Агата Кристи
Аферата в Стайлс (11)

ГЛАВА 11
Прокуратурата обвинява

Процесът на Джон Кавендиш, обвинен в убийството на доведената си майка, се състоя два месеца по-късно.

Няма да разказвам подробно за седмиците, изминали от последните събития, но не мога да не спомена, че възхищението и съчувствието ми бяха изцяло на страната на Мари Кавендиш. Тя се отдаде напълно на защитата на съпруга си и се бореше за него със зъби и нокти, като недвусмислено отхвърляше и най-малкото съмнение за вина.

Споделих възхищението си с Поаро и той замислено кимна с глава.

— Да, тя е от онези жени, които показват най-доброто от себе си в трудни ситуации. В такива моменти те демонстрират най-искрената си същност. Гордостта и ревността й са…

— Ревност? — повторих недоверчиво аз.

— Да. Не разбрахте ли, че тя е необикновено ревнива жена? Та както казвах, гордостта и ревността й са забравени за момента. Тя мисли единствено за съпруга си и за ужасната съдба, която е надвиснала над него.

Звучеше прочувствено, а аз го гледах със затаен дъх, припомняйки си онзи следобед, когато се бе двоумил дали да говори или не. Именно поради тази негова загриженост за „щастието на една жена“ бях доволен, че решението излезе извън рамките на неговата отговорност.

— Дори и сега — казах аз — ми е трудно да го повярвам. Виждате ли, аз и до последната минута мислех, че е Лорънс!

Поаро се ухили.

— Зная.

— Но Джон! Моят стар приятел Джон!

— Всеки убиец навярно е приятел на някого — философски отбеляза Поаро. — Не бива да смесвате чувства и разум.

— Трябва да призная, че вие ме наведохте на тази мисъл.

— Но, mon ami, не съм го направил просто защото той е ваш стар приятел.

Думите му ме притесниха, защото си спомних как предадох на Джон онова, което смятах за възгледите на Поаро относно Бауърстейн. Между другото той беше.оправдан. Независимо че този път той успя да ги надхитри и обвиненията срещу него в шпионаж да отпаднаха, все пак за в бъдеще крилцата му вече бяха подрязани.

Попитах Поаро дали Джон ще бъде осъден. За моя огромна изненада той ми отговори, че напротив, било много вероятно да го оправдаят.

— Но, Поаро… — понечих да възразя аз.

— О, приятелю, нали от самото начало ви казах, че не разполагам с доказателства? Едно е да знаеш, че някой е виновен, а съвсем друго — да го докажеш. А в този случай имам изключително малко доказателства. Там е цялата беда. Аз, Еркюл Поаро, зная, но ми липсва последната брънка от веригата. А докато не намеря тази последна брънка… — Той поклати мрачно глава.

— Кога за пръв път заподозряхте Джон Кавендиш? — попитах го след около минута-две.

— А вие изобщо ли не го подозирахте?

— Не, наистина.

— Дори и след онази част от разговора, която сте чули между мисис Кавендиш и свекърва й, както и това, че не беше откровена пред журито?

— Не.

— Не събрахте ли две и две, та да се сетите, че не Алфред Ингълторп се е карал със съпругата си — спомняте си, че той упорито го отричаше при разпита, — а това трябва да е бил Лорънс или Джон. Ако е бил Лорънс, поведението на Мари Кавендиш пак си остава непонятно. Но ако, от друга страна, това е бил Джон, тогава цялото нещо може да се обясни съвсем просто.

— Значи — извиках аз, когато пред очите ми просветна — в онзи следобед Джон се е карал с майка си?

— Точно така.

— И сте го знаели през цялото време?

— Разбира се. Поведението на мисис Кавендиш можеше да се обясни само по този начин.

— И въпреки всичко вие твърдите, че той може да бъде оправдан?

Поаро сви рамене.

— Несъмнено. При полицейското разследване ще чуем доводите на прокурора, но при всички положения неговите адвокати ще го посъветват да не прибягва до защитата си. Това ще стане на самия процес. И… между другото, приятелю, искам да ви предупредя нещо — аз не трябва да се появявам на процеса.

— Какво?

— Не. Официално аз нямам нищо общо с това. Докато не намеря тази последна брънка, аз трябва да остана в сянка. Мисис Кавендиш трябва да мисли, че работя за съпруга й, а не против него.

— Струва ми се, че това ми намирисва на отбой — казах аз.

— В никакъв случай. Имаме работа с изключително умен и безскрупулен човек и сме длъжни да използуваме всякакви средства, които са по силите ни — иначе той ще ни се изплъзне. Затова именно се старая да бъда в сянка. Всички разкрития са направени от Джап, той ще се окичи и с лаврите. Ако изобщо ме призоват да дам показания — широко се усмихна той, — вероятно ще бъде в качеството ми на свидетел на защитата.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Това е съвсем en regie^[1] — продължи Поаро. — Колкото и да е странно, мога да предоставя сведения, които да разрушат едно от твърденията на обвинението.

— Кое обвинение?

— Което се отнася до унищожаването на завещанието. Джон Кавендиш не е унищожавал това завещание.

Поаро беше истински пророк. Няма да се впускам в подробностите на полицейското разследване, тъй като водените разпити включват множество досадни повторения. Просто ще заявя съвсем смело, че Джон Кавендиш не прибягна до защитата си и съответно беше предаден на съда.

През септември всички бяхме в Лондон. Мари нае къща в Кенсингтън, като Поаро беше включен в общия състав.

Аз самият започнах работа във военното министерство, така че можех да ги виждам постоянно.

Седмиците минаваха една след друга, а състоянието на нервите на Поаро все повече се влошаваше. Онази „последна брънка“, за която говореше, все още не беше открита. Дълбоко в себе си се надявах това да остане така, защото какво щастие очакваше Мари, ако Джон не беше оправдан?

На 15 септември Джон Кавендиш се появи в съда Оулд Бейли, обвинен в „предумишленото убийство на Емили Агнес Ингълторп“ и се обяви за „невинен“.

Известният Сър Ърнест Хевиуедър, кралски адвокат, бе нает за негов защитник.

Мистър Филипс, също кралски адвокат, откри процеса в качеството си на прокурор.

Убийството, заяви той, било напълно предумишлено и извършено съвсем хладнокръвно. Това деяние не било нито повече, нито по-малко от едно целенасочено отравяне на една мила и доверчива жена от нейния заварен син, за когото тя винаги е била нещо повече от майка. Тя неизменно го била подкрепяла още от юношеските му години. Той и съпругата му живели в Стайлс Корт оградени от лукс, от нейните грижи и внимание. Тя била тяхната любезна и щедра благодетелка.

Той предложи да се призоват свидетели, за да се докаже как задържаният, който бил един разпуснат човек с прахоснически нрав, се намирал в крайно затруднено финансово положение и че поддържал любовна връзка с някаква мисис Рейкс, съпруга на един от близките фермери. Когато това стигнало до ушите на доведената му майка, тя го извикала на разговор в следобеда преди нейната смърт — част от произтеклата кавга била чута от свидетели. Предния ден задържаният бил закупил стрихнин от аптеката в селото, предрешен по начин, по който той се надявал да хвърли вината за престъплението върху друг човек — а именно съпруга на мисис Ингълторп, когото той ревнувал жестоко. За щастие мистър Ингълторп успял да представи алиби, което било извън всякакво съмнение.

През следобеда на 17 септември, продължи прокурорът, веднага след кавгата със сина си, мисис Ингълторп направила ново завещание. На следната сутрин това завещание било намерено унищожено в камината на нейната спалня, но се появили доказателства, които сочели, че то било направено в полза на съпруга й. Покойната вече била правила подобно завещание преди брака си с него, но — тук мистър Филипс размаха изразително пръст — задържаният не знаел за това. Кое е накарало покойната да прави ново завещание, когато старото още е съществувало, той не можел да каже. Тя била възрастна жена и е възможно да е забравила за предишното; или, което било по-вероятно, тя може да си е мислела, че то се обезсилва от брака и, тъй като е имало разговор на тази тема. По принцип дамите не винаги са добре запознати с правните въпроси. Преди около година тя оформила завещание в полза на задържания. Мистър Филипс щял да предостави факти, които да докажат, че именно задържаният в крайна сметка е занесъл кафето на майка си в онази съдбовна нощ. А по-късно направил опит да проникне в стаята й и несъмнено тогава успял да унищожи завещанието, защото си мислел, че така старото завещание в негова полза отново щяло да придобие валидност.

Арестуваният бил задържан след като инспектор Джап — един отличен полицейски служител — открил в стаята му шишенце стрихнин, идентично с онова, което било продадено в селската аптека на предполагаемия мистър Ингълторп в деня преди убийството. Сега вече зависело от журито да реши дали тези заклеймяващи факти не представлявали убедителни доказателства за вината на задържания.

И след като съвсем умишлено подхвърли, че жури, което отсъди противното, би извършило нещо необяснимо, мистър Филипс седна и избърса челото си.

Първите свидетели на обвинението бяха предимно същите участници и при съда за установяването причините за смъртта, като преди всичко бяха изяснени медицинските доказателства.

Сър Ърнест Хевиуедър, прочут из цяла Англия с безскрупулното си отношение при разпита на свидетелите, зададе само два въпроса.

— Да разбирам ли, доктор Бауърстейн, че стрихнинът е бързодействуващо средство?

— Да.

— И че не можете да обясните закъснението при този случай?

— Да.

— Благодаря ви.

Мистър Мейс разпозна шишенцето, което прокурорът му подаде — било същото, което продал на „мистър Ингълторп“. Под натиска на въпросите той призна, че познавал мистър Ингълторп само визуално и че никога не е разговарял с него. Свидетелят не беше подложен на кръстосан разпит.

Беше призован Алфред Ингълторп, който отрече да е купувал отровата. Той отрече също така, че е имал кавга със съпругата си. Различни свидетели потвърдиха точността на твърденията му.

Бяха разпитани и градинарите във връзка с повикването им да бъдат свидетели на завещанието, след което дойде ред на Доркас.

Доркас, лоялна към нейните „млади джентълмени“, упорито отричаше, че е било възможно да чуе гласа на Джон и решително се кълнеше във всичко, че в будоара на господарката й е бил мистър Ингълторп. По устните на задържания се появи малко тъжна усмивка. Той съзнаваше много добре колко напразна е нейната доблестна битка, тъй като защитата нямаше за цел да отрича този пункт. Мисис Кавендиш, разбира се, не можеше да бъде призована да дава показания против съпруга си.

След различни други въпроси мистър Филипс попита:

— Спомняте ли си през месец юни да е пристигал колет за мистър Лорънс Кавендиш от фирмата Парксънс?

Доркас поклати глава.

— Не си спомням, сър. Може и да е имало, само че мистър Лорънс го нямаше у дома през част от юни.

— В случай, че в негово отсъствие пристигне колет за него, какво се прави обикновено?

— Оставя се в стаята му или се препраща там, където се намира той.

— Вие ли правите това?

— Не, сър. Оставям го на масата в преддверието, а по-нататък мис Хауърд се занимава с тези неща.

Призоваха Ивлин Хауърд и след като я разпитаха по други пунктове, зададоха й въпроса за колета.

— Не си спомням. Много колети идват. Не си спомням някой по-особен.

— Не знаете дали е бил препратен до мистър Лорънс Кавендиш в Уелс или е бил оставен в стаята му?

— Не вярвам да сме му го препращали. Щях да помня.

— Да предположим, че пристига колет за мистър Лорънс Кавендиш, който след това изчезва — ще забележите ли липсата му?

— Не, едва ли. Бих си помислила, че някой се е погрижил за него.

— Струва ми се, мис Хауърд, че вие сте намерили този лист опаковъчна хартия, нали така? — Той вдигна ръката си, в която държеше същия прашен лист, изследван от нас с Поаро в малката дневна.

— Да, така е.

— Кое ви накара да го търсите?

— Белгийският детектив, дето е нает да разследва случая, ме помоли за това.

— И къде, в крайна сметка, го открихте?

— Върху един гардероб.

— Върху… върху един гардероб?

— Ами… да.

— Сама ли го намерихте?

— Да.

— Тогава трябва да знаете точно къде сте го намерили?

— Да, беше върху гардероба на задържания.

— Това вече е нещо друго.

Служител на театралните костюмиери Парксънс удостовери, че на 29 юни те са изпълнили заявката на мистър Л. Кавендиш и са му изпратили един брой черна брада. Брадата била поръчана с писмо, в което имало приложен пощенски запис. Не, не са запазили писмото. Всички сделки били вписвани в техните книги. Изпратили са брадата на адреса, посочен в заявката — „L. Cavendish, Esq., Styles Court“.

Сър Ърнест Хевиуедър се надигна замислено.

— От къде беше написано писмото?

— От Стайлс Корт.

— От същия адрес, на който изпратихте колета?.

— Да.

В следващия момент сър Ърнест Хевиуедър се нахвърли върху него като някакъв хищник:

— Откъде знаете?

— Н-н-е… не разбирам.

— Откъде знаете, че писмото е дошло от Стайлс? Забелязахте ли клеймото?

— Не, но…

— А, значи не сте видели клеймото! И все пак твърдите съвсем уверено, че е дошло от Стайлс. Всъщност клеймото може да е било и от някъде другаде, така ли?

— Д-д-а.

— Всъщност писмото, макар и написано на гербова хартия, може да е било пуснато от друго място, нали? Например от Уелс?

Свидетелят призна, че това е възможно и тогава сър Ърнест Хевиуедър даде знак, че е удовлетворен.

Елизабет Уелс, втората прислужница в Стайлс, заяви как при лягане си спомнила, че е залостила външната врата отвътре, вместо само да я заключи, както я е бил помолил мистър Ингълторп. Тя веднага слязла долу, за да поправи грешката си. Понеже дочула някакъв лек шум откъм западното крило, надзърнала по коридора и видяла мистър Джон Кавендиш да чука на вратата на мисис Ингълторп.

Сър Ърнест Хевиуедър се справи доста бързо с нея и след като под безмилостния му натиск тя се оплете в противоречия, той отново седна на мястото си с доволна усмивка.

С показанията на Ани за петното от свещ на пода, както и за това, че е видяла задържания да отнася кафето в будоара заседанието на съда беше отложено за следващия ден.

По пътя към дома Мари Кавендиш говори с горчивина за прокурора.

— Този омразен човек! Каква ужасна мрежа оплете около моя беден Джон! Как извъртя всеки факт, за да изглежда точно обратното!

— Е — опитах се да я утеша аз, — утре нещата ще се обърнат.

— Да — замислено отвърна тя, после внезапно сниши глас: — Мистър Хейстингс, нали не мислите… но това не може да е бил Лорънс! О, това е невъзможно!

Самият аз бях озадачен и веднага щом видях Поаро, го попитах какво целеше сър Ърнест.

— А! — отвърна Поаро одобрително. — Този сър Ърнест е много умен човек!

— Мислите ли, че той смята Лорънс за виновен?

— Не мисля, че той смята нещо или вярва в нещо! Не, той просто се стреми да създаде такова объркване сред членовете на, журито, че да раздели мненията им кой от братята го е направил. Стреми се да покаже, че има достатъчно доказателства както срещу единия, така и срещу другия — и аз съвсем не смятам, че няма да успее.

Инспектор Джап беше първият призован свидетел при подновяването на процеса и той даде показанията си кратко и сбито. След като разказа предходните събития, той продължи:

— След получаването на информация инспектор Самърхей и аз претърсихме стаята на задържания по време на негово отсъствие от дома. В скрина му, скрити под дрехите, намерихме следните неща: първо — пенсне със златни рамки, подобно на онова, което носи мистър Ингълторп — той го показа — и второ — това шишенце.

Шишенцето беше онова, което помощник-аптекарят беше вече разпознал — от синьо стъкло, съдържащо няколко кристалчета и с етикет „Стрихнинов хидрохлорид. ОТРОВА“.

Ново доказателство, открито от детективите след полицейското разследване, беше един дълъг, почти нов лист попивателна хартия. Той бил намерен в чековата книжка на мисис Ингълторп и при прочит в огледало ясно се виждаха думите: …..ичко, което притежавам при смъртта си, оставям на любимия си съпруг Алфред Ингъ… ". Това отхвърли всякакви съмнения, че унищоженото завещание е било направено в полза на съпруга на покойната. След това Джап показа овъглените останки от хартия, извадени от камината, с което, както и с откриването на брадата в таванското помещение, той завърши показанията си.

Само че разпитът на сър Ърнест тепърва предстоеше.

— В кой ден претърсихте стаята на задържания?

— Вторник, 24 юли.

— Точно една седмица след трагедията?

— Да.

— И твърдите, че сте намерили тези два предмета в скрина. Беше ли заключено чекмеджето?

— Не.

— Не ви ли се струва невероятно за човек, извършил престъпление, да държи доказателствата за него в незаключено чекмедже, където може да ги намери всеки?

— Може да ги е оставил там в бързината си.

— Но вие току-що казахте една седмица след престъплението. Разполагал е с достатъчно време да ги махне оттам и да ги унищожи.

— Възможно е.

— Тук няма място за „възможно е“. Имал ли е, или е нямал предостатъчно време да ги махне оттам и да ги унищожи?

— Да.

— Каква беше купчината от дрехи, под която намерихте нещата — тежка или лека?

— По-скоро тежка.

— С други думи, това са били зимни дрехи. Как мислите, вероятно ли е задържаният, в най-горещата седмица на едно горещо лято, да посегне към чекмедже със зимни дрехи? Да или не?

— Не.

— В такъв случай не е ли възможно въпросните предмети да са били поставени там от трето лице и задържаният да не е подозирал за тях?

— Не бих казал, че е вероятно.

— Но е възможно?

— Да.

— Това е всичко.

Бяха дадени още показания. Показания за финансовите затруднения, в които се озовал задържаният в края на юли. Показания за връзката му с мисис Рейкс — клетата Мари, сигурно гордостта й бе жестоко засегната от това. Ивлин Хауърд имаше право със своите факти, макар че враждебността й спрямо Алфред Ингълторп я бе довела до извода, че той е извършителят на престъплението.

След това дойде ред на Лорънс Кавендиш. С тих глас той отговори на въпросите на мистър Филипс, че не е поръчвал каквото и да е от Парксънс през юни. В действителност на 29 юни той се е намирал в Уелс.

Незабавно сър Ърнест бойко вирна брадичката си нагоре.

— Отричате, че сте поръчали черна брада от Парксънс на 29 юни, така ли?

— Да.

— А! А в случай, че нещо се, случи на брат ви, тогава кой ще наследи Стайлс Корт?

Грубостта на зададения въпрос накара бледото лице на Лорънс да пламне. Съдията измърмори неодобрително, а задържаният разгневено се наведе напред от подсъдимата си скамейка.

Хевиуедър явно обаче не го беше грижа за гнева на своя клиент.

— Отговорете ми, ако обичате.

— Предполагам — тихо отвърна Лорънс, — че това ще бъда аз.

— Какво искате да кажете с това „предполагам“? Брат ви няма деца — значи ще го наследите вие, нали така?

— Да.

— А, това е нещо друго каза Хевиуедър с някаква свирепа развеселеност. — Ще наследите и доста голяма сума пари, нали?

— Наистина, сър Ърнест — протестира съдията, — тези въпроси нямат връзка с делото.

Сър Ърнест се поклони и след като вече бе пуснал стрелата си, продължи:

— Вярно ли е, че във вторник, 17 юли, доколкото ми е известно, сте отишли с още един гост на посещение в аптеката на болницата Ред крос в Тадминстър?

— Да.

— Докато сте били там и докато сте останали сам за няколко секунди, отключвали ли сте шкафа с отровите и оглеждали ли сте някои от шишетата в него?

— Аз… аз… възможно, е и да съм го направил.

— Означава ли това, че сте го направили?

— Да.

Сър Ърнест направо изстреля следващия си въпрос към него:

— Само към едно шише ли насочихте вниманието си?

— Не, не мисля.

— Внимавайте, мистър Кавендиш. Имам предвид едно шишенце със стрихнинов хидрохлорид.

Лицето на Лорънс позеленя.

— Н-н-е… сигурен съм, че не.

— Как тогава ще обясните факта, че сте оставили, което е доказано със сигурност, отпечатъците от пръстите си върху него?

Безкомпромисният натиск се оказа много ефикасен при човек с нестабилна нервна система.

— Предполагам… предполагам, че навярно съм взел шишенцето в ръка.

— И аз предполагам същото! Пресипахте ли известна част от съдържанието му?

— Категорично не.

— А защо сте го взели тогава?

— Някога учих медицина. Имам естествен интерес към подобни неща.

— А! Значи имате „естествен интерес“ към отровите, така ли? И освен това сте изчакали да оставете сам, преди да задоволите този свой „интерес“, нали?

— Беше чиста случайност. Дори и другите да бяха там, пак щях да го направя.

— Само че другите ги нямаше, нали?

— Да, но…

— В действителност през целия следобед сте били сам в продължение на няколко минути и точно тогава — повтарям, точно тогава — вие проявявате този ваш „естествен интерес“ към стрихниновия хидрохлорид, така ли е?

Лорънс заекна жаловито.

— Аз… аз…

С доволно и показателно изражение на лицето си сър Ърнест отбеляза:

— Нямам повече въпроси към вас, мистър Кавендиш.

Този разпит предизвика голямо оживление в залата. Много от присъствуващите модно облечени женя доближиха глави и си зашепнаха толкова силно, че съдията разгневено заплаши с опразване на залата, ако шумът не престане.

Имаше още малко показания. Бяха призовани графолозите, за да изкажат мнението си относно подписа на „Алфред Ингълторп“ в аптечния регистър. Те единодушно потвърдиха, че това не е неговият почерк и заявиха, че според тях това би могло да бъде почеркът на заподозрения. При кръстосания разпит те промениха малко мнението си и казаха, че това може да е умела фалшификация на почерка на заподозрения.

Когато сър Ърнест Хевиуедър започна да пледира за защитата, той не говори дълго, но речта му бе пропита от силата на настойчивия му маниер. Никога, заяви той, през дългата си кариера той не бил чувал за обвинение в убийство въз основа на толкова малко и толкова незначителни улики. Те не само че били изцяло само от косвен характер, но на практика в по-голямата си част били и недоказани. Той призова да се вземат показанията и внимателно да се пресеят. Стрихнинът бил намерен в чекмедже в стаята на заподозрения. Чекмеджето не било заключено, както се установило с негова помощ, като освен това той твърдеше, че нищо не доказва скриването на отровата там от страна на заподозрения. Всичко това било в действителност злонамерен опит да се припише престъплението на заподозрения. Обвинението не успяло да представи и най-малкото доказателство, че именно заподозреният е поръчал черната брада от Парксънс. Кавгата между заподозрения и доведената му майка можело да се признае за факт, но тя, както и финансовите му затруднения били силно преувеличени.

Неговият многоуважаван приятел — сър Ърнест кимна небрежно към мистър Филипс — заявил, че ако заподозреният бил почтен човек, то той щял още при установяването причините за смъртта да признае, че той, а не мистър Ингълторп е участвувал в кавгата. Според сър Ърнест обаче фактите били грешно интерпретирани. В действителност се било случило следното — заподозреният, завръщайки се във вторник вечерта у дома си, научил, че е имало сериозна кавга между мистър и мисис Ингълторп. През ума му изобщо не е минала мисълта, че някой може да е объркал гласа му за този на мистър Ингълторп. При това положение той направил естествения извод, че е имало две кавги.

Според прокурора в понеделник, 16 юли, заподозреният влязъл в селската аптека, дегизиран като мистър Ингълторп. В действителност не е било така, защото по това време той се е намирал на едно отдалечено място, наречено Марстънс Спини, където е бил повикан от анонимна бележка с изнудваческо съдържание, която заплашвала, че ако не изпълни това, което било написано там, съпругата му щяла да узнае определени неща. Затворникът съответно отишъл на упоменатото място и след като напразно чакал половин час, се върнал у дома си. За нещастие по пътя си натам или обратно не срещнал никой, който да потвърди достоверността на тази история, но пък пазел бележката и тя щяла да се представи като доказателство.

Що се отнася до твърдението, че заподозреният е унищожил завещанието, то той е имал практика като адвокат и е знаел отлично, че завещанието, направено в негова полза преди година, е било автоматично обезсилено от повторния брак на майка му. Той щял да призове свидетели, които да покажат кой в действителност е унищожил завещанието и било много вероятно това да доведе до обрат в процеса.

Най-накрая той посочи на журито наличието на улики срещу други лица, а не само срещу Джон Кавендиш. Той ги посъветва да насочат вниманието си към уликите срещу мистър Лорънс Кавендиш, които притежавали същата сила, ако не и по-голяма от тази на уликите срещу брат му.

Сега щял да призове заподозрения.

Джон се държа добре на свидетелското място. Под умелото насочване на сър Ърнест неговата история прозвуча съвсем правдоподобно. Показа получената анонимна бележка и я предаде на журито за оглед. Готовността, с която призна своите финансови затруднения, както и противоречията с доведената си майка, придадоха състоятелност на нещата, които отрече.

Към края на разпита той направи пауза, след която добави:

— Искам да изясня едно нещо. Напълно не съм съгласен и отхвърлям инсинуациите от страна на сър Ърнест спрямо брат ми. Моят брат, уверен съм в това, няма нищо общо с това престъпление, както и аз.

Сър Ърнест само се усмихна и зоркият му поглед забеляза как протестът на Джон произведе много благоприятно впечатление сред членовете на журито.

След това дойде редът на прокурора за кръстосания разпит.

— Разбирам, че изобщо не ви е идвало на ум да допуснете, че свидетелите, призовани за установяването причините за смъртта може да са сбъркали гласа ви с този на мистър Ингълторп. Не е ли това доста изненадващо?

— Не, не мисля. Казаха ми, че е имало кавга между майка ми и мистър Ингълторп и на мен изобщо не ми мина мисълта, че нещата може да не стоят така.

— Дори и когато прислужницата Доркас е повторила части от разговора — части, които трябва да сте разпознали.

— Не ги разпознах.

— Значи паметта ви е необикновено къса!

— Не, но и двамата бяхме ядосани и казахме, струва ми се, повече неща, отколкото мислехме. Обърнах много малко внимание на това, за което майка ми говореше.

Недоверчивото изсумтяване на мистър Филипс беше триумф на следователското изкуство. Той премина на въпроса за бележката.

— Представихте тази бележка в доста подходящ момент. Кажете ми, не виждате ли нещо познато в почерка на написаното?

— Не, не виждам.

— Не смятате ли, че забележително прилича на вашия почерк, само че грижливо изменен?

— Не, не мисля.

— Аз твърдя, че това е вашият собствен почерк!

— Не.

— Аз твърдя, че в желанието си да намерите алиби сте измислили някаква фиктивна и неправдоподобна среща и че сам сте написали бележката, за да я подкрепите!

— Не.

— Не е ли факт, че по времето, когато твърдите, че сте чакали на някакво отдалечено и безлюдно място, всъщност сте били в аптеката на село Стайлс Сейнт Мари, където сте купили стрихнин под името на Алфред Ингълторп?

— Не, това е лъжа.

— Аз твърдя, че облечен в костюм на мистър Ингълторп и с черна брада, подрязана като неговата, вие сте били там — и сте го подписали в регистъра!

— Това е абсолютно невярно.

— В такъв случай ще оставя забележителната прилика между почерка от бележката, регистъра и вашия собствен почерк на преценката на журито — каза мистър Филипс и седна на мястото с изражението на човек, изпълнил дълга си, но същевременно и ужасен от подобно предумишлено лъжесвидетелствуване.

Поради напредване на времето делото беше отложено до понеделник.

Забелязах, че Поаро изглежда много обезкуражен. Между очите му се бе настанила онази бръчка, която познавах твърде добре.

— Какво има, Поаро? — попитах го аз.

— А, mon ami, нещата отиват на зле, много на зле.

Независимо от всичко сърцето ми подскочи от радост. Явно съществуваше вероятност Джон Кавендиш да бъде оправдан.

Когато стигнахме дома, моят дребен приятел отклони поканата на Мари за чай.

— Не, благодаря, мадам. Ще се кача в стаята си.

Последвах го. Все още с намръщено изражение, той отиде до писалището и извади колода карти за пасианс. След това издърпа един стол до масата и за мое огромно учудване започна да строи къщички от карти!

Долната ми устна увисна неволно и той веднага каза:

— Не, mon ami, това не означава, че карам второто си детство! Просто успокоявам нервите си. Това занимание изисква точност на движенията. Прецизността на пръстите води до прецизност на мозъка. А сега ми е необходимо тъкмо това!

— Какво се е случило? — попитах аз.

Поаро тупна силно по масата и събори грижливо изградените постройки.

— Ето това, mon ami! Мога да строя къщи от карти на седем етажа, ала не мога — туп — да намеря — туп — тази последна брънка, за която ви говорих.

Не знаех какво да кажа, затова замълчах, а той започна отново бавно да строи къщичките си, говорейки на пресекулки, докато вършеше това:

— Прави се — ето така! Като поставяме — една карта — върху друга — с математическа — точност!

Наблюдавах го как издига етаж след етаж с картите. Не показваше никакво колебание, не правеше никакви грешки. Изглеждаше като някакъв фокусник.

— Каква спокойна ръка имате — казах аз. — Май само веднъж съм я виждал да трепва.

— Сигурно тогава съм бил вбесен, няма съмнение — спокойно отбеляза Поаро.

— Да, наистина! Бяхте страхотно разгневен. Спомняте ли си? Това беше, когато открихте, че ключалката на онази кутия в спалнята на мисис Ингълторп е била разбита. Стояхте до камината и си играехте, както правите обикновено, с нещата върху полицата й, а ръката ви трепереше като лист. Трябва да ви кажа…

Ала изведнъж млъкнах. Поаро нададе някакъв нечленоразделен звук, отново събори своя шедьовър от карти и като закри очите си с ръце, започна да се клати назад-напред на стола си, явно обзет от някаква остра агония.

— Боже господи, Поаро! — извиках аз. — Какво ви стана? Зле ли ви е?

— Не, не — изхриптя той. — Просто… просто… просто имам идея!

— Ох! — възкликнах аз с огромно облекчение. — Пак ли някоя от вашите „идейки“?

— О, ma foi,^[2] не! — откровено отвърна Поаро. — Този път това е идея гигантска! Страхотна! При това вие, приятелю, именно вие ми я дадохте!

Като ме сграбчи внезапно в прегръдките си, той ме целуна по двете страни и преди още да се съвзема от изумлението си, той вече бе изтичал навън от стаята.

В този момент влезе Мари Кавендиш.

— Какво му е на мосю Поаро? Профуча край мен, като крещеше: „Кола! В името на бога, кажете ми къде да намеря кола, мадам!“ И преди да му отговоря, той изскочи навън.

Втурнах се към прозореца. И наистина той търчеше гологлав надолу по улицата и размахваше ръце. Обърнах се към Мари и направих отчаян жест.

— Всеки момент ще го спре някой полицай. Ето го там, зави зад ъгъла!

Погледите ни се срещнаха и ние безпомощно се взряхме един в друг.

— Какво ли е станало?

Поклатих глава.

— Не зная. Строеше къщички от карти, когато изведнъж извика, че му е дошла някаква идея и хукна, което видяхте и вие.

— Е — каза Мари, — надявам се, че ще се върне за вечеря.

Ала нощта се спусна, а Поаро все още го нямаше.