Карл Май
От Багдад до Стамбул (4)

Четвърта глава
В Багдад

Най-много затруднения при напускането на бивака ни създаваха камилите. Тези глупави животни бяха свикнали с широката пуста равнина и не можеха да се справят с пътя между скалите, дърветата и храстите. Бяхме принудени да носим товара им на ръце и пеша до реката и после да го пренесем през нея, а тях с големи мъки буквално да избутаме през водата.

Ние с Халеф вървяхме все най-отзад и грижливо заличавахме всички следи.

Изобщо нямахме намерение да тръгваме направо към Багдад, а само да напуснем мястото, където вече сигурността ни не бе гарантирана, и да намерим друго, където можехме да се чувстваме в безопасност от ихлатите и Садък. След като дълго време се бяхме движили на юг, надвечер намерихме една изоставена колиба, която, изглежда, бе служила за подслон на някой самотен кюрд. Задната й стена опираше в една скала, а останалите три страни бяха обградени с кордон от храсти. Отвъд този кордон се откриваше гледка надалеч. А вътре в кръга имаше място за всичките ни животни. Ние също се настанихме в него, което не изискваше нито много време, нито много работа, защото само трябваше да постелем одеялата си на земята.

Почти бяхме готови, когато започна да се стъмнява и жените, които се бяха настанили в колибата, веднага се заеха с кулинарните си занимания. Имаше хубава вечеря. Бях много уморен от тридневното напрежение и скоро легнах да спя. Сигурно бях спал вече няколко часа, когато почувствах някакво докосване и отворих очи. Пред мен стоеше старата Халуа и ми правеше знаци с ръка. Станах, за да я последвам. Всички други спяха освен един от персите, който беше на пост от външната страна на храстите и затова изобщо не можеше да ме забележи. Старата ме заведе встрани от колибата, където един голям бъзов храст бе разперил разкошните си кичести клони. Там седеше Хасан Арджир-мирза.

— Нещо важно ли трябва да обсъждаме? — попитах го аз. ..

— За нас е важно, защото е свързано с пътуването ни. Мислих над това какво трябва да правя, и ще ми бъде приятно, ако мислите ми срещнат твоето одобрение. Извинявай, че смутих съня ти.

— Нека чуя какво си решил!

— Ти вече си бил в Багдад. Сигурно имаш приятели и познати там?

— Само някои бегли познанства, но не се съмнявам, че тези хора са приятелски настроени към мен.

— Значи би могъл да намериш там сигурен подслон?

— Не знам от какво би трябвало да се страхувам там. Освен това съм под закрилата на падишаха, а бих могъл да потърся и застъпничеството на някоя европейска сила.

— Искам да те помоля нещо. Вече ти казах, че хората ми ме чакат в Гадхим. Предчувствам, че там няма да съм в безопасност, затова ти ще отидеш да уредиш нещата ми.

— С удоволствие. Какви поръчки искаш да ми повериш?

— Камилите, които ще намериш там, пренесоха това, което успях да спася от състоянието си. То обаче ще ми пречи и затруднява в по-нататъшния ми път, затова искам да продам всичко. Ще позволиш ли да поверя тази продажба в твои ръце?

— Да, щом ми оказваш такова голямо доверие.

— Оказвам ти го. Ще ти дам един от сегашните ни придружители, който ще носи писмо, с което да те представи на мирза Селим ага. Ще продадеш целия товар заедно с животните, а после можеш да платиш на слугите и да ги освободиш.

— Мирза Селим ага няма ли да се сърди, че поверяваш тази работа на мен, а не на него? Служил ти е вярно, закарал е стоките ти до Багдад, значи има право да се надява, че е заслужил доверието ти.

— Не възразявай, емир, защото знам какво правя. Той е единственият, когото няма да уволня, и трябва да е доволен от това. Мисля, че ти по-добре ще се справиш с работата, а ти я поверявам и по други причини. Ще можеш ли да намериш веднага жилище в Багдад?

— Да, дори ще имам богат избор.

— Ще ти поверя не само имуществото, но и домочадието си. Съгласен ли си?

— Хасан Арджир-мирза, караш ме да се учудвам и смущавам! Спомни си, че съм мъж и християнин!

— Не те питам дали си християнин или мюсюлманин, защото, когато ти ме освободи от ръцете на бебехите, не си ме питал за това. Трябва да се измъкна от преследвачите си. Те не бива да знаят къде се намира Хасан Арджир-мирза, затова ти поверявам имуществото си, а ти предавам и домочадието си, за да са под закрилата ти, докато ме няма. Знам, че ще пазиш честта на жена ми и сестра ми Бенда.

— Няма да настоявам нито да ги виждам, нито да говоря с тях. Но за какво отсъствие говориш, мирза?

— Докато вие сте в Багдад, аз ще отида в Кербела с мирза Селим ага да погреба тленните останки на баща си.

— Забравяш, че и аз искам да отида в Кербела!

— Емир, откажи се от това намерение, опасно е! Вярно, че си бил в Мека и това не ти е струвало живота, но не забравяй за разликата между Мека и Кербела. В Мека мюсюлманите са смирени и спокойни, но в Кербела са фанатици, които представлението на трагедията на Хофеин кара да изпадат в умопомрачение и див гняв, на който редовно стават жертва дори истински правоверни. Само един да усети, че не си шиит, а още повече, че не си и мюсюлманин, ще умреш в най-ужасни мъки. Послушай ме и се откажи от намерението си!

— Добре! В Багдад ще реша какво да правя, но дали ще отида или не, можеш да бъдеш сигурен Хасан Арджир-мирза, че домочадието ти ще е в пълна безопасност.

С това разговорът ни приключи.

Останахме на това място още пет дни и тръгнахме едва когато бяхме убедени, че всичките ни спътници напълно са възстановили силите си. Ездата през планините мина благополучно, а и макар че не се бях надявал, успяхме да прекосим и равнината, без да срещнем враждебно настроени араби, което обаче се дължеше повече на нашата предпазливост, отколкото на добрата воля на бедуините.

Зад Бени Сеид, на четири часа път северно от Багдад, спряхме за почивка до един канал. Оттук аз трябваше да продължа за Гадхим, за да говоря с мирза Селим ага, на когото Хасан Арджир бе поверил имуществото си. Малката ни група се установи на такова място, където нямаше опасност от среща с други хора. Първо помогнах при подготовката на бивака, а после Хасан ми даде писмото, което трябваше да ми служи като легитимация.

— Дали Селим ага наистина охотно ще се съгласи с всичко? — попитах го аз.

— Той е длъжен да ти се подчинява, все едно че аз съм пред него. Ще приемеш от него всичко, което му е поверено, и щом повече нямаш нужда от него, веднага ще го изпратиш при мен с мъжа, когото ще ти дам да те придружава. Аз ще остана да чакам тук, докато се върнеш. Ще продадеш всичките ми вещи и ще бъда съгласен с това, което направиш.

Англичанинът видя подготовката за тръгването ми на път и каза:

— В Багдад ли отивате, мистър? Идвам с вас!

Не можех да му възразя. Но с мен искаше да тръгне и още един човек, а именно Халеф. Това обаче бе невъзможно, защото го изискваше сигурността на бивака.

Ние с Линдси потеглихме и след два часа стигнахме до третия завой на Тигър от горната страна на Багдад, в чиято дъга от другата страна на реката е разположен Гадхим. Отклонихме се надясно от пощенския път, водещ за Киркук, Ербил, Мосул и Диарбекир, минахме край намиращата се там голяма тухларница и се прехвърлихме през реката. Яздейки из приветливи палмови градини, стигнахме до Гадхим, населен главно с перси шиити.

Това градче се намира на „свещена“ земя, защото там е гробът на имам Муса Ибн Джафер. Този известен човек тръгнал на поклонение към Мека и Медина с халиф Харун ал Рашид. В последния град той приветствал гроба на Пророка с думите:

„Здравей, татко!“, докато халифът направил това само с думите „Здравей, братовчеде!“ „Какво, ти искаш да се изкараш по-близък с Пророка от мен, неговия приемник!“ — извикал Харун ядосан и оттогава толкова намразил @Рашид, колкото преди това го уважавал и предпочитал пред другите. Муса Ибн Джафер бил хвърлен в затвора, където завършили дните му. Но след смъртта му на гроба му бил издигнат великолепен храм, чиито кубета с четири минарета са покрити с истинско злато.

Гадхим е известен също и с една специфична за европейските страни придобивка, чието присъствие в това обкръжение е неестествено: а именно наличието на конски трамвай, чиято начална спирка е от Арсенала на Багдад. Той бил създаден от реформаторски настроения губернатор Мидхат паша, играл по-късно първостепенна роля в Стамбул. Ако този мъж не е бил отзован от поста си на главен наместник на Ирак, Месопотамия щеше да има железница, свързваща страните по Тигър и Ефрат с главните градове на Сирия, та дори и с Константинопол. За съжаление това изключително важно начинание е останало само проект. Това, че Мидхат паша е трябвало да събира с камшик дори и заинтересованите от конския трамвай свои привърженици, е много ярка илюстрация за стабилността на мохамеданството.

Персите, населяващи Гадхим, са предимно търговци и продавачи, които всеки ден ходят по работа в Багдад. За да намеря агата сред всичкия този народ, трябваше да отида в някоя странноприемница, с каквито в Багдад беше пълно, а и в Гадхим имаше няколко.

Беше по обяд през юли и сигурно температурата на въздуха беше най-малко трийсет и пет градуса по Ремюр.^[1] Въздухът над града беше почти непрогледен и хората, които срещахме, бяха със забулени лица. В една от уличките се натъкнахме на мъж с богато персийско облекло; яздеше бял кон с решма, една от онези скъпи персийски сбруи, с които могат да кичат конете си само най-големите богаташи. В сравнение с този мъж приличахме на жалки разбойници.

— Ез анджа, чепу раст! (Махнете се, дръпнете се вдясно!) — извика ни той, като направи жест на отвращение.

Всъщност аз яздех съвсем близо до англичанина, но уличката беше достатъчно широка, за да може персиецът да мине покрай нас. И все пак щях да изпълня желанието му, ако си беше спестил този жест.

— Имаш място! — отвърнах му аз. — Давай! Вместо да мине покрай нас, той обърна белия си кон напречно и каза:

— Сунитска свиня, не знаеш ли къде се намираш! Дръпни се, иначе камшикът ми ще ти покаже пътя!

— Опитай се!

Той измъкна камшика от камилска кожа и замахна, но не можа да ме улучи, защото жребецът ми префуча край него с голям скок, а аз му стоварих такъв юмрук в лицето, че въпреки ориенталското си седло той излетя от коня. Смятах спокойно да продължа пътя си, без да се занимавам повече с мъжа, но освен проклятието му чух зад гърба си и вика на слугата, който Хасан Арджир-мирза бе изпратил да ни придружава:

— Аз барай ходех — за бога, това е мирза Селим ага! Обърнах се веднага. Агата отново седеше на коня си и беше извадил кривата си сабя. Едва сега той позна слугата.

— Араб, ти ли си! — извика той. — Как се озова при тези нашиестан, Аллах да ги прокълне!

Не дадох възможност на слугата да обяснява, а сам отговорих:

— Затваряй си устата! Ти мирза Селим ага ли си?

— Да — отвърна той моментално, изненадан от тона ми.

Приближих коня си плътно до неговия и полугласно казах:

— Пратеник съм на Хасан Арджир-мирза. Заведи ме в къщата си!

— Ти ли? — попита той учудено, като ме измери с поглед. После се обърна към слугата и попита: — Вярно ли е?

— Да — отвърна му той. — Този ефенди е Кара Бен Немзи и ти носи писмо от нашия господар.

Агата още веднъж ни изгледа с подигравка и високомерно презрение, а после каза:

— Ще прочета писмото, а после ще говорим за удара, който ми нанесе. Следвайте ме, но на разстояние, за да не осквернявате погледа ми.

Значи този човек беше шах-суарът, довереникът, напуснал офицерския си пост в персийската армия, на когото Хасан бе поверил скъпоценностите си и дори сърцето на Бенда. В миговете на откровение мирзата ми бе казал и това. Бедното момиче! Ако агата наистина беше шах-суар, тоест изключителен ездач, трябваше да умее да преценява мъжете по конете им, а в това отношение той не можеше да нарече негодник нито мен, нито Линдси. А и като беглец не бе особено разумно от негова страна да парадира с блясък и надменност, каквито не би показал дори много по-вишестоящ от него. И през ум не ми минаваше да насърчавам високомерието му, затова дадох знак на Линдси и застанахме от двете му страни.

— Куче — заплаши той, — отдръпни се назад, иначе ще заповядам да те набият с камшик!

— Млъкни, биуакуф^[2] — отговорих аз спокойно, — да не получиш още един юмрук по муцуната. Който язди коня на господаря си, трябва да се държи изискано. Налага се да ми позволиш да те науча на учтивост.

Той не отговори и отново дръпна пред лицето си покривалото, което се бе смъкнало по време на падането му. Заради това покривало слугата не можа да го познае веднага.

Пътят водеше през безброй тесни улички, докато накрая Селим ага спря пред един нисък зид, в който бе пробит отвор, закрит само с няколко дъски. Отвори ни един човек. Като влязохме в двора, видях няколко камили, които лежаха на земята и дъвчеха „камилски яйца“ — големи топки от ечемик и памуково семе, с които в Багдад хранят тези животни. Край тях лежаха или се шляеха лениви хора, но като видяха агата, се изпънаха в почтителна стойка. Както изглеждаше, този дребен командир умееше да вдъхва респект.

Той предаде коня си на тези хора, а ние поверихме нашите животни на дошлия с нас слуга. После агата влезе с нас в къщата, намираща се в задната част на двора. По странична стълба слязохме в един от онези сардауби,^[3] които при тукашната жега са неизбежна необходимост. Стените на това четириъгълно помещение бяха покрити с меки, дебели декоративни рогозки, а на пода бе постлан прекрасен килим. Върху миндерлъка имаше масивен сребърен сервиз за кафе, а до него забелязах една изключително скъпа хука, а по стените наред с най-различни скъпоценни оръжия висяха накачени и няколко чибука за евентуални гости. В един старинен съд от китайски порцелан, представляващ дракон, имаше тютюн, а от средата на капака на сребърна верижка се спускаше шишенце, пълно със сусамово масло.

Според тукашните представи това бе истинска царска подредба, но не вярвах всички тези предмети да са собственост на агата.

— Селям алейкюм! — поздравих аз при влизането си. Линдси направи същото, но Селим не отговори. Той седна на миндера и плесна с ръце. Веднага се появи един от мъжете, които бях видял на двора, и му бе даден знак да запали хуката.^[4] Всичко това бе извършено с истинско ориенталско спокойствие и добросъвестност, а през цялото време, докато траеше тържествената процедура, ние стояхме до вратата като глупави момчета. Най-сетне славното дело бе приключено и слугата се отдалечи, но, разбира се, за да застане веднага зад вратата и да подслушва какво ще се говори. Изглежда, агата най-сетне реши, че е дошло време отново да ни удостои с вниманието си. Той изпусна във въздуха няколко големи кълба дим и попита:

— Откъде идвате?

Този въпрос бе напълно излишен, защото вече го бе узнал от слугата, на когото това му влизаше в задълженията. Все пак реших заради сестрата на мирзата по възможност да избягвам понататъшните търкания и му отговорих:

— Пратеници сме на Хасан Арджир-мирза.

— Къде е той?

— Близо до града.

— Защо не дойде сам?

— От предпазливост.

— Какви сте вие?

— И двамата сме франки.

— Гяури? Ах! Какво правите в тази страна?

— Пътуваме, за да опознаваме градове, села и хора.

— Много сте любопитни. Такова невъзпитание само при кафирите^[5] може да се срещне. Как попаднахте на мирзата?

— Срещнахме го.

— Това и аз го знам! Къде го срещнахте?

— В кюрдските планини. Вървяхме с него дотук. Нося ти писмо от него.

— Хасан Арджир-мирза е постъпил много лекомислено, като ви е казал името си и е поверил писмо на хора като вас. Аз съм правоверен и не мога да го взема от ръцете ви. Дайте го на слугата, когото ще извикам!

Това бе повече от безочие, но все пак спокойно казах:

— Не смятам мирзата за лекомислен и те моля сам да му кажеш мнението си. А между другото той никога не е използвал посредник, за да вземе нещо от ръцете ни.

— Млъкни, кафир! Аз съм мирза Селим ага и правя каквото ми харесва! Познавате ли всички, които са при мирзата?

Аз потвърдих и той продължи да пита дали е имало там и жени и колко.

— Две господарки и една прислужница — отговорих аз.

— Вие видяхте ли ги?

— Няколко пъти!

— Много непредпазливо от страна на мирзата. Окото на един неверник не бива да вижда дори и дрехата на жената!

— Кажи го сам на мирзата!

— Млъкни, безсрамнико! Не ми трябват съветите ти! Чухте ли гласовете на жените?

Този грубиян поставяше търпението ми на изпитание.

— В нашата страна не се пита така открито за чуждите жени. Не е ли така и при вас? — отвърнах му аз.

— Как се осмеляваш? — сряза ме той. — Внимавай! Имам да си отмъщавам и за удара! Ще го направя по-късно. Сега ми дай писмото!

Той отново плесна с ръце. Слугата се появи, но аз не му обърнах внимание. Извадих писмото от пояса си и го подадох на агата.

— Дай го на него! — заповяда той, сочейки слугата. — Разбра ли?

— Добре, тогава си тръгвам! Сбогом, мирза Селим ага! — Обърнах се. Англичанинът направи същото.

— Стойте, спрете! — извика агата, а на слугата си заповяда:

— Не ги пускай да излязат!

Вече бях стигнал до вратата и мъжът ме хвана за ръката, за да ме задържи. Това беше прекалено. Разбира се, сър Дейвид Линдси не можеше да разбере съдържанието на разговора ни, но по тона и израженията на лицата ни схвана, че не сме си разменили особено учтиви любезности. Той сграбчи мършавия персиец през кръста, вдигна го във въздуха и го запрати на другия край на стаята, така че той се блъсна в агата и го събори на земята.

— Правилно ли постъпих, мистър? — попита той после.

— Yes! Well!

Агата скочи и грабна сабята.

— Кучета! Ще ви отрежа главите!

Време беше вече да дадем добър урок на агата. Пристъпих към него и така го ударих по ръката, че той изпусна сабята и тогава го хванах за раменете.

— Селим ага, не е по силите ти да вземеш главите ни. Седни и оттук нататък бъди покорен. Ето ти писмото и ти заповядвам веднага да го прочетеш!

Натиснах мъжа да седне върху възглавниците и пъхнах писмото между пръстите му. Той бе смаян и ме гледаше съвсем слисано в лицето, но не се осмеляваше да ми се противопостави. Като се обърнах, забелязах, че храбрият слуга бе предпочел хладнокръвно да се оттегли назад. Беше изчезнал, но щом плеснах с ръце, той се осмели да провре глава през отвора на вратата.

— Влез! — заповядах аз.

Той се подчини, но остана до вратата, готов за скок.

— Донеси ядене и кафе! Веднага!

Слугата първо учудено погледна към мен, а после — въпросително към агата, но аз го хванах за ръката и го помъкнах към стената, където бяха окачени лулите. Това, изглежда, му хареса, защото той веднага взе два чибука, протегна ги към нас и ни подаде огън.

— А сега кафето! Но бързо!

Той моментално изчезна.

Седнахме на възглавниците, пушехме и чакахме, докато агата прочете писмото. Това ставаше бавно, но причината не бе в неумението му да чете, а в съдържанието на писанието, което, изглежда, не можеше да проумее и не знаеше как да постъпи.

Той беше красив, много красив мъж. Видях това едва сега, понеже имах достатъчно време да го огледам. Но около очите му вече се забелязваха онези дълбоки сенки, от които можеше да се направи извод за пропилените време и сили, а в чертите на лицето му имаше нещо неопределено, което след по-подробно проучване оставяше отблъскващо впечатление. Селим ага не беше мъжът, който може да направи Бенда щастлива.

Слугата се появи с малките кафени чашки, поставени върху златни филигранно изработени чинийки във формата на чашки за яйца. Вместо две чашки бе донесъл направо половин дузина, за да може веднага да се измъкне обратно. Изглежда, агата също бе разбрал какво трябва да прави. Той мрачно ме погледна и попита:

— Как беше името ти?

— Наричат ме Кара Бен Немзи.

— А как се казва другият?

— Дейвид Линдси бей.

— Всичко ли трябва да ти предам?

— Така каза мирзата.

— Няма да го направя.

— Прави каквото искаш, не мога да ти заповядвам.

— Ще се върнеш веднага при мирзата и ще му предадеш моя отговор.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото и ти не можеш да ми заповядваш, тъй като и аз мога да правя каквото пожелая.

— Добре! Тогава ще изпратя при него човек, но няма да напусна тази къща, докато не получа от него отговор.

— Пратеникът ти няма да може да намери мирзата.

— Но, Араб, който дойде с вас, сигурно знае мястото, където е господарят му!

— Знае го!

— Него ще изпратя.

— Той няма да отиде.

— Защо?

— Защото така искам. Хасан Арджир-мирза ме помоли да взема имуществото му от теб и да те изпратя при него с Араб. Така и ще направя. Араб ще се върне при господаря си само заедно с теб.

— Ти се осмеляваш да ме изнудваш?

— Да се осмелявам ли? Какво означава да се осмелявам, и то пред теб? Ако ми беше равен, щях да разговарям с теб по съвсем друг начин, но аз съм емир от Немзистан, а ти си само един незначителен ага от Фарс. Впрочем ти още не си се научил как да се държиш с истинските мъже. На улицата искаш да ти се прави място като на дефтертар, а в къщата си забравяш да отговориш на поздрава. Не ни покани да седнем, не ни предложи нито лули, нито тютюн; наричаш ни кафири, свине и кучета. А ти самият си червей в сравнение с господаря си, мирзата! С лъв бих се бил, но червея не закачам, щом му харесва да се въргаля в нечистотиите. Хасан Арджир-мирза ми предаде имуществото си, така че оставам тук. А ти прави каквото ти се казва!

— Ще се оплача от теб — каза той ядно.

— Нямам нищо против.

— Нищо няма да ти предам!

— Не е и необходимо, защото вече съм тук и съм поел всичко.

— Няма да пипнеш нищо от това, което ми е поверено!

— Ще се докосвам до всичко, което отсега нататък е в мои ръце. Ако ми пречиш, просто ще уведомя мирзата за това. Сега заповядай да ни донесат хубава храна, защото вече не съм само гост, но и господар на тази къща.

— Не е нито твоя, нито моя!

— Но ти все пак си я взел под наем. Не създавай затруднения. Щадя те, като ти позволявам да дадеш тази заповед, но ако не го направиш, аз сам ще се погрижа за това.

Той се видя натясно и стана.

— Къде? — попитах го аз.

— Отивам да поръчам яденето ви.

— Можеш да го направиш и тук. Извикай слугата!

— Пленник ли съм?

— Нещо такова! Оспорваш ми правата, така че трябва да ти попреча да напускаш това място, за да не предприемеш нещо, което няма да одобря.

— Господарю, ти не знаеш кой съм!

За първи път ме нарече господарю, явно бе загубил самоувереността си.

— Много добре знам — отвърнах аз. — Ти си мирза Селим ага и нищо повече!

— Аз съм довереник и приятел на мирзата. Пожертвах всичко, за да го следвам и да спася имуществото му.

— Много хубаво и похвално от твоя страна. Слугата трябва да е предан на господаря си. Сега ще дойдеш с мен при мирзата.

— Ще го направя веднага!

— Този мой спътник ще остане тук, а ти ще се погрижиш, да не му липсва нищо. Останалото ще реши Хасан Арджир.

Казах на англичанина какви ще бъдат задълженията му и това много му хареса, защото тук щеше да се чувства много добре, докато аз отново трябваше да се изложа на слънчевия пек вън. След като агата даде необходимите нареждания, излязохме на двора, където той отново се канеше да яхне скъпия си бял кон, купен в Гадхим с парите на мирзата.

— Вземи друг кон — казах му аз. Той учудено ме погледна и попита:

— Защо?

— За да не обръщаш вниманието върху себе си. Вземи този на слугата си!

Не ме интересуваше дали ми се сърди или не. Слугата Араб ни следваше. За да заблудя евентуалните преследвачи, тръгнахме към Мадхим, а после направихме завой на север.

Мадхим е представително градче на левия бряг на Тигър, на един час път северно от Багдад. Там е погребан имам Абу Ха-нифе, един от основателите на четирите ортодоксални направления на исляма. Към него се придържат целият молитвеник и ритуалите на османите. Първоначално върху гроба му е имало джамия, построена от селджукида Малек шах, но след като Сюлейман Първи завладял опърничавия Багдад, издигнал там дворец. Абу Ханиф бил отровен от мразещия го халиф Мансур. В днешно време хиляди шиити, ходят на поклонение на гроба му.

Докато стигнем до мястото, където се намираше бивакът на мирзата, изминаха два часа. Той много се учуди, като ме видя, но прие агата изключително сърдечно.

— Защо се връщаш и ти? — попита ме той после.

— Питай него! — отговорих аз, сочейки към Селим.

— Говори! — заповяда му Хасан. Агата извади писмото и попита:

— Господарю, ти ли написа това?

— Да, нали познаваш почерка ми! Защо питаш?

— Защото ми заповядваш да направя нещо, което нито съм очаквал, нито съм заслужил.

Жените седяха скрити зад клоните, за да видят Селим и чуят разговора ни.

— Какво не си очаквал? — попита Хасан Арджир.

— Че всичко, което съм спасил, трябва да предам на този чужденец.

— Този емир не е чужденец, а мой приятел и брат.

— А аз не съм ли твой приятел, господарю? Мирзата се стъписа, а после кратко отговори:

— Ти беше мой слуга, на когото се доверих, но кога съм ти давал правото да се наричаш мой приятел?

— Господарю, аз напуснах родината си, пожертвах бъдещето си, станах беглец, пазех и защитавах богатството ти! Като приятел ли съм се държал или не?

— Постъпил си така, както бих очаквал от всеки верен слуга и както щяха да постъпят всички тези други мъже. Думите ти ми причиняват болка, защото не съм предполагал, че ще смяташ задълженията си за заслуги. Не бях ли написал да се подчиняваш на този емир така, сякаш аз съм пред теб?

Гласът на мирзата звучеше много строго. Агата доста се смути, особено като забеляза жените, и се опита да намери извинение:

— Господарю, този човек ме удари, като ме срещна! — каза той. Мирзата ме погледна и се усмихна.

— Селим ага — каза той, — защо не го уби веднага? Как може да се оставяш да те обиждат! Защо те удари?

— Срещнахме се на улицата и аз му заповядах да се махне от пътя ми. Той не го направи, а ме удари в лицето така, че паднах на земята.

— Вярно ли е, емир? — попита ме мирзата.

— Така беше. Още не го познавах, а слугата ти не можа да го разпознае, защото беше с покривало пред лицето. Яздеше великолепен бял кон, на който беше сложил твоята яшма, и го помислих за могъщ господар. Заповяда ни да се дръпнем от пътя му, въпреки че имаше достатъчно място, а тонът му беше като на падишах. Познаваш ме, мирза. Обичам да бъда учтив, но когато и другите са учтиви с мен. Затова му отговорих, че има място. Той грабна камшика, нарече ме свиня и искаше да ме удари. Наистина в следващия миг се озова на земята, а после за съжаление със закъснение разбрах, че това е човекът, при когото ме изпращаш. Това е всичко, което имам да ти казвам. Говори с него и ако имаш нужда от мен, изпрати да ме извикат.

Отидох при конете, за да побъбря с Халеф.

След половин час Хасан Арджир-мирза ме потърси. По лицето му бе изписано дълбоко негодувание.

— Емир — каза той, — този час бе много мрачен за мен. Ще простиш ли на този непредпазлив Селим?

— Ако ти искаш, да! Какво реши?

— Той няма да се върне повече с теб.

— Така и предполагах.

— Ето ти списък на нещата, които съм му предал. Носеше го със себе си. Ще оцениш и продадеш предметите. Съгласен съм с всичко, което ще направиш, защото знам, че е трудно да се намерят купувачи за толкова кратко време. После ще освободиш слугите ми и ще им платиш толкова, колкото съм ти написал тук. Парите вече съм сложил в дисагите на коня ти. Кога трябва да тръгна за Кербела?

— Днес е първи мохарем, а на десети има празник. За да стигнеш от Багдад до Кербела ти трябват четири дни, а е добре човек да е там един ден по-рано. Значи на пети този месец е най-подходящото време.

— Тогава се налага да се крия тук още четири дни!

— Не. Ще се намери някое място в града, където ще можеш да се приютиш с хората си. Ще се погрижа за това! Ще задържиш ли нещата, които имаш при себе си сега?

— Не, те също ще бъдат продадени!

— Тогава по-добре още днес ми дай всичко, от което можеш да се лишиш, и ми кажи цената. В Багдад има много богати хора. Вероятно ще намеря някой персиец или арменец, който да купи всичко наведнъж.

— Емир, цената ще е цяло състояние!

— Остави това на мен! Ще гледам да продавам така изгодно, сякаш е мое.

— Вярвам ти. Ела да проверим товарите!

Отвориха пакетите и пред смаяния ми поглед блеснаха най-отбрани съкровища и скъпоценности, каквито никога досега не бях виждал в такова изобилие. Изготвен беше и списък, а после мирзата определи цената. Тя беше много ниска, но ако се вземеше истинската стойност на предметите, наистина се получаваше сума, представляваща цяло състояние.

— Какво ще правиш сега с хората си, мирза? — попитах аз.

— Ще ги възнаградя и ще ги освободя веднага щом си намеря жилище.

— За колко души?

— За мен и агата, за жените и прислужницата им. После ще си наема слуга, който не ме познава.

— Надявам се, че ще мога да ти осигуря всичко това. Заповядай да товарят!

— Колко камилари ще вземеш със себе си? — попита той после.

— Нито един. Ние с Халеф сме достатъчни!

— Не може, емир! Няма да успееш да се справиш сам с всичко!

— Защо? Трябва ли да вземам хора, които после само ще ми създават трудности в Гадхим или Багдад?

— Прави каквото си намислил.

Камилите бяха натоварени и вързани така, че трябваше да вървят една зад друга. Готови бяхме да потеглим.

— Дай ми някакво писмо, което да ме легитимира пред хората ти — помолих аз мирзата.

— Ето, вземи пръстена ми с печата!

Още не ми се бе случвало да нося скъпоценния пръстен на някой персийски големец, но прилегна много добре на пръста ми и малкият ни керван потегли. Агата не се виждаше никъде, а и аз нямах никакво желание да се сбогувам с него.

Този път ни трябваше повече време, за да стигнем до Тигър и да го преминем, но всичко мина благополучно.

Като влязохме в двора с натоварените камили, персите се учудиха. Веднага извиках всички да се съберат, показах им пръстена на господаря им и им казах, че трябва да ми се подчиняват, както преди това на агата. Тази промяна, изглежда, не ги натъжи особено.

Разбрах, че къщата е собственост на богат търговец на едро, който живеел от другата страна на Багдад, в западното предградие, близо до медресето „Мостанзирс“. В едно приземно помещение се намираха товарите, които агата беше поставил под надзор. Наредих да занесат там и новодокараните вещи и реших да направя пълен оглед на всичко едва на другия ден, тъй като вече бях доста уморен.

Като проверих дисагите си, намерих парите, които мирзата бе сложил вътре. Това бяха новоизсечени томани и бяха най-малко четири пъти повече от сумата, която трябваше да изплатя. Поверих надзора над прислугата на Халеф и тръгнах да търся англичанина.

Той се бе изтегнал върху мекия миндер в сардауба. Носът му се движеше в такт с дишането му, а от широко отворената му уста се разнасяше провлечено хъркане.

— Сър Дейвид!

Той ме чу веднага, скочи и извади ножа.

— Кой тук? О! Ах! All right! Вие ли сте, мистър?

— Yes! Как сте?

— Добре! Превъзходно! Много хубаво тук в Гадхим!

— Вижте ме как се потя! Зноят навън е адски!

— Well! Елате и вие да спите!

— Имаме друга работа. Но първо искам най-сетне да се наям.

— Плеснете с ръце, и слугата ще дойде.

— Вие пробвахте ли вече?

— Yes! Но за съжаление не можах да го разбера. Искам му бира, той ми носи брашнена каша, искам шери, донесе ми фурми. Ужасно!

— Тогава да видим дали на мен ще ми провърви. Плеснах с ръце и веднага се появи един от онези слуги, които преди това бяха обслужвали агата. Най-напред му казах, че съм поставен на мястото на мирза Селим ага.

— Господарю, заповядай как да те наричам! — отвърна той.

— Към мен ще се обръщаш с емир, а този мирза ще наричаш бей. Веднага се погрижи да ни донесат храна.

— Какво искаш да ядеш, емир?

— Каквото има. Не забравяй прясната вода! Ти ли си готвачът?

— Да, емир. Надявам се, че ще бъдеш доволен от мен.

— Как ти плащаше агата?

— Казвах от колко пари имам нужда и той ми ги даваше на всеки два дни.

— Добре, тогава и ние ще правим така. Сега върви!

След малко пред мен бе поставен богат избор от основните храни и деликатеси, които можеха да се намерят в Багдад, а добрият Линдси бей отново седна да яде.

— Освободихте ли се от онзи мошеник, агата? — осведоми се той.

— Да, за известно време ще остане при господаря си. Страхувам се, че се кани да си отмъсти.

— Страхливец! Но знаете ли какво ще направим, след като се наядем? Ще отидем до Багдад с конския трамвай и ще си купим дрехи.

— Съгласен съм, защото това е крайно наложително. Тъкмо ще мога да събера и сведенията, които са ми още по-необходими. Търся купувач за скъпоценностите на мирзата, с каквито натоварих и докарах още няколко камили.

— Ах! Ох! Какъв е товарът?

— Чудесни неща, които ще бъдат продадени на безценица.

— Назовете ми някои от тях!

Взех съставения на персийски език списък и му го прочетох.

— Ох! Ах! — извика той. — Колко ще струва?

Казах му сумата.

— Толкова ли струват?

— Като за приятел двойно повече.

— Well! Добре! Хубаво! Не е необходимо да търсите! Знам един човек, който ще купи стоката!

— Кой е? Вие ли?

— Дейвид Линдси! Yes!

— Възможно ли е, сър! О, тогава ще снемете голям товар от плещите ми! Но как стои въпросът с парите, сър? Мирзата естествено ще иска да му бъде платено веднага.

— Пари ли? Пфу! Има пари! Дейвид Линдси бей има толкова!

— Чудесно! Значи това е решено, но е само половината. Има още толкова, имам предвид нещата, които досега са били поверени на агата.

— Много ли са?

— Първо трябва да видим. Имам списък у мен и утре ще отворя вързопите, за да преценя стойността им или да накарам да я оценят. Едва тогава ще знам колко да ви поискам.

— Хубави неща ли са?

— Разбира се! Вижте, там има например сарацински ризници, три броя, скъпоценна рядкост за всяка колекция. Мечове, изковани от лахорска^[6] стомана, която е още по-скъпа от дамаската; четири шишета истинско розово масло, златни и сребърни брокати, истински килими, персийски шалове, цели бали с най-редки коприни и т.н. Освен това има и антики с неоценима стойност. Който купи тези неща и ги продаде на европейския пазар поединично, ще направи голяма търговия.

— Търговия ли? Ох! Ах! И през ум не ми минава! Купувам всичко за себе си!

— Всичко ли, сър? И нещата от този списък ли?

— Yes!

— Но, сър, помислете за огромната сума!

— Огромна ли? За вас, но не и за сър Дейвид Линдси. Знаете ли колко имам?

— Не. Още не съм ви питал за състоянието ви.

— Тогава си трайте! Състоянието ми е добро, много добро! Yes!

— Разбира се, бих могъл да си представя, че сте милионер, но и един милионер ще се замисли, ако трябва да даде такава сума наведнъж дори и заради удоволствието си.

— Няма значение! Знам каква е стойността! Наистина в момента няма толкова пари в себе си, за да платя всичко, но тук имам познати. Ще напиша документи, подписва с Дейвид Линдси и получава много пари. Well! Ще разгледаме утре.

— Добре. Няма да вземам страна в сделката, защото вие сте ми приятел също както и мирзата. Ще доведа вещи лица да оценят всичко, а после ще преговаряме.

— Well! Хайде сега в града, за да станем нови хора!

— Вземете си един чибук, сър. Трябва да идем на пазара като истински мюсюлмани.

След като казах на Халеф, че ще се върнем още преди падането на вечерта, тръгнахме да търсим конския трамвай. Той беше доста разбит. Прозорците бяха изпочупени, възглавниците на седалките ги нямаше, а вагоните се теглеха от четири дръгливи кранти, които не биха могли да бъдат наречени по друг начин освен „подвижни скелети“. Но все пак стигнахме до Багдад без премеждия.

Разбира се, веднага се отправихме към пазара за дрехи, който по-късно напуснахме като съвсем нови хора. Не можах да попреча на Линдси да плати и моите дрехи. Той купи всичко необходимо и за Халеф и го даде на един млад арабин, който веднага предложи услугите си да го носи, щом ни видя да излизаме от магазина.

— Сега къде, мистър? — попита Линдси.

— Вино, кафене! — отговорих аз.

Линдси потвърди съгласието си с доволна усмивка и като пообиколихме тук-там, намерихме това, което желаехме. Тъй като не бе възможно да натоварим арабина с всичко, което купихме, дадохме адреса си на търговеца и го помолихме да изпрати всичко там. После потърсихме едно по-отдалечено кафене, за да се обръснем и изобщо да се разкрасим, обградени от аромата на мока и персийски тютюн.

Носачът ни бе седнал точно пред вратата. Облеклото му се състоеше единствено от една препаска около кръста, но се държеше като крал. Съвсем сигурно бе, че е роден свободен бедуин. Какво бе накарало този син на пустинята да стане хамалин? Физиономията му толкова живо ме заинтересува, че му махнах да дойде да седне до мен.

Той го направи с достойнството на човек, съзнаващ цената си, и пое лулата, която поръчах да му донесат. После започнах:

— Ти не си турчин, а свободен ибн араб. Мога ли да те попитам как се озова в Багдад?

— Пеша и на кон — отговори той.

— Защо носиш товарите на другите?

— Защото трябва да живея.

— Защо не остана при братята си?

— Тар ме прогони.

— Значи те прогони някой отмъстител?

— Не, аз съм отмъстителят.

— И врагът ти е избягал в Багдад?

— Да. Търся го и го чакам вече две години.

Значи заради кръвно отмъщение се бе унижил до слуга този горд арабин!

— От кои земи идваш?

— Защо разпитваш толкова, господарю?

— Защото пътувам из всички ислямски страни и бих искал да разбера дали вече съм бил и в твоята родина.

— От Кара съм, там, където Уади Монтиш се влива в Уади Кирбе.

— От областта на Събан в Белад Бени Иса? Там още не съм бил, тепърва ще посещавам тази страна.

— Ако си верен син на Пророка, ще бъдеш добре дошъл там.

— Има ли и други хора от твоята страна тук?

— Един-единствен, но иска да се връща вкъщи.

— Кога ще напусне Багдад?

— Веднага щом намери възможност. И него тар го доведе в Дар ас Салам.^[7]

— А дали би се съгласил да ни служи, като водач до родината си?

— Не само като водач, но и като делил, който изцяло ще се грижи за вас.

— Мога ли да говоря с него?

— Днес и утре не, защото замина за Докала, откъдето ще се върне през близките дни. Ела вдругиден в това кафене, и аз ще го доведа.

— Ще ви очаквам. Тъй като вече от две години си в Багдад, сигурно добре познаваш града?

— Дори всяка къща, господарю.

— А знаеш ли някоя къща, в която човек спокойно може да живее на хладно, да влиза и излиза, когато си иска, без да го притесняват?

— Знам такава къща.

— Къде се намира?

— Недалеч от тази, в която живея аз, в палмовите градини в южния край на града.

— Кой е нейният господар?

— Един благочестив талеб, който живее там сам и не би пречил на никой наемател.

— Далеч ли е дотам?

— Ако вземеш магаре, ще стане по-бързо.

— Иди тогава да поръчаш три магарета. Ще ни заведеш да видим къщата.

— Само две ти трябват, господарю, аз ще вървя.

Не мина много време, и пред вратата застанаха двете магарета заедно с водачите им. Бяха бели, а за Багдад това бе нещо обичайно. Досега бяхме седели с англичанина — обърнати с гръб един към друг, защото процесът на разкрасяване, на който се бяхме подложили, не позволяваше друго разположение. Когато най-сетне бръснарят ми свърши, а и този на англичанина, плесна с ръце в знак, че е приключил делото си, ние се обърнахме едновременно един към друг и едва ли е имало някога две лица, които да са били в такава дисхармония едно спрямо друго, както в този момент нашите. Линдси извика от изненада, но аз не успях да се сдържа да не избухна в смях.

— Какво смешно има, мистър? — осведоми се той.

— Поискайте огледало!

— А как е огледало на тукашния език?

— Аня.

— Well! — каза той и се обърна към бръснаря: — Pray, the аня!

Човекът сложи едно огледало пред лицето му и вече бе абсолютно невъзможно да не се разсмея с пълен глас, наблюдавайки физиономиите на джентълмена. Човек трябва да си представи едно продълговато, тясно, сбръчкано от слънцето лице, в чиято долна половина висеше червеникаворуса брада, широката уста, с отвор — голям в този момент колкото тунела в планината Гагхард; дългия нос, размерите на който се бяха увеличили три пъти заради алеповата цицина, а отгоре блестеше напълно обръснатото му бяло теме, в чийто център се мъдреше една-единствена плитчица. Към всичко това прибавете и красноречивите му физиономии! Дори бедуинът едва сдържа смеха си, но не и усмивката си.

— Ужасно! Отвратително! — извика сър Дейвид. — Къде ми е револверът? Ще го застрелям този! Ще го промуша!

— Не се горещете, сър! — помолих го аз. — Този добър човек и понятие не е имал, че сте англичанин. Взел ви е за мюсюлманин и затова ви е оставил само една плитчица!

— Well! Правилно! Но тази физиономия! Ужасно!

— Успокойте се, сър. Тюрбанът ви ще скрие всичко, а преди да се върнете в старата Англия, четината ви отново ще порасне.

— Четина ли! Охо, мистър! Но защо вие изглеждате толкова добре, въпреки че и на вас са ви оставили само една плитка?

— Зависи от расата, сър. Немецът навсякъде се чувства добре.

— Yes! Правилно! Веднага се забелязва! Колко струва всичко това?

— Аз давам десет пиастъра.

— Десет пиастъра? Да не сте луд? Глътка лошо кафе, две дръпвания от смрадлив тютюн и съсипана глава — десет пиастъра!

— Спомнете си, че изглеждахме като диваци, а сега!

— Yes! Ако ви види сега старата Алуа, от удоволствие ще изтанцува един менует! Да се махаме оттук! Но накъде?

— Ще наемем някоя вила извън града. Този бедуин ще ни води. Ще яздим двете бели магарета отвън.

— Well! Хубаво! Напред!

Излязохме от кафенето и яхнахме малките, но много силни и издръжливи животни. Краката ми почти се влачеха по земята, а острите колена на англичанина стърчаха на височината на раменете му. Отпред тичаше бедуинът и безпощадно удряше с тоягата си наляво и надясно, ако някой се осмелеше да се изпречи на пътя ни. След него се движехме ние, двамата ездачи, клечащи върху магаретата като маймуни върху камили, а зад нас бяха притежателите на животните, които ги налагаха отзад с тояги и прегракнало крещяха. Така препускахме през сокаците, докато улиците свършиха и къщите оредяха. Бедуинът спря пред един висок зид и ние слязохме от магаретата. Седяхме пред една тясна портичка, по която водачът ни удряше с един камък с всичка сила. Докато я отворят, мина много време, после се появи бледо старческо лице.

— Какво искате? — попита човекът.

— Ефенди, този чужденец иска да говори с теб — обясни водачът ни.

Малките сиви очички на стареца се впиха в мен, после беззъбата уста се отвори и треперещият му глас каза:

— Влез, обаче сам!

— Този емир също ще дойде — отвърнах аз, сочейки англичанина.

— Добре, но само той, защото е емир.

Влязохме и портата се затвори зад нас. Мършавите крака на стареца бяха пъхнати в чифт огромни пантофи и той ги влачеше пред нас, минавайки през великолепна морава, над която се полюшваха ветрилообразните листа на палмите. Той спря пред една красива къщичка.

— Какво искате? — попита ни старчето.

— Ти ли си притежателят на тази прекрасна градина и имаш ли жилище за даване под наем?

— Да. Искате ли да го наемете?

— Вероятно да, но първо искаме да го видим!

— Тогава елате! Бурза з пиорунами! (Къде ми е ключът!) Докато той търсеше ключа из всички джобове на кафтана си, аз успях да се съвзема от учудването, обзело ме, като чух стария турчин да ругае на полски. Накрая той намери изгубения ключ, заврян в решетката на прозореца, и отвори вратата.

— Влезте!

Минахме през едно хубаво коридорче, в дъното на което имаше водеща нагоре стълба. Отдясно и отляво имаше врати. Старецът отвори една от тях от дясната страна и ни въведе в просторна стая. В първия момент помислих, че е тапицирана в зелено, но после забелязах, че от високи корнизи надолу се спускат зелени завеси, а какво се криеше зад тях, лесно отгатнах, като плъзнах поглед по дългата маса в средата на помещението — тя беше отрупана с книги, а точно срещу мен лежеше отворена не друга, а… една стара нюрнбергска библия в картини. Бързо пристъпих напред и сложих ръка върху нея.

— Библията! — извиках аз на немски. — Шекспир, Монтескьо, Русо, Шилер, лорд Байрон! Как са се озовали тук!

Това бяха заглавията само на някои от многото книги, които видях. Старецът отстъпи назад, плесна с ръце и попита:

— Какво! Вие говорите немски?

— Както чувате!

— Немец ли сте?

— Да. А вие?

— Поляк съм. А другият господин?

— Англичанин. Името ми е…

— Моля, не назовавайте сега имена — прекъсна ме той. — Нека, преди да се представим един на друг, да се опознаем.

Той плесна с ръце по ориенталски обичай, но се наложи да го повтори няколко пъти и най-сетне вратата се отвори. Появи се едно дебело и лъснало от мазнина същество, каквото рядко може да се срещне.

— Аллах акбар, пак ли! — простенаха дебелите му устни. — Какво искаш, ефенди?

— Кафе и тютюн!

— Само за теб ли?

— За всички.

— Толкова много ли?

— Изчезвай!

— Уаллахи билляхи, таллахи, ама че си, ефенди!

С тази въздишка загадъчното същество се заклатушка навън.

— Какво е това чудовище? — попитах аз малко нетактично.

— Моят слуга и готвач.

— О, ужас!

— Да, обикновено той изяжда и изпива всичко, а каквото остане, дава на мен.

— Това е повече от фатално!

— Свикнал съм. Беше мой слуга още докато бях офицер. Не можете да определите възрастта му. Той е само една година по-млад от мен.

— Били сте офицер?

— На служба в Турция.

— И сега живеете сам в тази къща?

— Сам!

Старият човек бе обладан от дълбока тъга. Той ме заинтригува.

— А говорите ли и английски?

— Учил съм като млад.

— Хайде тогава да разговаряме на този език, за да не скучае приятелят ми!

— С удоволствие! Значи наистина сте дошли да видите жилището ми? Кой ви каза за мен?

— Говориха ни не за вас, а за вашата къща. Арабинът, който ни доведе, ни осведоми. Той е ваш съсед.

— Не го познавам, не се интересувам от никого тук. Само за себе си ли търсите квартира?

— Не. С нас пътуват още двама мъже, две жени и една прислужница.

— Четирима мъже… две жени… хм! Звучи малко романтично!

— Така е! Ще ви обясним веднага щом свършим с огледа на жилището.

— То едва ли ще събере толкова много хора — а, ето идва кафето!

Шишкото се появи със зачервено като череша лице. Върху двете си дебели ръце балансираше огромна представителна табла, на която имаше три димящи чаши, а до всяка от тях лежеше по един стар чибук и купчинка тютюн, който едва ли щеше да стигне за напълването им и по веднъж.

— Ето — изпъшка той, — кафе за всички!

Бяхме седнали на дивана и взехме таблата от ръцете му, защото на него му бе абсолютно невъзможно да се наведе към нас. Господарят му първо опря устни в чашата.

— Хубаво ли е? — попита шишкото.

— Да.

Англичанинът направи същото.

— Харесва ли ви? — осведоми се отново шишкото.

— Пфу!

Линдси изплю помията, а що се отнася до мен, аз просто бутнах чашката настрани.

— Не ви ли харесва? — попита ме шишкото.

— Опитай го сам! — отговорих му аз.

— Машаллах, аз не пия такова! После домакинът ни посегна към лулата.

— Но вътре още има пепел! — укори го той.

— Да, преди това пуших от нея! — отвърна шишкото.

— Тогава трябваше отново да я почистиш!

— Дай я!

Той дръпна лулата от ръцете на господаря си, изтръска пепелта пред вратата и се върна.

— Ето? Сега можеш да я напълниш, ефенди!

Старецът се подчини на слугата си, но докато я пълнеше, си спомни, че ние изобщо не се бяхме докоснали до поднесеното. Затова реши да ни предложи най-доброто от това, което притежаваше, и заповяда:

— Ето ти ключа от мазето. Слез долу!

— Добре, ефенди. Какво да донеса?

— Виното.

— Виното ли? Аллах керим! Господарю, на дявола ли искаш да продадеш душата си. Да не искаш да си прокълнат и да идеш в най-дълбоката пропаст на ада? Пий кафе или вода! И двете запазват погледа бистър, а душата благочестива, а който пие шараб,^[8] е обречен на най-голяма мизерия и гибел!

— Върви!

— Ефенди, не ми причинявай болката да узнавам, че си в ноктите на дявола!

— Млъкни и се подчинявай! Долу има още три бутилки, донеси ги всичките!

— Тогава ще се подчиня, но Аллах ще ми прости, не съм виновен за анатемосването ти.

Той излезе през вратата.

— Оригинален тип! — отбелязах аз.

— Но е верен, въпреки че не щади запасите. Единствено над виното няма власт. Давам му ключа само когато ми се пие вино и щом донесе бутилката, веднага ми го връща.

— Много мъдро разпореждане, но…

Не можах да се доизкажа, защото шишкото отново се появи, пухтейки като локомотив. Носеше под мишниците си по едно шише, а третото държеше в дясната си ръка. Наведе се доколкото му бе възможно и остави бутилките пред краката на господаря си. Прехапах си устните, за да не избухна в смях: две от шишетата бяха съвсем празни, а третото бе пълно едва до половината. Господарят му слисано го погледна в лицето.

— Това ли е виното? — попита той.

— Последните три шишета!

— Но те са празни?

— Бом мош! (Съвсем празни!)

— Кой изпи виното?

— Аз, ефенди.

— Ти луд ли си? Да изпиеш на един дъх две и половина бутилки вино, предназначено за мен и скъпите ми гости!

— Сега ли? На един дъх? О, ефенди, не е вярно, не съм виновен. Пих от виното вчера, завчера, онзи ден, по-онзи ден, всеки ден по една чаша.

— Крадец, мошеник, нехранимайко! Как успя да влезеш в мазето през всичките тези дни? Нали ключът ден и нощ е у мен! Или докато спя през нощта, си го откраднал?

— Аллах иллях! О, този ефенди! Казвам ти, че съм съвсем невинен!

— А как влезе в заключеното мазе, след като ключът винаги е в джоба ми?

— Ефенди, признай дали някога съм крал нещо! Че мазето съвсем не беше заключено. Никога не съм го заключвал, докато в него е имало вино!

— Тржаскавица! Добре, че го научавам!

— Господарю, проклятията на чужд език не оправят нещата. Виното е достатъчно за теб и гостите ти!

Старецът взе бутилката и я вдигна срещу светлината.

— Но защо виното изглежда така?

— Ефенди, по-безопасно ще е за теб! Беше останала само половин чашка и понеже нямаше да стигне за трима души, долях вода!

— Вода ли? О! Ето — ето ти водата!

Той замахна и хвърли бутилката към главата на шишкото, който обаче се наведе по-бързо, отколкото можеше да се очаква; бутилката прелетя край него и се удари във вратата така, че се разби на парчета и съдържанието й се изля на пода. Тогава слугата нажалено плесна с дебелите си ръце и извика:

— В името на Аллаха, какво правиш, ефенди! Няма я вече хубавата вода, която така добре можеше да замести виното! И тези парчета стъкла! Сам трябва да ги събереш, защото не ми е възможно да се наведа толкова много.

После той се заклатушка към вратата.

Ако самият аз не бях станал свидетел на тази сцена, нямаше да повярвам, че е възможно. А това, което най-много ме учуди, беше, че веднага след несполучливия удар ефендито вече бе възвърнал спокойствието си. Необикновеното и изключително голямо снизхождение на един господар към глупаво-арогантния, самонадеян слуга сигурно имаше някаква дълбока причина. Ефендито бе за мен загадка, с чието разгадаване веднага се заех.

— Извинявайте, господа — помоли полякът, — подобно нещо не бива да се допуска. Може би трябва да ви разкажа защо съм толкова снизходителен към този човек. Той ми е правил големи услуги. Напълнете лулите си!

Извадих от моя тютюн и го изсипах на таблата, а щом лулите задимяха, той каза:

— Елате да ви покажа жилището!

Той ни поведе към първия етаж. На него имаше четири стаи, които се заключваха. Наредбата им се състоеше от килим в средата и малки възглавнички около стените. Под покрива имаше още две малки помещения, които също можеха да се заключват. Къщата ми хареса и попитах за цената.

— Няма да говорим за пари — отговори старецът. — Трябва да гледаме един на друг като на земляци, затова, що се отнася до жилището, ви моля, вие и спътниците ви, да бъдете мои гости.

— Не бих искал да откажа на любезното ви предложение, а пък и по всяко време ще мога да прекратя договора ни. Главното за мен е да бъда невидим за околния свят и да не ме безпокоят.

— Тук напълно ви се дава тази възможност. Колко време смятате да останете в къщата ми?

— За съжаление, не много дълго. Най-малко четири дни, а най-много две седмици. За да ви обясня всичко, може би ще ми разрешите да ви разкажа едно малко приключение?

— Разбира се! Хайде да седнем. И тук е приятно да се седи, както и долу, а лулите ни все още димят.

Седнахме и аз му разказах за обстоятелствата, при които сме срещнали Хасан Арджир-мирза дотолкова, колкото смятах, че е необходимо. Той ме слушаше с най-голямо внимание, а щом свърших, скочи и извика:

— Господине, спокойно можете да се пренесете при мен, защото тук никой няма да ви досажда, нито ще ви предаде. Кога ще дойдете?

— Утре на смрачаване. Забравих обаче едно обстоятелство; имаме много коне, а също и две камили. Имате ли място за тези животни?

— Достатъчно. Още не сте видели двора зад къщата. Покритата му част напълно ще задоволи потребностите ви. Очаквам единствено, че ще ви обслужва ваша прислуга.

— Това се разбира от само себе си!

— Значи се разбрахме. Веднага ще отвърна на откровеността ви, като ви разкажа за себе си, само че не днес, защото вие вече ставате и виждам, че имате да вършите и друга работа. Като дойдете утре, обиколете градинския зид и на срещуположната страна на портичката ще намерите една голяма врата, на която ще ви чакам.

Сбогувахме се със стареца, доволни от успеха, и се върнахме с придружителите си в града…

На другата вечер се настанихме. Хасан Арджир-мирза бе преоблечен в женски дрехи, за да заблуди евентуалните преследвачи. Предишните му слуги бяха освободени; при него остана само мирза Селим ага. За слуга взехме арабина, който ни бе водил предишния ден.

По време на престоя в новото ни жилище се случи нещо, което, въпреки че бе много интересно, сега ще отмина и при възможност ще разкажа по-късно. Само ще спомена, че по време на кратките ми разходки из Багдад на два пъти срещнах един човек, в когото ми се стори, че разпознах Садък.

Когато отново започнахме да разговаряме с персиеца за пътуването му до Кербела, със съжаление трябваше да узная, че не желае да го придружа. Не можех да му се сърдя, защото той беше шиит и вярата му под заплаха със смъртно наказание му забраняваше да посещава светите места в присъствието на неверник. Единствената отстъпка, която ми направи, беше, че ми разреши да пътувам с него до Хила, където временно щяхме да се разделим, за да се срещнем след това отново в Багдад. Всъщност той искаше да остави тук двете жени, но те не бяха съгласни и така настойчиво го молеха да ги вземе, че накрая той се видя принуден да отстъпи. Така бях освободен от задължението да играя ролята на закрилник на жените.

Вече много поклонници минаваха през Багдад, за да се отправят незабавно на запад. Но едва на пети мохарем получихме вестта, че към града се приближава Керванът на смъртта. Ние с англичанина и Халеф веднага яхнахме конете, за да се насладим на това представление.

Да се насладим ли? Да, но тази наслада наистина бе доста опасна! Шиитите вярват, че всеки мюсюлманин, чийто труп е погребан в Кербела или Неджеф Али, веднага, без каквито и да било пречки, отива в рая. Затова съкровеното желание на всеки от тях е да бъде погребан в едно от тези места. Тъй като пренасянето на труповете с керван е свързано с големи разходи, могат да си го позволят само богатите. Беднякът обаче, който иска да бъде погребан на такова свещено място, се сбогува с близките си и с просия стига до гробището на Али или Хюсеин, за да чака там смъртта си.

Всяка година стотици хиляди поклонници се отправят на път към тези места, но преселението се усилва особено много, като наближи десети мохарем, денят на смъртта на Хюсеин. Тогава от иранското плато започват да слизат керваните с трупове на шиитските перси, афганите, белуджите, индийците и т.н. Отвсякъде мъкнат мъртъвци, карат ги дори с кораби по Ефрат. Обикновено труповете лежат на тях месеци преди отпътуването. Пътят на Кервана на смъртта е дълъг и изключително бавен. Зноят на юга изпепелява с горещия си дъх земите, през които трябва да се мине, и не е необходимо човек много да напряга фантазията си, за да си представи каква ужасна миризма се разнася от един такъв керван. Мъртъвците са положени в леки ковчези, които от горещината се разпадат, или са увити във филцови одеяла, които изгниват или се напояват с веществата, отделяни от разлагащите се трупове, затова не е чудно, че призракът на чумата, яхнал мършава кранта, следва по петите всяко от тези траурни шествия. Който ги срещне, бяга надалеч и само чакалите и бедуините се присъединяват към тях: едните, привлечени от миризмата на разложението, а другите, примамени от съкровищата, които керванът носи със себе си, за да ги предаде в края на пътуването си в ръцете на надзирателите на гробовете. Украсени с диаманти съдове, обсипани с перли платове, скъпоценни оръжия и предмети, огромни количества големи златни късове, безценни амулети и други подобни се пренасят към Кербела и Неджир бей, където изчезват в подземните съкровищници. За да бъдат заблудени бедуините разбойници, тези богатства се скриват в подобни на ковчези сандъци, но опитът е научил предприемчивите арабски племена как да направят безсмислена и тази предпазливост. При нападение те отварят всички ковчези и така безпогрешно намират съкровищата, които търсят. След това мястото на битката представлява хаос от повалени животни, избити хора, разпръснати останки от трупове и стъпкани остатъци от ковчези и самотният ездач отклонява коня си встрани, за да избегне дъха на чумата и заразата.

От само себе си се разбира, че по време на пътуването си Керванът на смъртта не бива да се приближава до гъсто населени градове. Преди керваните са можели да преминават през Багдад. Влизали са през Шедт Омер, източната порта, и още преди да напуснат града от западната страна, дъхът на чумата вече се разпростирал над резиденцията на халифите, епидемията започвала да вилнее и хиляди хора ставали жертва на мохамеданското безразличие, оправдаващо се с утехата, че всичко било „записано в книгата“. В по-ново време нещата са се променили, а именно възхваляваният и в същото време отричан Мидхат паша сложил край на старите предразсъдъци и обичаи. Керванът на смъртта може да минава само покрай източната граница на града, а после да премине през Тигър по горния понтонен мост. Точно на това място го видяхме и ние.

Като се приближихме до мястото, усетихме непоносима миризма на чума. Авангардът на шествието тъкмо бе пристигнал и се готвеше да се разположи на бивак. В земята бе забито високо знаме с персийския герб (лъв с изгряващо зад него слънце). То представляваше центъра на лагера. Пешеходците седнаха на земята, ездачите слязоха от конете и камилите си, но натоварените с ковчезите мулета останаха така, както си бяха, в знак на това, че спирането е само за малко. След тях като огромен охлюв, движещ се по права линия по земята, приближаваше дългото, необозримо шествие. То се състоеше от кафяви, изсушени от слънчевия зной хора, седящи отпуснато върху животните, които яздеха или влачеха по земята изтощените си нозе, но в тъмните им очи гореше фанатизъм и без да се смущават от множеството зяпачи наоколо, запяха монотонните си пилигримски песни.

Бяхме се приближили толкова много до поклонниците, че вече седяхме непосредствено до тях, но колкото повече хора от кервана идваха, толкова по-пъклена ставаше смрадта, така че Халеф размота единия край на тюрбана си и закри с него носа си. Един от персите забеляза това и се приближи.

— Сак (Куче) — извика той, — защо си закриваш носа?

Тъй като Халеф не разбираше персийски, аз се заех да отговоря:

— Вярваш ли, че изпаренията от тези трупове са райски аромат?

Той презрително ме погледна и каза:

— Не знаеш ли какво казва Коранът? Той учи, че костите на правоверните ухаят на амбър, гюл, земен, муш, нажев и нарджин.^[9]

— Тези думи не са записани в Корана, а във Ферид Един Атарс Перднамех. Запомни го! А защо тогава вашите носове и усти са забулени?

— Другите да, но не и моите!

— Тогава първо се оправи с твоите хора и после ела при нас! Нямаме намерение да се занимаваме с теб!

— Говориш гордо! Ти си сунит. Вие донесохте голяма горест на истинските халифи и синовете им. Аллах да ви прокуди в най-тъмната пропаст на ада!

Той заплашително размаха ръка пред нас и ето че вече имах типичен пример за непримиримата омраза между сунити и шиити, която, колкото повече време минава, толкова по-силно се разгаря. Този човек се осмели да ни ругае в непосредствена близост до хиляди сунити, а какво ли би се случило с някого в Кербела или Неджеф Али, ако се установи, че не е шиит!

Искаше ми се да изчакам да дойдат и последните от привидно безкрайния керван, но предпазливостта надделя. Реших, ако пречките не са непреодолими, да отида до Кербела, а затова не беше разумно да стоя на показ при сунитите. Можеше да направя на някого впечатление и по-късно да ме разпознае. Ето защо не след дълго потеглихме по обратния път. Англичанинът с охота се съгласи да си тръгнем. Твърдеше, че повече не може да издържи тази смрад, а и иначе храбрият Хаджи Халеф Омар побягна пред пъклените изпарения, правещи лагера на персите непоносим.

Като се прибрахме, разбрах от Хасан Арджир-мирза, че няма да се присъедини към кервана, а ще тръгне след него едва на другия ден. Той вече бе споделил намерението си с мирза Селим ага, който веднага след това бе излязъл, за да наблюдава пристигането на персийския керван.

Не знам защо тази постъпка на агата ми се стори подозрителна. Това, че бе решил да гледа кервана, не можеше да се смята за нещо обезпокоително, но въпреки това ме обзе някаква необяснима тревога. Дори и когато вече си лягахме, Селим още не се беше върнал. Халеф също го нямаше. След като слънцето залезе, той отиде в градината и не се бе прибрал. Едва около полунощ чух тихи стъпки, приближаващи към нашата врата, а десетина минути по-късно тя се отвори почти безшумно и някой се приближи към мястото, където лежах.

— Кой е? — попитах аз полугласно.

— Аз съм, сихди — чух гласа на Халеф. — Стани и ела с мен!

— Къде?

— Сега тихо! Някой може да ни подслушва.

— Да взема ли оръжия?

— Само леките.

Мушнах камата и револвера в пояса си и го последвах бос. Той крачеше напред към задната врата. Едва там се обух.

— Какво има, Халеф?

— Ела, ефенди! Трябва да побързаме, а аз ще ти разкажа всичко, докато вървим.

Той отвори вратата и излязохме от градината, като оставихме портата леко открехната. Учудих се, когато Халеф не се отправи към града, а тръгна в южна посока, но го следвах мълчаливо, докато той самият не започна да говори:

— Господарю, прощавай, че наруших почивката ти! Но от този Селим ага не очаквам нищо добро.

— Какво е станало с него? Преди това чух, че се прибира.

— Нека ти разкажа! Като се върнахме от бивака на кервана и отидох да заведа конете в обора, срещнах дебелия слуга на нашия хазяин. Беше много ядосан и фучеше като фенек, изпуснал гущер.

— Защо?

— Заради мирза Селим ага. Беше наредил да оставят заради него портата отворена, защото може би щял да се върне късно. Не обичам този мирза, защото не е благоразположен към теб, сихди. — Слугата беше го проследил с поглед и видял, че не е тръгнал към града, а се отправил на юг: Какво смяташе да прави извън града? — Ефенди, прости ми любопитството. Върнах се в къщата, казах си молитвата и седнах да вечерям, но не можех да забравя агата. Вечерта бе толкова хубава, звездите светеха на небето и аз можех да направя това, което предприе агата. Тръгнах да се разхождам, и то тъкмо в онази посока, в която се отправи той. Бях съвсем сам. Мислех за теб, за шейх Малек, дядото на жена ми, за Ханех, цветето сред жените, и не забелязах, че отдавна съм се отдалечил от къщата. Вече стоях пред един срутен зид, изкачих се през него и излязох на открито. Там продължих бавно да вървя напред, докато стигнах до едно място, където забелязах дървета и кръстове. Беше мазаристанът на неверниците. Кръстовете блестяха на светлината на звездите и аз съвсем тихо се приближих към тях, защото душите на неверниците не бива да бъдат будени с шумни стъпки. Те могат да се ядосат и да се лепнат за петите на смутилия покоя им човек. Тогава забелязах седящи върху гробовете силуети. Не бяха духове, защото пушеха чибуци, а освен това чух, че говорят и се смеят. Не бяха мъже от града, защото бяха облечени като персийци; сред тях имаше само няколко араби, а по-нататък, където вече нямаше гробове, чух тропането на копитата на завързани коне.

— Чу ли за какво си говореха мъжете?

— Бяха много далеч от мен и успях да разбера само, че говореха за някаква много голяма плячка, която щели да вземат и че само двама души щели да останат живи. После чух един повелителен глас да казва, че ще останат в гробището до зазоряване, а след това един от тях стана, за да се сбогува. Той мина близо край мен и познах агата. Проследих го до къщата, после си помислих, че ще е добре да разбера кои са мъжете, с които беше разговарял, и затова те събудих.

— Значи мислиш, че те все още са на гробището?

— Уверен съм.

— Гробището, за което говориш, сигурно е на англичаните. Знам го от времето на първото си пребиваване в Багдад. Намира се недалеч от задната порта и съвсем не е толкова трудно да се промъкнеш до нея незабелязано.

Тръгнахме натам тихо и предпазливо и стигнахме до пробива, който зъбите на времето бяха направили в зида. На това място оставих Халеф, за да ме прикрива, ако е необходимо, и тръгнах към целта. Гробището на англичаните се намираше съвсем наблизо. Въздухът не помръдваше, и никакъв шум не нарушаваше тишината на нощта. Незабелязано стигнах до обърнатия на север вход; беше отворен. Влязох тихо и веднага някъде отстрани чух пръхтенето на кон. Животното сигурно беше на някой бедуин, защото само живеещите на свобода коне издават онова особено, страхливо трептящо пръхтене през ноздрите, което служи като предупреждение. То можеше да издаде присъствието ми и да ме изложи на опасност, затова бързо свърнах на другата страна и запълзях напред.

Не след дълго видях между дърветата нещо светло. Този бял цвят ми бе познат — бяха арабски бурнуси. Промъкнах се по-близо и преброих шестима мъже, които спяха на земята. Бяха араби. Не се виждаха никакви перси. Но Халеф едва ли беше сбъркал. Те или бяха някъде по-нататък, или бяха напуснали гробището. За да си изясня положението, продължих да се промъквам напред, но стигнах съвсем близо до конете, без да видя нито един човек. Въпреки че сега се приближих от обратната страна, при идването ми животните отново станаха неспокойни, но това вече не ме безпокоеше; трябваше да разбера колко са конете. Преброих седем. Там лежаха обаче шестима араби, къде беше седмият? Тъкмо си задавах този въпрос, застанал на ръце и колене, когато бях повален на земята от хвърлилия се върху мен мъж. Той беше седмият, беше стоял на пост при конете и съвсем не беше слабак. Беше тежък като камък и ревеше направо с лъвски глас към останалите.

Трябваше ли да позволя да се стигне до битка? Дали спокойно да се предам и да разбера какво бе довело тези хора тук? Не, нито едното от двете! Подскочих нагоре и се хвърлих на земята назад, така че моят нападател остана под гърба ми. Изглежда, той не го бе очаквал или пък си беше ударил много силно главата — усетих, че ръцете му се отпуснаха, скочих и хукнах към изхода. Непосредствено след себе си обаче чувах гласовете на преследвачите си. За щастие бях леко облечен и оръжията ми не бяха тежки, така че не успяха да ме настигнат. Като стигнах до дупката в зида, извадих револвера и стрелях два пъти, разбира се, във въздуха, а щом и Халеф стреля с пистолета си, белите силуети зад мен бързо изчезнаха. Няколко мига по-късно ги чухме да препускат. Макар и не заради лежащите в него мъртъвци, гробището бе станало страшно за тях.

— Да не би да те откриха, сихди?

— Да. Бях непредпазлив. Тези араби излязоха по-умни, отколкото си мислех, бяха поставили пост и той ме залови.

— Аллах керим! Можеше зле да си изпатиш, защото тези мъже не са избрали гробището от честни подбуди. Само араби ли бяха преследвачите ти?

— Персите, които си видял, вече не бяха там. Не ти ли се стори познат този, който се разпореждаше, когото си чул да говори и е седял сред другите?

— Не можах добре да го видя, не беше достатъчно светло, а той седеше в средата.

— Значи напразно предприехме това действие, макар почти да съм убеден, че са били преследвачите на Хасан Арджир-мирза.

— Биха ли могли да бъдат тук, сихди?

— Да. Наистина след нападението се отправиха на запад, но лесно биха могли да предположат, че Хасан ще отиде в Багдад, и вероятно са тръгнали на юг през Джумейда, Кифри и Зенгабад. Ние не можехме да напредваме така бързо като тях заради жените.

Върнахме се отново в къщата и аз съобщих на Хасан Арджир-мирза за преживяването и опасенията си, които той прие много лекомислено. Не можеше да повярва, че преследвачите му са дошли в Багдад, а също толкова невероятно му се струваше и това, че думите, които Халеф бе дочул, се отнасяха до него. Помолих го да бъде предпазлив и да поиска от пашата охрана, но той отхвърли и това предложение.

— Не се страхувам — каза той. — Не е необходимо да се крия от шиитите, защото по време на празничните дни всяка вражда се забравя, а също толкова сигурно е, че няма да бъда нападнат и от арабите. До Хила можеш да останеш при мен с приятелите си, а после до Кербела има само един ден езда, а по пътя има толкова много поклонници, че нито един разбойник няма да смее да се появи.

— Не мога да те принудя да послушаш съвета ми. Нали ще вземеш със себе си само това, което ще ти трябва в Кербела, а другото ще оставиш тук?

— Нищо няма да оставям. Мога ли да поверя богатството си в чужди ръце?

— Нашият хазяин ми се струва честен и сигурен човек.

— Но той живее в самотна къща. Лека нощ, емир!

Не оставаше нищо друго, освен да замълча. Отново легнах да спя и се събудих късно на другата сутрин. Англичанина го нямаше. Беше отишъл в града, а като се върна, доведе четирима мъже, трима от които носеха мотики, лопати и други сечива.

— Какво ще правят тези хора тук? — попитах го аз.

— Хм, работят! — отговори той. — Трима са уволнени моряци от старата Англия, а четвъртият е шотландец, който разбира малко арабски. Ще ми бъде преводач. Трябва ми, защото вие тайно искате да отидете в Кербела. Well.

— Кой ви намери тези хора, сър?

— Питах в консулството.

— Вие сте били при консула? Без да ми кажете?

— Yes, sir! Получих и изпратих писма, а набавих и пари. Не ви казах нищо, понеже отсега нататък не съм ваш приятел.

— Защо?

— Който отива в Кербела, без да ме вземе със себе си, не е необходимо да се грижи и за другите ми работи. Well!

— Но, сър, какво ви е влязло изведнъж в главата? Вашето присъствие би могло да донесе на мен и на вас само вреда.

— Придружавал съм ви достатъчно дълго, без да ви причинявам вреда. Двата липсващи пръста не се броят, затова пък носът ми е двоен.

Той се обърна и се зае с хората си. Добрият Дейвид Линдси въпреки страстта си да намери крилат бик искаше да види и тържествата на десети мохарем, но бе напълно невъзможно да го взема със себе си.