Карл Май
Горски призрак (3)

Трета глава
Бедното село на тъкачите

В неделното утро пред портата на Зайделманови спряха две товарни коли, от които работниците стовариха няколко тъкачни стана.

— Какво ще правиш с този боклук? — попита рентиерът своя брат. — Та всичко това е толкова старо и износено. Мартин Зайделман поглади самодоволно брадичката си.

— Нищо не разбираш. Закупих тези станове на един търг на фалирали собственици. Всеки един от тях ми струва чисти осем марки. Който от местните хора поиска работа от мен, ще трябва да вземе и от моите станове — било като го купи, било под наем. А аз ще продавам бройката по четиридесет марки. Годишният наем пък ще възлиза на петнайсет марки. Повреди ли се станът, наемателят се обвързва по договор или да го поправи за своя сметка, или пък да ми плати за него споменатите четиридесет марки.

Рентиерът направи такава физиономия, която изразяваше какво ли не — и учудване, и признание, и злостна подигравка.

— Много добре си усвоил занаята лихварство, няма що — каза той.

В същото време младият Зайделман седеше в кантората си и пишеше писмо до своя приятел Щраух, за да му даде още някои указания за празничната вечер във вторник. На бала всичко трябваше да мине по мед и масло.

Писмото беше кратко. Фриц го залепи, написа адреса и позвъни. В стаята влезе млад момък, който работеше при него като помощник-разносвач.

— Сега ще отидеш до града и ще предадеш това писмо на търговеца Щраух! Побързай, за да можеш час по-скоро да се върнеш!

Разносвачът веднага тръгна за града. Не беше особено очарован от това поръчение, защото още в ранни зори трябваше да бие трудния път до административната управа на мината. А сега пък му наредиха да отиде до града и на всичко отгоре бързо да се върне.

Младият човек навъсено газеше през дълбокия сняг. Ето че пред себе си видя да върви по пътя и друг човек, поел явно в същата посока. Щом разпозна младия Хаузер, разносвачът премина в лек тръс, за да го догони. Подвикна му:

— Хей, Едуард, почакай малко, де!

Едуард беше ходил рано сутринта при надзирателя на мината, беше се позовал на препоръката на стария Вундерлих и беше попитал за работа, обаче въпреки всичко надзирателят не го беше взел. Ето защо реши да си опита късмета в града.

Щом чу, че го викат, той веднага спря. Двамата младежи се поздравиха кратко, като си стиснаха ръцете.

— И ти ли отиваш в града? — попита Едуард.

— Трябва да занеса едно писмо на младия Зайделман.

— А пък аз искам малко да се поогледам за работа. Разносвачът хвърли към Едуард кос поглед.

— Тъй, тъй, да попиташ за работа значи! И то в неделя, така ли? Няма да ти е лесно. Времената са лоши. Човек просто няма къде да отиде. Това е причината, поради която все още издържам при Зайделманови. Иначе да вървят по дяволите! Един Бог знае защо тук всичко е в техни ръце! Те всичко могат, всичко решават и всичко определят. Едва ли е нужно да го казвам тъкмо на теб. Нали ти изиграха достатъчно лош номер! Първо ти спират поръчките, а после… какво, каза, станало в мината? Тази сутрин трябваше рано-рано да занеса едно писмо до нейната управа. Но преди това подочух нещичко в кантората. Струва ми се, че в писмото ставаше дума за теб. Че може би си щял да потърсиш работа и да не ти дават никакво място, защото си бил неблагонадежден човек. Какво ще кажеш?

Едуард знаеше вече кому дължеше своя неуспех при надзирателя.

— Каква подлост! — гневно избухна той. — Само ми се иска да разбера какво толкова имат против мен!

Разносвачът повдигна рамене. Той съвсем пък не можеше да отгатне причината за враждебността на своя господар към бедния тъкач, а на Едуард и през ум не му минаваше да я свърже по какъвто и да било начин с Ангелика.

Така двамата тежко крачеха един до друг към града. Щом вятърът станеше прекалено леден и запищеше край ушите им, като спираше дъха на момчетата, разговорът им замираше. Но после пак се оживяваше. Разносвачът на Зайделман спомена, че писмото, което носи, било за търговеца Щраух. Той попита:

— Нали го познаваш? Заедно с Фриц Зайделман са членове на клуба „Казино“. В писмото вероятно става дума за бала с маски, който ще се състои във вторник. Ех, че добре си живеят тези хора! А такива като нас не могат да си позволят подобно нещо. Само ми се иска да разбера кого ли е поканил нашият Зайделман-младши. Естествено Щраух ще отиде със своята годеница Мари Танерт.

Младият човек продължи да бърбори в същия дух. Едуард му отговаряше едносрично. Той не следеше особено внимателно разговора. Споменаването на бала с маски отново събуди у него всичките му опасения и страхове за Енгелхен. Разсеяно слушаше думите на своя спътник, но все пак чу всичко, каквото му беше казано, а по-късно това щеше да му бъде от голяма полза.

— В града двамата се разделиха. Разносвачът се отправи към търговеца Щраух, а Едуард тръгна да разпитва ту тук, ту там за работа, но безуспешно. Най-сетне той се умори да звъни или да чука от една чужда врата на друга, смирено да си казва научената вече наизуст фраза и все да го отпращат с едно кратко „не!“. Спря на един ъгъл и се замисли за своя живот.

И странно — колкото и тежки мисли за бъдещето да стягаха сърцето му, колкото и да го тревожеше съдбата на неговите близки, винаги на преден план излизаше страхът му за Енгелхен. Непрекъснато търсеше някаква възможност да я защити срещу опасностите, на които според него неминуемо щеше да се изложи по време на бала.

И ето че му хрумна една идея. Първата и най-важна предпоставка, за да може изобщо да я закриля, беше неговото участие в бала. Самият той също трябваше да отиде там. Но как да го осъществи? В случая ставаше въпрос за увеселение на тесен, затворен кръг хора. Вярно, там нямаше да го разпознаят, защото също можеше да отиде маскиран, но все пак щеше да увеличи броя на присъстващите. Как да постъпи?

На първо време Едуард не намери отговор на този въпрос. Но поне стигна до твърдото решение във вторник вечерта на всяка цена да се вмъкне между членовете на „Казиното“. Да става каквото ще! Веднага се осведоми за магазин, където се дават под наем костюми и маски за карнавални увеселения. Научи, че в града имало един-единствен подобен магазин, и скоро го намери. Помещенията му се намираха на първия етаж. Долу в коридора Едуард още веднъж бръкна в джоба си, за да преброи парите. Никога не е бил толкова богат. От онова, което му бе подарил непознатият в лесничейството, бяха останали още доста пари. Старият Хаузер му беше разрешил да задържи значителна сума за джобни пари. Разбира се, той не биваше току-така да пропилява всичко. Но беше твърдо решен да пожертва нещичко от тях, за да може да защити Енгелхен. И така, той се заизкачва по мрачното стълбище.

След като почука, вратата се открехна и в тясната пролука се показа кокалестото лице на някакъв мъж с огромни очила на носа.

— Какво желаете? — разнесе се от широката уста с безцветни устни.

— Искам някакъв костюм за бал с маски.

— Моля, влезте! Наистина, неделя е, но щом работата не търпи отлагане, ще направя изключение.

Стаята, където влезе Едуард, беше пълна с висящи на закачалки стари дрехи, които издаваха твърде неприятна миризма. Търговецът внимателно го огледа и попита:

— За кого ще е костюмът?

— За мен.

— Хмм. Не ще да е останало още кой знае какво. Господата от „Казиното“ взеха вече всичко, каквото имах. За кога ви трябва костюмът?

— За вторник.

— Аха, значи също за бала на „Казиното“. Жалко. Вчера обещах двата най-хубави костюма на търговеца Щраух и неговата годеница. Той ще отиде маскиран като турчин, а госпожица Танерт — като черкезка. Да знаете — човекът с огромните очила се усмихна смутено, — че ви казвам това напълно поверително. Всъщност не бива нищо да издавам. Дори госпожица Танерт няма никаква представа, че годеникът й е избрал костюм на турчин. Я сега да видим какво е останало за вас! Струва ми се, че ще мога да ви предложа само едно домино.

Едуард не знаеше какво е това, но не искаше да се изложи.

— Моля, покажете ми го!

— Един момент!

Човекът излезе и Едуард остана сам. Погледът му неволно се зарея през прозореца към малкия ъгловат двор. Помисли си: „Вдругиден на бала ще има един човек в повече. Но нима наистина този човек непременно трябва да съм аз? Ами ако някой от другите не дойде и аз заема мястото му?“ Изведнъж във въображението му се оформи полуготов план, един такъв налудничав и недообмислен план, какъвто можеше да се роди единствено от големия страх на едно най-обикновено наивно селско момче за обожаваното от него момиче. Тъкмо когато Едуард обмисляше странното си хрумване, в стаята се върна търговецът. Онова, което той нарече домино, се оказа една черна наметка от тънък лошокачествен плат с качулка.

— Ще желаете ли и една маска? — попита той. — Имам една копринена, която закрива цялото лице. Всичко това ще ви струва четири марки.

— Да, да съгласен съм — разсеяно кимна Едуард.

— Веднага ли ще вземете нещата?

— Предпочитам да дойда за тях вдругиден.

— Добре, но в такъв случай още днес ще трябва да ми предплатите една марка. Така ще имам известна сигурност, защото няма да мога да дам костюма и маската на друг.

Едуард плати и му обърна гръб, за да, си върви, но човекът го спря с думите:

— Ах, моля ви, господине! Само още едно нещо! Сега се сетих. Можете да ми направите една услуга.

— И каква е тя?

— Вчера, когато си запази костюма на турчина, господин Щраух ми показа една декоративна игла, която ще служи на хората от „Казиното“ като пропуск за карнавалната вечер. После я забрави тук при мен. Ще бъдете ли тъй любезен да му я занесете, за да не я търси напразно?

„Каква необикновена намеса на Провидението!“ — помисли си Едуард и без никакво колебание взе иглата.

— Ще го уредя — каза той и побърза да си тръгне. Вече бе изпълнен от радостно упование, че планът му ще успее във всяко отношение и ето защо тъкмо тогава Едуард извърши най-необмислената глупост през своя живот. В близката гостилница „При Златния вол“ той изпи чаша бира и поиска да му донесат мастило, перо и хартия. След кратко колебание, стремейки се да преправи почерка си, младежът написа следното писмо:

Господин Щраух!

Отидете ли на бала с маски, организиран от „Казиното“, там Ви заплашва голяма опасност. Престорете се на болен и си останете у дома! И преди всичко не споменавайте пред никого нито дума за това предупреждение! Даже Мари Танерт трябва да е убедена, че ще присъствате на увеселението във вторник! Знам, че ще ми се подчините.

Горския призрак

После написа адреса върху писмото и го пусна в най-близката пощенска кутия. След това пое обратно към селото.

Както вече споменахме, това писмо беше най-необмислената глупост, извършена от него през целия му живот. Ако предишния ден в своята голяма безизходица наистина бе отрязал с триона си сухия бор в гората и го беше завлякъл в къщи, това щеше да е не по-малко лошо и осъдително от сегашната му постъпка. Имаше само една разлика, тази, че докато младият човек пишеше споменатите редове, които, без някой да забележи, щяха да му дадат възможност във вторник да се яви на бала на „Казиното“ вместо търговеца Щраух, за да може да вземе под закрилата си Енгелхен, той нямаше чувството, че върши нещо нередно и незаконно. Едуард беше тъй силно развълнуван и разтревожен, че за него имаше значение само целта, но не и средствата.

При това той твърдо вярваше в успеха на своя план и ни най-малко не мислеше, че е възможно всичко да се провали и върху главата му да се стоварят куп най-неприятни последици. Ами ако Щраух отиде със заплашителното писмо в полицията? За Едуард такава възможност просто не съществуваше. Той смяташе, че всички други се страхуват от Призрака, както и той самият изпитваше суеверен страх от него. Според младежа и търговецът Щраух не можеше да прави изключение. Щеше страшно да се изплаши, нямаше да отиде на увеселението и щеше… да мълчи.

Най-късно във вторник щеше да стане ясно дали сметките му щяха да излязат криви, или не.

* * *

Сутринта на същия ден лесничеят Вундерлих заведе своя гост в гората до мястото, където бе намерен трупът на граничаря. Арнд внимателно огледа всичко наоколо. Погледът му многократно се плъзна по трите големи бора и земята около тях.

— Те не откриха ли поне някаква следа, която да покаже дали преди убийството тук е имало борба, или може би трупът е бил довлечен от друго място? — попита най-сетне той.

— Нито едното, нито другото.

— Хмм. Да не би граничарят най-подло да е бил застрелян? Но и в такъв случай престъпникът би трябвало да го е издебнал от засада, а това едва ли е възможно на това място. Ей тук са трите бора, отсреща е откритата горска поляна, отляво всичко е голо и от другите две страни се намира гората с нейните толкова нарядко растящи дървета. Къде ли е могъл да намери прикритие?

— Зад всяко дърво.

— Но тогава убиецът е трябвало предварително да знае съвсем точно кога и откъде ще се зададе жертвата му. Това никак не е вероятно, понеже оттук не минава никакъв път. Колко надалеч претърсиха околността господата от съда?

— Стигнаха ей отсреща до онези редки храсталаци.

— Значи са предположили, че убийството е извършено от засада, обаче аз съм на друго мнение. Ето, вижте! Тук един от куршумите, които не са улучили жертвата, е одраскал ствола на този бор.

Арнд посочи съответното дърво. Лесничеят огледа мястото.

— Наистина, така е! Никой от нас не го забеляза!

— А сега по-нататък! Ей там е лежал убитият, а тук е следата от куршума в кората на дървото. Следователно стрелецът сигурно се е намирал някъде в тази посока. Да продължим нататък!

Лесничеят последва Арнд, който внимателно оглеждаше и най-малките подробности наоколо.

— Какво търсите? — попита Вундерлих.

— Нищо определено. Само ме следвайте!

Така те изминаха неколкостотин крачки все в права посока. Внезапно Арнд се стъписа, спря, наведе се и вдигна нещо от земята.

— Какво намерихте? — попита лесничеят.

— Ето, вижте!

Арнд му показа триъгълно парче от бяла ленена материя, което острото му зрение беше открило под един гъст храст. Навярно вятърът го беше отвял там, иначе по всяка вероятност отдавна вече щеше да лежи затрупано под новия сняг.

— Парче, откъснато от чаршаф! — разочаровано се обади Вундерлих. — И какво от това?

— Мисля, че находката ми не е без значение. Туй ленено късче, изглежда, наистина е от чаршаф или от покривка за маса. Тук е избродирана и една буква, едно „Т“! Ще признаете, че няма нищо необикновено в това, да намерите в гората носна кърпа, но парче от чаршаф? Хмм!… Какво ще кажете?

— Нищо, господин братовчеде. Аз съм лесничей, а не полицай.

— Наистина ли не можете да се досетите с каква цел посред зима през нощта тук в гората би могло някой да използва чаршаф?

— Нямам представа.

— Навсякъде наоколо има дълбок сняг. За контрабандистите е изключително важно да останат незабелязани. Тъмното облекло се откроява върху снега. Тогава те намятат чаршафи, за да заблудят граничарите. Това е съвсем близко до ума, нали? Така на фона на снега никой няма да ги забележи. Особено през нощта.

— Бре, да се не види! След като ми обяснихте, господин братовчеде, вече започвам да разбирам.

— Дори и аз самият съм си донесъл един чаршаф със същата цел и ще го използвам, когато се скитам наоколо.

Междувременно двамата бяха продължили още малко напред. На едно място видяха да стърчи от снега възлесто пънче от пречупено стебло на хвойна. На него висяха две бели ленени нишки.

— Какво заключение можем да си извадим? — продължи Арнд, комуто очевидно доставяше голямо удоволствие да поизпита досетливостта на лесничея.

— Че ъгълчето от чаршафа се е откъснало тук, на това пънче.

— Съвършено вярно! Станало е точно така, както предполагах. Контрабандистът е бил изненадан и е побягнал, преследван от граничаря. Бил се е загърнал в чаршаф, който ей тук се е закачил. Човекът се е отскубнал и е продължил да бяга. Именно тогава се е откъснало парчето с избродираното „Т“ и вятърът го е отнесъл ей под онзи гъст храсталак! При трите бора беглецът е разбрал, че няма да успее да се измъкне. Ето защо е спрял, обърнал се е и е застрелял преследвача си.

— Мътните ги взели, тогава…

Обаче Арнд не даде възможност на „братовчед“ си докрай да даде израз на учудването си и продължи:

— Преди всичко се налага да бъдат разпитани подчинените на убития. Те могат да дадат сведения за заповедите, които им е дал да изпълняват през въпросния ден. Сигурно ще знаят и дали е трябвало да мине оттук, за да провери постовете, и следователно така ще се изясни дали е било възможно контрабандистът да го е чакал в засада, което, както вече споменах, лично аз не допускам, или пък дали срещата им е била случайна. Във всеки случай вече установихме две неща.

— Така ли?

— Да, две много важни неща. Мислите ли, че някой ще вземе назаем чужд чаршаф, за да го използва за въпросната цел?

— Не. Сигурно е бил собственост на контрабандиста.

— И тъй като на чаршафа личи буквата „Т“?

— Значи името му започва с нея.

— Ето, виждате ли, господин лесничей, това е първото важно нещо. Впрочем на чаршафа сигурно е имало две избродирани букви. Началната буква на малкото му име също е била там, само че платът се е скъсал точно между двете букви.

— И кое е второто важно нещо, което сме узнали?

— Преди всичко се налага да ви попитам накъде тръгва да бяга човек, когото преследват?

— Ами естествено натам, където се надява да се скрие на безопасно място.

— Правилно! Старае се да се добере до своето убежище. От боровете убиецът е побягнал право насам. Значи в същата посока се намира и убежището, към което се е отправил. Тръгнем ли и ние натам, сигурно ще се озовем поне близо до мястото, където е искал да се скрие.

— Господин братовчеде, господин братовчеде! Вие сте дяволски досетлив и изобретателен! На мен подобни изводи няма да ми хрумнат тъй лесно.

— Въпрос на упражняване. А сега да продължим нашето разследване! Елате!

Те поеха през гората по вече определената мислена линия, пресякоха пътя, който идваше от селото и водеше до лесничейството, а после пак навлязоха в гората. Арнд вървеше много бавно и внимателно оглеждаше и най-незначителните предмети. Така измина повече от четвърт час. Вече приближаваха края на гората, който се спускаше към селото, когато стигнаха до висок дъб. Изглежда, дървото беше старо няколко столетия. Арнд го беше отминал вече с две-три крачки, когато изведнъж спря и внимателно взе да оглежда дълбокия около половин метър сняг.

— Какво има? — попита старият Вундерлих.

— Забелязвате ли ей тези вдлъбнатини в снега? Това са стъпки от човешки крака, които отново са се запълнили. Те идват от всички страни към дъба и после пак се разпръсват във всички посоки. Тук са идвали доста хора — дали заедно, или поотделно, за съжаление няма как да се разбере. Какво ли са правили при дъба? Дали са били контрабандисти? Хмм!… Да не би това дърво да е сборният пункт за редовни срещи? Я да поразгледаме стария му ствол!

Но въпреки старателното претърсване двамата не успяха да открият нещо необичайно или подозрително по огромното дърво. Усилията им останаха напразни.

— Хайде, за днес стига толкова! — отсече накрая Арнд. — И занапред ще държим под око този дъб. Горе-долу можем да сме доволни от онова, което открихме.

— Искате да кажете, да се прибираме у дома?

— Точно така, поне аз се връщам. А вие навярно ще посетите надзирателя, а?

— Да. Трябва да удържа на обещанието, дадено на Едуард Хаузер. Ей сега ще отида. Ами какво ще правим с парчето от чаршафа?

— Ще го предадем на полицията. Все още не желая да се забърква името ми в тази работа. Кажете им, че сте се скитали наоколо и сте открили всичко. Предложете им да разпитат подчинените на убития граничен офицер, и то така, както вече говорихме.

— Хубаво! А да спомена ли нещо и за дъба?

— По-добре не! Сам ще проследя тази диря. Защо да давам възможност на други хора да оплескат всичко? Ето ви късчето от чаршафа! Вземете го!

Двамата се разделиха. Арнд се върна в лесничейството, където след известно време се появи и Вундерлих. Той му разказа, че ходенето при надзирателя се оказало напразно и че не успял да се срещне с полицая, но следобед пак отново ще опита късмета си. В мината неуспехът му бил окончателен. Едуард Хаузер нямал никакви шансове за работа.

Скоро предиобедът изтече. След като обядваха, старият пак пое на път. Арнд се оттегли в стаичката си и с книга в ръце седна до прозореца. Той беше все още там, когато видя, че лесничеят се връща, и веднага побърза да слезе долу във всекидневната.

Старият Вундерлих беше видимо възбуден. Той захвърли кожената си шапка върху масата, тръшна се на един стол и изпъшка. За госпожа Барбара това бе сигурен признак, че му се е случило нещо неприятно и е разгневен.

— Е, старо? — попита тя. — Какво те ядоса толкова?

— Какво ли не! — изръмжа той. — Най-напред трябва да ви уведомя, че днес следобед в кръчмата господин рентиерът Зайделман ще държи доклад.

— Непременно ще отида! Трябва да го чуя! — възкликна Арнд.

— Желая ви приятно прекарване! Не съм дотам любопитен, за да участвам в подобни неща. Не мога да понасям тези дрънканици за всеобща любов между хората, за братство и други такива. Когато седя в кръчмата, искам пълно спокойствие.

— И какво друго се случи още? — продължи да пита госпожа Барбара.

— Едно нещастие.

— Пак ли? Разказвай!

— Дребничкият Байер…

— Писарят на Зайделманови ли?

— Да. Просто да ти се скъса сърцето! Нали знаеш колко време вече жена му е на легло?

— Разбира се. Лекарят храни твърде малка надежда, че някога ще се изправи на крака.

— Е, да, и е прав, защото, представи си само… Байер е мъртъв!

От уплаха госпожа Барбара сключи ръце.

— О, Боже! Че как тъй ненадейно?

— Снощи след приключване на работа отишъл до града, за да вземе нещо за болната си жена. На връщане сигурно е паднал от слабост и не е могъл вече да стане. В тъмнината никой не го е забелязал, а тази сутрин го намерили замръзнал край пътя. Докарали го с шейна.

— Ами жена му?

— Да, да, жена му! Сега идва най-лошото! Нещастието бързо се разчуло и преди още да пристигне шейната, хората се стекли пред дома на Байерови. Но не с някакви зли намерения! О, не! Искали само да утешават. О, хората са тъй добри, тъй любвеобилни, толкова са готови винаги да помагат! И ето ти на, че половин дузина клюкарки се втурват в стаята на болната и една през друга почват да й крещят, че са намерили мъжа й мъртъв и че всеки миг щели да го докарат.

— Нечувано!

— Клетата жена скочила от леглото и надала ужасяващ вик. Посегнала с две ръце към сърцето си и притиснала гърди. Отначало лицето й се зачервило, а после пребледняло и после… е, ами после и тя умряла.

Госпожа Барбара закри лицето си с ръце.

Лесничеят скочи от стола си и с тежки, кънтящи стъпки започна да мери стаята насам-натам. Арнд също бе дълбоко развълнуван, обзе го такава възбуда, каквато на всеки внимателен наблюдател би се видяла твърде странна. Като напълно чужд човек по тези места, дошъл току-що в планините, тази история би трябвало да му е съвсем безразлична, ала той не откъсваше поглед от Вундерлих.

— Ами тези Байерови свестни хора ли са? — попита той.

— Странен въпрос! — изръмжа лесничеят. — Че нима щях да съм извън кожата си от гняв, ако не бяха такива?!

Арнд се направи, че не е чул малко грубичкия му отговор. Припряно продължи да разпитва:

— А имат ли деца?

— Даже четири на брой, четири клети, изтощени от гладуване дребосъчета! Ах, в такива случаи ми идва да отрежа главата на целия свят! И знаете ли какво са направили с децата? Замъкнали ги в приюта за бедни, където ще се научат единствено да просят. Трябва да ви кажа, че там изглежда по-зле, отколкото при бушмените или при хотентотите. Спят само върху снопче слама. Разправят, че им давали и храна… да, така е поне на хартия. Но който не иска да умре от глад в приюта, трябва да тръгне да се скита из селата и да проси от селяните.

— Наистина ли все още съществуват такива ужасни неща?

— Да, господин братовчеде, такива ужасни неща все още съществуват! Например тук в селото има една стара жена на име Льофлер. Цял живот честно е печелила хляба си, съвестно е вършила работата си и дълги години е била прислужница у Зайделманови. Веднъж една лампа се пръснала и горящата газ заляла лицето на жената. Изгорила й и очите. Оттогава тя е сляпа, не може нито да вижда, нито да работи и да печели.

— А Зайделманови?

Вундерлих гръмко се изсмя.

— Зайделманови ли? Ха-ха-ха-ха! Старата Льофлер бе принудена да отиде в приюта. Сега е вече над шейсет и пипнешком се влачи от врата на врата, за да изпроси парче хляб. Представете си само как се чувства в ей това време! Някой хубав ден ще я измъкнат и нея от снега мъртва, вкочанена, и никой няма да пролее и една сълза.

Арнд също бе скочил на крака и възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята. Думите на лесничея бяха предизвикали у него истинска буря от чувства, чиято причина никак не беше ясна. Онова, което бе развълнувало Арнд, съвсем не можеше да се изтълкува само като най-общо човешко съчувствие и състрадание.

Но тъй или иначе, той не каза нито дума, а накрая безмълвно се изкачи горе в своята стаичка. Там извади нещо от куфара и после излезе от къщата. С бързи крачки се отправи към селото, но не тръгна по пътя, а пое направо през гората. На едно усамотено и по-закрито място той се спря и предпазливо се огледа. Щом се убеди, че е сам, Арнд съблече якето си и го обърна. Същото направи и с шапката си. Черното дотогава яке изведнъж стана сиво, а кожената шапка се превърна в кадифяна. Освен това от джобовете си измъкна перука и дълга прошарена брада. Когато си ги сложи, заприлича на човек, надхвърлил петдесетте. После пак продължи пътя си.

Странни мисли нахлуха в главата му.

Колко често се беше скитал по тези места… преди толкова много години… и как беше лудувал в гората заедно със своите другарчета! Познаваше всяка педя тук. И колко обичаше тази гора! Как му се искаше да падне на колене върху свещената земя на родното си място!

Докато продължаваше бързо да крачи, пред вътрешния му взор изплува неговото детство. Беше се родил в Хоентал, селото на бедните тъкачи и миньори. Изобщо не помнеше баща си — беше го сполетяла злополука в мината още докато момчето му беше едва на две години. Но майка му — тя бе останала в съзнанието му като добра и лъчезарна фея. Да, като фея, макар да беше облечена също тъй мизерно, както и останалите жители на селото. Веднъж на всеки две седмици в неделния следобед тя се появяваше пред него за един кратък час, прегръщаше го и го милваше. После пак изчезваше за четиринайсет дни. След преждевременната смърт на мъжа си тя бе започнала да слугува при богатия Зайделман, като помагаше на жена му в домакинството. А госпожа Зайделман беше строга господарка, която държеше изкъсо цялата прислуга. Не й разрешиха да задържи при себе си дори малкото си момче, единствената й радост. Принудена бе да го изпрати при родителите си, при старите Байерови. Писарят Байер, който току-що бе загинал по такъв мизерен начин, беше неин брат.

Малкият Арнд беше станал вече на седем години, когато ги връхлетя онзи страшен удар, който съсипа живота на майка му. Едно утро дойде някакъв полицай и я изведе от дома на Зайделманови. Казаха, че била откраднала. Тя, неговата майка, неговата фея, неговият идол! Беше изчезнала скъпоценната гривна, подарена предишния ден от Зайделман на съпругата му. И подозренията бяха паднали върху младата вдовица, която видели последна да влиза в стаята, където е било съхранявано бижуто. Вярно, че претърсването на стаичката на обвиняемата, както и на къщата на старите Байерови не довело до никакъв резултат, но въпреки това продължили да поддържат обвинението и жената била отведена в предварителния арест.

Малкият Франц посрещна това събитие с огромно изумление. Със свити юмручета се беше нахвърлил върху полицая, който сложи белезници на майка му след безрезултатния обиск. Всичко това завърши с истеричен плач и накрая, когато вече беше почти изпаднал в несвяст, бабата и дядото го заведоха до леглото да си легне.

Майката не можа дълго да надживее този позор. Срамът и тревогата за нейния любим син стопиха жизнените й сили и следствието все още не беше завършило, когато я отнесоха в гробището.

Тъй като скоро след това умряха и старците, малкият попадна в приюта. По онова време това беше нещо най-обикновено. Но човек трябва добре да е запознат с условията на живот в тези заведения на „благотворителността“, за да знае, че момчето бе осъдено да изживее истински ад. Отритнато от всички, гледано от всеки накриво, без каквото и да било обучение, ето как прекара следващите две години.

После в живота му настъпи голяма промяна. По тези места дойде един богат, но вече не много млад чифликчия с жена си. Двамата видяха на улицата хубавото, но запуснато дете и то веднага събуди съчувствието им. Те се осведомиха къде живее момчето и от какво семейство произлиза. Управителят на приюта сметна, че трябва да им каже самата истина. Съобщи им каквото знаеше шепнешком, обаче острият слух на малкия Франц долови всичко.

— Майка му откраднала и умряла в затвора. Със святкащи очи момчето гневно извика:

— Не е вярно! Майка ми нищо не е откраднала!…

Останалите му думи се загубиха в силни ридания и разплакалото дете избяга навън.

Изявеното чувство за чест на малкия предреши нещата. Чифликчията го взе със себе си и започнаха грижливо да го възпитават. И добрите хорица наистина нямаха причини да се разкайват. Все по-силно обикваха момчето и най-накрая направиха последната крачка, която увенча и цялото им благотворително дело — осиновиха го.

Но и след като прие новото безукорно почтено име, Франц не забрави сянката на миналото. Хиляди пъти се заклева да изчисти петното от паметта на майка си и макар и в гроба, да възстанови доброто й име.

Франц беше двадесетгодишен, когато осиновителите му умряха бързо един подир друг. Изведнъж той се видя собственик на голямо състояние, паднало му в ръцете наготово като зрял плод. Но него не го влечаха нито парите, нито пък високото обществено положение, което вече имаше възможност да извоюва в големия свят. Всичките му действия се подтикваха единствено от мисълта за дълга му към неговата починала майка. Именно на нея искаше да посвети както цялото си състояние, така и всичките си сили.

Да, своите собствени сили! Не искаше да повери случая на някой непознат адвокат — не, самият той щеше да се наеме да разкрие загадката на онази заблуда, на която клетата му майка несъмнено бе станала жертва. Наистина, за тази цел беше необходима значителна подготовка. Твърде много време бе изминало оттогава, а самият той се беше отчуждил от родното си място и от своите земляци. А трябваше да се извършат и известни разследвания, за които на един лаик липсваха най-важните предпоставки, а именно познаване както на правото, така и на всички онези хитри трикове и номера, без които добрият детектив не може.

Ала Франц беше упорит човек. С голямо въодушевление и жар се залови със задачата да се образова достатъчно, за да стане детектив. И скоро се оказа, че е роден за тази професия. При няколко много объркани случая, където и опитната полиция засече, той й даде ценни указания и съвети, които доведоха до издирването и задържането на престъпниците. Така Франк си спечели голям авторитет пред полицейските власти и много се гордееше с него, още повече че не беше техен професионален колега.

И ето че когато след време се заговори за тайнствения Горски призрак, той предложи услугите си на полицейското управление. Отначало не му обърнаха внимание, но след като служителите на полицията удариха на камък при издирването на тайнствения непознат и особено когато този загадъчен злодей започна да върши такива безчинства, че най-накрая се стигна до убийството на граничния офицер, най-сетне полицаите не се поколебаха да привлекат на помощ постигналия толкова много успехи вълк единак.

Ето как най-после Франц беше упълномощен да отиде на място, и макар да бе изпратен с определено поръчение от официалните полицейски власти, имаше пълна свобода на действие.

Сега се намираше вече тук, в Хоентал, за да сложи край на безчинствата на страшния призрак, хвърлил в ужас цялата околност. Но за него къде-къде по-важна беше паметта на майка му. Дали щеше да успее да изчисти онова петно на кражбата от нейното име? Напук на всички пречки и трудности Франц бе изпълнен с упование. Преди два дни бе отишъл на гроба на майка си и се беше зарекъл и пред себе си, и пред нея да не намери покой, докато не изпълни задачата си.

Арнд дотолкова бе потънал в мислите си, че беше престанал да обръща внимание на пътя и по едно време с изненада забеляза, че къщите на Хоентал бяха вече току пред него. Спусна се надолу по главната улица, чийто външен вид едва ли се бе променил с нещо през последните осемнайсет години, и почука на вратата на пасторската къща. А когато след малко, поздравявайки, влезе в работната стая на пастора, завари там един стар достопочтен човек с благ поглед и лице на светец.

— Какво желаете? — попита го духовникът, като остави настрани някакъв вестник.

— Господин пастор, идвам при вас с една молба.

— Който помоли, на него ще му се даде. Седнете и ми изложете вашата молба! Струва ми се, че никога не съм ви виждал. Изглежда, не сте тукашен.

— Наистина идвам отдалече, господин пастор. Току-що пристигнах тук и узнах за нещастието, сполетяло едно много свястно и почтено семейство.

— Имате предвид Байерови? Да, действително това е ужасна мъка, страшен удар на съдбата. Имате ли някаква по-особена причина да съчувствате на Байерови? Искам да кажа, да изпитвате състрадание освен най-общо погледнато от любов към ближния?

— Съчувствам им чисто човешки — измъкна се Арнд. — Затова искам да направя нещо за клетите деца. Чух, че се намират в приюта за бедни.

— За съжаление! Кой би искал, или по-скоро кой би могъл в това бедняшко селце да ги вземе под грижите си безплатно?

— Може би ще се намери едно семейство, което срещу известно заплащане ще даде на малките подслон и храна. Сигурно знаете тъкача Хаузер, нали? За него си помислих. Предпочитам на него да ги поверя.

— Хаузер е почтен човек и вярващ християнин. Но е много беден и самият той има деца. Иначе за сирачетата би бил най-подходящият попечител. Впрочем той е в роднински връзки с Байерови.

— Е, тогава ви моля, господин пастор, да приемете от мен необходимите парични средства. Ето ви сто марки за погребението на мъртъвците и ето още двеста марки, от които можете да плащате на Хаузер според възникналите нужди! Най-накрая ще ви дам още и това пакетче. То съдържа други петстотин марки. Нека бъдат използвани за подобряване на условията на живот в местния приют. С пълно доверие оставям всички тези средства във вашите ръце.

Отначало пасторът сякаш онемя и само гледаше втренчено непознатия. Най-сетне успя да продума:

— Господине… нима сте толкова богат, че да раздавате такива суми?

— Мога да се лиша от тези пари.

— Да, да, вярвам ви. Извинете ме за въпроса, но… но… вашата външност…

— … не го издава, знам. Но въпреки това всичко е наред. Мога ли да се надявам, че ще изпълните желанията ми?

— Разбира се, разбира се! Сам ще заведа децата при Хаузер. А сега ми кажете само още едно нещо, драги господине, кому дължа тези дарения?

— Тъкмо това не ми се ще да ви казвам, господин пастор. Иска ми се да остана анонимен дарител. Ако някой попита за мен, просто му кажете, че парите идват от непознат човек. Сбогом!

В следващия миг Арнд вече беше навън. Пасторът остана на мястото си като вцепенен. Но ето че вратата пак се отвори и се показа главата на сестра му.

— За Бога, какво ти е? — попита тя.

— Случи ми се нещо съвсем необикновено — отвърна той със заекване.

— Нещо лошо ли? Какво искаше този непознат човек от теб? Пуснах го да влезе само защото ме попита толкова учтиво.

— Всичко е наред, няма защо да се тревожиш. Непознатият направи нещо много хубаво. Прилича на обикновен работник, но сигурно е нещо съвсем друго, понеже ми даде пари, страшно много пари!

— Много пари ли? Че за какво? За кого?

— За Байерови и за… ах, я остави това сега! Трябва да го догоня! Трябва да му благодаря… трябва да го опозная по-отблизо и да си поговорим по-подробно! Ще му обясня какви грижи ни притискат тук!… Ще изтичам подир него… после ще ти разкажа най-важното!

С тези думи той бързо изхвръкна през вратата. Застанал пред къщата, той огледа улицата в двете посоки, но не видя жива душа. Или не, все пак в този момент някакъв чернобрад мъж се появи иззад ъгъла и се насочи право към пастора.

— Добър вечер! — поздрави той. — Нали днес тук ще има някаква сказка? Къде ще е тя?

— В кръчмата. Спуснете ли се надолу по улицата, няма как да не забележите странноприемницата. Сега е четири часът. Сказката започва в пет. Но я ми кажете, не срещнахте ли един мъж, който преди малко излезе от този дом?

— Не.

Пасторът дори не подозираше, че търсеният от него човек се намираше точно на крачка пред него. Докато траеше краткият разговор между пастора и сестра му, Арнд бе имал достатъчно време на едно закрито място зад къщата да обърне както якето, тъй и шапката си, а освен това да смени едната брада с друга.

След като най-учтиво благодари за получените сведения, той си тръгна. Беше му доставило голямо удоволствие да попита пастора за кръчмата, макар да знаеше много добре пътя до нея.

В странноприемницата цареше голямо оживление, тъй че появяването на Арнд едва ли привлече нечие внимание. На масата за постоянни посетители вече седяха онези жители на селото, които можеха да си позволят преди започване на сказката да изпият по още някоя чаша бира.

Арнд се изкачи горе в залата. Там по-бедните очакваха вече появяването на рентиера Аугуст Зайделман. Детективът видя много лица, млади и стари, белязани от глада, мизерията и вечните грижи. Всички те бяха дошли или защото се надяваха да получат известна утеха и дори някаква помощ от предстоящия по-особен час, или защото по някакъв начин бяха зависими от Зайделманови и се страхуваха, че отсъствието им може да се изтълкува зле за тях и да им се държи сметка.

На един малък подиум беше поставено пиано, а до него — ораторски пулт, върху който лежеше томче с църковни песни. От двете страни бяха наредени меки кресла — за кого, това никой не знаеше.

Из залата се разнесе шепот и шушукане. Никой не се осмели да подеме разговор на висок глас. Тук също никой не обърна внимание на Арнд. Той се промъкна в един ъгъл и седна там.

Наложи се да чака още около половин час. Помещението се изпълваше с все повече и повече хора. После откъм вратата се зададе една колона от най-малко десет-дванайсет души. Облечен в редингот, рентиерът Зайделман крачеше начело. Следваха го собствениците на фирмата Зайделман, баща и син, както и госпожа Зайделман. После идваха служителите им, а накрая вървяха по-важните чиновници от мината „Божия благословия“. Без да поздравят когото и да било, те се отправиха към подиума и насядаха в меките кресла.

Рентиерът се изправи зад пулта, отвори сборника с църковни песни и обясни на присъстващите, че първо всички трябвало да започнат с една песен. Най-напред прочете стиховете, които щяха да бъдат изпяти. Племенникът му Фриц Зайделман седна на пианото и започна с музикалния съпровод. Отначало се чуха само отделни гласове, но скоро мелодията бе подета и от други и най-накрая песента прозвуча хорово и мощно.

След това се разнесе гласът на рентиера Зайделман и сказката започна. Тя беше на тема: „Времената са лоши — нужна ни е братска обич“!

Трябва да се признае, че рентиерът наистина имаше дар-слово. Той добре познаваше хората, на които говореше. Знаеше и какъв живот водят. С убедителни и мъдри думи започна да описва мизерията такава, каквато си беше — цялата гола и ужасяваща истина, но старателно отбягваше да разкрие действителните й корени. Преди всичко говори за липсата на любов към ближния, както и на жертвоготовност сред хората. Ето как неговото изложение се насочи към една област, където той можеше да блесне с красиви думи и майсторски да жонглира с приятни и звучни фрази, тъй че, който го слушаше, оставаше с впечатлението, че цялото му сърце е преизпълнено със съчувствие към мъката и страданията на другите, докато всъщност на нуждаещите се от хляб предлагаше само камъни.

Но бедните тъкачи, миньори и надомници не знаеха това. Та Аугуст Зайделман бе толкова умел и речовит, а те бяха тъй наивни в своите представи и преценки! Изглеждаше им направо чудо, че един представител на заможната класа им говори толкова доброжелателно и привидно братски. Почувстваха се силно завладени и затрогнати от думите му и щом свърши, му благодариха с искрени аплодисменти. А когато той отново посегна към сборника с църковни песни и прочете още една строфа от започнатата в началото песен, слушателите му я подеха, кажи-речи, с въодушевление.

После рентиерът накара един от служителите на брат си да му донесе тенекиена кутия и започна да събира пари — най-напред от своите роднини. Чуваше се как монетите тежко падат на дъното й. След това дойде ред на служителите и накрая продължи между редовете на слушателите.

Мнозина, които нямаха у себе си пари, заемаха от съседите си дребни суми, но тъй или иначе всички дадоха лептата си. Колкото и бедни да бяха, искаха да покажат, че не им е чуждо чувството на братска обич между хората. Не един и двама пожертваха буквално последния си пфениг. Е, нали у дома все още имат картофи и сол! Пасторът, който се беше появил с доста голямо закъснение, също пусна нещичко в кутията.

Накрая Аугуст Зайделман заяви пред всички, че назначава своя брат, търговеца Зайделман, за касиер, защото бил инициатор на тази благотворителна сбирка. Пред цялото насъбрало се множество той му предаде кутията и тогава местните големци се отдалечиха също така гордо и високомерно, както бяха дошли. А бедняците останаха в салона, за да поговорят още малко за всичко, което бяха видели и чули.

* * *

След като пристигнаха у дома си, Зайделманови отвориха кутията, за да преброят парите.

— Двайсет и шест марки! — каза търговецът. — Е, не е много, но все пак ще стигне, за да да покрием разноските си. Така поне няма да имаме загуби от твоето „братско“ хрумване.

Рентиерът погледа укорително брат си.

— Спести си тези приказки! Знам много добре каква полезна цел преследвах с моята сказка. Трябва поне от време на време да правим по някой красив жест към хората, на които ножът отдавна е опрял до кокала, за да не би между тях да избуят плевелите на недоволството и бунта. Иначе е твърде възможно лоши дни да очакват и някои други, които в момента не могат да се оплачат от нищо. И тъй, моля! Нека си оправим сметките! Какви разноски направи ти? Всъщност аз не знам да има такива.

— Заех ви пианото и работниците ми го пренесоха. Това са две разходни пера.

— И каква сума ще искаш?

— Мисля, че пет марки няма да са много.

— Наистина си твърде скромен. Сега остава само и Фриц да поиска възнаграждение за дрънкането си по клавишите.

Нейде от ъгъла племенникът му се обади с мазен, престорено патетичен глас:

— Отказвам се, скъпи чичо! Всичко направих от любов към ближния и истинска жертвоготовност.

— Много добре! — отвърна рентиерът също тъй подигравателно. — Ти си доста схватлив папагал. Без грешка можеш да повториш всичко, което си чул.

След тези думи Аугуст Зайделман измъкна от джоба си някаква хартийка и каза:

— Ето тук съм си отбелязал моите разходи. Осем марки ми струват само влакът и шейната. Към това се прибавя и консумацията по пътя: един грог, едно кафе, два коняка и един шницел с картофи в масло. Струва ми се, че ако ти дам исканите от теб пет марки — при тези думи той побутна споменатата сума към брат си, — така горе-долу ще си оправим сметките. Впрочем, сега ще трябва да се приготвим за посрещането на гостите. Добре постъпихме, като поканихме на вечеря неколцина господа, нали?

— Да — кимна търговецът Зайделман, — ще дойдат пасторът, кметът, лекарят на миньорите, както и някои други големци от Хоентал. Мисля, че скоро ще започнат да пристигат. После можем да преминем в голямата стая. За съжаление на Фриц се налага да отскочи да свърши още някаква работа, както сам ми каза.

— Тази вечер ли? — учуди се рентиерът.

— Да, скъпи чичо, ща не ща, трябва да изляза — Фриц Зайделман се намираше вече на прага на вратата. — Нали знаеш, че предстои балът на нашия клуб! Има да се вършат още сума неща.

След тези думи Фриц се сбогува с баща си и чичо си и няколко минути по-късно излезе от къщата.

Междувременно горе в голямата стая полека-лека гостите се събираха. Заемаха местата си на богато отрупаната маса. Мартин Зайделман постави от двете си страни пастора и кмета на селото. Рентиерът завърза разговор с лекаря на миньорите, който същевременно преглеждаше и бедняците в Хоентал. Този измъчен от прекомерно тежката си работа човек току-що се беше върнал от посещение при болен. Сега разказваше на рентиера тъкмо за това. Ставаше дума за някаква бедна старица.

— Какво й е на жената? — попита Аугуст Зайделман.

— Какво й е ли? хванала я е болестта на мизерията и нищетата, туберкулозата, както почти всички тукашни хора.

— Безнадеждно ли е ? Лекарят вдигна рамене.

— Как да спасиш болен, за когото трябва да плати общината. Та нали, кажи-речи, нищо не бива да му предписвам. Рентиерът смръщи вежди.

— Драги мой, не говорете така! Миналата година доста изпразнихме болничната каса на миньорите.

— Да не би да имате предвид осемстотинте марки, които получавам като заплата.

— Не говоря за това. Но са изхарчени сто и четири марки в аптеката. Помислете само колко много пари за една година!

Лекарят приближи глава до ухото на Аугуст Зайделман, тъй че никой да не може да чуе разговора им.

— Знаете ли, господин Зайделман — прошепна той, — за колко болни трябваше да стигне тази сума?

— Това не ме засяга. Интересуват ме само похарчените пари. Аз съм пълномощник на барон Вилдщайн, собственика на мината, както и на моя брат, който участва с капитали в нейната експлоатация, и следователно съм длъжен да се грижа за интересите им.

— Добре, грижете се, но при това трябва поне донякъде да се съобразявате с фактите. Тези сто и четири марки са изразходвани за двеста и тринайсет случая, господин Зайделман! Значи средно за лекарства се е падала по една марка на повече от двама болни. Няма даже и петдесет пфенига на глава за година! Не бива да го казвам на никого, защото иначе…

— Само това липсваше! Вие сте служител на барона. Впрочем, нали сам удостоверихте, че били все леки заболявания…

— О, о! — прекъсна го лекарят. — А да не би да трябваше да разглася, че здравословното състояние на населението тъкмо в моя район е най-окаяното в цялата страна?

Тук разговорът им бе прекъснат. Домакинът вдигна наздравица за своя брат, като не забрави да го похвали за благородните му и хуманни възгледи, които бил изложил в своя доклад. Чашите весело звъннаха.

Никой не забеляза старата жена, която влезе в същия момент и остана да се държи с две ръце за рамката на вратата. Тя беше сляпа. Косата й бе раздърпана от вятъра, а дрехите й представляваха тънки парцали. Цялото й тяло трепереше от студ.

Гостите отново насядаха и едва тогава Мартин Зайделман забеляза неканената гостенка.

— Какво? — подскочи той. — Старата Льофлер тук? Че какво търси при нас?

— О, не ми се сърдете! — каза жената, докато беззъбите й челюсти се удряха една в друга от студ. — Търся господин пастора Зайделман.

Рентиерът се почувства поласкан, че го нарече пастор. Той стана и направи знак с ръка на брат си, който вече се канеше гневно да я скастри.

— Аз съм търсеният от вас човек, драга госпожо. Какво желаете?

— Днес бях в кръчмата. Едно момче ме заведе. Исках да…

— Какво? Били сте в кръчмата? — попита я грубо. — А не живеете ли в приюта?

— Да, вече от доста време.

— И въпреки това отивате в кръчмата? Струва ми се, че трябва да сте се прибрали в приюта в точно определен час, нали?

— Това не се спазва толкова стриктно, понеже сами трябва да се грижим за прехраната си. А и попитах за разрешение управителя. Исках да чуя речта ви.

— А-а, това е нещо друго! Ами какво търсите сега тук? Старицата размисли кратко, за да намери най-подходящите думи.

— Господин пастор — поде тя колебливо, — вие говорихте за мизерията и нищетата и за начина, по който може да се помогне срещу тях. Мизерия и нищета тук има навсякъде, накъдето се обърнеш, но моята беда е най-голяма.

— Да, положението ви наистина е лошо. Да си сляп е страшно нещастие, изпратено от небето. Молете се смирено и горещо! Може би ще се намери средство за изцелението ви.

В този момент пасторът шумно се покашля. Той беше тих и скромен Божи служител. Не беше борческа натура, но онова, което чу, му се видя вече прекалено.

— Ах, за мен няма вече никакво изцеление — отвърна сляпата. — Изгубих очните си ябълки. И то докато изпълнявах задълженията си на прислужница. Господин пасторе, не е ли възможно да получавам някаква издръжка от моя някогашен работодател?

— От къде на къде? Докато сте работили, моят брат съвсем акуратно ви е изплащал възнаграждението. А след като сте прекъснали работата си, нямате право да искате каквото и да било.

— Не можете ли да кажете някоя добра дума за мен? Откакто се случи онова нещастие, водя такъв мизерен живот, какъвто никъде няма. Другите могат да обикалят селата наоколо, където по-лесно ще се намери парче хляб, отколкото тук, а аз пипнешком обикалям къщите на това селище, в което живеят само бедняци. Вие държахте толкова хубава реч… тъй хубава и затрогваща…

— Значи моето слово ви хареса, така ли?

— О, много! Говорихте за братската обич между хората и за отзивчивостта. И тогава си помислих: „После ще отида при него. Който умее толкова хубаво да приказва за любов към ближния, сигурно има добро сърце.“

Аугуст Зайделман сбърчи чело.

— Значи сте дошли да просите? Не знаете ли, че това е неприлично?

Като че сляпата старица напрегнато се заслуша в тишината, настъпила в голямата стая при изострянето на този мъчителен разговор. По измъченото й лице се изписа израз на силно душевно вълнение. После някак изведнъж по него пробягна и се скри горчива усмивка.

— Ах, така ли, сега вече знам как стоят нещата! Пред обществеността господинът намира много хубави думи за нас, бедните хора, но стане ли въпрос да се даде нещо, тогава работата изглежда съвсем другояче.

— Какво искате да кажете? — кипна рентиерът. Старицата все още стоеше облегната на рамката на вратата. Сега започна да говори, при което сякаш гледаше над главата му нейде в далечината.

— Какво искам да кажа ли? Ами това, че ви смятах за ангел, изпратен при нас от милия Бог, а ето че сега разбирам колко наивна съм била. И вие сте просто само един човек, и то дори не сте от най-добросърдечните хора.

Лека-полека всички гости се бяха заслушали в разговора на рентиера със старицата Льофлер и ето че последните думи предизвикаха всеобщо възмущение.

— Какво безсрамие! Нахално женище! — разнесоха се викове около масата.

— Изхвърлете я навън! — изкрещя рентиерът, като посочи с ръка към неудобната посетителка.

В този момент пасторът стана от мястото си.

— Почакайте, госпожо Льофлер! — каза той тъй високо, че всеки да може да го чуе. — Тръгвам си с вас. Който ви гони по такъв начин оттук, той пропъжда и мен.

Само след миг-два пасторът се озова на прага на вратата.

— Какво? Да не би да искате да напуснете дома ми само заради тази жена? — попита слисаният Мартин Зайделман.

— Не заради жената, а заради отношението ви към нея. В един християнски дом не се изгонва по такъв начин смирено молещия клетник, изпаднал в беда. Впрочем, мога да ви уверя, че сляпата старица вече получи помощ. Вярно, че аз съм само един скромно платен пастор, но винаги ще намеря за нея парче хляб и нещо топло за пиене.

— Но вие прибързано се намесвате в организираната дейност на социалните грижи! — обади се рентиерът.

— Да не би да намеквате за даренията, които събрахте днес за изпадналите в беда клетници? Ще ми позволите ли да ви попитам колко голяма е сумата?

— Не сме длъжни да ви даваме отчет — високомерно заяви Аугуст Зайделман. — Не сте упълномощен от властите да проверявате нашата каса.

— Добре. Но защо събирате пари, щом сега твърдите, че жестовете на благотворителност се бъркали в работата на социалните грижи?

Пребледнял от гняв, рентиерът пристъпи към пастора.

— Господин пастор, нали днес слушахте сказката ми? Навярно сте забелязали, че умея не по зле от вас да говоря за любовта към ближния. Аз съм християнин, но…

— Не, господин Зайделман, вие не сте истински християнин! — рязко го прекъсна пасторът. — Вие само сте си сложил маската на християнин и сипете около себе си красиви думи за братска обич между хората, ала всъщност не вършите нищо. Иначе нямаше да се държите така към това толкова изстрадало човешко същество. Аз като духовник имам святото задължение да се заема с този случай. Засега няма какво повече да си кажем, господине! А на жената ще бъде помогнато!

В голямото помещение се беше възцарила твърде потискаща атмосфера, ето защо братът на рентиера се опита да спаси добрата репутация на своя дом и понеже никак не искаше да разваля отношенията си с пастора, в последния момент реши да посредничи.

— Но, господин пастор, надявам се, нямате намерение завинаги да задържите в дома си старата Льофлер, нали? — попита той с несигурен глас.

— И не е необходимо. Ще се погрижа, щото обитателите на приюта да нямат вече нужда да ходят по просия и да гладуват.

— Моите уважения за добрата ви воля, господин пастор, но как ще стане това? Общината ни е твърде бедна, за да направи нещо повече, отколкото е могла да стори досега.

Лицето на духовника се озари от доволна усмивка.

— Имам достатъчно пари — отвърна той.

— Вие ли? Доколкото знам, сте беден!

— Така е, но се намери една благодетелна душа, която дари значителна сума за нашия приют.

— Че колко ли ще е голяма тя? — подигравателно попита Аугуст Зайделман.

— Тъй като нямам право да се интересувам за вашата каса, господине, то не мога да ви дам никакви сведения и за моята.

— О, но този случай е малко по-друг! Тук става въпрос за общинска работа, а брат ми, търговецът Зайделман, отговаря за помощта на бедните в това селище. Под негово ръководство е и самият приют за бедни. Ще трябва да му предадете средствата, които са били връчени на вас.

— За съжаление се заблуждавате. Дарителят ми предостави сумата с изричното искане аз да се разпореждам с нея. Само аз мога да решавам по какъв начин да бъде изразходвана тя.

— Тогава този дарител явно не е запознат с правилника за общините. Кой е изобщо този човек?

— И в това отношение не съм длъжен да ви дам сведения, но впрочем и да исках, пак не мога, защото и за мен самия е напълно непознат. Не ми каза името си. Най-подробно ще обмисля цялата работа, за да мога да докладвам още на същото заседание на общинарите и да внеса предложенията си. Лека нощ, господа!

Пасторът хвана сляпата старица за ръката и я изведе навън. Щом излезе, гостите подеха оживен разговор. Мъчителната и неприятна сцена беше бързо забравена, но пък споменаването за някакъв непознат благодетел им даде такъв материал за догадки, че те останаха още дълго най-подробно да обсъждат тази тема.