Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abhorsen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Абхорсен

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN 978-954-761-280-8

История

  1. — Добавяне

Част втора

Глава девета
Сън за бухали и летящи кучета

Ник отново сънуваше онзи сън, за Инкубатора за светкавици и съединяването на полусферите. После сънят внезапно се промени и той изглежда лежеше в легло от кожи в някаква палатка. Върху брезента над главата му се чуваше бавното трополене на дъжд и шум от гръмотевици, а цялата палатка беше осветявана от постоянно проблясващите светкавици.

Ник седна и видя, че върху пътническия му сандък е кацнал бухал, който го наблюдаваше с огромните си, златисти очи. А до леглото му седеше куче. Черно-кафяво куче, не много по-голямо от териер, от чиито рамене растяха огромни пернати крила.

Поне сънят е различен, помисли си част от него. Навярно беше почти буден, а това бе някой от онези фрагменти, предшестващи пълното разсънване, когато реалността и фантазията се сливат. Знаеше, че това е неговата палатка, но пък бухал и крилато куче!

Какво ли означава това, мислеше си Ник, примигвайки със сънените си очи.

Лираел и Падналото куче гледаха как се взира в тях, очите му бяха сънени, но все пак изпълнени с трескав блясък. Стисна гърдите си с ръка, извил пръсти, сякаш за да изтръгне сърцето си. Мигна два пъти, а после затвори очи и се отпусна назад върху кожите.

— Наистина е болен — прошепна Лираел. — Изглежда ужасно. А в него има и още нещо… не мога да го определя точно в тази форма. Нещо нередно.

— В него има нещо от Унищожителя — изръмжа тихо кучето. — Най-вероятно е къс от една от сребърните полусфери, пропит с част от силата й. Тя разяжда тялото и духа му. Използват го като въплъщение на Унищожителя. Говорител. Не бива да пробуждаме силата в него.

— Как ще го измъкнем, без да го направим? — попита Лираел. — Той не изглежда достатъчно силен дори да стане от леглото си, камо ли да върви.

— Мога да вървя — възпротиви се Ник, като отвори очи и отново седна в леглото. Понеже това беше неговият сън, несъмнено можеше да участва в разговора между крилатото куче и говорещия бухал. — Кой е Унищожителя и какви са тези приказки, че ме разяжда? Просто страдам от тежък грип или нещо подобно.

— И получавам халюцинации — добави. — Както и ярки сънища. Крилато куче! Ха!

— Мисли си, че сънува — каза кучето. — Това е добре. Унищожителя в него няма да се надигне, ако не се почувства заплашен или не долови магия на Хартата наблизо. Внимавай да не го докоснеш с твоята кожа на Хартата, господарке!

— Невъзможно е на главата ми да седи бухал — изсмя се унесено Ник. — Нито пък куче.

— Обзалагам се, че не може да стане и да се облече — каза лукаво Лираел.

— Мога — отвърна Ник и веднага завъртя крака и се изхлузи от леглото. — Мога да направя всичко насън. Каквото и да е.

Олюлявайки се леко, той си свали пижамата, без да осъзнава нуждата от благоприличие пред съществата от съня си, и застана там чисто гол. Изглежда много слаб, помисли си Лираел, и за своя изненада изпита загриженост. Ребрата му се виждаха — всъщност, както и всичко останало.

— Видяхте ли? — каза той. — Станах и се облякох.

— Ще ти трябват още дрехи — предположи Лираел. — Може отново да завали.

— Имам чадър — заяви Ник. После лицето му посърна. — Не — счупи се. Ще си взема палтото.

Тананикайки си, той отиде до сандъка и посегна към капака. Изненаданата Лираел отлетя тъкмо навреме и кацна върху освободеното легло.

— Бухалът и котката тръгнали… — пееше Ник, докато вадеше бельо, панталон и едно дълго палто и ги обличаше, пропускайки ризата. — Само че в съня ми всичко е объркано… защото ти не си котка. Ти си…

— Крилато куче — довърши той и се пресегна да докосне по носа Падналото куче. Твърдостта на допира изглежда го изненада и трескавата руменина по лицето му се усили.

— Сънувам ли? — каза внезапно и се плесна по лицето. — Не, нали? Просто… полудявам.

— Не си полудял — успокои го Лираел. — Но си болен. Имаш треска.

— Да, да, така е — съгласи се раздразнено Ник, докосвайки потното си чело с опакото на дланта си. — Трябва да се връщам в леглото. Така каза Хедж, преди да отиде за другата баржа.

— Не — нареди Лираел, а гласът й прозвуча необичайно силно от малката човка на бухала. Новината, че Хедж го няма я увери, че трябва да се възползват от тази възможност. — Имаш нужда от свеж въздух. Куче — можеш ли да го накараш да върви? Както направи с мъжа с арбалета?

— Може би — изръмжа кучето. — Усещам, че в него действат няколко сили, а трябва да се съобразяваме дори с малък фрагмент от силата на прикования Унищожител. А това ще предупреди и мъртвите.

— Те все още теглят полусферите към езерото — каза Лираел. — Ще им отнеме известно време да стигнат дотук. Затова мисля, че е най-добре да го направиш.

— Връщам се в леглото — заяви Ник, хванал главата си с две ръце. — И колкото по-скоро се прибера у дома в Анселстиер, толкова по-добре.

— Не се връщаш в леглото — изръмжа кучето, приближавайки се към него. — Идваш на разходка!

При тези думи то излая толкова дълбоко и силно, че палатката се разтресе, а колчетата затрептяха от резонанса. Лираел усети как силата на този лай я поразява и разрошва перата й. Освен това от нея се разхвърчаха искри, докато Свободната магия се бореше със символите на Хартата от променената й форма.

— Следвай ме! — нареди кучето, като се извърна и излезе от палатката. Ник направи три крачки след него, но се спря на входа, стиснал брезентовата врата.

— Не, не, не мога — промърмори, а мускулите под кожата на врата и ръцете му се движеха в странни спазми. — Хедж ми каза да остана. Най-добре да остана.

Кучето излая отново, по-силно, а шумът се чу дори на фона на непрестанния грохот. Около Лираел лумна корона от искри, а захвърлената пижама под ноктите й изведнъж се подпали, принуждавайки я да излети от палатката.

Ник потръпна и се изви, когато бе поразен от силата на лая. Падна на колене и започна да изпълзява от палатката, като стенеше и викаше Хедж. Лираел кръжеше над него и гледаше на запад.

— Стани — заповяда кучето. — Върви. Следвай ме.

Ник стана, направи няколко крачки, а после застина на място. Очите му се извъртяха назад, а от отворената му уста се разнесоха струйки бял дим.

— Господарке! — извика кучето. — Фрагментът в него се пробужда! Трябва да възстановиш формата си и да го обуздаеш със звънците!

Лираел падна като камък и незабавно призова символите на Хартата, които да свалят кожата на бухала от нея. Но не и преди огромните й, златисти очи да се вперят в изпъстрената със светкавици нощ до мястото, където мъртвите работеха усилено, за да преместят сребърните полусфери. Стотици мъртви ръце вече захвърляха въжетата си и се обръщаха към палатката. Миг по-късно побягнаха, а плътният звук от стотиците тракащи, изсъхнали стави, звучеше като зловещ придатък към гръмотевиците. Ръцете от предните редици се биеха помежду си кой да мине пръв, привлечени от магическата примамка и обещанието за охолен живот в замяна на превземането. Живот, който да утоли вечния им глад.

Кучето излая отново, когато димът се издигна от носа на Ник, но от това нямаше почти никакъв ефект. Лираел можеше само да наблюдава как белият дим се вие, тъй като моментално попадна в бляскаво торнадо от светлина, докато кожата на Хартата се връщаше към съставните си символи.

После тя възприе обичайната си форма, протегнала ръце към Саранет и Нехима. Ала там имаше и още нещо, някакво присъствие, което гореше в Ник, изпълвайки го с вътрешна топлина, която караше дъждовните капки да цвърчат при допира до кожата му. Горещото метално зловоние на Свободната магия лъхна от него като вълна, когато един глас, който не беше гласът на Никълъс, се изтръгна от устата му, придружен от облаци бял дим.

— Как смееш… о… трябваше да предположа, че ти, натрапник такъв, и една от твоите сестри ще…

— Бързо, Лираел! — извика кучето. — Използвай Ранна и Саранет едновременно, когато излая!

— Към мен, слуги мои! — извика гласът от устата на Ник, глас, много по-силен и ужасен от всеки, който би се изтръгнал от някое човешко гърло. Той отекна дори над гръмотевиците, огласявайки долината. Чуха го всички мъртви, дори и онези, които глупаво продължаваха да се бъхтят с въжетата, и всички забързаха към него — вълна от изгнила плът, която се разля от двете страни на ямата, устремена към светлината от горящата палатка, откъдето ги призоваваше техният главен господар.

Чуха го и останалите, макар че се намираха по-далече, отколкото би могъл да достигне звукът. Хедж изруга и се извърна встрани, за да убие един злощастен кон и да го превърне в оседлано животно, което не би се страхувало да го носи. Много левги на изток, Клор се извърна от речния бряг край Дома на Абхорсен и побягна, огромна фигура от огън и мрак, която се движеше по-бързо, отколкото биха я понесли човешките крака.

Лираел пусна меча си и извади Ранна, толкова бързо, че звънецът иззвъня за кратко, а по тялото й се разля вълна от умора. Китката още я болеше от срещата й в смъртта, но нито болката, нито протестът на звънеца бяха достатъчни, за да я спрат. В съзнанието й проблеснаха съответните страници от „Книга за мъртвите“ и й показаха какво да направи. Тя го стори, сливайки нежния звук на Ранна с дълбоката сила на Саранет, а към тях се прибави и заповедния, пронизителен лай на кучето.

Звукът обгърна Ник и гласът, който излизаше от него, бе заглушен. Ала някаква бушуваща воля се бореше със заклинанието, воля, която напираше към Лираел, съпротивявайки се срещу обединените сили на звънеца и лая. След това изведнъж съпротивата секна и Ник падна на земята, а белият дим бързо се върна обратно в носа и гърлото му.

— Бързо! Бързо! Изправи го! — пришпори я кучето. — Поемете на юг и се отправете към мястото на срещата. Аз ще ги задържа тук!

— Но — Ранна и Саранет — той ще заспи — възпротиви се Лираел, като остави звънците и изправи Ник.

Беше много по-лек, отколкото очакваше, дори по-лек, отколкото изглеждаше. Явно беше напълно изтощен.

— Не, само малка част от него спи — отвърна бързо кучето. Беше прибрало крилата си и възприемаше бойните си размери. — Зашлеви го и бягайте!

Лираел се подчини, макар че се чувстваше ужасно. Плесницата опари ръката й, но определено събуди Ник. Той извика, огледа се трескаво наоколо и опита да се измъкне от хватката на Лираел върху ръката си.

— Бягай! — нареди тя и го повлече, като спря за миг да вземе Нехима. — Бягай или ще те пробода с това.

Ник я погледна, погледна горящата палатка, кучето и нахлуващата орда от болни, както си мислеше, работници, а лицето му беше вцепенено от шока и изненадата. После побягна, подчинявайки се на натиска на Лираел върху ръката му, за да го принуди да поеме на юг.

Зад тях кучето стоеше на светлината на огъня, мрачна сянка, чийто ръст до раменете вече достигаше метър и половина. Символите на Хартата, които се лееха по нашийника му, светеха зловещо със своеобразните си цветове, по-наситени от червено-жълтия блясък на горящата палатка. Свободната магия пулсираше под нашийника и червените пламъци се стичаха като слюнка от устата му.

Първата група мъртви ръце го видяха и забавиха ход, защото не бяха сигурни какво е и колко опасно може да бъде.

После Падналото куче излая, а мъртвите ръце изпищяха и нададоха вой, когато бяха поразени от една сила, която познаваха и от която се бояха, прилив на Свободна магия, който ги накара да захвърлят своите разлагащи се тела… и ги принуди да се върнат в смъртта.

Ала на мястото на всеки повален връхлитаха още дванайсет, хищните им изпосталели ръце бяха готови да сграбчват и разкъсват, а счупените им, избелели в гроба зъби бяха нетърпеливи да се впият в нечия плът, била тя магическа или не.