Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 189 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дъглас Адамс. Пътеводител на галактическия стопаджия

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №96

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Светозар Златаров

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1988 г. Подписана за печат на 21.IX.1988 г.

Излязла от печат месец октомври 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2160

Печ. коли 27.50. Изд. коли 18. УИК 11.20. Цена 3,00 лв.

Страници: 440. ЕКП 95366 5637–234–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–820–31

© Саркис Асланян, преводач, 1988

© Людмила Стоянова, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

The Hitch Hikeis Guide to The Galaxy

© Douglas Adams, 1979

Pan Books, London, 1979

The Restaurant at the end of the Universe

© Douglas Adams, 1980

Pocket Books, New York, 1982

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава XXII

Той бе застанал с гръб към Артър и съзерцаваше как последните отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Беше доста висок, възстар и облечен само с една дълга сива мантия. Когато се обърна, Артър видя, че лицето му е слабо, интелигентно, изнурено от грижи, без да е грубо; едно от онези лица, които привличат клиенти в банката. Но все още не се бе обърнал, не реагира дори когато Артър извика от изненада.

След малко последните лъчи на слънцата напълно се стопиха и той се обърна. Лицето му все още се озаряваше отнякъде и когато Артър потърси с поглед източника на светлина, откри, че няколко ярда по-нататък бе спряло някакво малко транспортно средство — нещо като хеликоптер, както се стори на Артър. От него се излъчваше бледа светлина.

Мъжът погледна Артър като че ли с тъга.

— Избрали сте чудесна нощ, за да посетите нашата мъртва планета — каза той.

— Кой… кой сте вие? — изпелтечи Артър.

Мъжът извърна поглед и на лицето му отново се изписа някаква тъга.

— Името ми е без значение — отговори той.

Изглеждаше угрижен от нещо. Очевидно не гореше от желание да започва разговор. Артър се почувства неловко.

— Аз ъъъ… вие ме стреснахте — каза той неуверено.

Мъжът отново го изгледа и леко повдигна вежди.

— Мм?

— Казах, че ме стреснахте.

— Не се бойте, няма да ви сторя нищо лошо.

Артър се намръщи.

— Но вие стреляхте по нас. Имаше ракети… — каза той.

Мъжът погледна надолу към дъното на кратера. Слабата светлина, която се излъчваше от Марвиновите очи, хвърляше едва забележими червени отблясъци върху огромното туловище на мъртвия кашалот.

Мъжът се изсмя тихичко.

— Автоматична система за отбрана — каза той и леко въздъхна. — Древни компютри, разположени дълбоко в недрата на планетата, бавно отмерват тъмните хилядолетия и вековете са сложили своя отпечатък над прашната им електронна памет. Мисля, че от време на време пускат по някоя ракета, ей тъй, за разнообразие.

Погледна Артър сериозно и каза:

— Иначе съм голям поклонник на науката.

— О… ъъъ, така ли? — каза Артър, който започваше да се обърква от странното любезно отношение на мъжа.

— О, да — каза старецът и отново млъкна.

— Аха — каза Артър, — ъъ…

Изпитваше неловкото чувство на човек, който тъкмо когато прелюбодейства, с изненада вижда как съпругът на жената влиза в стаята, сменя си панталоните, казва няколко думи за времето и пак излиза.

— Изглеждате нещо неспокоен — отбеляза старецът с учтива загриженост.

— Ъъъ, не… ами да. Всъщност, виждате ли, ние съвсем не предполагахме, че ще заварим някого тук. Мислехме си, че всички сте мъртви, така да се каже…

— Мъртви ли? — изненада се старецът. — Боже опази, не — просто бяхме заспали.

— Заспали? — каза Артър недоумяващо.

— Да, докато мине икономическата рецесия, нали разбирате — отвърна старецът, очевидно без да го е грижа дали Артър разбира нещо от това, което му говори.

Наложи се Артър отново да подеме разговора.

— Ъъъ, за каква икономическа рецесия говорите?

— Ами виждате ли, преди пет милиона години икономиката на Галактиката се сгромоляса и като видяхме, че планетите по поръчка спадат към луксозните стоки, разбирате ли…

За момент се поколеба и погледна Артър.

— Вие нали знаете, че ние строяхме планети? — попита той с тържествен глас.

— Ами, да — отвърна Артър, — чувал бял подобно нещо…

— Прекрасна професия — каза старецът и в очите му се появи тъжно изражение. — Най обичах да извайвам крайбрежните линии. С голямо удоволствие изпипвах и най-малките детайли на фиордите… но както и да е — каза той, опитвайки се да продължи прекъснатата си мисъл, — започна рецесията и ние решихме, че ще си спестим много неприятности, ако чисто и просто я проспим. Затова програмирахме компютрите да ни събудят, когато отмине.

Мъжът сподави една малка прозявка и продължи:

— Компютрите бяха свързани посредством индекс с курса на Галактическата фондова борса, за да бъдем събудени тогава, когато всички останали са възстановили икономиките си в достатъчна степен, за да си позволят нашите доста скъпички услуги.

Артър, който бе редовен читател на „Гарднън“, се потресе от чутото.

— А не смятате ли, че това, което правите, е много непочтено?

— Непочтено ли? — попита старецът кротко. — Извинете, може би малко съм изостанал.

Посочи към дъното на кратера.

— Ваш ли е онзи робот? — попита той.

— Не — долетя откъм кратера тъничък металически глас, — мой съм си.

— Ако изобщо може да се нарече робот — измърмори Артър. — По-скоро мяза на електронна цупеща се машина.

— Повикай го — каза старецът.

С голяма изненада Артър откри, че в гласа на стареца са се появили заповеднически нотки. Извика на Марвин и той започна да се катери нагоре, като доста старателно се правеше на куц, какъвто, разбира се, не беше.

— Чакайте, размислих — каза старецът, — нека остане тука — Но вие трябва да дойдете с мен. Големи работи има да стават.

Обърна се към превозното си средство, което, без да му е подаден някакъв видим сигнал, се плъзна безшумно към тях в тъмнината.

Артър погледна към Марвин, който демонстративно се обърна кръгом и потегли тежко обратно към дъното на кратера, мърморейки си кисело разни безсмислици.

— Да тръгваме — извика старецът. — Да тръгваме веднага, защото иначе ще закъснеете.

— Ще закъснея? — попита Артър. — За какво?

— Как се казвате, човече?

— Дент. Артър Дент — отвърна Артър.

— Ще закъснеете, като покойния Дентартърдент — отвърна старецът строго. — Това е нещо като заплаха — в морните му старчески очи се преградна предишното тъжно изражение. — Никога не са ми се удавали много заплахите, но казват, че могат да вършат добра работа.

Артър премига няколко пъти.

— Какъв изключително странен човек — измърмори той под нос.

— Моля? — каза старецът.

— А, нищо, извинете — каза Артър смутено. — Добре, къде отиваме?

— В моя въздухолет — отвърна старецът и подкани с жест Артър да се качи на превозното средство, което тихо се бе спряло до тях. — Ще слезем дълбоко в недрата на планетата, където в настоящия миг моите събратя се пробуждат от съня си, продължил пет милиона години. Магратеа оживява.

Артър неволно потрепера, докато се разполагаше до стареца. Необичайната обстановка и безшумното потрепване на въздухолета, докато се издигаше нагоре в нощното небе, го извадиха от равновесие.

Погледна към стареца, чието лице бе озарено от мъждукащите светлинки на приборното табло.

— Извинете — попита го той, — как се казвате всъщност?

— Как се казвам ли? — рече старецът и същото онова изражение на далечна тъга се изписа на лицето му. — Казвам се — продължи той след кратка пауза — Слартибартфаст.

Артър буквално се задави.

— Моля? — изпелтечи той.

— Слартибартфаст — тихо повтори старецът.

— СЛАРТИБАРТФАСТ?

Старецът го изгледа замислено.

— Нали ви казах, че не е от значение — каза той.

Въздухолетът се носеше плавно в нощта.