър Ингълторп и мис Хауърд.
Тя ме изгледа доста разтревожено.
— Смятате ли, че това ще бъде такава голяма беда?
— А вие какво мислите? — попитах на свой ред, при това доста изненадан.
— Мисля, че не. Тя се усмихваше по своя кротък начин. — Иска ми се да видя истинска голяма буря. Тя ще прочисти атмосферата. В момента всички ние мислим прекалено много, а казваме прекалено малко.
— Джон не е на това мнение — отбелязах аз. — Той иска да ги държи на разстояние един от друг.
— О, Джон!
Нещо в тона й ме подразни и аз не се въздържах:
— Джон е прекрасен човек!
Тя ме изгледа с любопитство за минута-две, а след това, за моя голяма изненада, каза следното:
— Вие сте лоялен към приятеля си. Ценя ви заради това.
— А вие не сте ли моя приятелка?
— Аз съм лоша приятелка.
— Защо говорите така?
— Защото е вярно. Днес съм внимателна към приятелите си, а утре ги зарязвам напълно.
Не зная какво ме накара, но явно нервите ми не издържаха и аз казах нещо много глупаво и невъзпитано:
— И все пак изглежда вниманието ви към доктор Бауърстейн никога не се променя!
В същия момент съжалих за думите си. Лицето й се вкамени. Имах чувството, че върху него се бе спуснала желязна завеса, зад която се скри истинската жена. Без да каже дума, тя се обърна и слезе по стълбите, а аз останах да гледам след нея като някой идиот.
В следващия момент вниманието ми се привлече от някаква ужасна крамола, която се чуваше отдолу. Поаро викаше и обясняваше нещо на висок глас. Стана ми неприятно при мисълта, че дипломатичността ми бе отишла на вятъра. Този човечец в момента разказваше за случилото се на всички — нещо, което лично аз смятах за лишено от мъдрост. Още веднъж изпитах съжаление, че моят приятел бе склонен в моменти на голямо вълнение да губи разсъдъка си. Бързо се спуснах надолу по стълбите. Появата ми усмири Поаро почти веднага. Дръпнах го настрани.
— Драги човече — казах аз, — смятате ли, че това, което правите, е умно? Как може да разказвате на всички за случилото се? Ами нали по този начин се навирате сам в ръцете на престъпника?
— Така ли смятате, Хейстингс?
— Убеден съм.
— Е, добре, приятелю. Ще го взема предвид.
— Чудесно Но май за съжаление вече е малко късно.
— Вярно е.
Той изглеждаше толкова съкрушен и засрамен, че го съжалих, макар да смятах упрека си към него за справедлив и мъдър.
— Е — каза той най-сетне, — да вървим, mon ami.
— Приключихте ли тук?
— Засега — да. Ще ме изпратите ли до селото?
— С удоволствие.
Той вдигна куфарчето си и ние излязохме през отворения прозорец на гостната. Синтия Мърдок тъкмо влизаше и Поаро й направи място, за да мине.
— Извинете ме, мадмоазел, една минутка.
— Да? — обърна се тя към него.
— Приготвяли ли сте някога лекарствата на мисис Ингълторп?
Лицето й леко порозовя, когато отвърна малко смутено:
— Не.
— Значи само праховете й?
Руменината се засили, когато Синтия отговори.
— О, да. Веднъж й приготвих някакви прахове за сън.
— Тези ли?
Поаро извади празната кутийка, която бе съдържала праховете. Тя кимна.
— Можете ли да ми кажете какви бяха те? Сулфонал? Веронал?
— Не, бромидни прахчета.
— А! Благодаря ви, мадмоазел. Довиждане.
Когато забързано се отдалечавахме от дома, аз го погледнах още веднъж. И преди често бях забелязвал, че ако е развълнуван от нещо, очите му стават зелени като на котка. Сега блестяха като смарагди.
— Приятелю — обади се той най-сетне, — имам една идейка — много странна и вероятно абсолютно невъзможна. И все пак тя напълно подхожда.
Вдигнах рамене. Лично аз си мислех, че Поаро беше твърде много отдаден на тези свои фантастични идейки. В настоящия случай истината, разбира се, беше съвсем обикновена и очевидна.
— Значи това е обяснението на празния етикет върху кутийката — казах аз. — Много просто, както сам казахте. Направо се чудя как не се сетих сам.
Поаро явно не ме слушаше.
— Открили са и още нещо, lа-bas[10] — каза той, посочвайки с палец през рамо към Стайлс. — Каза ми го мистър Уелс, когато се качвахме по стълбите.
— Какво е то?
— В писалището, в будоара, открили заключено завещание на мисис Ингълторп, с дата отпреди женитбата й, в което оставя парите си на Алфред Ингълторп. Сигурно е било изготвено по времето, когато са били сгодени. Мистър Уелс доста се изненада, както и Джон Кавендиш. Написано е на един от онези готовите формуляри и подписано от двама свидетели от прислугата — но не от Доркас.
— Мистър Ингълторп знаел ли е за него?
— Казва, че не.
— Това е малко съмнително — скептично отвърнах аз. — Човек може да се обърка от всички тези завещания. Кажете ми как открихте по онези надраскани думи на плика, че вчера следобед е било направено завещание?
Поаро се усмихна.
— Мои ami, не ви ли се е случвало понякога, когато пишете писмо, да не можете да се сетите за правописа на някоя дума?
— Да, често. Предполагам, че се случва с всеки.
— Точно така. А в такива случаи не опитвате ли да напишете думата един или два пъти в края на попивателната хартия или на употребяван лист, за да видите дали изглежда правилно? Е, точно това е направила и мисис Ингълторп. От онези надраскани думи се вижда, че отначало думата „possessed“ е написана с едно „s“, a после вече правилно — с две. За да се увери, тя първо я е написала в изречение, ето така: „I am possessed“. Е, и какво узнах от това? Узнах, че този следобед мисис Ингълторп е писала думата „possessed“ и тъй като споменът за късчето хартия от камината беше още пресен в съзнанието ми, вероятността за завещание — (подобен документ почти със сигурност би съдържал тази дума)[11] — ми дойде наум. Тази вероятност беше потвърдена и от още едно обстоятелство. В общата суматоха онази сутрин будоарът остана непометен и близо до писалището открих следи от кафяв тор и пръст. Приближих се до прозореца и веднага видях, че в лехите има прясно посадени бегонии. Торът в лехите беше точно като тора в будоара, а от вас пък научих, че бегониите са били посадени вчера следобед. Сега вече бях сигурен, че единият, а може би и двамата градинари — защото в лехите имаше отпечатъци от два чифта стъпки — са влизали в будоара, защото ако мисис Ингълторп просто е искала да поговори с тях, по всяка вероятност тя би отишла до прозореца и тогава те не биха влизали изобщо в стаята. Вече бях съвсем убеден, че тя е направила ново завещание и че е повикала двамата градинари да се подпишат като свидетели под нейното име. Събитията доказаха, че съм бил прав в предположението си.
— Много умно — чистосърдечно признах аз. — Трябва да призная, че изводите, които аз направих от тези надраскани думи, бяха доста погрешни.
Той се усмихна.
— Поотпуснали сте въображението си. Въображението е добър слуга, но лош господар. Най-простото обяснение често пъти е и най-вероятното.
— И още нещо — как разбрахте, че ключът за кутията с документи е бил изгубен?
— Нямах представа за това. Беше просто предположение, което се оказа вярно. Сам видяхте, че ключът имаше парче извита тел около дупката си. Веднага си направих извода, че вероятно е бил откъснат от не дотам здрава халка. Ако е бил изгубен и намерен, мисис Ингълторп веднага би го поставила обратно на халката; но там намерих само този, който явно беше дубликатът — много нов и лъскав, а това пък ме наведе на мисълта, че някой друг е поставил оригиналния ключ в ключалката на кутията.
— Да — казах аз, — несъмнено това е бил Алфред Ингълторп.
Поаро ме изгледа с любопитство.
— Толкова ли сте уверен в неговата вина?
— Ами да, естествено. Всеки нов факт като че ли я доказва все по-ясно.
— Напротив — кротко отвърна Поаро. — Има няколко неща в негова полза.
— О, хайде и вие сега!
Да.
— Виждам само едно.
— И то е?
— Това, че не е бил в къщата снощи.
— Лошо попадение, както казвате вие англичаните! Избрахте това, което според мен сочи срещу него.
— Как така?
— Защото ако мистър Ингълторп е знаел, че жена му е щяла да бъде отровена снощи, той със сигурност е щял да уреди нещата така, че да отсъствува от къщата. Оправданието му явно беше измислено. Остават ни две възможности — или е знаел какво е щяло да се случи или е имал собствена причина да отсъствува.
— И каква е била причината? — скептично попитах аз.
Поаро вдигна рамене.
— Откъде да зная? Несъмнено причината е такава, че би го дискредитирала. Този Ингълторп, струва ми се, е малко нехранимайко, но това не го прави автоматично и убиец.
Поклатих недоверчиво глава.
— Не сме съгласни, така ли? — попита Поаро. — Е, да го оставим тогава. Времето ще покаже кой от нас е прав. Сега нека обърнем внимание на другите страни от случая. Какво мислите за факта, че всички врати на спалнята са били залостени отвътре?
— Ами… — започнах аз. — На това трябва да се погледне логично.
— Точно така.
— Бих казал следното: вратите са били залостени — видяхме го със собствените си очи — ала петното от свещта на пода, както и унищожаването на завещанието сочат, че някой е влизал в стаята през нощта. Съгласен ли сте дотук?
— Напълно. Изложението ви се отличава с възхитителна интелигентност. Продължавайте.
— Значи — подех аз окуражен — щом като този, който е бил вътре, не е влязъл през прозореца, нито по някакъв чудотворен начин, то тогава следва, че вратата е била отворена отвътре от самата мисис Ингълторп. Това засилва убеждението, че въпросната личност е била съпругът й.
Поаро поклати глава.
— Защо ще го е направила? Тя залоства вратата към неговата стая — нещо доста необичайно от нейна страна, — защото се скарва жестоко с него този същия следобед. Не, той е последният човек, когото тя би пуснала вътре.
— Но сте съгласен с мен, че вратата трябва да е била отворена от самата мисис Ингълторп?
— Съществува и друга вероятност. Може да е забравила да залости вратата към коридора, когато си е лягала и да го е направила по-късно, когато е ставала някъде призори.
— Поаро, сериозно ли мислите така?
— Не твърдя, че е така, но е възможно. А сега нещо друго — какво мислите за разговора, който сте чули между мисис Кавендиш и свекърва й?
— Бях го забравил — отвърнах замислено. — Както и преди, за мен това си остава загадка. Струва ми се невероятно за жена като мисис Кавендиш, толкова горда и сдържана, да се намесва така грубо в нещо, което изобщо не е нейна работа.
— Прав сте. За жена с нейното възпитание това е нещо изумително.
— При всички положения това е интересно — съгласих се аз. — Но все пак е маловажно и не би трябвало да се взема под внимание.
Поаро изпъшка.
— Какво съм ви казвал винаги? Всичко трябва да се взема под внимание. Ако фактът не пасва на теорията, тогава разкарайте теорията.
— Е, добре, ще видим — казах аз наежено.
— Да, ще видим.
Бяхме стигнали Лийстуейс Котидж и Поаро ме покани горе в стаята си. Предложи ми една от късите руски цигари, от които някога самият той запалваше. Беше ми забавно да видя как внимателно събира изгорелите кибритени клечки в порцеланова купичка. Моментното ми раздразнение изчезна.
Поаро бе поставил столовете ни пред отворения прозорец, откъдето се виждаше селската улица. Свежият въздух подухваше навътре, топъл и ободряващ. Денят се очертаваше горещ.
Изведнъж вниманието ми бе привлечено от някакъв върлинест млад човек, който бързо тичаше по улицата. По-необичайна гледка представляваше изражението на лицето му — рядка смесица от ужас и вълнение.
— Вижте, Поаро! — извиках аз.
Той се наведе напред.
— Ха! — каза той. — Това е мистър Мейс от аптеката. Идва насам.
Младежът се спря пред Лийстуейс Котидж и след известно колебание похлопа силно по вратата.
— Една минутка — провикна се Поаро от прозореца. — Идвам.
Като ми махна да го последвам, той изтича надолу по стълбите и отвори вратата. Мистър Мейс започна веднага:
— О, мистър Поаро, извинете ме за безпокойството, не чух, че току-що сте се върнали от имението.
— Да, така е.
Младежът облиза пресъхналите си устни. Лицето му менеше израженията си по много любопитен начин.
— Цялото село говори за това как мисис Ингълторп е починала така внезапно. Хората казват — той предпазливо сниши глас, — че е била отровена!
Поаро остана невъзмутим.
— Само лекарите могат да кажат това, мистър Мейс.
— Да, точно така… Разбира се… — Младежът се поколеба, но вълнението му взе връх. Той сграбчи Поаро за ръката и зашепна вече съвсем тихо: — Само ми кажете, мистър Поаро — не е… не е стрихнин, нали?
Почти не успях да чуя какво отвърна Поаро. Явно беше нещо неангажиращо. Младежът си замина и като затваряше вратата, очите на Поаро срещнаха моите.
— Да — каза той със сериозен глас. — Този младеж ще има какво да каже пред съда за установяването причините за смъртта.
Бавно се качихме горе. Тъкмо отварях уста, когато Поаро ме възпря с ръка.
— Не сега, не сега, mon ami. Нужно ми е да размисля. Умът ми е в някакъв безпорядък, а това не е добре.
Той прекара десетина минути в мълчание и пълна неподвижност, като се изключат няколкото изразителни помръдвания на веждите, а през цялото това време очите му придобиваха все по-зелен цвят. Най-сетне въздъхна дълбоко.
— Всичко е наред. Лошото премина. Сега вече всичко е на мястото си. Човек не трябва да допуска подобни обърквания. Случаят още не е ясен, не. Защото той е изключително сложен! Той ме озадачава. Мен, Еркюл Поаро! Съществуват два факта от голямо значение.
— И кои са те?
— Първият е състоянието на времето вчера. Това е много важно.
— Но денят беше чудесен! — прекъснах го аз. — Поаро, вие се шегувате с мен!
— Ни най-малко. Термометърът отбеляза двадесет и осем градуса на сянка. Не го забравяйте, приятелю. Това е ключът към цялата загадка!
— А вторият факт? — попитах аз.
— Това е важният факт, че мосю Ингълторп се облича с много особени дрехи, има черна брада и носи очила.
— Поаро, струва ми се, че не говорите сериозно.
— Говоря абсолютно сериозно, приятелю.
— Но това е детинщина!
— Не, това е извънредно сериозно.
— Ами ако предположим, че журито при съда за установяването причините за смъртта отсъди „предумишлено убийство“ срещу Алфред Ингълторп? Какво ще стане тогава с вашите теории?
— Няма да се разклатят нито на йота от това, че дванадесет глупака са сгрешили! Но това няма да се случи. Първо, защото едно селско жури няма да иска да поеме отговорността върху себе си, а мистър Ингълторп практически е в положението на местен господар. И освен това — добави той миролюбиво, — аз няма да го допусна!
— Вие няма да го допуснете?
— Няма.
Погледнах необикновения човечец, като в мен се блъскаха едновременно и раздразнение, и забавление. Той беше толкова непоклатимо уверен в себе си. Сякаш прочел мислите ми, той вежливо кимна.
— О, да, mon ami. Ще постъпя така, както ви казвам. — Стана и сложи ръка на рамото ми. Физиономията му претърпя коренна промяна. Очите му се наляха със сълзи. — През всичкото това време си мисля за клетата мисис Ингълторп, която е мъртва. Тя не се е радвала на прекомерна любов, не. Но беше много добра към нас, белгийците — и аз съм й длъжник.
Понечих да кажа нещо, но Поаро не ми позволи.
— Чуйте това, Хейстингс. Тя никога не би ми простила, ако позволя Алфред Ингълторп, съпругът й, да бъде арестуван сега, когато една моя дума може да го спаси!