Гарт Никс
Абхорсен (16)

Глава четиринадесета
Полет към стената

— Беше огромен — проплака мъжът, а в очите и гласа му се долавяше паника. — По-голям от кон, с крила… крила, които изпълниха небето. А в ноктите му имаше човек, който висеше… ужасно… ужасно! А писъците… сигурно сте чули писъците?

Останалите членове от малката група пътешественици кимнаха, а много от тях вдигнаха очи към избледняващата светлина на вечерното небе.

— И още нещо летеше с него — прошепна мъжът. — Куче. Куче с крила!

Неговите слушатели се спогледаха невярващо. Бяха склонни да приемат гигантския бухал, след писъците, които бяха чули. Все пак това беше граничната зона и времената бяха размирни. Много същества, които си мислеха, че никога няма да видят, бяха крачили по земята през последните няколко дни. Но крилато куче?

— Най-добре да продължим нататък — каза водачът им, жена със суров вид, която носеше символа на Хартата на челото си. Тя подуши въздуха и добави: — Наоколо витае нещо странно, така е. Ще продължим до Хогрест, освен ако някой няма по-добра идея. И някой да помогне на Елъф. Дайте му вино.

Пътешествениците бързо развалиха лагера си и развързаха конете си. Не след дълго поеха на запад, а клетият Елъф пиеше от един мях с вино, сякаш беше пълен с вода.

Лираел летеше на юг от пътешествениците, постепенно забавяйки скоростта си. Беше много, много трудно да лети като двайсет пъти по-голям лаещ бухал, отколкото като обикновен, и най-вече да носи Сам, Могет и двете раници. Сам й беше помагал по пътя, като отправяше към нея заклинания за сила и издръжливост, но голяма част от поддържащата магия беше погълната от самата кожа на Хартата.

— Трябва да кацна — извика тя на Падналото куче, което летеше зад нея, когато крилете й отново бяха пронизани от болка. Избра една открита поляна сред гъстите дървета и започна да се спуска за кацане.

После внезапно забеляза крайната им цел. Там, зад гората, по хребета на нисък хълм криволичеше дълга сива линия, простирайки се от изток на запад, докъдето поглед стигаше. Стената, която разделяше Старото кралство от Анселстиер.

А в далечния й край имаше мрак. Пълният, почти среднощен мрак на ранната пролет в Анселстиер, простиращ се до Стената, където внезапно се срещаше с топлината на лятната вечер в Старото кралство. Лираел незабавно получи главоболие, а очите й на бухал не можеха да се приспособят към противоречието — залезът отсам и нощта оттатък.

Ала ето че Стената беше там, и обнадеждена от вида й, тя забрави болката и планираната площадка за кацане. Отново се издигна нагоре със силен замах на крилете, поемайки директно към Стената, докато победоносният й вик огласяше нощта.

— Не се опитвай да я прекосиш! — извика настоятелно Сам отдолу, като разлюля импровизирания хамут от ремъци за мечове и каиши на раници, стиснат здраво между ноктите й. — Помни, че трябва да кацнем от тази страна!

Лираел го чу, припомни си предупрежденията му за Границата от страната на Анселстиер, и отпусна едното си крило. Това незабавно се превърна в завой за пикиране, последван от неистово размахване на криле, когато Лираел осъзна, че не е преценила правилно въздушната скорост и ще забие в земята Сам, Могет и себе си с болезнена бързина.

Размахването на криле подейства до известна степен. Сам се изправи от земята, увери се, че насинените му колене все още функционират, и отиде при огромния бухал, който лежеше до него, видимо зашеметен.

— Добре ли си? — попита разтревожено, без да е сигурен как да провери. Как се проверява пулса на бухал, и особено такъв, който е дълъг шест метра?

Лираел не отвърна, но от тънките пукнатини в гигантското тяло на бухала започнаха да проблясват слаби ивици златиста светлина. Тези ивици се сляха и Сам успя да различи отделни символи на Хартата. После всичко започна да блести толкова ярко, че той трябваше да отстъпи, закривайки очите си пред сиянието.

После пред погледа му се появи само лек сумрак, докато слънцето бавно залязваше откъм страната на Старото кралство. А също и Лираел, легнала по корем с разперени ръце и крака, която стенеше.

— Ох! Всеки мускул по тялото ми ме боли — промърмори тя, като бавно се повдигаше с ръце. — И се чувствам направо ужасно! Тази кожа на Хартата е по-зле и от калта. Къде е кучето?

— Тук, господарке — отвърна Падналото куче и се втурна да изненада Лираел, като близна отворената й уста. — Беше забавно. Особено когато прелетяхме над онзи мъж.

— Това не беше нарочно — каза Лираел, използвайки кучето като патерица, за да се изправи. — Бях точно толкова изненадана, колкото и той. Да се надяваме само, че сме спестили достатъчно време, за да си е струвало.

— Ако успеем да прекосим Стената — и Границата — тази вечер, трябва да изпреварим Хедж — каза Сам. — В крайна сметка колко бързо може да се движи една баржа?

Въпросът беше реторичен, но получи отговор.

— С магически вятър могат да преплуват повече от шейсет левги за денонощие — каза скритият авторитетен глас на Могет от раницата на Сам. — Предполагам, че са достигнали до Редмаут днес около пладне. А оттам, кой знае? Зависи колко бързо могат да преместят полусферите. Възможно е дори да са преминали от другата страна, а времето между Старото кралство и Анселстиер е разпокъсано. Навярно дори Хедж — с помощта на Унищожителя — е успял да манипулира тази разлика, за да спечели един ден… или повече.

— Весел, както винаги, нали, Могет? — каза Лираел. Всъщност самата тя се чувстваше изненадващо развеселена, и не толкова уморена, колкото очакваше. Изпитваше скрита гордост, че гигантската кожа на Хартата за бухал се беше оказала сполучлива, и беше сигурна, че са изпреварили Хедж и неговите баржи.

— Предполагам, че трябва да продължим напред — каза тя. По-добре да не слагаме тигана, докато рибата е още в морето. — Сам, не се бях замисляла за това, но как ще влезем в Анселстиер? Как ще прекосим Стената?

— Стената е по-лесната част — отвърна Сам. — Има много стари порти. Те ще са заключени и защитени, с изключение на тази при настоящия пропускателен пункт, но мисля, че мога да ги отворя.

— Не се съмнявам в това — каза окуражаващо Лираел.

— В известен смисъл с Границата е по-сложно. Там стрелят без предупреждение, макар че повечето войски са около пропускателния пункт и може да има само по някой случаен патрул толкова далече на запад. Но за да не рискуваме, си мислех, че можем да се дегизираме като офицер и сержант от скаутите при пропускателния пункт. Ти можеш да бъдеш сержантът, ранен в главата — за да не говориш и да ни навлечеш неприятности. Може би ще ни повярват — поне колкото да не ни застрелят на място.

— Ами кучето и Могет? — попита Лираел.

— Могет може да остане в раницата ми — каза Сам. После погледна назад към котката и добави: — Но трябва да обещаеш, че ще мълчиш, Могет. Една говореща раница със сигурност ще ни навлече убийство.

Могет не отговори. Сам и Лираел приеха това за сърдито съгласие, понеже не се възпротиви.

— Можем да дегизираме ефектно и кучето — продължи Сам. — Да го накараме да изглежда така, сякаш носи нашийник и брониран нагръдник, като обучените кучета в армията.

— И какво откриват те? — попита заинтригувано Падналото куче.

— О, бомби и други… хм… взривни устройства — подобно на взривяващите символи, които ние използваме, само че изработени от химикали, а не с магия — обясни Сам. — Това е на юг. А по Границата имат специални кучета, които надушват мъртвите и Свободната магия. Кучетата са много по-добри от обикновените анселстиерци в откриването на такива неща.

— Естествено — каза Падналото куче. — Предполагам, че и на мен не ми е разрешено да говоря?

— Не — потвърди Сам. — Ще се наложи да ти дадем име и номер, като на истинско граничарско куче. Какво ще кажеш за Уопет? Познавах куче с това име. И можеш да вземеш служебния ми номер от корпуса на кадетите в училище. Две осем две девет седем три. Или накратко, Уопет девет седем три.

— Уопет девет седем три — изрече умислено кучето, търкаляйки думите в устата си, сякаш бяха потенциална храна. — Странно име.

— Най-добре да направим заблуждаващите заклинания тук и да ги приемем — каза Сам. — Преди да опитаме да прекосим Стената.

Той се взря в гъстия мрак на анселстиерската нощ зад Стената и каза:

— Трябва да преминем преди изгрева, а той едва ли ще се забави много. През нощта е по-малко вероятно да се натъкнем на патрул.

— Никога досега не съм правила такова заклинание — каза неуверено Лираел.

— Бездруго ще се наложи аз да ги направя — отвърна Сам. — Защото ти не знаеш как трябва да изглеждаме. Не са толкова трудни — много по-лесни са от твоите кожи на Хартата. Мога да направя три без проблеми.

— Благодаря ти — каза Лираел. Седна до кучето, за да отпусне болезнените си мускули и го почеса под нашийника. Сам се отдалечи на няколко крачки и започна да посяга към Хартата, събирайки символите, които му трябваха, за да направи заклинанията за дегизиране.

— Странно е, че е мой племенник — прошепна Лираел на кучето. — Струва ми се много необичайно. Истинско семейство, а не просто голям клан от братовчедки, като Клеър. Да бъда леля, а и да имам такава. Да имам и сестра…

— А хубаво ли е, освен че е странно? — попита кучето.

— Не съм имала възможност да го обмисля — отвърна Лираел, след като помълча умислено. — Донякъде е хубаво, а донякъде тъжно. Хубаво е, защото съм… Абхорсен по рождение и открих откъде произхождам. Тъжно е, защото целият ми досегашен живот беше белязан от липсата на принадлежност, от това че не съм истинска Клеър. Прекарах толкова много години да искам да бъда нещо, което не съм. Сега се питам дали ако можех да бъда Клеър, това би ме удовлетворило? Или просто не бих могла да допусна, че ще съм нещо различно?

Тя се поколеба, а после тихо добави:

— Питам се дали майка ми е знаела какво ще бъде детството ми. Но пък Ариел е била Клеър и вероятно не е могла да разбере какво е да израснеш без зрението на Глетчера.

— Това ми напомни нещо — каза Могет, появявайки се неочаквано от раницата, а лявото му ухо се сви от забързаното излизане. — Ариел. Твоята майка. Тя ми остави послание, когато беше в Къщата.

— Какво! — възкликна Лираел и скочи да сграбчи Могет за шията, пренебрегвайки приспивния зов на Ранна и взаимодействието между Свободната магия под котешката козина и омагьосания от Хартата нашийник. — Какво послание? Защо не ми го предаде по-рано?

— Хм-м-м — отвърна Могет. Освободи се от хватката й, а нашийникът му се оплете в ръката на Лираел. Тя го пусна точно преди да успее да се измъкне от него, а предупредителният звън на Ранна накара котката да престане да се гърчи. — Ако ме изслушаш, ще ти кажа…

— Могет! — изръмжа кучето и се приближи, дишайки в лицето на котката.

— Ариел ме е видяла с теб, край Стената — изрече бързо Могет. — Тя седеше в Хартиеното крило, а аз й подавах един пакет — в онези дни имах различна форма, нали разбираш. Всъщност, може би нямаше да си спомня това, ако отново не бях възприел тази форма след принудителния разговор под Къщата. Странно е, че в човешка форма помня нещата по различен начин. Предполагам, че е трябвало да забравя, за да не си го припомня, докато не се озова там, където ме е видяла…

— Могет! Посланието! — помоли го Лираел.

Могет кимна и облиза устата си. Очевидно щеше да продължи с бързината, която сам бе избрал.

— Предадох й пакета — продължи той. — Тя се взираше в мъглата над водопада. Онзи ден там имаше дъга, но тя не я видя. Забелязах как очите й се замъгляват от зрението и тя каза: „Ти ще бъдеш до дъщеря ми край Стената. Ще я видиш пораснала, за разлика от мен. Кажи на Лираел, че… че заминаването ми няма да бъде… че не е било… по мой избор. Свързах своя и нейния живот с Абхорсен и начертах път за майка и дъщеря, който ще ограничи личния ни избор. Кажи й също, че я обичам, и винаги ще я обичам, и че раздялата с нея ще разбие сърцето ми.“

Лираел слушаше съсредоточено, ала това, което чуваше, не беше гласът на Могет. Беше този на майка й. Когато котката приключи, тя погледна към окъпаното в червено небе и блещукащите звезди зад Стената, а по бузата й се стече сълза, която остави сребриста следа, уловила последните мигове от вечерната светлина.

— Направих дегизировката ти — каза Сам, който бе толкова погълнат от заклинанията си, че напълно пропусна думите на Могет. — Просто трябва да влезеш в нея. Постарай се да останеш със затворени очи.

Лираел се обърна да види бляскавия силует, надвиснал във въздуха, и се запрепъва към него. Затвори очи дълго преди да навлезе в заклинанието. Златистият огън се разля по лицето й като топли, ласкави ръце и избърса сълзите й.