Карл Май
Горски призрак (14)

Четиринадесета глава
Първо свърши най-трудното!

Приблизително по същото време, когато Фриц Зайделман и търговецът Шпенглер, известен в окръжния град под името Михаловски, седяха заедно в странноприемницата „Златния вол“, лекарят на работещите в мината миньори доктор Вернер вървеше по уличките на Хоентал. Той влезе в една мизерна къщурка и в коридорчето отвори някаква врата. Посрещна го толкова лош и застоял въздух, че за миг дори се поколеба дали да влезе.

— Добър ден, господин докторе!

Един блед мъж с изпити страни се изправи от стола си иззад масата, върху която бе поставена чертожна дъска.

— Но, Вилхелми, какъв е този отровен въздух в стаята ви? — укорително каза лекарят. Човекът само вдигна рамене.

— Не съм виновен, нищо не мога да направя.

— Че защо не проветрите?

— Много е студено, господин докторе, а моите хора имат силна треска! Е, мога ли при това положение да проветрявам?

При тези думи той посочи към ъгъла на стаята. Там върху съвсем мизерна постеля лежаха една жена и три деца, които изглеждаха ужасяващо отслабнали и явно бяха много зле. Ясно си личеше как треперят от треската. Пламналите им от високата температура тела бяха едва-едва покрити с мизерни парцаливи дрехи.

— И все пак трябва да проветрявате! — настоя лекарят.

— Студено е, студено е! — простена болната жена.

— Чухте ли? — въздъхна мъжът. — Моля ви, затворете вратата! Става течение. Жена ми и малките могат да се простудят до смърт!

— Ами запалете огън, де!

Човекът отново вдигна рамене.

— С какво, господин докторе? И въглищата, и дървата струват пари.

— Но нали работите и печелите?

— Да, печеля. А знаете ли колко? Вилхелми отиде до вратата и я затвори, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на лекаря.

— Сигурно толкова, колкото ви е необходимо. Та вие сте художник десенатор! А това е доходен занаят.

— Десенатор при фирмата „Зайделман и син“! — с горчивина додаде Вилхелми. — Имате ли представа какво означава това?

Лекарят прехапа устни и замълча, защото в случая не само имаше бегла представа, ами знаеше много добре за какво става дума. Години наред практикуваше трудната си професия на лекар на миньорите, както и на цялата беднотия от Хоентал и близката околност. Беше влизал в допир с всички слоеве на населението, беше се запознал с бедни и богати, с висши и нисши, беше срещал свестни и почтени хора, но и доста негодници. И ако искаше да бъде искрен и справедлив, трябваше да признае, че не би могъл да причисли Зайделманови към добрите и почтени люде.

През ума му минаха какви ли не преживявания. Спомни си и за онази сцена, на която стана свидетел вечерта след словото на рентиера Зайделман, когато бедната одърпана женица се беше появила в дома на заможния предприемач, откъдето я бяха изгонили по най-позорен начин. Ненапразно свещеникът на селото беше напуснал тогава заедно с нея един кръг от хора, където нямаше и следа от любов към ближния или, от някаква социална справедливост.

— Да, разбирам — кимна той в отговор на укорителния въпрос, подхвърлен му от Вилхелми. — И колко печелите? Човекът посочи чертожната дъска и каза:

— Ето тук виждате пет нови десена! Аз ги скицирах и изработих за две седмици. За всеки от тях господин Зайделман ще ми заплати по четири марки, следователно общо ще получа двайсет марки. Но с тези мостри, които според закона ще станат негова собственост, той ще спечели хиляди!

— И все пак! Двайсет марки не са дреболия!

— Не са дреболия ли? Боже мили! Седмично пет марки за шест гърла в къщи, между които четирима болни!

За обяснение на своите прости сметки десенаторът посочи зад студената печка, където на малко столче се беше свила една старица, която явно зъзнеше, макар че се беше загърнала до кръста с някаква парцалива широка фланелена кърпа. Тя беше тъщата на Вилхелми.

— Хмм!… Ами как са болните?

— Както преди. Състоянието им не се е подобрило, а по-скоро се е влошило.

— Я да видим!

Лекарят се приближи до жена му и бегло я прегледа.

— Наистина не е по-добре — каза той. — Пак ще ви дам същия съвет — погрижете се за топлина! А какво стана с лекарството?

— Все още не съм го взел.

— Така ли? Защо? Нали наредих да го приготвят и да го вземете от аптеката!

Вилхелми изправи гръб.

— Да, наредили сте, господин докторе, и аз наистина бях там, но отказаха да ми дадат лекарството, защото не можах да им платя необходимите три марки. Впрочем все още дължа на аптеката четири марки за предишното лекарство. А откъде да взема парите? В джоба ми няма и един пфениг.

— Наистина лоша работа! — въздъхна лекарят. — Но лекарството спешно ви трябва. Какво ще правим?

— Май че се сещам за един изход, господин докторе. Нали вие сте не само лекар на миньорите, а и на социални грижи. Не можете ли да се застъпите за мен, така че да получа лекарството безплатно? Или поне на първо време да ми го дадат пак на кредит?

Доктор Вернер вдигна рамене.

— Е, да, бих могъл да опитам. При това положение тук… дори е мой дълг, но изобщо не гарантирам, че ще успея, драги. Знаете, че общината е бедна. При подобни молби тя е принудена най-напред да обръща внимание на онези, които нямат никакви доходи. А вие все още работите. Я ми кажете, говорили ли сте някой път с господин Зайделман за вашето положение?

Лицето на Вилхелми помръкна и той здраво стисна устни. После отговори:

— Да. Но той не желае работещите при него хора да се обръщат към лекаря на социални грижи.

— Няма как да му се отрече това право, докато поне донякъде заплаща труда на хората си. Според мен за вас има само един разумен изход — потърсете си друга работа!

— Не съм учил нищо друго.

— Тогава рискувайте и чертайте за някой друг предприемач!

— Че тук има ли такъв? А и напусне ли човек веднъж Зайделманови, никак не е лесно пак да си намери работа. За това се грижат самите господа Зайделман.

Измъченото лице на Вилхелми бе станало съвсем безизразно. Несъмнено той беше свестен човек, но под смазващата тежест на събрания лош житейски опит се беше затворил в себе си и се беше озлобил.

— Решавайте! — подкани го лекарят. — Да ви отбележа ли като нуждаещ се от социална помощ?

— Все още се колебая, господин докторе. Ами какво ще правя, ако после остана без работа?

Лекарят се позамисли и след малко предложи:

— Защо не помолите господин Зайделман за една малка предплата?

— Няма да се съгласи. Вече ми даде четири марки аванс.

— Боже милостиви! — извика лекарят извън себе си. — Човек направо да се отчае!

Той пак се приближи до постелята в най-отдалечения ъгъл на стаята, като този път започна по-внимателно да преглежда и болните деца. Но само след броени секунди бързо изправи гръб и възкликна:

— Но, Вилхелми! Едното дете се задушава! Не го ли забелязахте? Веднага трябва да му се направи един разрез! Десенаторът притисна ръка до сърцето си.

— Забелязах, господин докторе. Но не можете да ми отправяте никакви упреци. Не по-малко от пет пъти изпращах да ви повикат, а веднъж и самият аз идвах у вас да ви търся.

— Да, знам, но не си бях у дома.

— Обясних на жена ви какво е положението в къщи, а чрез нея вие ми предадохте, че ще дойдете само ако е наложително.

— Откъде можех да знам, че е толкова спешно!

— На жена ви бе съобщено, че животът на детето е в опасност.

— Е, да — каза лекарят, докато вадеше от чантата си инструментите, както и шишенце с дезинфекцираща течност, — обикновено всеки, който дойде при мен, представя своя случай за много спешен. Ако човек винаги веднага хуква подир него, само след месец ще грохне от изтощение. А сега елате тук и дръжте здраво малкия! Ще му направя необходимия разрез.

Десенаторът се подчини и лекарят направи в гърлото на детето въпросния разрез, така че донякъде то отново можеше да диша по-свободно.

— Тъй — каза после той. — А сега ще ви обясня как да храните малкото. Ще си набавите парче черво и ще го вържете за една цев от птиче перо, която ще пъхнете в устата на болното и ще започнете да сипвате в червото мляко.

— Мляко ли?

— Да, а също и месен бульон.

— Чудесно! Месен бульон! — гневно кимна десенаторът.

— Но особено е необходимо лекарството. Непременно да го вземете! На жена си трябва да давате от него по една супена лъжица на всеки два часа, а на всяко дете — по половин лъжица.

— Но тогава още след третия път шишенцето за три марки ще се изпразни.

— Ами ще вземете друго! Веднага ще предприема необходимите стъпки по вашия случай и ще се обадя в общинската служба. Изпратете тъща си да отиде при жена ми за мляко и бульон! После се погрижете своевременно да получите парите си от Зайделман, за да можете да си купите дърва и въглища, както и някаква друга храна. Може би той пак ще ви даде малък аванс. Трябва да стиснете зъби и да се държите, Вилхелми! Не губете кураж! Но така не може да продължава.

Доктор Вернер си тръгна.

Десенаторът се приближи до покрития с ледени цветя прозорец, с топлия си дъх направи малко кръгче в леда и изпрати лекаря с поглед. Имаше чувството, че трябва да нададе дивашки рев, за да му поолекне. Внезапно, сякаш неволно, сключи ръце за молитва и прошепна:

— Боже, помогни ни! Загиваме!

Но тази кратка и гореща молитва веднага замря на устните му. По-рано често се молеше, ала после, изпаднал в най-ужасна мизерия, беше изгубил вярата си и в Бога, и в хората.

Внезапно усети на рамото си нечия ръка. Тъща му се беше приближила. Тя беше вярваща жена. Заедно с него бе гладувала, страдала и мръзнала, ала въпреки всичко винаги беше намирала по някоя утешителна дума. Добре го познаваше и знаеше какво ставаше в душата му. Тя бе взела в ръка старата изпокъсана от четене книга с църковни песни, без да каже нито дума я разтвори пред очите на отчаяния човек и с костеливия си пръст му посочи едно място от текста, което сигурно съдържаше някакви утешителни слова.

Какво е това? — попита я той с горчивина в гласа. — Я остави тази стара книга! Тя не може да ни помогне!

Книгата не, но онзи, за когото става дума тук — настоя тя.

Кой, Бог ли?

По устните му трепна подигравателна усмивка.

Синко, не изпадай в грях! — предупреди го старицата. — Той е изпратил гарваните да занесат храна на пророк Илия, нахранил е пет хиляди души само с пет хляба и две риби и затова…

Добре, майко, остави това! — прекъсна я зет й. — Щях да съм доволен ако сега имах и един хляб… предварително се отказвам от рибите! Ти чу ли какво каза докторът? На първо време ще ми осигури мляко, бульон, а може би и лекарство. Но после се задават все нови и нови разходи. А знаеш ли с колко пари разполагам?

Засега с никакви.

Нямам нито халер! Нито пукнат пфениг!… Е, как ще купиш тогава дърва и свещи? А без светлина няма да мога да работя през следващата нощ, а ще трябва да довърша новите десени.

Защо не опиташ още веднъж при Зайделман? — предпазливо подхвърли с умолителен глас старицата. — И лекарят ти го предложи.

Няма смисъл. Зайделман няма да ми даде нищо.

Припомни му за спомагателната каса!

Каква спомагателна каса?

Ами касата за бедняците, за която в неделя събираха пари.

Вилхелм сподави язвителния си смях.

— Аз не бях в кръчмата, когато рентиерът е говорил, но мисля че при тукашното обедняване на хората едва ли са събрали кой знае колко пари.

— О, напротив, всеки даде по нещичко! Не ми се вярва някой да не се е отзовал.

— А-а, значи и ти си дала, така ли? Старицата се изчерви, сякаш я бяха хванали да върши някаква беля.

— Можех ли да постъпя иначе? — плахо попита тя.

— Струва ми се, че нямаш пари, а?

— Имах два пфенига… Слушай, нека ти разкажа всичко! Когато ти си мислеше, че спя, аз изплетох един чифт чорапи за жената на учителя. Тази работа става и на тъмно.

Вилхелми смръщи вежди.

— Тъй значи… вместо да си в леглото, което се състои, кажи-речи, само от купчина парцали, и да си почиваш и поне донякъде да се постоплиш, ти си жертвала съня и здравето си! И колко спечели от потайния си труд?

— Трийсет пфенига.

— Добре! Това са твои пари и аз не бива да те питам как ги харчиш, ала все пак съм любопитен да разбера какво си направила с тях.

— Предпочитам да не ти казвам — опита да се измъкне старицата, но щом видя сбърченото чело на зет си, побърза да продължи: — Нали си спомняш, че тези дни под разни вехтории в скрина неочаквано намерих няколко пури?

— Да, бяха седем. Сигурно съм ги скътал там в по-щастливи времена и после съм ги забравил.

— Тъй ли мислиш? — усмихна се старицата. — Е, тогава ще ти кажа истината. Едва ли някой пушач забравя подобно нещо. Ден-два преди това беше споменал колко много ти се искало някой път пак да изпушиш една пура.

— Е, да, понякога човек се забравя и изпуска по някоя такава глупост.

— Е, виждаш ли, затова после се огледах за някаква работа, та да спечеля някой и друг пфениг.

Вилхелми втренчи поглед в старицата, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето й.

— И какво направи с парите си? — бавно я попита той.

— Купих пури… шшт, не ми се карай! Бяха от най-евтините. Седем къса за двайсет и осем пфенига.

— И после ми каза, че си ги намерила, нали?

— Да.

Очите й блестяха. Тя бе гладувала и страдала заедно с близките си, беше пожертвала цели нощи, за да изпълни едно необмислено изречено желание на зет си. Той бе силно трогнат. Трябваше да се обърне, за да скрие напиращите сълзи, но само след миг-два бързо се извъртя към старицата, прегърна я и целуна побелялата й коса.

— Майко — промълви той, — ти действително си истинска майка! И… това, с пурите… това ме задължава. Ти си толкова самопожертвувателна и безкористна жена… не искам да се срамувам пред теб. Затова ще отида при Зайделман. Трудно ми е да го сторя, но щом си помисля за изплетените от теб чорапи и за пурите, става ми някак по-леко.

— Кога смяташ да отидеш?

— Сега, веднага! Иначе е възможно отново да загубя кураж.

— Само така! — похвали го старицата. — Моята баба винаги казваше: „Първо свърши най-трудното!“

* * *

Мартин Зайделман седеше в работния си кабинет и едва-едва вдигна поглед, когато десенаторът Вилхелми учтиво почука и смутено прекрачи прага на стаята.

— Носите ли скиците на новите десени? — попита през рамо Зайделман.

При пренебрежителния му тон смелостта на художника, събрана с толкова усилия, бързо започна да се изпарява.

— Още не — колебливо призна той. — Утре рано сутринта ще бъдат готови.

— Аха. И тогава на какво дължа честта да ме посетите още днес?

Язвителната ирония, лъхаща от този въпрос, за малко да накара Вилхелми гневно да избухне, обаче се сети за седемте пури, за цялата мизерия в дома си и благодарение на това успя да се овладее.

— Жена ми и децата ми лежат тежко болни в къщи. Току-що лекарят беше у нас и каза, че непременно трябвало да осигуря отопление, силна храна и преди всичко — лекарства. Прояви готовност на първо време да ми помогне с някои неща, но по-нататък ще трябва сам да се погрижа за всичко. И затова си рекох… реших… ах, господин Зайделман, не ме гледайте тъй мрачно, сякаш съм най-големият ви враг! Все пак би трябвало да ми помогнете! Просто не знам какво да правя. Утре рано сутринта ще ви донеса новите десени, но още днес много спешно се нуждая от няколко марки. Няма ли да ми дадете тези пари в предплата, господин Зайделман?

— Не — гласеше краткият и студен отговор.

— Но няма как да изгубите тази сума.

— Вече ми дължите четири марки.

— Да, така е, но вие сте богат и ви е все едно дали утре ще ми удържите само четири марки, или пък осем или десет.

— Не, не ми е все едно. Един търговец винаги трябва строго да се придържа към принципите в търговията. Отстъпи ли веднъж от тях, със сигурност може да очаква неприятности.

— Не си спомням някога да съм ви причинявал неприятности — възрази Вилхелми.

— О, и още как, любезни мой!

— Кога?

— Ей сега; току-що! Знаете, че един от принципите ми е никога да не давам пари в аванс. Веднъж ме придумахте да направя изключение и ето че сега, вместо да си върнете дълга, вие повторно ми искате предплата. Това е достатъчно неприятно, драги мой! Отстъпя ли, в крайна сметка загубите ще останат за мен, а вие никога няма да се отървете от дълговете си. Не проумявате ли, че съм принуден да отхвърля молбата ви само за ваше добро?

— Но, господин Зайделман! Та представете си само болните! Студа! Бога ми, нуждая се от тази малка сума, за да предотвратя най-лошото!

— Драги приятелю, я не ми разправяйте приказки! — ядосано махна с ръка търговецът. — Вие, дребните хорица, вечно сте в най-голяма беда и си мислите, че ние, които с усърдие, работливост и упорита пестеливост сме си пробили път в живота, съществуваме на този свят единствено, за да оправяме вашия банкрутирал семеен бюджет. Спестете ми вайканиците си и ме оставете на мира! Гледайте как с приходите си ще можете по-добре да връзвате двата края!

Вилхелми прехапа устни. Преглътна един хаплив отговор, защото отново помисли за положението в къщи и преди всичко за съвета, който му беше дала старицата.

— Е, тогава имам една друга молба към вас — с мъка продума той.

— Още една молба? Надявам се да не прилича на първата, а?

— За съжаление и тя е нещо подобно — призна десенаторът, като вече беше в състояние напълно да скрива треперенето на гласа си.

— Хайде, казвайте! — нетърпеливо настоя Зайделман. — Нали виждате, че нямам време за безполезни приказки.

— Господин Зайделман, вие ме познавате. Никой човек не може да каже нещо лошо за мен. Винаги съм проявявал чувство за чест и когато съм изпадал в беда, никога не съм го показвал пред хората. Досега не е имало случай да съм просил. Цялото ми същество се бунтува срещу това и…

— На въпроса! Спестете си дългия увод! Какво желаете?

— Днес ножът опря вече до кокала, господин Зайделман — продължи Вилхелми така, сякаш полагаше големи усилия да изговаря всяка дума. — Трябва да се погрижа за близките си. Глава на семейството съм. Затова съм длъжен да опитам всички средства, само и само да си помогна. Вие отказвате да ми дадете аванс. Добре, ще се примиря. Но ви питам: ще ми откажете ли и една малка помощ, една… милостиня?

— Милостиня ли? Какво по-точно имате предвид?

— Мисля си за малък подарък от онази каса за бедните, за която вашият брат в неделя събираше пари.

— Това не е моя работа. Ще трябва да се обърнете към него. Само че в момента е зает. Елате пак вечерта!

По лицето на Вилхелми се изписа смесица от уплаха, мъка и отчаяние.

— Господин Зайделман — простена той, — сам не знаете какво искате от мен! Да чакам чак до вечерта, да ме измъчват тревога и несигурност! Това е твърде много! Няма да го понеса. От сърце ви умолявам, направете за мен едно изключение! Вашият брат е добър човек. Сигурно не би ме отпратил с празни ръце и съм убеден, че няма да ви се разсърди, ако веднъж без изричното му одобрение се разпоредите да ми бъдат отпуснати няколко марки.

— Човече, как си го представяте всъщност? — избухна Зайделман. — Вярно, че аз отговарям за касата, но имам право да извършвам плащания от нея само по изричното нареждане на управителя. Освен това ми се ще да ви попитам дали изобщо сте били на онова събрание в неделя!

— Не — призна си десенаторът. — Имах много работа и…

— Ясно! — прекъсна го Зайделман. — Щом е така, не бива да храните никакви надежди… нищо няма да получите.

— Боже мой, защо?

— Защото естествено най-напред трябва да имаме предвид участниците в сказката, които са заявили подкрепата си на високите цели, преследвани от моя брат. И сам можете да си представите, че ще получим предостатъчно подобни молби.

Вилхелми пое дълбоко въздух.

— Разбирам ви, господин Зайделман — каза той унило. — Мизерията на хората в планините е голяма. Но, повярвайте ми, в момента моето семейство наистина е от онези, които най-спешно се нуждаят от помощ. Не, моля ви, не ме прекъсвайте! На самия мен ми беше невъзможно да присъствам на неделната сказка, но моята тъща е била там. Знам със сигурност, че дори е пожертвала последните си два пфенига за въпросната каса и следователно тя във всички случаи е от хората, които са се обявили в подкрепа на високите цели и идеали на вашия брат. Затова нека приемем, че говоря от името на тази старица, която заедно с мен е изпаднала в беда! Не би ли могло да се направи така, че…

— Страшно сте изобретателен, драги ми Вилхелми — усмихна се Зайделман и лицето му прие гадно и жестоко изражение. Както изглеждаше, той напълно съзнателно се наслаждаваше на мъките на този човек, застанал пред него в унизителната роля на смирен просител. Търговецът имаше такъв вид, сякаш изпитваше голямо удоволствие от това, че може да накара десенатора да преживее такива тежки и горчиви минути. — Вие непрекъснато измисляте все нови и нови трикове, за да се измъкнете някак от затрудненото си положение, но трябва да ви заявя, че няма да стане така, както сте си наумили.

В този момент Вилхелми вдигна глава. Няколко секунди внимателно се взира в лицето на своя мъчител. Уплаши се. Онова, което прочете в него, бе неумолимост и жестокост. Разбра, че всяка надежда за помощ е напразна.

Десенаторът изправи гръб и изпъна рамене. Твърдото му решение да не позволява повече да го измъчват съвсем безполезно, се изписа по лицето му. Вече беше отворил уста, за да каже няколко твърди думи, които щяха да сложат край на безплодния разговор, когато Зайделман, изглежда, правилно разгадал какво може да означава стегнатата стоика и изражението на другия, изведнъж омекна.

— Вилхелми — поде той, като се изправи пред десенатора, — вие знаете, че винаги съм бил благосклонен към вас.

Художникът го изгледа подозрително, понеже за пръв път чуваше търговецът да му говори с такъв тон.

— Така ли е, или не е? — продължи Мартин Зайделман.

— От друга страна, вие също знаете много добре, че аз винаги съм работил добре — отвърна Вилхелми, избягвайки прекия отговор.

— Работил, не работил добре… заради вас не мога да погазя принципите си. Но все пак може би всичко ще може да се уреди другояче. По какъв начин сте работили този път? Първо само цветовете ли съчетавате, или направо изцяло изработвате десените?

— Изцяло ги изработвам.

— Значи все пак някои от петте са напълно готови, нали?

— Вече имам четири готови. Вчера преди обед започнах последния десен.

— Ами че тогава вземете четирите и ми донесете листовете! Така ще мога да ви изплатя възнаграждението, без да нарушавам принципите си и да се излагам на опасността от загуба.

— Наистина това е изход! — облекчено въздъхна Вилхелми. — Изобщо не се сетих за тази възможност.

— Хайде, вървете! Ще ви чакам тук. Вилхелми се втурна навън и само след броени минути се върна, останал без дъх.

— Я сега да видим! — снизходително каза Зайделман. Той взе листовете в ръка и започна да ги оглежда. Постепенно лицето му придоби недоволно и навъсено изражение. После се приближи до прозореца, за да може по-добре да вижда.

— Хмм! — разочаровано промърмори той. Вилхелми внезапно почувства как надеждите му се стопяват. Зайделман се обърна към него с думите:

— Това оригинални скици ли са? — попита търговецът, поглеждайки изпитателно Вилхелми. — Искам да кажа… това ваши собствени проекти и идеи ли са?

— Разбира се!

— Не сте ли виждали нещо подобно преди това?

— Но, господин Зайделман, какво означават тези въпроси? Всички десени, които ви предавам, са плод на лично мои идеи и са съвършено нови разработки.

— Хмм!… Но изглежда, че в този случай се заблуждавате. Я си помислете по-добре!

— Не мога да си спомня за някакъв десен, който да е бил подобен на някои от тези четирите.

— Тъй, тъй! И все пак, когато за последен път бяхте при мен, ей тук лежеше един лист с нов десен.

Вилхелми трепна, като че ли някой го беше ударил с камшик.

— Не… не съм виждал… такова нещо — заекна той.

— Беше ей тук, на масата, точно пред очите ви.

— Бога ми, за пръв път чувам за това!

— Я не намесвайте милия дядо Боже в тази работа, драги! Ще ви обясня как стоят нещата! Някакъв десенатор дойде при мен да пита за работа и после ми изпрати скица на един от своите десени. Бях я оставил на масата, ей там, под носа ви. Там! Очевидно цветовете и фигурите са останали в паметта ви… може би и подсъзнателно.

— Невъзможно!

— Но сигурно е станало така, защото и четирите ваши скици приличат страшно много на онзи десен.

— Такова нещо… не, господин Зайделман, такова нещо не би могло да ми се случи!

— Не се заричайте! Това може да сполети дори и най-добрия художник, както и най-съвестния и старателен работник.

— Ще бъдете ли така добър да сравните моите скици с другата?

— За съжаление няма как да стане, защото я изпратих обратно.

Вилхелми безпомощно сведе глава.

— И това ли още! — простена той.

— Да, много неприятно. Жал ми е за вас, но нищо не мога да променя. При това положение на нещата естествено вашата работа е безполезна за мен.

След тази жестока вест последва кратко мълчание. После Вилхелми направи последен отчаян опит за спасение.

— Господин Зайделман, съвсем ли е невъзможно да сравним моите скици с другата?

— Е, не е дотам невъзможно. Или ще трябва да изпра тим вашите работи, или да изискаме онази скица. Какво предпочитате?

— Разбира се, второто. Тогава и сам ще мога да се уверя как стоят нещата.

— Хмм, драги мой, да не би да се съмнявате в думите ми?

— Но, господин Зайделман, нима бих могъл…

— Добре, добре! Нека не се отклоняваме от въпроса! Даже и в най-благоприятния случай ще измине доста време. Следователно сега-засега остава в сила решението ми, че не се нуждая от вашата работа.

— Ами… ами парите?

— Но вие не можете да настоявате да ви платя за нещо, което няма никаква стойност за мен, нали?

Десенаторът смутено въртеше шапката си в ръце. Идеше му да се разкрещи от отчаяние, но все пак се овладя и събра сили за един последен въпрос:

— Ами аванса, господин Зайделман? Възмутеният Мартин Зайделман кипна:

— Аванс ли? Е, този въпрос наистина не го очаквах! Не ви дадох аванс, когато бях убеден, че още утре ще ми донесете скиците си, а още по-малко пък съм готов да ви го дам след като знам, че ще изминат седмици, преди да можете да ми представите нещо ново.

— И с какво ще живея дотогава?

— Нам що ни е? Ти гледай! — каза Зайделман с такъв тон, който нямаше как да не разгневи дори и най-добродушния и търпелив човек. Десенаторът стисна зъби така, че те изскърцаха.

— Знаете ли към кого са били отправени тези думи, които току-що изрекохте? — попита той с разтреперан глас.

— Това е просто един известен израз.

— По-късно са станали известен израз, господин Зайделман. Първоначално са били само библейски думи. Такъв отговор е получил Юда Искариотски, след като се е разкаял за своето деяние и захвърлил трийсетте сребърника в краката на свещениците.

— Възможно е.

— После отишъл и се обесил. И аз ли да постъпя така?

— Драги Вилхелми, каква полза ще има вашето семейство от смъртта ви? — попита Зайделман със студен, кажи-речи, подигравателен глас. — Подобни положения представляват изпитания, от които човек излиза пречистен и по-силен.

— Или в които загива. Ако Бог наистина е всемирната любов, той не може по такъв начин да подлага хората на изпитание.

— Всичко това са безполезни приказки, за които нямам никакво време. Моля, спестете си ги!

— И какво ще стане с тези четири скици?

— Засега ще ги задържа, за да ги сравня с другата работа, за която стана дума. Нали така пожелахте! После ще ви съобщя резултата. За днес няма какво повече да си кажем.

Той му обърна гръб. Вилхелми почувства в гърлото си някаква буца. Олюлявайки се, излезе навън. На улицата го посрещна студеният зимен вятър. Това го накара да се опомни. Той се спря и погледна надолу по улицата. Попита се: „Ами сега?“

Помисли си за положението у дома и тръпки го побиха, като си представи как ще прекрачи прага с празни ръце. Воплите на неговите близки сигурно пак щяха да му късат сърцето, а той нямаше да може с нищо да ги утеши. Напротив, трябваше да им каже страшната вест, че и утре, и вдругиден, и изобщо през близките дни няма да получи никакви пари.

Неизказана болка и горчивина завладяха измъчения човек. Трябваше да започне отново, да измисля и да рисува нови десени! Но това бе просто немислимо без храна, без осветление, без топла стая и без пари за лекарство, което да помогне на болните.

И така той бавно се повлече към къщи с наведена глава, докато най-сетне изведнъж забеляза, че се е озовал пред входната врата на дома си. После бавно влезе в стаята, където се намираше неговата чертожна маса и където лежаха болни жената и децата му. Нямаше нужда тъщата да го пита за резултата от посещението му у Зайделманови. По изражението на лицето му тя разбра какво е положението. Затова го дръпна настрани. Искаше да й разкаже всичко, без болната жена да чуе лошата вест.

След като Вилхелми описа на старицата цялото си нещастие и огромните си страдания, тя успокоително го погали със съсухрената си ръка по челото и каза:

— И все пак не бива да губиш нито смелост, нито упованието си в Бога! — напомни му тя. — Остани сега поне за малко тук! Междувременно ще отида до жената на господин доктора и ще взема каквото ни обеща. Когато се върна, аз ще наглеждам болните, а ти ще отскочиш до Червената воденица да се видиш с брат си. Дори и да не може да ти помогне, поне си поговори с него! Понякога и това се отразява благотворно!

Вилхелми кимна. Той бе съгласен на всичко и бе готов на всичко. Волята и енергията му се бяха прекършили.

Чака почти цял час, докато старицата се върне. А когато дойде, на малка шейничка, която теглеше след себе си, тя донесе един хляб, едно гърне с мляко и друго с бульон, малко масло и дори четири яйца. Домъкна също и чувалче с въглища и голям наръч дърва. Сърцето й преливаше от благодарност към доброто лекарско семейство, което й бе подарило всичко това.

Под влияние на успокоителните й думи, някои от които долитаха и до болната жена, настроението на десенатора малко се поразведри. Той не се възпротиви, когато го побутна към входната врата, и веднага се отправи на път към Червената воденица, за да посети брат си, който също мизерстваше, но имаше златно сърце. И да не беше в състояние да му помогне, може би щеше да му даде някой съвет. Но във всички случаи поне щеше да чуе някоя и друга сърдечна и съчувствена дума.