Агата Кристи
Аферата в Стайлс (10)

ГЛАВА 10
Арестът

За моя неприятна изненада Поаро не си беше у дома и от възрастния белгиец, който ми отвори, научих, че вероятно е заминал за Лондон.

Бях напълно объркан. Каква работа, по дяволите, имаше Поаро в Лондон? Някакво внезапно решение ли беше това или вече го е бил решил, когато се разделихме само преди няколко часа?

Върнах се в Стайлс доста ядосан. Поаро го нямаше и аз не знаех какво да предприема. Беше ли предвидил този арест? А не е ли той, както личи по всичко, причината за арестуването на Бауърстейн? Не можех да намеря отговорите на тези въпроси. А междувременно какво трябваше да направя? Да оповестя ли открито ареста в Стайлс или не? Макар и да не смеех да го призная пред себе си, мисълта за Мари Кавендиш не ми даваше покой. Нямаше ли това да бъде прекалено голям шок за нея? За момента бях отхвърлил всякакви подозрения спрямо мисис Кавендиш. Тя не можеше да бъде замесена, — в противен случай щях да дочуя някакво подхвърляне.

Разбира се, не беше възможно вечно да се крие арестът на доктор Бауърстейн от нея. Още утре новината щеше да бъде във всички вестници. И все пак не смеех да кажа никому. Ако Поаро беше тук, щях да потърся съвета му. Какво го беше прихванало, та да хукне за Лондон по този необясним начин?

Въпреки отношението ми към него в момента, мнението ми за неговата мъдрост се повиши неимоверно. Ако не беше той, никога не бих заподозрял доктора. Да, този дребен човечец определено притежаваше голям ум.

След известен размисъл реших да уведомя Джон за новината и да го оставя той сам да прецени дали да я оповести публично или не.

Когато му казах какво съм научил, той чак подсвирна от изненада.

— Боже всемогъщи! Значи все пак вие бяхте прав. Тогава не ви повярвах.

— Да, звучи невероятно, но щом веднъж свикнеш с тази мисъл, тогава всичко отива на мястото си. А сега какво ще правим? Разбира се, още утре това ще се знае от всички.

Джон се замисли.

— Няма значение — обади се той най-сетне. — Засега няма да казваме нищо. Просто няма нужда. Както сам казвате, скоро ще го знаят всички.

Но какво беше огромното ми учудване, когато разтворих вестниците рано на следващата сутрин и не намерих нито дума за арестуването! Имаше колона, озаглавена „Случаят на отровителство в Стайлс“, която не съдържаше нищо особено, и нито дума повече. Беше доста необяснимо, но предположих, че Джап е имал някакви свои причини да не го съобщава на пресата. Това ме обезпокои малко, защото предполагаше възможност за нови арести.

След закуска реших да сляза до селото и да видя дали Поаро не се е върнал; ала малко преди да поема, на един от прозорците се появи познато лице и един още по-познат глас каза:

— Bonjour, mon ami!^[1]

— Поаро! — възкликнах аз облекчена и като го сграбчих за двете ръце, го издърпах в стаята. — Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя! Слушайте, на никого не съм казал, освен на Джон. Добре ли постъпих?

— Приятелю — отвърна Поаро, — не разбирам за какво говорите.

— За арестуването на доктор Бауърстейн, разбира, се — отговорих нетърпеливо.

— Значи Бауърстейн е арестуван, така ли?

— Ама вие не знаехте ли?

— Ни най-малко. — Ала след кратка пауза добави: — Но не съм изненадан. В края на краищата ние сме на не повече от две-три мили от брега.

— Брега ли? — попитах учудено. — Какво общо има брегът тук?

Поаро сви рамене.

— Ами много ясна връзка!

— Не и за мен. Зная, че не съм много схватлив, но не виждам какво общо има между близостта на брега и убийството на мисис Ингълторп.

— Нищо общо, разбира се — отвърна Поаро и се ухили. — Но нали говорехме за арестуването на доктор Бауърстейн?

— Да, той е задържан за убийството на мисис Ингълторп…

— Какво? — извика Поаро с изненадано оживление. — Доктор Бауърстейн задържан за убийството на мисис Ингълторп?

— Да.

— Невъзможно! Това е вече един прекалено хубав фарс! Кой ви каза това, приятелю?

— Всъщност никой — признах си аз. — Но той е арестуван.

— О, да, напълно възможно е. Само че за шпионаж, mon ami.

— За шпионаж? — ахнах аз. — Точно така.

— А не за отравянето на мисис Ингълторп?

— Не, освен ако нашият приятел Джап не се е побъркал напълно — кротко отвърна Поаро.

— Но… но аз мислех, че и вие го мислите, не е ли така?

Поаро ме изгледа с поглед, в който жаловитото му учудване беше примесено с пълното съзнание за абсурдността на подобна идея.

— Да не искате да кажете — попитах аз, нагаждайки се бавно към новата идея, — че доктор Бауърстейн е шпионин?

Поаро кимна с глава.

— Никога ли не сте го подозирали?

— Никога не ми е минавало през ум.

— Значи не ви е изглеждало странно, че един прочут лондонски лекар се заробва в някакво селце и че има навика да се разхожда в най-различни часове на нощта, при това напълно облечен?

— Не — признах аз. — Никога не съм си го помислял.

— Той, разбира се, е германец по рождение — замислено каза Поаро, — макар поради дългогодишната си практика тук никой да не го смята за нещо друго, освен за англичанин. Бил е натурализиран преди около петнадесетина години. Много умен човек — евреин, разбира се.

— Изменник! — възмутено извиках аз.

— В никакъв случай. Тъкмо обратното — той е патриот. Помислете си само какво е готов да загуби. Възхищавам му се.

Аз обаче не бях в състояние да приема нещата през философския поглед на Поаро.

— И това е човекът, с когото мисис Кавендиш е бродила из околността! — извиках с възмущение.

— Да. Предполагам, че я е намирал за доста удобна — отбеляза Поаро. — Докато клюкарите са се занимавали главно със свързването на техните имена, всякакви останали лутаници на доктора са оставали незабелязани.

— Значи мислите, че него изобщо не го е било грижа за нея? — попитах аз развълнувано, дори твърде развълнувано, като се вземеха предвид обстоятелствата.

— Това, разбира се, не мога да твърдя със сигурност. Но да ви кажа ли собственото си мнение по въпроса, Хейстингс?

— Да.

— Е, чуйте го тогава — на мисис Кавендиш не й пука и никога не й е пукало ей толкова за доктор Бауърстейн!

— Наистина ли мислите така? — Не можах да скрия удоволствието си аз.

— Съвсем сигурен съм в това. И ще ви кажа защо.

— Да?

— Защото й пука за друг, mon ami!

— О! — Какво ли имаше предвид? Почувствувах как ме обзема приятна топлина. Що се отнасяше до жени, аз не съм суетен, но си припомних известни доказателства, които навремето явно бях подминал с лека ръка, но които като че ли несъмнено сочеха…

Приятните ми мисли бяха прекъснати от внезапното появяване на мис Хауърд. Тя бързо се огледа, за да се убеди, че в стаята няма никой друг и светкавично извади лист стара опаковъчна хартия. Подаде я на Поаро, като придружи това с тайнствените думи:

— Върху гардероба.

След което веднага напусна стаята. Поаро развълнувано разгъна хартията и нададе вик на задоволство. После я разгърна върху масата.

— Елате насам, Хейстингс. Кажете ми какъв е този инициал — „J.“ или „L.“?

Листът беше със среден размер, доста прашен, сякаш е лежал някъде дълго време. Вниманието на Поаро обаче беше привлечено от етикета. В горната част на хартията стоеше печатът на фирмата Парксънс, известни театрални костюмиери, а на него беше написан следният адрес — „… (въпросният инициал). Кавендиш, Ескуайър, Стайлс Корт, Стайлс Ст. Мари, Есекс“.

— Може да е „T.“, а може и да е „L.“ — казах аз, след като го оглеждах в продължение на една-две минути. — Със сигурност обаче не е „J.“

— Добре — отвърна Поаро, като отново сгъна хартията. — И аз споделям вашето мнение. Това е „L.“, бъдете сигурен!

— Откъде се появи този лист? — полюбопитствувах аз. — Важен ли е?

— От умерена важност. Просто потвърждава едно мое предположение. След като допуснах, че той може да съществува, накарах мис Хауърд да го потърси и, както виждате, тя го намери.

— Какво искаше да каже с това „Върху гардероба“?

— Просто имаше предвид — веднага ми отвърна Поаро, — че го е намерила върху някакъв гардероб.

— Странно място за един лист хартия — казах аз.

— Ни най-малко. Горната част на гардероба е чудесно място за опаковъчна хартия и картонени кутии. И аз ги държа там. Подреждаш ги добре и нищо не дразни окото.

— Поаро — попитах го много сериозно, — намерихте ли разрешението на това престъпление?

— Да, сиреч искам да кажа, че вероятно вече зная как е било извършено.

— А!

— За съжаление, не разполагам с доказателства, които да подкрепят предположението ми, освен ако… — С внезапен прилив на енергия той ме сграбчи за ръката и ме замъкна надолу из преддверието, като развълнувано викаше на френски: — Мадмоазел Доркас, мадмоазел Доркас, un moment, s’il vous plait!^[2]

Доркас, разтревожена от виковете, изскочи откъм кухнята.

— Драга моя Доркас, имам идея, една идейка и ако тя се докаже — какъв великолепен шанс! Кажете ми, Доркас, не във вторник, а в понеделник, деня преди трагедията, да е ставало нещо със звънеца на мисис Ингълторп?

Доркас изглеждаше много изненадана.

— Да, сър, сега като го казвате, се сещам, че му имаше нещо. Само не мога да разбера откъде го знаете. Мишка или нещо друго беше прегризало шнура му. Във вторник сутринта дойде човек и го оправи.

С продължително възклицание на задоволство, което наподобяваше екстаз, Поаро ме поведе обратно към малката дневна.

— Виждате ли, човек не трябва да търси външни доказателства — не, достатъчно е да разсъждава. Но нали знаете, че плътта е слаба — цяло удоволствие е да разбереш, че си на прав път. А, приятелю, сега се чувствувам така, сякаш са ми пораснали криле! Мога да скачам! Мога да летя!

И в действителност той започна да подскача и лети лудешки по тревата пред френския прозорец.

— Какво го е прихванало вашия забележителен приятел? — попита един глас зад мен и когато се обърнах, видях Мари Кавендиш. Тя се усмихна, усмихнах се и аз. — Какво става?

— Наистина ми е трудно да ви обясня. Той попита Доркас за някакъв звънец и толкова се зарадва на отговора й, че сега го виждате как щастливо подскача наоколо.

Мари се засмя.

— Колко смешно! Но той като че ли си тръгва. Няма ли да остане тук днес?

— Не зная. Вече се отказах да отгатвам какво ще направи в следващия момент.

— Той със всичкия си ли е, мистър Хейстингс?

— Честно казано, не зная. Понякога ми се струва, че е съвсем откачен, а после, когато започва да ми се струва, че повече няма накъде, откривам, че лудостта му си има своя методичност.

— Аха.

Въпреки смеха си, тази сутрин Мари изглеждаше замислена. Имаше унил, почти тъжен вид.

Моментът ми се стори подходящ да я заговоря по въпроса за Синтия. Започнах съвсем тактично, поне така си мислех, но преди да кажа нещо повече, тя властно ме прекъсна.

— Не се съмнявам, че сте отличен адвокат, мистър Хейстингс, но в този случай само пилеете таланта си. Никаква опасност не грози Синтия, ако имате предвид някакво лошо отношение от моя страна.

Започнах леко да заеквам, че съм се надявал, че тя не си е помислила… Тя обаче отново ме прекъсна и този път думите й бяха толкова неочаквани, че буквално заличиха Синтия и нейните проблеми от съзнанието ми.

— Мистър Хейстингс — каза тя, — смятате ли, че ние със съпруга ми сме щастливи?

Бях доста стъписан и едва успях да измърморя нещо от рода на това, че не е моя работа да мисля за тези неща.

— Е — отвърна ми тя спокойно, — независимо дали е ваша работа или не, ще ви кажа, че ние не сме щастливи.

He отвърнах нищо, защото видях, че още не е свършила.

Тя започна бавно да крачи из стаята с леко наведена глава, като нежно поклащаше своята крехка и гъвкава фигура. Внезапно се закова на място и ме погледна.

— Вие не знаете нищо за мен, нали? — попита тя. — Откъде съм, коя съм била, преди да се омъжа за Джон — фактически нищо, нали? Добре, ще ви кажа. Ще ви направя мой отец-изповедник. Вие сте добър, да, уверена съм в добротата ви.

Но някак си не се почувствувах толкова извисен, колкото изискваше случаят. Спомних си, че и Синтия бе започнала да споделя пред мен по твърде подобен начин. Освен това отецът би трябвало да е по-възрастен, тъй като изповедта не е дело, което да приляга много на един млад мъж.

— Баща ми беше англичанин — каза мисис Кавендиш, — но майка ми беше рускиня.

— А — казах аз, — сега разбирам…

— Разбирате какво?

— Онова странно, чуждоземско нещо, което винаги съм долавял у вас.

— Предполагам, че майка ми е била голяма красавица. Не зная, защото никога не съм я виждала. Починала е, когато съм била съвсем малка. Имало е нещо трагично в смъртта й, доколкото зная — взела е прекалено голяма доза приспивателно по погрешка. Каквото и да е било, баща ми останал безутешен. Малко след това постъпил в консулските служби. Навсякъде съм го придружавала. Когато станах на двадесет и три, бях обиколила вече почти целия свят. Животът ми беше прекрасен — харесваше ми много.

На лицето й се появи усмивка и тя отметна глава назад. Като че ли спомените я бяха пренесли в онези хубави дни.

— Но тогава баща ми почина. Останах с много малко средства. Наложи се да отида да живея при някакви възрастни мои лели в Йоркшир. — Тя потрепери. — Ще ме разберете, когато ви кажа, че за момиче с моя дотогавашен начин на живот това беше нещо ужасно. Тесногръдието и убийствената монотонност почти ме бяха довели до полуда. — Тя спря за момент и после добави с по-различен тон: — И тогава срещнах Джон Кавендиш.

— Да?

— Можете да си представите, че от гледна точка на лелите ми за мен той беше отлична партия. Но съвсем честно мога да ви кажа, че не този факт реши нещата. Не, за мен той просто беше начин да се измъкна от непоносимото еднообразие на онзи живот.

Не я прекъснах и след малко тя продължи:

— Не ме разбирайте погрешно. С него постъпих съвсем почтено. Казах му истината — че го харесвам много, че се надявам тези чувства да се задълбочат, но че не съм, както се изразяват хората, „влюбена“ в него. Той заяви, че това го удовлетворява и така — и така ние се оженихме.

Тя помълча малко по-дълго, а челото й леко помръкна. Изглежда правеше сериозна преоценка на онези отминали дни.

— Мисля… Струва ми се, че отначало не беше безразличен към мен. Но предполагам, че не сме си подхождали. Почти веднага се отдръпнахме един от друг. Аз — това далеч не ласкае гордостта ми, но е самата истина, — скоро му омръзнах. — Сигурно съм изразил някакво несъгласие, защото тя бързо додаде: — О, вярно е! Това вече няма никакво значение сега, когато сме стигнали до кръстопътя на раздялата.

— Какво искате да кажете? Тя отвърна спокойно:

— Искам да кажа, че нямам намерение да оставам в Стайлс.

— Вие с Джон няма да живеете тук?

— Джон може да живее тук, но не и аз.

— Смятате да го напуснете?

— Да.

— Но защо?

Тя направи дълга пауза, но най-накрая каза:

— Навярно… защото искам да съм свободна!

Докато говореше, пред очите ми се появи внезапно видение на широки хоризонти, девствени гори, земи, непознати за човешки крак — и осъзнах какво влагаше в думата „свобода“ човек като Мари Кавендиш. За момент сякаш я видях такава — гордо и волно създание, свенлива планинска птица, неукротена от цивилизацията. От устните и се отрони слаб вик:

— О, вие не знаете, не знаете какъв затвор за мен е било това омразно място!

— Разбирам — отвърнах аз, — но… но не правете нищо прибързано.

— Прибързано, така ли? — гласът й имитираше моя апел към благоразумие.

Тогава изведнъж изтърсих нещо, за което бих си отхапал езика:

— Знаете ли, че доктор Бауърстейн са го арестували?

Лицето й веднага застина като маска, която прикри всякакви чувства.

— Джон беше много любезен тази сутрин и ме уведоми за това.

— И какво мислите по въпроса? — неуверено я попитах аз.

— По кой въпрос?

— За ареста?

— Какво трябва да мисля? Явно той е немски шпионин; така поне Джон е чул от градинаря.

Гласът и лицето й бяха напълно лишени от всякаква изразност. Вълнуваше ли се или не?

Тя се отдалечи на една-две крачки и докосна една от вазите с цветя.

— Съвсем са увяхнали. Трябва да ги сменя. Може ли да се отместите? Благодаря ви, мистър Хейстингс. — Тя тихо мина покрай мен и излезе през прозореца, като хладно ми кимна, че срещата ни е приключила.

Не, Мари Кавендиш положително не се вълнуваше за Бауърстейн. Нямаше жена, която да изиграе тази роля с толкова хладно безразличие.

Поаро не се вясна на следващата сутрин, нямаше помен и от хората от Скотланд Ярд.

Към обяд обаче се появи ново доказателство, или по-скоро липсата на такова. Напразно се бяхме опитвали да издирим четвъртото писмо, което мисис Ингълторп бе писала вечерта преди смъртта си. След като не открихме нищо, прекратихме усилията си с надеждата, че то ще се появи само някой ден. Точно това и се случи, когато по втората поща получихме писмо от едно френско музикално издателство, в което мисис Ингълторп се уведомяваше, че чекът й е получен и че, за съжаление, те не са могли да издирят някаква серия от руски романси. И така последната надежда да се намери ключ към загадката с помощта на кореспонденцията на мисис Ингълторп от онази фатална вечер трябваше да се изостави.

Тъкмо преди чая се разходих до Поаро, за да му кажа за новото разочарование, но за мое раздразнение открих, че отново беше излязъл.

— Пак ли е в Лондон?

— О, не, мосю, взе влака за Тадминстър. Отивал да разгледа аптеката на някаква млада дама, така каза.

— Глупаво магаре! — не се сдържах аз. — Нали му казах, че сряда е единственият ден, когато тя не е там! Добре тогава, предайте му да ми се обади утре сутринта.

— Разбира се, мосю.

Но и на следващия ден Поаро не се появи. Започвах да се ядосвам. Отношението му към нас едва ли можеше да се окачестви като много любезно.

След обяда Лорънс ме дръпна настрани и ме попита дали ще го видя.

— Не, струва ми се, че не. Той може сам да дойде да ни види, ако пожелае.

— О! — Лорънс имаше нерешителен вид. В поведението му се долавяше необичайна нервност и възбуда и това разпали любопитството ми.

— Какво има? — попитах аз. — Мога да отида, ако се налага.

— Не е нещо кой знае какво, но… Е, добре, ако ходите, бихте ли му предали… — той сниши гласа си до шепот: — Мисля, че намерих другата чашка за кафе!

Почти бях забравил за това загадъчно послание на Поаро, но то отново разпали любопитството ми.

Лорънс не каза нищо повече, затова реших да пренебрегна гордостта си и пак да потърся Поаро в Лийстуейс Котидж.

Този път бях посрещнат с усмивка. Мосю Поаро си бил у дома. Дали съм щял да се кача? Разбира се, че го направих.

Поаро седеше на масата, обхванал главата си с ръце. При влизането ми веднага скочи на крака.

— Какво има? — попитах загрижено. — Надявам се, че не ви е зле?

— Не, не ми е зле. Само че в момента решавам много важен проблем.

— Дали да хванем престъпника или не? — пошегувах се аз.

За голяма моя изненада обаче Поаро кимна утвърдително.

— „Да говориш или не“, както е казал вашият толкова велик Шекспир, „това е въпросът“.

Не си направих труда да поправя цитата.

— Шегувате се, нали, Поаро?

— Не се шегувам ни най-малко. Защото на везните е сложено най-сериозното нещо от всички неща.

— И то е?

— Щастието на една жена, mon ami — каза мрачно той.

Не знаех какво да отвърна.

— Моментът е настъпил — замислено каза Поаро, — а аз не зная какво да правя. Защото, вижте, аз играя със голям залог. Единствено аз, Еркюл Поаро, мога да направя подобен опит! — И той гордо се тупна в гърдите.

След като помълчах достатъчно, за да не разваля този ефект, аз му предадох думите на Лорънс.

— Аха! — извика той. — Значи е намерил другата чашка. Това е добре. Този ваш мосю Лорънс с продълговатото лице вероятно притежава повече интелигентност, отколкото изглежда на пръв поглед!

Самият аз нямах високо мнение за интелигентността на Лорънс; само че не посмях да противореча на Поаро, а вместо това дружески го укорих, загдето е забравил кога е почивният ден на Синтия.

— Вярно е. Главата ми е като сито. Но пък другата млада дама беше много любезна. Тя прояви съчувствие към моето разочарование и най-внимателно ми показа всичко.

— Е, добре, радвам се. Тогава не ви остава нищо друго, освен да пиете чай със Синтия някой друг ден.

Съобщих му за писмото.

— Жалко — каза той. — Възлагах надежди на това писмо. Но, уви, не им е било писано да се сбъднат. Загадката трябва да се разплете отвътре. — Той почука по челото си. — С тези малки сиви клетки. От тях зависи. — След което попита внезапно: — Можете ли да разчитате отпечатъци от пръсти, приятелю?

— Не — казах аз изненадано. — Зная, че няма два еднакви отпечатъка, но това rope-долу е всичко.

— Точно така.

Той отключи едно чекмедже и постави някакви фотографии на масата.

— Номерирал съм ги така: 1, 2, 3. Бихте ли ми ги описали?

Внимателно разгледах фотографиите.

— Виждам, че това са големи увеличения. На номер 1, бих казал, има отпечатъци на мъжки пръсти — палец и показалец. Тези от номер 2 са на дама — по-дребни са и значително се различават във всяко отношение. На номер 3 — тук направих известна пауза — като че ли има множество отпечатъци, но тук, съвсем отчетливо, са и отпечатъците от фотография номер 1.

— И те са върху останалите, нали?

— Да.

— Разпознавате ги със сигурност?

— О, да. Няма съмнение, че са идентични.

Поаро кимна и като пое внимателно фотографиите от мен, отново ги заключи.

— Предполагам — казах аз, — че както обикновено пак няма да чуя никакво обяснение.

— Напротив. На номер 1 бяха отпечатъците на мосю Лорънс. На номер 2 — тези на мадмоазел Синтия. Те не са важни. Просто ги взех за сравнение. Работата с номер 3 обаче е доста по-сложна.

— Да?

— Сам виждате, че увеличението е много голямо. Навярно забелязвате лек воал, който покрива цялата снимка. Няма да ви обяснявам специалния апарат, прах и така нататък, които съм използувал. На полицията тази практика е добре позната и с нейна помощ за много кратко време можеш да се сдобиеш с фотография на отпечатъците по който и да е предмет. Е, приятелю, вие вече видяхте отпечатъците — сега остава да назова предмета, по който са били оставени.

— Продължавайте, изгарям от нетърпение.

— Eh, bien! Фотография номер 3 показва с голямо увеличение повърхността на шишенце от шкафа с отровите на аптеката в болницата Ред крос в Тадминстър!

— Боже господи! — извиках аз. — Но какво правят по него отпечатъците на Лорънс Кавендиш? Когато бяхме там, той нито за миг не се доближи до този шкаф!

— О, не, доближил се е!

— Невъзможно! Бяхме всички заедно през цялото време.

Поаро поклати глава.

— Не, приятелю, имало е момент, когато не сте били всички заедно. Имало е момент, когато не е било възможно да сте били всички заедно. В противен случай защо е трябвало да викате мосю Лорънс да дойде при вас на балкона?

— Бях го забравил — признах си аз. — Но то беше само за миг.

— Достатъчно дълго.

— Достатъчно дълго за какво?

Поаро се усмихна твърде загадъчно.

— Достатъчно дълго за един човек, който е следвал медицина, да задоволи един естествен интерес и любопитство.

Погледите ни се срещнаха. В очите на Поаро долових някаква приятна неяснота. Той стана и си затананика нещо. Наблюдавах го подозрително.

— Поаро — казах аз, — какво е имало в това шишенце?

Той погледна през прозореца.

— Хидрохлорид на стрихнина — отвърна той през рамото си, без да престава да си тананика.

— Боже господи! — промълвих аз. Това съвсем не ме изненада, защото го очаквах.

— Хидрохлоридът на стрихнина се използува твърде рядко — само за някои хапчета. В повечето лекарства се използува официалният разтвор — Liq. Strychnine Hydro-clor. Ето защо отпечатъците са се запазили толкова дълго.

— Как успяхте да направите тази фотография?

— Пуснах шапката си от балкона — простичко обясни Поаро. — По него време долу не е разрешено за външни лица и въпреки моите многобройни извинения, наложи се колежката на мадмоазел Синтия да слезе и да ми я донесе.

— Значи сте знаели какво ще намерите?

— Не, съвсем не знаех. Просто от вашия разказ ми дойде наум, че е възможно мосю Лорънс да е ходил до шкафа с отровите. Тази възможност трябваше да се потвърди или отхвърли.

— Поаро — казах аз, — веселото ви настроение не може да ме измами. Това е много важно откритие.

— Не зная — отвърна Поаро. — Едно нещо обаче ми прави силно впечатление. Сигурно и при вас е така.

— Какво е то?

— Ами че в цялата тази история има твърде много стрихнин. Появява се вече за трети път. Имаше стрихнин в тоника на мисис Ингълторп. Мейс продава стрихнин в селото. Сега имаме още стрихнин, който е бил докосван от човек от семейството. Това е много объркващо, а както знаете, аз не обичам обърканите ситуации.

Преди да му отговоря, един от другите белгийци отвори вратата и си подаде главата.

— Долу има една дама, която търси мистър Хейстингс.

— Дама?

Скочих на крака. Поаро ме последва по тясното стълбище. На входната врата стоеше Мари Кавендиш.

— Бях при една възрастна жена от селото — обясни тя — и понеже Лорънс ми каза, че сте при мосю Поаро, реших да ви се обадя.

— Уви, мадам — каза Поаро. — А аз си мислех, че сте решили мен да удостоите с посещението си!

— О, ще дойда някой ден, ако ме поканите — обеща му тя с усмивка.

— Чудесно. Ако някога имате нужда от отец-изповедник, мадам — при тези негови думи тя леко трепна, — запомнете, че татко Поаро е винаги на ваше разположение.

Тя го погледа известно време, сякаш се опитваше да вникне по-дълбоко в значението на думите му. След това рязко извърна очи.

— Хайде, няма ли и вие да повървите с нас, мосю Поаро?

— С удоволствие, мадам.

През целия път до Стайлс Мари говори бързо и трескаво. Имах чувството, че по някакъв начин очите на Поаро я притесняваха.

Времето се бе променило и с острият вятър напомняше вече за есента. Мари леко потреперваше и закопча догоре спортното си палто. Шумът на вятъра в клоните напомняше въздишката на някакъв гигант.

Приближихме се до централния вход на Стайлс и изведнъж усетихме, че нещо се е случило.

Доркас тичаше да ни посрещне. Тя плачеше и кършеше ръце. Видях някои от останалата прислуга събрани на куп, наострили уши и очи.

— О, мадам! О, мадам! Не зная как да ви кажа…

— Какво е станало, Доркас? — попитах нетърпеливо. — Кажете ни веднага!

— Тези проклети детективи. Те го арестуваха… арестуваха мистър Кавендиш!

— Арестували са Лорънс? — ахнах аз.

Видях странния поглед в очите на Доркас.

— Не, сър. Не мистър Лорънс — мистър Джон.

Зад мен Мари Кавендиш нададе вик и се строполи върху ми, а когато се обърнах, за да я подхвана, срещнах тихото тържествуване в очите на Поаро.