Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 189 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дъглас Адамс. Пътеводител на галактическия стопаджия

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №96

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Светозар Златаров

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1988 г. Подписана за печат на 21.IX.1988 г.

Излязла от печат месец октомври 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2160

Печ. коли 27.50. Изд. коли 18. УИК 11.20. Цена 3,00 лв.

Страници: 440. ЕКП 95366 5637–234–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–820–31

© Саркис Асланян, преводач, 1988

© Людмила Стоянова, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

The Hitch Hikeis Guide to The Galaxy

© Douglas Adams, 1979

Pan Books, London, 1979

The Restaurant at the end of the Universe

© Douglas Adams, 1980

Pocket Books, New York, 1982

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава XIX

— Тоя робот ще го взимаме ли с нас? — попита Форд, като изгледа с отвращение Марвин, които стоеше отпуснат и прегърбен под една малка палма в ъгъла.

Зейфод отмести поглед от огледалните екрани, които показваха панорамна гледка на пустинната местност, където „Златно сърце“ току-що бе кацнал.

— А, Андроида Параноид ли? — каза той. — Да, ще го вземем.

— Но за какво ни е притрябвал един изпаднал в депресия робот?

— И вие си мислите, че имате проблеми — каза Марвин тъй, сякаш се обръщаше към току-що изпълнил мисията си ковчег. — А какво бихте правили, ако наистина сте един изпаднал в маниакална депресия робот? Не, хич не се мъчете да ми отговаряте. Аз съм петдесет хиляди пъти по-интелигентен от вас, но дори и аз не зная отговора. Главата ме заболява, като се опитвам да мисля на такова ниско ниво като вашето.

Трилиън нахлу в залата през вратата, която водеше към нейната кабина.

— Белите мишки са избягали! — каза тя.

На ни едно от лицата на Зейфод не се появи изражение на дълбока скръб и тревога.

— Майната им на твоите бели мишки — каза той.

Трилиън го измери с тревожен поглед и отново изчезна.

Не е изключено да се бяха отнесли с повече внимание към нейния изблик, ако бе по-широко известен фактът, че човешките същества са едва на трето място по интелигентност сред всички форми на живот на планетата Земя, а не на второ, както твърдят повечето странични наблюдатели.

— Добър ден, момчета.

Гласът бе странно познат, но и странно различен. Звучеше по майчински загрижен. Представи се на екипажа, когато те се намираха пред херметическата камера, през която щяха да излязат на повърхността на планетата.

Спогледаха се изненадано.

— Компютърът е — поясни Зейфод. — Открих, че има вграден резервен вариант на индивидуалност, която, помислих си, може да се окаже по-удачна.

— Това ще бъде първият ви ден на една нова и непозната планета — продължи новият глас на Еди, — затова искам да се облечете топло и удобно и никакви игри с разните там лоши чудовища с изпъкнали очи.

Зейфод забарабани нервно с пръст по люка.

— Съжалявам — каза той, — мисля, че една логаритмична линийка ще ни свърши повече работа.

— Така ли! — кресна компютърът. — Кой каза това?

— Би ли ни отворил, ако обичаш, изходния люк, компютър? — каза Зейфод, като се мъчеше да не се ядосва.

— Не, докато онзи, който го каза, не си признае — отсече компютърът и още по-яко затегна ключалките.

— О, господи — измърмори Форд и като се отпусна тежко на някаква преграда, започна да брои до десет. Ужасно го безпокоеше подозрението, че един ден разумните форми на живот ще забравят как се прави това. А броенето е единственият начин, но който човеците можеха да демонстрират своята независимост от компютрите.

— Хайде! — каза Еди строго.

— Компютър… — започна Зейфод.

— Чакам! — прекъсна го Еди. — И мога да чакам цял ден, ако е нужно…

— Компютър… — отново поде Зейфод, който прекрати опитите си да измисли някакъв хитроумен довод, с който да обори компютъра, и реши повече да не се препира с него — ако не отвориш веднага този люк, ще хукна право към главната ти информационна банка и ще те препрограмирам с една много голяма брадва, разбра ли?

Шокираният Еди се смълча и замисли над това.

Форд продължи тихичко да брои. Това е най-голямото предизвикателство, което можеш да отправиш към един компютър, равносилно на това, да се приближиш до някое човешко същество и да му прошепнеш: „Кръв… кръв… кръв… кръв…“

Накрая Еди тихо каза:

— Виждам, че всички ние трябва да поработим над изглаждането на нашите отношения. — И люкът се отвори.

Прониза ги леден вятър. Загърнаха се топло и заслизаха по стълбата към покритата с безплодна прах Магратеа.

— Всичко това ще свърши в сълзи, усещам го — извика Еди след тях и затвори люка.

След няколко минути отново отвори и затвори люка, с което изпълни една заповед, която напълно го изненада.