Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Misterious Affair at Styles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Красно

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

АФЕРАТА В СТАЙЛС. 1991. Изд. Мултитрак, Бургас. Роман. Превод: [от англ.] Васил АНТОНОВ [The Mysterious Affair at Styles / Agatha CHRISTIE]. Печат: ДФ Абагар, Ямбол. Формат: 18 см. Тираж: 20 000 бр. Страници: 228. Цена: [Без сведение за цена].

История

  1. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Аферата в Стайлс от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Аферата в Стайлс
The Mysterious Affair at Styles
Корицата на първото издание на „Аферата в Стайлс“
АвторАгата Кристи
Създаден1916
Великобритания
Първо издание1920 г.
Оригинален езиканглийски
Видроман
Страници296
ПоредицаЕркюл Поаро
СледващаТайният противник

Издателство в България„Мултитрак“, Бургас (1991)
ПреводачВасил Антонов
ISBNISBN 1093333732
Аферата в Стайлс в Общомедия

Аферата в Стайлс“ е първият роман на Агата Кристи, написан през 1916 г. и публикуван за първи път през 1920 г. В романа за първи път се сблъскваме с Еркюл Поаро, инспектор Джап и Артър Хейстингс.

Съдържание

Госпожа Емили Ингълторп е заможната господарка на имение Стайлс. След една развлекателна вечер със семейството и приятелите си тя е открита отровена в заключената си спалня. Дългият списък със заподозрени включва алчния ѝ нов съпруг, доведените ѝ синове, най-добрата ѝ приятелка и един гостуващ лекар.

„Аферата в Стайлс“ е първият публикуван роман на Агата Кристи, в който дебюта си прави и гениалният белгийски детектив – Еркюл Поаро.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на майка си, с която са били много близки и е имала голямо влияние над живота ѝ. Именно майка ѝ предлага да започне да пише, в резултат на което се появява The House of Beauty, с което започва колебливо писателската ѝ кариера.

Телевизия

Романът е адаптиран за малкия екран през 1990 г., като част от поредицата за Поаро, с Дейвид Сушей в главната роля.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Mysterious Affair at Styles в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА 12
Последната брънка

Внезапното заминаване на Поаро дълбоко ни заинтригува. Неделната сутрин вече преваляше, а от него все още нямаше и помен. Но някъде към три часа едно свирепо и продължително натискане на клаксон накара всички ни да се струпаме на прозореца, за да видим как Поаро слиза от една кола, придружен от Джап и Самърхей. Дребният човечец бе преобразен. От него се излъчваше нелепо самодоволство. С прекомерна старателност той направи почтителен поклон пред Мари Кавендиш.

— Мадам, ще ми разрешите ли да проведем малък reunion в salon? Необходимо е да присъствуват всички.

Мари се усмихна тъжно.

— Знаете, мосю Поаро, че имате carte blanche във всяко отношение.

— Вие сте невероятно любезна, мадам.

Все още с лъчезарно изражение на лицето си, Поаро ни изкомандува в дневната, като издърпваше столове за всеки.

— Мис Хауърд — тук. Мадмоазел Синтия. Мосю Лорънс. Добрата Доркас. И Ани. Bien! Трябва да почакаме малко, докато пристигне и мистър Ингълторп. Изпратих му бележка.

Мис Хауърд веднага се надигна от мястото си.

— Ако този човек влезе в къщата, аз си тръгвам!

— Не, не! — Поаро изтича при нея и започна да я умолява с приглушен глас.

Най-сетне мис Хауърд се съгласи да се върне на мястото си. Няколко минути след това Алфред Ингълторп влезе в стаята.

Когато всички се събраха, Поаро се надигна от мястото си с вид на популярен лектор и любезно се поклони пред публиката си.

— Messieurs, mesdames, както всички знаете, бях поканен от мосю Джон Кавендиш да разследвам този случай. Аз незабавно прегледах спалнята на покойната, която, по съвета на лекарите, е била заключена и следователно е била в същото състояние, в което я е заварила трагедията. Там открих следните неща: първо — късче зелен плат; второ — петно на килима до прозореца, все още влажно; трето — празна кутийка от бромиден прах. Да се заемем първо с късчето плат — намерих го закачено на резето на вратата между тази стая и стаята на мадмоазел Синтия. Предадох парчето плат на полицията, където не му обърнаха голямо внимание. Нито пък успяха да разпознаят от какво е това парче — всъщност то е било откъснато от зелен ръкавел, каквито носят хората, които обработват земя.

Настъпи известно раздвижване сред нас.

— В Стайлс е имало само един човек, който се е занимавал с това — мисис Кавендиш. Навярно тя е влязла в стаята на покойната през вратата, която я свързва със стаята на мадмоазел Синтия.

— Но вратата беше залостена отвътре! — извиках аз.

— Когато оглеждах стаята — да. Но на първо място разполагаме само с нейната дума, тъй като тя е опитала тази врата и ни уведоми, че е затворена. В последвалата бъркотия е можела спокойно да измъкне резето. Незабавно започнах да установявам истинността на предположенията си. Оказа се, че късчето плат съответствува точно на дупка в ръкавела на мисис Кавендиш. Също така, по време на установяването причините за смъртта мисис Кавендиш заяви, че е чула от собствената си стая падането на масичката до леглото. Не закъснях и с проверката на това, като поставих моя приятел мистър Хейстингс в лявото крило на сградата, точно пред вратата на мисис Кавендиш. Самият аз, придружен от полицаите, отидох до стаята на покойницата и докато се намирахме там, уж случайно бутнах въпросната масичка, но впоследствие установих, както и очаквах всъщност, че мосю Хейстингс не е чул никакъв звук. Това потвърди подозрението ми, че мисис Кавендиш не каза истината, когато заяви, че се е обличала в стаята си по време на трагедията. В действителност бях убеден, че тя съвсем не е била в собствената си стая, а се е намирала в стаята на покойната, където я заварва тревогата.

Хвърлих бърз поглед към Мари. Тя беше пребледняла, но се усмихваше.

— Продължих да разсъждавам по това предположение. Мисис Кавендиш се намира в стаята на свекърва си. Да кажем, че тя търси нещо, но още не го е намерила. Изведнъж мисис Ингълторп се събужда и изпада в обезпокоителни гърчове. Тя отмята ръка и неволно обръща масичката, а след това отчаяно дърпа шнура на звънеца. Мисис Кавендиш се стресва и изпуска свещта си, като прави петно на килима. Тя я грабва и бързо се оттегля в стаята на мадмоазел Синтия, като затваря вратата след себе си. Излиза след това в коридора, защото прислугата не бива да я намери там. Но е твърде късно! Откъм галерията, която свързва двете крила, вече долитат стъпки. Какво да прави? Бърза като мисълта, тя се втурва обратно в стаята на младото момиче, улавя я за раменете и започва да я буди. Цялата къща, вдигната на крак, се струпва в коридора. Всички са заети с чукането по вратата на мисис Ингълторп. На никого не му идва на ум, че мисис Кавендиш не е пристигнала с останалите, но — а това е много важно — аз не мога да открия човек, който да я е видял да идва откъм другото крило. — Той погледна към Мари Кавендиш. — Прав ли съм, мадам?

Тя сведе поглед.

— Съвсем прав сте, мосю. Ако знаех, че тези факти биха помогнали на съпруга ми, щях да ги разкрия. Но реших, че те с нищо не допринасят по въпроса дали е виновен или невинен.

— В известен смисъл имате право, мадам. Само че този факт ми помогна да елиминирам определени заблуди и да видя други факти в истинската им светлина.

— Завещанието! — извика Лорънс. — Значи ти си го унищожила, Мари, така ли?

Тя поклати глава, а така направи и Поаро.

— Не — каза той спокойно. — Има само един човек, който,би могъл да го унищожи и това е самата мисис Ингълторп!

— Невъзможно! — възкликнах аз. — Та нали го е писала в същия онзи следобед!

— Въпреки това, mon ami, сторила го е самата тя. Другояче не може да се обясни фактът, че в един от най-горещите дни на лятото мисис Ингълторп поръчва да се запали камината й.

От устата ми излезе въздишка. Какви идиоти сме да не се сетим колко нелеп е бил този огън през лятото! Поаро продължаваше:

— Температурата в онзи ден, господа, беше 28 градуса на сянка. И въпреки това мисис Ингълторп нарежда да й запалят огън! Защо? Защото е искала да унищожи нещо, а не се е сетила за някакъв друг начин. Спомняте си, че заради политиката за икономии, практикувана в Стайлс, нито един лист хартия не е бил изхвърлян. Следователно не е имало друг начин да се унищожи такъв дебел документ като едно завещание. Още щом научих, че в стаята на мисис Ингълторп е бил пален огън, веднага стигнах до извода, че е бил необходим за унищожаването на някакъв важен документ — вероятно завещание. Така че откриването на овъглената хартия в камината не бе изненада за мен. Тогава, разбира се, още не знаех, че въпросното завещание е било направено този следобед и трябва да призная, че когато го научих, допуснах сериозна грешка. Тогава направих заключението, че желанието на мисис Ингълторп да унищожи завещанието си е дошло в резултат на кавгата от следобеда и че следователно кавгата е станала след, а не преди изготвянето на завещанието. Тук обаче, както е известно, аз сгреших и бях принуден да изоставя тази идея. И така в четири часа Доркас чува господарката си да казва ядосано: „Не си мисли, че страхът да не се разчуе или пък скандалът между мъж и жена ще ме спрат.“ Аз предположих, при това съвсем правилно, че тези думи са били адресирани не към съпруга й, а към мистър Джон Кавендиш. А вече в пет, един час по-късно, тя използува почти същите думи, но тогава гледната точка е друга. Тя признава на Доркас: „Не зная как да постъпя; скандалът между съпруг и съпруга е нещо ужасно.“ В четири часа тя е била разгневена, но напълно се е владеела. В пет обаче тя явно преживява голяма мъка и говори за някакъв голям ужас, който е преживяла. Като погледнах философски на въпроса, направих един извод, в чиято правота бях убеден. Вторият „скандал“, за който говори тя, не е един и същ с първия — и той вече засяга нея самата! А сега да възстановим нещата. В четири часа мисис Ингълторп се скарва със сина си и го заплашва, че ще го разкрие пред жена му — която, между другото, чува по-голямата част от разговора. В четири и половина мисис Ингълторп, в резултат от разговор относно валидността на завещанията, прави завещание в полза на съпруга си и двамата градинари го подписват като свидетели. В пет часа Доркас заварва господарката си много развълнувана и с лист хартия — Доркас мисли, че е „писмо“ — в ръка и именно тогава тя нарежда да се запали огън в стаята й. Ясно е, че между четири и половина и пет и половина се случва нещо, което напълно променя чувствата й, тъй като сега вече тя гори от желание да унищожи нещо, което е изготвила малко преди това със същото горещо желание. Какво е било то? Доколкото ни е известно, през този половин час тя е била напълно сама. Никой не е влизал или излизал от този будоар. Какво тогава я е накарало да промени отношението си? Можем само да гадаем, но се надявам, че съм прав в предположението си. Мисис Ингълторп не е имала марки на писалището си. Това го знаем, защото по-късно тя кара Доркас да й донесе няколко. В отсрещния ъгъл на стаята се е намирало писалището на съпруга й — заключено. Искала е да намери марки и, според моята теория, опитала е да отвори писалището му със собствените си ключове. Зная, че един от тях е станал. Тогава тя отваря писалището и докато търси марки, попада на нещо друго — онова писмо, което Доркас вижда в ръката й и което със сигурност изобщо не е било предназначено за нейните очи. От друга страна мисис Кавендиш пък е мислела, че този лист, който свекърва й стискала толкова здраво, съдържа писмени доказателства за изневярата на съпруга й. Тя поисква мисис Ингълторп да й го даде, а тя пък, на свой ред, при това без никаква измама, я уверява, че листът няма нищо общо с това. Мисис Кавендиш обаче не й вярва. Тя мисли, че мисис Ингълторп прикрива заварения си син. Мисис Кавендиш притежава силна решителност и под маската на сдържаност крие необуздана ревност спрямо съпруга си. Тя решава да се сдобие с този лист на всяка цена и в това нейно решение й помага добрият шанс. Тя случайно намира ключа от кутията за писма на мисис Ингълторп, който е бил загубен сутринта. Знаела е, че свекърва й неизменно пази всички важни документи в тази кутия. И мисис Кавендиш изготвя плана си така, както само една жена, подлудена от ревност, може да го направи. По някое време вечерта тя освобождава резето на вратата, която води към стаята на мадмоазел Синтия. Възможно е да е смазала малко пантите, защото открих, че вратата се отваря съвсем безшумно. Тя отлага изпълнението на плана си за ранните часове на сутринта от съображения за по-голяма сигурност, тъй като прислужниците са свикнали да я чуват как се разхожда в стаята си по това време. Облича се изцяло в градинарските си дрехи и тихо влиза в стаята на мисис Ингълторп през вратата на мадмоазел Синтия.

Той спря за миг и тогава Синтия се обади:

— Но нали аз щях да се събудя, ако някой мине през стаята ми!

— Но не и ако сте упоена, мадмоазел.

— Упоена?

— Mais, oui! Вие си спомняте — обърна се отново той към всички ни, — че мадмоазел Синтия е спала непробудно въпреки цялата врява в съседната стая. Това предполага две неща: или се е преструвала, че спи — което не го вярвам, — или това нейно състояние е било в резултат на външна намеса. С тази идея на ум аз огледах най-внимателно всички чашки от кафе, като знаех, че именно мисис Кавендиш е занесла кафето на мадмоазел Синтия предната вечер. Взех проби от всички чаши и ги изпратих за анализ — но без резултат. Бях преброил чашите внимателно, за да установя дали някоя не е била изнесена. Шестима души бяха пили кафе, толкова чаши и открих. Трябваше да приема, че съм сгрешил. Тогава осъзнах, че съм пропуснал нещо много важно. Било е поднесено кафе за седем души, а не за шест, тъй като тази вечер там е бил и доктор Бауърстейн. Това промени всичко, понеже вече една чаша липсваше. Прислужниците не са забелязали нищо, тъй като Ани, която е поднесла кафето и е оставила седем чаши, не е знаела, че мистър Ингълторп не пие кафе, докато Доркас, която е раздигнала на сутринта, е намерила обичайните шест — или по-точно казано, пет, понеже шестата е била намерена счупена в стаята на мисис Ингълторп. Бях уверен, че липсващата чаша е била на мадмоазел Синтия. Имах и допълнителна причина да го мисля, тъй като във всички чаши имаше захар, а мадмоазел Синтия никога не си подслажда кафето. Вниманието ми беше привлечено от Ани, която разказа някаква история за „сол“ върху подноса с какаото, което тя носела в стаята на мисис Ингълторп всяка вечер. Съответно успях да се сдобия с проба от това какао и я пратих за анализ.

— Но нали доктор Бауърстейн вече го беше проверил? — бързо се обади Лорънс.

— Не е точно така. Той е помолил лаборанта да го уведоми дали е открил стрихнин или не. Но не е поръчвал проба за наркотични вещества, както направих аз.

— Наркотици?

— Да. Ето доклада от лабораторията. Мисис Кавендиш е дала безопасен, но силен наркотик на мисис Ингълторп и на мадмоазел Синтия. Възможно е впоследствие тя да е прекарала mauvais quart d’heurel[1]. Представете си как се е чувствувала, когато на свекърва й внезапно й става зле и умира, а веднага след това чува думата „Отрова“! Тя е била уверена в пълната безвредност на сънотворното, което й е дала, но няма съмнение, че макар и за миг през ума й преминава мисълта, че е виновна за смъртта на мисис Ингълторп! Обзема я паника и в това състояние тя се втурва на долния етаж и бързо пуска чашката и чинийката на мадмоазел Синтия в голяма месингова ваза, където по-късно я открива мосю Лорънс. Тя не посмява да докосне остатъците от какаото. Наблюдават я прекалено много очи. Можете да се досетите за облекчението й, когато чува да се споменава стрихнин и разбира, че все пак трагедията не е нейно дело. Сега можем да обясним защо симптомите на стрихниновото отравяне са се забавили толкова дълго. Наркотикът, взет със стрихнина, е забавил действието на отровата с няколко часа.

Поаро направи пауза. Мари го погледна, а цветът на лицето й бавно се съвземаше.

— Всичко, което казахте, е съвсем вярно, мосю Поаро. Това беше най-ужасният час в живота ми. Никога няма да го забравя. А вие сте просто чудесен. Сега разбирам…

— Какво съм имал предвид, когато ви казах, че спокойно можете да се изповядате пред татко Поаро ли? Само че вие ми нямахте доверие.

— Сега всичко ми е ясно — каза Лорънс. — Какаото с наркотика, изпито след приемането на отровата, просто забавя действието й.

— Точно така. Но имало ли е отрова в кафето или не? Тук сме изправени пред един проблем, тъй като мисис Ингълторп изобщо не го е изпивала.

— Какво? — Викът на изненада беше всеобщ.

— Така е. Спомняте ли си, когато ви споменах за петно на килима в стаята на мисис Ингълторп? Около това петно имаше някои особености. То беше още влажно, издаваше силен мирис на кафе, а сред влакната на килима открих дребни късчета порцелан. Ясно ми беше какво се е случило, защото само две минути преди това бях поставил куфарчето си на масичката до прозореца и тя, след като се наклони, го стовари точно на същото място, където беше петното. По същия начин и мисис Ингълторп е оставила кафето си, когато е влязла в стаята си онази вечер и коварната масичка й е изиграла същия номер. За случилото се след това мога само да гадая, но смея да твърдя, че мисис Ингълторп е вдигнала счупената чаша и я е сложила на масичката до леглото. Изпитвайки нуждата от нещо ободрително, тя стопля какаото си и го изпива там. Сега пред нас се изправя нов проблем. Знаем, че какаото не е съдържало стрихнин. Кафето не е било изпивано. И все пак стрихнинът е бил поет някъде между седем и девет часа вечерта. Какво друго средство има, което толкова удобно да прикрива вкуса на стрихнина и за което никой да не се сети? — Поаро огледа стаята, а след това отговори сам с внушителен глас: — Нейното лекарство!

— Да не искате да кажете, че убиецът е сложил стрихнин в нейния тоник? — извиках аз.

— Не е имало нужда да го слага. Той вече е бил там — в сместа. Стрихнинът, който убива мисис Ингълторп, е бил същият, предписан от доктор Уилкинс. За да ви стане по-ясно, ще ви прочета нещо от фармацевтичния рецептурник, който намерих в аптеката на болницата Ред крос в Тадминстър: „Следната рецепта е станала прочута в учебниците:

        Strychninae Sulph     gr.I
        Potass Bromid         3vi
        Aqua ad               3viii
        Fiat Mistura

Този разтвор утаява след няколко часа по-голямата част от стрихнина като неразтворим бромид във формата на прозрачни кристали. Една жена в Англия е починала от подобна смес: поела е утаения на дъното стрихнин с последната доза от лекарството си!“ Разбира се, в рецептата на доктор Уилкинс не е имало никакъв бромид, но навярно ще си спомните, че ви споменах за празна кутийка от бромидни прахчета. Едно или две от тези прахчета, изсипани в шишето с лекарството, съвсем ефикасно ще утаят стрихнина, както е описано в рецептурника и ще го оставят за последната доза. По-късно ще научите, че човекът, който обикновено е наливал лекарството на мисис Ингълторп, е внимавал изключително много да не разклати шишенцето, за да не се вдигне утайката от дъното му. През целия случай се натъквах на доказателства, че престъплението е било замислено да стане в понеделник вечер. В този ден шнурът на звънеца на мисис Ингълторп е бил прерязан, също и в понеделник мадмоазел Синтия е щяла да прекара вечерта с приятели, така че мисис Ингълторп е трябвало да остане съвсем сама в дясното крило, напълно отдалечена от възможността за помощ и би починала най-вероятно преди да повикат лекар. Но в бързината си да не закъснее за забавата в селото мисис Ингълторп забравя да си вземе лекарството, на следния ден обядва извън дома, така че последната — и фатална — доза е била поета двадесет и четири часа по-късно, отколкото го е предвиждал убиецът; и именно на това закъснение се дължи фактът, че окончателното доказателство — последната брънка от веригата — сега е в ръцете ми.

Насред настъпилото неописуемо вълнение той извади три тънки ивици хартия.

— Писмо от собствената ръка на убиеца, mes amis! Ако то беше малко по-ясно, възможно е мисис Ингълторп, при едно навременно предупреждение, да беше още жива. Всъщност тя е осъзнала опасността, но не и нейното проявление.

В настъпилата мъртвешка тишина Поаро съедини ивиците хартия и след като прочисти гърлото си, зачете:

„Мила моя Ивлин,

Ще се разтревожиш, когато не чуеш нищо. Всичко е наред — ще стане тази вечер вместо снощи. После ще разбереш. Очакват ни хубави времена след като старицата ще е мъртва и няма да ни пречи. Никой не може да ми прикачи престъплението. Тази твоя идея за бромидните прахчета е направо гениална! Трябва обаче много да внимаваме. Една погрешна стъпка…“

Тук, приятели, писмото свършва. Явно авторът му е бил прекъснат; няма обаче съмнение относно неговата самоличност. Ние всички познаваме този почерк и …

Някакъв вик, който приличаше по-скоро на вой, раздра тишината.

— Дявол такъв! Как го взехте?

Катурна се стол. Поаро ловко се отдръпна настрани. Едно бързо движение от негова страна и нападателят му се просна на пода.

— Messieurs, mesdames — каза Поаро с апломб, — позволете ми да ви представя престъпника, мистър Алфред Ингълторп!

Бележки

[1] няколко лоши минути (Бел. прев.)