Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Преследване в Ориента (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Von Bagdad nach Stambul, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ПРЕСЛЕДВАНЕ В ОРИЕНТА. ТОМ 3. ОТ БАГДАД ДО СТАМБУЛ. 1992. Изд. Атика, София. Роман. Превод: от нем. Мария НЕЙКОВА [Von Bagdad nach Stambul / Karl MAY]. Формат: 21 см. Офс. изд. Страници: 400. Тираж: 18 000 бр. Цена: 29.90 лв.

 

1886

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Von Bagdad nach Stambul (Bd. 3)

История

  1. — Корекция

Шеста глава
В Дамаск

„Здравей, Дамаск, царство на цветята, крал на благоуханията, очи на света, дарител на всички радости и враг на всички тревоги!“ Така пътникът поздравява Дамаск, като застане на Кубет ан Насър, чиято джамия се издига върху Джебел ес Салехиех като наблюдателница, гледаща далеч към вътрешността на страната.

Безспорно от Кубет ан Насър се открива една от най-красивите гледки в света. Зад него се простират живописните планини на Антиливан, чиито масиви се издигат високо в небето, а пред погледа се шири превърнатата от природата в рай и възвеличаваната от мюсюлманите равнина на Дамаск. Най-близо до планината се намира Ел Гута, дългата много мили, гъсто обрасла с плодни дървета и най-прекрасни цветя равнина, напоявана и освежавана от осем рекички и поточета, седем от които са ръкави на река Барада. Зад тази градина блясва градът, наречен от арабите „Шам“, превърнал се в действителна Фата Моргана за копнеещия за отмора и освежаване поклонник, идващ от пустинята.

Тук пътникът вече е на място с изключително голямо историческо значение, където легендата е пръснала цветовете си със сребърен отблясък. На север е Джебел Касиум, където според ориенталските предания Каин е убил брат си Авел. Според арабската легенда в Ел Гута се намирало дървото на познанието, под което бил извършен първородният грях, а в самия Дамаск се издига прочутата джамия на омаялите, на чието минаре Христос щял да слезе в Деня на Страшния съд, за да съди живите и умрелите. Така историята на Дамаск, както никой друг град, започва със сътворението на земята и ще завърши с нейния край, както твърдят гордите и фанатични обитатели на „Града на Барада“.

Дамаск наистина е един от най-старите градове на земята, но времето на неговото основаване не може да бъде определено точно, тъй като мюсюлманската историография по-скоро е заплела, отколкото продължила нишките на традицията. В Светото писание Дамаск се споменава многократно. По онова време се е наричал още Арам Дамаск. Давид го завладял и го смятал за една от най-блестящите перли на короната си. По-късно тук са властвали асирийци, вавилонци, перси, селевкиди, римляни и араби. Когато Савел станал апостол Павел, Дамаск бил под управлението на арабите. „Стани и иди на улицата, която се нарича «Правата улица» и попитай в къщата на Юда за един човек на име Савел от Tape; той ще се помоли да прогледнеш!“ Така казал Господ на Анания. Тази улица съществува и до днес. Тя започва от Баб еш Шерки на изток и води на запад към Баб ал Яхиа, представлява важна транспортна артерия на града и се нарича все още Сук ед Джамак, правата улица.

[# Платообразен планински масив в Сирия и Ливан, дълъг около сто км. — Бел. пр.]

На около четвърт час път от града, близо до християнските гробища, се вижда една скала на мястото, където Савел бил озарен от небесно сияние и един глас му извикал: „Аз съм Исус, когото ти следваш, ще ти бъде трудно да риташ срещу ръжена!“ (Деяния на апостолите 9, 5).

При ориенталската врата, хубава древноримска порта с три входа, се намира къщата на Анания, който отново прогледнал благодарение на Павел. До една зазидана порта се вижда прозорецът, през който апостолът е бил спуснат долу с един кош (също в „Деяния на апостолите“, 9, 25).

Дамаск много пъти е бил завладяван и разрушаван, но той винаги се е възраждал с нова жизненост. Най-големи страдания преживял градът при нападението на Тамерлан, който през 1400 г. пуснал ордите си да върлуват в продължение на десет дни из улиците на Дамаск. След като смъртта възцарила пълна тишина над града, пожарът довършил останалото. По време на османското владичество Дамаск постепенно напълно изгубил значението си. Някогашният световен град се превърнал в провинция, седалище на губернатор паша, а всеки знае, че този вид администрация бил в състояние да превърне и най-богатата държава в света в бедняшка страна и с въвеждането на безкрайно много данъци да унищожи и най-голямото благосъстояние.

Говори се, че Дамаск е имал 200000 жители, но по-вероятно е те да са били около 50000. От тях към 30000 християни и 3000 или 5000 евреи. Никои мюсюлмани, дори и в Мека, не са така фанатични както тези в Дамаск. Все още не е отминало времето, в което Християнинът няма право да се качва на камила или кон; ако не иска да язди магаре, трябва да върви пеша. Този фанатизъм лесно води до кървави изстъпления и си е все още същият както през 1860 г., когато били изклани хиляди християни.

[# Деянията на апостолите 9,11 — Книга от Новия завет. — Бел. пр.]

[## Тамерлан — ориенталски вариант на името на Тимур — пълководец с монголски произход, създал държава със столица Самарканд; извършил много грабителски походи в Иран, Закавказието, Индия, Мала Азия и др. — Бел. пр.]

Ужасното начало било поставено в Хасбея, на западния склон на Хермон, в Деир ел Камр, южно от Бейрут и в крайбрежния град Сайда. Когато на 9 юли в споменатата година мюезинът[1] в Дамаск тъкмо викал за обедна молитва, върху християнския квартал се нахвърлила въоръжена сган, предвождала от башибозуци. Били избити всички мъже и момчета. С част от жените и момичетата се случило най-лошото, а други били отведени на пазара за роби. Губернаторът Ахмед паша спокойно наблюдавал случилото се, но един друг човек, който през целия си живот се бил борил срещу християните, сега се застъпил за християните. Това бил Абд ал Кадир, алжирски бедуин, напуснал страната си, за да се отдаде в Дамаск, на забвение. Той отворил къщата си за търсещите закрила християни и излязъл на улицата със своите алжирци, за да преведе и приюти бегълците до старата цитадела. Когато той успял да спаси там почти десет хиляди християни, бандите убийци искали да влязат в нея със сила. Той обаче се втурнал сред тях с шлем и броня и заповядал на хората си при най-малкия знак за нападение над цитаделата да запалят Дамаск от четирите му края. Заплахата подействала. Това благородство било проявено от човека, който след сключването на примирието от Кербенс неправомерно бил държан в плен от французите в продължение на пет години.

От Дамаск започва пътят на керваните за Мека, до която се стига за 45 дни. Керваните пристигат в Багдад за 30 до 40 дни, но пощенският куриер изминавал това разстояние за 12 дни, яздейки през Дромедар. Но използването на тази свръзка струвало малко скъпичко, защото за едно писмо, пренесено от куриер от Багдад до Стамбул, искали 28 марки, а за препоръчано трябвало да се платят дори 50 марки.

Като тръгнах от Багдад за Дамаск, не използвах пътя, по който минава куриерът. И имах основателни причини.

След разказаните вече случки трябваше да останем край потока още шест дни, докато Халеф се възстанови дотолкова, че да можем да се върнем в Багдад. Преди това обаче ние още веднъж много внимателно претърсихме около канала Анана, за да видим дали няма да намерим Линдси или следи от него, но не открихме абсолютно нищо. Пристигайки в Багдад, научихме от нашия домакин, че той не е виждал нито Линдси, нито пък е чувал нещо за него, затова реших да съобщя за това в английското консулство. Обещаха ми да направят разследване по най-бързия начин, което обаче, изглежда, щеше да остане без резултат, така че накрая реших да тръгна аз самият.

За това начинание нямах парични затруднения, защото в развалините до кулата бях намерил доста пари, и то без да копая в купищата развалини, а по съвсем друг начин и на друго място, където очаквах да намеря всичко друго, но не и необходимото ми богатство.

А именно, един ден, когато Халеф лежеше край потока, потънал в дълбок сън от изтощение, а аз обстойно обмислях сериозността на затрудненото положение, в което бяхме изпаднали, си спомних за думите на Марах Дуримех, които ми бе казала на сбогуване, предавайки ми амулета: „Няма да ти помогне, докато е затворен, но потрябва ли ти спасение, го отвори. Тогава Рух’и кулян ще те подкрепи, дори и да не е до теб.“ Разбира се, и през ум не ми минаваше да очаквам помощ от амулета. Дълго бе висял на врата ми и не му бях обръщал никакво внимание, но сега скуката събуди любопитството ми да видя какво е съдържанието му. Развързах го, отворих го и видях вътре сгънат пергамент, съдържащ… две банкноти от Английската банка. Честно си признавам, че в този момент лицето ми бе приело наистина малко странно, но в никакъв случай не и неприятно изражение. За амулет с подобно съдържание Марах Дуримех наистина бе имала право, като казваше, че: „Няма да помогне, докато е затворен.“ Но как тя, богатата кралска дъщеря, се бе сдобила с английски пари? Нямах намерение да си блъскам главата над това; такива пари във всякакви количества можеха да се намерят навсякъде по земята. Но дарителката или беше много богата, или бе изпитвала необикновено съчувствие към мен. Искаше ми се да можех да се върна в Лисан да й благодаря. Загубвайки англичанина, бях се лишил и от един много важен за мен спътник във финансово отношение; неговото „Плаща добре, well!“ за мен, бедния дявол, винаги бе означавало много. Ето че за известно време тази липса щеше да бъде компенсирана, обстоятелство, което ме освобождаваше от една съвсем немалка грижа.

Халеф също много се зарадва, като го осведомих за значението на откритието си, и реших да засиля радостта му с новината, че ще отида с него при хадедихните, от една страна, заради самия него, а, от друга, заради двамата слуги на англичанина, които сигурно все още бяха там. Чувствах се морално задължен да вляза във владение на тази част от наследството на англичанина.

След като добре си починахме в Багдад, потеглихме на път, като казахме къде можем да бъдем намерени, ако случайно някой пита за нас. Тръгнахме през Самара за Текрит, а после завихме на запад към Татар, за да избегнем племената, с които преди бяхме влезли във враждебни отношения в Стъпаловидната долина, и на един ден езда от прочутите развалини на Ал Хатар срещнахме двама мъже, които ни казаха, че шаммарите се били изтеглили от обичайните си пасища на юг към Ал Деир на Ефрат, за да се предпазят от продължаващите враждебни действия на наместника на Мосул. Стигнахме дотам благополучно, без да се принуждаваме да спираме по пътя си.

Пристигането ни предизвика едновременно и радост, и скръб. Амад ал Гандур не се бе върнал. Цялото племе се безпокоило за съдбата ни, но винаги се бяха надявали, че ще се върнем здрави и читави. Сега тази надежда бе помръкнала. Смъртта на Мохамед Емин потопи в дълбока скръб цялото племе, а в почит към паметта му бе обявен траур.

Не така се чувстваше обаче Ханех, която при появата ни радостно се хвърли в ръцете на Халеф. Той беше очарован от външността й, а очарованието му се удвои, когато тя ни заведе в една шатра, за да ни покаже един малък хаджия, който се бе родил, докато нас ни бе нямало, за да поеме земния си път.

— Знаеш ли как го нарекох, сихди? — попита ме тя.

— Как?

— Носи твоето име и това на баща си — Кара Бен Халеф.

— Хубаво си направила, кралица и цвете сред жените — извика Халеф. — Синът ми ще стане герой като баща си, защото името му е по-дълго от копието на врага. Всички мъже ще го почитат, всички момичета ще го обичат, а враговете ще бягат, щом по време на бой чуят името Кара Бен Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Разбира се, шейх Малек също се зарадва, че ни вижда отново. Беше спечелил значително влияние Сред хадедихните и можеше да се очаква, че при сегашните обстоятелства съвсем скоро ще заеме мястото на вожда. В такъв случай моят малък, верен Халеф можеше да се надява, че ще се числи към шейховете на шаммарите.

Придружавани от огромна свита, посетихме всички онези места, които бяхме видели при първото си идване тук, а вечер седяхме във или пред шатрата, за да разказваме на любопитните араби преживяванията си, като Халеф никога не забравяше да подчертае, че по време на дългото ни пътуване аз непрекъснато съм се намирал под неговата закрила.

Двамата ирландци все още бяха тук. В наше отсъствие бяха станали полудиви и бяха научили достатъчно арабски, за да се разбират с домакините си. Все пак обаче копнееха да се махнат оттук, а като чуха, че не могат да разчитат повече на безследно изчезналия си господар, ме помолиха отсега нататък да ги взема със себе си. Съгласих се, защото и аз имах такова намерение.

Решил бях да тръгна за Палестина, а оттам по море към Константинопол. Но преди това исках да видя Дамаск, града на Омеядите, и за да избягна всякакви евентуални неприятни за мен срещи откъм Мосул, взех решение да се прехвърля през Ефрат южно от Ел Деир и да поема в южна посока, така че да стигна до Дамаск през планината Хауран.

Но хадедихните не искаха да ме пуснат толкова скоро. Халеф най-настоятелно молеше да ме придружи до Дамаск. Не можех да не изпълня желанието му и тъй като все пак исках да му дам време да се порадва на семейството си, престоят ми продължи много по-дълго, отколкото бях възнамерявал предварително. Минаваха седмица след седмица, кратката зима настъпи и вече преваляше. Повече не ми се седеше. Тръгнахме на път.

Голяма част от племето ни съпроводи чак до Ефрат, на чийто ляв бряг се сбогувахме: Халеф за малко, а аз — завинаги. Добре запасени с всичко необходимо, се прехвърлихме през реката и скоро всички се изгубиха от погледа ни. Седмица по-късно съзряхме хълмовете на Хауран, но два дни преди това имахме среща, оказала влияние върху по-нататъшните събития.

И така, една сутрин видяхме далеч пред нас четирима души, яздещи камили, които, изглежда, се движеха в същата посока като нас. Тъй като на бедуините от Хауран не може много да се вярва, за нас щеше да е добре да имаме придружители, затова ускорихме ход, за да настигнем тези ездачи. Като ни забелязаха, те също пришпориха животните си, но въпреки това ги настигнахме. Като разбраха, че ги приближаваме, спряха и се отдръпваха настрани, за да ни пропуснат да минем покрай тях. Беше един възрастен човек с трима по-млади, пъргави придружители. Не изглеждаха много войнствени, но ръцете им бяха върху оръжията, за да ни вдъхнат респект.

— Селям! — поздравих аз, спирайки коня си. — Оставете оръжията, не сме разбойници.

— Кои сте? — попита по-възрастният.

— Трима франки от Европа, а слугата ми е миролюбив арабин.

Лицето на мъжа се разведри и за да се убеди в истинността на твърдението ми, попита на завален френски:

— От коя страна сте, господине?

— От Германия.

— Ах — каза той наивно, — това е една много миролюбива страна, чиито жители само четат книги и Пият кафе. Откъде идвате? Да не би да сте търговец като мен?

— Не. Пътувам, за да пиша след това книги за страните, които съм видял, и после хората, като пият кафе, ги четат. Идвам от Багдад и отивам в Дамаск.

— Но вместо писалки вие носите със себе си доста оръжия!

— Защото с писалките ще ми е трудно да се отбранявам от бедуините, които има опасност да срещна по пътя, по който съм тръгнал.

— Вярно е — кимна човекът, който явно не можеше да си представи писателя другояче освен с гигантско перо зад ухото, с пулт за писане върху седлото и по една огромна мастилница от двете страни на коня.

— По това време аназехите са на път към Хауран и човек трябва да е предпазлив. Искате ли да пътуваме заедно?

— С удоволствие. Вие също ли отивате в Дамаск?

— Да. Там живея. Търговец съм и всяка година се отправям на път с малък керван, за да търгувам с арабите на юг. Оттам се връщам сега.

— През източен Хауран ли ще минем, или ще се отклоним наляво към пътя за Мека?

— Кое е за предпочитане?

— Второто.

— Съгласен съм. Били ли сте вече по тези места?

— Не.

— Тогава ще ви водя. Напред!

Първоначалното недоверие на търговеца напълно изчезна. Беше прям и словоохотлив човек и скоро узнах, че носи със себе си значителна сума пари, спечелени от продажбата на стоките му. Всъщност арабите му бяха платили в натура, но той бе продал всичко изгодно.

— Оживено търгувам и със Стамбул — каза той. — Ще ходите ли там?

— Да.

— О, тогава бихте могли да занесете на брат ми едно писмо, за което ще съм ви много благодарен!

— С удоволствие. Ще ми разрешите ли да ви посетя в Дамаск, за да взема писмото?

— Елате! Брат ми Мафлей също е търговец и има много връзки. Може да ви бъде от полза.

— Мафлей ли? Хм! Вече съм чувал някъде това име!

— Къде?

— Хм, трябва да помисля… да, сетих се! В Египет срещнах сина на един стамбулски търговец. Той се казваше Исла Бен Мафлей!

— Наистина ли? Това е невероятно! Тъкмо Исла е мой племенник, синът на брат ми.

— Дано наистина е същият Исла!

— Опишете ми го!

— По-добро от всяко описание би било припомнянето, че на Нил той отново намери едно момиче, откраднато от родителите му..

— Вярно е, вярно е! Как се казва момичето?

— Зеница.

— Точно така. Къде го срещнахте? Къде ви го разказа той? Може би в Кайро?

— Не, на самото място. Знаете ли този интересен случай?

— Да. По-късно той бе дошъл при мен в Дамаск по търговски дела и ми разказа всичко. Нямало да може никога да намери годеницата си, ако не бил срещнал някой си Кара Бен Немзи, един ефенди от… ах, Аллах иллях, този ефенди също пишел неща, които после се четели! Как е името ви, господине?

— В Египет, а и навсякъде тук наистина ме наричат Кара Бен Немзи.

— Хамдулиллях, quel miracle! Вие ли сте наистина, вие самият?

— Попитайте слугата ми Хаджи Халеф, който помогна да освободим Зеница!

— Тогава, господине, още веднъж ви подавам ръка! Трябва да стисна десницата ви. Вие и хората ви ще живеете в Дамаск при мен, няма да ви пусна другаде. Домът ми е ваш, както и всичко, което притежавам!

Обхванат от искрена радост, той се здрависа и с Халеф и двамата ирландци. Последните бяха слисани от тази проява на приятелство, причината за която не можеха да схванат, но на Халеф обясних какво си бяхме говорили с търговеца на френски.

— Спомняш ли си все още Исла Бен Мафлей, Хаджи Халеф Омар?

— Да — отговори той. — Това беше младежът, чиято годеница измъкнахме от къщата на Абрахим Мамур.

— Този човек е чичо на Исла.

— Хвала на Аллах! Вече има на кого да разкажа всичко, което се случи тогава. Доброто дело не бива да умира в забрава, за него трябва да се разказва, за да продължава да живее.

— Да, разкажи ми! — помоли дамаският търговец.

Халеф се зае да описва случилото се, като използваше обичайните цветисти и високопарни изрази. Естествено бях представен като най-прочутия хеким баши на земята, самият Халеф бе най-храбрият герой в целия свят, Исла — най-добрият младеж в Стамбул, а Зеница — най-прекрасна райска хурия. Абрахам Мамур бе обрисуван като истински дявол и като цяло всъщност сме били извършили дело, за което вече се говорело из целия Ориент. Като се опитах да посмекча преувеличенията му, Халеф решително каза:

— Сихди, ти не разбираш тези неща! Знам, по-добре от теб как беше, защото тогава аз бях твоят ага с камшика от хипопотамова кожа, който се грижеше за всичко.

В това отношение ориенталците са непоправими, затова трябваше да се примиря с неизбежните обстоятелства. На дамаскеца, изглежда обаче, разказът много се хареса, Халеф се издигна в очите му, а впоследствие се разбра, че сърдечно го бе обикнал.

Стигнахме благополучно до керванския път и влязохме в предградието Меидан през „Небесната порта“, където по време на хаджилъка се събира големият керван от поклонници, потеглящи към Мека. Отвътре Дамаск в никакъв случай не предлага гледката, която човек очаква да види, наблюдавайки го отдалеч. Наистина в града не липсват достопочтени сгради, но самите улици са павирани ужасно, криви и тесни са, а гледащите към улиците глинени стени на къщите без прозорци са грозни. Както в повечето ориенталски градове и тук службата на пътната и социалната полиция се изпълнява от лешояди и крастави, бездомни кучета. Изобилието от вода в околностите на града благоприятства възникването на вредни, заразни изпарения, създали лоша слава на града на Омеядите.

Християнският квартал се намира в източната част на града и започва от Портата на Томас при изходния пункт, на палмирския кервански път. И той като останалите части на града не е хубав и има цял куп развалини, разчистването на които мюсюлманите не считат за необходимо. Наблизо се намира и Лазаритският манастир, в чиято сграда през 1869 кронпринцът на Прусия разквартирува свитата си.

На юг, от другата страна на „Правата улица“, се намира кварталът на евреите, а западната част на града принадлежи на мюсюлманите. Тук се намират най-хубавите сгради на града: цитаделата, великолепните покрити пазари, големият хан „Асад паша“ и преди всичко джамията на Омеядите; в която за съжаление нито един християнин не може да пристъпи.

Тя е дълга 550 стъпки и 150 стъпки широка. Намира се на мястото на езически храм, разрушен от император Теодосий. На същото място Аркадий построил християнска църква, посветена на свети Йоан. Тук се намирал ковчегът, в който се съхранявала отсечената глава на Йоан Кръстител и която била намерена от завоевателя на Дамаск Халид.

Този Халид, когото мюсюлманите наричат „Божия меч“, превърнал половината от Йоановата църква в джамия, странност, за която имало особена причина. Окупационната армия се състояла от две войскови части. Едната била под командването на самия Халид и се намирала пред източната порта, а другата била предвождана от хрисимия Абу Обейда и била разположена пред западната порта. Разгневен от продължителността на обсадата, Халид се заклел, че няма да пощади нито един от жителите. Накрая той успял победоносно да влезе през източната порта и заповядал клането да започне. Тогава обитателите на западната част на града побързали да сключат примирие с Абу Обейда и доброволно да му отворят западната порта на града при условие, че ще пощади хората. Той се съгласил. Двете войскови части се движели една срещу друга по „Правата улица“ от противоположни посоки и се срещнали при Йоановата църква. Поради възражението на Абу Обейда Халид спрял избиването на жителите на града и се съгласил половината от църквата да остане на християните.

Така в продължение на 150 години в един и същи храм се молели християни и мюсюлмани, докато на Халид Първи не му хрумнало да присвои цялата постройка за привържениците на своята вяра. Наистина той предложил да възмезди загубата, причинена на християните, но те не повярвали на обещанието му и се противопоставили на предложението. Имало предсказание, че онзи, който посегне на Божия храм, безвъзвратно ще изпадне в умопомрачение, и всички вярвали, че халифът ще се изплаши от пророчеството. Но това не станало, нещо повече, той бил първият, който взел чука, за да натроши великолепната икона на олтара. После входът на християните бил зазидан. Църквата — вече изцяло превърната в джамия — била украсена с големи аркади от коринтски колони, мозайка и 600 полилея от масивно злато. За обновлението й били повикани около хиляда и двеста гръцки строители и художници. В Дамаск били пренесени най-красивите колони от Сирия, а преданието разказва, че осемнайсет товарни животни носели сметките, които халифът искал да провери. Уелид платил и наредил да изгорят сметките, за да превърне размера на огромните разходи във вечна тайна.

Мокади, един арабски писател, разказва, че стените на джамията били облицовани с мрамор на височина от дванайсет стъпки, а по-нататък до тавана — с мозайки от стъкло със злато и бои. Сводовете на страничните помещения, подпирани от черни колони със златни капители, както и гледащите навън тераси и тези над двора били украсени с богати мозайки. Върху Кубен ен Насър има един златен лимон, а върху него също такъв нар. Трите минарета на джамията са правени по различно време. „Минарето на невестата“ в северния край било издигнато от Уелид като обикновена кула с трапецовиден орнамент отгоре. Ал Гарбие обаче е в египетско-арабски стил. Представлява грациозен осмоъгълник, който от галерия на галерия се стеснява и завършва със сфера. Третото, или Иса-минаре, наред с четириъгълното си минаре има още една тясна кула в турски стил с остър връх и два кръгли балкона за мюезина. На по-високия от тези балкони щял да стои Христос, като дойде в Деня на Страшния съд да разделя едни от други добрите и лошите.

[# Кубен ен Насър — Купол на лешояда. — Бел. нем. изд.]

Съвсем близо до тази джамия, на „Правата улица“, се намираше къщата на моя водач. Входът й беше откъм една тясна странична уличка, в която завихме с него, защото беше невъзможно да откажа гостоприемството му. Спряхме пред високия зид, в който освен не много високата и широка порта не се виждаше никакъв друг отвор. Търговецът слезе, взе един камък от земята и силно почука с него по вратата. След малко тя се отвори и отвътре се появи лъскаво като абанос негърско лице.

— Аллах, господарят! — извика негърът и отвори вратата колкото можеше по-широко.

Търговецът изобщо не му отговори и ни махна с ръка да го последваме. Ние с Халеф влязохме, след като казах на ирландците да въведат животните и да останат при тях.

Намирахме се в дълъг, тесен коридор, пред втори зид, чиято врата вече беше отворена. Щом влязохме през нея, видях пред себе си голям квадратен двор, изцяло покрит с мрамор. На три от страните му имаше аркади, чиито отвори бяха маскирани със спуснати пред тях сандъчета с лимони, портокали, нарове и смокини. Четвъртата му страна всъщност беше зидът, през който току-що бяхме влезли, целият обрасъл с жасмин, дамаски рози и изпъстрени в червено и бяло сирийски ружи. В средата на двора имаше гранитен басейн, в чиято вода напред-назад плуваха златисти и сребристи рибки, а на всеки ъгъл имаше по един течащ фонтан, за да пълнят басейна. Над аркадите се простираше пъстро изрисуван етаж, към който водеше широка, богато украсена с уханни цветя стълба. Горе имаше много стаи и други помещения, чиито прозорци отчасти бяха закрити с копринени пердета, отчасти с резбована дървена решетка.

Група жени почиваше върху меки възглавници край басейна. Като ни видяха, те изплашено започнаха да пищят и бързо се спуснаха към стълбата, за да се скрият в покоите си. Само една не избяга. Тя също стана, но се приближи до търговеца и почтително му целуна ръка.

— Ала алтънама зенин гелме, баба! (Аллах да позлати връщането ти, татко!) — поздрави тя.

Той сърдечно я притисна към себе си и каза:

— Иди при майка си и й кажи, че Господ е благословил дома ми със скъпи гости. Първо ще ги заведа в селямлъка, а после ще дойдем при вас.

И той като дъщеря си говореше на турски. Може би преди бе живял в Стамбул.

Дъщерята се отдалечи, а ние бавно я последвахме нагоре по стълбата, където влязохме в един коридор, с дълга редица от врати. Домакинът ни отвори една от тях и се озовахме в голяма стая, в която през отворите на куполовидния й таван, покрит с разноцветни стъкла, падаше приказна светлина. Покрай стените имаше покрити с кадифе високи миндери. В една ниша монотонно тиктакаше френски стенен часовник. От свода се спускаше разкошен позлатен полилей, а между покриващите стените копринени драперии към нас от скъпи рамки гледаха много картини. Това бяха — представете си учудването ми — най-безобразни мацаници, с които за съжаление амбулантната търговия и до днес ощастливява света: Наполеон в императорски одежди, но с дебели, цинобърночервени бузи; Фридрих Велики с брада ала Анри IV,[2] Вашингтон с огромна къдрава перука, лейди Стейн-хоуп с изкуствени бенки, морската битка при Чесме с холандските лодки; един огромен букет с червени слънчогледи, жълта метличина и сини кокичета, един Коринефоров Херкулес с дракона на свети Георги между краката и накрая дори щурмуването на Сагунт,[3] от чиито бойници надничат оръдия и над чийто зидове се носи гъст виолетов барутен дим. Такива художнически извращения могат да бъдат предназначени само за… Ориента.

Пред миндерите бяха наредени малки ниски масички с метални табли, върху които вече имаше приготвени пълни лули и кафеени чашки. В средата на стаята обаче имаше — едва се осмелявам да го кажа, но очите ми надали се лъжеха — пиано, съвсем истинско пиано, наистина с доста напукан фурнир, но иначе, изглежда, в задоволително състояние. Много ми се искаше веднага да го отворя, но трябваше да се държа достопочтено, както подобаваше на емира Кара Бен Немзи.

Едва бяхме влезли и седнали, когато се появи хубав младеж с леген с тлеещи въглени, за да запали лулите ни, а само няколко минути след него влезе друг със сребърна кана с кафе и наля в чашите ни. Като дръпна веднъж от лулата си, домакинът отново ни поздрави с добре дошли и след като набързо изпуши тютюна си, ни помоли за разрешение да се оттегли за малко, за да поздрави близките си.

Ние продължихме да пушим и пием мълчаливо, докато той се върна и ни подкани да го последваме. Заведе ни в една според ориенталските представи много богато обзаведена стая, в която щях да живея аз, а до нея се намираше определената за Халеф. Той обеща да се погрижи и за ирландците. После слязохме с него по стълбата до партера. Там с невероятна бързина ни бе приготвена баня, както и два чифта дрехи, от червения фес до леките папуци, с които трябваше да разменим сегашните си одежди. Двама слуги ни очакваха, за да ни обслужат.

Това бе истинско ориенталско гостоприемство, чиято стойност с благодарност оцених. Щом се изкъпахме и преоблякохме, се върнахме в селямлъка като съвършено нови хора. Внимателният домакин бе заповядал да предупредят за появата ни, защото тъкмо влизахме, и той също отново дойде при нас.

— Господарю, ти достави голяма радост на близките ми — обърна се той към мен на „ти“ на арабски. — Като им казах кой си, пожелаха още днес да се явят пред теб. Ще им разрешиш ли?

— С удоволствие, защото за мен ще е истинско щастие да мога да разговарям с тях.

— Ще дойдат едва следобед, защото сега са заети с приготвянето на яденето, работа, която днес не желаят да предоставят на слугите. Виждал ли си някога такива картини? — попита той после, като забеляза, че случайно наблюдавам Херкулес.

— Много са редки — отговорих аз двусмислено.

— Да. Купих ги в Стамбул и заплатих висока цена. Никой в Дамаск няма такива скъпи картини. А знаеш ли какво изобразяват?

— Не съм съвсем сигурен!

— Аз се осведомих. На първата е султан ал Кебир (Наполеон), а на втората умният емир на немзите; следва кралицата на Англия (той имаше предвид лейди Стенхоуп) с шаха на американците; до цветята е един герой (Херкулес) от Диарбекир, който убива тюлен; до него е битката при Чесме, а после превземането на Йерусалим (ставаше дума за Сагунт) от християните. Не са ли хубави?

— Изключително! А какво е това в средата на стаята?

— О, това е най-голямата скъпоценност, която притежавам. Това е чалгия,[4] която купих от един англичанин, който живееше тук, но после си замина. Да ти го покажа ли?

— Моля те!

Приближихме се до пианото и го отворихме. Над клавишите пишеше „Edward Southey, Leadenhallstreet, London“, a като хвърлих поглед върху инструмента, видях, че няколко струни са се скъсали, но иначе всичко бе в задоволително състояние.

— Ще ти покажа как се прави.

Казвайки това, домакинът ни започна да блъска с юмруци по клавишите, от което ми настръхнаха косите. Аз обаче положих усилие да покажа удивлението си, а после се осведомих дали към „чалгията“ няма и нещо друго.

— Англичанинът ми даде и демир иплик[5] и един чук за свирене, за да не ме болят ръцете. Ще ти го покажа.

Той излезе и скоро се върна с едно сандъче, в което имаше струни с различна дебелина и ключе за настройка. Той взе ключа и заудря с него по клавишите, така че се чуваше оглушителен шум. Добрият англичанин явно си беше направил шега, като му е обяснил по този начин употребата на ключа. Впрочем пианото беше страшно разстроено и съвсем прашасало и мръсно.

— Искаш ли да посвириш? — попита ме той. — Никой няма право да отваря чалгията, но ти си мой гост и можеш да подрънкаш!

Той ми подаде ключето, правейки покровителствена физиономия.

— Ти ми показа как се свири в Дамаск, а аз искам да ти покажа как се свири на този инструмент в Европа. Но преди това ми разреши да го поправя, защото не се намира в много добро състояние!

— Господарю, но нали няма да ми го счупиш?

— Не, спокойно можеш да ми се довериш.

Взех от сандъчето необходимите струни и ги поставих, после натрупах една върху друга няколко възглавници, седнах и започнах да настройвам пианото. Когато домакинът ни чу квинтите и октавите, той очаровано извика:

— О, ти свириш много по-добре от мен!

— Това все още не е музика; сега само настройвам телта на верния тон. Не ти ли показа англичанинът как се свири на този инструмент?

— Жена му свирела, но беше умряла. Той удряше с юмруци по него и това явно много му харесваше, защото се смееше.

— Скоро ще видиш как трябва да се свири на него.

Преди като беден ученик често бях настройвал пиана, за да припечелвам джобни пари, така че не ми беше трудно да приведа пианото в задоволително състояние.

Докато се занимавах с него, вратата се отвори и се появиха всички онези жени, които преди това бях видял в двора. Дочух шушукане, изразяващо възхищение, а понякога от нечия уста дори се изплъзваше вик на очарование. Колко непретенциозни бяха тези хора!

Най-сетне бях готов и затворих инструмента, при което слушателките веднага изчезнаха.

— Няма ли да свириш повече? — попита ме домакинът. — Ти си голям санатдар,[6] а жените толкова се радват на тази музика, че могат да ни развалят яденето.

— Сега трябва да оставя чалгията да си почине, но след като се наядем и членовете на семейството ти дойдат, ще им свиря музика, каквато още не са чували.

— В харема ми има няколко жени на гости. Могат ли да дойдат и те да слушат тази музика?

— Разбира се.

Любопитен бях да видя какво влияние щеше да окаже един подвижен валс върху тези дами, но заради добрия си апетит не исках да ги разстройвам по време на кулинарните им занимания. Тази предпазливост много скоро донесе хубави плодове. Може би заради очакваната музикална наслада се бяха разбързали повече от обикновено и ни бе поднесено богато ядене, правещо чест на дома. Но едва бяхме свършили, и домакинът се осведоми дали жените вече могат да дойдат. Дадох съгласието си и малкият кафеджия изтича да ги извика.

Първо влезе жената заедно с двете си дъщери и един син на възраст около дванайсет години. Дамите бяха забулени и ми бяха казани само имената им. Другите четири жени бяха приятелки на домакинята. Те тихо и скромно седнаха на възглавниците, но от време на време се намесваха с по някоя дума в започналия разговор. Тъй като забелязах колко често забулените глави, от които се виждаха само очите и върховете на носовете, се обръщаха към пианото, станах, за да задоволя любопитството им.

Интересно беше да се наблюдава впечатлението от първия пълнозвучен акорд, последван от бърз пасаж.

— Машаллах! — извика Халеф изплашен.

— Бана бак — чувате ли, чувате ли? — извика домакинът, като скочи и разпери ръце от учудване.

Жените се стреснаха от изненада, пищяха от учудване и несъзнателно разпериха ръце, така че фереджетата им се отвориха и за миг успях да видя лицата им.

След кратка прелюдия започнах да свиря своя най-изящен валс. В началото публиката ми седеше като вкаменена, но скоро ритъмът на музиката започна да оказва неудържимото си влияние. Застиналите слушатели се раздвижиха, ръцете им потрепваха, краката се бунтуваха срещу вроденото им ориенталско състояние, а телата започнаха да се поклащат в такт с музиката. Домакинът обаче се изправи и застана зад мен, за да наблюдава с ококорени очи пръстите ми.

Като свърших, той хвана ръцете ми и започна да ги разглежда.

— О, господарю, какви пръсти имаш! Всичко ставаше като в карингджалък![7] Никога през живота си не съм виждал подобно нещо!

— Сихди — каза Халеф, — такава музика има само в ал Дженет, където живеят духовете на блажените. Аллах иллях!

Жените не посмяха да изразят чувствата си на висок глас, но оживлението и признанието, което се дочуваше в тона им, ме убедиха, че не са скучали.

Продължих да свиря още часове наред и публиката ми не се уморяваше да слуша нечуваните досега звуци.

— Господарю, никога не съм знаел, че в тази чалгия се крият такива неща — каза домакинът ми, докато си почивах.

— О, вътре има още по-прекрасни неща — отговорих аз, — но човек трябва да знае как да ги извади оттам. При нас в Европа има хиляди мъже и жени, които могат да свирят десет пъти по-хубаво от мен.

— И жените ли? — попита той учудено.

— Да.

— Тогава жена ми трябва да се научи да свири на чалгията, а после да покаже и на дъщерите ми как става това.

Добрият човек нямаше и понятие от трудностите, които щеше да срещне тук в Дамаск за това взето набързо решение. Не сметнах за необходимо да му го обяснявам и попитах:

— На тази музика може и да се танцува. Виждал ли си някога европейски танц?

— Никога.

— Тогава изпрати някой да повика двамата ни придружители. Нека дойдат веднага.

— Те ли? Те ли ще танцуват?

— Да.

— Те? Мъжете?

— Обичаите на европейците разрешават и на мъжете да танцуват и ще видиш колко хубаво.

В стаята се разнесе всеобщ възглас „пех, пех!“ на очакване, когато едно от момчетата отиде да доведе ирландците.

— Можете ли да танцувате? — попитах ги аз, като влязоха. Те също бяха получили удобни домашни дрехи и изглеждаха доста свежи, защото сигурно също се бяха къпали. Те весело се смушкаха в ребрата и ококориха очи, като видяха пианото.

— Heigh-day, a music chest! (Иха, музикална кутия!) — усмихна се широко Бил. — Дали танцуваме? Разбира се, че можем да танцуваме! Трябва ли?

— Да.

— В тези дрехи?

— Защо не?

— Добре, тогава ще събуем пантофите и ще танцуваме боси.

— Какви танци знаете?

— Всички! Рил,[8] хърнпайп,[9] шотландски, полка, галоп, валс, накратко всичко, каквото трябва. Добре умеем да го правим!

— Добре, съберете тогава килимите и изкарайте един шотландски танц!

Двамата ирландски здравеняци бяха неуморни, а окуражителният смях на жените ги подтикваше към нови изяви. Сигурен бях, че тези дамаски жени с удоволствие биха се включили. Най-сетне реших, че вече е време да спрем. Дамите се оттеглиха, благодарейки най-сърдечно, а домакинът заяви, че след дългото си отсъствие от дома трябва да огледа работите си. Казах му, че през това време ние с Халеф ще излезем, за да разгледаме града, и той веднага заповяда да ни оседлаят две магарета и ни даде един слуга да ни придружава. Същевременно ни помоли да не закъсняваме, защото вечерта щели да ни очакват негови приятели..

На двора ни чакаха две бели багдадски магарета и едно сиво за слугата, който добре се бе запасил с лули и тютюн. Запалихме по лула и яхнахме магаретата. Излязохме от къщата и по един страничен сокак се насочихме към „Правата улица“. Яздехме важно като турски паши с пантофи, обути на бос крак, разпуснати тюрбани и димящи чибуци по оживената улица в посока към християнския квартал. Минахме през него бавно и забелязахме, че повечето от минувачите като че ли се бяха упътили към Томасовата порта.

— Там сигурно има нещо за гледане — обърнах се аз към слугата.

— Да, ефенди, много неща — отвърна той. — Днес е празникът Ер-Римал, където се стреля с лък. Който иска да се забавлява, отива извън града, където са палатките и градините, за да види каква радост ще му достави Аллах.

— Ние също можем да отидем там, защото все още е рано. Знаеш ли мястото?

— Да, ефенди.

— Води ни!

Подкарахме магаретата си по-бързо и скоро минахме през портата в Гута, където по всички пътища и местенца цареше оживление. Скоро забелязах, че Ер-Римал е празник, в който могат да вземат участие представителите на всички вероизповедания, празник, подобен на нашето немско състезание по стрелба, но не можах да разбера от придружителя ни откъде води той началото си.

На поляните бяха опънати палатки, в които се продаваха цветя, плодове и всякакви лакомства. Танцьори на въже, индийски фокусници, гълтачи на огън, змиеукротители показваха изкуството си навсякъде, просещи дервиши се подвизаваха по пътеките, деца вдигаха шум, носачи се караха, камили мучаха, цвилеха коне, лаеха кучета, а в шатрите за музикални изпълнения се чуваше свирене, удряне, дрънкане и стъргане по всякакви възможни и невъзможни инструменти — наистина беше като на нашия ловен празник, само че на друго местодействие и с други изпълнители.

[# Стрелба с лък. — Бел. нем. изд.]

Но истинско стреляне с лък по цел така и не видях. Наистина забелязах тук-там някой мъж или момче да изстреля украсена с пера стрела, но това ставаше, някак между другото и ако стрелата улучеше някого или нещо, не й обръщаха внимание.

Яздехме покрай дълга редица продавачи на шербет и други стоки, когато магарето ми внезапно спря и се ослуша. Какво беше това? Правилно ли бях чул? Пред една голяма шатра се бяха събрали много хора и оттам се чуваха звуци на цигулка и арфа, а след това въведение прозвуча изтощен сопранов глас на най-чист диалект от областта на Ерцгебирге[10]:

На Бъдни вечер в полунощ

вместо вода се лее вино…

— Сихди, какво е това! Нима е възможно? — извика Халеф. — Тук пее жена.

Кимнах утвърдително и продължих да слушам следващата строфа.

Не можех да отмина просто така, трябваше да вляза, за да видя дали предположението ми бе вярно. Слязох от магарето и махнах на Халеф да ме последва, а слугата остана при животните. Проправихме си път през тълпата и влязохме. Пред вратата седеше намръщен турчин с черна брада и ни изръмжа:

— Хер киши бир гуруш! (По един пиастър на човек!)

Платих входа, а после се огледах в палатката. От забитите в земята колове и закованите върху тях летви бяха направени пейки и маси съвсем според добрия немски обичай. По тези маси и пейки, плътно един до друг, седяха повече от сто араби, турци, арменци, кюрди, евреи, християни, друзи,[11] маронити,[12] башибозуци, арнаути и т. н. Пиеха шербет или кафе, пушеха или дъвчеха сладкиши и плодове. В задната част на шатрата беше „бюфетът“, а до него на истински подиум седяха двама цигулари, две арфистки и една китаристка, всичките облечени в тиролски носии.

Отидох най-отпред, съвсем близо до тях, и без да питам, сбутах седналите на една пейка единайсет души, за да се наместим и ние с Халеф. Всичко това, изглежда, направи впечатление на „келнера“, защото той веднага дотича и направи дълбок реверанс.

— Шербет за двама! — поръчах аз и платих пет пиастъра. Това бяха истински хотелски цени!

Междувременно песента, от която никой от присъстващите не разбираше нито дума, бе допята от китаристката докрай и когато гръмнаха бурни аплодисменти, тя я повтори още веднъж на бис, а след това тръгна да събира пари, държейки нотите в ръка. Мен тя тактично подмина, защото бяхме влезли току-що.

Следващото музикално изпълнение бе „Песен без думи“, след което единият от цигуларите изчезна зад завесата. Започнаха да свирят прелюдия, а цигуларят се върна преоблечен като немски калфа с чепата тояга, скъсани ботуши, изпомачкана шапка и неизбежния вързоп на гърба. Той започна да пее с дрезгав бас:

Щом за родината да тръгна реша,

сълзите започвам да бърша,

сърцето ми силно притиска гръдта

и чувствам теглото на старостта.

Но бързо олеква ми на душата,

успявам и болката да разсея,

щом тръгнал съм към дома

с продупчена, полупразна кесия.

Това беше „Неудачникът в чужбина“, цял-целеничък. И въпреки че публиката нито имаше понятие от немски калфи, нито пък разбираше дума от казаното, комикът бе възнаграден с бурни аплодисменти.

Това бяха всъщност хора от Пресниц и за да изпитам универсалността им, попитах певицата:

— Тюркю чагир-сен не шекел? (На какъв език пееш?)

— Тюркю чагир-им немчедше. (Пея на немски.) — отговори тя.

— You are consequently a german Lady? (Значи сте немкиня?)

— My natuve country is german Austria. (Родината ми е Австрия.)

— Et comme s’appelle votre ville natale? (А как се нарича родният ви град?)

— Elle est nommee Presnitz, situe au nord de la Boheme. (Казва се Пресниц и се намира в Северна Бохемия.)

— А, недалеч от саксонската граница, близо до Йохщат и Анаберг?

— Правилно! — извика тя. — Хей, но вие говорите и немски!

— Както чувате!

— Тук, в Дамаск?

— Навсякъде!

Тогава се включиха и колегите й. Радостта, че срещат тук немец, бе всеобща, а последиците бяха, от една страна, че почерпих няколко чаши шербет, а, от друга, молбата им да назова любимата си песен. Искаха да я изпеят. Казах им я и те веднага започнаха:

Когато две сърца се разделят,

които силно са се любили,

не могат вече да намерят

това, което са изгубили.

Радвах се, че отново мога да чуя тази великолепна мелодична песен, но тогава Халеф ме побутна и посочи към входа. Погледнах в указаната посока и видях един мъж, за когото през последните дни толкова често бяхме говорили, но не бях очаквал да срещна тук. Красивите, фини и все пак нехармонично съчетани черти, проницателните очи със студен поглед, тъмната сянка, която омразата, любовта, отмъщението и неудовлетвореното честолюбие хвърляха върху лицето му, ми бяха много познати, въпреки че гъстата брада, която сега мъжът носеше, можеше да ме заблуди. Това беше Дауд Аразим, както беше наредил да го наричат в къщата му край Нил, Абрахим Мамур!

Той огледа присъстващите и не можах да се скрия от погледа му. Забелязах, че той трепна, после бързо се обърна и излезе от шатрата.

— Халеф, след него! Трябва да разберем къде е отседнал.

Скочих, а Халеф ме последва. Като излязохме пред палатката, го видяхме да се отдалечава в галоп върху едно магаре, а магаретарят, държейки се за опашката на животното, скочи зад него. От нашия слуга нямаше и следа и когато най-сетне, след припряно търсене го намерихме при един разказвач на приказки, вече беше твърде късно, за да настигнем беглеца. Гута му предлагаше достатъчно пътища и прикрития, за да ни се изплъзне.

Настроението ми толкова се развали, че реших да се върна вкъщи. При появата на този човек веднага изпитах чувството, че по някакъв начин ще се спречкаме с него, но ето че възможността да науча нещо повече за местонахождението му тук ми бе убягнала. Халеф също мърмореше разни ругатни под носа си, а после каза, че е най-добре да се приберем и да посвирим още малко.

Върнахме се по същия път, по който бяхме дошли. На „Правата улица“ някой ни извика. Беше нашият домакин, който седеше с един хубав млад мъж до входа на магазин за накити и украшения. Той също имаше слуга и ездитно магаре.

— Не искаш ли да влезеш тук, господарю? — попита той. — После заедно ще се върнем вкъщи.

Слязохме от магаретата, влязохме в магазина и младият мъж ни поздрави най-сърдечно.

— Това е синът ми Шафей Ибн Якуб Афарах.

Едва сега научих името на нашия домакин, Якуб Афарах. В Ориента това не бе нещо необичайно. Той назова и нашите имена на сина си, а после продължи:

— Този бижутерски магазин е мой и Шафей го държи с един помощник. Извинявай, че той няма да може да ни придружи! Трябва да остане тук, защото помощникът е отишъл да погледа празника Ер-Римал.

Огледах се в магазина. Беше малък и доста мрачен, но съдържаше такова количество скъпоценности, че мен, бедняка, страх ме хвана. Казах няколко думи по този повод и в отговор научих, че Якуб притежава на други пазари още много магазини за колониални стоки, килими, скъпи лули и принадлежности.

След като и тук изпихме по чаша кафе, тръгнахме. Вече се смрачаваше и едва се бяхме прибрали, когато вечерта настъпи.

Докато ни бе нямало, бяха украсили стаята ми. От тавана се спускаха сандъчета, пълни с уханни цветя, а също и във всеки ъгъл имаше по една висока ваза, пълна с най-прекрасните създания на флората. Жалко, че нищо не разбирах от езика на цветята, иначе сигурно щях да мога да разчета затрогващ благодарствен адрес за клавирния концерт!

Изтегнах се върху възглавниците, за да помързелувам малко, но все пак се заех с някаква работа, а именно, да мисля за този Абрахим Мамур, който повече не ми излизаше от ума. Какво правеше той в Дамаск? Да не беше намислил пак някоя от своите гадости? Защо избяга от мен? Как можех да разбера къде живее?

Така размишлявах и си блъсках главата, но все пак заслушан в оживлението, което настъпи вън в коридора. След доста време на вратата ми се почука и влезе Якуб.

— Господарю, готов ли си за вечеря?

— Както заповядаш.

— Тогава ела! Халеф, твоят придружител, вече отиде. Той не ме поведе към селямлъка, както очаквах, а през два коридора към предната част на къщата, където отвори една врата. Влязохме в голяма като зала стая, ярко осветена от стотина свещи, наоколо от кадифените стени блестяха избродирани с черно стихове от Корана. Една трета от помещението бе отделена с железен корниз, от който през цялата стая от горе до долу се спускаше тежка кадифена завеса. В нея на три стъпки височина от пода имаше многобройни отвори за гледане, което ме накара да предположа, че там ще седят жените.

Присъстваха около двайсет мъже, които станаха, щом ние влязохме, за да ми подадат ръка, а Якуб ми назоваваше имената им. Тук бяха двамата му синове и тримата помощници, а и Халеф вече бе дошъл. Изглежда, той доста добре се справяше в ситуацията, в която бе попаднал.

В началото разговорът не вървеше и бяха поднесени ароматни ликьори, като димяха и неизбежните лули, после обаче донесоха ядене, при вида на което моят Халеф не можа да се овладее, а неволно поглади с двете си ръце шестнайсетте косъма на мустаците си. Освен вече познатите ми ястия имаше и пюре от тоба и хаб ал аас, салата от зюб ал беляд, един червен корен, подобен на нашите моркови, пържени шюрш ал махрут, добре изпечен голям гущер, вид, който моят домакин нарече доб и чието месо много ми се услади. На дълги пътувания човек по-лесно се научава да къса със старите предразсъдъци.

[# Индийски смокини и залхеянска мирта.]

[## Чеснови растения. — Бел. нем. изд.]

След като приключихме с яденето, изнесоха таблите и съдовете, а после… внесоха пианото. Умолителният поглед на Якуб ми казваше какво се очаква от мен и аз се заех да изпълня задължението си без колебание. Поставих само едно условие, за чието изпълнение упорито настоявах. А именно помолих да дръпнат завесата. Якуб изплашено ме погледна.

— Защо, господарю? — попита той.

— Защото кадифето ще заглушава тоновете на пианото и музиката няма да звучи хубаво.

— Но зад завесата седят жени!

— Нали са забулени!

След продължително съвещание с гостите си той се осмели да дръпне завесата и забелязах около трийсет жени, седнали върху меки възглавници на пода. Направих всичко възможно, за да ги забавлявам, и им изпях няколко песни, чийто текст по време на пеенето, доколкото можах, импровизирах на арабски.

Като свърших, Якуб ме заведе до малкия прозорец с решетка, гледащ към „Правата улица“. Долу по цялата си ширина улицата бе изпълнена със застанали глава до глава тълпа зяпачи. Какво ли си бяха помислили тези мюсюлмани, като ме бяха чули да пея! Гостите на моя домакин обаче в никакъв случай не ме смятаха за луд за това, че съм „открил тайната на моето гърло“ пред тях, което никой правоверен не би направил. Но те вече бяха достатъчно просветени, за да не си развалят удоволствието с фанатични предразсъдъци, и към полунощ си тръгнаха с намерението отново да посетят този дом. Що се отнася до дамите, видях само някои от трийсетте носа и шейсетте очи, но друго нищо — нито крак, на който от потропването в такт с музиката да му бе паднал пантофът, защото и краката, и пантофите поради ориенталския начин на седене оставаха за мен невидими.

Якуб отново ме заведе до стаята ми с подчертана учтивост и се зарадва, че позволих и на сина му да ни придружи. Той съжаляваше, че помощникът му не е присъствал на вечерята.

— Щеше да му доставиш голяма радост — каза той. — Той обича музиката и е много умен. Може да говори с теб на италиански, френски и английски.

— От Дамаск ли е? — попитах аз, за да подхвана подхвърлената тема на разговор.

— Не — отговори Якуб. — От Адрианопол е и е внук на моя чичо. Името му е Афрак Бен Хулам. Още не сме го виждали. Той дойде с писмо от баща си и от брат ми Мафлей в Стамбул, за да изучи занаята на търговеца!

— Защо го нямаше тази вечер?

— Беше уморен и не се чувстваше добре — отговори Шафей. — Като се върна от празника, му казах, че е пристигнал Кара Бен Немзи и че тази вечер ще свири. Той много искаше да дойде, но беше болен и беше блед като мъртвец. Но все пак слуша музиката, защото спи близо до стаята, в която бяхме.

След като постояха малко при мен, двамата си тръгнаха и аз легнах да спя. Колко по-различно се спеше в меките постели, отколкото вън в твърдия пясък или върху влажната, излъчваща отровни изпарения земя!

Като се събудих сутринта, чух трелите на бюлбюла,[13] който седеше вън на един клон пред прозореца ми. Халеф също вече беше станал и като влязох в стаята му, той пиеше кафе и ядеше баклава. Седнах да му правя компания, а после излязохме на двора, за да изпушим по една лула край басейна. Преди това отидох да погледна как са конете. Стояха върху мрамор и слама и дъвчеха великолепни фурми. Видях, че и те, както и ние самите, нямат никакво основание да се оплакват.

При фонтана младият Шафей се приближи до нас, за да се сбогува и да ни покани да посетим пазара. Той трябваше да прекара там целия ден, защото неразположението на неговия братовчед и помощник още повече се усилило, така че трябвало да остане да пази стаята.

— Господарю, знам, че си хеким… — каза той.

— От кого научи? — прекъснах го аз.

— Тогава по Нил си помогнал на много болни. Исла ни разказа. Затова помолих помощника си да говори с теб, но той не иска. Каза, че тази болест често се проявявала при него, но след два дни отново отминавала. Ще го прегледаш ли?

— Не. Понеже той не иска, а и аз не съм истински хеким. Щом младият мъж се отдалечи, чух, че от пианото се разнесоха няколко тона. Нечия нежна ръка предпазливо докосваше клавишите, а малко след това при мен дойде чибукчията и ме помоли да се кача горе. Там беше една от дъщерите, която се приближи към мен с умолителен жест:

— Извинявай, ефенди! Много искам още веднъж да чуя песента, която вчера ти изсвири накрая.

— Ще я чуеш.

Тя седна в един ъгъл и облегна глава на стената. Започнах да свиря. Това беше прекрасната църковна песен „Тук в праха пред твоето величие лежи християнският народ“. Изсвирих мелодията няколко пъти и изпях доста куплети от песента. Момичето бе затворило очи, а устните й бяха леко отворени, като че ли по-лесно да поеме в себе си свещените, тържествени звуци.

— Да ти изсвиря ли още нещо? — попитах аз накрая. Тя стана и се приближи.

— Не, ефенди, защото тази музика не бива да бъде разваляна от никоя друга. Кой има право при вас да пее такива думи и звуци?

— Пеят се от мъжете, жените и децата във всеки Божи храм. А всеки благочестив баща пее такива песни с близките си и вкъщи.

— Господарю, при вас сигурно е много хубаво! Вие давате свобода на хората, които обичате. Свещениците ви, които разрешават да пеете такива песни с близките си, сигурно са по-добри и сърдечни от нашите, които твърдят, че Аллах не бил дал душа на жената. Аллах да накаже и тях, и Пророка за тази лъжа! А на теб, ефенди, благодаря!

Тя излезе, а аз мълчаливо гледах след нея. Да, Ориентът копнее за избавление от тежките хилядолетни окови. Но кога ще стане това?

Затворих пианото, не можех повече да свиря, защото всеки тон, който би могъл да стигне до нея, щеше да заличи впечатлението й от благочестивата песен, която тя искаше да запомни.

Слязох на двора и наредих да оседлаят магарета, за да излезем с Халеф и да направим някои покупки.

Тъй като нямаше опасност да пропуснем нещо, не бързахме, обикаляхме от любопитство из улиците и дори влязохме в тесния, мръсен еврейски квартал. Там имаше в изобилие купища развалини и мизерия. Между останките от някогашно великолепие се бяха лепнали полусрутени кръчми. Мъжете бяха облечени в износени, разпрани по шевовете кафтани, а децата — в парцаливи дрипи. Затова пък жените носеха на показ върху затворените си догоре великолепни одежди всичките си истински и подправени украшения. Сигурно точно така са се носели жените и дъщерите на евреите и по времето, когато пророкът (Исая 3, 17–23) ги предупредил: „Господ ще оголи теметата на дъщерите ционови и ще ги лиши от накитите им. По това време Бог ще им вземе украшенията от скъпите обувки, копчетата и токите, огърлиците и гривните, пайетите, диадемите, ширитите, корделите, празничните рокли, наметалата, воалите, чантичките, огледалата, яките, галоните и кафтаните.“

Когато по обратния път за пазара минавахме покрай търговците на бижута и златарите, исках да спрем при Шафей, но за свое учудване намерих магазина затворен. Двама гавази пазеха отпред. Попитах ги за причината, но грубо ми отговориха да се махам по най-бързия начин. Като се прибрахме в къщата, всички обитатели бяха крайно възбудени. На портата срещнах Шафей. Бързаше да излезе, но като ме видя, спря.

— Ефенди, научи ли вече? — извика той.

— Какво?

— Че са ни окрали, ужасно са ни ограбили и измамили!

— Не съм чул и дума!

— Татко ще ти разкаже! Аз трябва да изляза.

— Къде отиваш?

— Аллах иллях, и аз не знам!

Той понечи да мине покрай мен, но аз протегнах ръка към него и го задържах. Случилото се го бе лишило от необходимото спокойствие за трезва преценка и както ми се струваше, трябваше да го предпазя от необмислени действия.

— Почакай малко — помолих го аз.

— Пусни ме! Трябва да го догоня!

— Кого? Крадеца ли? Кой е той?

— Питай татко!

Той искаше да се отскубне от мен, но аз се смъкнах от магарето, здраво хванах съпротивляващия се младеж под мишница и го принудих да тръгне с мен.

Той се примири с грубата ми намеса и ме поведе нагоре по стълбата към покоите на баща си. Той вече беше готов за тръгване по средата на стаята и зареждаше два огромни пистолета. Като видя сина си, той гневно му се скара:

— Какво искаш още? Не бива да се губи време нито минута! Върви бързо! Аз също тръгвам и ще застрелям този човек, само да го намеря!

Около него стояха останалите членове от семейството му и сълзите и вайканията им само влошаваха положението. Положих големи усилия да ги успокоя и да накарам Якуб да ми обясни какво се е случило. Афрак Бен Хулам, болният помощник и братовчед от Адрианопол, излязъл от къщата веднага щом ние бяхме потеглили и отишъл при Шафей в магазина, като му казал, че във връзка с някаква голяма сделка моментално трябвало да отиде при баща си, който се намирал в големия хан „Асад паша“. И Шафей наистина отишъл, но колкото и дълго да търсел и чакал, не могъл да намери баща си. Тогава бързо отишъл вкъщи и за голямо свое учудване го намерил да си почива под аркадите. Якуб му казал, че изобщо не е изпращал помощника с подобна вест. Шафей веднага се върнал в магазина и го намерил затворен. Отворил с втория ключ, който винаги носел със себе си, и още от пръв поглед забелязал, че са изчезнали много, и то тъкмо най-големите скъпоценности, ас тях естествено и Афрак Бен Хулам, помощникът. Шафей побързал да осведоми баща си, но въпреки уплахата си все пак се съобразил отново да заключи вратата и да постави отпред на пост двама гавази. Разбира се, новината вдигнала в тревога цялата къща, а когато съм дошъл аз с Халеф, той отново се канел да тръгва, но накъде по-напред, и той самият не знаел. Якуб също искаше да тръгва, за да застреля крадеца, но още не си бе задавал въпроса, къде може да го намери.

— С необмислената си припряност можете само да си навлечете повече вреда, отколкото полза — казах аз успокоително. — Седнете спокойно да обсъдим положението! Състезателният кон не винаги е най-бързият!

Не ми беше лесно да ги убедя в правотата си, но най-сетне успях.

— На каква стойност възлиза откраднатото? — осведомих се аз.

— Все още не знам точно — отвърна Шафей, — но сигурно са много, много торби пиастри.

Една торба съдържа в сребро 500, а в злато 30000 пиастъра.

— И ти си убеден, че само Афрак би могъл да бъде крадецът?

— Само той. Съобщението, което ми донесе, беше лъжливо, а само той имаше ключ и знаеше къде са най-скъпите ценности.

— Добре, значи ще имаме работа само с него! Той наистина ли ви е роднина?

— Да. Наистина никога не сме го виждали, но знаехме, че ще дойде, а писмата, които донесе, не бяха подправени.

— Бил ли е бижутер, златар?

— Да, и то много сръчен.

— Познава ли той семействата и отношенията ви?

— Да, въпреки че доста често се объркваше.

— Ти каза, че вчера той е бил на празника и че се върнал много пребледнял. Още като дойде ли беше блед, или това стана, като разбра, че Кара Бен Немзи е ваш гост?

Шафей изненадано вдигна поглед.

— В името на Аллаха, какво искаш да кажеш, ефенди? Мисля, че пребледня едва като му разказах за теб.

— Това сигурно ще ме насочи по следа.

— Де да можеше, ефенди!

— Значи той пребледня, като чу за мен, не дойде, когато свирех на пиано, измисля си някаква болест, защото не е можел да излезе, тъй като бях в двора и можех да го видя, а щом съм се отдалечил, веднага е тръгнал. Халеф, знаеш ли кой е този Афрак Бен Хулам?

— Откъде бих могъл да знам? — отговори хаджията, който досега бе слушал разговора.

— Не е никой друг, а самият Дауд Арафим, който се нарича също и Абрахим Мамур. Тази мисъл ми мина през ума още вчера вечерта, но беше толкова невероятно, че не ми се искаше да повярвам. Но сега съм почти убеден, че не е бил никой друг.

Събеседниците ми онемяха, от ужас и след доста дълго мълчание Якуб, поклащайки енергично глава, каза:

— Това е абсолютно невъзможно, ефенди. Моят роднина никога не се е наричал Дауд Арафим или Абрахим Мамур и никога не е бил в Египет. Вчера ти Мамур ли видя тук?

— Да. Забравих да ви разкажа, защото прекалено много бях зает с мисълта за музиката. Опиши ми този роднина и дрехите, с които е бил облечен вчера, като е отивал на празника!

Това мое искане бе изпълнено с най-голяма точност и се оказа, че не е бил никой друг, а именно Абрахим Мамур. Но двамата търговци не можеха да го проумеят.

— Афрак Бен Хулам никога не е бил в Египет — твърдяха те, непрекъснато. — а и как би могъл чужд човек да се добере до писмата, които той донесе!

— Това са единствените неясни неща; ами ако този Абрахим е взел писмата от истинския Афрак?

— Аллах керим, тогава той сигурно го е убил, за да е в безопасност!

— Това първо трябва да се изясни. От този човек всичко може да се очаква. Трябва да го намерим, трябва да го хванем! Е, виждате ли сега, че спокойното размишление е по-добро от необмисленото бързане. Крадецът или все още се крие в Дамаск, или е напуснал града по най-бързия начин. Трябва да сте готови за второто. Какво би направил ти, Якуб Афарах, ако той вече е избягал?

— Ако знаех посоката, бих го преследвал, докато го намеря дори и ако трябва да отида до края на света!

— Тогава бързо изпрати Шафей в полицията. Нека да направи донесение, за да бъдат блокирани веднага всички порти на града, а освен това през Гута да бъдат изпратени патрули. Освен това да ти извади паспорт, валиден за цялата империя на султана, както и охрана от конни гавази, на чиято помощ да можеш да разчиташ.

— Ефенди, думите ти са много по-добри от моя първоначален гняв. Много по-проницателен си от мен. Искаш ли да ми помагаш и по-нататък?

— Да, Заведи ме в стаята която е обитавал крадецът!

Шафей бързо излезе, а ние останалите претърсихме жилището на мнимия Афрак. Оказа се, че си е тръгнал с намерението повече да не се връща тук, но не можахме да намерим и най-малка дреболийка, която да може да ни даде някакво по-нататъшно указание.

— Никакъв резултат. Трябва да се опитаме да намерим други следи. Ние тримата ще се разделим и ще се опитаме да научим нещо при градските порти от водачите и хората, даващи под наем животни.

Това предложение бе прието с радост от Якуб и Халеф и след две минути аз вече яздех върху едно магаре към Божията порта. Не исках да вземам коня си, защото не знаех дали по-късно нямаше да имам нужда от силите му. Впрочем усилията ми не се увенчаха с успех. Питах и разпитвах на всички места, където предполагах, че бих могъл да получа сведения, пребродих Гута и срещах от време на време излезлите вече патрули, но не намерих никаква следа и в три часа следобед отново се прибрах в къщата мокър от пот. И Якуб се бе прибирал, но отново бе излязъл. Халеф също не бе получил никакви сигурни сведения, но поне ми даде някаква малка надежда. Беше претърсвал северната част на града и бе минал покрай шатрата, в която бяхме седели вчера. На входа на палатката стояла певицата, познала го и го извикала при себе си. Била забелязала, че предишния ден сме тръгнали внезапно заради Мамур, и казала на Халеф да отида при нея, ако искам да узная нещо за този човек.

— Но защо не ти го каза веднага на теб, Халеф? — попитах аз.

— Сихди, тя не знае арабски, а пък аз не разбирам добре турския, на който тя говори. Дори това, което днес ми каза, трябваше доста дълго да го гадая.

— Тогава тръгваме веднага, но ще вземем конете си, защото магаретата са вече уморени.

Беше последният от продължаващия пет дни празник. Като стигнахме до шатрата на артистите от Пресниц, нямаше толкова много хора, колкото предишния ден. В момента музикантите почиваха, така че веднага можех да говоря с момичето. Нямаше защо да се притеснявам от слушателите, защото краткият ни разговор бе воден на немски.

— Защо вчера тръгнахте така набързо? — попита ме певицата.

— Защото трябваше да последвам човека, който малко след като влезе в шатрата, побърза да излезе. Исках да разбера къде живее.

— Това той на никого не казва.

— Ах, вие го знаете?

— Да. Вчера той влезе в палатката за трети път. Седеше до един англичанин съвсем близо до нас, но и на него не каза къде е жилището му.

— На английски ли говореха, или англичанинът говореше арабски?

— Говореха на английски и разбрах всичко. Джентълменът го бе ангажирал като преводач.

— Невъзможно! За тук или за някакво пътуване?

— За пътуването.

— Накъде?

— Не знам, само чух, че първото селище се нарича Салехиех.

— И кога смятаха да тръгват?

— Веднага щом преводачът уреди някаква сделка, заради която е дошъл в Дамаск. Мисля, че говореше за някаква сделка със зехтин за Бейрут.

Тя не знаеше нищо друго. Благодарих и й дадох подарък.

За да не бъде Якуб в неизвестност, изпратих при него Халеф, а аз обиколих града, за да стигна до Божията порта, откъдето водеше пътят за Салехиех, който се намира в западния край на Гута и всъщност трябва да се смята за предградие на Дамаск. Оттук минава търговският път за Бейрут на Средиземно море, както и всички други пътища, по които се стига до палестинските селища.

Като стигнах дотам, вече се свечеряваше. Не бях сигурен дали ще получа задоволителна информация, защото поради това, че ориенталските къщи не гледат към улицата, пътищата не могат да бъдат наблюдавани така, както при нас в Европа. Тогава забелязах няколко от онези нещастни, отритнати от човешкото общество същества, които обаче можеха да живеят само от неговото съчувствие: прокажени. Лежаха, увити в дрипи, недалеч от пътя и още отдалеч започнаха да ми викат да им дам милостиня.

Тръгнах към тях, но те веднага избягаха, защото им е забранено да стоят близо до здрав човек. Едва когато няколко пъти ги уверих, че съм европеец и не се страхувам от болестта, те най-сетне спряха, все пак обаче останаха на дистанция от около двайсет крачки.

— Какво искаш от нас, господарю? — попита единият. — Остави подаянието си на земята и бързо се отдалечавай!

— Какво предпочитате да ви дам? Искате ли пари?

— Не. Нищо не бихме могли да си купим, защото никой не би взел от нас пари. Дай ни нещо друго: тютюн, хляб, месо или нещо друго за ядене.

— Защо сте тук на открито? Нали в Дамаск има болници за прокажени?

— Препълнени са. Трябва да чакаме, докато смъртта освободи място за нас.

— Искам да ви питам нещо. Ако ми дадете сведения, утре сутринта ще получите тютюн за много седмици, а също и други неща, от които имате нужда. Сега не нося нищо със себе си.

— Какво искаш да ти кажем?

— От колко време сте на това място?

— От много дни.

— Значи сте видели всички хора, които са минали оттук. Много ли бяха?

— Не. Към града идват много хора заради празника, чийто последен ден е днес. От града обаче излезе само един керван катъри, отиващ за Рас Хея и Газейн, доста хора, отиващи към Хасбея, няколко работници от Зебедени, а малко преди обед мина един ингилиз, придружаван от Двама души.

— Откъде разбрахте, че е ингилиз?

— О, ингилизите се познават веднага. Целият беше облечен в сиво, беше с много висока шапка, имаше огромен нос и сини очи. Единият от придружителите му трябваше да му обясни какво искаме от него и тогава той ни даде малко тютюн, няколко малки хляба, а също и доста клечици, с които може да се пали огън.

— Опишете ми преводача му!

Направиха го и описанието съвпадаше съвсем точно с външността на търсения от нас човек.

— Накъде отидоха?

— Не знаем. Яздеха по пътя за Бейрут, но децата на стария Абу Меджах ще те осведомят, защото той им беше водач. Живее в къщата до голямата палма, която се вижда ей там.

— Благодаря ви! Утре рано сутринта ще дойда и ще ви донеса всичко, което съм ви обещал.

— О, господарю, милосърдието ти ще бъде видяно от благосклонните очи на Аллах. Не би ли могъл да ни донесеш няколко лули, които могат да се купят за няколко пари?

— Ще ги имате, обещавам ви!

Препуснах към Салехиех и в къщата на водача разбрах, че ингилизът искал да иде към долината на Себдани. Старият Абу Меджах бил нает само дотам. Това е било предпазлива манипулация на преводача, за да затрудни евентуалното му преследване. Все пак научих достатъчно и се върнах обратно в Дамаск.

Домакинът ни чакаше, изпълнен с напрежение. Неговото разследване също бе останало без резултат, но съобщението на Халеф го бе обнадеждило. Вече имаше паспорт, както и писма до всички полицейски власти в целия еялет на Дамаск, а освен това отвън го чакаха десет добре въоръжени гавази на коне, които само чакаха заповедта му за тръгване.

Разказах всичко, каквото бях научил. Тъй като вече се свечеряваше, реших, че е по-добре да изчакаме утрото, но Якуб нямаше търпение. Той изпрати да повикат един водач, който бил в състояние да намери пътя и през нощта. Поради трескавото му безпокойство му се струваше, че всичко се върши прекалено бавно. Почти бях забравил за обещанието си към прокажените, когато той самият вече се бе погрижил то да бъде изпълнено.

 

Все пак изминаха няколко часа след завръщането ми, докато се приготвим за път. Якуб предпочете да вземе коне под наем; два от тях за себе си и слугата и още един за необходимия багаж. Тъй като не беше сигурен в коя посока и колко дълго ще яздим, взе със себе си и голяма сума пари.

Сбогуването не ни отне много време. Пълната луна се бе издигнала високо на небето, когато ние се насочихме по „Правата улица“ към „Божията порта“. Отпред яздеше водачът със собственика на конете, след тях ние, т.е. Якуб и слугата му, Халеф, аз и ирландците, а зад нас гавазите.

Не обърнахме никакво внимание на охраната на портата и бързо минахме покрай нея. Като излязохме, аз се отклоних встрани, където бяха прокажените. Нашето приближаване ги събуди и изключително много се зарадваха на големия пакет, който оставих за тях на земята. После продължихме пътя си. Салехиех остана зад нас и вече се приближавахме към хълмовете, водещи нагоре към Кубет ен Насър, към онази красива гледка, за която вече споменах.

Там горе, до гроба на мохамеданския светия, се обърнах назад и хвърлих поглед към Дамаск, който виждах за последен път в живота си. Облян в светлината на луната, градът приличаше на жилище на духове и джинове, обградено от тъмния пръстен на Гута. Отдясно беше пътят, идващ от Хау-ран, по който бях дошъл, а най-отстрани се намираше пътят на керваните за Палмир, който остана затворен за мен. Не бях предполагал, че престоят ми в Дамаск ще е толкова кратък.

След Кубет ен Насър се насочихме надясно към хълмовете на Джебел Ребах и стигнахме до прохода Рабух, през който покрай водите на Барада се стигаше до Дюмар, голямо село, в което за първи път спряхме за почивка.

С помощта на гавазите събудихме старейшината на селото, за да искаме сведения, и благодарение на неговата информация разбрахме, че късно следобед през селото са минали ездачи в галоп. Сред тях имало облечен в сиво ингилиз със сини стъкла пред очите. Поели по пътя за Ес Сук, по който тръгнахме и ние, без да се бавим.

Денят настъпваше, когато ние вече пресичахме платото на Ел Джедиде, после минахме вляво покрай мястото, където някога е била столицата на старата Абилене, от другата страна видяхме планината, където е гробът на Авел. Следваха много села, чиито имена съм забравил, а в едно от тях трябваше да спрем, за да си починат изтощените ни коне.

Вече бяхме изминали разстояние, за което иначе бе необходим един цял ден езда. Ако продължавахме да подлагаме на такова напрежение конете си, едва ли щяхме да стигнем с тях далеч. Впрочем от хората, които дойдоха любезно да ни нагостят с плодове, разбрахме, че всъщност не са виждали търсените от нас ездачи, но късно вечерта са чули, че през селото минала малка група.

След като конете поотпочинаха, потеглихме към Ес Сук, което не беше много далеч, но там не можахме да научим нищо определено. Като излязохме от него, срещнахме един самотен ездач. Беше стар, белобрад арабин, когото нашият водач радостно поздрави, а после ни го представи с думите:

— Това е Абу Меджах, водачът, който е придружавал ингилиза.

— Ти ли си? — извика Якуб. — Къде го остави?

— В Себдани, господарю.

— Колко души има с него?

— Двама, един Драгоман и един слуга.

— Кой е драгоманът?

— Казва, че бил от Кониех, но това не е вярно. Не говори като хората оттам. Той е лъжец и измамник.

— Как разбра?

— Мами англичанина, много добре забелязах, въпреки че не можех да разговарям с ингилиза.

— Носи ли много багаж със себе си?

— Багажът и товарните коне са на англичанина. Драгоманът носи със себе си само големи кутии, които сигурно са му много ценни.

— В коя къща се настаниха?

— В никоя. Платиха ми в Себдани и ме пуснаха да се връщам, но те продължиха да яздят, въпреки че конете им са капнали от умора. Аз останах при един познат да си отпочина и сега се връщам в Дамаск.

Исках да разбера как е изглеждал англичанинът, тъй като непонятно защо бях забравил да питам за това в Дамаск в шатрата на певците, затова сега реших да наваксам пропуснатото:

— А не чу Ли името на англичанина?

— Драгоманът се обръщаше към него винаги с думата „сьор“.

— Това не е име, а само означава „господар“. Спомни си!

— От време на време прибавяше към сьор още някаква друга дума, но не знам как точно се изговаря, Лисех или Линзех.

Наострих уши. Нима бе възможно! Не, това бе напълно изключено,. но въпреки това попитах:

— А може би Линдси?

— Да, да, точно такава беше думата.

— Опиши ми мъжа!

— Целите му дрехи бяха сиви и нови, шапката му също беше сива и висока колкото от земята до коляното ми. Пред очите си имаше сини стъкла, а в ръката си винаги носеше една мотичка, дори и като яздеше.

— Ах! А носът му?

— Беше много голям и червен. Имаше алепова цицина на него. Устата му също беше голяма и широка.

— Не забеляза ли нещо по ръцете му?

— Да. На лявата му ръка липсваха два пръста.

— Той е. Халеф, чу ли? Англичанинът е жив!

— Хамдулиллях! — извика дребният хаджия. — Аллах е велик и силен и може всичко. Той умъртвява и съживява, когато иска.

Якуб не можеше да си обясни радостта ни, затова му разказах каквото трябваше да узнае и после помолих бързо да продължим пътя си. Безпокоях се, като знаех, че ненадейно възкръсналият от смъртта англичанин се намираше в ръцете на един негодник.

Старият водач продължи пътя си, а ние минахме през няколко много приятни наглед села. Скоро обаче свежата зеленина на градините започна да изчезва. Прекосихме Барада по, един мост и се озовахме на левия й бряг, а после минахме през тясна клисура, на чието дъно имаше място само за пътя, по който вървяхме, и за коритото на реката. Стените на тесния, тъмен проход се издигаха отвесно нагоре, а от северната му страна дори бяха изсечени много скални гробове, до които преди сигурно е имало пътеки, но сега се бяха срутили. Този проход се нарича Сук ал Барада и води към долината на Себдани, в която се намира и едноименният град.

След като минахме през прохода и стигнахме до югоизточната част на споменатата долина, прекосихме няколко села и след изморителна езда се добрахме в Себдани в състояние, което не ни позволяваше да продължим по-нататък. Моят жребец и конят на Халеф бяха уморени, но другите животни направо бяха грохнали. Така си и бях мислил.

Себдани е добре изградено селище с представителни къщи и плодородни градини, въпреки че е разположено доста нависоко. Повечето от жителите му са маронити. Гавазите много бързо осигуриха за себе си и за нас квартири и вече се чувствахме добре.

Разбрахме, че водачът е нощувал тук, но старейшината на селото изпрати един човек до следващото село Шият, да събере сведения, и когато той се върна вечерта, съобщи, че ингилизът е нощувал в Шият и после с един тамошен човек, слугата си и преводача е тръгнал за Сорхеир. Дали ще продължи да язди по-нататък, никой не можеше да ни каже.

На следващия ден яхнахме конете още на зазоряване. Минахме през лозята и черничевите градини на Себдани и се насочихме към Шият. Както ми бе казала певицата, преводачът бе говорил за сделка със зехтин за Бейрут. Естествено приказките за сделката бяха лъжа, но Бейрут би могъл да бъде целта на пътуването му, защото поне в това отношение трябваше да каже истината на англичанина. Но защо бе избрал този път, а избягваше прекия, лесно можеше да се обясни. Изискваше го сигурността му.

Идвайки до Шият, достигахме и до изворите на Барада, които са високо в планината. В това село се потвърдиха сведенията, които ни донесе себданският пратеник, и продължихме към Сорхеир. Пътят се спускаше надолу и се оказа, че конете на гавазите ни не са от най-добрите. Наистина те бяха издържали на напрежението предишния ден, но бяха неспособни да понесат подобна езда още веднъж. Наетите коне на Якуб също се оказаха негодни и така ездата ни се забавяше с всяка изминала минута. По този начин не можехме да настигнем хора, които имаха осем-девет часа преднина.

Предложих на Якуб ние с Халеф да избързаме напред, но той не се съгласи, твърдеше, че сме му били много необходими, защото въпреки присъствието на гавазите без нас се чувствал изоставен. Така че трябваше да се откажа от тази полезна идея, утешавайки се с убеждението, че Линдси със страстта си към разкопките няма да позволи да го измъкнат толкова бързо от околностите на Баалбек.

Но как всъщност англичанинът беше стигнал до Дамаск?

Как бе успял да избегне смъртта край Ефрат? Наистина бях нетърпелив да узная всичко това и двойно повече се ядосвах на сегашното ни напредване със скоростта на охлюви.

Сорхеир е живописно разположен на брега на планинска река, вливаща се в Барада, в сенките на скупчени сребърни и италиански тополи, и въпреки името си, което означава „Малко“, е доста представително село. Спряхме за почивка, а гавазите се пръснаха да събират сведения. Скоро научихме, че търсените от нас хора са минали оттук и са се отправили по пътя към прохода за Антиливан. След кратък отдих тръгнахме след тях.

Първо минахме през широка равнина, а после стигнахме до една долина, през която трябваше да яздим почти цял час, за да стигнем до споменатия проход. Отляво се издигаха стръмни скали, а отдясно зееше дълбока пропаст, в която шумяха водите на планинската река. Като се изкачихме до прохода, видяхме, че западният склон на Антиливан, на който се намирахме, се спускаше много по-стръмно надолу от източния. Водачът ни каза, че оттук до Баалбек по права линия има пет часа път, но че заради завоите на пътя и окаяното състояние на конете на нас ще ни трябва значително повече време.

Той имаше право. Трябваше да прекосяваме многобройни напречни и странични долини и когато най-сетне видяхме пред нас да се издигат огромните развалини на Града на слънцето,[14] между нас и тях имаше още много часове път. Един от гавазите дори обяви, че конят му не може да продължи по-нататък, затова командирът им заповяда да спрем. Не помогнаха нито молби, нито обещания, а тъй като Якуб каза, че гавазите са му поверени и не може да се отдели от тях, не ни оставаше нищо друго, освен да се примирим.

За щастие успях да накарам командира им след кратка почивка да се придвижим поне до някое от малките живописни селца, намиращи се под нас, в целесъобразността на което обаче успя да го убеди само бакшишът. Като пристигнахме, узнахме, че оттам е минал един облечен в сиво англичанин, който се карал с преводача си. Малко по-късно през селото мина един човек, когото заговорих. Беше водачът на Линдси. Връщаше се към Шият и разказа, че не е ходил до Баалбек, а само до последното село, където му платили и го освободили.

Според него между ингилиза и преводача му е настъпило разногласие, а ингилизът бил много предпазлив човек, чиито ръце непрекъснато държали пистолетите, които, макар и да били с по едно дуло, можели да стрелят по няколко пъти, без да се зареждат.

През нощта безпокойството ми за стария мистър Линдси се усили.

Не можех да намеря покой и сънят бягаше от очите ми. Щом се появи първият светлик на утрото, събудих придружителите ни и ги подканих да тръгваме, с което те се съгласиха само след като отново получиха бакшиш. Изобщо ми се струваше, че гавазите имаха намерение да помагат на Якуб само в съответствие с щедростта му. Обърнах му внимание върху този факт и го помолих да даде на тези хора да разберат, че са тук да го защитават, а не да изпразват джоба му.

Първо минахме през няколко малки селца, а щом предпланинските склонове на Антиливан, зад които досега бяхме яздили и ни закриваха гледката, се отдръпнаха, видяхме пред себе си прочутата долина на Баалбек. Огромните масиви на развалините заемаха голяма площ и едва ли има друг такъв град от развалини, чиито останки да правят такова огромно впечатление, както тези части от зидове и сгради.

Още с влизането сред развалините видяхме встрани една каменоломна, в която имаше варовиков блок с огромни размери. Беше дълъг около трийсет лакътя, широк седем лакътя и с почти такава дебелина. Такива блокове са служели като строителен материал за огромните постройки на Баалбек. Само един от тях сигурно има тегло около трийсет хиляди центнера. Как са могли да бъдат решавани с тогавашните механични и технически помощни средства подобни загадки.

Тукашните храмове са били посветени някога на Баал и Молох, останки от които има и до днес и без съмнение са от римско време. Знае се, че Антоний Пий е изградил тук храм на бога на слънцето Зевс, който е бил едно от чудесата на света.

Изглежда, в по-големия от двата храма са били почитани сирийските богове, а в по-малкия само Баал-Юпитер.

За да се издигне подобен храм, най-напред се построявал фундамент, издигащ се на петнайсет лакътя от земята. Върху него на три етажа се поставяли онези огромни блокове, чието тегло бе споменато току-що, и едва върху тях се издигали величествените колони, носещи масивните напречни греди. Шестте останали колони от някогашния храм на слънцето са високи по седемдесет стъпки, а пиедесталът им е с диаметър шест стъпки. Малкият храм бил дълъг осемстотин стъпки, а четиристотин широк и имал четирийсет колони.

Баалбек е бил град с голямо значение в Древността, защото се намирал на пътя от Палмира за Сидон. Абу Обейда, съратникът на Халид, застъпил се за християните в Дамаск, завладял и Баалбек. Направили от Акропола цитадела, а с материала от разрушените храмове издигнали укрепления. По-късно дошли монголите, после татарите, а това, което останало след тях, било опустошено от земетресението през 1170 година. Останалото над земята дава много слаба представа за някогашното великолепие и красота.

Сега на мястото на някогашния Град на слънцето има бедно село, обитавано от фанатични и крадливи араби мутауилехи, а приносът на войниците от намиращия се тук гарнизон в най-добрия случай се състои в това, че в околностите става още по-опасно.

Вдигнах бинокъла към очите си и разгледах обширното място.

Не се виждаше жив човек. Както по-късно научихме, войниците от гарнизона по собствено усмотрение си давали отпуск, когато пожелаят, а мутауилехите нямали време и желание да ни посрещат вкупом. Сам човек може да изчезне в тези огромни развалини като мравка, а за да мога по-лесно да открия англичанина, помолих началника на гавазите, който имаше чин на чауш,[15] да обиколи развалините с хората си и в случай на нужда да нареди да се претърсва, при което щяхме да му помагаме и ние. Той се бавеше с изпълнението на тази задача, защото хората и животните първо трябвало да си отпочинат и да се нахранят.

След като и това стана, господата пак не даваха вид, че имат намерение да се заемат за работа. Якуб първо ги помоли, а после стана груб. Същото направих и аз, но без успех. Накрая чаушът съвсем откровено си каза, че е готов да нареди на хората си да тръгнат, ако получи подходящ бакшиш. Якуб вече се канеше отново да бръкне в торбата, но аз го спрях.

— Тези мъже не ти ли бяха дадени, за да ти помагат? — попитах го аз.

— Да — отговори той.

— И какво трябва да им плащаш за това?

— Провизии и фураж и на всеки по три, а на чауша по пет пиастъра на ден.

— Добре. Те го получават, защото ти служат, но ако не го правят, не бива да им се дава нищо. Така и трябва, иначе ще те оставя и ще си вървя по пътя. А ти, като се върнеш в Дамаск, разкажи на пашата какви мързеливци ти е дал!

— Теб какво те засяга това? — подскочи чаушът.

— Разговаряй по-учтиво с мен. Не съм гавазин — отвърнах му аз. — Е, ще наредиш ли да тръгват или не? Ще се срещнем в западната част при големия зид.

Той стана с намръщена физиономия и се качи на коня си. Другите направиха същото. След като чаушът тихо даде заповедите си, те се разпръснаха в различни посоки.

През обширното поле се виеше поточе. Казах си, че един чужденец, който води със себе си коне, непременно би предпочел да е близо до водата. Затова се разпределихме да търсим покрай потока. Халеф тръгна с Якуб, а аз взех със себе си двамата ирландци.

След като се уговорихме да си даваме сигнали с изстрели, бавно потеглихме нагоре покрай брега. Имахме късмет. Заобикаляйки една счупена колона, се натъкнах на зид, в който имаше дупка. Пред нея лежеше един човек, държащ в ръката си пушка. Малко по-нататък, може би на около петстотин крачки, съзрях висок сив цилиндър, който се движеше нагоре-надолу в равномерен такт над някаква яма.

Бързо се върнах зад колоната, дадох коня си на ирландците и им наредих да останат скрити тук, докато ги извикам. После отново излязох отпред и тръгнах към лежащия човек. Той беше в такава поза, че не ме забелязваше, но щом чу стъпките ми, скочи и насочи пушката си срещу мен. Облечен бе с панталони и яке, а на главата си имаше фес, но ми извика на английски:

— Стой! Насам никой няма право да се приближава!

— Защо? — попитах го и аз на английски.

— Ах, вие говорите английски! Преводач ли сте?

— Не. Но махнете тази пушка, аз съм свой. Човекът, който е там в ямата, сър Дейвид Линдси ли е ?

— Yes!

— А вие сте слугата му?

— Yes!

— Добре! Аз съм негов познат и бих искал да го изненадам.

— Какво щастие! Идете при него! Всъщност аз трябва да пазя и да го предупреждавам за приближаването на всеки човек, но на вас мога да позволя да го изненадате, защото вярвам, че казвате истината.

Тръгнах и колкото повече се приближавах към сивата шапка, толкова по-тихо пристъпвах. Успях да стигна до ръба на ямата, без да ме забележи, и тъкмо когато англичанинът отново се изправяше, аз протегнах ръка и взех цилиндъра от главата му.

— ’s death! Кой е…

Той се обърна, но от широко отворената му уста повече не можа да излезе нито една сричка. Да, това беше познатият нос с известната цицина, който сега се опитваше да попречи на очилата окончателно да паднат на земята.

— Е, сър — попитах аз, — защо не ме чакахте на канал Анана?

— Сънувам ли? — извика той сега. — Но кой е това? Нали сте умрели!

— Да, но ви се явявам като призрак. Нали не се страхувате от духа на един стар познат?

— Не, не!

Казвайки това, той изскочи от ямата; Беше се окопитил и ме сграбчи с две ръце.

— Вие сте жив, мистър, жив! А Халеф?

— Той също е тук. И още други двама познати.

— Кой?

— Бил и Фред, които доведох от хадедихните.

— Ах! Ах! Невъзможно! Били сте при хадедихните?

— Повече от два месеца.

— А аз — well, не ви намерих!

— Кой е онзи мъж до зида?

— Моят слуга. Наех го в Дамаск. Елате, мистър, имаме много да си разказваме!

Той ме поведе към отвора в зида, влезе вътре и се върна с бутилка и чаша. Беше шери, истинско хубаво шери.

— Чакайте, другите двама също трябва да пият!

Извиках ирландците и пред мен се разигра сцена, която не мога да опиша. Двамата младежи плачеха от умиление, а Линдси правеше невероятни физиономии, за да прикрие по мъжки радостта и вълнението си.

— А къде е преводачът ви? — попитах аз накрая.

— Преводачът ли? Ах, вие знаете, че имам такъв?

— Да, наели сте го в една шатра с певци, на празника Ер-Римал.

— Невероятно! Непонятно! Вие сте всезнаещ! Случайно ли ме намерихте тук, или сте ме търсили?

— Търсихме ви. От Дамаск ви следваме по петите. И къде е преводачът ви?

— Замина!

— Лошо! С вещите си ли?

— Не! Те са тук:

Той посочи с ръка към дупката в зида.

— Наистина ли? О, това е чудесно, много хубаво! Хайде да ми разкажете!

— Какво? Всичко ли?

— Само за преводача ви, когото преследваме. За всичко останало ще ми разкажете по-късно.

— Преследвате ли го? Ах! Защо?

— Той е крадец, а освен това е и мой стар познайник.

— Крадец ли? Хм! Сигурно крадец на бижута?

— Точно така. Вие видяхте ли ги?

— Yes! Ще ви кажа. Срещнах го в онази шатра. Той беше забелязал, че съм англичанин, и ме заговори на английски. Имаше намерение да прави сделка със зехтин и искаше да отиде в Багдад. Моята цел беше Йерусалим и го наех. Той ми обеща да дойде с мен до Йерусалим и после от Яфа да пътува по море до Бейрут. Трябваше да намери и водач. Приготвих се в Дамаск и зачаках. Той дойде и ме взе. Нае водач в Салехиех…

— Знам, говорих с него.

— Well! Значи сте го срещнали. И така изкачихме се по Антиливан, но още вечерта ме обзеха подозрения, а на сутринта забелязах, че не се движим по пътя за Йерусалим. Забелязах и други неща и се скарахме. Първоначално той отричаше, но после си призна, че първо иска да иде в Баалбек, за да ми покаже крилати бикове. Това бе добре дошло за мен, но вече му нямах доверие. Той толкова бързаше да напусне Дамаск и препускаше така бясно, сякаш бяга от някого. Изглежда, местата тук са му познати, защото се насочихме направо към този зид, а той ми каза, че дупката е много удобна за спане. Легнахме да спим, а конете останаха отвън. В просъница ми се стори, че един кон пръхти, а после някой бръкна в джоба ми. Събудих се, беше сутрин, а портфейлът ми липсваше. Скочих бързо и грабнах пушката. Вън преводачът вече препускаше в галоп. Прицелих се и стрелях. Конят падна. Мъжът искаше да свали вързопа от седлото, но беше много здраво вързан, а щом се приближих, той избяга. Взех багажа му и като го отворих, намерих златни украшения и бижута.

— Какво имаше в портфейла ви?

— Ах! Ох! Истински скъпоценности: мушамички за рани, конци, игли и други подобни неща. Парите ми са на друго място. Well!

— Чуйте, сър, това е колкото необикновено, толкова и щастливо стечение на обстоятелствата. Човекът, от когото са откраднати бижутата, е с мен.

— Извикайте го! Нека да си ги вземе!

— Къде са?

— Тук.

Той влезе в дупката и се върна с един пакет и го отвори. В него освен една риза и тюрбан имаше само кутии и калъфи. Скрих нещата и стрелях два пъти с пушката. Веднага след това ми отговори друг изстрел на не много голямо разстояние от нас. Накарах Линдси и другите трима да се скрият в дупката, за да не развалят изненадата. Скоро Халеф и Якуб Афарах дойдоха. Видяха само мен и пакета на земята.

— Ти ли стреля, сихди? — попита Халеф.

— Да.

— Значи си намерил нещо?

— Така е. Якуб Афарах, не искаш ли да дръпнеш тази кърпа от това място?

Той се наведе, направи го и се изправи с вик на радост.

— Аллах иллях, скъпоценностите ми!

— Да, те са. Провери дали не липсва нещо!

— О, господарю, казвай бързо къде ги намери!

— Не на мен трябва да благодариш, а на човека, намиращ се в тази пещера. Доведи го, Халеф!

Дребният хаджия влезе и радостно извика:

— Аллах акбар, англичанинът!

Първо се наложи да се обясни най-важното, а после влязох в дупката, за да я разгледам. Забелязах голям сводест проход, който навътре беше така затрупан и едната му стена беше толкова срутена, че ако се разчистеше от развалините, можеше да се получи едно доста голямо, подобно на стая помещение. Там се намираха четирите коня на Линдси, както и вещите му. Застреляният вън кон бе затрупан с пръст, за да не привлича отвратителните лешояди, и затова не го бях видял.

Якуб беше много щастлив, че е намерил ценностите си, но страшно се ядосваше, че крадецът му се е изплъзнал.

— Бих дал голямо възнаграждение, ако можех да го хвана. Не е ли възможно, господарю? — попита ме той.

— На твое място бих се радвал, че отново съм намерил откраднатите си вещи.

— Но също толкова бих се радвал, ако можех да хвана и крадеца!

— Хм! Залавянето му е възможно!

— Как?

— Мислиш ли, че ще зареже такава богата плячка, без поне да се опита да си я вземе отново?

— Той ще се пази от нас!

— А нима знае, че сме тук? Той веднага е напуснал Баалбек и следователно не е видял, че сме дошли. Вероятно ще се върне, защото се надява, че лесно ще се справи със сър Дейвид и слугата му ако успее да ги изненада. Тогава би могъл да бъде заловен.

— Така и ще направим. Ще останем тук, докато го хванем!

— Тогава не бива да се показваме нито ние, нито конете. Гавазите също трябва да изчезнат. Най-добре е да отидат в казармата на селото; ще се зарадват, че няма да им се налага да правят нещо. Конете, които тук само ще ни пречат, също бихме могли да изпратим в селото заедно с някой, който да ги охранява.

— Ще се погрижа за това. Ще отида при кмета или още по-добре при коджа-пашата, защото Баалбек не е село, а град, и ще уговоря с него всичко необходимо.

Той яхна коня си и препусна. Предпочитах аз самият да свърша тази работа, но Якуб притежаваше документи, които всеки чиновник щеше да уважи.

Като излязох от дупката и погледнах към зида, който бях определил за място на срещата, още нито един гавазин не се бе появил. Както правилно бях предположил, те изобщо не се занимаваха с търсене, а бяха отишли в града, за да си починат в кафенето и да се хвалят, че са тръгнали да залавят голям мошеник.

Едва сега ни се удаде възможност да говорим за случилото се по-рано и аз разказах на Линдси за съдбата ни.

— Мислех, че сте мъртви — каза той, като свърших.

— Защо? — попитах го аз.

— Тези, които ме заловиха, го казаха.

— Значи сте били в плен, сър?

— Да, наистина, well!

— И при кого?

— Ах! Тръгнах с работниците, за да копаем, защото единия от тях можех, общо взето, да използвам като преводач. Не открихме нищо, но като се върнахме, намерих бележката ви. Отидохме да ви търсим при канала Анана, но това беше голяма глупост!

— Защото ви плениха ли?

— Yes! Бяхме легнали да спим…

— Ах, било е вечерта?

— Не, през деня беше, иначе щяхме да оставим пазач и нямаше да се случи нищо. И така лежахме и спяхме, а те се нахвърлиха върху нас, преди да успеем да се опомним. Yes! И преди да окажем каквато и да е съпротива, бяхме вързани, а джобовете ни изпразнени.

— Много ли пари имахте?

— Не много, защото щяхме да се връщаме в Багдад.

— Кои бяха тези негодници?

— Араби. Казаха, че са от племето шат.

— Били са същите, които после побягнаха от нас заради болестта ни.

— Сигурно е било така. Крихме се няколко дни в развалините и гладувахме, после ни отведоха.

— Къде?

— Не знам.. Някакво блато с тръстика. Нямаха намерение да ни причиняват зло, само искаха пари, за да ме освободят. Трябваше да напиша писмо, което те да занесат в Багдад и да получат пари, двайсет хиляди пиастъра. Писах на Джон Логман, но така, че негодниците не получиха нищо. Казал им да отидат след три седмици, защото в момента нямал толкова пари.

— Но така е можел да ви изложи на опасност!

— Не. Стана по-добре, защото аз избягах. Закараха ни по-близо до Багдад, където се приближиха до границата на някакво друго, враждебно племе. Една група от тях се оказа близо до нас и се завърза бой. Както и предполагах, те победиха, защото имаха надмощие, но междувременно ние успяхме да избягаме и да стигнем до Багдад. Някой път, като имаме повече време, подробно ще ви разкажа.

— Намерихте ли къщата ни?

— Yes! Там научих, че сте отишли при хадедихните. Какво да правя? Трябваше да дойда при вас и ирландците. С пътуването по море бе свършено, затова продадох яхтата, която толкова дълго бе стояла на котва в бездействие. Хадрамаутският сунит вече не ми трябваше, а и вие му бяхте платили. Така че наех един мъж, който разбираше английски, и тръгнах с куриера. Яздехме страшно бързо! При Селамия се прехвърлихме през Тигър, за да ви търсим, но не намерихме хадедихните. Бяха се преместили, а вие сте били умрели.

— Кой ви каза това?

— Абу салманите ограбили и убили чужденци и описанието съвпадаше с вашето. Не исках да убият и мен и тръгнах към Дамаск. Отпратих преводача и останах там цели три седмици. От сутрин до вечер ходех из улиците. Ако бяхте живели в християнския квартал при европейците, щяхме да се срещнем. Другото вече го чухте. Да ви разказвам ли по-подробно, мистър?

— Благодаря, достатъчно е. Много рисковано е било да се придвижвате по този начин от Багдад до Дамаск…

— Ами! Вие да не би да сте постъпили другояче? В този момент видяхме, че покрай входа на дупката минават група мъже. Насочили се бяха към пътя, по който дойдохме ние, а като се вгледах малко по-внимателно, разпознах в тях гавазите.

Какво смятаха да правят? Защо не отиваха към каменната стена, където им бях казал да се явят? Скоро щях да получа отговор на този въпрос, защото бижутерът се върна от града и доведе със себе си коджа-пашата. Той беше достопочтен мъж, чиято външност будеше доверие.

— Селям! — поздрави той, като влезе.

— Алейкюм! — отговорихме ние.

— Аз съм коджа-пашата на Баалбек и идвам да ви видя и да изпуша с вас по една лула.

Той бръкна под дрехата си и извади един чибук. Линдси мигновено му поднесе тютюн, а после му подаде и огънче.

— Добре дошъл при нас, ефенди! — казах аз. — Ще ни позволиш ли да останем известно време в намиращия се под твоята власт район?

— Останете колкото искате и разрешете да седна при вас! Чух, че сте франки. Прочетох и писмото на моя началник, затова идвам лично, за да ви съобщя, че ще направя всичко, за да изпълня желанията ви. Добре ли направих, като отпратих гавазите обратно в Дамаск?

— Ти си ги върнал?

— Да. Чух, че седели в кафенето и разправяли какво ще правите. Можете ли да хванете крадеца, щом всички знаят, че искате да го заловите? А после този Якуб Афарах от Дамаск ми каза, че не са се подчинявали нито на него, нито на вас и за всичко, което трябвало да свършат, искали бакшиш. Затова ги изгоних, а на чауша дадох писмо до неговия каймакам, за да ги накаже. Султанът, Аллах да го благослови, иска в империята му да има ред и ние трябва да се стремим към това.

Това бе един наистина честен чиновник, рядкост в империята на султана. Като продължихме да разговаряме, той изрази искрено съжаление, че не може пряко да ни бъде от полза, тъй като го помолихме да се погрижи за запазване на пълно мълчание около присъствието ни, а всичко друго да остави на нас.

— Трябва да се радвате, че не сте попаднали на някой друг коджа-паша! — каза той. — Знаете ли какво би направил той на мое място?

— Моля те, кажи ни!

— Щеше да иска да му дадете златото и скъпоценните камъни, за да отсъди чии са. Но трябва да се докаже, че наистина е имало кражба, че наличните предмети наистина са тези, които са били откраднати, и че двамата претенденти действително са крадецът и ограбеният. Всичко това трае прекалено дълго, а в продължение на такъв период от време много неща биха могли да се променят, дори и златото, и камъните.

Той имаше право. Якуб можеше да се поздрави за късмета, че бе попаднал на толкова честен човек. Коджа-пашата помоли да му поверим конете си, но да ги отведем един по един, за да не прави впечатление, и след като ни предупреди да се пазим от подземните ходове и сводове, в които човек лесно би могъл да се нарани, си тръгна.

По време на египетското нашествие тези ходове бяха служили за убежища на всякаква паплач, а и днес често се случва някой да се скрие тук, щом има причина да не иска да го виждат.

Якуб вече беше оставил коня си при коджа-пашата. Ние също разседлахме конете си и един по един ги отведохме до града.

Той беше малък, имаше западнал вид и поради това импонираше на развалините, край които се намираше. Жителите му се занимават с отглеждане на копринени буби, но градът е известен и с хубавите си коне и мулета.

Къщата на кмета бе една от най-хубавите сгради, а оборът, в който заповяда да заведат конете, напълно задоволяваше изискванията ни. Поседяхме малко заедно, а после аз се върнах, но не по пътя, по който бях дошъл. Сам човек не би направил впечатление в случай, че крадецът имаше шпиони, затова бавно вървях през развалините, изцяло отдаден на въздействието, което те ми оказваха.

Каква разлика между поколението, което е знаело как да се справя с такива грамади, и другото, чиито колиби са долепени до развалините!

Видях между колоните да се шмугват змии, един хамелеон любопитно ме наблюдаваше, а високо във въздуха се рееше керкенез, който се спускаше спираловидно към една колона, над която започна да кръжи.

Стоп! Не се ли мярна там някакъв силует, бързо и безшумно като сянката на облак? Сигурно се лъжех, но все пак бавно тръгнах към мястото, където бях видял сянката.

Зад една двойна колона имаше подобен на тунел отвор, който събуди любопитството ми. Как можеше да седи човек в някое от тези подземия, където на светлината на зловещи факли са били избивани жертвите на Баал? Нямаше да ми навреди да направя няколко крачки навътре в тунела. Ако влезех само дотам, докъдето прониква дневната светлина, не съществуваше опасност да ми се случи нещо неприятно.

Пристъпих в отвора и направих няколко крачки напред. Тунелът бе толкова широк, че четирима души можеха да застанат един до друг. Таванът бе подпрян с дебели обръчи, а въздухът бе чист и съвсем сух. Огледах се и се ослушах в непрогледната тъмнина, а фантазията ми моделираше ужаса, който можех да изпитам, ако изведнъж в дъното се появят факли и към мен се приближат жреците на слънцето, за да ме хванат и прибавят към жертвите на Молох.

Отново се върнах към входа. Колко по-различна бе вън ярката, топла дневна светлина! В блясъка на слънцето… стоп; не изскриптя ли нещо зад мен?? Исках да се обърна, но в този момент получих силен удар по главата. Помня само, че политнах и протегнах ръце към мъжа, който ме бе ударил, после всичко около мен потъна в мрак.

Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Постепенно идвах на себе си, защото трябваше да мине известно време, докато си спомня какво се бе случило. Лежах на земята, краката ми бяха вързани, ръцете също. Къде се намирах? Около мен цареше пълен мрак и тишина, но точно пред себе си забелязах две кръгли места, които излъчваха странно сияние, което от време на време изчезваше и пак се появяваше. Бяха две очи, две втренчени в мен очи, върху които клепачите се спускаха и вдигаха. Забелязах, че не бяха на животно, а на човек.

Кой беше този мъж? Във всеки случай този, който ме бе ударил. Защо се бе държал така враждебно с мен? Тъкмо се канех да задам въпрос, но ми бе попречено. Мъжът заговори сам:

— Ах, най-сетне се събуди! Вече мога да говоря с теб. О, небеса! Познавах този глас! Който веднъж го е чул, никога не може да забрави студения, остър, режещ тембър. Човекът, който седеше срещу мен, не бе някой друг, а самият Абрахим Мамур, когото искахме да заловим. Трябваше ли да му отговарям? Защо не? Тук в тъмнината не беше възможно да му покажа с мимика, че не мълча от страх, а от презрение. Знаех, че не ме очаква нищо добро, но не се отчайвах и реших да не продумвам и една умолителна дума. „Вече мога да говоря с теб“, беше казал той и предчувствах, че той ще направи всичко възможно, за да ми причини душевни страдания. Но се лъжеше.

— Говори! — казах аз кратко.

— Познаваш ли ме?

— Да.

— Не вярвам. Откъде можеш да знаеш кой съм?

— Ушите ми го казват, Абрахим Мамур.

— Ах, ти наистина ме познаваш, но ще ме опознаеш още по-добре. Спомняш ли си Египет?

— Да.

— А Гюзела, която ми открадна?

— Да.

— Тогава водовъртежът не ме погълна, като паднах в бушуващите води. Аллах е пожелал да си отмъстя.

— Аз бях този, който ти спаси живота. Значи Аллах желае да не се страхувам от отмъщението ти.

— Мислиш ли? — изсъска той. — Защо тогава те предаде в ръцете ми? Търсих те в Кахира, но не те намерих, но тук, в Дамаск, където дори не се сещах за теб, те видях…

— И избяга от мен. Абрахам Мамур или по-точно Дауд Арафим, ти си страхливец.

— Хапи, скорпион такъв, но аз съм лъвът, който ще те изяде!

Знаех, че ще ме издадеш, затова си тръгнах, защото не исках да унищожиш грандиозния ми план. Преследвахте ме и отново ми отнехте всичко, но аз пак ще си взема камъните, можеш да бъдеш сигурен!

— Направи го!

— Да, ще го направя. Ще ти ги донеса и ще ти покажа, затова не те убих. Но все пак ще умреш, защото си виновен за хиляди мъки, които си ми причинил. Ти ми отне Гюзела, с помощта на която можех да стана по-добър човек. Тогава ти отново ме тласна в бездната, от която исках да изляза. Сега ще си получиш наказанието. Ще умреш, но не бързо, от нож или куршум; не, ще чезнеш бавно с милиони болки. Гладът ще разкъсва вътрешностите ти, а жаждата ще те лиши от душата ти, която ще съска от болки, както капката вода, попаднала в огъня!

— Вярвам, че си способен на това!

— Не се подигравай и не си мисли, че можеш да избягаш! Ако знаеше кой съм, щеше да се вкамениш от ужас.

— Не ми трябва да знам!

— Така ли? О, все пак ще научиш, за да изгубиш всяка надежда и ръката на отчаянието да свие сърцето ти. Да, трябва да знаеш всичко, за да скърцаш безпомощно със зъби. Знаеш ли какво е чувалдар?[16]

— Знам — отговорих аз, защото ми бяха разказвали много истории за чувалдари, които до неотдавна са били страшилища за Константинопол.

— А знаеш ли, че чувалдарите се събират в семейство, ръководено от главатар?

— Не.

— Тогава знай, че аз бях този главатар и все още съм.

— Самохвалко!

— Не се съмнявай в думите ми! Не видя ли в Египет колко съм богат? Откъде щях да имам това богатство аз, бичуваният чиновник? Афрак Бен Хулам от Адрианопол също бе удавен в чувал, защото един от хората ми видял в него много пари. Донесоха ми писмата, които е носил у себе си. Внимателно ги отворих, а като видях съдържанието, реших да отида вместо него в Дамаск и да ограбя магазина, щом му дойде времето. Тогава обаче се появи ти, гяур, и трябваше да се задоволя с по-малко. Шейтанът ще отвори за теб най-горещото блато в джехенема!

— Но ти отново загуби и малкото, което успя да вземеш!

— Пак ще си го взема, ще видиш. Но това ще е последното нещо, което виждаш тук, на земята. После ще те заведа на едно място, откъдето връщане няма. Познавам околностите добре, защото трябва да знаеш, че съм роден в Сорхеир. Баща ми е живял в тези тунели, когато пашата на Египет дошъл в Сирия и взел в редовете на войската си всички мъже и синовете им. Бях момче и не се отделях от баща си. С него се промъквахме през мрака и изследвахме тъмнината, научихме се да познаваме всеки ъгъл на тези тунели и вече знам кое ще е мястото, където ще се разложи трупът ти, когато след дълги мъки ще умреш.

— Аллах също го знае!

— Но Аллах няма да ти помогне, гяур! Колкото здраво са стегнати сега въжетата ти, толкова сигурна ще е и гибелта, която съм ти определил. Смъртната ти присъда е подписана.

— Тогава ми кажи също къде се намира и онзи Баруд ал Амасат, който ти продаде Зеница като робиня!

— Никога няма да узнаеш!

— Виждаш ли, страхливецо! Ако беше сигурен, че ще умра тук, спокойно можеше да ми го кажеш!

— Не за това го премълчавам, нито едно твое желание няма да бъде изпълнено повече. Сега мълчи! Трябва да спя, защото през нощта ще ми трябват нови сили.

— Няма да можеш да спиш, защото съвестта ти никога не ти дава покой.

— Един гяур може и да има съвест, но правоверният я презира!

По шумоленето на дрехите му разбрах, че си ляга.

Той наистина ли искаше да спи? Невъзможно! Или това трябваше да е ново мъчение за мен? Смяташе да си играе с мен като момче с бръмбар на конец?

Наблюдавах го внимателно. Не, той нямаше да спи. Наистина затвори очи, но когато ги отваряше, за да погледне към мен, те не бяха сънени и уморени, а напрегнато ме наблюдаваха. Не можеше да спи, като си спомнеше за начина, по който ме е вързал. Беше омотал леко глезените и китките ми, но тъй като ръцете ми бяха отпред, спокойно можех да се пресегна и да достигна краката си.

Само да имах нож! Но той бе опразнил джобовете ми. Какъв късмет, че носех със себе си само ножа и двата револвера! Ако наистина загинех тук безславно, поне Халеф щеше да наследи оръжията ми, вместо да попаднат в ръцете на този човек.

Да умра! Наистина ли се бе стигнало дотам? Нямаше ли да съм в състояние да се съпротивлявам? Тъй като можех малко да движа ръцете си, сигурно нямаше да е невъзможно да измъкна някой нож от него. Ако успеех да го направя и после имах на разположение пет секунди, за да се освободя, щях да съм спасен. А това трябваше да стане скоро. Сигурно бе изминало доста време, откакто бях попаднал тук в, тунела, а и спокойно би могло да му хрумне все пак да ме застреля, за да е сигурен в смъртта ми, което в случай, че ме остави тук, макар и вързан, нямаше да е напълно гарантирано.

Размишлявах. Дали можех тихо да се наведа над него и с върха на пръстите си, лекичко да бръкна в пояса му и да потърся ножа? Невъзможно беше. Или пък да се хвърля върху него и да го удуша с ръце? Да, но нямаше да мога да разтворя китките си толкова, че да обхвана дебелия мъжки врат. Или пък да използвам като оръжие за нападение краката си? Евентуално да се опитам да улуча с тях слепоочието му? Но и това не ставаше, защото, ако не уцелех мястото точно, всичко щеше да е загубено. Още с първата атака трябваше да се добера до ножа му, иначе всяко усилие и риск бяха напразни.

Затова се опитах тихо, много тихо да се изправя до седнало положение. Нито една гънка на дрехата ми не биваше да прошумоли, а трябваше да затворя и очите си, за да не може той по тях да разбере местонахождението на тялото ми. Защото както аз виждах неговите, така и той можеше да види моите очи.

Много бавно и с огромно усилие успях да клекна. Отворих очи само наполовина, за да видя неговия поглед. В момента гледаше към мен, но веднага щом спусна клепачи, силно изрева:

дясното ми коляно притискаше гърлото му, а лявото — гърдите му. В обхваналия го мигновено страх той посегна с две ръце към гърлото си, за да го освободи, а това ми позволи да бръкна с ръце в пояса му. Напипах дръжката на един нож и го извадих. Той усети какво става и разбра каква опасност го грози. Със силен тласък ме отхвърли от себе си и скочи.

— Куче, няма да ми избягаш! — извика той и се хвърли към мен.

Но само един от пръстите му успя да ме докосне. Вече знаех, че в следващия миг той ще скочи натам, където е усетил докосването, затова се наведох, скочих встрани и се превъртях зад него.

— Ах, избяга! Къде си, гяур? Няма да те изпусна!

В този момент, когато той предполагаше, че съм в противоположната посока, можах да срежа връзките на краката си, така че се отдалечих още малко нататък. Дълбоко си поех въздух. А сега? Трябваше да се държа настрана от него, за да помисля!

Успях да измина доста голямо разстояние и се облегнах на стената. Какво да правя? Да продължа да влизам все по-навътре в тунела? Коджа-пашата бе говорил за опасностите в тези подземия! Или направо да се преборя с него, да го победя и да го принудя да ми покаже пътя навън? Не. Той имаше огнестрелно оръжие; нямаше да го надвия, без да го убивам, а трупът му нямаше да ми служи за водач.

Бяха изключително напрегнати минути. Той също забеляза пълната тишина. Приближаваше ли се към мен, или се отдалечаваше? Всеки момент можеше да се блъсне в мен. Ами! Тези. подземни ходове бяха страшно дълги! Започнах опипом да се придвижвам в първоначалната посока, като най-напред пробвах с върха на обувката си почвата, преди да стъпя. Сигурно бях направил вече около двеста малки крачки напред по този начин, когато ми се стори, че въздухът става по-влажен и хладен. Налагаше се да бъда двойно по-предпазлив! И наистина след по-малко от пет метра подът свършваше. Клекнах и опипах наоколо. На земята имаше голяма кръгла дупка, чиято ширина заемаше целия проход. Някога сигурно е било кладенец. Дори и сега вътре имаше вода, както се усещаше по влажността на въздуха. Кой знае колко беше дълбок! Паднеше ли някой вътре, излизане оттам нямаше.

По отвора на дупката можеше да се съди, че кладенецът е с диаметър около три лакътя. Значи бих могъл да го прескоча, но не знаех какво е положението от другата страна. Може би кладенецът се намираше в края на тунела и от другата страна имаше стена. Тогава това щеше да е последният ми скок.

Значи в тази посока спасение за мен нямаше, трябваше да се върна назад. Естествено това бе неприятно обстоятелство! Врагът мълчеше. Дали все още беше там, където го бях оставил, и дебнеше, защото знаеше, че ще бъда принуден да се върна? Или мислеше, че съм избягал в обратната посока? Или просто, за да е по-сигурен, бе отишъл до изхода, за да го заварди! Каквото и да беше, не можех да остана тук. Захапах ножа между зъбите си, легнах на земята и запълзях назад на колене и лакти.

Не биваше да вървя, а при лазенето, местейки бавно и тихо ръцете си, можех да опипвам пространството пред себе си, преди тялото ми да ги последва.

Така се придвижвах бавно, много бавно наистина, но все пак напред. Вече бях преброил, че над двеста пъти съм преместил коленете си и вече трябваше да съм отминал мястото, на което бях лежал. За тези двеста крачки обаче сигурно бе минал доста повече от час. Изтече още половин час и стената свърши както от лявата, така и от дясната страна, но подът продължаваше.

Какво беше това? Вдясно и вляво имаше ъгли, следователно тунелът, в който се бях движил, опираше в друг, и то под прав ъгъл. Дали продължаваше и от другата страна? В такъв случай двата прохода образуваха тук кръстовище, на което се намираше Абрахим Мамур. Напрегнато се ослушах, но не чух абсолютно никакъв шум. Най-напред трябваше да разбера дали досегашният проход продължаваше и от другата страна, затова продължих в тази посока. Дишах спокойно, пулсът ми бе нормален както обикновено. Ситуацията изискваше спокойствие и хладен разум.

Стигнах до срещуположната страна и се убедих, че проходът продължава нататък. Коя посока трябваше да поема? Направо или наляво? Във всичките три посоки въздухът беше неподвижен, с еднаква температура и влажност; тъмнината също бе еднакво гъста и непрогледна. Размишлявах. Ако Абрахим беше тук, сигурно се намираше на онази страна, която води навън, но ако го нямаше, значи чака на изхода.

Пред новооткрития проход не беше, защото там вече бях опипал с ръце ъглите на страничните стени. Значи оставаха само две посоки. Първо се насочих наляво. Не сантиметър по сантиметър, а милиметър по милиметър пълзях напред. След десет минути разбрах, че и тук го няма. Оставаше последната посока, надясно, и се отправих натам.

Сигурно бях стигнал до средата на кръстовището, когато ми се стори, че долавям тих, много тих постоянен шум. Напрегнах слух и се придвижих още малко напред. Правилно! Това беше тиктакането на джобен часовник, и то на моя, който Абрахим ми беше взел. Най-сетне го намерих, а следователно тази беше и посоката към изхода. Но как да изляза? Можех ли да мина покрай него?

За да разбера, трябваше да узная каква позиция бе заел: легнал ли беше, седеше ли, или стоеше прав. Рискувах всичко и се приближавах все повече. Не можех да се осмеля да го хвана, за да се бия с него, защото от само себе си се разбираше, че ножът не му се струваше достатъчно благонадежден и сигурно се бе въоръжил с огнестрелно оръжие. Сигурно държеше в ръка някой от моите револвери, с които вероятно умееше да се справя.

Придвижвах ръцете си тихо и предпазливо напред като рогца-та на охлюв. Тиктакането се чуваше все по-ясно, а сега — шт! — сега с върха на средния си пръст бях докоснал нещо. Значи той бе точно пред мен. Трябваше само да протегне ръка и щеше да ме хване. В тази опасна близост изминаха около десет минути, докато разбера, че е легнал, и то напречно на тунела.

Да го прескоча? Или да го подмамя да се отдръпне с някаква хитрост? Избрах първото. Наистина беше изключително опасно, но затова пък много по-сигурно. С внимателно опипване с върха на пръстите, установих, че беше кръстосал крака. Това беше много по-добре за мен, отколкото ако ги беше разкрачил. Бавно се изправих, приближих се съвсем близо до него и вдигнах единия си крак във въздуха. Ами ако сега реши да смени позата си! Моментът бе изключително критичен. Благополучно успях да прехвърля крака си през него, а после изтеглих и другия.

Най-голямата трудност бе преодоляна. Вече не беше необходимо да пълзя и можех да се придвижвам прав. Колкото повече се отдалечавах от него, толкова по-сигурно стъпвах и вървях бързо. След известно време вече крачех нормално напред и забелязах, че въздухът започна да се променя. После усетих под краката си стъпала. Изкачих се нагоре; ставаше все по-светло и по-светло. Стигнах до един малък отвор, над който гъст хвойнов храст разпръскваше уханието си, и излязох навън.

Слава Богу! Бях свободен! Но се намирах на съвсем друго място, до Храма на слънцето. Сега трябваше да побързам, ако исках да хванем негодника, защото слънцето вече беше до хоризонта. Затова бързо обиколих храма, за да стигна до мястото, където се намираха приятелите ми.

Като отидох там, бях посрещнат с дъжд от въпроси. Бяха забелязали отсъствието ми и ме бяха търсили, но напразно. Беше дошъл дори коджа-пашата, за да предложи помощта си при издирването ми.

Разказах им странното си преживяване, което предизвика колкото изумление, толкова и радост.

— Слава на Аллаха! В ръцете ни е! — извика Якуб. — Ставайте, хайде да влезем в тунела и да го хванем! Всички присъстващи грабнаха оръжията си.

— Спрете! — каза коджа-пашата. — Почакайте, докато ида в града и доведа повече мъже.

— Ние сме достатъчно много! — извика Халеф.

— Не — отвърна коджата. — Тези дълбоки подземни тунели крият свои тайни. Има входове и изходи, които вие не познавате. Трябват ни най-малко петдесет мъже, за да обградим развалините.

— Ние сме девет, това е достатъчно! — твърдеше Якуб. — Ти какво ще кажеш?

Този въпрос беше отправен към мен. Аз също смятах, че е най-добре да се действа бързо, както и Линдси, като му обясних положението. Решихме да действаме незабавно.

— Но как стои въпросът с осветлението? — попитах аз..

— Ще донеса лампи — каза коджа-пашата.

— От града ли? Ще отнеме много време!

— Не, има съвсем наблизо. Ей там, зад развалините, живее един панбукчия, който има много лампи. Той забърза натам, а ние започнахме да обсъждаме плана за настъплението.

Както входът, през който бях влязъл, така и изходът, от който бях излязъл от тунела, трябваше да бъдат завардени. Някой трябваше да остане и при вещите ни, значи дотук бяха необходими трима души. На изхода бе достатъчен един човек, тъй като ние щяхме да влезем оттам и бягството на търсения от нас престъпник беше почти невъзможно в тази посока. При двойната колона обаче, откъдето бях влязъл, трябваше да има поне двама души. И така един на изхода, двама от другата страна и един при вещите ни: дотук — четирима души. Значи оставаха четирима или петима, които трябваше да влязат в тунела да хванат крадеца.

Но как да разпределим тези роли? При всички случаи аз щях да вляза вътре. Тъй като Халеф умееше да се промъква тихо, го избрах за придружител, както и коджа-пашата заради административната му власт. Линдси предложи да е четвъртият. Аз му отказах, защото исках той да остане при вещите. Ставаше дума за охрана на скъпоценности, заради които предприемахме всичко това. Той обаче не отстъпваше, а и останалите започнаха да ме увещават да го взема, така че се съгласих.

Трябваше да остане Якуб, защото скъпоценностите бяха негови, заедно със слугите на Линдси. До двойната колона оставаха двамата ирландци, а на изхода — слугата на Якуб. Собственика на конете на Якуб не можехме да използваме, защото той бе останал при конете в града.

Направихме разпределението. Взех единствено пистолетите и ножа си. Бил получи карабината „Хенри“, а Фред — пушката ми, после всички заеха местата си на пост. От завръщането ми беше изминал най-малко половин час, когато отново се озовах пред хвойновия храст. Коджа-пашата и Линдси носеха лампите, разбира се, все още без да ги използват, а аз тръгнах напред с Халеф. Като стигнахме до стъпалата, събухме обувките си и се запромъквахме напред.

Водех Халеф за ръка. Той беше протегнал дясната си ръка, а аз моята лява към стената, така че да не можеше нищо да ни убегне. Неприятно беше, че кокалчетата на пръстите на коджа-пашата зад нас пукаха от време на време.

[# Берберски арабин. — Бел. нем. изд.]

Стигнахме до кръстовището на двата прохода. Там с леко побутване дадох знак на двамата, които ни следваха, да спрат, а ние с Халеф залегнахме на земята и се запромъквахме към мястото, където Абрахим лежеше. Разпределихме се така, че всеки от нас да може да хване едната от със сигурност въоръжените му ръце, след което другите двама трябваше да дойдат, за да го вържат.

С бавни движения стигнахме дотам, но… него вече го нямаше там. А сега? Дали не беше легнал пред някой от трите други прохода? Претърсихме, но не намерихме нищо. Сигурно беше в един от тези тунели, но някъде по-навътре. Върнахме се при двамата си придружители, които напрегнато бяха очаквали виковете ни за помощ.

— Вече не е тук — прошепнах аз полугласно. — Върнете се малко назад и запалете лампите. Но стойте пред тях, за да не се вижда светлината им в другите коридори.

— Какво ще правите сега, мистър? — попита Линдси.

— Ще претърсим трите прохода.

— Без лампи?

— Да. Светлината би могла да бъде опасна, защото ще ни забележи още отдалеч и няма да му е трудно да се прицели в нас.

— Ами ако го улучите, а ние не сме там?

— Ще се справим.

Първо влязохме в прохода, където бях намерил кладенеца. Заемайки цялата му ширина, направихме около двеста крачки, без да опипваме почвата предварително. После обаче трябваше да бъдем по-предпазливи. Стигнахме до дупката, без да срещнем Абрахим, и се върнахме назад.

Тръгнахме по втория проход. Тук трябваше много да внимаваме, за да не се изложим на опасност. Промъквахме се много бавно напред и мина повече от четвърт час, преди да стигнем до края на тунела. Стояхме пред главната стена на храма и отново трябваше да се върнем с празни ръце.

В последния тунел, който ни оставаше, също бе необходима предпазливост. Той бе много по-дълъг от предишните и завършваше с дълбока дупка, заемаща ширината на целия проход. За трети път се върнахме обратно.

Спътниците ни се учудиха на това, което чуха от нас.

— Бил е тук, следователно все още е тук! — каза Линдси. — Yes!

— Възможно е да е излязъл, докато мен ме е нямало. Вземете лампите. Хайде да погледнем в кладенеца!

Тръгнахме наляво и стигнахме до края на прохода. Кладенецът беше много дълбок, но в тъмната пропаст не се виждаше нищо друго освен мрак. Абрахим не би могъл да избяга оттук. Затова се отправихме към последния, претърсен от нас тунел. Като стигнахме до дупката, видяхме, че надолу има стъпала, първото от които беше толкова ниско, че не можеше да бъде достигнато с ръка отгоре.

— Ще слезем ли долу? — попита коджата боязливо.

— Разбира се. Това е единственият път, по който може да се измъкне.

— Ами ако стреля по нас?

— Ще вървиш отзад. Дай ми лампата!

Слязохме долу, преброих около двайсет стъпала. Там имаше само един-единствен проход, водещ дълбоко под земята, и завършваше с подобни стъпала, по които се изкачихме. Озовахме се пред друг коридор. Сега не се разделихме на групи, а останахме заедно и тръгнахме по тунела.

Той ни отведе до подобно кръстовище като в предишните подземия и сега трябваше да вземем най-удачното решение. Да се разделим ли на групи, или да останем заедно? Предпочетохме първия вариант.

Линдси и коджата охраняваха с едната лампа кръстопътя, а ние с Халеф тръгнахме с другата лампа по втория проход. Той също беше много дълъг и колкото по-навътре отивахме, толкова повече се разширяваше, а накрая стана и по-светъл. Тръгнахме бързо напред и излязохме на дневна светлина при двете двойни колони, зад които бях влязъл.

Но къде бяха двамата ирландци, които бях оставил тук на пост?

— Сихди, той е минал оттук и те са го хванали — каза Халеф.

— Тогава щяха да дойдат до другия вход, за да ни съобщят. Ела да проверим!

Бързо отидохме до споменатото място, но там нямаше никой. Слугата на Якуб също бе напуснал поста си.

— Завели са го в дупката, където е убежището ни, сихди — каза Халеф. — Хайде и ние да идем там!

— Преди това трябва да вземем англичанина и коджа-пашата. Хукнахме обратно, където бяхме оставили нашата запалена лампа до двойните колони, и отново влязохме в прохода, за да извикаме другите двама. Като излязохме с тях, изгасихме лампите и тръгнахме към нашия лагер. Отдалеч видяхме, че пред дупката английският слуга оживено обясняваше нещо на двамата ирландци. Арабският слуга на Якуб седеше при тях, но не разбираше нищо. Като ни видяха, хукнаха към нас.

— Сър, той избяга! — извика Бил отдалеч.

— Кой?

— Мистър Якуб.

— Къде?

— Заедно с другия.

— Кой друг?

— Този, когото искахме да хванем.

— Не те разбирам. Мислех, че сте го хванали!

— Ние ли? Не. Той не дойде при нас. Но мислехме, че мистър Якуб го е заловил, защото го чухме да стреля, затова отидохме да му помогнем.

— И защо е стрелял?

— Питай този тук!

Той посочи към слугата на Линдси, който беше останал при Якуб Афарах, а той ни разказа една колкото невероятна, толкова и неприятна случка. Седял с Якуб на входа на дупката и мислел, че скоро ще им доведем Абрахим Мамур. Тогава изведнъж зад тях нещо започнало да пращи и като се обърнали, видели, че цялата задна стена на Дупката се срутва. Помислили си, че сигурно цялата развалина ще рухне, и бързо избягали оттам. Но тъй като срутването, от което се страхували, не последвало, бавно се върнали обратно и тъкмо се канели да влязат, за да видят щетите, когато от дупката срещу тях изскочил един… конник. Това бил Абрахим Мамур. Те се дръпнали ужасени назад, а той използвал стъписването им и препуснал в галоп. Якуб бързо се съвзел, грабнал първата му попаднала пушка, извел втория кон на Линдси от скривалището и препуснал след беглеца, като изстрелял по него два куршума, но без успех.

Това, което чухме, беше невероятно! Трудно ми бе дори да го повярвам, но като влязохме в дупката, се уверихме, че разказвачът беше казал истината. Погледът ми попадна първо на мястото, където се бе намирал пакетът с кутиите. Беше изчезнал. Двата коня на Линдси ги нямаше, като единият от тях беше собственият му хубав ездитен кон.

— Ах! Ох! На път! — извика Линдси. — След тях! Бързо! Yes! Той посегна към третия кон, но аз хванах ръката му.

— Къде, сър Дейвид?

— След негодника!

— Знаете ли в коя посока е тръгнал?

— Не!

— Тогава бъдете така добър и останете тук, докато се върне Якуб. Ще научим подробностите от него.

— Сихди, какво е това? — каза Халеф, показвайки ми малко четириъгълно листче.

— Къде беше?

— Лепната беше на коня.

Наистина хартията още бе влажна. Залепена беше за челото на коня с плюнка и съдържаше следното, написано на турски:

„Динле-дим, хоп ишит-дим“. („Подслушвах и всичко чух.“)

Това вече беше прекалено! Абрахим едва ли бе имал време да напише това в дупката, явно го беше направил предварително.

Отидохме до задната стена, където всичко веднага ни стана ясно. Тунелът не се бе срутил от само себе си, а нарочно е бил затрупан предварително. По цялата му ширина имаше поставени дъски, които бяха засипани по възможно най-естествения начин., Долу на пода тази маса беше с ширина около десет стъпки, но горе, в близост до тавана, дебелината на слоя нямаше и една стъпка, дори може би е имало и дупки, през които е можело да се гледа долу и да се подслушват намиращите се там хора.

Абрахим Мамур е знаел за това приспособление може би още от времето на баща си. Сигурно беше забелязал, че съм успял да се измъкна, и бе побързал да дойде тук, за да ни подслушва. Щом е разбрал, че двамата пазачи на съкровищата са останали сами, той е пробил горната тънка част на насипа, а необмисленото бягство на двамата мъже му бе дало възможност да избяга на кон със скъпоценностите без борба: Този човек наистина беше много опасен!

Англичанинът стоеше при конете си и оседлаваше.

— Това, което правите, е излишно — казах му аз.

— О, не, дори е много необходимо!

— Но днес вие въобще няма да можете да тръгнете след него!

— Все пак ще го последвам!

— През нощта ли? Не виждате ли, че вече се стъмнява?

— Ах! Хм! Yes! Но той ще избяга!

— Ще изчакаме.

Коджа-пашата се приближи.

— Ефенди, позволи ми Да ви предложа нещо!

— Говори!

— Този човек сигурно е избягал в планините, където не можете да го преследвате. Но аз имам хора, които познават всяка пътека оттук до морето. Да изпратя ли преследвачи?

— Да, ефенди, направи го. Богато ще те възнаградим.

— Къде да ги изпратя?

— В пристанищните градове, откъдето би могъл да избяга с кораб.

— Значи в Триполи, Бейрут, Сайда, Зор и Ака?

— Да, до тези пет места, защото крадецът няма да остане в страната. Трябва ли да дадеш на тези пратеници писма?

— Да.

— Тогава побързай да ги напишеш, а после изпрати хората тук да им дадем пари за път.

— Ще получат от мен каквото им трябва, а вие после ще ми го възстановите. Иначе ще искат много от вас.

Почтеният човек, бързо тръгна към града. Ние останахме, където бяхме, и тъй като не можехме да направим нищо, се заехме с оглеждането на тунела, през който бе избягал Абрахим Мамур. Затова отново запалихме лампите, оставихме слугите да пазят вещите ни и се изкатерихме по насипа.

Коридорът имаше същата дължина като онзи, който бяхме претърсвали преди това, и водеше до същото кръстовище, по което аз, първо сам, а после и с Халеф, бях стигнал до двойните колони. Всичко беше много просто, но не беше в наша полза.

След по-малко от час коджа-пашата отново се появи и доведе четирима ездачи. Вече ги беше снабдил с провизии и пари, но въпреки всичко всеки от тях получи от Линдси бакшиш, от който можеха да бъдат доволни. После тръгнаха.

Едва късно вечерта чухме вън стъпките на уморен кон и като излязохме вън, видяхме, че Якуб Афарах се връща. Той слезе от коня, пусна го, влезе и безмълвно седна на земята. Не го питахме нищо, докато не започна той самият:

— Аллах ме е изоставил! Замъглил е разума ми!

— Аллах не изоставя порядъчните хора — утеших го аз. — Отново ще хванем крадеца. Вече изпратихме хора до Триполи, Бейрут, Сайда, Зор и Ака.

— Благодаря ви! Но нямаше да е необходимо, ако Аллах не ме бе изоставил. Вече го бях хванал.

— Къде?

— Отвъд село Джеад. В бързината той беше взел оттук лош кон, но аз яхнах жребеца на английския ефенди. Той беше по-добър от неговия и успях да го настигна, въпреки че имаше голяма преднина. Препускахме в галоп на север и минахме през Джеад. Вече се бях приближил до него и почти можех да го докосна с ръка…

— Не стреля ли?

— Не можех, защото и двете ми цеви вече бяха изпразнени. В яда си се чувствах двойно по-силен. Исках да го сграбча по време на препускането и да го сваля от коня. Но тогава се приближихме до орехови дървета, които препречиха пътя ни. Той скочи от коня, метна пакета на гърба си и хукна сред дърветата. Не можех да го следвам на кон, затова и аз скочих от седлото. Той описа дъга и се върна към мястото, където бяха конете. Стигна при тях преди мен и яхна коня на англичанина, а на мен остави по-лошия.

— Това е фатално! Значи не си могъл да го настигнеш?

— Опитах се, но не можах, а настъпи и нощта. Затова се върнах, в селото питах къде съм и после дойдох тук. Нека Аллах превърне всеки от откраднатите ми камъни в камък на скръбта за него!

Добрият човек наистина беше за оплакване. За втори път беше изгубил скъпоценностите си, които вече бяха в ръцете му! Бях почти сигурен, че Абрахим Мамур ще тръгне към Триполи, защото беше минал през Джеад. Тъй като можехме да го последваме едва сутринта, бе изключено да го настигнем, преди той да отиде дотам.

По-ядосан и от Якуб беше Линдси. Това, че този негодник беше взел тъкмо най-добрия му кон, страшно го ядоса.

— Ще заповядам да го обесят, yes! — каза той.

— Този, който взе коня ви ли? — попитах аз.

— Yes! Кого иначе?

— Тогава трябва да наредите да обесят нашия добър Якуб Афарах.

— Афарах ли? Защо?

— Той го е взел, но негодникът излязъл по-умен от него и му го отнел.

— Ах! Ох! Как така? Разкажете!

Разказах му какво се бе случило. Но вместо да го успокоя, налях масло в огъня. Той направи физиономия, каквато още не бях виждал при него, и извика страшно разярен:

— Така ли е станало? Страшно! Взел по-добрия кон, а не могъл да хване разбойника! Оставил се да го измамят и да му го вземат! Yes! Well!

По погледите на Линдси Якуб разбра, че става дума за него, и можеше да си представи какво си бяхме говорили.

— Ще му купя друг — обясни той.

— Какво иска? — попита англичанинът.

— Да ви купи друг кон.

— Той! На мен! На Дейвид Линдси? Кон? По-добър! Първо се ядосвах, че негодникът е взел тъкмо най-хубавия ми кон, после се ядосах, че не го е взел, а накрая се ядосах, че искат, да ми подаряват кон на мен, Дейвид Линдси. Нещастна страна! Тръгвам си, заминавам за старата Англия! Тук няма умни хора!

За мен положението беше следното. Не можехме да направим нищо друго, освен сега да си легнем да спим, а сутринта да тръгнем по следите на престъпника.

Линдси помоли коджа-пашата да му осигури човек с два коня под наем, което му беше обещано, а после се опитахме да спим.

Беше малко след полунощ, когато ни събуди вик. Вън беше коджа-пашата с поръчания собственик на конете. Станахме. Якуб плати на почтения служител за разходите и усилията му, а после потеглихме, като не отнесохме особено приятни спомени от Баалбек.

Докато се бяхме приготвяли за път, вече се бе развиделило малко, така че вече можехме да виждаме пред себе си. Щом зелената равнина на Баалбек остана зад нас, тръгнахме през широка, безплодна равнина, в която обаче имаше няколко хубави лозя. От оградите на лозята ни гледаха бели и червени розови храсти. После стигнахме до село Джеад.

Тук се осведомихме и научихме, че вчера в селото не е спал никакъв чужденец, но един идващ от Аин Ата негов жител срещнал самотен конник, който наистина яздел в тази посока и наел човек, да му покаже най-краткия път до Триполи.

Ние също си взехме такъв водач и веднага продължихме нататък. Яздехме, като непрекъснато събирахме сведения за преследвания от нас човек, и стигнахме до източните склонове на Ливан, а после се спуснахме по западната му страна без почивка, само с кратко спиране през нощта. Бях си представял това пътуване през прочутите планини на християнската земя по съвсем друг начин. Не можех дори да посетя известната кедрова гора.

Най-сетне съзряхме Средиземно море, обгърнато от приказна синева, а долу в подножието на планината и до брега на морето се намираше Триполи, който арабите наричат Тараблус. Градът е разположен по-навътре в сушата, като само предградието му и пристанището Ал Мина са на брега, но между тях ухаят прекрасни градини и създават впечатлението, което оставя у наблюдателя и вътрешността на града.

Като наближихме града, забелязахме, че една красива гьолета напуска пристанището. Дали не бяхме закъснели? Дали Абрахим Мамур не беше на борда й? Пришпорихме конете си и се спуснахме надолу към Ал Мина. Там взех далекогледа си и го насочих към кораба. Все още беше достатъчно близо, за да мога да различа чертите на мъжа, който гледаше назад към сушата. Да, до перилата стоеше той; видях добре лицето му и ядно затропах с крака по земята. До мен стоеше един мръсен турски моряк.

— Какъв е този кораб? — попитах го аз.

— Машаллах! Платноходка! — отговори той с моряшко презрение и ми обърна гръб.

Малко по-настрани стоеше старият лимандар,[17] когото разпознах по нашивките. Зададох и на него този въпрос и научих, че това е „Бутьоз“ от Марсилия.

— Накъде пътува?

— За Стамбул.

— Скоро ще има ли друг кораб за там?

— В момента няма.

Не ни провървя! Седяхме си на брега! Какво да правим? Англичанинът ругаеше на английски, а ирландците му помагаха. Якуб проклинаше на кюрдски, а и аз можех да му пригласям. Но каква полза!

— Трябва да отидем в Бейрут. Там сигурно ще намерим някакво превозно средство до Стамбул — предложих аз.

— Мислиш ли? — попита Якуб Афарах.

— Убеден съм.

— Но нали искаше да ходиш в Йерусалим!

— И по-късно ще имаме време за това. Няма да се успокоя, докато не разбера дали ще намериш бижутата си или не.

Халеф, моят малък хаджия, попита дали ще го взема. Разбираше се от само себе си. Сигурно беше, че и Линдси нямаше да ни остави да пътуваме сами. Якуб плати на водача и на собственика на конете си, същото направи и англичанинът. Взехме други водачи и животни и на следващата сутрин групата ни продължи пътя си.

Като пристигнахме в пристанищния град, научихме, че там е закотвена една американска шхуна, която ще пътува за Стамбул. Разгледахме я. Беше с остър кил и имаше много платна, с една дума беше бързоходен платноходен кораб, на който можеше да се разчита, ако човек не се страхува от бурно море. Разговаряхме с капитана и се разбрахме. Адио, адио, горд Ливан! Този път минах край теб, без да ти обърна внимание. Адио; до някой друг път!

Бележки

[1] Мюезин — викач от минаре за молитва. — Бел. пр.

[2] Засукани встрани мустаци и козя брада. — Бел. пр.

[3] Сагунт — Сагунто — испански град в провинция Валенсия. — Бел. пр.

[4] Буквално: музика.

[5] Демир иплик — тел. — Бел. нем. изд.

[6] Санатдар — човек на изкуството, музикант. — Бел. нем. изд.

[7] Карингджалък — мравуняк. — Бел. нем. изд.

[8] Рил — бърз шотландски танц. — Бел. пр.

[9] Хърнпайп — бърз моряшки танц. — Бел. пр.

[10] Планина в Германия. — Бел. пр.

[11] Друзи — сирийско племе. — Бел. пр.

[12] Маронити — сирийски християни в Ливан. — Бел. пр.

[13] Бюлбюл — славей. — Бел. нем. изд.

[14] Град на слънцето — става дума за Баалбек, чието гръцко име е Хелиополис, някога един от най-великолепните градове на Сирия. — Бел. пр.

[15] Чауш — сержант. — Бел. нем. изд.

[16] Чувалдар — букв. чувалджия, употребява се за човек, който слага убитите си жертви в чувал и ги хвърля във водата. — Бел. нем. изд.

[17] Лимандар — пазач на пристанището. — Бел. нем. изд.