Карл Май
Горски призрак (11)

Единадесета глава
Нощта в Хайгрунд

Междувременно Едуард Хаузер вървеше по пътя към Хоентал. Той нищо не подозираше за мрачните облаци, които застрашително се сгъстяваха над главата му. Напротив, беше преизпълнен с упование в бъдещето, радваше се, че му се предлага възможност да окаже толкова важна услуга на своя покровител, и от вреМе на време с голям копнеж си мислеше и за Ангелика, чието сърце окончателно бе спечелил. Ето защо му се стори, че измина за броени минути пътя, за който обикновено бяха необходими час и половина. И когато неочаквано видя пред себе си родното си село, учудено спря.

След кратко размисляне реши да мине през Хоентал с плахата надежда, че нейде по пътя може да срещне Енгелхен. Ако ли не, смяташе после бавно да се поразходи покрай оградата на Хофманови. Може би щеше да го зърне през прозореца и да излезе за мъничко навън.

И наистина не се излъга. Вярно, че напразно се оглежда по дългата селска улица да види момичето, но когато се спря пред задната портичка на Хофмановата градина, вратата на къщата почти веднага се отвори и Ангелика изскочи навън. В радостта си младежът изобщо не забеляза, че никак не изглежда радостна и че погледът й е тъжен.

— Правилно предположих! — посрещна я с усмивка той. — Точно както и желаех! Видя ме, че идвам, нали?

— Да — едносрично отвърна тя.

— А родителите ти забелязаха ли ме?

— Не, иначе изобщо нямаше да ме пуснат да изляза от стаята.

— Значи баща ти все още има нещо против мен, така ли?

— О, дори стана още по-лошо — въздъхна тя. — С какви ли не приказки Зайделманови съвсем са го спечелили на своя страна. Я ела там, зад живия плет, за да не ни види заедно, защото иначе ще има неприятна сцена!

Припряно дръпна Едуард няколко крачки встрани, а после продължи да му разказва:

— Да, все още изгледите за нас двамата са лоши. След като баща ми разбра какво се е случило снощи, така се разсърди, че край него, кажи-речи, не можеше да се стои. Взе да ме ругае, нарече ме глупаво същество, дори ме заплаши с… бой.

— Нека си го избие от главата! — изръмжа Едуард.

— Иска да ме изгони от къщи и да ме прати при… Зайделманови.

— Като домашна помощница, нали? Това е вече прекалено! Но не се тревожи, няма да стане!

— Ами ако ме принуди?

— Не може. Ако се опита, ще си поговоря сериозно с него.

— Та той изобщо няма да те пусне да влезеш у дома.

— Тогава ще му изпратя един друг, в чиито думи сигурно ще се вслуша. Не се тревожи и ме остави да действам. Но засега нямам никакво време. Трябва да отида като пратеник до Брайтенау.

— До Брайтенау ли? Но тогава поне на връщане ще си дойдеш по тъмно.

— Няма значение. Работата е важна и добре платена. Енгелхен погледна своя любим къде изпитателно, къде малко любопитно.

— Аха, значи те изпраща онзи непознат…?

Но Едуард бе непоколебим и не й позволи да изтръгне нищо повече от него. Премълча също, че ще тръгне едва след смрачаване и следователно ще мине през тъмната гора не само на връщане, но и на отиване.

— Не — каза той, — това няма нищо общо с непознатия. Впрочем… аз му признах, че съм разговарял с теб за него. Тогава той много ми се разсърди. Затова бъди тъй добра и не издавай никому тайната ми! Иначе мога да имам големи неприятности.

— Не съм такава бъбрица — отвърна му Енгелхен отново с предишния си наперен тон, с който до неотдавна понякога си беше служила в разговорите си с Едуард. Но после сякаш размисли и с топъл глас му каза: — Върви, любими, и нека Бог те закриля! Пази се в тъмната гора от Горския призрак!

Едуард само кимна и й стисна ръката.

— Ще те чакам — продължи тя, — дори и да стане късно. Тази вечер ще трябва пак да си поговорим. Толкова се страхувам! Имам някакво неясно предчувствие, че ще ни сполети нещастие.

— Недей да говориш така, Енгелхен! — махна с ръка той. — Щастието , щастието ще ни споходи!

— Дано!… И така, ще те чакам. Все ще се намери някакъв повод, за да изляза към девет часа още веднъж от къщи. Ще дойда при вашата задна врата.

— Много мило. Радвам се за тази вечер. А сега довиждане!

— Довиждане!

Още една бегла целувка и двамата се разделиха.

Най-напред Едуард се прибра у дома, за да предупреди родителите си, че привечер трябва да отиде в Брайтенау. Но всичко друго премълча, както му повеляваше дългът.

Баща му замислено поклати глава и каза:

— Около тебе има вече само тайни. Това никак не ми харесва.

— Не се тревожи! — успокои го синът му. — Заловил съм се със законна и честна работа.

— Вярвам ти, Едуард, но се каниш през нощта да прекосиш и гората, и границата. Не забравяй Горския призрак! Колко лесно може да ти се случи нещо лошо. А после ние ще стоим тук съвсем безпомощни, защото не знаем нито къде ходиш, нито какво правиш.

— Нищо лошо няма да ми се случи, тате, а ако имате нужда от помощ или съвет, докато ме няма, идете при лесничея! Той е умен човек и винаги е готов да помогне. Нали вече ни го доказа. Струва ми се, че ме обича. По всяко време можете да се обърнете към него. Впрочем, той знае всичко и за Моя покровител, за когото нямам право да ти казвам нищо повече.

Едуард изрече тези думи, преследвайки една добре обмислена цел. Вярно, за предстоящото си нощно приключение не се тревожеше особено много, но се съобразяваше, а и нямаше как да не се съобразява с възможността все пак да се случи някой неприятен инцидент. Ами тогава? Действително родителите му нямаше да имат никаква представа какво да правят, ако синът им не се върне през цялата нощ. Или пък, ако не му се случи нещо непредвидено днес, още следващият ден можеше да му донесе някоя беда. Та нали Едуард беше на служба при детектива, който си беше поставил за цел да залови Горския призрак. Това едва ли щеше да мине без никакви опасности и схватки. И за подобни случаи Едуард трябваше да вземе предохранителни мерки.

Ала в момента не беше възможно да каже на баща си: ако някой път ви се наложи, ако не знаете как да постъпите или ако бъда заловен или ранен от хората на Горския призрак, да не говорим за по-лошия случай, тогава идете в лесничейството! Там живее братовчедът на лесничея Арнд, моят покровител и поръчител! Той е таен полицай. Има големи връзки и много пари. В никакъв случай няма да ви изостави в беда… Не, не биваше така открито да им казва тези неща. Така щеше да наруши дълга си.

Следователно най-умното беше да накара баща си да потърси лесничея. А после в случай на нужда Вундерлих щеше да го свърже с Арнд. Ето защо от предпазливост Едуард реши малко преди да се впусне в нощното си приключение, да уведоми съвсем накратко лесничея за намеренията си. Това нямаше да е против волята на неговия непознат поръчител от града, защото щеше да го направи, без да размени нито една дума с Арнд в лесничейството. По какъв начин щеше да стане това, щеше да определи даденият момент.

Така изминаха часовете до настъпването на тъмнината. Едуард ги прекара в мъчително нетърпение. Напрежението, предхождащо всяко предварително познато приключение, го притискаше и душеше като някакъв кошмар. Но най-сетне дойде време за тръгване.

Той се сбогува с родителите си и излезе навън, но не пое веднага в посока към Фьоренщег, а най-напред се отправи към лесничейството. За щастие, поне Едуард си мислеше така, там завари само стария Вундерлих.

— Господин братовчедът излезе — извести му лесничеят. — Вероятно него търсиш. Съжалявам. Ще трябва пак да дойдеш, момчето ми.

— Не е необходимо, господин лесничей — заяви Едуард, който се зарадва, че всичко се нарежда според неговото желание. — Само на вас имам да казвам нещо.

— Някаква вест ли ми носиш? От кого?

— Не ме разбрахте правилно. Аз искам да ви съобщя нещо.

— Ами тогава казвай, момчето ми!

— Сега ми се налага да отида до Брайтенау и…

— Глупости! Че кой тръгва в среднощна доба през гората да прехвърля границата! Никой разумен човек няма да го направи!

— Няма как, господин лесничей, а и не е чак толкова страшно. Знам пътя и няма от какво да се боя.

— Хмм. Сега схващам какво искаш от мен. Ще трябва да те придружа. Откровено казано, тъкмо в този момент ми е дяволски неудобно да тръгна с теб. Точно сега съм седнал да оправям сметките за един дървен материал, който трябва да е готов за утре сутринта. А смятането и драскането по хартия съвсем не ми е най-силната страна и не знам дали…

— Не се безпокойте! — прекъсна го Едуард. — Ще отида сам. Исках само да ви уведомя за намеренията си.

— И защо?

— Де да можех да ви обясня. Имам едно особено чувство, че ще е по-добре, ако все някой знае накъде съм тръгнал.

— Слушай, момчето ми, това ми звучи, кажи-речи, като лошо предчувствие! А човек винаги трябва да се вслушва в такива вътрешни гласове. Недей да отиваш! Върни се у дома! Мисля ти само доброто!

— Вярвам ви, господин лесничей, но въпреки това трябва да отида. Обещал съм. А работата, с която съм се нагърбил, е бърза и важна.

— Мога ли да попитам за какво става въпрос?

— Извинете, господин лесничей, но съм обещал да мълча.

— Добре, добре. Човек трябва да държи на думата си, а щом е необходимо, да държи и устата си затворена. Върви тогава и нека Бог те закриля!

Те се сбогуваха, като си стиснаха ръцете. С дълбока въздишка лесничеят отново се залови със сметките си. Едуард повървя малко по широкия коларски път, а после свърна настрани и пое към Фьоренщег. Нощта беше тъмна и студена. Луната почти непрекъснато бе закрита от облаци. Това го затрудняваше и забавяше хода му. Цяло щастие бе, че поне снегът разпръскваше слаба светлина. Понякога изскърцваше под краката на младия човек, който спокойно следваше своя път.

След известно време Едуард долови бълбукането на горския поток, чиято вода течеше под ледената кора, и скоро стигна до тесния мост. Той бе направен от една грубо изсечена талпа, покрита в момента със заледен сняг. Никак не беше безопасно да премине човек по нея в царящия наоколо мрак.

Затова Едуард бавно и внимателно се придвижваше сантиметър по сантиметър напред.

Тъкмо бе стигнал до средата на моста, когато силен глас от отвъдната страна извика:

— Стой! Кой е там?

Макар че беше подготвен за подобна среща, младежът все пак се изплаши. Изминаха няколко секунди, преди да отговори:

— Свой! — подвикна той в тъмнината. После взе да размисля какво да направи. Не желаеше да си навлече подозрението на хората с паническо бягство и все пак му се искаше да избегне какъвто и да било допир с граничарите. Докато все още се колебаеше, се разнесе металическият звън на оръжия. Значи пред него наистина имаше граничари. Бавно започна да отстъпва педя по педя.

— Стой! — проехтя вик и зад гърба му. — Кой там?

— Свой! — отново отговори той.

— Спри!… Не мърдай!

Измежду дърветата и по двата бряга изскочиха хора.

Олеле мале, пратеникът с тайните документи бе изцяло обкръжен. Какво трябваше да направи? Дали да се остави да го заловят?

Не!

Въпреки че талпата беше хлъзгава, той с един скок се озова на брега и връхлетя сред изненаданите граничари, които в тъмнината виждаха толкова, колкото и самият Едуард. Здравата се сблъска с двама мъже, размаха юмруци и… успя да си пробие път.

— Огън! — заповяда рязък глас.

Изтрещяха няколко изстрела.

Едуард усети, сякаш някой го сграбчи за ръката и го блъсна встрани, но бързо се окопити и се втурна нататък. Напълно безсмислено и налудничаво начинание бе в такъв мрак да тичаш през гората. Само след няколко скока главата му се блъсна в едно дърво и младежът рухна на земята.

— Там!… Ей го, там е!… Дръжте го!… Ей къде лежи! — завикаха един през друг преследвачите му.

Припламнаха фенери и мъжете се нахвърлиха върху подгонения човек, преди още да се беше изправил на крака. След това Едуард загуби съзнание. Сблъсъкът с дървото се бе оказал твърде силен. Но иначе имаше здрав организъм. Само след две-три минути пак отвори очи и на слабата светлина от фенерите различи около една дузина граничари и полицаи. Направи опит да се раздвижи и тогава забеляза, че ръцете му са в белезници. Затова пък краката му бяха все още свободни.

Точно пред него беше застанал един човек в униформата на полицейски комисар и внимателно го оглеждаше. Едуард здравата се изплаши, защото човекът със строгия поглед и дългата сабя от лявата си страна държеше в ръка запечатаното с червен восък пакетче.

— А-а! — възкликна в същия миг непознатият със задоволство. — Ето че идва на себе си! Изправете го и го подпрете на някое дърво, но внимавайте! Направи ли и най-малкия опит да избяга, стреляйте в краката му!

Двама полицаи сграбчиха Едуард и го изправиха на крака.

— Кой сте вие? — попита комисарят. Едуард разбра, че вече няма никакъв смисъл да мълчи или да отрича.

— Казвам се Хаузер — призна той.

— Отлично! — язвително се изсмя полицейският служител. — Значи все пак спипахме хитрата лисица!… И какво правите тук?

— Отивам в Брайтенау.

— С каква цел?

— Трябва да предам едно известие.

— От кого, на кого?

— Не бива да казвам.

— Тъй ли? Значи тайна, а? Твърде подозрително! А не знаете ли, че можем да ви принудим да говорите?

— Знам, но няма да го направите. Не можете току-така един безобиден човек да…

— Я не приказвайте такива глупости! — грубо го прекъсна комисарят. — И изобщо не ни е нужно признанието ви. Ей това пакетче ще ни каже всичко. Ще го отворя.

— Няма да го направите! — сопна се Едуард.

— Че кой ще ми попречи? Вие ли?

— Само ви моля да запазите всичко в тайна. Вътре има документи, които не бива да попадат в ръцете на случайни хора!

— Не ставайте смешен! Полицията и съдът не могат да бъдат сравнени със случайни хора!

Комисарят накара един от подчинените си да му свети със сигналния фенер и отвори съдбоносното пакетче.

— Хмм! Само писма и документи! Никаква контрабандна стока! Но само заради това не е било нужно да бяга. Е, по-късно ще проверим съдържанието на книжата.

Скърцайки със зъби и треперейки от възбуда и напрежение, Едуард бе принуден да се примири с мисълта, че неговата тайна, или по-скоро тайната на неговия поръчител, беше станала достояние и на други хора.

— Виждате — запъхтяно каза той, — че говоря истината. А сега ме пуснете да си вървя!

— Я не се горещи толкова, момчето ми! — махна с ръка комисарят. — Все още не сме свършили. Имате ли у вас и нещо друго освен тези книжа? Някаква стока, която подлежи на обмитяване?

— Не, нямам.

— Странно. Ами защо тогава побягнахте и ни оказахте съпротива?

Едуард разбра, че на този въпрос не може да даде никакво задоволително обяснение, и го обзе несигурност.

— Никой друг не биваше да чете документите, дори и да е полицейски служител — с мъка изрече най-сетне младежът. — Затова трябваше да обещая, че ако срещна граничари, ще предпочета да избягам, отколкото да ги оставя в ръцете им.

— На кого е трябвало да го обещаете? — продължи да разпитва комисарят. — Кой ви повери пакетчето с тези книжа?

— Един господин, с когото се запознах в окръжния град в странноприемницата „Златния вол“ — призна Едуард Хаузер, изпаднал в твърде затруднено положение.

— Кой е този господин? Име? Професия?

— Името му тъй и не узнах. Очевидно господинът е висш служител от тайната полиция.

Младежът имаше чувството, че острият поглед на комисаря сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето му. Тъй като Едуард издържа този поглед, в бдителните очи на полицая се появи по-ведър и дружелюбен израз.

— Тъй, тъй! Значи сте имали едно необикновено запознанство, което е довело до това тайнствено поръчение. Разкажете ми всичко най-подробно!

Едуард нямаше избор — трябваше да изпълни нареждането му. Направи го с възможно най-голяма предпазливост и забележително умение, като много внимаваше да не изпусне нито дума за своя покровител Арнд, както и за намеренията му. Младият Хаузер изобщо не подозираше, че по този начин ще навреди най-вече на самия себе си, понеже единствено Арнд можеше да докаже невинността му пред властите, както и най-енергично да го защити.

Така разказът му излезе малко неясен и объркан. Но въпреки това комисарят кимна и накрая каза:

— Наистина, всичко това ми звучи твърде необикновено, но ще го приема. Неопитен човек като вас може да бъде пратен за зелен хайвер по подобен начин. Ще задържа документите и ще продължа разследването. Но впрочем, млади приятелю, ние все още не сме свършили. Имате вид на невинен човек, не едно и две неща говорят във ваша полза и все пак… вероятно сте изпечен негодник.

— Господин комисар! — заекна от смайване Едуард.

— Добре, добре! Веднага ще ви докажа, че въпреки всичко сте контрабандист. Не забравяйте дантелите!

— Какво…?

Полицейският служител направи знак с ръка към храстите зад гърба си. От тях се измъкна Фриц Зайделман и се приближи. На лицето му се бяха изписали злоба и омраза. Едуард трепна.

— Сега вече подозирам нещо лошо — каза той с несигурен глас. — Винаги, когато ме е сполетявала беда, все някой от Зайделманови е имал пръст в това. Може би и днес ще е пак така.

— Ще видим — отвърна комисарят. — Господин Зайделман направи донесение срещу вас, обвинявайки ви в контрабанда. Сигурно сам знаете най-добре доколко сте виновен. Хаузер, стойте мирен!

Той започна да опипва ръбовете на палтото му.

— Хмм! — обади се след малко. — Тук май нещо не е наред. Я да поразпорим тази дреха!

Той извади джобното си ножче и без много церемонии сряза подплатата на палтото. После бръкна с ръка в отвора.

— Все още ли твърдите, че нямате нищо за обмитяване? — попита той, докато опипваше с ръка между хастара и плата.

— Мога да ви се закълна.

— Тъй, тъй! Ами какво е това тук?

При този въпрос комисарят измъкна от палтото на младежа дълга лента фина дантела. Едуард се изплаши.

— Какво… е… това? — неволно повтори със заекване думите на комисаря.

— Това е дантелата, за която споменах преди малко, момчето ми! А тази стока се облага с високо мито, поне при вноса й отвъд границата. Не ме гледай тъй неразбиращо, младежо! Навярно си мислиш, че митото за нейния внос в Бохемия не ни интересува, а? Но се лъжеш, приятелче! Митническите власти си сътрудничат. Няма да се отървеш от наказанието си. Ето го доказателството за вината ти!

Полицейският служител тикна съвсем близо пред очите на Едуард тъй важната находка.

— Е? — настоятелно попита той, понеже младият Хаузер мълчеше. — Как е попаднало това нещо в палтото ти?

— Не знам — увери го Едуард. — Мога да се закълна в каквото пожелаете, че нямам никаква представа как са се озовали тези дантели в дрехата ми.

— Значи изобщо не си контрабандист, така ли?

— Не.

— Тогава не си и… Горския призрак, а?

— Горския… призрак ли? Как така?

— Е, ами сам си го заявил.

— Аз ли? Нищо подобно!

— Хмм! Я погледни това писмо!

Комисарят вдигна фенера и показа на Едуард съдбоносното писмо до Щраух. Младият Хаузер пребледня като мъртвец.

— Аха! — злорадо възкликна полицейският служител. — Значи сме хванали птичката. Хайде, признавай! Кой написа писмото?

— Аз — призна Хаузер.

— И си го подписал с „Горския призрак“, нали?

— Да, но нямам нищо общо с Призрака.

— И мислиш, че ще ти повярвам? Я не ставай смешен с такива детински увъртания!

— Аз… аз исках… ах, това няма нищо общо с… исках само да сплаша търговеца Щраух. Затова избрах този подпис.

Комисарят се изсмя, сякаш беше чул някой хубав виц. Той наистина беше в много добро настроение. Най-после, най-после беше спипал негодника, който му бе създавал толкова главоболия и му бе докарал толкова безсънни нощи.

— Подписваш се като Горския призрак, искаш да се промъкнеш в среднощна доба тайно през границата, след като ти извикват да спреш, хукваш да бягаш от граничарите, намират скрити дантели у теб, за които оттатък трябва да се плати високо мито — е, приятелче, това стига! Повече няма да ти помогнат никакви измислици и увъртания!… Хора, внимателно пазете пленника! Знаете, че е Горския призрак, един опасен тип, за когото човешкият живот и пет пари не струва. Отведете го!

Всичко това се стори на Едуард като връхлетели го талази на буйна река, срещу които е безсмислена каквато и да било съпротива.

Стоеше на мястото си като зашеметен. Изобщо не беше способен да мисли ясно и последователно.

„Писмото, злощастното писмо!“ — бе единствената мисъл, която непрекъснато пронизваше мозъка му. Писмото бе виновно за всичко. То свидетелстваше срещу онзи, който го беше написал.

И после всичко останало — нощният опит за преминаване на границата и бягството от граничарите! Ах, защо ли това поръчение се падна тъкмо на него!

Но най-съдбоносни се оказаха дантелите, които бяха намерени зашити под хастара на палтото му. Беше пълна загадка откъде ли може да е произходът на мнимата контрабандна стока, но все пак лека-полека у него започна да се заражда някакво далечно подозрение за подлата роля на омразния му съперник.

Докато Едуард стоеше все така напълно неподвижен и мълчалив, комисарят разговаряше с хората си и с Фриц Зайделман. Те приказваха тихо, за да не може пленникът да ги чуе. Но той и бездруго изобщо не им обръщаше внимание. Най-сетне младежът се посъвзе и с объркани и несвързани изречения започна да ги уверява в невинността си.

— Та аз не мога да се защитавам — каза той накрая почти през сълзи, — принуден съм да приема и да понеса всичко. Но не съм престъпник, не съм контрабандист! Нямам нищо общо с Горския призрак! Аз… аз мога да кажа само едно… че истината все някак ще излезе на бял свят и…

— Я мълчи! — кратко и грубо го прекъсна комисарят. Младият Зайделман вече напълно го беше убедил във вината на Хаузер. — Твоите хитрини и измислици няма да ти помогнат. Най-после си в ръцете ни. По-добре е да си помислиш и да се разкаеш!… А сега напред, хора! Към Хоентал! Ще претърсим дома на Хаузерови!

— Боже милостиви! — извика Едуард.

— Виждаш ли как се изплаши? Сигурно ще открием нови доказателства за вината ти. Признаваш ли се за виновен?

— Не. Изплаших се само защото помислих за родителите си. Смилете се над тези стари хора! Видят ли, че съм задържан, това може да ги вкара в гроба!

— Вината ще е твоя, Хаузер! Също и страданията на клетите ти родители ще тежат на твоята съвест. Но аз не съм чудовище и ще ги подготвя, преди да те въведем при тях… А сега да тръгваме!

Мъжете поеха на път в колона. Неколцина поизостанаха, за да водят конете на отряда. На Едуард се стори, че измина цяла вечност, докато прекосят гората и минат през полето, но всъщност те се приближаваха към целта си твърде бързо.

Родителите му, клетите му родители!

Комисарят го накара да му покаже тяхната къщичка, а после избърза напред. Когато влезе в тясното коридорче, вътре във всекидневната хората тъкмо бяха седнали да вечерят и старият Хаузер казваше на глас молитвата преди ядене.

Полицейският чиновник се поколеба, заслушан към звуците, идващи иззад тънката врата на стаята. Молитвата на тъкача идваше явно от глъбините на едно вярващо сърце. Комисарят съвсем ясно усети това и бе обзет от странно чувство. Та нима Горския призрак бе роден в един дом, където очевидно цареше искрена набожност? Но той си наложи да потисне тези мисли, почука на вратата и влезе вътре. Поздрави любезно с „добър вечер“ и се приближи до масата, около която бяха насядали обитателите на малката къща. Възрастните родители на Едуард учтиво се изправиха на крака.

— Аз съм комисар от криминалната полиция и идвам по служба — каза им той, като в същото време ги погледна остро и изпитателно, за да види какво впечатление ще им направят думите му.

— За какво става въпрос? — попита старият Хаузер най-спокойно. — Да не би да ни търсите като свидетели за нещо?

— Не, касае се за самите вас.

— За… нас?!

Комисарят не сваляше поглед от лицата на двамата.

— Занимавате се с контрабанда!

От уплаха госпожа Хаузер пребледня като прясно варосана стена. Ала мъжът й само се усмихна и поклати глава.

— Не се плаши, жено! Кой знае на чии глупави приказки дължим сега тези неприятности. Но съвестта ни е чиста. Какво лошо може да ни се случи тогава?

— О, това съвсем не са празни приказки, господин Хаузер! — заяви комисарят. — Синът ви е контрабандист!

— Моят Едуард? Гарантирам за него тъй, както и за самия себе си.

— Не се изхвърляйте толкоз много! Къде е той сега?

— Тръгна за Брайтенау.

— Какво ще прави там?

— Има да изпълнява някаква поръчка.

— Което ще рече, че има да пренася някаква контрабандна стока. По пътя са го спипали.

— Как така са го спипали? Но не е контрабандирал нищо, нали?

— Напротив!

Старият Хаузер все още продължаваше да се усмихва.

— Господине, не знам защо ми разказвате всичко това. Очевидно става въпрос или за някаква грешка, или за объркване на хора, или пък е просто лоша шега.

— Заблуждавате се. Всичко е истина, горчива истина. У вашия син са намерили дори и контрабандна стока.

— Жено, вярваш ли го? — най-спокойно попита старият Хаузер.

Госпожа Хаузер само поклати глава.

— И аз не го вярвам. Нашето момче има чисти ръце. Той не е престъпник. Впрочем — тези думи бяха изречени със странен поглед, хвърлен скришом към комисаря, — какво са намерили у момчето, господин комисар?

— Скъпи дантели. Скрити под хастара на палтото. С разтреперани ръце жената посегна към облегалото на един стол, за да се подпре на него. Тя раздвижи устни, но от устата й не се чу никакъв звук. А пък старият тъкач поклати глава като човек, който със силно развития си трезв ум размисля над нещо невъзможно и просто не може да го проумее.

— Дантели! — бавно каза той, сякаш претегляше всяка сричка. — Сега разбирам. Отвъд границата ги облагат с високо мито. Но цялата работа не е вярна, не може да е вярна. Нашето момче не се занимава с такива щуротии.

Комисарят не го прекъсна. Той спокойно изчакваше. Най-сетне патилият и препатил Хаузер сякаш изведнъж се стегна, изпъчи гърди и твърдо погледна полицейския служител в очите.

— И сега какво, господин комисар, значи сте арестували нашия Едуард, така ли?

— Да, той чака отвън.

— Горкото момче!

— Налага се да претърсим къщата — продължи комисарят с по-строг тон. — Исках само преди това малко да ви подготвя, за да не се изплашите чак толкоз много.

Госпожа Хаузер извика и скри лице в престилката си. Старият Хаузер остана видимо спокоен, ала дишаше тежко.

— Да се изплашим ли?… Да, да… благодаря ви, господине, че се съобразявате с нас! Спокойно можете да доведете Едуард! Повярвайте ми, господине, той е толкова невинен, колкото вие и аз!

— Действително ли сте толкова сигурен?

— Да, господине. И ако въпреки всичко се лъжа, то поне ще го накарам чистосърдечно да си признае всичко. Мен ще ме послуша. Можете да разчитате на това.

Докато Едуард стоеше пред къщата заедно с охраната си и Фриц Зайделман, почувства горе в ръката си силна режеща болка и същевременно усети как по дланите на скованите му ръце започнаха да се стичат някакви капки.

„Сигурно съм ранен“ — помисли си той. Но скоро забрави раната си, защото тук-там иззад оградите взеха да надничат зяпачи и за застаналия под охрана младеж всяка минута се превърна в адска мъка.

Ето че в този момент на прозореца се появи комисарят и нареди да вкарат вътре арестувания. Двама граничари отведоха Едуард в стаята. Зайделман ги последва. Тук той нямаше повече никаква работа, но тъй като никой не му попречи, позволи си и това огромно удоволствие. Другите останаха в коридора.

— Мили Боже! — извика госпожа Хаузер, щом видя сина си. — Но ти кървиш!

Тя понечи да се втурне към него, ала мъжът й я спря.

— Остави, жено! По-добре е тялото му да е ранено, отколкото душата. Едуард, ела при мен!

Тези думи бяха казани прямо и строго, както си беше в характера на малко флегматичния чистосърдечен и почтен планинец. Това също не убегна от вниманието на комисаря, но на първо време реши да не се намесва. Синът и охраната му се приближиха до бащата.

— Истина ли е, че се занимаваш с контрабанда?

— Не!

— Но у теб са намерили дантели. — Той вдигна ръка като за клетва. — Едуард, пред Бога, който всичко вижда и прощава, отговори ми! Откъде взе дантелите?

— Не знаех нищо за тях. Те бяха под хастара на палтото ми. Самият аз не мога да си обясня как са попаднали там. Изглежда, баща му искаше да го прониже с поглед.

— Вярваш ли му, жено?

— Да — едва промълви тя, — той е мое момче и…

— Добре — прекъсна я тъкачът. — И аз вярвам, че е невинен. Господин комисар, цялата работа трябва да има някакво друго обяснение. Като арестувате сина ми така безцеремонно, може би извършвате едно далеч по-голямо престъпление от контрабандата на стоки. Но Бог ще отреди виновникът да бъде открит.

— Само гледайте да не го изкарате вода-ненапита! — подвикна в същия миг Фриц Зайделман откъм вратата. — Та нали в онова писмо сам се е подписал като Горския призрак.

Старият Хаузер едва сега забеляза Зайделман.

— А-а, и вие ли сте тук? Сигурно вие сте направили донесението, нали?

— Това не ви засяга! Но е така. Изобщо не го отричам. В борбата срещу Горския призрак всеки трябва да изпълни дълга си.

— Е, в изпълнението на дълга вие наистина сте образец за подражание — подигра го старият тъкач с горчива ирония, а после отново се обърна към Едуард: — Каква е тази работа с писмото, Едуард? Вярно ли е?

— Да, тате — кимна синът и накратко разказа защо и как му беше хрумнала идеята да изпрати писмото на Щраух и да го подпише с името на Горския призрак.

Бащата стоеше и със сбърчено чело мълчаливо слушаше тази изповед. В очите на майката се четеше нескрит ужас. Без някой да им обръща внимание, по-малките братчета и сестричета на Едуард заедно с децата на Байерови се притискаха в един от ъглите на стаята като стадо изплашени животни.

Погледът на комисаря изпитателно шареше между сина и бащата. У него постепенно се затвърждаваше впечатлението, че безспорно Хаузерови бяха почтени хора. Бащата възпитаваше децата си доста строго. А такъв семеен живот не дава никаква почва за покълването на престъпни инстинкти. Това бе добре известно на опитния криминален служител и той не се поколеба да вземе под внимание това обстоятелство при направените от него изводи.

Ето че Едуард свърши своя разказ. Най-сериозно и открито старият Хаузер го смъмри за лекомислието му, а после се обърна към комисаря:

— Както виждате — каза той, — момчето е постъпило необмислено и заслужава да изпита на гърба си последиците от своето поведение. Това ще му бъде обеца на ухото за бъдеще. Ала всичко туй далеч не означава, че е престъпник. Въпросът с дантелите ще се изясни, тук в дома ни няма да намерите никаква контрабандна стока, както и изобщо нищо друго, което да уличи Едуард в нарушаване на закона. Търсете! Ние можем съвсем спокойно да изчакаме резултата.

Комисарят даде заповед на хората си да започнат обиска. В това време никой не биваше да напуска стаята. Докато чакаха, Хаузерови впериха погледи навън в нощната тъмнина и затова забелязаха как отсреща в дома на Хофманови се отвори входната врата и светъл лъч прониза мрака. На светлината те видяха Енгелхен, която, явно объркана и възбудена, се втурна на улицата. Веднага след това в коридора се разнесе шум и в стаята влезе Ангелика. Тя беше много разстроена и неудържимо хълцаше. Току-що бе имала твърде неприятна разправия с баща си, който пак се беше опитал да я принуди да приеме предлаганата й служба у Зайделманови. Но дъщерята се беше възпротивила и баща й изпадна в безумен гняв.

— Да не би онзи негодник Едуард Хаузер да ти е взел акъла? — яростно й беше креснал той.

— Едуард е беден, но не е негодник! Такъв е Фриц Зайделман, синът на богатия работодател! — беше се защитила дъщерята. — Едуард е напълно честен към мен и ти би трябвало да се срамуваш да го ругаеш така и да се опитваш да ме продадеш на Зайделманови.

— Какво каза, момиче? — беше изревал Хофман. — Ти това продаване ли го наричаш? Ще те науча аз теб да ме слушаш и да се подчиняваш! Още утре сутринта ще те заведа у Зайделманови!

— Жива няма да вляза в къщата на този мерзавец!

— Тогава за теб няма място повече в дома ми!

— Все някъде по широкия свят ще се намери някакво местенце за мен.

— Как дръзваш да ми говориш така?! Ще ти покажа къде ти е мястото!

Тази кавга бе продължила доста време. Госпожа Хофман не си беше у дома, защото я беше извикала една нейна позната, която се беше разболяла тежко. Ето как момичето бе останало съвсем само и напълно беззащитно срещу побеснелия си баща. Яростта му не знаеше вече граници. С високо вдигнати юмруци той се беше втурнал към Ангелика. Тогава тя силно изпищя, светкавично отвори вратата и избяга навън в нощта. Къде ли можеше да потърси закрила срещу надвисналата над главата й беда? Тя не размисля дълго, а се затича към отсрещната къща.

В обзелата я силна възбуда отначало изобщо не забеляза, че и тук се беше случило нещо необикновено. Отвори вратата на стаята, зърна Едуард, хвърли се на гърдите му и обви врата му с ръце.

— Помогни ми! Баща ми иска да… Едва тогава видя, че ръцете на Едуард са в белезници, а от единия му ръкав капе кръв.

— Боже Господи! Какво ти е? — извика тя.

Едуард наведе глава. После изведнъж целият потрепери — толкова силно бе обзет от чувство на срам, отчаяние и безпомощност.

— Ах, Енгелхен, заловиха ме в гората и ме арестуваха!

— Арестуваха те? Теб? Защо?

— Казват, че съм се занимавал с контрабанда.

— Но това са абсолютни глупости!

— А казват, че съм бил и Горския призрак. Ей онзи там е направил донесение срещу мен!

С леко движение на главата той посочи към ъгъла, където със злобно стиснати устни стоеше Фриц Зайделман. Очите му излъчваха омраза, жажда за отмъщение и злорадство.

Ангелика рязко се обърна. Тя веднага позна Зайделман, чието присъствие изобщо не бе забелязала. Чертите на лицето й се вкамениха. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Онзи там — беззвучно повтори тя думите на Едуард. — Да, онзи там! Той е виновен за всичко. Заради него баща ми посегна да ме бие и иска да ме изгони от дома. — После внезапно вдигна ръце и обзета от ярост, направи крачка към Зайделман. — О, това чудовище в човешки образ! Този звяр! Дано Бог го накаже този подлец, този лицемер, този клеветник, този измамник…

Комисарят понечи бързо да застане между двамата, понеже виждаше, че ще се случи нещо лошо, ала момичето, което просто не знаеше вече какво прави, се оказа по-пъргаво от него. Чевръсто грабна една от облегнатите близо до нея на стената пушки. Полицаите и граничарите бяха оставили там оръжията си, за да не им пречат, докато претърсват къщата.

Да грабне пушката и да нападне Зайделман — това бе за Ангелика въпрос на секунди. Но тя и не мислеше да стреля с нея. Искаше само да го удари. Ала се случи друго.

Съвсем случайно с някой от пръстите си момичето докосна спусъка и оръжието гръмна. Малката къща се разтресе от грохота на изстрела. Зайделман изкрещя, олюля се и падна по гръб. Няколко мига Енгелхен остана на мястото си като вцепенена. После ръцете й изпуснаха пушката. Коленете на момичето се подкосиха и като нададе жален вик, за малко щеше да рухне на земята. Комисарят, който се беше втурнал към нея, за да предотврати някое отчаяно действие, успя да я подхване с ръце, а после бавно я пусна на пода.

След гърмежа се разнесе многогласен вик. Притекоха се и униформените служители, пръснали се да претърсват отделните помещения. Събралите се в стаята хора се засуетиха и се забутаха един друг. Настана неописуема бъркотия. Едуард коленичи до Енгелхен. Окованите му ръце се протегнаха към лицето й.

Със силен глас комисарят се опита да въдвори ред и спокойствие. Първият му въпрос бе отправен към граничаря, който се занимаваше със Зайделман.

— Как е? Мъртъв ли е, или е само ранен?

С носната си кърпа граничарят се мъчеше да спре една доста силна струйка кръв, която се стичаше по главата на Зайделман.

— Нямаме основание за безпокойство! — каза той. — Само е в безсъзнание. Изглежда е паднал повече от уплаха. Тук на лявото му слепоочие има раничка от сачма.

— Сачма ли? Аха, сетих се! При преследването на контрабандисти сачмите често са по-ефикасни от куршумите. Но как можа пушката да гръмне тъй бързо и лесно?

— Пушката е моя, господин комисар. При Фьоренщег стрелях с нея, а после трескаво я заредих, но вероятно след това не съм сложил предпазителя както трябва.

— Ще има мъмрене, драги. Необезопасени оръжия — нали знаете! Я сега да видим как е раната!

Зайделман наистина само бе припаднал. Скоро спряха кръвотечението. После по заповед на комисаря един от полицаите превърза криво-ляво челото му, след което Зайделман бързо дойде на себе си. Най-напред посегна към раненото място.

— Господин комисар — разярено викна той, — вие сте ми свидетел, че тази фуста стреля по мен!

— Така е, господин Зайделман.

— Само ме рани, но можеше и да ме убие. Моля ви да изпълните дълга си и да арестувате тази престъпничка!

Полицейският служител пренебрежително махна с ръка.

— По-спокойно, по-спокойно, господин Зайделман! Много добре съм запознат със служебния правилник и ще действам както ми повелява дългът.

— А аз ще…

— Сега вие ще си отидете у дома и ще се погрижите за раната си — решително го прекъсна комисарят.

— Охо, искате да ме отпратите?

— Моля ви да изпълните указанията ми. Трябва да се съобразявате с вашето нараняване. Освен това присъствието ви тук излишно усложнява положението и много лесно би могло да се стигне до нови инциденти.

— Това е вече прекалено!

— Не, това са само разумни предпазни мерки.

— Но нали тук ще се нуждаете от показанията ми!

— Тук не. Това ще стане по-късно. Моля ви, господин Зайделман, не усложнявайте излишно изпълнението на служебните ми задължения и се подчинете! Бъдете сигурен, че ще изпълня дълга си и без да присъствате. Щом ми потрябвате, ще ви извикам да дойдете в службата ми.

С недоволна физиономия Фриц Зайделман му обърна гръб и изчезна. Малко след това Ангелика отвори очи и учудено се огледа наоколо. Лека-полека в съзнанието й се върна споменът за случилото се.

— Едуард — прошепна тя, — наистина ли стрелях?

— Да, Енгелхен. Пушката внезапно гръмна. Ужасена, тя извърна глава настрани, за да потърси с поглед Зайделман. Тъй като не го забеляза, бързо скочи на крака.

— Отнесли са го вече! Застреляла съм го!

— Не, не! — Едуард побърза да успокои ужасеното момиче. — Само челото му е леко одраскано, иначе му няма нищо. Отиде си у дома. Господин комисарят нареди така, за да не стане и друго нещастие.

— Слава Богу! Толкова се бях озлобила, че не знаех какво върша. Изобщо не исках да стрелям, а само да го прогоня да си отиде.

Момичето се отпусна на един стол и започна горчиво да плаче. Госпожа Хаузер я прегърна с едната си ръка.

— Недей, детето ми, успокой се! Нашият Господ Бог ще изведе всичко до добър край.

Мълчаливо, но с голямо внимание комисарят следеше цялата сцена. В този момент той се намеси:

— Да се надяваме, госпожо Хаузер. Както изглежда, младият Зайделман е настроен доста враждебно към вас, а?

— Господине — обади се старият Хаузер, — не обичам да говоря лошо за другите хора, но в този случай мълчанието би било равно на глупост. И двамата Зайделманови, баща и син, превръщат живота ни в ад, където и както могат.

— И защо е тази вражда и омраза?

— Заради нея!

При тези думи той посочи към Енгелхен и накратко разказа всичко случило се през последно време между Зайделман, Ангелика и Едуард.

За една-две минути полицейският служител потъна в размисъл. После рязко вдигна глава и ни в клин, ни в ръкав, попита Едуард:

— След като се приберете вечерта, къде закачате палтото си?

— Обикновено го събличам тук, в тази стая, а и тук го оставям.

— През нощта заключвате ли добре къщата си?

— Господин комисар — подхвърли старият Хаузер, — ние сме бедни хора. Че кой ли ще дойде да ни вземе нещо? Къщите на всички тъкачи в планината са направени така, че човек по всяко време може да влезе в тях поне през задната врата.

— И през нощта ли?

— Нали ви казах — по всяко време.

— Тъй, тъй! Хмм! Я малко да поогледам тази задна врата. Комисарят незабавно премина от думи към действие. А когато по-късно пак влезе във всекидневната, неговите хора, завършили току-що обиска на къщата, му доложиха, че не са открили абсолютно нищо, което да ги наведе на мисълта за контрабанда.

Изглежда, полицейският служител не беше и очаквал друг резултат и посрещна въпросното съобщение с явно задоволство. Той направи знак на хората си да излязат от стаята, след което се обърна към Едуард:

— Хаузер, ще ви призная, че през последните петнайсетина минути мнението ми за вас доста се подобри, но въпреки това ще трябва да се придържам към разпоредбите на закона.

— Ще ме отведете в града, така ли?

— Да, временно. Докато се изясни откъде са се взели дантелите във вашето палто.

— Господи! Ами че тогава навярно вечно ще си остана в ареста.

— Надявам се да не стане така, Хаузер. Имам известно предчувствие, че скоро ще бъде хвърлена светлина върху тази мистерия. Онова, което все още не мога да си обясня, е вашият опит за бягство в гората. Единствено на него трябва да се сърдите, че все още няма да ви сваля белезниците.

— Но няма ли да разрешите поне да се погрижат за раната ми?

— Добре. Имаме време за това.

Ангелика веднага се накани да се заеме с тази работа, обаче комисарят я възпря.

— Госпожице Хофман, оставете на майката да се погрижи за него!

— Защо?

— Така повелява дългът ми, госпожице.

Разколебана, Енгелхен го погледна въпросително.

— Вие стреляхте по човек — обясни й полицейският служител.

— Но аз съвсем не исках! — повторно увери момичето. — Но този… ах, исках само да го изгоня! Пушката сама…

— Е, пушката не гръмна съвсем сама, госпожице. Сигурно сте закачили с пръст спусъка й. Та нали самият аз бях свидетел на случилото се.

— Но нали хората няма да си помислят, че действително съм искала да го убия? Та аз никога не съм държала в ръцете си оръжие!

— Но безмилостният закон, госпожице, изисква да се изяснят всички обстоятелства около този инцидент, а за тази цел най-вече е необходимо вашето присъствие.

— Разбира се, че ще дойда веднага щом ме повикате. За комисаря беше важно възможно по-предпазливо и внимателно да обясни на момичето необходимостта и от нейното задържане. Той вдигна вежди и се изкашля.

— Хмм! Ами ако веднага ви повикам? — попита той най-сетне.

— Сега веднага? През нощта?

— Да.

— О, мили Боже! Та това ще е арестуване!

— Ами да, щом така искате да го наречете.

— Но защо? Няма да взема да ви избягам я!

— Вярвам ви — комисарят реши, че е време да започне да се изразява по-ясно, — а и от ваша страна не би било много разумно да се опитате да го направите. Но не бива да забравяте, че Фриц Зайделман ще направи оплакване срещу вас и…

— Оплакване ли?

— Разбира се, може би ще ви обвини в опит за убийство или най-малкото в телесна повреда, нанесена по невнимание. Ето защо ще е по-добре да се доверите на моята закрила. Наистина ви мисля само доброто.

Тази утеха обаче остана без какъвто и да било резултат. За малко Енгелхен пак щеше да припадне.

— О, Боже, о. Боже! Арестувана! — простена тя. Но после изведнъж я осени една друга мисъл. Тя вдигна очи и пристъпи към Едуард, който беше като онемял пред нейната мъка и ридания.

— Ти и аз — каза му тихо тя, — струва ми се, че така е добре. Нека вървим заедно.

Той я погледна с блеснали очи, от които се излъчваше благодарност.

— Енгелхен!

Това беше, макар и потиснат, но ликуващ вик. Тя му отвърна с нежен поглед.

— Заедно ще отидем в затвора — продължи тя и макар да беше странно, в думите й нямаше никаква горчивина. — И бездруго не мога повече да живея при баща си. Хайде, ела!

Но тук се намеси комисарят, който внимателно беше следил този толкова необикновен любовен шепот.

— Не бързайте толкова, госпожице Хофман! Все пак налага се още веднъж да отидете до дома си.

— Защо? Изобщо нямам такова желание.

— Все едно, просто трябва. Ще ви придружа и поне накратко ще уведомя родителите ви. Междувременно ще съберете и ще опаковате най-необходимите дрехи, малко бельо, както и различни дреболии, без които не може да се стои в предварителния арест.

Той остави Едуард под надзора на своите хора, нареди да осигурят кола за двамата задържани и едва тогава заедно с Енгелхен се запъти насреща към дома на Хофманови.

Междувременно из съседските къщи се беше разнесла мълвата, че са докарали в селото Едуард Хаузер под охрана. Любопитни зяпачи се бяха стекли набързо. И когато се появи Фриц Зайделман, лично от него научиха с подробности какво се беше случило. Със светкавична бързина сред хората се разнесе вестта, че Едуард Хаузер бил заловен в момент на контрабанда и в негово лице бил разкрит самият Горски призрак. Вече се разказваше и обсъждаше също и новината, че Ангелика Хофман била стреляла по Зайделман и го била ранила. А току-що бяха измъкнали от жилището му и бащата на Ангелика и направо на улицата се нахвърлиха върху него със страшната вест. Тъкмо в този миг се появи комисарят заедно с Енгелхен. С няколко остри и груби думи той разгони тълпата и направи знак на стария Хофман да го последва.

— Елате да влезем в къщата! Трябва да поговоря с вас. Вътре във всекидневната уведоми ужасения баща за положението на нещата. Хофман се разбесня. Каза, че било страшно несправедливо да забъркват дъщеря му в тази история. И бездруго на младия Зайделман не му се било случило нищо. Той настоявал Ангелика незабавно да бъде освободена. Било му все едно дали онзи тип, Едуард Хаузер, щял да бъде обесен, или обезглавен.

Комисарят реши да прекъсне брътвежите му и подробно да му разясни становището си.

— Овладейте се, господин Хофман — каза му той, — иначе ще си навлечете големи неприятности! Задържането на дъщеря ви е напълно основателно и законно. Госпожицата ще дойде с мен в окръжния град. Вероятно няма да й се случи кой знае какво. За щастие цялата история приключи добре. Но ви съветвам да се държите спокойно и да размислите доколко и самият вие носите вина за този неприятен развой на нещата.

Суровият тон на комисаря здравата сплаши Хофман. Наистина, той продължи да се вайка, но вече не се ежеше така. В поведението му към дъщерята изведнъж пролича очевидна несигурност. След като Ангелика събра малкото си лични вещи, за което й бяха необходими по-малко от петнайсет минути, той, изглежда, поиска да се сбогува с нея, ала тя само набързо му подаде ръка и каза:

— Сбогом, тате! Поздрави майка! Нека някой път ме посети в затвора!

Хофман не беше сигурен дали сънува, или не. Вратата се затвори зад Енгелхен и комисаря. Тъкачът втренчено гледаше подир двамата, без да каже нито дума. Тъй изминаха няколко минути. По едно време отвън долетя шум от колела, както и конски тропот. Сковаващ страх връхлетя човека в малката стаичка. Но той събра всички сили и се завтече към улицата. Но тя беше пуста. Колата с арестуваните вече беше отминала, полицаите на конете току-що изчезваха в тъмната нощ, а любопитните зяпачи се бяха разотишли, прогонени от една кратка и строга заповед на комисаря.

Самотният тъкач безпомощно се огледа наоколо. После бързо закрачи към къщата на съседите. В коридорчето спря и се ослуша. Отвътре се разнасяше гласът на стария Хаузер. Той тъкмо четеше от сборника с църковни песни:

— От Бога стореното все добро е, да бъде волята му…

Хофман изчака, докато съседът му свърши, а после почука и влезе в стаята. Хаузерови го посрещнаха с изненадани погледи.

— Отведоха Енгелхен — беззвучно каза той.

— И нашето момче също — дойде в отговор.

— Арестувани!

— Знаем.

— Боже мой, как ли ще го преживея?! — извика Хофман. Старият Хаузер вдигна десницата си или за да го успокои, или пък в знак на пълно несъгласие и отвърна:

— Върви при твоя благодетел Зайделман и нека той те утеши!

— Това… това ли ще ми кажеш, съседе?… И нищо друго?

— Най-много да добавя още, че можеш да си помислиш доколко и ти самият си виновен, че нещата стигнаха чак дотам. Впрочем, ще повторя собствените ти думи: вече не си подхождаме. Върви си!

Хофман остана няколко секунди като вцепенен. Не намери какво да отговори. После мълчаливо обърна гръб и олюлявайки се, тръгна към вратата.

— Но, мъжо — обади се слисаната госпожа Хаузер, — ти го изгони без нито една утешителна дума! Това съвсем не е, в характера ти.

— Така е.

— Тогава защо го направи?

— Заради самия него. Нека се замисли. И когато през следващите вечери седи у дома си сам с жена си, сигурно ще си даде сметка за своето високомерие и веднъж завинаги ще го забрави, а това ще е много полезно за него. Промени ли се, тогава пак ще си поговорим.