Гарт Никс
Абхорсен (29)

Глава двадесет и шеста
Сам и призрачните ръце

Щом мъртвите се освободиха от влиянието на Саранет, Сам засвири с флейтата Ранна. Ала нежната приспивна песен беше твърде закъсняла, а дъхът му — твърде припрян. Едва половин дузина мъртви заспаха от заклинанието на Ранна, а звънът й унесе и няколко войника. Останалите деветдесет или повече мъртви ръце атакуваха откъм мъглата, посрещнати от мечове, щикове, сребърни остриета и белите мълнии на маговете на Хартата.

В продължение на една ожесточена и безумна минута, изпълнена с кълцане и отбягване на удари, Сам не можеше да разбере какво става. После „ръката“ пред него се строполи с отрязани крака. Сам с изненада установи, че той беше предизвикал това, а символите на Хартата блестяха с ослепителна синьо-бяла сила върху меча му.

— Опитай отново с флейтите! — провикна се майорът. Застана пред Сам, за да нападне следващото привидение със счупена челюст. — Ще те прикриваме!

Сам кимна и поднесе флейтите към устата си с нова решителност. Атаката на мъртвите беше изтласкала назад защитниците и сега Лираел се намираше само на няколко метра зад него — замръзнала статуя, която щеше да бъде крайно уязвима към нападения.

Повечето мъртви ръце бяха скорошни трупове, все още облечени в работническите си комбинезони. Ала много от тях бяха обитавани от духове, прекарали дълго време в смъртта, които бързо бяха преобразували мъртвата плът, отнемайки човешкия й облик и придавайки й повече от страховитите форми, които бяха придобили в смъртта. Една от тях се нахвърли върху Сам, гърчейки се като змия между майор Грийн и лейтенант Тиндал, провесила долната си челюст, за да отхапе повече. Сам инстинктивно прободе гърлото й. Разхвърчаха се искри, когато символите на Хартата върху острието унищожиха мъртвата плът. Тя се извиваше и се мяташе, но не можа да се избави от меча и духът й започна да изпълзява от обвивката на плътта, подобно на черен червей, излязъл от напълно изгнила ябълка.

Сам го погледна и почувства, че страхът му е заменен от силен гняв. Как смееха тези мъртви да нахълтват в света на живите? Ноздрите му се разшириха и лицето му почервеня, когато си пое въздух, за да надуе флейтата. Това не беше пътят на мъртвите и той щеше да ги накара да изберат друг.

Дробовете му се разшириха докрай, той избра флейтата Кибет и я наду. Чу се само един звук, висок и ясен — ала той някак си се превърна в игрива, увличаща мелодия. Тя развесели войниците и дори ги накара да се усмихнат, а оръжията им се движеха в ритъма на песента на Кибет.

Ала мъртвите чуваха различна мелодия и онези, чиито уста, дробове и гърла функционираха, нададоха ужасяващи викове на страх и болка. Само че колкото и да крещяха, не можеха да заглушат зова на Кибет и мъртвите духове започнаха да се движат против волята си, да се изплъзват от обитаваната от тях разлагаща се плът и да се връщат в смъртта.

— Това им даде да разберат! — извика лейтенант Тиндал, когато мъртвите ръце започнаха да падат навсякъде, оставяйки празни трупове, докато водещите ги духове бяха изтласквани обратно в смъртта от Кибет.

— Не се радвай прекалено — изрева майорът. Бързо се огледа наоколо и видя няколко мъже на земята, които явно бяха мъртви или умираха. Имаше много ранени, отправили се към превързочния пункт в подножието на скалата, някои от тях подкрепяни от твърде много здрави свои другари. Значително повече хора просто бягаха надолу по хълма, към южняците и относителната защита на потока.

Всъщност по-голямата част от ротата беше избягала и Грийн изпита болезнено разочарование от хората, за които знаеше, че ще са последните му подчинени. Ала повечето от тях бяха мобилизирани и дори и онези, които бяха служили известно време на Границата, едва ли бяха виждали толкова много мъртви.

— Дявол да ги вземе! Точно когато побеждаваме, глупаци!

Лейтенант Тиндал най-сетне беше забелязал бягащите мъже с цялото възмущение на своята младост. Понечи да хукне след тях, но майор Грийн го спря.

— Остави ги, Франсис. Те не са скаути и това им идва в повече. А и ни трябваш тук — това вероятно беше само първата вълна. Ще има и още.

— Да, при това скоро — побърза да потвърди Сам. — Майоре, трябва да изтеглим всички по-близо до Лираел. Боя се, че ако дори едно мъртво същество успее да премине…

— Да! — съгласи се разпалено майорът. — Франсис, Едуард, сгъстете редиците по най-бързия начин. Вижте какво можете да направите за ранените, но не искам да губя повече ефективи. Вървете!

— Слушам, сър! — отвърнаха едновременно двамата лейтенанти. После започнаха да издават заповеди, а сержантите ги препредаваха, допълнени пикантно от тях. Бяха останали едва около трийсет войници и след минута всички те стояха почти рамо до рамо, образувайки тесен кръг около заледената фигура на Лираел.

— Още колко мъртви идват насам? — попита майорът, докато Сам се взираше в мъглата. Тя продължаваше да се стеле и се сгъстяваше, а около тях се виеха тънки струйки, докато се спускаше по хълма. Зад хребета се виждаха и още светкавици, а буреносните облаци бяха плъзнали из небето като огромно мастилено петно, успоредно с бялата мъгла отдолу.

— Не съм сигурен — намръщи се Сам. — Все повече прииждат в живота. Самият Хедж сигурно е в смъртта и ги изпраща. Може би е открил някое старо гробище или друг източник на трупове, защото засега всички са мъртви ръце. Тимъти каза, че е имал само шейсет работника и те участваха в първото нападение.

Докато Сам говореше, двамата погледнаха Тим Уолък. Той беше взел пушката на един мъртъв войник, както и щика и каската му и сега стоеше в кръга — за всеобща изненада, в това число и на самия себе си.

— Винаги е по-добре да правиш нещо — каза Сам, цитирайки Падналото куче. Докато го казваше, осъзна, че вече наистина вярва в това. Все още се страхуваше, все още стомахът му беше свит на кълбо. Ала знаеше, че това няма да му попречи да направи необходимото. Родителите му биха очаквали това от него, помисли си той, но побърза да прогони тази мисъл. Не трябваше да мисли за Сабриел и Тъчстоун, защото щеше да рухне — а не можеше, и не биваше да го допуска.

— Моята философия е точно… — понечи да каже майорът; после видя, че Сам потрепери и посегна към панфлейтите.

— Призрачни ръце! — възкликна Сам, сочейки с меча си, докато поднасяше флейтите към устата си.

— Готови! — изрева майорът, посягайки към Хартата за символи за огън и разруха, макар да знаеше, че нямаше да бъдат особено полезни срещу призрачните ръце. Те нямаха тела, които да изгорят, нито плът, за да бъде разрушена. Магията на Хартата, която владееха войниците, би могла да ги забави, но нищо повече.

Горе, на хребета, четири смътни човешки фигури от пълен мрак слизаха надолу в мъглата, преодолявайки камъните и тръните. Без да издават и звук, те пренебрегваха стрелите, които пронизваха телата им и неумолимо се носеха напред — право към Лираел и пролуката между камъните, където стояха Сам, майор Грийн и лейтенант Тиндал, за да препречат пътя им.

Когато наближиха на двайсет метра, едната призрачна ръка спря — и се нахвърли върху ранен войник, когото не бяха забелязали, легнал под една голяма, надвиснала скала. Той френетично се опита да стане и да избяга, ала призрачната ръка го обгърна като покров и погълна живота му.

Докато предсмъртният вик на войника утихваше с клокочене, Сам си пое въздух и отчаяно наду флейтата Саранет. Трябваше да покори призрачните ръце, да ги подчини на волята си, защото той и неговите съюзници нямаха други ефикасни оръжия. Мечът и символите върху него щяха да ги ранят, но нищо повече.

Така че той свиреше и се молеше на Хартата да му даде силата да надвие призрачните ръце.

Могъщият глас на Саранет се извиси дори над гръмотевиците. Сам незабавно почувства, че призрачните ръце се съпротивяват на неговата власт. Те се бунтуваха срещу волята му и цялото му тяло се обля в пот от усилието. Само това можеше да направи, да ги задържи на място. Тези духове бяха стари и много по-силни от мъртвите ръце, които беше изпратил в смъртта с помощта на Кибет. Той вложи цялата си сила, за да им попречи да продължат напред, докато те непрекъснато напираха срещу оковите, с които Саранет ги беше обгърнал едва-едва.

Светът постепенно се стесни около Сам и накрая той усещаше единствено четирите духа и тяхната борба с него. Всичко останало изчезна — влажната мъгла, войниците наоколо, светкавиците и гръмотевиците. Останаха само той и неговите врагове.

— Подчинете ми се! — извика Сам, но с ума и волята си, и този вик не можеше да бъде доловен от човешки уши. Той чу, че безгласните духове му отвърнаха по същия начин, с хор от мислени викове и съскане, които очевидно се опълчваха срещу него.

Тези призрачни ръце бяха умни. Една от тях се преструваше, че поддава, но докато Сам насочваше волята си срещу нея, останалите контраатакуваха и почти се измъкваха от хватката му.

Постепенно Сам осъзна, че те не само му се противопоставят, а всъщност разрушават обвързването. Всеки път, щом пренасочеше концентрацията си, духовете помръдваха леко напред. Само с няколко крачки, но разстоянието постепенно се скъсяваше. Скоро щяха да могат да подскачат край него, да изцедят живота от войниците и да нападнат беззащитното тяло на Лираел.

Освен това разбра, че всъщност са изминали само няколко секунди, откакто е започнал да свири с флейтата Саранет, а вече се налагаше отново да си поеме дъх. Макар че флейтата продължаваше да звучи, звукът й отслабваше. Само ако можеше да спре, да напълни дробовете си с въздух и отново да надуе Саранет, щеше значително да подсили обвързването. Знаеше, че е близо до пълното подчинение на тези духове, но все пак не достатъчно близо. Знаеше също, че ако пренасочи пълната си концентрация от четирите призрачни ръце, за да си поеме дъх, те щяха да се нахвърлят върху него.

При тези обстоятелства му оставаше само да продължи битката между волите и да се опита да ги забави още повече. Лираел можеше да се върне всеки момент и да ги пропъди със звънците. Сам просто трябваше да ги задържи достатъчно дълго.

Той дори престана да опитва да си поеме въздух, като изтласка в дъното на съзнанието си спешната нужда на тялото си от кислород. Нямаше нищо по-важно от това да спре призрачните ръце. Щеше да концентрира и последната частица от ума и силата си върху тях, както и последната струя въздух във флейтата. Нямаше да се доберат до Лираел. Не биваше. Тя беше последната надежда на целия свят срещу Унищожителя.

Освен това беше негова кръвна родственица и й беше обещал.

Призрачните ръце направиха още една крачка напред и цялото тяло на Сам се разтърси от усилието, докато се опитваше да ги изтласка назад, а мускулите бяха отражение на умствената му борба. Ала той знаеше, че отслабва, а мъртвите стават по-силни. Освен това скоро щеше да припадне поради липса на въздух и го обземаше почти непреодолим импулс да отстъпи. Махни се от пътя! Поеми си въздух! Остави тези чудовища да преминат!

Ала борейки се с мъртвите, той се бореше със собствените си страхове, изтласкваше ги в същия далечен ъгъл на съзнанието си, който толкова силно копнееше да изпълни дробовете му с въздух. Те щяха да си останат там, а той бе твърдо решен да се бори и след последния си дъх. В същото време отчаяно се опитваше да измисли някаква стратегия или хитра тактика.

Нищо не му хрумваше и макар да не ги беше видял или усетил, призрачните ръце бяха скъсили разстоянието. Вече се намираха почти в обсега на меча му, високи стълбове от мастилен мрак, от които лъхаше студ, по-силен и от този в най-студените зимни дни.

Сам осъзна, че двата духа от външния край го обграждат, макар и не плътно. Очевидно възнамеряваха да го обкръжат и да го задушат с призрачната си материя, да го омотаят в пашкула на четири жадни духа. След това щяха да отидат при Лираел.

Внезапно около главата на най-близката призрачна ръка избухна огън, кълбо от чист син пламък, голямо колкото юмрук. Ала мъртвото същество само трепна и огънят се разпадна на съставните си символи, които изчезнаха в мъглата.

Още едно заклинание на Хартата проблесна без никакъв резултат, освен че подпали едно от закърнелите дървета, когато огънят рикошира от призрачната фигура на мъртвия. Сам се досети, че майор Грийн и лейтенант Тиндал опитват да му помогнат с тези заклинания, но не можеше да хаби нито мислите, нито дъха си, за да ги предупреди за безполезността на огъня срещу подобен враг.

Цялото му внимание беше насочено към мъртвите. И те на свой ред бяха съсредоточили цялото си внимание върху него и борбата помежду им.

Затова никой от тях не забеляза нито че мъглата внезапно се изви в кръг, сякаш смутена от някакво силно въздушно течение, нито виковете и писъците на войниците зад тях.

Не забелязаха, докато не чуха звънеца. Някакъв силен, безмилостен звън, спуснал се от въздуха над главите им. Той сграбчи четирите призрачни ръце като кукловод, хванал своите марионетки, за да ги прибере в куфара си. Неспособни да се съпротивят, те му се подчиниха, вдигнали призрачните си глави в безмълвна молба за милост.

Ала нямаше да има милост. Още един звънец иззвъня, подел бурен и яростен танц на фона на оглушителния вик на първия. Призрачните ръце се изправиха рязко под звуците на енергичната му песен, а призрачната им материя се разтегна в тънки ивици, сякаш ги всмукваха в тясна дупка.

После изчезнаха, екзекутирани светкавично, този път завинаги.

Сам падна на колене, когато мъртвите изчезнаха, и изпълни с продължителен, разтърсващ дъх изтерзаните си дробове. Над главата му, като огромен ястреб над своята плячка, започна да се рее едно яркосиньо и сребристо Хартиено крило. После бързо се спусна и започна да кръжи над дъното на долината, където земята беше равна и достатъчно чиста, за да кацне. Сам се взираше в него и в другите две Хартиени крила, които летяха пред южняците.

Три Хартиени крила. Това, което беше прелетяло над главата му, беше сребристосиньо — цветът на Абхорсен. Второто беше сребристозелено, с цветовете на Клеър. Третото беше боядисано в златисточервеното на кралския род. В две от трите Хартиени крила имаше пътници, а също и пилот.

— Не разбирам — прошепна Сам. — Кой направлява звънците?

Могет почти бе наближил върха на хребета, криволичейки между мъртви ръце и гръмоотводи, когато чу звънците. Усмихна се и спря, за да извика към самотната мъртва ръка, която стоеше на пътя му.

— Чуй силния глас на Саранет! Бягай, докато още можеш!

Тази тактика не даде резултат. Мъртвата ръка бе върната в живота твърде скоро и беше твърде глупава, за да разбере думите на Могет, а и не разполагаше с неговия неестествено остър слух. Не беше чула звънците сред тътена на гръмотевиците и не усещаше силата, отприщила се зад хребета. Ако питаха нея, пред очите й току-що беше спряла жива плячка. Достатъчно близо, за да я улови.

Гниещите пръсти се хвърлиха напред, сграбчвайки крака на малкия албинос. Могет извика и го ритна, а изсъхналите кости на похитителя му се счупиха от силата на удара. Ала той продължаваше да стиска, а към Могет вече прииждаха и други мъртви, привлечени от перспективата да се нагостят с нещо живо.

Могет отново извика и свали Ник на земята. После се развилия, дращеше с дългите нокти на пръстите си, а острите му зъби се впиха в китката на мъртвата ръка.

Ако й беше останал човешки разум, мъртвата ръка би се изненадала, защото нямаше човек, който да се бие като този, с извит гръб и някаква безумна смесица от съскане, хапане и дращене.

Могет прехапа китката на мъртвото същество и я откъсна напълно. После веднага отскочи назад, взе Ник, промъкна се край ръката и побягна с победоносен вик.

Съществото пренебрегна липсващата си ръка и опита да ги последва. Едва тогава разбра, че странният му противник беше прерязал с ноктите си и ахилесовите му сухожилия. Направи две несигурни крачки и падна, а мъртвият дух, който го обитаваше, вече отчаяно се оглеждаше за друго тяло.

Могет беше превалил хребета. Докато бягаше, държеше ръката на Ник протегната встрани, далече от собственото си тяло. Тази ръка се тресеше и трепереше, мускулите помръдваха под кожата, а из целия лакът и надолу до китката се появяваха тъмни синини.

Зад Могет бурята със светкавиците започна да утихва, а гръмотевиците намаляваха. Мъглата все още светеше в електриковосиньо по краищата — но в центъра и тя, и буреносните облаци над нея бяха станали яркочервени.