Карл Май
Горски призрак (10)

Десета глава
Клопката

Следващият ден беше една истинска зимна мрачна сряда. В това февруарско утро целият свят изглеждаше сив и тъжен. Мръзнейки, още рано-рано сутринта Фриц Зайделман се мъкнеше бавно по улиците и уличките на близкия окръжен град. Никак не му се искаше да го види някой негов познат. Най-сетне стигна до малката дрогерия „При Синята звезда“, шмугна се под широката арка на градинския вход, бързо прекоси двора и изчезна в задната постройка, където се изкачи на първия етаж и почука на вратата.

Отвори му една старица и след като я попита за търговеца Михаловски, тя го заведе в едно помещение, което много приличаше на хотелска стая и където някакъв пъргав набит човек на средна възраст тъкмо в този момент бе зает с утринния си тоалет, като междувременно си пиеше и кафето. С четката за зъби в ръка, той намръщено вдигна поглед, ала щом забеляза младия Зайделман, лицето му веднага просия.

— А-а, вие ли сте! Добре дошли! Един момент. Ей сегичка ще бъда на ваше разположение. Моля, седнете!

При тези думи направи подканящо движение с ръка към старомодното, проядено от червеи канапе.

— Е, скъпи ми приятелю, какви новини ми носите? Вашият баща разказа ли ви вече за нашата най-нова сделка? Имаме намерение да…

Фриц го прекъсна.

— Не, господин Шпенглер, все още нищо не знам за тази сделка, а и сега идвам по съвсем друга работа.

— Тъй, тъй! — Шпенглер окончателно се отказа да използва четката за зъби и я остави, приближи се до масата, за да допие кафето си, и подкани своя гост:

— Е, тогава казвайте! Какво има?

И Фриц Зайделман започна да разказва, разказа всичко, каквото знаеше за карнавалната вечер, за Едуард Хаузер, за Ангелика Хофман, за загадъчния непознат, както и за свързаните с него преживявания и кроежи.

Лицето на Шпенглер стана сериозно. На пръв поглед той правеше впечатление на добродушен бонвиван. Вечно усмихнатата му физиономия му придаваше дружелюбно изражение. Ала в този момент веждите му се смръщиха, а погледът му стана мрачен и заплашителен. Щом Фриц свърши разказа си, Шпенглер възбудено стана от стола.

— Дантели в палтото му, а? Без да знае? Идеята ви не е лоша! Но сега ще трябва да го накараме с това палто да премине границата.

— Точно в това се състои планът ни. Само ни липсва някой доверен и дискретен човек, който под някакъв подходящ предлог да го подлъже да се прехвърли оттатък.

— Хмм — обади се Шпенглер, — бих се съгласил да го направя, но трябва да ви кажа, че както ми описахте всичко, цялата работа ми се струва недотам добре обмислена. Слушайте внимателно! Че какво ли може да пострада този Хаузер, ако намерят у него някой и друг метър дантели? Най-много граничарите да му ги вземат, а той само ще си навлече подозренията им. Що се отнася до писмото, изпратено на Щраух, Хаузер все някак си ще се измъкне. Всичко това далеч няма да го довърши. Изобщо не е възможно да се предвиди как ще се развият тези събития. Не е изключено да възникнат някои нови обстоятелства, които дори да докажат невинността му. Ами после? В такъв случай може, собственото ни оръжие да се обърне срещу самите нас.

— О, аз действах много предпазливо! — обади се Фриц. — Никой не би могъл да каже, че онези дантели са зашити в палтото му тайно от някой друг, а да не говорим пък да докаже, че съм го направил аз.

— Не бъдете прекалено сигурен! — промърмори Шпенглер. — Често дяволът си няма работа и се намесва точно там, където най-малко очакваш. Прекалената самоувереност е погубила вече не една и две иначе умни глави.

Фриц Зайделман бе явно разочарован.

— Значи не желаете да ни помогнете, така ли? — унило попита той.

Но Шпенглер енергично размаха ръка.

— Че кой казва такова нещо? Онзи тип трябва здравата да загази. Това е решено. Искам само нещата да са сигурни и затова обмислям всички възможности. Ами какво ще стане, ако после най-случайно някой види или намери у вас такива дантели?

— Че кой ще дойде да търси у нас? А и освен това сме ги скрили толкова добре, че никой няма да ги открие. За по-голяма сигурност на същото място ще прибера дори и конците, с които заших палтото на Хаузер.

— Мога само да ви похваля! Но в случая най-важното ще е, ако Хаузер не се остави доброволно да го претърсят, а окаже съпротива или направи опит за бягство.

— И на нас ни мина през ума тази мисъл, обаче ми се вижда невъзможно.

— На този свят всичко е възможно — увери го Шпенглер. — Само човек трябва да пипа умната. Оставете ме малко да помисля!

Той се разходи няколко пъти нагоре-надолу из стаята, после внезапно се закова пред Фриц и попита:

— Не би ли могло, уж най-случайно, някъде да видя този Хаузер? Но това трябва да стане скоро. Даже още днес.

— Може да се уреди. Ще трябва да ме придружите до Хоентал, естествено след като малко промените външността си. Нали знаете. В случай, че се срещнете с Хаузер и го метнете по някакъв начин, само и само да го вкарате в клопката, после той не бива да е в състояние да каже: „Човекът, с когото разговарях, изглеждаше така и така.“ Защото, ако описанието му отговаря напълно на някой си Шпенглер, наричан още търговеца Михаловски, може би всичко ще пропадне.

— Съвършено вярно — кимна Шпенглер. — Ще се погрижа за това. А сега за всеки случай ми опишете Едуард Хаузер възможно по-подробно!

Фриц Зайделман изпълни желанието му, а Шпенглер внимателно го изслуша.

— Това ми е достатъчно, за да го разпозная още от пръв поглед — каза той накрая. — Ще се заема с този Хаузер. Ще има да ме помни! Така ще го изпързалям, че свят ще му се завие. А вие сигурен ли сте, че наистина е на служба при онзи непознат, който му плаща?

— Самият той го каза. А и не знам иначе откъде другаде би взел изведнъж толкоз много пари, ако не от този загадъчен човек, защото Едуард си е голтак и половина.

— Хубаво! — каза Шпенглер със смайваща сигурност. — Тогава той ще ми каже кой е онзи непознат.

— Какво? — възкликна Зайделман. — Самият той ли ще ви каже? И то доброволно? Че как ще стане тази работа?

— Много просто. Ще се представя за доверено лице на непознатия. Така най-сигурно и най-бързо ще стигна до целта.

— Ако Хаузер повярва на думите ви!

— Ще се погрижа да повярва.

— И как ще го накарате да прехвърли границата, а и да окаже съпротива на служителите, ако решат да го претърсят?

— Ще му поверя един пакет, който не бива да показва никому, дори и на граничарите.

— Пакетче с контрабандна стока ли? Но нали така ще се издадете! Непознатият сигурно няма да го подведе да се занимава с контрабанда.

— Че кой говори за контрабандна стока? — със самоуверен тон попита Шпенглер. — Пакетчето ще съдържа важни документи, чието съдържание трябва да остане служебна тайна. Точно затова на Хаузер ще му бъде внушено да ги скрие и от граничарите.

— Строго погледнато, това е тъп и недоизпипан номер. Извинете ме, господин Шпенглер, за тези резки думи! Но в случая може и да мине. Наивният Хаузер ще ви повярва. Ала изниква един друг въпрос: разполагате ли с такива книжа?

Шпенглер пусна широка усмивка.

— Но, любезни ми Зайделман! Как е възможно да ми задавате подобен въпрос! За целта не е нужно нищо друго освен малко хартия, мастило и перо! Малко по-късно ще приготвя всичко необходимо. Текстът, който ще покажа на Хаузер, за да разсея съмненията му, ще бъде от такова естество, че той даже с голямо удоволствие ще влезе в капана. Ще бъде горд, че са му поверили подобни книжа. По този въпрос се разбрахме. Но има и нещо друго. Как ще стане известно на властите, че Щраух е получил такова писмо? Доколкото го познавам, той ще си мълчи.

— Сигурно. Но аз ей сега ще го посетя и ще го накарам да направи донесение в полицията.

— Така ще е най-правилно — замислено кимна Шпенглер. — В най-лошия случай вие ще направите донесение вместо Щраух. Но първо поговорете с него! Междувременно ще изготвя необходимите документи и малко ще променя външността си. Незабавно ще набавя каквото ми е нужно.

— Да, да — с възхищение каза Фриц Зайделман. — Вие наистина сте човек, който не може да изпадне в затруднение. Шпенглер се засмя.

— Такъв съм. Вярно е. Но слушайте по-нататък! Малко по-късно ще се срещнем, за да тръгнем заедно за Хоентал. Спокойно мога да ви придружа почти до самото село.

— Къде ще се срещнем тук в града?

— Предлагам на кръстовището недалеч от „Златния вол“. След около час ще ви очаквам там. Удобно ли ви е?

— Дадено!

След кратко сърдечно ръкостискане двамата се разделиха.

* * *

Само броени минути по-късно Фриц Зайделман влезе в жилището на приятеля си Щраух, който, изглежда, не му се зарадва особено.

— Е, стари друже, що за физиономия си направил? — попита Зайделман. — Предполагам, вече си чул какво се случи вчера, а?

Очевидно Щраух се смути.

— Да — рече той. — Щура история!

— За която си виновен само ти!

— Аз ли? — опита се да възрази разстроеният Щраух. А Фриц Зайделман невъзмутимо кимна.

— Че кой друг? Снощи стана голям скандал и той се пише на твоя сметка. Не се опитвай да си измиеш ръцете! Всичко знам. По-добре ми кажи защо не беше на бала! Щраух въздъхна дълбоко и вдигна вежди.

— Мм… да, драги, стана една история… разболях се, наистина бях сериозно болен. Какво си мислиш? Сърцето ми, ах, сърцето ми…

Фриц Зайделман се изсмя дебелашки.

— Да, да, сърцето ти! То не събра нужния кураж да не се подчини на Горския призрак.

Приятелят му изумено го зяпна.

— Какво каза? На Горския призрак ли?

— Ами да. Или ще отречеш, че си получил писмо от тайнствения главатар на контрабандистите?

Щраух сякаш се вцепени. Страшната тайна, неговата тайна, която от два дни му тровеше живота, вече беше станала достояние и на друг човек! Какво ли щеше да излезе от това? Студени тръпки го побиха по гърба, щом се сети за заплахата на Горския призрак. Почувствал се съвсем безпомощен, той хвърли умолителен поглед към Фриц Зайделман, който стоеше пред него, подигравателно усмихнат.

— Изобщо не го отричам — каза той и наведе глава. — Писмото е у мен и…

Зайделман веднага се намеси:

— Наистина ли все още е у теб? Това е добре. Я ми го покажи!

Бавно и обстоятелствено Щраух изрови съдбоносното писмо от писалището си.

— Ето го! — каза той най-сетне. За Фриц Зайделман играта беше вече спечелена.

— С това писмо — обясни му той, като почука с пръст върху хартията така, че тя прошумоля, — с това писмо ще отидеш в полицията и ще се оплачеш!

Ала добрият Щраух така подскочи, сякаш го бе ухапала пепелянка.

— Какво? Да се оплача? Ти луд ли си?

— Внимавай какво говориш!

— Добре де, но защо ми е да си слагам главата в торбата? Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Още не се е родил човекът, който ще излезе срещу Горския призрак. А ти да не би да имаш тази смелост?

— Аз ли? — попита Зайделман. — С голяма радост ще сложа край на безобразията на този подлец. Ще ти го докажа.

— Тъй ли? Ами докажи го! Аз, от своя страна…

— Ти от своя страна няма да правиш нищо друго, освен да ми предадеш писмото. Аз ще отида с него в криминалната полиция и ще направя донесение, за да…

— Фриц, умолявам те, ще ми докараш голямо нещастие!

— Ами, глупости! Ти си голям страхливец!

— А ти не знаеш какво…

— Знам много добре. Остави ме да действам! Всичко това е просто смехотворна история. Вече ти казах, че имам смелостта да се опълча срещу Горския призрак и дори открих кой е написал писмото.

— Кой е… — заекна Щраух, — кой е Горския призрак?

— Разбира се. Това е младият Хаузер от Хоентал.

— Хаузер? Синът на тъкача?

— Той и никой друг. Но сега най-после ще си счупи главата. В близките дни ще го заловят на границата как контрабандира стоки. Взети са мерки.

Дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на изтръпналия от страх господин Щраух.

— Слава Богу! — изпелтечи той. — Голям камък ми падна от сърцето. Щом е така, с удоволствие предоставям всичко на теб.

— Също и писмото, за да го занеса в полицията?

— Естествено. Прави с него каквото пожелаеш. Само не ми създавай твърде големи неприятности! Знаеш, че тук в града всеки трябва да пази доброто си име. А сега преди всичко разказвай по-нататък! Значи е бил Хаузер, така ли?

С тези думи в разговора им се отвори нова страница. От Фриц Зайделман се искаше да разказва и той разпалено изпълни това желание, ала го направи и с необходимата предпазливост. Старателно избегна да осведоми приятеля си за всичко онова, което според собственото му мнение изобщо не го засягаше. В крайна сметка двамата се разделиха мирно и тихо в пълно разбирателство, като Зайделман отнесе в джоба си писмото, което смяташе да предаде в полицията.

Преди това обаче се отправи първо към кръстовището недалеч от „Златния вол“, за да съобщи резултата от разговора си с Щраух на своя доверен човек Шпенглер, който може би вече го очакваше там.

След като сви зад ъгъла, Зайделман видя някакъв добре облечен възпълен добродушен господин, в когото въпреки изкуствената брада, перуката и големите ужасни очила веднага разпозна или по-скоро „надуши“ своя съзаклятник. И действително това беше Шпенглер, който привидно отегчен, гледаше надолу по улицата. Ала при появяването на младия Зайделман той се престори на изненадан и възкликна:

— Кого виждам? Фриц Зайделман от Хоентал, сина на моя търговски партньор? Нима е възможно? Че откъде идвате в този необичаен час?

Зайделман също се престори на изненадан, защото не знаеше дали отнякъде някой не ги наблюдава. Но после двамата бързо преминаха по същество на въпроса, заради който се срещаха на това място.

— Как мина при Щраух? — попита Шпенглер със сподавен глас.

— Отказва сам да отиде да се оплаче — отвърна младият Зайделман. — Но успях да му измъкна писмото. Ще отида вместо него в полицията. Ето го!

Шпенглер прочете набързо писмото и доволно кимна с глава.

— Да, без съмнение съдържа заплаха и ми се струва невъзможно Хаузер да се отърве без наказание. Кога ще отидете до полицията, за да направите този решителен ход?

— Веднага. Или сте на друго мнение?

— Наистина съм на друго мнение, защото в такъв случай ще се наложи да ви чакам тук още един час. А нали искаме заедно да тръгнем за Хоентал. Освен това може би ще е по-добре да изчакате да видите първо какво ще свърша аз. После, според резултата от разговора ми с онзи тип, евентуално бихте могли веднага да дадете на полицията и по-точни сведения за мястото и часа, където и когато ще имат чудесната възможност да спипат Горския призрак на местопрестъплението.

Нямаше как Фриц Зайделман да не признае правотата на тези доводи, макар никак да не му харесваше мисълта, че пак ще се върне у дома си, без да е направил изключително важното донесение.

— Прав сте — кимна той. — Само мисля, че е необходимо съвсем накратко да уведомя Щраух за това известно отлагане на нещата. Иначе би могъл да извърши някаква глупост и да провали всичко… но, чакайте! — прекъсна се той. — Както виждам, съдбата се намесва и иска да даде на нашата работа решителен обрат.

Той посочи с ръка надясно надолу по улицата.

— Забелязвате ли ей там онзи млад човек с пакета? Той е Хаузер!

— Нашият Горски призрак ли? — възкликна радостно учуденият Шпенглер. — Всичко се нарежда чудесно! Я да се оттеглим малко по-навътре във входа на тази къща, за да не ни види!

— Прав сте! А сега… аха, виждате ли, влиза в отсрещната сграда. Досещате ли се каква работа има там? Иска да върне карнавалния костюм.

— Когато излезе, ще тръгна подир него. На всяка цена трябва да го заговоря — заяви Шпенглер кратко и решително. — А вас, драги ми Зайделман, ще посъветвам междувременно бързо да изчезнете. Ще стане лошо, ако младият човек, чието доверие смятам да спечеля, ни види заедно. В такъв случай ще стане безкрайно подозрителен.

Зайделман се приготви веднага да хукне.

— Да, да, изпарявам се — припряно го увери той, — само ми кажете кога и къде ще се срещнем пак.

— Все ще се уреди. Можете съвсем предпазливо да проследите накъде ще тръгне Хаузер, щом свърши работата си отсреща в магазина. За всеки случай нека се уговорим след… е, да речем, след два часа… да бъдем пак тук, близо до „Златния вол“.

— Дадено! Довиждане!

С тези думи Фриц Зайделман побърза да се отдалечи, а Шпенглер изчака, докато младият Хаузер отново излезе на улицата, ала за негова изненада той се вмъкна в „Златния вол“. Тогава Шпенглер също се отправи бавно към странноприемницата, влезе в помещението за посетители, седна близо до прозореца и си поръча бира.

Видя, че на Едуард Хаузер донесоха кафе. Младият човек беше премръзнал от дългия път до града и с наслада сърбаше топлото питие. Изобщо в досегашния живот на бедния момък истинското кафе беше, кажи-речи, непознато удоволствие, удоволствие, което едва в последно време можеше да си позволи, откакто бе на служба при „непознатия“.

Ах, непознатия! На Едуард направо не му се мислеше колко много беше разочаровал и огорчил своя покровител. Цялата тази беда го бе объркала толкова, че дори не бе в състояние да изпита истинска радост от щастливия поврат в отношенията си с Енгелхен. Младият човек непрекъснато си блъскаше главата как да поправи сторените грешки. Може би дори щеше да му се удаде да се реваншира с някоя голяма услуга, направена от него на Арнд. В този миг той и не подозираше, че само на някакви си две-три крачки от него в същото помещение седи един човек, който иска да му даде възможност да направи подобна услуга на своя благодетел, някаква уж извънредно важна услуга. А още по-малко можеше да подозира, че всичко това щеше да е само една измама, една коварна клопка, поставена му от неговите хитри и коварни врагове.

Ето как доверчивостта и наивността му се превърнаха в негова зла участ.

Отначало Шпенглер се престори, че не обръща абсолютно никакво внимание на своя съсед. Но след известно време се поизвърна и завърза разговор със съдържателя. Взе да задава въпроси, престори се, че го интересуват различни сведения, като същевременно не един и два пъти даде да се разбере, че не е от местните хора.

— Изглежда, господинът не е тукашен, а? — попита от своя страна кръчмарят, след като отговори на няколко въпроса на Шпенглер.

— Не. Не съм от този край. Дойдох с влака и искам да отида до Хоентал. Колко път има до там?

Останал без работа, преди малко кръчмарят бе стоял до прозореца и беше наблюдавал как непознатият разговаряше с Фриц Зайделман. Вече беше отворил уста, за да каже, че господинът току-що е приказвал с един жител на Хоентал, което нямаше да е кой знае колко приятно за доблестния Шпенглер, ала тъкмо тогава Едуард се намеси:

— За час и половина ще стигнете до селото — обади се той с желание да услужи. — Аз съм оттам. Ако нямате нищо против, бих могъл дори да ви покажа пътя.

Шпенглер, който правеше впечатление на почтен и заможен човек, хвърли един дружелюбно-изпитателен поглед към Хаузер и му кимна в знак на благодарност.

— Много се радвам, драги ми приятелю. Всъщност се канех да наема шейна, но идвам направо от Дрезден, а който е киснал толкова дълго във влака, не може да има нищо против да походи малко пеша. Не искате ли да поседнете при мен, докато тръгнем за селото?

Едуард взе кафето си и се отзова на поканата, а съдържателят се оттегли, оставяйки двамата си гости на спокойствие.

— Значи добре познавате Хоентал, така ли? — попита Шпенглер.

— Да. Там съм роден.

— Аха. Е, тогава веднага мога да ви помоля за едно сведение. А знаете ли семейство Хаузер? Били много свестни, макар и бедни хора.

Едуард се изчерви.

— Вашите думи ми правят чест, господине. Аз самият съм от семейство Хаузер.

С добре изиграна изненада Шпенглер му подаде ръка.

— Нима е възможна такава среща! Значи сте от Хаузерови! Радвам се! Мога ли да ви попитам за собственото ви име?

— Казвам се Едуард и съм най-големият син…

— … на тъкача Хаузер! Да, знам го. Не мога да не се учудя на неведомите пътища на съдбата, довели до тази среща. Представете си само, тъкмо заради вас съм тук! Именно вас се канех да потърся в Хоентал.

— Мене ли? — смая се Едуард.

— Да, вас! За вас ми казаха много хубави неща и точно това ми даде повод да ви се доверя.

Очите на младежа ставаха все по-големи и по-големи.

— Господине — едва изрече той, — кой те вие? Аз…

— Добре, добре! За това малко по-късно! — усмихнато го прекъсна непознатият. — Веднага ще разберете колко подробно съм запознат с всичко около вашата личност и вашите работи. Вие имате тайни връзки с един човек, който си е поставил голяма и важна цел, нали?

Едуард се сепна. Той погледна другия така, сякаш сега го виждаше за пръв път. Видя едно усмихнато, доброжелателно лице и това го успокои.

— Господине, наистина не знам…

— Въпросният човек ви е изплатил известна сума — побърза да продължи Шпенглер.

— Не ви разбирам. Не знам за кого говорите.

Добродушният господин кимна доволно, сякаш на себе си.

— Само така! Виждам, че сте дискретен и че на вас може да се разчита. Много се радвам, че ви срещнах тук. По този начин ми се спестява пътя до селото и имам възможността незабавно да си поговоря с вас. Но естествено първо ще трябва да спечеля доверието ви. Затова най-напред прочетете какво пише ей тук!

Той извади едно пакетче, което съдържаше цял куп грижливо сгънати книжа. След като отвори пакетчето и разгърна един от документите, Шпенглер го побутна по масата към Едуард.

Младият Хаузер го прочете. С всеки ред учудването му нарастваше. След като свърши с четенето, Шпенглер го попита с тон на човек, който е абсолютно уверен в себе си:

— Е, какво ще кажете?

Едуард му хвърли поглед, изпълнен със страхопочитание.

— Господине, вие сте висш полицейски служител! — каза той силно респектиран.

— Не беше трудно да се отгатне. Искам да знам нещо друго. Можете ли да се досетите защо се обръщам към вас за съдействие?

— Тези документи съдържат поверителна информация за хората, охраняващи границата от другата страна — каза младият човек. — Това разбрах. Но какво общо имам аз с тази работа…

Той млъкна и въпросително погледна Шпенглер. На открития му поглед онзи отвърна със загадъчна усмивка, която вероятно трябваше да му подейства окуражително.

— Е? А по-нататък? — настоя той. — Толкова ли е трудно?

— Не намирам връзка между тези документи и себе си.

— Даже и след като размислите, че сте на служба при един човек, с чиито тайни намерения и двамата сме запознати най-подробно?

Отначало в главата на младия Хаузер всичко се обърка. Значи неговият покровител също има нещо общо с тази работа. Аха! И тогава изведнъж го прониза мисълта, че сигурно става дума за онзи въпрос, за който всъщност още снощи Арнд искаше да говори с него, но само му намекна за това, а после си замълча… защото той, Едуард, се беше проявил като неблагонадежден човек!

От гърдите на младежа отново се изтръгна дълбока въздишка, една от многото въздишки на разкаяние, които от полунощ насам се бяха отронвали от устата му. И той пак се зарече в бъдеще да изпълнява задълженията си като истински мъж и да покаже, че умее да действа разумно и дискретно.

— Разбирам — каза Едуард най-сетне. — Вие сте в непрекъсната връзка с моя покровител. Той ви е насочил вниманието към мен и…

— Точно така, точно така — закима Шпенглер.

— … и сега имате за мен някакво поръчение, свързано с тези документи. Можете да ми се доверите и да ми възложите каквото пожелаете. Няма да се проваля.

Тези думи отново бяха последвани от онази загадъчна усмивка върху лицето на Шпенглер. Ако Едуард беше поне малко от малко познавач на хората, сигурно щеше да почувства, че срещу него се намира някакъв отвратителен паяк, който коварно го оплита в паяжината си. Ала той беше неопитен младок и затова стана жертва на този паяк.

В същия момент Шпенглер уж реши да разкрие картите си.

— Както и сам правилно забелязахте, тези книжа са тайни и изключително важни. Те трябва да бъдат пренесени през границата, без никой да ги види и без никой да узнае за тях. Ще се нагърбите ли с тази задача?

— Аз ли?

— Ами да, разбира се, че вие! — В погледа на Шпенглер се появиха гневни искрици. — Страхувате ли се? Нима искате да разочаровате хората от висшестоящата инстанция, оказали ви такова доверие?

— Не, не!

— Е, тогава ме изслушайте и превърнете добрата си воля в дела! Документите ще трябва незабелязано да бъдат пренесени оттатък от някой сигурен човек, който умее да мълчи и добре познава границата. Всичко това ще свършите вие, и то още тази нощ. Готов ли сте?

Едуард само кимна. Той съвсем се беше свил пред самоувереността на другия и все пак гърдите му се изпълниха с необикновена гордост.

— Това ме радва. Възнаграждението ви няма да закъснее — продължи Шпенглер. — Няма да бъдете забравен и в определени случаи ще ви имат предвид. После ще ви опиша лицето, на което трябва да предадете документите, а сега преди всичко ми кажете колко често се срещате с… с вашия покровител!

— Колкото той сметне за необходимо.

— А къде живее?

Едуард избегна прекия отговор с думите:

— Господине, знаете не по-зле от мен къде е жилището му. Шпенглер се помъчи да се усмихне на уж похвалната дискретност на младия човек.

— Разбира се, че знам — привидно Шпенглер се отказа да настоява за отговор на този въпрос, но веднага реши да опита късмета си в друга посока. — Докъде е стигнала подготовката за залавянето на Горския призрак?

— Сигурно всичко това е написано в служебния доклад, който несъмнено сте получили.

— По дяволите, млади момко, не ми се изплъзвайте по такъв начин! Естествено, че съм чел доклада, но в крайна сметка нали все нещо мога да попитам, а вие трябва да ми отговорите.

— Не бива да давам никакви отговори, които са в противоречие с указанията, които имам — продължи да упорства младият Хаузер.

— Та вие сте самото олицетворение на съвестността! Знаменито! — подигравателно каза Шпенглер, ала веднага смени тона. — Но шегата настрана! Исках само малко да ви поизпитам и вие блестящо издържахте проверката. Моите поздравления! — С тези думи Шпенглер подаде ръка на младежа, който се изчерви, и сърдечно стисна десницата му. — Вие наистина сте много дискретен млад човек. А сега отново на въпроса! И така, още тази нощ ще пренесете тайните документи през границата. Естествено селището Брайтенау ви е добре познато. Малко преди да се влезе в селото, там, където свършва гората от дясната ви страна, скрит в храсталаците, между девет и десет часа ще ви очаква един мъж. Той ще ви заговори и ще ви попита за пътя към Хоентал. Това е паролата. Та на този човек ще връчите документите! А сега идва най-важното за вас. Трябва така да преминете границата, че никой да не ви забележи. Знаете ли някой път, откъдето ще можете да се промъкнете, без да привлечете нечие внимание?

— Да, знам, през Фьоренщег — каза Едуард и така влезе в клопката. — Струва ми се, че оттам може да се рискува.

— Ами ако все пак се натъкнете на някой граничар?

— И тогава едва ли ще си имам някакви неприятности. Та нали няма да имам нищо за обмитяване.

Шпенглер пак се усмихна подигравателно и с чувство за превъзходство.

— О, колко сте наивен! Разбира се, че няма да имате нищо за обмитяване, но ще носите нещо, което не е за всеки и е строго поверително. В нашия случай то трябва да остане скрито и от очите на граничарите.

— Действително ли и те не бива да виждат документите?

— И още ме питате? — сопна се Шпенглер. После мрачно сбърчи чело и добави: — Слушайте, млади човече, започвам да се разколебавам. Твърде лекомислено се отнасяте към цялата работа. Може би все пак не сте подходящият човек за нас. Ще премисля всичко отново.

Но младият Хаузер побърза да го прекъсне:

— Не, не! Опитайте с мен! — умолително каза той. Внезапно бе обзет от мъчителен страх да не би отново да се провали и най-лекомислено окончателно да изгуби благоволението на своя покровител. — Само ми обяснете какво трябва да направя и аз ще го направя! Няма да допусна нито един граничар да види документите.

Шпенглер отново прояви сговорчивост и като кимна, каза:

— Добре. Радвам се, че в последния момент се вразумихте. Иначе действително щях да си помисля, че са надценили качествата ви. Щом веднъж сте постъпили на тайна служба на държавната власт, не бива вечно да питате защо, как така и дали това, дали онова. Трябва мълчаливо да приемате дадените ви указания и да ги изпълнявате. Точно от такива хора се нуждае държавата. Сега разбрахте ли ме?

— Напълно.

— Само така! А сега най-сетне да свършваме! Ще запечатам книжата с червен восък. Разполагам с всичко необходимо. Ще пренесете тази ценна пратка през границата и ще ми гарантирате, че никой, ама абсолютно никой няма да види документите. Ваша работа е какво ще направите, ако на пътя ви се изпречи някой граничар, който се окаже прекалено любопитен.

— Да, моя работа е — кимна Хаузер.

— Което ще рече какво? — попита Шпенглер и дебнешком го погледна, защото искаше да е съвсем сигурен, че жертвата му ще влезе в капана.

— Което ще рече, че просто ще избягам от съответния служител, понеже в дадения случай няма да е негова работа какво нося.

— Хмм! А ще успеете ли?

— О! — каза Едуард със светнало лице. — Вие какво си мислите! Аз съм много бърз и пъргав. Един скок в храсталаците, където познавам всяка пътечка, всеки камък и всяко дърво много по-добре и от най-опитния граничар, един бърз скок встрани и дим да ме няма. После нека ме търсят. Със сигурност ще пренеса документите отвъд границата, без никой да разбере.

— Чудесно! — кимна Шпенглер. — Ще ви кажа още, че и вашият покровител е уведомен за всичко. Но за да не се усъмни случайно някой в нещо, ще трябва на първо време да го избягвате. Преди да си свършите работата, изобщо не бива да разговаряте с него. Чухте ли ме? Изобщо да не разговаряте с него! Ако случайно ви срещне, само му махвате с ръка и изчезвате!

— Разбирам!

— Естествено на други хора пък съвсем не бива да споменавате каквото и да било.

— И през ум не ми минава!

Едуард изрече тези думи твърдо и решително, а същевременно си помисли: „Аха, значи вече знае, че веднъж не съм оправдал доверието им! Странно колко бързо хората от тайните служби влизат във връзка помежду си!“

— За тази специална задача ще получите от мен съответно възнаграждение — продължи Шпенглер. — Искате ли да ви дам платежно нареждане?

— Не, не! Вече ми платиха.

— Тази работа е извънредна. Но добре, нека заплащането почака, докато си изпълните дълга! След това сам ще ви потърся. Парите са ви сигурни. За да знаете предварително, ще получите четирийсет марки.

Пак ли толкова много пари? Едуард Хаузер изобщо не намери думи да отговори. Успя само да кимне. Междувременно Шпенглер извади парче червен восък, малък остатък от свещ, няколко кибритени клечки и един печат и не след дълго запечата пакетчето с „тайнствените“ документи. После стисна ръката на Едуард.

— А сега вървете и си свършете работата добре! Аз ще платя кафето ви. Кога ще тръгнете на път?

— Веднага щом се стъмни. Значи около пет часа.

— Много добре!

С тези думи той побутна младия човек да прекрачи прага на вратата и да излезе навън.

* * *

Само минута-две след като Хаузер напусна странноприемницата, Шпенглер също си тръгна. Две пресечки по-надолу той се натъкна на Фриц Зайделман, който стоеше нащрек и щом го видя, попита:

— Е? Всичко наред ли е?

— И още как!

Докато вървяха по улицата, Шпенглер му разказа всичко с най-големи подробности.

— Ще дойдете ли с мен до Хоентал? — осведоми се Фриц Зайделман.

Шпенглер се усмихна.

— Засега не. Но скоро пак ще се видим. За всичко друго питайте вашия баща!

Той си тръгна. Зайделман се отправи към полицията. Комисарят, към когото го отпратиха, го познаваше по име и го посрещна твърде любезно и дружелюбно.

— Искам да ви помоля за съвет и за едно сведение — започна Зайделман.

Комисарят направи учтиво подканящо движение с ръка.

— Моля, седнете!

Зайделман се настани на един стол, но в момента и сам не знаеше как да подеме разговора.

— Нима въпросът е толкова труден? За какво се отнася? — попита полицейският служител.

— За… за Горския призрак.

Зайделман изговори колебливо тези думи, но щом ги чу, изненаданият комисар веднага скочи на крака.

— Горския призрак ли? По дяволите!… Моля, говорете! И тогава Фриц Зайделман извади от джоба си писмото до Щраух и го подаде на комисаря. Той бързо прочете малкото редове. По лицето му се изписа голяма възбуда и напрегнатост. После хвърли на Фриц сериозен и изпитателен поглед и попита:

— Разбирате ли колко са важни тези редове, господин Зайделман?

— Подозирах и затова дойдох при вас.

— Много добре! А сега преди всичко един въпрос: как попадна това писмо във вашите ръце?

— Видях го в дома на моя приятел търговеца Щраух. Преди малко ми го показа. Веднага го посъветвах да предаде писмото на властите, но той имаше известни опасения и ми каза, че ако Горския призрак узнаел за оплакването му, животът му щял да бъде изложен на голяма опасност.

— Хмм… да… пак този страх пред загадъчния Горски призрак! Тъкмо това ни пречи толкова много! Именно хората, които биха могли да ни дадат твърде ценни сведения, се отказват да го сторят само защото се страхуват от отмъщението на престъпника. Но моля ви, обяснете ми съдържанието на това писмо. Все пак доста неща в него ми остават неясни.

Фриц Зайделман му разказа каквото сметна за необходимо.

— Познавате ли почерка? — попита го после полицейският служител.

— Преправен е. Но мисля, че това е почеркът на един от моите млади надомни работници.

— Какво? — попита комисарят, видимо разочарован. — Един от вашите работници да е Горския призрак? Искрено ви признавам, че съвсем иначе си представях тази тайнствена личност.

— О, този тип е достатъчно хитър, за да играе подобна роля!

— Хмм, един обикновен тъкач? Струва ми се почти невероятно.

— Защо? Въпросното лице се казва Едуард Хаузер и бездруго е заподозрян в контрабанда, макар че досега все още няма никакви доказателства срещу него.

— А каква репутация има семейството му? Майката и бащата свестни хора ли са?

— Преструват се на бедни, но нали ги знаете тези неща…

— Разполагате ли с други доказателства срещу този човек? Зайделман описа накратко случилото се след бала с маски, като, разбира се, скалъпи разказа си по изгоден за него начин. Накрая обясни, че след като Едуард Хаузер се разделил с момичето си, той успял да подслуша разговора му с един контрабандист.

— Не чух всичко, но все пак научих някои важни неща.

— Споменаха ли за някаква контрабанда?

— Да. Изглежда, другият беше от отвъдната страна на границата. Ако съм дочул правилно, той поръча пратка с дантели.

— И Хаузер съгласи ли се?

— Веднага!

Комисарят замълча и остана известно време потънал в мисли. Най-сетне каза:

— Де да можехме веднъж завинаги да сложим край на престъпленията на този негодник! Но сякаш дяволът ни се изпречва на пътя. Тези типове са неуловими!

— Е, в случая няма нищо по-лесно от това, господин комисар — увери го Зайделман. — Нали чух за какъв час се уговориха двамата. А знам и мястото, където Хаузер ще скрие дантелите. След смрачаване се кани да тръгне за Фьоренщег.

— За Фьоренщег ли? Та това е на пътя от Хоентал за Брайтенау, който минава през планините. Разбира се, ако съм правилно осведомен.

— Да, така е. Самият Фьоренщег представлява един дървен мост, който минава над горския поток.

— Знам го. Веднъж там вече издирвахме както контрабандисти, така и самия Горски призрак. Там ли ще чакат Хаузер?

— Не. Той ще занесе дантелите близо до Брайтенау. Изглежда, спомена настъпването на тъмнината и Фьоренщег само за да им даде по-определена представа както за пътя, по който ще мине, тъй и за времето, когато ще пристигне. Има намерение да зашие дантелите под хастара на палтото си. Другият контрабандист му напомни да бъде предпазлив, но той се изсмя и каза, че на никого нямало да хрумне да търси под подплатата.

Полицейският чиновник беше направо въодушевен от току-що чутото. Той се разходи няколко пъти нагоре-надолу из стаята, а после спря съвсем близо пред Зайделман и му каза:

— Вие оказахте на властите голяма услуга. Най-после нещо реално и конкретно! Сега ще затегнем примката. Ще сложим край на престъпленията на Горския призрак. Искам да заловя Хаузер още днес.

— Какво? Самият вие ли искате…

— Да. Самият аз ще задържа Горския призрак, покрил се с толкова зловеща слава. Желаете ли и вие да участвате в акцията?

Фриц Зайделман тайно се беше надявал да му зададат този въпрос. Какво голямо удовлетворение щеше да получи, ако можеше да присъства на арестуването на омразния му съперник! Но внимаваше да не издаде чувствата си.

— А дали ще е възможно? — попита той.

— Защо не? Вашето присъствие дори ще ни е от полза, защото вие най-добре познавате онзи негодник, Само още един въпрос: можете ли да яздите?

— Горе-долу.

— Чудесно. Ще събера няколко граничари и жандарми. Преди това обаче имам да уредя още някои неща. Но после ще тръгнем, без да се бавим повече, и ще пристигнем при Фьоренщег преди смрачаване.

— Извинете, господин комисар, но изпитвам известни опасения. Пътят ни оттук води през селото на Хаузер. Ако ни види, ще надуши опасността.

— Ще заобиколим Хоентал, ще се разделим и ще поемем по различни пътища.

— Така става. Дано всичко мине добре. Горя от нетърпение най-сетне да видя нашия край освободен от Горския призрак. Но негодникът е невероятно дързък и ако край Фьоренщег не се вземат възможно най-сигурните мерки, този тип пак ще ни се измъкне между пръстите.

— Нека не си губим времето с подобни съмнения! — доста самоуверено прекъсна възраженията му комисарят. — Къде ще мога да ви намеря?

— В странноприемницата „Златния вол“.

Двамата уговориха и някои други подробности. После Зайделман се сбогува с комисаря и напусна полицейското управление. В гърдите му бушуваше едва сдържана радост от тъй успешно скроения план.