Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Закуска за гарвани

Слънцето почти беше залязло, когато Лираел, Сам и кучето пристигнаха в подножието на Стъпалата, а силуетът на Дългите скали се простираше надалече из долината на Ратерлин. Лираел лесно откри извора — един бистър, бълбукащ вир, широк десет метра, но й отне повече време да намери началото на Стъпалата, защото пътеката беше тясна, изсечена надълбоко във фасадата на скалата и скривана от множество надвиснали и издадени подпори от назъбени камъни.

— Ще успеем ли да я изкачим през нощта? — попита неуверено тя, гледайки мрачната скала над главите им и поел едните бледи слънчеви лъчи на триста метра по-нагоре. Скалата се издигаше още по-нависоко и върхът й не се виждаше. Лираел беше изкачвала много стълби и тесни пътеки в Глетчера на Клеър, ала нямаше много опит в пътуването на открито, под лъчите на слънцето и луната.

— Ще се наложи да рискуваме и да използваме светлина — отвърна кучето, което беше учудващо мълчаливо. Опашката му все така висеше отпуснато, без обичайното игриво помахване и подскачане. — Бих могъл да ви водя, макар че ще бъде опасно в тъмното, ако някои от стъпалата са се срутили.

— Луната ще свети ярко — каза Сам. — Снощи беше в трета фаза, а небето е доста ясно. Но тя ще изгрее едва в ранната утрин. Поне час след полунощ. Ще се наложи да изчакаме дотогава, ако не и цяла нощ.

— Не искам да чакам — промърмори Лираел. — Имам предчувствие… някаква тревога, която не мога да изразя с думи. Видението, за което Клеър ми разказаха, в което двамата с Никълъс сме край Червеното езеро… Усещам как се изплъзва, сякаш ще пропусна момента. Че ще се превърне в минало, вместо във възможно бъдеще.

— Ако паднем от Дългите скали в тъмното, няма да пристигнем по-бързо — каза Сам. — А и ми се ще да хапна малко и да отпочина няколко часа, преди да започнем да се изкачваме.

Лираел кимна. И тя беше уморена. Прасците я боляха, а раменете й бяха ожулени от тежката раница. Ала изпитваше и друг вид умора, каквато бе сигурна, че и Сам усеща. Това беше душевна умора. Дължеше се на шока от загубата на Могет и Лираел наистина искаше да полегне край хладния извор и да заспи с напразната надежда, че новият ден ще бъде по-добър. Познаваше това чувство от детските си години. Тогава изпитваше напразната надежда, че ще заспи, а на сутринта ще се събуди със зрението. Сега знаеше, че новият ден няма да донесе нищо хубаво. Нуждаеха се от почивка, но не твърде дълга. Хедж и Никълъс нямаше да почиват, нито пък Клор и нейните мъртви ръце.

— Ще изчакаме да изгрее луната — каза тя, свали раницата от раменете си и седна до нея върху един удобен камък.

В следващия миг отново беше на крак, с меч в ръка, без дори да осъзнае, че го е извадила, когато кучето изхвърча покрай нея, надало внезапен лай. Беше й нужна секунда да разбере, че лаят нямаше магически оттенък, и още една, за да забележи обекта на кучешката атака.

Един заек криволичеше между падналите камъни, отчаяно опитвайки се да избяга от преследващото го куче. Надпреварата приключи на известно разстояние, но не беше ясно с какъв резултат. После се вдигна огромен облак от пръст, прах и камъни, и Лираел разбра, че заекът се е скрил в земята, а кучето е започнало да копае.

Сам все така седеше до раницата си. Беше се понадигнал няколко секунди след Лираел, разбра какво става и отново седна. Сега се взираше в съдрания отвор върху капака на раницата си.

— Поне сме живи — каза Лираел, взела безмълвното взиране в съдраното място за угризения, породени от загубата на Могет.

Сам я погледна изненадано. В ръката си държеше комплект шевни принадлежности и се канеше да го отвори.

— О, не мислех за Могет. Поне не сега. Чудех се как най-добре да се справя с дупката. Мисля, че ще се наложи да сложа кръпка.

Лираел се разсмя, с някакъв странен, колеблив смях, който неволно се изтръгна от нея.

— Радвам се, че можеш да мислиш за шиене — каза тя. — Аз… не мога да спра да мисля за случилото се; Звънците, които опитваха да звънят, бялата дама… Астарел… присъствието на смъртта.

Сам избра голяма игла и откъсна със зъби малко черен конец от една макара. Намръщи се, докато вдяваше иглата, а после заговори към залязващото слънце, а не директно на Лираел.

— Знаеш ли, странно е. Откакто разбрах, че ти си бъдещият Абхорсен, а не аз, не съм изпитвал страх; Тоест, страхувал съм се, но не по същия начин. Вече не нося отговорност. Всъщност имам отговорности като принц на кралството, но те са свързани с нормални неща. Не с некроманти, смърт и създания на Свободната магия.

Замълча, за да направи възел в единия край на конеца и този път погледна Лираел.

— А привиденията ми дадоха тази туника. С мистрията. Мистрията на Създателите на Стената. Дадоха я на мен, и все си мисля, че сякаш моите предшественици ми казват, че няма нищо лошо в това да създаваш разни неща. Това ми е писано да правя. Да сътворявам и да помагам на Абхорсен и краля. Затова ще го правя, и ще давам всичко от себе си, а ако това не е достатъчно, поне ще съм направил всичко възможно, всичко, което е по силите ми. Няма защо да опитвам да бъда някой друг, някой, който никога няма да съм.

Лираел не отвърна. Вместо това извърна очи в посоката, откъдето кучето се връщаше, понесло един отпуснат заек между зъбите си.

— Вечеря — обяви кучето и го повтори по-ясно, когато пусна заека в краката на Лираел. Опашката му отново се размахваше весело, само в крайчеца. — Вечеря. Ще уловя още един.

Лираел взе заека. Кучето беше прекършило врата му, убивайки го на мига. Лираел усещаше как духът му наближава смъртта, но се отърси от това чувство. Той се отпусна тежко в ръката й и й се дощя просто да бяха изяли хляба и сиренето, крито привиденията им бяха приготвили. Но кучетата са си кучета, помисли си, и щом зайците ги привличат.

— Аз ще го одера — предложи Сам.

— Как ще го сготвим? — попита Лираел и с радост му даде заека. И преди беше яла зайци, но или сурови, когато си слагаше кожа на Хартата на лаещ бухал, или приготвени и поднесени в столовата на Клеър.

— Няма да има проблем, ако запалим малък огън под някой от тези камъни — отвърна Сам. — Поне след известно време. Димът няма да се вижда, и можем добре да прикрием пламъка.

— Ще го поверя на теб — каза Лираел. — Сигурна съм, че кучето ще изяде своя суров.

— Трябва да поспиш — каза Сам, докато пробваше с палец острието на един къс нож. — Можеш да полегнеш за час, докато приготвя заека.

— Грижиш се за старата си леля — каза Лираел с усмивка. Беше едва две години по-голяма от Самет, но веднъж му беше казала, че е много по-възрастна и той й повярва.

— Помагам на бъдещия Абхорсен — отвърна Самет и се поклони, не съвсем на шега. После се наведе и с опитен жест направи разрез и смъкна кожата на заека отведнъж, сякаш сваляше калъфка на възглавница.

Лираел го погледа известно време, а после се извърна и легна върху каменистата земя, положила глава върху раницата си. Не й беше никак удобно, особено след като още беше с ризница и не си бе свалила ботушите. Но това нямаше значение. Лежеше по гръб и се взираше в небето, наблюдавайки как последните сини отблясъци избледняват, докато чернотата плъзва наоколо и звездите започват да блещукат. Не долавяше присъствието на мъртви създания наблизо, нито някакви следи от Свободна магия, и умората, стаена в нея, се стовари върху й със стократна сила. Примигна два-три пъти; после очите й отказаха да стоят отворени и тя мигновено потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, беше тъмно, с изключение на звездната светлина и приглушения червен блясък на добре скрития огън. Видя силуета на седналото наблизо куче, но в началото нямаше и следа от Сам, докато не забеляза някаква тъмна, безформена маса с размерите на човек, просната на земята.

— Колко е часът? — прошепна, а кучето се размърда и дойде при нея.

— Почти полунощ — отвърна то тихо. — Решихме, че е най-добре да те оставим да поспиш, а след това убедих Сам, че и за него ще бъде добре да подремне, докато аз съм на пост.

— Обзалагам се, че не е било лесно — каза Лираел, надигна се и изохка заради схванатите си мускули. — Нещо да се е случило?

— Не. Спокойно е, като изключим обичайните нощни шумове. Предполагам, че Клор и мъртвите все така наблюдават Къщата, и ще продължат да го правят още много дни.

Лираел кимна, докато си проправяше път между камъните и предпазливо пристъпи към извора. Това беше единственият светъл участък в спокойната, тъмна нощ, и сребристата му повърхност отразяваше звездната светлина. Лираел изми лицето и ръцете си, а шокът от студената вода я разсъни напълно.

— Изяде ли моя дял от заека? — прошепна тя, връщайки се при раницата.

— Не, не съм! — възкликна кучето. — Как бих могъл! Освен това Самет го прибра в тенджерата. И сложи капака.

Това едва ли би спряло кучето, помисли си Лираел, когато откри малката туристическа тенджера от чугун край гаснещия огън. Парчетата заешко месо бяха къкрили на огъня твърде дълго, но задушеното беше още топло и много вкусно. Или Сам бе намерил подправки, или привиденията ги бяха сложили в багажа му, макар че Лираел беше доволна, че не долавя миризмата на розмарин. Не желаеше да я усеща.

Докато приключи със заека и изми ръцете си, почиствайки тенджерата с шепа пясък край извора, луната беше започнала да изгрява. Както бе казал Сам, тя беше преминала третата си фаза и наближаваше пълнолуние, а небето беше ясно. На нейната светлина Лираел ясно различаваше детайлите по земята. Щеше да бъде достатъчна, за да изкачат Стъпалата.

Сам се събуди бързо, когато го разтърси, а ръката му се спусна към меча. Не си казаха нищо — имаше нещо в нощната тишина, което потискаше всякакви разговори. Лираел угаси огъня, докато Сам плискаше лицето си с вода, и двамата си помогнаха взаимно да нарамят раниците. Кучето препускаше напред-назад, докато те се приготвяха, и размахваше опашка, изгарящо от нетърпение отново да тръгне на път.

Стъпалата започваха с дълбок прорез, който продължаваше направо в скалата на разстояние от двайсет метра, така че в началото изглеждаше, че ще прерасне в тунел. Ала той беше открит към небето и не след дълго започна да се издига нагоре по скалата, поемайки на запад. Размерът на всяко стъпало беше съвсем като този на предишното, на височина, широчина и дълбочина, така че катеренето беше равномерно и сравнително лесно, макар и изтощително.

Докато се изкачваха, Лираел започна да осъзнава, че скалата не е единична, почти отвесна фасада от груб камък, както си беше мислила. Всъщност се състоеше от лицевите части на стотици срутили се камъни, сякаш е бил изправен сноп листа и от него са се откъснали много отделни листове. Пътеката от стъпала беше проправена главно между и върху лицевите части, продължавайки напред, докато се наложеше да завие и да бъде врязана по-навътре в скалата, за да достигне до следващата по-висока фасада.

Луната се издигаше по-високо, докато се катереха, и небето стана много по-светло. Вече имаше сянка и всеки път, щом спираха за почивка, Лираел се взираше в далечината, към далечните хълмове на юг и окъпаната в сребро диря на Ратерлин на изток. Често беше прелитала, преобразена като бухал, над Глетчера на Клеър и планините близнаци Стармаунт и Сънфол, но сега беше различно. Сетивата на бухала не бяха същите и по онова време винаги знаеше, че когато се съмне, ще се пъхне на сигурно в леглото си, в защитената крепост на Клеър. Онези полети бяха истинско приключение. Това тук беше нещо далеч по-сериозно, и тя не можеше просто да се наслаждава на прохладната нощ и ярката луна.

Сам също се взираше в далечината. Не виждаше Стената на юг — тя беше отвъд хоризонта, — ала позна възвишенията. Едното от тях беше Бархедрин, някогашният Разполовен хребет, където имаше камък на Хартата, а след възстановяването на монархията и кула, в която се помещаваше южният щаб на гвардията. Зад Стената се намираше държавата Анселстиер. Тя беше странна, дори и за Самет, който бе учил там. В нея нямаше магия на Хартата, нито Свободна магия, освен в най-северните части, близо до Старото кралство. Самет се замисли за родителите си, които се намираха там, далече на юг. Опитваха се да намерят дипломатичен начин, по който да попречат на анселстиерците да изпращат бежанци от Юга на сигурна смърт отвъд Стената, след което да преминат под командването на некроманта Хедж. Едва ли беше съвпадение, помисли си Сам мрачно, че проблемът с бежанците от Юга бе възникнал по времето, когато Хедж ръководеше изкопаването на древното зло, заровено край Червеното езеро. Всичко това приличаше на дългосрочен, добре обмислен план от двете страни на Стената, което беше много необичайно и не вещаеше нищо добро. Какво би се надявал да получи един некромант от Старото кралство от света зад Стената? Според Сабриел и Тъчстоун планът на техния враг беше да преведе стотици хиляди южняци отвъд Стената, да ги убие с отрова или магия и да ги превърне в армия от мъртви. Ала колкото повече Сам мислеше за това, толкова повече се озадачаваше. Ако това беше единственото намерение на врага им, какво изравяха от земята? И каква беше ролята на неговия приятел Никълъс във всичко това?

 

 

Почивките зачестиха, когато луната бавно започна да се спуска по небето. Макар че стъпалата бяха изсечени през равни интервали и добре направени, пътят беше стръмен, а и те по начало бяха уморени. Кучето все така подскачаше напред, а от време на време се извръщаше, за да се увери, че господарката му го следва, но Лираел и Сам вървяха неуверено. Стъпваха механично и отмерено, привели глави. Дори едно гнездо край пътеката, пълно с малки скални бухалчета, привлече само за кратко погледа на Лираел, а Самет го отмина равнодушно.

Все още се катереха, когато от изток се появи червено сияние, което обагри студената лунна светлина. Скоро след това стана достатъчно светло и луната избледня, а птиците запяха. От пукнатините в скалата наизлизаха дребни птички и отлитаха на лов за насекомите, появили се с утринния вятър.

— Сигурно сме близо до върха — каза Сам, когато тримата спряха за почивка, наредени в колона по тесния път: кучето беше най-отпред, над главата на Лираел, а Самет стоеше под нея и главата му стигаше до нивото на коляното й.

Сам се опря в скалата, докато говореше, но след миг се отдръпна с вик, когато един притаен трън го убоде по крака.

За миг Лираел реши, че ще падне, но той запази равновесие и се извърна назад да извади бодлите.

На дневна светлина Стъпалата изглеждаха много по-страховито, помисли си Лираел, когато погледна надолу. Ако направеше само една крачка вляво, щеше да падне, може би не чак долу, но поне до следващия скален къс. Той се намираше на двайсет метра под тях — достатъчно, за да си счупи костите, ако не и да умре незабавно.

— Изобщо не знаех! — каза Сам, който беше приключил с ваденето на тръните и се беше навел да изчисти праха и камъчетата от стъпалата пред него. — Стъпалата са направени от тухли! Така или иначе, се е наложило да издълбаят камъка, тогава защо са го облицовали с тухли?

— Не зная — отвърна Лираел, преди да разбере, че всъщност Сам задава въпроса на себе си. — Има ли значение?

Сам се изправи и изтупа колената си.

— Не. Предполагам, че не. Просто е странно. Трябва да им е струвало огромни усилия, особено след като не виждам никакви следи от магическа помощ. Вероятно са използвали привидения, макар че те са склонни да оставят по някой символ тук-там…

— Хайде — каза Лираел. — Да вървим към върха. Може би там ще открием някакво обяснение за създаването на Стъпалата.

 

 

Ала много преди да достигнат върха на Стъпалата, Лираел бе изгубила всякакъв интерес към почетни знаци или паметници, увековечаващи строители. Някакво ужасно предчувствие, което се беше спотайвало в дъното на съзнанието й ставаше все по-силно, докато изкачваха последните петдесет-шейсет метра, и постепенно придобиваше конкретни измерения. Тя усещаше студенина в стомаха си и знаеше, че онова, което ги очаква на върха, е свърталище на смъртта. Не на скорошна смърт, не и от последния ден, но все пак смърт.

Знаеше, че и Сам го усеща. Двамата се спогледаха мрачно, когато най-сетне Стъпалата започнаха да се разширяват близо до върха. Без да се налага да го обсъждат, тримата се наредиха от колона в редица. Кучето стана малко по-голямо и се приближи до Лираел.

Усещането за смърт у Лираел се потвърди от вятъра, който ги лъхна на последните няколко стъпала. Вятър, който донесе ужасна миризма и послужи като кратко предупреждение, преди да достигнат върха на Стъпалата и да видят едно голо поле, осеяно с множество трупове на хора и мулета. Около тях се беше събрало огромно ято гарвани, които разкъсваха плътта с острите си клюнове и се караха помежду си.

За щастие, веднага стана ясно, че гарваните са обикновени птици. Те отлетяха мигновено, щом Падналото куче се втурна напред, грачейки недоволно, задето прекъсват закуската им. Лираел не долови присъствието на мъртви сред тях или някъде наоколо, но въпреки това извади Саранет и меча си, Нехима. Дори и от разстояние, некромантските й сетива й говореха, че труповете са там от дни, макар че би могла да го разбере само по миризмата.

Кучето изтича при Лираел и въпросително наклони глава. Лираел кимна и животното хукна отново, душейки земята около телата, като описваше все по-широки кръгове, докато не се скри от погледа й зад голяма група трънливи храсти. От най-високия храст висеше тяло, захвърлено там от бурния вятър или някакво същество, много по-силно от човек.

Сам застана до Лираел с меч в ръка, а символите на Хартата по острието светеха слабо на слънцето. Вече се беше съмнало и светлината беше ярка и силна. Това изглеждаше неуместно за полето, осеяно със смърт, помисли си Лираел. Как е възможно приятната слънчева светлина да се лее в изобилие на такова място? То трябваше да тъне в мъгла и мрак.

— Изглежда са група търговци, съдейки по вида им — каза Сам, когато се доближиха. — Чудно какво…

От начина, по който бяха разположени труповете, личеше, че са бягали от нещо. Телата на всички търговци, които можеха да се разпознаят по пищното облекло и липсата на оръжие, се намираха по-близо до Стъпалата. Стражите бяха повалени в редица, защитавайки своите работодатели, на около двайсет метра по-нататък. Последен отпор, насочен срещу враг, който не са могли да надвият.

— Станало е преди седмица, може би и повече — каза Лираел, докато вървеше към труповете. — Духовете им трябва да са ги напуснали отдавна. Надявам се да са отишли в смъртта, макар че не съм сигурна дали не са били… прибрани, за да ги използват в живота.

— Но защо да оставят труповете? — попита Сам. — И какво би могло да причини тези рани?

Той посочи един мъртъв страж, чиято бронирана ризница беше пробита на две места. Дупките бяха големи почти колкото юмруците на Сам и бяха обгорели по краищата, а стоманените халки и кожата отдолу бяха почернели като от огън.

Лираел внимателно прибра Саранет в кесията му и отиде да погледне отблизо трупа и странните рани. Опита се да не диша, докато наближаваше, но след няколко крачки внезапно спря и ахна. В този момент ужасната миризма нахлу в носа и дробовете й. Тя беше твърде силна, Лираел започна да се дави и се наложи да се извърне и да повърне. Щом го направи, Сам незабавно последва примера й и двамата опразниха стомасите си от хляба и заешкото.

— Съжалявам — каза Сам. — Не мога да издържам, когато на другите им е зле. Добре ли си?

— Познавах го — каза Лираел, поглеждайки към стража. Гласът й потрепери, преди да поеме дълбоко въздух. — Познавах го. Преди години идваше на Глетчера и си говорехме в Долната трапезария. Тогава ризницата не му беше по мярка.

Тя взе бутилката, която Сам й подаде, изля малко вода в ръцете си и изплакна устата си.

— Казваше се… не помня как точно. Лароу или Хароу. Нещо подобно. Попита ме за името ми, а аз така и не му го казах…

Тя се поколеба, готвейки се да каже още нещо, но спря, когато Сам внезапно се завъртя.

— Какво беше това?

— Кое?

— Някакъв шум, ето там — отвърна Сам, сочейки към едно мъртво муле, което лежеше на ръба на плитко, ерозирало дере, водещо към скалите. Главата му беше увиснала над дерето и не се виждаше.

Докато го гледаха, мулето помръдна леко, после рязко се търкулна над ръба и падна в дерето. Все още виждаха задницата му, но по-голямата част от тялото му остана скрита. След това задните крака на мулето започнаха да треперят.

— Нещо го яде! — възкликна с погнуса Лираел. Вече виждаше следи от влачене по земята и всички водеха към дерето. Имаше още трупове на мулета и мъже. Някой… или нещо ги беше отмъкнало в тесния ров.

— Не усещам никакво мъртво присъствие — каза разтревожено Сам. — А ти?

Лираел поклати глава. Свали раницата и извади лъка, опъна тетивата и сложи една стрела. Сам отново извади меча си.

Двамата бавно се приближаваха към дерето, докато мулето все повече се скриваше от погледа им. Вече по-близо, те чуха сух, сподавен звук, сякаш някой копаеше пясък. От време на време го съпътстваше по-звучно клокочене.

Ала все още не виждаха нищо. Дерето беше дълбоко, а на ширина достигаше едва около метър и съществото, което се намираше в него лежеше непосредствено под мулето. Лираел все така не усещаше мъртво присъствие, но във въздуха се носеше някакъв лек дъх.

Двамата го познаха едновременно. Острата, металическа миризма, характерна за Свободната магия. Ала тя беше много слаба и беше невъзможно да се определи откъде идва. Може би от дерето, или пък я донасяше лекият вятър.

Когато бяха едва на няколко крачки от ръба на дерето, задните крака на мулето изчезнаха с едно последно разтърсване, а копитата му се размахваха в някаква зловеща пародия на живот. Изчезването му беше съпътствано от познатото звучно клокочене.

Лираел спря на ръба и погледна надолу, опънала лъка, зареден с омагьосана от Хартата стрела. Ала нямаше по какво да стреля. Видя само дълга ивица черна кал на дъното на дерето и едно копито, което потъваше надолу. Миризмата на Свободната магия беше по-силна, но не като разяждащата смрад, която бе доловила у стилкъна или другите нисши духове на Свободната магия.

— Какво е това? — прошепна Сам. Лявата му ръка беше извита в жест за образуване на заклинание и по краищата на пръстите му блещукаше слаб златист пламък, в очакване да бъде освободен.

— Не зная — каза Лираел. — Някакво същество на Свободната магия. Не и такова, за което да съм чела. Питам се как…

Докато говореше, тинята заклокочи и се отдръпна, разкривайки дълбока бездна, която не се състоеше нито от пръст, нито от плът, а само от мрак, осветен от дълъг, разклонен език от сребрист огън. От зейналата бездна ги заля натрапчивата смрад на Свободна магия и гнило месо, почти като физическо нападение, което накара Лираел и Сам да политнат назад, в момента, когато сребристият огнен език се извиси във въздуха и се стовари на мястото, където Лираел бе стояла допреди миг. След това езикът беше последван от огромна змийска глава от кал, която се издигна над дерето и надвисна високо над тях.

Лираел изстреля стрелата, докато се препъваше назад, а Сам протегна ръка и изкрещя активиращите символи, които запратиха бушуващ и пращящ огнен фонтан към съществото от кал, кръв и мрак. Огънят докосна сребристия език и във всички посоки лумнаха искри, които подпалиха тревата. Изглежда нито стрелата, нито огънят на Хартата засегнаха съществото, но то се отдръпна, а Лираел и Сам без колебание побягнаха назад.

— Кой смее да смущава моето пируване! — изрева един глас, състоящ се от много други — смесица от рева на мулетата и виковете на умиращите мъже. — Моя така дългоочакван пир!

В отговор Лираел захвърли лъка и измъкна Нехима. Сам прошепна няколко символа и ги нарисува във въздуха с меча и ръката си, образувайки сложна плетеница. Лираел пристъпи напред, за да пази Сам, докато завърши заклинанието.

Той го направи с един основен символ, който обви ръката му със златисти пламъци, докато го рисуваше във въздуха. За този символ Лираел знаеше, че лесно може да принесе в жертва неподготвения заклинател, затова леко се дръпна, когато се появи. Ала той безпроблемно се отдели от ръката на Сам и заклинанието надвисна във въздуха, светеща рисунка от свързани символи, наподобяващи ивица от блеснали звезди. Той предпазливо хвана единия край, завъртя цялото творение около главата си и го пусна да полети към съществото, и в същото време извика: „Пази се!“.

Последва ослепителна светкавица, звук, наподобяващ писъците на цял хор, и тишина. Когато погледнаха назад, от съществото нямаше и следа. В тревата горяха само малки огньове, а спирали от дим се преплитаха в едно, за да застелят полето с покрова си.

— Какво беше това? — попита Лираел.

— Заклинание за ограничаване на нещо — отвърна Сам. — Само че никога не съм бил сигурен какво точно. Мислиш ли, че подейства?

— Не — каза кучето, а внезапната му поява накара Лираел и Сам да подскочат. — Макар че беше достатъчно ярко, за да може всяко мъртво създание оттук до Червеното езеро да разбере къде сме.

— Ако не е подействало, тогава къде е онова същество? — попита Сам. Огледа се нервно, докато говореше. Също и Лираел. Тя все още усещаше миризмата на Свободна магия, макар че отново бе едва доловима и беше невъзможно да разбере откъде идва сред виещия се дим.

— Вероятно е под краката ни — каза кучето. Изведнъж пъхна носа си в малка дупка и изпръхтя. Пръхтенето му запрати една прашинка във въздуха. Лираел и Сам отскочиха назад, готови да побегнат, а после бавно застанаха с гръб един към друг, приготвили оръжията си.