Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 189 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дъглас Адамс. Пътеводител на галактическия стопаджия

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №96

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Светозар Златаров

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1988 г. Подписана за печат на 21.IX.1988 г.

Излязла от печат месец октомври 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2160

Печ. коли 27.50. Изд. коли 18. УИК 11.20. Цена 3,00 лв.

Страници: 440. ЕКП 95366 5637–234–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–820–31

© Саркис Асланян, преводач, 1988

© Людмила Стоянова, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

The Hitch Hikeis Guide to The Galaxy

© Douglas Adams, 1979

Pan Books, London, 1979

The Restaurant at the end of the Universe

© Douglas Adams, 1980

Pocket Books, New York, 1982

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава VII

Известно е, че поезията на вогоните е на трето място сред най-бездарните в цялата Вселена. На второ място е тази на азготите от Криа. Веднъж по време на рецитал техният главен поет Грухтос Бомбастични изпълни стихотворението си „Ода в чест на малката бучка зелен маджун, която открих под мишницата си една лятна утрин“, в резултат на което четирима души от публиката починали от вътрешни кръвоизливи, а председателят на Средногалактическия художествен Ноблингов комитет е оцелял, като сам си прегризал единия крак. Говори се, че Грухтос останал „разочарован“ от приема на стихотворението си и тъкмо се канел да започне да чете дванадесеттомната си епопея, озаглавена „Любимите ми гърголения в банята“, когато собственото му дебело черво при отчаян опит да спаси живота на хората и цивилизацията, скокнало право нагоре, минало през гърлото му и заседнало в мозъка му.

Най-бездарната от всички възможни поезия загина заедно със своя творец Паула Нанси Милстоун Дженингс от Грийнбридж, Есекс, Англия, по време на унищожаването на Земята.

 

 

Простетник вогон Джелтц бавно изкриви устни в усмивка. Не че целеше някакъв ефект, а защото се опитваше да си спомни последователността на движенията на мускулите. Току-що бе спрял да крещи на затворниците си и тъй като това винаги му действуваше целебно и успокояващо, сега бе готов да прояви малко коравосърдечие.

Затворниците седяха на специални столове — стегнати с яки каиши, способстващи за правилното възприемане на поезията. Вогоните не си правеха никакви илюзии за това как хората оценяват стиховете им. Първите им уроци по поетична композиция бяха елемент от наложената им със сопи програма, целяща да ги превърне в достатъчно културна и цивилизована раса, но понастоящем единственият им източник на вдъхновение бе тяхната отявлена кръвожадност.

По челото на Форд Префект изби студена пот и започна да се стича по електродите, прикрепени към слепоочията му. Електродите бяха свързани към куп електронни прибори — интензификатори на въображението, ритмични модулатори, алитеративни резидулатори и генератори на сравнение, — предназначени за повишаване възприемчивостта към поезията, тъй че да не се пропусне ни един нюанс от поетичната мисъл.

Артър Дент седеше и трепереше. Изобщо нямаше никаква представа какво го очаква, но знаеше, че нищо от това, което досега му се бе случило, не му се нравеше и нямаше изгледи положението да се промени.

Вогонът започна да чете един зловонен малък откъс сътворен от самия него.

— Ооо, фривилна грухталност… — подзе той и тялото на Форд се разтърси в конвулсии: беше по-лошо дори и от неговите очаквания — твоите миктурации за мен са /като плърдлени геблеточици по лъргедна пчела.

„Аааааааррррррхххх!“ — се изтръгна от Форд Префект. Главата му щеше да се пръсне от болка. Съвсем смътно видя как седналият до него Артър се люшка и мята на стола. Стисна зъби.

— Моля те, о група — продължи безмилостно вогонът, — о мое фунтиуще търлингдроме.

Гласът му се изви нагоре, за да стане страстно убедителен.

— И хупшожно ме подрангли с къдравите си биндълуърдли, / че инак ти раздирам гоберизрастъците със собствените си блърдлекрунчеони, шъ видиш ти!

— Нннннннйййййййъъъъъъъъъррррррргггггхххх — изрева Форд Префект и се сгърчи в една последна конвулсия, когато електронно усилената последна строфа се стовари с пълна сила върху слепоочията му. След това омекна.

Артър седеше, увесил език.

— А сега, землянчета… — изръмжа вогонът (не знаеше, че всъщност Форд Префект е родом от една малка планета някъде в околностите на Бетелгиус, но и да знаеше, нямаше много да се трогне) — ви предлагам един много лесен избор: или да загинете в космическия вакуум, или… — тук направи мело драматична пауза — или да ми кажете как ви се хареса моето стихотворение.

Отпусна се назад в огромното кожено, прилично на прилеп кресло и втренчи поглед в тях. Същата като преди усмивка се появи на лицето му.

Форд се бореше за глътка въздух. Въртеше пепеляв език из пресъхналата си уста и пъшкаше.

— Всъщност на мен много ми хареса — заяви Артър с ведър глас. Форд се обърна към него с ококорени очи. Ето това беше едно разрешение, за което чисто и просто не се бе сетил.

Едната вежда на вогона се вдигна от изненада и скри от погледа голяма част от носа му, в резултат на което се получи много красив израз.

— О, така ли — избръмча той силно изненадан.

— Ами да — каза Артър, — мисля, че, общо взето, метафизичната образност е наистина много въздействаща.

Форд не снемаше поглед от него, като бавно организираше мислите си около тази съвсем нова постановка. Щяха ли наистина да успеят да се измъкнат, ако продължаваха да лъжат тъй безочливо?

— Да, продължете — подкани го вогонът.

— О… и ъъъ… ритмичният строеж е много интересен — продължи Артър и това сякаш контрапунктира на… ъъъ… ъъъ… — и тук се обърка.

Форд веднага му се притече на помощ, налучквайки:

— … контрапунктира на сюрреализма на централната метафора, подчертаваща… ъъъ… — той също се заплете, но Артър вече беше готов.

— … хуманността на…

— ВОГОННОСТТА — изсъска му Форд.

— А, да, вогонността (пардон) на състрадателната душа на поета — Артър усещаше, че финалът наближава, — която съумява чрез посредничеството на архитектониката на поетическото произведение да сублимира това, да трансцендентира онова и да заживее в мир с фундаменталните дихотомии на нещо трето — гласът му се изви до тържествуващо кресчендо — и човек добива проникновена и ярка представа за… за… ъъъ… изведнъж се оказа, че не може да се сети за какво. Форд мигновено се намеси със съкрушителното:

— За всичко онова, за което се говори в стихотворението! — изрева той, а с ъгълчето на устата си добави: — Добре го измисли, Артър. Много добре.

Вогонът ги измери с поглед. За миг изпълнената му с горчилка расистка душа се трогна, но си каза: не — твърде малко, твърде късно. Гласът му промени тембъра си — сега звучеше тъй, сякаш котка дращеше с нокти по найлонова кесия.

— Значи искате да кажете, че пиша стихове, защото въпреки грубата си, отблъскваща и жестока външност желая да бъда обичан? — каза той. — Така ли? — добави след кратка пауза.

Форд се изсмя нервно.

— Ами мисля, че да — каза той, — но нали всички ние дълбоко в… ъъъ… нали знаете…

Вогонът се изправи.

— Грешите — каза той, — не познахте. Пиша стихове чисто и просто, за да откроя още по-ярко грубата си, отблъскваща и жестока външност. Но това е без значение. Тъй и тъй ще ви изхвърля от кораба. Стража! Отведете задържаните в херметическа камера номер три и ги изхвърлете навън.

— Какво! — извика Форд.

Един грамаден вогон пристъпи към тях и ги изтръгна от седалките с дебелите си като бутове ръце.

— Не можете да ни изхвърлите в космоса — изкрещя Форд, — ние се опитваме да напишем една книга!

— Съпротивата е излишна! — изрева вогонът в отговор. Това бе първата фраза, която той научи, след като постъпи във вогонската полиция.

Капитанът на вогоните ги изгледа с весело безразличие и след това им обърна гръб.

Артър се озърна с безумен поглед.

— Не искам да умирам сега! — изврещя той. — Още ме боли главата! А не ми се ще да се възнеса в царството небесно с главоболие, защото няма да имам настроение и няма да изпитам никакво удоволствие.

Вогонът сграбчи и двамата за вратовете и като се поклони почтително на гърба на своя капитан, ги повлече въпреки съпротивата им вън от мостика. Стоманената врата се затвори след тях и капитанът отново остана сам. Затананика нещо под нос и се унесе в мисли, като галеше нежно тетрадката със стиховете си.

— Хъмм — каза си той, — „контрапунктира със сюрреализма на централната метафора…“ — за миг се замисли над това, но после затвори тетрадката и се ухили зловещо.

— Смъртта е твърде леко наказание за тях — каза той.

 

 

Дългият, обшит със стомана коридор ехтеше от жалките опити за борба на двамата хуманоиди, стегнати здраво от каучукоподобните мишци на вогона.

— Чудесно се подредихме — запелтечи Артър, — наистина прекрасно. Пусни ме бе, грубиян!

Вогонът продължи да ги влачи нататък.

— Не се страхувай — каза Форд, — все ще измисля нещо.

Гласът му обаче не бе изпълнен с оптимизъм.

— Съпротивата е излишна — изрева вогонът.

— Не говорете така — заекна Форд. — Как може човек да съхрани вярата си в доброто, ако говорите по този начин?

— Боже господи — възнегодува Артър, — за каква вяра в доброто говориш? Ами да, нали не твоята планета разрушиха днес. Като се събудих тази сутрин, си мислех, че ще прекарам един спокоен и прекрасен ден, че ще почета малко, ще среша кучето… А сега е едва четири часът следобед и вече ми предстои да бъда изхвърлен от чуждоземен космически кораб на шест светлинни години от димящите останки на Земята! — Гласът му се задави и захърка, защото вогонът стегна хватката.

— Добре де — каза Форд, — стига си се паникьосвал!

— Какво ти паникьосване? — сряза го Артър. — Все още съм в шок от новата културна среда. Чакай да посвикна с обстановката и тогава ще видиш как ще се паникьосам.

— Изпадаш в истерия, Артър. Млъкни!

Форд правеше отчаяни опити да мисли, но бе възпрепятстван от вогона, който отново изрева.

— Съпротивата е излишна!

— Ти също можеш да млъкнеш! — озъби му се Форд.

— Съпротивата е излишна!

— Ооо, я престани! — каза Форд.

Усука главата си тъй, че да не гледа мъчителя си в лицето. Хрумна му една идея.

— Тази работа наистина ли ти доставя удоволствие? — попита той изненадващо.

Вогонът се закова на място и на лицето му бавно се изписа едно изключително тъпо изражение.

— Удоволствие ли? — изпуфтя той. — Какво имаш предвид?

— Ами интересува ме това — каза Форд, — дали този начин на живот ви изпълва със задоволство. Да търчите нагоре-надолу, да крещите, да изхвърляте хора от космически кораби…

Вогонът вдигна очи нагоре към ниския стоманен таван и веждите му почти се качиха една върху друга. Устата му зяпна. Накрая каза.

— Ами работното време е много удобно…

— Няма как да не бъде — съгласи се Форд.

Артър извъртя глава, за да вижда Форд.

— Форд, какво искаш да постигнеш? — пошепна той, силно учуден.

— А, нищо, просто се опитвам да проявя интерес към заобикалящия ни свят. Нали разбираш? — отвърна му той. — Значи работното време е удобно, така ли? — отново поде той.

Вогонът го гледаше отгоре, докато лениви, бавноподвижни мисли се тътреха в непрогледната тъма на съзнанието му.

— Даа — каза той, — така е, но сега, като те слушам, си мисля, че всъщност минутите се нижат отвратително бавно. Освен когато… — отново се замисли, при което се наложи да погледне към тавана, — освен когато крещя. Туй най го обичам. — Напълни дробовете си с въздух и изрева: — Съпротивата е…

— Да, да — побърза да го прекъсне Форд, — личи си, че те бива за това, но щом през другото време се чувстваш отвратително — изрече той бавно, за да даде възможност на думите да достигнат до целта, — тогава защо продължаваш да го вършиш? За какво? Заради момичетата ли? Или кожените дрехи? Може би те правят по-мъжествен? Или може би смяташ, че е кой знае какво геройство да се примиряваш с умопомрачителната скука на тая работа?

Артър, напълно объркан, поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Ами… ъъъ… — каза вогонът — ъъъ… ъъъ… амчи не знам. Просто някак си… върша я де, нали разбираш. Леля ми разправяше, че да си на служба на космически кораб е престижно за един млад вогон. Нали разбираш — униформа, лъчевият патлак, който ти виси до бедрото, безумната скука…

— Ето, виждат ли, Артър — рече Форд с тон на човек, поставил точка на спора, — и ти си мислиш, че имаш проблеми.

Артър беше по-скоро склонен да вярва, че има. Дори и като изключим онази неприятна история с родната му планета, вогонът почти го бе удушил, а и идеята да бъде изхвърлен в космоса никак не му се нравеше.

— Опитай се да вникнеш в НЕГОВИТЕ проблеми — настоя Форд. — Влез в положението на бедното момче, за когото смисълът на живота се състои в това да се шляе нагоре-надолу, да изхвърля хора от космически кораби…

— И да крещи — добави вогонът.

— И да крещи, разбира се — каза Форд, като потупваше дебелата като бут ръка, стиснала го за врата, с дружеска снизходителност, — без дори да знае защо го прави!

Артър се съгласи, че това е една много тъжна история. Изрази го с един немощен жест, защото прекалено много го задушаваха, за да може да говори.

Вогонът се отдаде на дълбоки, гръмогласни размишления.

— Ами щом поставяте така въпроса, предполагам, че…

— Точно така, момчето ми — окуражи го Форд.

— Но тогава — продължиха боботенията — каква е алтернативата?

— Ами ето каква — каза Форд бодро, но бавно, — просто преставаш да го правиш! Заяви им — продължи той, — че повече няма да го правиш.

Чувстваше, че трябва да каже още нещо, но за щастие мозъкът на вогона все още продължаваше да асимилира казаното дотук.

— Хъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъмммммммммм — обади се вогонът, — хъм, според мен идеята ти не е чак толкова блестяща.

Форд изведнъж усети, че моментът му се изплъзва.

— Хей, чакай малко — каза той, — това е само началото, нали разбираш, има още много неща, за които не съм ти казал…

Но в този момент вогонът отново стегна хватката си и се залови за поставената му задача, която бе да ги завлече до херметическата камера. Няма що, беше страшно трогнат!

— Не, не. Мисля, че ако нямате нищо против — отвърна той, — по-добре е да ви натикам и двамата в камерата, защото след като се върна, ме очаква още малко крещене.

Форд Префект имаше много неща против.

— Виж какво… изслушай ме! — каза Форд, вече не толкова бавно и не толкова бодро.

— Хъххххггггггггннннннн… — каза Артър без ясно изразена интонация.

— Почакай малко — продължи да го убеждава Форд, — още не съм ти говорил за музиката, изкуството и за ред други неща! Арргггхх!

— Съпротивата е излишна — изрева вогонът и после добави: — Разбираш ли, ако си гледам добре работата, след време могат да ме повишат в старши крещящ офицер, а при положение, че вакантните места за служби, които не изискват да крещиш и да блъскаш хора, общо взето, са малко, мисля, че е по-добре да продължа да върша туй, което мога.

Вече бяха стигнали пред входа на херметическата камера — голям кръгъл стоманен люк, изключително здрав и тежък, вграден във вътрешната стена на кораба. Вогонът натисна едно копче и люкът плавно се отвори.

— Все пак благодаря за проявения интерес към мене. Довиждане — каза вогонът и ги метна през люка в малката камера зад него.

Артър остана да лежи на пода, като се бореше за глътка въздух. Форд пролази някак до затварящия се люк и без никаква полза го натисна с рамо.

— Ама чуй ме — извика той на вогона, — съществува един цял свят, за който ти нищо не знаеш… ето слушай, какво ще кажеш за това?

В отчаянието си се хвана за единственото произведение на изкуството, част от което можеше да изпълни по памет — изтананика първите тактове на Бетховеновата Пета симфония.

— ТА ТА ТА ТАМ! Нищо ли не трепва в тебе?

— Не — отвърна онзи, — абсолютно нищо. Но ще го повторя пред леля си.

Не е известно дали е казал нещо повече. Люкът се затвори докрай и повече нищо не се чуваше, като изключим далечното бучене на корабните двигатели.

Намираха се в лъскава до блясък цилиндрична камера, около шест фута в диаметър и десет фута дълга.

Форд се огледа, като едва си поемаше дъх.

— Стори ми се, че е момче с потенциални способности — каза той и се свлече по вдлъбнатата стена.

Артър продължаваше да лежи на вдлъбнатия под, където бе паднал. Изобщо не вдигна поглед. Просто си лежеше, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Сега вече влязохме в капана, нали?

— Да — каза Форд, — влязохме.

— А не можа ли да измислиш нещо? Доколкото си спомням, каза, че ще измислиш нещо. А може и да си измислил нещо, пък аз да не съм го забелязал.

— Разбира се, че измислих — изпъшка Форд.

Артър вдигна към него изпълнен с надежда поглед.

— Но за съжаление — продължи Форд, — за да го изпълним, трябваше да сме от другата страна на този херметически затворен люк.

И той срита люка, през който току-що бяха прелетели.

— Но иначе беше добра идея, нали?

— О, да, чудесна.

— И каква беше тя?

— Ами все още не бях обмислил всички подробности. Но има ли значение сега?

— Тогава… ъъъ… какво ще правим сега? — попита Артър.

— А, да. Ами след малко люкът срещу нас ще се отвори и ние ще изхвръкнем в открития космос и ще се задушим. Ако си поемеш дълбоко въздух, ще издържиш, разбира се, около трийсет секунди — каза Форд.

И като скръсти ръце зад гърба си, вдигна вежди и започна да си тананика една стара бетелгиуска бойна песен. В очите на Артър той изведнъж стана съвсем чужд.

— Значи това е краят — каза Артър. — Ще се умира.

— Да — каза Форд. — Освен ако… не! Чакай малко! — и изведнъж се хвърли към нещо, което беше извън полезрението на Артър.

— Какво е това копче? — извика той.

— Какво? Къде? — извика Артър, като се извърна.

— Не бе, просто се пошегувах — каза Форд. — Ще се умира, няма как. — И отново се свлече покрай стената и продължи да си тананика песента оттам, откъдето бе прекъснал.

— Знаеш ли, — каза Артър, — точно в мигове като този, когато съм затворен в херметическа камера на вогоните с някой си от Бетелгиус и ми предстои да умра от задушаване в открития космос, най-съжалявам, че не съм слушал какво ми е говорила майка ми, когато бях малък.

— Защо, какво ти говореше?

— Ами не зная, не я слушах.

— Аха — каза Форд и продължи да си тананика.

— Ама това е ужасно — помисли си Артър. — Няма я Колоната на Нелсън, няма Макдоналдс, останал съм само аз и думите ПОЧТИ БЕЗОБИДНА. А след броени секунди ще остане само ПОЧТИ БЕЗОБИДНА. Вчера изглеждаше, че на планетата всичко върви нормално.

Забръмча мотор.

Някакво леко свистене бързо премина в оглушителен вой, когато външният люк се отвори и въздухът отлетя навън в черната бездна, осеяна със ситни, невероятно ярки светещи точици. Форд и Артър изхвръкнаха в открития космос като тапи, изстреляни от детски пистолет.