Карл Май
От Багдад до Стамбул (3)

Трета глава
Загинал в бой

Нямахме намерение да изкачваме планината Заргос, затова продължихме да пътуваме в долината, в която се намирахме, защото тя водеше почти право на юг. Минахме през няколко зелени хълма и накрая, малко преди залез-слънце, стигнахме до висока, самотна скала, зад която решихме да разположим лагера си за нощуване. Тръгнахме да я заобикаляме. Аз яздех начело, завих зад нея — и за малко не сгазих една жена, която държеше на ръце малко момченце и много се изплаши. В близост до едни храсти, имаше някаква каменна постройка, която, изглежда, не беше жилище на обикновен човек.

— Не се страхувай — помолих аз жената и й протегнах ръка за поздрав от коня. — Аллах да благослови теб и това хубаво дете! На кого е къщата?

— На шейх Махмуд Канзур.

— На кое племе е шейх?

— На джиафите.

— Вкъщи ли си е?

— Не. Рядко идва тук, защото тази къща той използва само през лятото. Сега е далеч на север, където ще има празник.

— Чух вече за него. А кой живее тук, когато него го няма?

— Мъжът ми.

— А кой е той?

— Казва се Гибраил Мамраш и е домоуправител на шейха.

— Ще ни позволи ли да спим тази нощ в къщата?

— Приятели ли сте на джиафите?

— Чужденци сме, идваме отдалеч и сме приятели на всички хора.

— Чакайте тогава! Ще говоря с Мамраш.

Тя се отдалечи, а ние слязохме от конете. След малко при нас дойде един мъж на около четирийсет години. Имаше открито, честно лице и ни направи много добро впечатление.

— Аллах да благослови пристигането ви! — поздрави той. — Добре дошли, ако желаете да влезете.

Той се поклони, а след това подаде ръка на всеки поотделно. По учтивостта му разбрахме, че се намираме на персийска земя.

— Имаш ли място и за конете ни? — осведомих се аз.

— Имаме достатъчно и място, и храна. Могат да останат в двора и да ядат ечемик.

Имението се състоеше от един висок зид във формата на правоъгълник, в който се намираха къщата, дворът и градината. Като влязохме, видяхме, че къщата е разделена на две части и всяка една от тях е с отделен вход: вратата към стаите за мъжете се отваряше напред, докато за женските покои можеше да се влезе само от задната страна.

Разбира се, мъжът ни заведе в първата половина, която беше двайсет крачки дълга и десет широка и представляваше доста голямо помещение. Нямаше прозорци, но за такива служеха цепнатините между гредите под покрива. Целият под беше покрит с плетени от тръстика рогозки, а покрай стената бяха наредени малки възглавнички, които, макар че не бяха високи, представляваха истинско удобство за хора, седели седмици наред на седлата.

Седнахме на възглавниците, а стопанинът отвори намиращия се в ъгъла сандък и попита:

— Носите ли си лули?

Не мога да опиша впечатлението, което ми направи този въпрос! Алло беше останал вън при конете, ние останалите петима бяхме в стаята. Щом чухме въпроса на този несравним човек, и десетте ни ръце с всичките петдесет пръста посегнаха към лулите, а в хор се разнесе високо „дай!“

— Тогава позволете да ви поднеса тютюн!

Той донесе тревата, която дълго ни беше липсвала. Аллах ил Аллах, Аллах над всичко! Бяха онези така добре познати червени правоъгълни пакетчета, в които се съдържаше финият тютюн, отглеждан в Басиран на северната граница на персийската пустиня Лут. Лулите бяха натъпкани за миг и тъкмо първите благоуханни кръгчета се издигнаха към тавана, когато се появи и жената с приготвената от мока напитка, която в повечето случаи нямаше нищо общо с моката, но тъй като и от нея се бяхме лишавали седмици наред, нямаше съмнение, че ще ни се услади. Чувствах се толкова добре, че бих приел не един, а десет, дори и двайсет врани коня, ако Мохамед Емин искаше да ми ги подари, и се ядосвах, че напразно бях изгубил толкова време днес да ловя пъстърва. Но такъв е човекът — винаги е роб на мигновението!

Изпих три или четири чашки кафе и после излязох на двора с димяща лула, за да нагледам конете. Въглищарят съгледа лулата и от онова място на гората от брада, където можеше да се предполага, че е устата, се чу такова неописуемо, изпълнено скопнеж грухтене, че веднага се върнах вътре, за да измоля малко басиран и за него. Като му го занесох, вместо в лулата той го пъхна в устата си. Неговият вкус беше по-различен от нашия.

Опасващият имението зид беше по-висок от човешки бой, така че конете ни се намираха в пълна безопасност, щом масивната порта, представляваща единствен вход, беше затворена. Това ме задоволяваше и се върнах отново в стаята, където стопанинът беше седнал вече при гостите и разговаряше с тях на арабски.

Скоро стопанката внесе хартиени фенери, които разпръскваха приятна, мека светлина, а после сервира и яденето, състоящо се само от студено приготвени пернати, с ечемичени питки към тях.

— Изглежда, тук има много птици — каза Мохамед.

— Много — отвърна Мамраш. — Езерото е наблизо.

— Кое езеро? — попитах аз.

— Зерибар.

— А, Зерибар, на чието дъно се намира градът на греха, построен от чисто злато?

— Да, господарю. Чувал ли си за него?

— Жителите му били толкова безбожни, че се подигравали на Аллах и Пророка, тогава Всемогъщият им изпратил земетресение, което погълнало целия град.

— Правилно си чул. В някои дни, като се плава по езерото при залез-слънце, на дъното се виждат блестящите златни дворци и минарета, а богопомазаните чуват дори гласа на мюезина:

„Хай ал ел селях!“ („Приготви се за молитва!“) А после се вижда как потъналите се устремяват към джамията, където се молят и разкайват, за да бъде изкупен грехът им.

— Ти също ли си ги чувал и виждал?

— Не, но бащата на жена ми ми е разказвал. Ловял риба в езерото и станал свидетел на това, което разказва. Разрешете ми обаче да отида да залостя портата. Сигурно сте уморени и копнеете за почивка.

Той излезе и скоро чухме пантите да скърцат.

— Почтен човек, нали, мистър? — каза Линдси.

— Наистина. Не ни попита нито за имената ни, нито откъде идваме и накъде отиваме. Това е истинското ориенталско гостоприемство.

— Ще му дам хубав бакшиш. Well!

Стопанинът се върна и ни донесе възглавници и одеяла за спане.

— Живеят ли по тези места сред джиафите и бебехи? — попитах го аз.

— Малко. Джиафите и бебехите не се обичат. Но и много джиафи няма да срещнете, защото насам се премести едно племе на билба от Персия. Те са най-страшните разбойници, които може да има, и се предполага, че имат намерения да ни нападнат. Затова джиафите заминаха със стадата си надалеч.

— А ти защо остана?

— Така ми заповяда господарят.

— Но разбойниците могат да ти отнемат всичко!

— Ще се натъкнат на зида, но няма да могат да влязат вътре.

— Тогава ще станеш жертва на кръвното им отмъщение.

— Няма да могат да ме намерят. Езерото е обградено от тръстика и блато. Там има скривалища, които чужденецът по тези места няма да е в състояние да намери. Разрешете ми сега да се оттегля, за да не ви преча да си почивате!

— Вратата отворена ли ще остане? — попитах аз.

— Да. Защо?

— Свикнали сме да пазим на смени конете си, затова искаме да можем да излизаме и влизаме.

— Не е необходимо да пазите, аз самият ще ви бъда пазач.

— Добрината ти е по-голяма, отколкото бихме желали, но те молим да не жертваш заради нас съня си!

— Вие сте мои гости и Аллах ми заповядва да бдя над вас. Нека ви дари спокойствие и щастливи сънища!

Необезпокоявани, използвахме гостоприемството на любезния кюрд джиаф. Когато на другия ден отново тръгнахме на път, нашият хазяин ни посъветва да не се отдалечаваме много на изток, защото бихме могли да се натъкнем на разбойническото племе билба. Смяташе, че е най-добре да потърсим Дялах и по нейния бряг да стигнем до южната равнина. Аз лично нямах никакво желание да следвам този съвет, защото мислех за бебехите, на които можехме да попаднем, ако ни преследваха. Но този план толкова хареса на двамата хадедихни, че в крайна сметка трябваше да се съглася с мнението им.

След като богато дарихме Мамрах и жена му, според техните представи, тръгнахме на път. По нареждане на Мамрах ни придружиха няколко джиафи на коне. След няколко часа стигнахме до долината, разположена между хълмовете на Заргос и Ароман. През тази долина води известният Шамайски път, осъществяващ пряката връзка между Сюлеймания и Кирманша. Спряхме до една малка рекичка.

— Това е река Гаран — каза водачът на джиафите. — Вече сте на верния път, защото само трябва да вървите покрай реката, а тя се влива в Дялах. Хайде, сбогом! Аллах да ви води!

Той се върна с хората си обратно, а ние отново трябваше да разчитаме само на себе си.

На следващия ден стигнахме до Дялах, която се спускаше надолу към Багдад. Седнахме на брега за обедна почивка. Беше светъл, слънчев ден, който никога няма да забравя. Вдясно от нас шумяха водите на реката, отляво се издигаше нисък хълм, обрасъл с кленове, чинари, кестени и дрян. Пред нас се виждаше задната част на постепенно извисяващ се нагоре хребет, чиято прорязана от цепнатини корона от скали приличаше на развалини от рицарски замък.

Бяхме взели от Мамраш малко храна, но тя свърши, затова нарамих пушката си и тръгнах да видя дали не бих могъл да убия нещо за ядене. Вървях по споменатия хребет около половин час, без да срещна какъвто и да е дивеч, затова отново се върнах към долината. Още не бях стигнал до нея, когато вдясно от себе си чух изстрел, а веднага след него и втори. Кой ли стреляше? Ускорих крачките си, за да отида при другарите си. Като стигнах до тях, намерих само англичанина, Халеф и Алло.

— Къде са хадедихните? — попитах аз.

— Да търсят месо — отговори Линдси.

Той също беше чул изстрелите, но смяташе, че са стреляли хадедихните. Отново изтрещяха два-три изстрела, а малко след това още няколко.

— За бога, бързо на конете! — извиках аз. — Те са в беда! Метнахме се на конете и препуснахме напред. Алло ни следваше малко по-бавно с конете на хадедихните. Отново изгърмяха два изстрела, а после чухме кратък, остър пукот от пистолет.

— Битка, това е битка! — извика Линдси.

Спуснахме се към ливадата, опасваща реката, там заобиколихме един завой на веригата от хълмове и видяхме толкова близо пред себе си мястото на сражението, че веднага трябваше да се включим в него.

В тревата близо до реката лежаха няколко камили, а близо до тях пасяха доста коне. Нямах време да броя колко са животните. Видях само една окачана тахтеривана близо до камилите, а вдясно до скалата шест или осем непознати силуета, защитаващи се срещу превъзхождащи ги кюрди, а точно пред нас беше Амад ал Гандур, който се биеше с пистолета срещу куп врагове, които го бяха обградили. Близо до него на земята лежеше Мохамед Емин, сякаш беше мъртъв. Нямаше време за въпроси и колебания. Стрелях с пушката и се врязах в кюрдите.

— Ето го, ето го! Пазете коня му! — чух да вика един глас.

Огледах се и го познах — беше шейх Гасахл Габоя. Беше казал последната си дума: Халеф се спусна към него и го застреля. Започна битка, чиито подробности не съм в състояние да опиша, тъй като и самият аз не можах да си ги спомня след края на битката. Видът на убития хадедихн беше оказал върху нас страшно въздействие. Заслепени от гняв, щяхме да се спуснем и срещу хиляда копия, ако ги бяха насочили към нас. Знам само, че от мен и коня ми течеше кръв, че трещяха изстрели, светкавиците от които проблясваха край очите ми, че парирах нанасяните ми удари и че някой неотлъчно се биеше до мен и отклоняваше насочените към мен нападения, които не можех да забележа — верният Халеф. После конят ми се изправи на задните си крака, бяха го намушкали във врата вместо мен. Той се вдигна високо нагоре и се преметна. Повече не виждах и не чувствах нищо.

Като се свестих, видях очите на моя дребен Халеф пълни със сълзи.

— Хамдулиллях (Благодаря на Бога), той е жив! Той отваря очи! — извика Халеф не на себе си от радост. — Боли ли те, сихди?

Исках да отговоря, но не можах. Толкова бях изтощен, че клепачите ми отново се затвориха.

— Я Аллах, я язък, я вай (о Боже, той ще умре!) — чувах го аз да се вайка, после отново изгубих съзнание.

По-късно бях като в сън. Биех се с дракони и змейове, срещу великани и гиганти, но изведнъж тези зловещи образи изчезнаха, Обгърна ме сладко ухание, тихи звуци като ангелски гласове достигаха до ушите ми, а около мен се суетяха четири меки, топли ръце. Все още ли бе сън това, или беше действителност? Отново отворих очи.

Отсамните възвишения на планините блестяха под последните лъчи на залязващото слънце, а над долината вече се спускаше здрач, но все още беше достатъчно светло, за да видя добре двете красиви женски глави, които се бяха навели над мен от двете ми страни.

— Дирига бия (О, да изчезваме!) — чух да вика някой на персийски език. Воалите се спуснаха над лицата им и двете жени избягаха.

Опитах се да седна и успях. Забелязах, че съм ранен под ключицата. Както по-късно узнах, беше ме улучило копие. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като разнищен. Раната ми бе грижливо превързана и ароматът, който бях усетил преди, все още ме облъхваше.

Ето че дойде Халеф и каза:

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Той ти върна живота, да се слави вечно името му!

— Ти как се измъкна, Халеф? — попитах го аз със слаб глас.

— Благополучно, сихди. Ранен съм в бедрото. Куршумът е направил дупка и е излязъл.

— А англичанинът?

— Един куршум леко го е одраскал по главата и са му отрязани два пръста на лявата ръка.

— Горкият Линдси! По-нататък!

— Алло получи доста силни удари, но не е загубил кръв.

— А Амад ал Гандур?

— Не е ранен, но не говори.

— А баща му?

— Мъртъв е. Аллах да го приеме в рая!

Той замълча, аз — също. Потвърждението за смъртта на моя приятел ме потресе. Едва след дълга пауза попитах Халеф:

— А как е враният ми жребец?

— Раните му са болезнени, но не са опасни. Още не знаеш какво всъщност се случи. Да ти разкажа ли?

— Не сега. Искам да се опитам да отида при останалите. Защо всъщност бях далеч от вас?

— Защото жените на персиеца искаха да те превържат. Сигурно е много благороден и богат господар. Вече напалихме огън. Ще го намериш там.

Наистина ставането ми причини доста болки, но с помощта на Халеф успях и можех да вървя. Недалеч от мястото, където бях лежал, гореше огън и Халеф ме поведе към него. Към мен идваше високият англичанин.

— Ето ви и вас, мистър! Паднахте доста славно, но както изглежда, имате дяволски здрави ребра. Мислехме, че сте умрели.

— А вие как сте? Главата и ръката ви са превързани?

— Имам една драскотина точно там, където френолозите предполагат, че е разумът. Няма ми малко коса и парченце кост, но нищо не мога да кажа. Yes! Наистина няма ми и два пръста, но не са ми притрябвали чак толкова!

Заедно с англичанина до огъня се бе изправил още един човек. Беше мъж с горда осанка и хубаво, съразмерно телосложение. Облечен беше в дълъг и много широк, направен от червена коприна сирджам,^[1] приахан^[2] от бяла коприна и стигаща до коленете, тясна алкалик.^[3] Отгоре носеше каба^[4] от тъмносиня коприна и фин вълнен балапуш^[5] със същия цвят. На тънък кашмирен пояс около кръста му висеше скъпа сабя, до която блестяха позлатени дръжки на два пистолета, кама и кинжал. Обут беше с високи обувки за езда, а на главата си носеше позната шапка от агнешка кожа, около която беше увит скъп шал на бели и сини ивици. Той се приближи до мен, поклони се и каза:

— Ми невахет кердем тура! (Моите почитания!)

— Ми шекер кердем тура! (Благодаря ти!) — отговорих аз, като се поклоних също така учтиво.

— Емир, неберд азмаи! (Емир, ти си много опитен воин!)

— Мир, павахани! (Господарю, ти си герой!)

— Пурадареум ту! (Аз съм твой брат!)

— Вафалдарем ту! (Аз съм твой приятел!)

Подадохме си ръце, а после той учтиво каза:

— Вече знам името ти. Наричай ме Хасан Арджир-мирза и ме считай за свой слуга!

Той имаше титлата мирза, която в Персия се дава обикновено на принц. Значи все пак беше важна личност.

— На твоите заповеди! — отговорих му аз.

— Тези осем мъже са ми подчинени. Ще се запознаеш с тях. Той посочи към осем души, стоящи наблизо почтително, а после продължи:

— Ти си господар на бивака. Седни.

— Подчинявам се на желанието ти, но преди това ми позволи да утеша приятеля си!

Трупът на Мохамед Емин се намираше недалеч от огъня. До него, обърнат с гръб към нас, неподвижно седеше синът му Амад. Пристъпих до него. Старият хадедихн беше прострелян в челото, а дългата му бяла брада беше станала червена от кръвта, изтекла от една дълбока рана на врата. Коленичих до него безмълвно. След доста време, като успях да овладея вълнението си, сложих ръка на рамото на Амад.

— Амад ал Гандур, скърбя с теб!

Той не отговори и не помръдна. Положих всички усилия да го накарам да каже нещо, но напразно. Сякаш болката го бе превърнала в статуя. Върнах се до огъня и исках да седна до персиеца, но за малко не се спънах във въглищаря, който лежеше по корем и тихо стенеше.

Прегледах го — нямаше абсолютно никакви наранявания, но вероятно му бяха нанесени някакви удари, които му бяха причинили болка. Успях да го успокоя бързо.

Хасан Арджир-мирза също не беше ранен, ала хората му бяха пострадали лошо. Никой от тях обаче не издаваше по какъвто и да е начин, че изпитва болка.

— Емир — каза той, щом седнах до него, — ти дойде точно навреме, ти си нашият спасител!

— Радвам се, че съм успял да ти помогна!

— Ще ти разкажа как стана.

— Разреши ми преди това да попитам за най-важното. Кюрдите избягаха ли?

— Да, изпратих след тях двама от слугите си да ги наблюдават. Бяха над четирийсет души. Изгубиха много хора, докато ние скърбим само за един-единствен, твоя приятел. Накъде води пътят ви, емир?

— Към пасищата на хадедихните, отвъд Тигър. Бяхме принудени да вървим по обиколни пътища.

— Аз отивам на юг. Чух, че си бил в Багдад?

— Само за малко.

— Знаеш ли пътя дотам?

— Не, но лесно ще го намеря.

— А този от Багдад за Кербела?

— Също. В Кербела ли искаш да отидеш?

— Да. Бих желал да посетя гроба на Хофеин.

Тази новина страшно много ме заинтригува. Той беше шиит. Прииска ми се да мога да направя това интересно пътуване с него.

— Как стана така, че си тръгнал през тези планини? — попитах аз.

— За да избягна разбойническите арабски племена, които обикновено дебнат за плячка на пътя на отиващите на поклонение богомолци.

— И така попадна в ръцете на кюрдите. От Кирманша ли идваш?

— От още по-далеч. Тук сме от вчера. Един от хората ми беше отишъл в гората и видял отдалеч, че кюрдите идват. Те също го забелязали, проследили го и стигнали до бивака ни, където ни нападнаха. По време на боя, в който мислехме, че сме по-слаби, се появи храбрият старец, който лежи сега там на земята. Той веднага застреля двама кюрди и се впусна в битката. После дойде и синът му, който е също толкова храбър като баща си, и въпреки това щяха да ни победят, ако не се бяхте появили вие. Емир, животът ми и всичко, което имам, е твое! Пътувай с мен колкото ти е възможно по-дълго!

— Бих искал да е така, но имаме мъртвец и сме ранени. Трябва да го погребем и да останем, понеже раните ще ни причинят треска.

— Аз също ще остана, защото слугите ми са ранени.

Както говорехме, изведнъж ми хрумна, че не съм виждал Доян. Попитах англичанина за кучето, но той не можа нищо да ми каже за него. Халеф беше видял и Доян да взема участие в боя, но не знаеше нищо по-конкретно.

Слугите на персиеца донесоха много храна и си приготвихме на огъня ядене. След като се нахранихме, станах, за да разузная около лагера и да потърся Доян. Халеф дойде с мен. Най-напред се отправихме към конете. Горкият жребец лежеше на земята. Освен споменатия удар от копие беше получил и една доста дълбока рана от куршум, но Халеф го беше превързал. Наблизо се бяха разположили камилите. Бяха пет и преживяха, но беше вече доста тъмно, за да мога да преценя стойността им. До тях се намираха товарите им, а на известно разстояние се виждаше и тахтериваната, подслонът на двете жени, които бяха избягали, като отворих очи.

— Ти си видял, като падам, Халеф. Какво стана после?

— Мислех, че си умрял, сихди, и ме обзе ярост. Англичанинът също искаше да отмъсти за теб и вече не можеха да ни устоят. Персиецът е много храбър мъж, а и хората му също.

— Не взехте ли плячка?

— Оръжие и няколко коня, които ти не забеляза в тъмнината. Персиецът нареди да хвърлят убитите във водата.

— Сред тях може да е имало и ранени?

— Не знам. След битката те прегледах и установих, че сърцето ти още бие. Исках да те превържа, но персиецът не ми позволи. Нареди да те отнесат на онова място, където се събуди, и те превързаха две жени.

— Какво научи за тях?

— Едната е жена, а другата сестра на персиеца. Имат и една стара прислужница, която се е сгушила до тахтериваната и непрекъснато дъвче фурми.

— А персиецът, какъв е той?

— Не знам. Прислужникът му не казва нищо. Може да му е забранено да издава сана на господаря си и мисля, че…

— Спри! — прекъснах го аз. — Ослушай се!

Толкова се бяхме отдалечили от лагера, че оттам не се чуваха вече никакви шумове и наоколо цареше дълбока тишина. Когато Халеф казваше последните си думи, ми се стори, че чувам някакъв много познат звук. Спряхме й се ослушахме. Да. Наистина, сега ясно се чуваше сърдитият лай, с който хрътката обикновено съобщаваше, че е хванала враг. Но не можехме да определим посоката, от която идваше звукът.

— Доян! — извиках аз високо.

На повикването си получих ясен отговор, идващ от храстите, покриващи склона. Бавно се заизкачвахме нагоре. За да се ориентираме по-добре, виках от време на време кучето, което веднага се обаждаше. Накрая чухме краткото, свистящо скимтене, с което то обикновено изразяваше радостта си, и то ни отведе точно при него. На земята лежеше един кюрд, а върху него стоеше храброто куче, готово да нанесе смъртоносно ухапване. Наведох се, за да видя мъжа. Не можех да разпозная чертите на лицето му, но излъчващата се от тялото му топлина доказваше, че е жив, макар да не смееше да мръдне.

— Доян, назад!

Кучето се подчини, а аз заповядах на човека да стане. Той го направи, поемайки си дълбоко дъх, по което разбрах, че бе изпитал неописуем ужас. Разпитах го и той се представи за кюрд от племето соран. Тъй като знаех, че сораните са смъртни врагове на бебехите, подозирах, че е бебех, представящ се за соран, за да се спаси.

Затова го попитах:

— Как се озова в това положение, като си соран?

— Изглежда си чужденец в тази страна — отвърна той, — щом задаваш такива въпроси. Сораните бяха велики и могъщи. Живееха на юг от булба, състоящи се от четири племена: румок, манзар, пиран и намаш, със седалище в Харир, най-хубавата столица в Кюрдистан. Но Аллах Отдръпна ръката си от тях и силата им ги напусна и отиде при враговете им. Последният им бивак беше в околностите на Кеуи Санджак, тогава дойдоха бебехите и го изравниха със земята. Откраднаха им стадата, отведоха момичетата и жените им, а мъжете, младежите и момчетата им убиха. Спасиха се малцина, за да се разпръснат по света и да се крият в самота. И аз съм от тези последни сорани. Живея горе между скалите, жена ми е мъртва, братята и децата ми са убити. Вече нямам кон, притежавам само пушка и нож. Днес чух изстрели и се спуснах долу, за да гледам битката. Видях враговете си, бебехите, и грабнах пушката. Скрит зад дърветата, убих не един бебех. Все още можеш да намериш куршумите ми в телата им. Убих ги от омраза и защото исках да си взема от тях кон. Тогава това куче забеляза пламъците на пушката ми и ме е взело за враг. Нападна ме. Ножът ми беше паднал, а пушката ми не бе заредена. Опитах се да го махна от себе си с дулото на пушката си и побягнах, но то ме събори на земята. Видях, че ще ме разкъса, ако се опитам да помръдна, и останах да лежа неподвижно. Бяха ужасни часове!

Човекът казваше истината и въпреки това трябваше да бъда предпазлив.

— Ще ни покажеш ли жилището си? — попитах аз.

— Да. Имам колиба от мъх и клони, а леглото ми е от трева и листа; това е всичко.

— Къде е пушката ти?

— Сигурно е някъде наблизо.

— Потърси я!

Той тръгна да я търси, а ние двамата останахме да го чакаме.

— Сихди — прошепна Халеф, — той ще избяга.

— Ако е бебех, да. Но той наистина е соран, така че ще се върне и вече ще можем да му вярваме. Не мина много време, и отдолу се чу глас:

— Елате долу, господарю! Намерих и пушката, и ножа. Слязохме при него. Изглежда, все пак беше честен човек.

— Ще дойдеш с нас до лагера ни — казах му аз.

— С удоволствие, господарю! — отвърна той. — Но няма да мога да разговарям с персийците, защото говоря само кюрдски и арабски.

— Добре ли говориш арабски?

— Да, слизал съм чак до морето и съм ходил дори до Фрат и познавам тези земи и пътищата.

Зарадвах се на това, защото за нас беше добре дошло, че намерихме този човек. Появата му предизвика оживление край лагерния огън, но най-голямо впечатление направи той на Амад ал Гандур, който излезе от душевното си вцепенение веднага щом го видя.

Младият хадедихн шейх помисли кюрда соран за бебех и сграбчи камата си. Сложих ръка на рамото му и казах, че този човек е враг на бебехите и е под моя закрила.

— Враг на бебехите! Познаваш ли тях и пътищата им? — попита той припряно кюрда соран.

— Познавам ги — отговори мъжът.

— Тогава пак ще поговоря с теб.

Като каза това, Амад ал Гандур отново се обърна и седна до трупа. Обясних на персиеца как бяхме срещнали сорана и той се съгласи човекът да остане при нас.

След известно време се върнаха и останалите слуги на персиеца и съобщиха, че бебехите са отишли доста на юг и после по обиколен път са се върнали бързо надясно към хълмовете на Мериван. Значи не беше необходимо повече да се страхуваме от тях и персийците отидоха да спят, след като заедно уговорихме необходимите предпазни мерки.

Потърсих Амад ал Гандур и го помолих да легне да си почине.

— Да си почивам ли? — отговори той. — Емир, само един човек може да си почива сега: този мъртвец. За съжаление той няма да почива в гробищата на хадедихните, погребан в земята от децата на своето племе, които го оплакват. Ще лежи в тази чужда земя, над която витае проклятието на Амад ал Гандур. Той тръгна, за да ме върне в родината. Вярваш ли, че ще я видя, без да отмъстя за смъртта му? Видях и двамата, този, който го прободе, и другия, който изпрати куршума във високото му чело. И двамата се измъкнаха, но ги запомних и ще ги изпратя при шейтана!

— Разбирам гнева и болката ти, но те моля да запазиш ясен разума си. Искаш да настигнеш бебехите, за да отмъстиш за смъртта на баща си. Размислял ли си какво означава това?

— Тар (кръвното отмъщение) го повелява и аз ще се подчиня. Ти си християнин и не ни разбираш, емир. — Той мълча известно време, а после попита: — Ще ме придружиш ли в преследването на бебехите, емир?

Отговорих му отрицателно и той сведе глава с думите:

— Знаех, че Аллах е създал земя, на която няма истинско приятелство и благодарност.

— Представата ти за приятелство и благодарност е погрешна — отвърнах аз. — Спомни си миналото и ще признаеш, че съм бил истински приятел на баща ти, и трябва да си ми благодарен за това. Готов съм с риск на живота си да те придружа до пасищата на шаммарите, но тъкмо като твой приятел трябва да те възпра да се излагаш на опасност, която може да отнеме живота ти.

— Пак ти казвам: ти си християнин и говориш, и действаш като такъв. Самият Аллах желае да отмъстя за баща си, защото тази вечер чрез теб ми изпрати възможност за това. Сега те моля да ме оставиш сам!

— Ще изпълня желанието ти, но те моля да не предприемаш нищо, преди да го обсъдиш с мен.

Той се обърна, без да отговори. Предчувствах, че е взел решение, в чието изпълнение чувстваше, че ще му попреча, и се заех да го наблюдавам.

Като се събудих на другата сутрин, той все още седеше на същото място, но при него беше кюрдът соран и разговаряха много оживено. Другите също се бяха събудили вече. Персиецът седеше до тахтериваната и говореше с плътно забулените жени.

— Емир, искам да погреба баща си. Ще ми помогнете ли? — попита ме Амад ал Гандур.

— Да. Къде трябва да бъде погребан?

— Този мъж казва, че горе между скалите имало едно място, сгрявано от слънцето сутрин при изгрев и вечер при залез. Искам да видя това място.

— Ще те придружа — отвърнах аз.

Персиецът едва беше забелязал, че се изправям, и дойде при мен, за да ме поздрави с утрото, а като чу какви са намеренията ни, предложи да дойде с нас. На билото на хълма намерихме огромен скален къс и решихме там да направим погребението. Наблизо се намираше мизерната колиба на сорана, а малко по-нататък, имаше затворено от всички страни равно място, което беше много подходящо за лагер, още повече че в него имаше и извор. Решихме да се настаним тук, да доведем животните си и да пренесем вещите си. Тази работа беше съпътствана с доста трудности, но успяхме да се справим. Тези, които не бяха ранени или раните им бяха леки, поеха тежката работа по приготвянето на гроба, а другите се заеха да правят колиба за жените, отделена от подслона на мъжете с плътна стена от клони. Тъй като конете не можеха да понасят изпаренията на камилите, бяха отделени от тях.

По обяд всичко в лагера бе сложено в пълен ред. Персиецът бе добре запасен с брашно, кафе, тютюн и други необходими неща. Месо можехме да си набавяме без затруднения с пушките си, затова нямаше защо да се страхуваме, че ще изпитваме лишения.

Гробът бе завършен по-късно. Представляваше висок над осем стъпки каменен конус, в който имаше оставена ниша за полагане на трупа, който трябваше да бъде погребан по време на могреб.^[6] Амад ал Гандур сам го приготви за погребението, въпреки че според догмите на вярата му по този начин се омърсяваше.

Когато малкото траурно шествие потегли, слънцето клонеше към залез. Отпред вървяха Алло и кюрдът соран, които носеха мъртвеца върху направена от клони носилка. Ние останалите ги следвахме, наредени по двойки, а Амад ал Гандур ни чакаше до гроба. Отворът му сочеше на запад-югозапад, точно към киблята на Мека, и като положиха мъртвеца в него, лицето му бе обърнато към онези места, където Пророкът на мюсюлманите бе приемал посещенията и признанията на ангелите.

Амад ал Гандур пристъпи към мен с пребледняло лице и попита:

— Емир, наистина, ти си християнин, но си бил в свещения град и знаеш свещената книга. Ще окажеш ли последна чест на мъртвия си приятел и да му прочетеш сурата на смъртта?

— Разбира се, ще му прочета и сурата за затварянето.

— Тогава да започваме!

Слънцето вече беше стигнало до западния хоризонт и всички коленичиха, за да кажат наум могреб. После отново се изправихме и застанахме в полукръг около отвора на гроба.

Настъпи тържественият момент. Мъртвецът седеше изправен в последното си жилище. Залезът хвърляше пурпурни лъчи върху мраморното му лице, а силният тук горе полъх на вятъра накара дългата му бяла брада да потрепне.

Тогава Амад ал Гандур се обърна по посока на Мека, вдигна сплетените си ръце и каза:

— В името на всемилостивия Бог! Хвала и слава на Господа, повелителя на света, който ще властва в Деня на Страшния съд. На теб искаме да служим и на теб искаме да се молим, да ни водиш по правия път, пътя, по който ще се радваме на милостта ти, а не по пътя, на който ти се гневиш, и не по пътя на грешниците!

И аз вдигнах ръце като него и казах от петдесет и седмата сура, наречена „Възкресението“, думите:

— В името на всемилостивия Господ! Заклевам се в Деня на Страшния съд, заклевам се в душата, обвиняваща сама себе си: наистина ли човекът вярва, че няма да можем да съберем някога тленните му останки? Наистина ще успеем да съберем и най-малките костички дори от пръстите му, но човек сам отрича онова, което е пред него. Той пита: И кога ще дойде денят на възкресението? Когато очите губят светлика си, луната притъмнява и слънцето и луната се събират в едно, човекът ще попита в този ден: „Къде може да се намери убежище? Но напразно, защото няма място за спасение.“ Вие живеете отминаващия бързо живот и не се замисляте за предстоящото. Някои лица ще засияят в този ден и ще съзрат своя Господ, но други ще изглеждат тъжни, защото над тях се спуска дълбока печал. Наистина! На такъв човек в часа на смъртта душата му засяда в гърлото и стоящите наоколо казват: Кой ще донесе вълшебно питие за спасението му? Значи е дошъл денят на заминаването; той прибира краката си един до друг и го отнасят при съдията му, защото не е вярвал и не се е молил. Затова горко ти, горко! И пак, горко ти, горко! Вярва ли човекът, че му е дадена пълна свобода? Не е ли той хвърлено зрънце? Над него твори Господ и го превръща в човек. Не би ли могъл този, който е сътворил това, да го събуди за нов живот?

Отново се обърнах към мъртвеца и казах:

— Аллах ил Аллах! Един е Господ и всички ние сме негови деца. Той ни направлява с ръка и ни държи до десницата си. Той ни превръща в братя и ни изпраща на земята, да му служим и в сговор да се радваме на милосърдието и състраданието му. Той оставя тялото да се развива и душата да расте, докато се устреми към небето. Тогава изпраща ангела на смъртта да я освободи и да я заведе до кладенеца, от който се пие вечен живот. Така тя се освобождава от болката и страданието и не обръща внимание на плача на онези, които скърбят край мъртвата й обвивка. Тук лежи Хаджи Мохамед Емин Бен Абдул Мутахер ас Сейм Ибн Абу Меруем Башар еш Шохана, храбрият шейх на хадедихните от племето аш шаммар. Той е бил любимец на Аллаха; езикът му никога не е изричал лъжа, а ръката му е вършила благодеяния във всички колиби, в които е живеела нищетата. Той беше най-мъдрият съветник, герой в боя, приятел на приятелите; от него се страхуваха враговете му, но го почитаха всички, които го познаваха. Затова Аллах не пожела той да умре в тъмнината на шатрата, а му изпрати Абу Джаях,^[7] да го отзове по време на боя от воините, които стоят сега около него. Сега прахът се връща в земята. Лицето му е обърнато към златната Мека, но душата му е изправена пред Всемилостивия и гледа към великолепието, което очите на нито един смъртен не могат да видят. Негов е животът, а за нас утешението, че и ние някога ще застанем до него, когато дойде Иса Бен Мариам^[8] да съди живите и умрелите!

После се приближиха Алло и кюрдът соран, за да затворят гроба. Отново понечих да взема думата, когато персиецът ми даде знак с ръка. Той пристъпи напред и каза част от осемдесет и втората сура:

— В името на всемилостивия Бог! Когато небесата се разтворят и звездите се разпръснат, моретата се смесят, а гробовете се обърнат, тогава всяка душа ще знае какво е извършила и оставила след себе си. Така е и въпреки това се отрича Денят на Страшния съд. Но над вас са поставени пазачи, които записват всичко, което правите. Праведните ще поискат блаженството на рая, но злосторниците ще изпитат мъченията на ада. В този ден никоя душа няма да може да направи нещо за друга, защото в този ден господството е единствено само на Бога!

Отворът вече беше затворен и оставаше да се каже последната молитва. Исках да прочета и нея, но напред излезе Халеф. В очите на храбрия хаджия блестяха сълзи, а гласът му трепереше, като каза:

— Искам аз да прочета молитвата!

Той коленичи, сплете ръце и заговори:

— Чухте, че всички ние сме братя и Аллах ще ни събере заедно в Деня на Страшния съд. Слънцето вече залезе и утре отново ще се издигне. Така и ние ще се събудим там горе, като умрем. О, Аллах, нека бъдем от тези, които са достойни за милостта ти, и не ни отделяй от онези, които сме обичали тук. Ти си всемогъщ и можеш да изпълниш и тази молба!

Погребението бе необичайно. Един християнин, двама сунити и един шиит бяха говорили на гроба на мъртвия, без Мохамед да изпрати отгоре гръм. Що се отнася до мен, не смятах, че върша грях, като се сбогувах с мъртвия си приятел на езика, който той бе говорил приживе. Участието на персиеца обаче бе доказателство, че превъзхожда мюсюлманите по образованост на духа и сърцето. А Халеф бих прегърнал от благодарност за обикновените кратки думи. Отдавна вече знаех, че той и не подозираше, че е мюсюлманин само външно, но в душата си вече бе християнин.

Вече се канехме да си тръгваме. Тогава Амад ал Гандур извади камата си, отчупи с нея едно парче от камъка на гроба и го взе със себе си. Знаех какво означава това и вече бях убеден, че нито едно човешко същество няма да е в състояние да го придума да се откаже от отмъщението. Вечерта той не яде и не пи, не взе участие в разговора ни, не желаеше дори и с мен да размени няколко думи. Отговори само на една моя забележка.

— Знаеш — казах му аз, — че Мохамед Емин си взе врания жребец обратно. Сега той е твой.

— Тогава имам право отново да го подаря?

— Без съмнение.

— Подарявам ти го.

— Не го приемам.

— Тогава ще те принудя да го задържиш!

— И как ще направиш това?

— Ще видиш. Леилкум саиде! (Лека нощ!)

Той се обърна и ме остави. Разбрах, че е време да удвоя вниманието си върху него. Но се случи нещо съвсем друго. Въобще тази вечер беше мрачна и тъжна. Персиецът се оттегли зад стената от клони, хората му се бяха скупчили един до друг, а аз мълчаливо седях с Халеф и англичанина до извора, където охлаждахме изгарящите ни рани. Смъртта на Мохамед Емин бе разстроила всеки от нас повече, отколкото искахме да признаем. Поради температурата, с която кръвта ми течеше във вените, от време на време ме побиваха студени тръпки — това бе приближаването на треската. Халеф също го тресеше вече.

Прекарах тежка нощ, но силният ми организъм не допусна настъпването на сериозна криза. Сякаш чувствах преминаването на всяка отделна капка кръв през вените си. Полубуден, сънуващ или фантазиращ, се мятах насам-натам, говорих с всички възможни хора, които фантазията ми си представяше, но все пак знаех, че е заблуда, и чак на разсъмване заспах дълбок сън, от който се събудих едва надвечер. Споменаваното вече ухание отново ме обгръщаше, но вместо двата чифта красиви очи срещу мен блестеше огромната подутина от носа на англичанина.

— Събудихте ли се? — попита той.

— Мисля. Какво? Слънцето там ли е? Ами то вече се свечерява!

— Радвайте се, мистър! Жените ви излекуваха. Изпратиха ви капки за раните. Халеф ти ги сложи. После една от тях дойде и ви наля нещо между зъбите. Мисля, че не беше бира!

— Коя беше?

— Едната. Другата остана там. Но може и да е била другата, а едната да е останала там. Не знам!

— Имам предвид тази със сините или другата с черните очи?

— Не видях очи. Увити са като пощенски пакети. Но сигурно е била онази със сините очи.

— Защо предполагате така?

— Защото се отървахте само с насинено око. Изглежда, се чувствате доста добре!

— Определено. Действително се чувствам свеж и бодър.

— И аз се чувствам така. Също си сложих от тези капки на раните и вече не усещам болка. Отлична микстура! Искате ли да ядете?

— Имате ли нещо? Гладен съм като вълк.

— Ето! Синеоката го изпрати. А може да е била и чернооката.

До мен имаше сребърен поднос със студено месо, квасен хляб и други най-различни лакомства. До него имаше чайник, който обаче вместо с чай бе пълен със силен месен бульон, и то още топъл.

— Тези дами, изглежда, са знаели, че ще се събудя, преди да изстине бульонът — казах аз.

— Чайникът ви чака още от обед. Щом изстинеше, те изпращаха старицата да го вземе и отново го стопляха. Явно се радвате на благоволението им.

Едва сега се огледах по-добре около себе си. Наблизо лежеше Халеф и спеше. Освен него не се виждаше жив човек.

— Къде е персиецът? — попитах аз.

— При жените. Тази сутрин беше на лов и уби една планинска коза. Така че пиете кози бульон.

— Приготвен от такива ръце, е особено вкусен!

— Мисля, че старата го е приготвила! Yes!

— Къде е Амад ал Гандур?

— Тази сутрин тръгна много рано да се поразходи с коня си. Скочих и извиках:

— Той е тръгнал! Безразсъдник!

— С въглищаря и кюрда соран. Yes!

Сега вече знаех какво бе имал предвид, като каза, че сам Аллах му е изпратил средството за отмъщение. Соранът кюрд, който беше смъртен враг на бебехите, щеше да му бъде преводач. Но въпреки това нещастният хадедихн бе за съжаление. Можех да се обзаложа на десет срещу едно, че той никога няма да се върне отново при племето си. И дума не можеше да става да го последвам. Първо, преднината му бе прекалено голяма, второ — бях ранен и, трето — нямахме никакво намерение заради кръвното отмъщение на някой друг самите ние да ставаме убийци.

— С жребеца ли тръгна? — попитах аз.

— Врания кон ли? Той е тук — отговори Линдси. На всичко отгоре и това! Значи по този начин Амад ал Гандур ме принуждаваше да приема коня като подарък от него! Наистина в момента не знаех да се ядосвам ли, или да се радвам. Въобще изчезването на хадедихна беше случка, която не ми беше безразлична. Трябваше да я премисля, за да мога да се примиря с нея.

— Значи и Алло тръгна с него? — попитах аз. — А как стои въпросът с парите му?

— Остави ги. Ядосах се! Не искам подаръци от въглищар.

— Успокойте се, сър! Той има кон и пушка. С тях е възнаграден пребогато. А освен това — кой знае какво му е обещал хадедихнът. Откога спи Халеф?

— Откакто и вие.

— Наистина изключително лекарство! Но преди всичко искам да ям!

Едва бях започнал, когато ме прекъснаха: дойде Хасан Арджир-мирза. Понечих да се изправя, но той приятелски ме натисна по рамото да не ставам от мястото.

— Не ставай, емир, яж! Това е най-важното, което трябва да направиш. Как се чувстваш?

— Благодаря, много добре.

— Знам. Повече няма да имаш треска. Сега обаче искам да ти предам едно послание. Амад Гандур дойде при мен. Разказа ми много неща за вас и за себе си, така че ви опознах много добре. Той тръгна да преследва бебехите и поръча да те помоля да му простиш и че не желае да го следвате. Надява се, че ще се върнете при хадедихните и че ще го намерите там. Това е вестта, която трябваше да ви донеса.

— Благодаря ти, Хасан Арджир-мирза! Заминаването му дълбоко разстрои душата ми, но трябва да го оставя на съдбата му.

— Накъде ще поемете сега?

— Първо ще трябва да го обсъдим. Този мой приятел и слуга Хаджи Халеф Омар наистина трябва да се върне при хадедихните, защото при тях се намира жена му. А този емир от Инглистан е оставил двама свои слуги там. Но въпреки това е възможно най-напред да отидем до Багдад. Там ингилизът има кораб, с който можем да плаваме по Тигър до пасищата на хадедихните.

— Обсъдете плана си, емир! Ако тръгнете за Багдад, ви моля да не ме изоставяте. Вие сте храбри воини, вече ви дължим живота си и много бих искал да ти докажа, че съм те обикнал. Ще останем на това място, докато можем да тръгнем, без да излагаме на опасност здравето ви. Сега яж и пий! Ще ви изпратя още храна, защото сте мои гости. Бог да е с вас!

Той си тръгна, но не бяха минали и пет минути, когато старата прислужница дойде и донесе втори поднос, пълен с ястия.

— Вземете! Господарят ви го изпраща! — каза тя.

— Имате ли огън в колибата? — попитах я аз.

— Да. Имаме малък огън и един дягадар,^[9] на който бързо можем да приготвяме яденето.

— Мадерка, създаваме ви много грижи!

— О, не, емир. Радваме се, че имаме гости. Господарят разказа на всички ни за вас и можете да се чувствате като същински господари тук. Но не ме наричай мадерка!^[10] Аз съм душирех^[11] и винаги ме наричат Алуах, а понякога и Халуа.

После тя си тръгна. По дяволите! Нима по време на това пътуване ми бе отредено да правя само антропологически изследвания? Неотдавна в Шурд се натъкнах на „Магданозка“, а сега имах пък Алуах, наричана понякога Халуа! Тези две думи се състоят от едни и същи букви, но колко различно е значението им! На персийски Алуа означава алое, а Халуа е нашият червен кантарион.

Тази застаряла мома имаше повече прилика с бодливото алое, отколкото с красивия кантарион. Носеше широки, вързани при глезените шалвари, чиито спускащи се надолу дипли почти закриваха сивите й филцови пантофи. Облечена бе с червен жакет и подобна на кафтан тъмносиня връхна дреха, а на главата си имаше жълт тюрбан с два свободно пуснати воала на него, които даваха възможност да се види отзад гол врат, а отпред чудновато лице като на забулена сова. Но, изглежда, това „кантарионово алое“ имаше много добра душа и реших да се държа с нея възможно най-приятелски.

Тя донесе подноса тъкмо навреме, защото, като се обръщаше да си тръгва, Халеф започна да се прозява и после отвори очи. Огледа се учудено наоколо, седна, а после объркано попита:

— Машаллах! Слънцето е отишло дотам! Аз ли съм се обърнал, или то се е превъртяло?

И той се чувстваше като мен: не можеше да си представи, че е спал толкова дълго, а учудването му нарасна още повече, като разбра, че Амад ал Гандур вече не е при нас.

— Няма ли го? Наистина ли? — попита той. — Без да се сбогува? В името на Аллаха, не е постъпил правилно! А какво ще правим сега? Вече нямаш задължения, които да те принуждават да се връщаш при пасищата на хадедихните.

— Мисля, че е точно обратното — все още имам такива. Мислиш ли, че ще те оставя, без да съм сигурен, че си стигнал здрав и читав при шейх Малек и Ханех, твоята жена?

— Сихди, те двамата са добре и ще почакат, докато се върна. Обичам Ханех, но няма да те напусна, преди да си се върнал в родината на твоите деди.

— Не мога да искам такава жертва от теб, Халеф.

— Не за мен, а за теб е жертва да ме задържиш при себе си, сихди. Решавай каквото искаш, аз ще те следвам, ако не постъпиш жестоко, като ме изоставиш!

Персите донесоха от реката богат улов риба, от който бе приготвена вечерята. Не взех участие в нея, тъй като току-що бях ял, и се изкачих до скалния блок, за да погледам гроба на хадедихна при залеза на слънцето.

Този самотен, намиращ се нависоко гроб ми напомняше за скалния монумент, който издигнахме на пир Камек в долината Идис. Кой би могъл тогава, при погребението на джесидския светец, да предполага, че Мохамед Емин ще намери последен покой на толкова далечен, кюрдски хълм! Беше ми толкова мрачно и тъжно на душата и чувствах такава празнота в себе си, сякаш заедно с приятеля ми си бе отишла и част от мен самия. Но все пак на гроба на един добър човек не бива да се скърби. Нали смъртта е пратеник на Бога, която ни доближава само за да ни отведе в онези светли висини, за които Спасителят е казал на учениците си: „В къщата на баща ми има много стаи и аз отивам там, за да приготвя леглата ви.“ Животът е борба. Човек живее, за да се бори, а умира, за да победи. Затова е и предупреждението на апостолите: „Води благородната битка на вярата, а живей живота, за който си призван!“

Слънцето целуна хоризонта и разпръскващите му се лъчи го оцветиха с огненочервена светлина, която се разливаше на изток във все по-меки сияния. Гористите хълмове над мен приличаха на зелено море, над чиито застинали вълни здрачът бавно разпръскваше сенките си. Само над близките хребети се забелязваше поривът на вечерния вятър, под чийто полъх върховете на дърветата леко се привеждаха. Сенките ставаха все по-тъмни; далечината се заличи; залезът догоря и плащът на вечерта се спусна и над околността. Ако можех да се движа със слънцето! Да можех да го следвам далеч, далеч на запад, където лъчите му все още изцяло осветяваха и топлеха родината! Тук, на самотния хълм, носталгията протегна ръката си към мен, носталгията, от която никой, в чиито гърди тупти живо сърце, не може да се изплъзне, щом е на чужда земя. „Ubi bene ibi patria“^[12] е пословица, чието хладно безразличие не винаги намира потвърждение в живота. Впечатленията от младостта не винаги могат да бъдат заличени напълно, а споменът би могъл да заспи, но не и да умре. Той се събужда, когато най-малко мислим за него, и ни донася онзи копнеж, от чиято болка душата може да се разболее тежко. Мислех за дълбоките, съкровени строфи на немско-американския поет Конрад Крец, последните от които гласят:

Родино на дедите ми, но чужда ми отдавна, за мене никоя земя не е свещена и отрадна. В душата ми ликът ти нивга няма да се заличи и само мъртвите, покриващи земята ти, ще бъдат мойта връзка с теб!

Върнах се в бивака по обиколен път. Всички вече спяха. Въпреки късния час дълго лежах буден върху одеялото си. Когато най-сетне заспах, вече се чуваха гласовете на някои птици. Събудих се към обяд и научих от Халеф, че англичанинът е отишъл с персиеца на лов за тетреви. Бяха взели и Доян. Раната на храбрия Хаджи Халеф беше по-болезнена от моята, но старата прислужница Алуах още сутринта му беше донесла нови лековити капки и те вече бяха подействали.

— Докога ще стоим тук, сихди? — попита той.

— Докато можем да тръгнем, без да съществува опасност за раните ни. Какво закусва?

— Най-различни неща, които дори не познавам. Тези персийки чудесно умеят да готвят. Аллах, остави ги при нас, докато ни трябват! Мирзата каза, като се събудиш, да отида до преградната стена и да плесна с ръце.

— Направи го, Халеф!

Той изпълни нареждането ми и веднага след това се появи „Кантарионката“ с една кошничка и кана кафе. В първата имаше пресен, неквасен хляб, студено печено месо, а в каничката димеше благоуханното питие, чиято цикориева имитация в Саксония наричат с Поетичното име „Blemchenkaffee“.^[13]

— Как си, емир? — попита старицата. — Ти и днес дълго спа; слава на Аллаха!

— Бодър съм и много гладен, мила Алуах!

— Ето, нося ти храна. Яж и пий, за да са много дните ти.

— Благодаря ти, поздрави господарките от мен!

— Нямаме такъв обичай, но все пак ще го направя, защото си приятел и брат на господаря.

Тя се отдалечи със ситни стъпки, а аз се заех със закуската. На дъното на кошничката намерих за десерт чудесно изсушени гроздови зърна и захаросани орехи, които събудиха завистта на Халеф. По лицето му разбрах, че искаше да каже нещо, но Халуа вече се връщаше, носейки още едно гърне.

— Емир — каза тя, — господарките ти изпращат още едно ястие, което много помага за смъкване на температурата. Разреши ми после да дойда да прибера съдовете!

Щом тя се отдалечи, проверих съдържанието на гърнето и за свое учудване видях, че в него има амрудха^[14] в собствения им сладък сос. Халеф вече не можа да се сдържи.

— Аллах иллях! — извика той. — Слава на Бога, създал такива вкусни неща и такива мили жени, които умеят всичко да приготвят! Сихди, тези персийки са благосклонни към теб, иначе нямаше да ти изпращат такива прекрасни ястия. Ожени се за тях, за да ти готвят цяла вечност!

— Хаджи Халеф Омар, стани оттам и ела, иначе от захлас ще забравя предложението ти да поделя с теб тези деликатеси.

Халеф съпротивително протегна напред ръце, но слюнките капеха от устата му.

— Опазил ме Аллах, от греха да ти отнемам удоволствието, което този деликатес ти доставя, сихди! Аз съм един беден бен ал араб, а ти си велик емир от Немзистан. Мога да почакам, докато някой ден хуриите в рая ми приготвят такова ястие!

— Дотогава има още много време, Халеф! Хайде да си поделим тези неща!

— Сихди, ти ме изкушаваш въпреки желанието ми. Досега не съм ял деликатеси от Фарзистан.^[15]

— Сядай тогава! Аз ще взема кафето, хляба и месото, а ти яж от крушите и захаросаните плодове.

— Но точно те са за теб, ефенди!

— Мисля, че си мой слуга, Халеф?

— Най-верният слуга, който може да съществува.

— Тогава се подчинявай, за да не се ядосам!

— Щом заповядваш толкова строго, не мога да не те послушам!

Послушанието му бе така усърдно, че специално изпратеното за мен ястие много скоро изчезна под мустаците му. Знаех, че моят дребен Халеф до известна степен е лакомник и с тези дреболии можех да му доставя върховна наслада.

След известно време двамата ловци се върнаха и донесоха богата плячка. Персиецът ме поздрави с искрена радост, а после се отправи към жените, като взе със себе си и дивеча. Англичанинът седна до мен.

— Какво? Чак сега ли ставате? По кафето разбирам — започна той.

— Да, наистина пак спах дълго.

— Well! Живеете си тук като в страната на мързеланковците. Докога ще продължава това, мистър?

— Ами докато тръгнем.

— Witty, ingenious! (Много сте духовит!) И накъде ще се отправим тогава, мистър?

— Ще дойдете ли с нас в Багдад?

— Напълно ме устройва. Искам да се махна най-сетне от тези планини. А след това?

— Както се нареди. Не е съвсем сигурно дали точно Багдад ще е целта ми. Досега имах предвид само посоката към Багдад.

— Все едно. Само да се махнем оттук!

В този момент се появи „Алоето“, за да предаде тетревите на слугите на мирзата да ги оскубят. След нея дойде господарят й, махна ми да отида при него и бавно се отдалечи от лагера. Последвах го. На едно засенчено от две дървета място той седна върху мъха и ми посочи с ръка да се настаня до него. Направих го и той започна разговора с въпроса:

— Емир, имам ти доверие, затова чуй какво ще ти кажа. Преследват ме. Не ме питай кой е бил баща ми.. Той внезапно умря от насилствена смърт и приятелите му тайно шушукат, че е бил убит, защото е стоял на пътя на друг човек. Но аз, неговият син, отмъстих и трябва да бягам с хората си. Преди това обаче натоварих всичко ценно на камили и го изпратих под надзора на мой верен слуга зад границите на Персийската империя. После ние го последвахме по друг път. Знаех, че ще ни преследват, затова поведох нашите гонители по погрешни следи, като тръгнахме през дивия Кюрдистан. Кажи ми, емир, дали искаш да ни придружиш, докато пътят ти съвпада с нашия, но не забравяй, че съм беглец.

Той замълча, а аз веднага му отговорих:

— Хасан Арджир-мирза,^[16] ще вървя с теб и хората ти, докато мога да ти бъда полезен.

Той ми подаде ръка и каза:

— Благодаря ти, емир! А другарите ти?

— Те ще отидат там, където съм аз. Мога ли да попитам за целта на пътуването ти?

— Хадрамаут.

Хадрамаут! Тази дума ме наелектризира. Неизследваният, опасен Хадрамаут! Изведнъж цялата ми отпуснатост и униние изчезнаха и аз оживено попитах:

— Ще те чакат ли там?

— Да, имам приятел, когото осведомих за пристигането си чрез един пратеник.

— Мога ли да те придружа до Хадрамаут? — попитах го аз.

— Дотам ли, емир? Такава жертва не бих могъл да искам и от най-добрия си приятел.

— Не е жертва. Ако ти е приятно, с удоволствие ще те придружа.

— Добре си дошъл, господарю! Можеш да останеш при нас колкото ти харесва. Но трябва да ти кажа също, че преди да тръгна за Хадрамаут, първо ще посетя Кербела.

— Кербела ли? Ах, да, ние сме накрая на месец дсул хедше и започва мохарем. На десети този месец е големият празник на поклонниците в Кербела.

— Да. Хадж ал маният^[17] отдавна вече е на път. Аз също заминавам за Кербела, за да погреба баща си до гроба на Хофеин. Виждаш, че ще ти е почти невъзможно да ни придружиш!

— Защо невъзможно? Защото съм християнин, който няма право да отиде в Кербела ли? Вече бях в Мека, въпреки че там могат да ходят само мюсюлмани.

— Ако те разпознаят в Кербела, ще те разкъсат!

— И в Мека ме познаха, но въпреки това не ме разкъсаха!

— Емир, ти си много храбър мъж! Знам, че баща ми ще почива в ръцете на Аллаха, все едно дали ще е погребан в Кербела или в Техеран. Не бих отишъл на поклонение нито в Кербела, нито в Неджеф^[18] или пък Мека, защото Мухамед, Али, Хасан и Хофеин са били хора като нас, но трябва да остана верен на последната воля на баща ми, който искаше да бъде погребан в Кербела, и затова ще се присъединя към Кервана на мъртвите. Ако искаш да останеш с мен, няма да съм този, който ще те предаде. Ще мълчат и домашните ми, но слугите ми не споделят моето мнение за учението на Пророка и ще са първите, които ще те убият.

— Остави това на мен. Къде ще намериш камилите си?

— Знаеш ли Гадхим край Багдад?

— Града на персите? Да, намира се на десния бряг на Тигър, срещу Мадхим, и е свързан с Багдад с коларски път.

— Там ме чакат моите камилари, при които е и трупът на баща ми.

— Тогава ще те придружа най-напред дотам, а за останалото ще видим. А в Гадхин в безопасност ли си?

— Надявам се. Вярно, че ще ме преследват, но пашата на Багдад няма да ме предаде.

— Не се доверявай нито на турчин, нито на персиец! Бил си достатъчно предвидлив да минеш през Кюрдистан, защо се отказваш сега от тази мъдра предпазливост? Можеш да стигнеш до Кербела, без да се присъединяваш към Кервана на мъртвите.

— Не знам пътя.

— Аз ще те водя.

— Познаваш ли пътеките?

— Не, но ще ги намеря. Аллах ми е дарил способността да намирам без водач места, в които никога не съм стъпвал.

— Въпреки това не може, емир. Трябва да отида в Гадхим при хората си.

— Тогава иди там тайно, като избягваш Багдад и Кервана на мъртвите.

— Господарю, аз не съм страхливец. Трябва ли да си мислят хората ми, че ме е страх?

— Добре, и ти си смел! Радвам се, че си подхождаме и че ще пътуваме заедно.

— Съгласен съм, емир, но ще поставя едно условие. Богат съм, много богат и искам всичко, от което имаш нужда, да вземаш само от мен!

— Тогава ще съм твой слуга, който получава възнаграждение.

— Не, ти си мой гост, мой брат, чиято любов позволява да се грижа за него. Кълна се в Аллах, че няма да тръгна с теб, ако не приемеш това условие!

— С тази клетва ме принуждаваш да изпълня обещанието ти. Изпълнен си с доброта и доверие към мен, въпреки че не ме познаваш!

— Мислиш, че не те познавам? Не ни ли спаси от ръцете на бебехите? Не ми ли разказа Амад ал Гандур за теб? Ние ще останем заедно и малкото, за което мога да те помоля, ще е да получа от теб богатства, към които досега напразно съм се стремил, защото не можех да намеря човек, който да ги притежава — съкровищата на духа. Емир, аз не съм обикновен персиец, но не мога да се сравнявам с теб. Знам, че в твоята страна едно момче притежава много повече знания, отколкото при нас един зрял мъж, че вие тънете в блага, чиито имена дори са ни неизвестни. Знам, че нашата земя е пущинак в сравнение с вашата и че най-бедният от вашите хора има повече права, отколкото везирът на Фарзистан. Знам още много други неща и знам коя е причината за това:, имате майки, имате и съпруги. Ние нямаме нито едното от двете. Ако имаме добри майки, децата ни скоро ще могат да се мерят с вашите. Сърцето на майката е почвата, в която душата на детето пуска корени. О, Мохамед, мразя те, защото ти отне душите на нашите жени и ги направи робини на сластта, а с това пречупи силата ни, вкамени сърцата ни, опустоши земите ни и излъга в смисъла на истинското щастие всички онези, които те следват!

Той стана и извика на висок глас обвинението си срещу Пророка. Добре, че не можеше да го чуе никой от хората му! Едва след доста продължителна пауза той отново се обърна към мен:

— Знаеш ли пътя оттук до Багдад?

— Никога досега не съм минавал по него, но въпреки това няма да се объркам. Имаме две възможности: едната е да тръгнем на югоизток по посока на планините Хамрин, а другата ще ни отведе покрай Дялах чак до Гадхин.

— Колко мислиш, че е пътят оттук до Гадхин?

— По първия път ще стигнем за пет, а по втория за четири дни.

— Минават ли тези пътища през населени местности?

— Да, и точно затова ми се струва, че са най-добрите.

— Значи има и други пътища?

— Да, но ще трябва да минем през райони, в които вилнеят бедуини разбойници.

— От кое племе са?

— Повечето са джербоа, през чиито граници от време на време минават групи от бени лам.

— Страхуваш ли се от тях?

— Да се страхувам ли? Не! Но когато има два пътя, предпазливият човек избира винаги безопасния. Имам в себе си паспорт от султана и той ще буди респект и на Дялах, и на запад от тази река, но не и у джербоа.

— Въпреки това предпочитам безлюдния път, защото съм беглец. Не мога да се оставя преследвачите ми да ме настигнат толкова близо до персийската граница.

— Може би имаш право, но помисли, че пътят води през степта, в която по това време растителността е изсъхнала от горещините и за жените ще е много трудно.

— Те не се страхуват нито от глад и жажда, нито от жега и студ. Страхуват се само от едно, че може да бъда хванат. Имам със себе си мехове за вода и хранителни запаси най-малко още за осем дни за всички нас.

— Наистина ли можеш да разчиташ на хората си?

— Напълно, емир.

— Добре, тогава ще минем през земите на джербоа, Аллах да ни закриля. Впрочем, веднага щом стигнем равнината, ще се придвижваме напред много бързо, но сега камилите ти с големи усилия ще се справят с планинския терен. Е, вече се разбрахме, само трябва да чакаме, докато раните ни позволят да потеглим.

— Ще изпълниш ли една моя молба — каза той плахо. — Като тръгвах на път, се запасих с всичко необходимо в големи количества. На дълъг път дрехите се похабяват, а тъй като знаех, че до Хадрамаут няма да намеря добър пазар, съм взел със себе си и много дрехи. Дрехите ви вече не са достойни за вас и аз те моля да вземеш от мен всичко, каквото ви трябва!

Това предложение беше добре дошло за мен, но в същото време можеше да бъде и опасно. Хасан Арджир-мирза имаше право: ние тримата не можехме да се покажем пред хора на цивилизовано място, без да ни помислят за истински разбойници. Знаех обаче също, че англичанинът няма да позволи да му се подарява нищо, а освен това за мен също бе въпрос на чест да не се обвързвам с приятелството на персиеца още първия ден. Впрочем беше ми все едно дали ще се покажа пред някой арабин в неподходящите си за отбрано общество одежди. Истинският бедуин преценява мъжа по коня му, а не по дрехите, а бях убеден, че в това отношение винаги ще предизвиквам завист. Най-много на някой син на пустинята да му хрумне, че съм конекрадец, а това според неговите възгледи щеше да е не позор, а чест за мен. Затова отговорих:

— Благодаря ти! Знам, че намеренията ти към мен са добри, но те моля да говорим за това чак в Гадхим. За джербоата облеклото ни достатъчно представително, а за малкото оставащи до Багдад дни ще можем още да ги носим. Мисля, че ние…

Спрях по средата на изречението, защото ми се стори, че в черничевия храст между двата дъба чух шум.

— Не се тревожи, емир, беше някакво животно, сигурно е птица или гущер, а може би смок — каза Хасан.

— Познавам всички горски шумове — отговорих му аз, — това не беше животно, а човек.

С няколко големи скока заобиколих храста и хванах един мъж, който тъкмо се канеше да се измъкне. Беше един от слугите на персиеца.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. Той не отговори.

— Говори или аз да ти развържа езика!

Той отвори уста, но се чу само неразбираемо пелтечене. Тогава персиецът се приближи и като видя човека, каза:

— Садък ли е това? Не може да ти отговори, защото е ням.

— Какво търси тогава в храстите?

— Ще каже на мен, аз го разбирам.

Той се обърна към слугата си и го попита:

— Садък, какво правиш тук?

Той отвори ръка, показа няколко треви и хвойнови плодове и се опита да обясни с жестове.

— Откъде дойде?

Садък показа назад, в посока, противоположна на лагера.

— Знаеше ли, че сме тук?

Слугата отрицателно поклати глава.

— Чу ли какво говорехме? Последва същият знак.

— Тогава си върви и повече не ни пречи!

Садък се отдалечи, а господарят му ми обясни:

— Алуах е изпратила Садък да набере хвойна, див лук и разни други треви, необходими за приготвянето на тетревите. Приближил се е насам съвсем случайно.

— И ни е подслушвал — подхвърлих аз.

— Ти видя, че той отрече да го е правил.

— Не му вярвам.

— Но той ми е верен!

— Лицето му не ми харесва. Хората с ъглести челюсти са притворни. Ням ли е роден?

— Не.

— Как е изгубил говора си?

Персиецът се колебаеше дали да отговори, но все пак каза:

— Няма език.

— Ах! Значи е можел да говори? Отрязали ли са му го?

— За съжаление — отговори Хасан сдържано.

С ужас мислех за страшната, за щастие вече рядко срещана жестокост, да бъде наказван човек за провинение, дължащо се на грешка на езика, като той бъде отрязван или дори изтръгван. Тази безчовечност се проявяваше обикновено в Ориента или в американските щати, в които имаше робство.

— Хасан Арджир-мирза — подхванах аз пак, — виждам, че не ти се говори за този случай, но този Садък не ми харесва и никога няма да му повярвам, а присъствието му на нашия разговор ми се струва подозрително. Не съм любопитен човек, но имам навика при опасни ситуации да обръщам внимание и на най-безобидните неща. Моля те да ми разкажеш как се е случило това с езика му.

— Изпитвал съм го, емир. Той е верен и честен. Но въпреки това ще научиш какво накара баща ми да постъпи по този начин.

— Баща ти ли? Ами че това е важно!

— Лъжеш се, емир! На младини Садък беше кманкаш^[19] на баща ми и беше приносител на неговите заповеди, послания и други известия. Като такъв той често пребиваваше в дома на муштахеда^[20] и видял дъщеря му. Тя му харесала, а той бил хубав мъж. Скочил през зида на градината, когато тя била при цветята, и се осмелил да й говори за симпатиите си. Муштахедът стоял незабелязано наблизо и заповядал да го арестуват. Заради баща ми той не бил предаден на съд, който Щял да го осъди на смърт, но той извършил греха чрез езика си и муштахедът настоявал баща ми да му махне езика. Баща ми е трябвало много да се съобразява с муштахеда и заповядал на майчунигара,^[21] който освен това били прочут лекар, да дойде и да отреже езика на Садък.

— Това е било по-лошо от смърт. Оттогава Садък винаги ли е бил при баща ти?

— Да. Той смирено понасяше болките, защото е с благ и весел характер, но прокле това деяние.

— Как?

— Муштахедът умря от отрова. Една сутрин намериха лекаря убит на входа на аптеката му, а момичето се удави по време на плаване, когато лодката на един забулен мъж се блъснала в нейната.

— Много странно. Не откриха ли тримата убийци?

— Не. Знам какво ще си помислиш, емир, но предположението ти е неоправдано, защото Садък много често се разболяваше и точно в дните, когато бяха извършени убийствата, лежеше болен в стаята си.

— Баща ти също не умря от естествена смърт, нали?

— Беше нападнат по време на езда. Придружаваха го Садък и един каймакам.^[22] Само Садък успял да се спаси, беше ранен, но баща ми и каймакамът бяха мъртви.

— Хм! Садък не е ли познал убийците?

— Било е тъмно, единият от нападателите разпознал по гласа — най-големия неприятел на баща ми.

— На когото ти си отмъстил ли?

— Съдиите го освободиха, но той е… мъртъв!

Лицето на мирзата много ясно ми показваше от каква смърт е умрял този враг. Той презрително махна с ръка и каза:

— Това е минало. Хайде да се връщаме към лагера!

Той тръгна. Аз поостанах още малко, защото това, което узнах, ме наведе на дълбок размисъл. Садък беше или напълно безкористен човек, какъвто рядко се среща, или много рафинирано чудовище. Не биваше да го изпускам от поглед. Като се върнах в лагера, тъкмо се приготвяше обядът. Казах на англичанина, че искам да отида с персиеца до Багдад, а след това и до Кербела и той веднага заяви, че е готов също да участва в опасното пътуване.

Този ден раните не ме боляха ни най-малко. Чувствах се много добре, затова следобед взех карабината си, за да се разходя наоколо, придружен от кучето си. Сър Дейвид също искаше да дойде, аз предпочитах да бъда сам. По стар дългогодишен навик реших най-напред да се убедя, че бивакът ни е в безопасност. Най-главното в този случай е да се заличават собствените следи и след това да се търсят отпечатъци от враждебни същества. Обикалях около лагера в кръг, докато слязох до реката. Там забелязах, че тревата по брега е стъпкана по доста фрапиращ начин. Тъкмо смятах да се приближа до мястото, когато чух, че клоните зад мен прошумоляха.

Бързо отскочих зад един гъст храсталак и се сниших до земята. Недалеч от скривалището си чух стъпки — немият персиец излезе от храстите, огледа се, сякаш не забелязва, че го наблюдават, и тръгна към реката на онова място, което току-що ми бе направило впечатление. Стъпка с крака тревата наоколо и незабавно се върна обратно. Още преди да стигне до храстите, хвърли поглед на две места в храсталака и понечи да се шмугне покрай мен.

Аз обаче го хванах с лявата си ръка за дрехата на гърдите, а с дясната му зашлевих плесница, която му отне способността да се съпротивлява.

— Предател! Какво правиш тук? — попитах го грубо аз. Всъщност той не можеше да говори, а неразбираемите звуци бяха по-скоро последица от страха му, отколкото намерение да ми обясни поведението си.

— Виждаш ли тази пушка? — казах аз. — Ако не изпълниш веднага каквото ти заповядам, ще те застрелям! Вземай си калпака, гребни с него вода от реката и полей стъпканата трева, за да се изправи бързо. Ще й помогнеш с ръка!

Той направи няколко изразяващи протест, а може би извинителни жеста с ръка, но като свалих карабината от рамото си, се подчини, гледайки с едно око към работата, която върши, а с другото към дулото на оръжието.

— Хайде, ела — казах му аз, като свърши, — първо ще видим какво толкова гледаше тук!

Потърсих двете места, където бе попаднал погледът му. И на двете, намиращи се на около двайсет стъпки едно от друго, забелязах, че виси по едно снопче трева.

— Аха, това е знак! Става интересно! Свали тревата и я хвърли в реката!

Той се подчини.

— Така, сега се връщаме в лагера. Напред! Ако се опиташ да избягаш, или ще те настигне куршумът ми, или кучето ще те разкъса!

Предчувствието не ме бе излъгало. Този човек беше предател, въпреки че фактът тепърва трябваше да се доказва. Като отидохме при другите, изпратих един слуга да доведе персиеца.

— Какво има? — попита той. — Защо си сграбчил така Садък?

— Защото е мой пленник. Иска да те погуби. Преследват те и той посочва на преследвачите ти мястото със знаци. Заварих го, като утъпкваше тревата на брега на реката, а по храстите беше окачил снопчета трева, за да знаят на кое място да минат през храстите и да стигнат до бивака ни.

— Това е невъзможно!

— Аз ти го казвам! Разпитай го, щом можеш да го разбираш!

Той постави на арестувания куп въпроси, но от следващите в отговор знаци и жестове не можеше да се установи нищо друго, освен че Садък не разбира какво искам от него.

— Виждаш ли, че е невинен, емир! — каза мирза.

— Добре, тогава ще се поставя на твое място. Надявам се, че ще успея да те убедя, че този човек е предател. Донеси си пушката и ме последвай. Преди това обаче предупреди хората си, че моите другари ще застрелят всеки, който се опита да освободи Садък. Не са свикнали да си правят шеги с тях. А докато се върнем, някой да застане на пост долу до храстите и да съобщи на другите, в случай че забележи опасност.

— С коне ли ще ходим или пеша? — попита той.

— На какво разстояние оттук е мястото, където беше последният ви бивак за нощуване?

— Яздихме повече от шест часа.

— Значи днес не можем да стигнем дотам. Тогава ще вървим.

Той донесе пушката си. Дадох на Халеф и англичанина необходимите инструкции. Те вързаха пленника и застанаха от двете му страни. Той се намираше в достатъчно сигурни ръце, така че можех да тръгна, без да се тревожа.

Първо поехме през долината към реката. На половината на пътя изненадан спрях, защото в клоните на едно цъфнало дърво имаше точно такова снопче трева, каквото накарах Садък да изхвърли в реката.

— Спри, мирза! Какво е това? — казах аз.

— Трева — отвърна той.

— Тя по дърветата ли расте?

— Аллах ху! Кой я е окачил тук?

— Садък. Направи двайсет стъпки надясно, където предполагам, че се намира вторият знак!

Той ме последва и предположението се потвърди.

— Но то не е ли било тук още преди нас? — попита той.

— О, Хасан Арджир-мирза, добре, че само аз чувам думите ти! Не виждаш ли, че тази трева е още свежа и зелена? Ела долу до реката, където намерих първите знаци на абсолютно същото разстояние. Този човек маркира път, широк двайсет стъпки, водещ направо към лагера. Там щяха да ни нападнат и убият точно както са умрели баща ти, аптекарят, муштахедът и дъщеря му.

— Ами ако си прав, господарю?

— Прав съм. Можеш ли да вървиш дълго и сигурен ли си, че ще намериш пътя, по който сте дошли от последния си лагер дотук?

Той потвърди. Тръгнахме по течението на реката и много скоро стигнахме до мястото, на което бях спрял на бивак с хадедихните и другите си спътници, преди да се притечем на помощ на персите. Тогава дойдохме от север. На това място речната долина извиваше на изток и ние тръгнахме в тази посока. Завоят вече бе зад нас, когато забелязах вдясно една върба, от чието стебло бяха изрязани две ивици кора.

— В какъв ред яздехте обикновено? — попитах аз.

— Носилките с жените в средата, а мъжете, разделени на две групи, пред и зад тях.

— В кой отряд беше Садък?

— Винаги в задния. Често изоставаше назад, защото обича цветята и тревите и му доставя удоволствие да ги разглежда.

— Изоставал е, за да оставя незабелязано знаци за преследвачите ти. Той е много хитър!

— Къде са знаците?

— Тук, на върбата. Ела да идем по-нататък!

След около четвърт час реката стана почти три пъти по-широка отпреди и затова по-плитката на това място вода образуваше брод, по който много лесно можеше да се премине на другия бряг. Тук мирзата спря и посочи към една млада бреза, която бе прекършена малко под короната.

— Може би и това смяташ за знак? — засмя се той.

Огледах дръвчето.

— Наистина е знак. Погледни стъбълцето, а също и стволовете на стоящите наоколо дървета. Обърни внимание и на посоката на тези хълмове и ще установиш, че единствено западната страна на това място е изложената на вятъра. Никакъв северен, южен или източен вятър не може да е толкова силен, че да счупи короната на това тънко дръвче. Но то, все пак е счупено, и то така, че да сочи на запад. Не ти ли прави впечатление?

— Наистина, емир!

— Сега огледай счупеното място! Още не е потъмняло, така че би могло да е само от времето, когато вие сте били тук. А и през последните дни не е имало толкова силна буря, че да счупи дървото. Короната сочи на запад, посоката, в която сте тръгнали! Ела да идем нататък!

— Ще плуваме ли?

— Да плуваме ли? Защо?

— Понеже на това място минахме през брода.

— Може би няма да е необходимо, защото реката е много плитка. Нека да минем от другата страна и ще видиш, че точно на мястото, където сте минали през водата, също ще намерим знаци.

Направихме дрехите си на вързопи и ги закрепихме на главите си. Водата ни стигаше ту до над колената, ту малко по високо, като само на едно място бе дълбока до раменете ни. Щом стигнахме отсрещния бряг, мирзата се убеди в правотата на предположението ми, защото там бяха извити и сплетени множество диви лозови клони, така че наподобяваха врата.

— Имал ли е време тук Садък да направи това?

— Да. Спомням си, че камилите не искаха да влязат във водата и имахме много разправии с тях. Садък остави коня си, за да преведе една от камилите, а после се върна да го вземе.

— Хитро! Все още ли не ми вярваш?

— Емир, всъщност започвам да се съгласявам с теб, но какви знаци би могъл да остави в равнината, където имаше само трева.

— И това ще разберем. От коя посока дойдохте на това място?

— Откъм изгрева на слънцето. Там от другата страна има… О, емир, но какво е това?

Той посочи на изток. Проследих посоката, в която бе протегната ръката му, и забелязах тъмна линия, която, изглежда, се движеше точно срещу нас.

— Конници ли са това? — попита персиецът.

— Да. Бързо обратно през реката, защото от тази страна не можем да намерим скривалище, а оттатък има скали и гъсти храсти!

Бързо се върнахме обратно и намерихме прикритие, от което лесно да можем да наблюдаваме приближаващите се. Едва тук намерихме време да се облечем.

— Кои ли са тези хора? — попита мирзата.

— Хм! Във всеки случай тук не минава търговски път, но може би бродът е известен и на други. Ще трябва да чакаме.

Конниците се приближаваха и стигнаха до отсрещния бряг. Бяха толкова близо, че можехме да различим и лицата им.

— О, ужас! — прошепна Хасан. — Това са персийски отряди!

— На турска земя? — попитах аз учудено.

— Виждаш, че са облечени като бедуини!

— Ихлати ли са или милици?^[23]

— Ихлати. Познавам водача. Беше мой подчинен.

— Какъв е?

— Юзбашия^[24] Мактуб ага, дръзкият син на Еюб хан.

Много добре видяхме, че водачът внимателно огледа лозовите клони, после каза нещо на хората си, посочи лозите и поведе коня си през реката. Другите го последваха.

— Господарю — прошепна възбудено персиецът, — прав беше във всичко. Тези хора са изпратени да ме заловят. Там е и пенджабашията^[25], братов син на Садък. Аллах, ако ни бяха намерили тук! Кучето ти нали няма да ни издаде?

— Не, ще мълчи.

Преследвачите бяха трийсет души. Водачът им явно бе свиреп и дързък тип. Спря до върбата и се разсмя.

— Хиляди дяволи! — извика той. — Ела тук, пенджабаши, и виж, че можем да се осланяме на брата на баща ти. Ето, нов знак! Тръгваме надолу по течението на реката. Напред!

Минаха покрай нас, без да ни забележат.

— Е, мирза, убеди ли се?

— Напълно! — отговори той. — Но сега нямаме време за приказки, трябва да действаме!

— Да действаме ли? Нищо не можем да направим, освен предпазливо да ги следваме.

Напуснахме скривалището си и незабелязано тръгнахме след ихлатите. За нас беше от полза, че яздеха бавно. След четвърт час стигнаха до мястото, където се бе намирал лагерът, преди Мохамед Емин да намери смъртта си. Спряха, за да огледат следите от бивака.

Ние обаче свихме надясно в храстите и възможно най-бързо се запромъквахме напред. Бяхме на около десет минути път от лагера, но го изминахме за пет: аз вир-вода от пот, а мирзата силно задъхан. От пръв поглед забелязах, че всичко е наред.

(Разбира се, ние добре знаем, че „юз“ е сто. — Бел. на Uploader from http://bezmonitor.com)

— Пазете тишина, приближават врагове! — заповяда персиецът. После се спуснахме през храстите надолу по планината, където срещнахме поставения от нас пост. Не бе изминала и минута, и враговете се появиха. Спряха срещу нас.

— Това място е много подходящо за бивак — каза юзбашията. — Какво ще кажеш, Омрам?

— Денят преваля, господарю — отговори пенджабашията.

— Добре, оставаме тук! Има и вода, и трева!

Не бях очаквал това. Беше опасно за нас. Наистина бяхме заличили всички следи, но на мястото, където бяхме прекарали първата нощ, тревата беше обгорена от огъня, а земята почерняла, а него не успяхме да прикрием напълно. Впрочем забелязах, че там, където Садък беше утъпкал тревата, тя вече доста се бе поизправила, макар и не напълно.

— Аллах иллях! Какво ще правим? — попита Арджир-мирза.

— Тримата лесно могат да ни открият, затова ще остане само един от нас и това ще бъда аз. Вземи кучето, върни се в лагера и се пригответе за бой. Ако чуете изстрел от револвера ми, стойте, където сте, ако обаче чуете стрелбата ми с карабината, значи съм в опасност и трябва да ми се притечете на помощ! Хаджи Халеф Омар да донесе тежката ми пушка.

— Емир, не мога да те оставя в опасност!

— Тук съм на по-сигурно място, отколкото хората ти горе. Върви! Пречиш ми!

Той се изкачи по хълма със слугата и кучето, а аз останах сам. Така се чувствах много по-добре, отколкото да имам до себе си неопитен човек. Щях да бъда в опасност само ако на юзбашията му хрумнеше да нареди да претърсят храстите, но този персийски главатар не беше индиански вожд: разбрах го по небрежността, с която нареди да бъде приготвен бивакът.

Разседлаха конете и ги пуснаха на свобода. Те веднага се втурнаха към водата и се разпръснаха кой накъдето му видят очите. Естествено всеки от конете познаваше повикването на господаря си. Ездачите хвърлиха копията си, разпръснаха нещата си на земята в безпорядък и се проснаха в тревата. Само пенджабашията обиколи терена и намери мястото, където бяхме клали огън. Наведе се да го огледа, а после извика:

— Гръм и мълнии, какво виждам!

— Какво? — попита предводителят и скочи.

— Тук са палили огън. На това място са нощували.

— Слава богу! Къде?

— Тук!

Юзбашията забърза натам, огледа мястото и потвърди правилността на заключението. После попита:

— Има ли оставен някакъв знак?

— Не виждам — отговори лейтенантът. — Сигурно Садък не е имал възможност. Утре ще потърсим. И ние можем да си накладем тук огън. Вземете брашно и направете хляб!

Като видях как войниците спокойно се заеха да домакинстват, разбрах, че не е необходимо ни най-малко да се страхуваме от тях. Напалиха огромен огън, забъркаха гъсто тесто от брашно и вода от реката, месиха го, точиха го и накрая го опекоха на огъня набодено на върховете на копията. Това беше хлябът, който те накъсаха и премалели от глад; полусуров, полуизгорял, изядоха. Как би се усладило на тези защитници на родината парченце грахова питка!

В това се състоеше цялата им вечеря.

Щом се здрачи, те казаха вечерната си молитва и се събраха около огъня, за да си разказват за хиляда и първи път приказките си от „Хиляда и една нощ“. Разбрах, че присъствието ми тук е излишно, и безшумно се запромъквах към нашия бивак. Там не гореше огън, всички седяха по местата си готови за бой. Садък все още лежеше между Халеф и англичанина. Бяха го завързали още по-здраво, запушили му бяха и устата.

— Какво е положението, емир? — попита мирза.

— Всичко е наред.

— Заминаха ли?

— Не.

— Как тогава всичко е наред?

— Защото тези ихлати начело със страшния си Мактуб ага са най-големите наданан,^[26] които съм виждал. Ако през нощта не вдигаме шум, утре сутринта ще заминат, без да ни навредят ни най-малко. Халеф, раната на крака ти позволява ли ти да вървиш нормално?

— Да, сихди.

— Тогава иди долу вместо мен, защото на теб най-много може да се разчита. Ще останеш там, докато си подремна.

— Къде ще ме търсиш?

— Те напалиха огън, а точно от горната му страна има една стара, разкривена пиния. Ще те търся до дънера й.

— Тръгвам, сихди. Пушката оставям тук, ще ми пречи. Ножът ми е достатъчно остър, а ако някой от тези глупаци се осмели да се изкачи по хълма, ще му се наложи да мисли долу в Джехенема за Хаджи Халеф Омар! Аллахи, уаллахи, таллахи, аз казах!

Той тихо се спусна по склона. Тогава англичанинът ме хвана за ръката.

— Мистър, да не сте си загубили ума? Седя си тук и дума не разбирам. Знам, че долу седят цял куп персийци, но това е всичко. Хайде, кажете ми какво става!

Обясних му накратко случилото се, но този разговор се стори прекалено дълъг на мирзата и той ме прекъсна с въпрос:

— Емир, може ли да видя ихлатите?

— Можеш ли да се придвижваш безшумно през корени, шума и клони? — гласеше контравъпросът ми.

— Мисля, че да и ще бъда предпазлив.

— Научил ли си се да потискаш кихането си й кашлицата?

— Това е невъзможно!

— Не е невъзможно, дори не е трудно, ако човек достатъчно се е упражнявал. Но нищо не пречи да опитаме, може да успеем да ги подслушаме и да научим нещо важно. Ако нещо в носа или гърлото те подразни, прилепи си устата плътно до земята и си покрий главата. Щом искаш да дебнеш другиго, не бива да си поемаш въздух през носа, тогава е изключено да кихнеш. Ако си близо до врага и ти се кашля, кашляй с покрита глава близо до земята, а ако е нощ, наподобявай звуковете на бухал. Но един истински, опитен ловец никога не би кашлял или кихал. Ела!

Тръгнах напред, а персиецът ме следваше. Опитвах се да отстранявам от пътя му всичко, което можеше да му попречи.

Така благополучно стигнахме до мястото встрани от Халеф, до храстите, където лесно можехме да се скрием в хвърляната от тях плътна сянка. На дванайсет крачки от нас гореше огънят, а съвсем близо до него седяха двамата офицери. Останалите бяха насядали наоколо в полукръг. От време на време трепкащият пламък осветяваше някой от конете, които бяха разпръснати из околността и пасяха или вече лежаха на земята.

Хасан Арджир-мирза не проронваше нито дума, но чувах учестеното му от вълнение дишане. Наистина той беше смел и умееше да си служи с оръжието, но в такова състояние, в каквото се намираше сега, не му се бе случвало да изпада. И на мен ми се беше разтуптяло сърцето, когато за първи път подслушвах индианци от племето сиукси, които бяха тръгнали да ме търсят и заловят. Разбира се, опитът вече ме бе направил по-хладнокръвен.

Ихлатите, изглежда, бяха убедени, че са съвсем сами по тези места, защото разговаряха на висок глас и човек можеше да ги чуе и отвъд реката. Тъкмо когато се бяхме настанили зад прикритието си, пенджабашията попита:

— Жив ли ще го хванеш?

— Ако мога, да.

— И жив ли ще го върнеш обратно?

— Да не съм глупак. Я кажете, мъже, жив ли да го върнем или мъртъв!

— Мъртъв! — извикаха насядалите в кръг хора.

— Естествено! Имаме заповед да го преследваме и дори и да го хванем жив, да занесем главата му. Ако го върнем жив, ще трябва да върнем и всичко, което има при себе си. Но ако занесем само главата му, никой няма да ни пита за другите неща.

— Сигурно е взел всичкото си злато и скъпоценности — отбеляза лейтенантът.

— Да, синът на онзи проклет сердар беше много богат, натоварил е осем или десет камили със съкровищата си. Ще вземем богата плячка, която дълго ще делим.

— Но я кажи, юзбаши, какво ще правиш, ако мирзата е под закрилата на някой шейх или турски чиновник?

— Изобщо няма да питам дали е под закрила, но не бива да издаваме, че сме перси, разбрахте ли ме добре? Впрочем той изобщо няма да има време да търси такава закрила, защото ще го хванем още утре или вдругиден. Ще тръгнем на зазоряване и както и досега ще търсим знаци, които безпогрешно ще ни водят по следите му. Този глупак Хасан Арджир-мирза мисли, че Садък, като не може да говори, не може и да пише. Знаците, които ни оставя, са като ясно написано писмо. Сега лягайте, кучета, че нямаме много време за почивка.

Всички моментално изпълниха заповедта, а някои може би вече сънуваха съкровищата, които се надяваха скоро да държат в ръцете си. Освен тактическа полза това подслушване ми откри още нещо. Вече знаех, че бащата на мирзата е бил сердар,^[27] от което почти сигурно можеше да се направи изводът, че Хасан Арджир имаше ранг на генерал. Сигурно човекът, от чието отмъщение бягаше, беше важна птица.

Щом ихлатите се увиха в одеялата си, ние тихо тръгнахме към лагера.

— Емир — започна мирзата, щом се отдалечихме достатъчно и вече не можеха да ни чуват, — отрупвал съм с благодеяния и юзбашията, и пенджабашията. Но и двамата трябва да умрат!

— Те изобщо не заслужават вниманието ти. Това са насъскани след теб кучета. Не се сърди на тях, а на господаря им!

— Искат да ме убият, за да вземат богатствата ми.

— Искат, но няма да го направят. Ще говорим за това в бивака. Връщай се сам, аз скоро ще те настигна.

Той с нежелание се отдалечи. Щом престанах да чувам тихите му стъпки, се промъкнах обратно до Халеф и шепнешком му дадох необходимите указания. После описах дъга около лагера на ихлатите, така че се озовах вдясно от него и храстите и стигнах до реката, след което продължих да слизам надолу в южна посока. След около две минути пречупих една малка елхичка, така че върхът й да сочи на юг, а след още пет, а после и десет минути повторих същото действие. Близо до последния знак реката правеше остър завой, който беше много подходящ за намеренията ми. Накрая отново се върнах в нашия бивак.

Все пак малката ми екскурзия бе отнела половин час и мирзата вече бе започнал да се тревожи за мен. Англичанинът също попита:

— Къде обикаляте, сър? Седя тук като сираче, за което никой не се грижи. До гуша ми дойде! Well!

— Успокойте се! Скоро ще имате занимание.

— Хубаво! Добре! Ще ги избием ли?

— Не, но ще ги поводим малко за носа.

— Радвам се! Само трябва за целта да имат носове като моя.

— Yes! Кой ще участва?

— Само вие и аз, сър!

— Толкова по-добре. Който сам действа, и славата е само за него. Кога се започва?

— Малко преди зазоряване.

— Едва тогава? По-добре да поспя още малко.

Той се зави и скоро потъна в сън.

Хасан Арджир-мирза бе нетърпелив да разговаря с мен, а до преградната стена видях да стоят трите жени, които загрижеността караше открито да слушат разговора ни, отколкото да чакат по-късно да се информират за съдържанието му.

— Къде беше, емир? — попита той.

— Исках да ти оставя време да размислиш и да се успокоиш. Умният мъж не се вслушва в гнева си, а в разума си. Сигурно ядът ти вече е минал, затова ми кажи какво смяташ да правиш.

— Ще нападна тези разбойници с хората си и ще ги избия!

— Ще нападнеш тези здрави и силни мъже с твоите ранени хора?

— Ти и твоите спътници ще ни помогнете.

— Не, няма да го направим. Аз не съм варварин, а християнин. Моята вяра ми позволява да защитавам живота си, ако бъда нападнат, но ми заповядва да пазя живота на себеподобните си. Свещената книга на християните заповядва: „Обичай Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си сили, а ближния си като теб самия!“ Така че животът на ближния ми трябва да ми е свят като моя собствен.

— Но тези хора не са ни братя, а врагове!

— Въпреки това са наши братя. Коранът на християните казва: „Обичайте враговете си, благославяйте тези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви обиждат и преследват, тогава ще сте деца на вашия Баща на небето!“ Трябва смирено да спазвам тази повеля, защото съм християнин.

— Но тя не е разумна, не е изгодна. Ако я спазваш, при всяка опасност ще умираш и трябва да избягваш всяка битка!

— Напротив! В тази заповед се крие същността на Божията мъдрост. Намирал съм се в изключително големи опасности и съм успявал да се защитя за разлика от хиляди други, но още съм жив и винаги съм побеждавал, защото Господ закриля оногова, който му се подчинява.

— Значи, въпреки че си ми приятел, не искаш да ми помогнеш, емир?

— Приятел съм ти и ще ти го докажа, но те питам искаш ли ти, Хасан Арджир-мирза, да бъдеш страхлив, подъл убиец ?

— Никога, емир!

— Ала все пак искаш да нападнеш спящите ихлати! Или мислиш преди това да ги събудиш, за да е честен боят? Тогава с теб ще е свършено!

— Не се страхувам от тях, господарю!

— Знам. И ти казвам, че сам бих се сражавал срещу тези трийсет мъже, ако ставаше дума за справедливо дело. Оръжията ми струват много повече от всички техни, взети заедно. Но кой може да ме убеди, че първият техен изстрел, удар със сабя или копие няма да отнеме живота ми? Дивата, необуздана храброст прилича на гнева на бик, който заслепен препуска към смъртта. Да предположим, че убиете десет или петнайсет от тези ихлати, все пак срещу вас ще останат още петнайсет. Вие сами ще им се издадете и ще ви следват по петите, докато ви унищожат.

— Думите ти са мъдри, господарю, но ако щадя преследвачите си, сам ще се предам в ръцете им! Днес или утре те ще ме хванат, а какво ще стане тогава, ти самият чу.

— Кой ти казва да се предаваш в ръцете им?

— А какво? Или можеш да ги накараш да ме оставят на спокойствие?

— Да, точно така ще направя.

— Уаллах! Това е… това е… емир, не знам как да го нарека!

— Наречи го лудост. Това е най-точният израз, нали?

— Не мога да кажа „да“, защото те уважавам. Наистина ли вярваш, че можеш да придумаш хората, стремящи се да отнемат имуществото и живота ми, да ме пуснат да избягам?

— Убеден съм. Но чуй. Преди малко бях долу до реката и пречупих няколко дръвчета. Като ги забележат, ихлатите ще помислят, че Садък го е направил. Те ще продължат пътя си с настъпването на утрото. Ще тръгна преди тях, за да им поставям знаци, които ще ги отведат в погрешна посока. Ако въпреки това открият лагера ни, преди да потеглят, тогава се защитавайте. Ще чуя изстрелите ви и веднага ще се върна.

— Каква ще е ползата да ги отклониш от следите ни, щом по-късно те отново ще ги намерят.

— Нека да го направя! Ще ги отведа по такъв път, че наистина няма да намерят повече дирите ни. Имаш ли пергамент в себе си?

— Да. Пергамент намерихме и у Садък; доста листове липсват от него.

— Сигурно ги е използвал за тайни съобщения до ихлатите. Пита ли го?

— Да, но нищо не признава.

— Нямаме нужда от признанието му. Дай ми неговия пергамент и лягай да спиш. Аз ще пазя, а като дойде време, ще ви събудя!

Жените изчезнаха, а мъжете отидоха да си почиват. Садък сигурно бе чул целия ни разговор и се чувстваше като на тръни. Проверих въжетата му и кърпата на устата. Беше вързан достатъчно здраво, а кърпата, въпреки че бе добре стегната, не затрудняваше дишането му.

Увих се в одеялото си, без да заспивам.

На разсъмване събудих англичанина. Персите също се събудиха и водачът им дойде при нас.

— Ще тръгваш ли, господарю? — попита той. — Кога ще се върнеш?

— Веднага щом се убедя, че ми се е удало да заблудя врага.

— Но то може да стане и чак утре!

— Така е.

— Тогава вземи брашно, месо и фурми със себе си. А ние какво да правим, докато се върнеш?

— Стойте си спокойно и по възможност излизайте от лагера колкото може по-малко. Ако все пак се случи нещо неочаквано или съмнително, обърнете се за съвет към моя Хаджи Халеф Омар, когото оставям тук. Той е верен, умен и опитен човек, на когото може да се разчита.

Промъкнах се още веднъж до Халеф, за да го осведомя за намерението си. Като се върнах, Линдси вече се бе приготвил, а видях, че и дисагите ни бяха добре натъпкани с хранителни запаси. След кратко сбогуване тръгнахме.

Пътят беше труден и ни трябваше доста време, докато преведем конете си през храстите и дърветата в тъмнината. Освен това трябваше да заобиколим, за да не ни забележат ихлатите. Накрая стигнахме долината, яхнахме конете и се понесохме напред. Не можехме да виждаме много далеч напред, защото мъглата се стелеше ниско над реката. Не след дълго на изток небето започна да просветлява и лек утринен вятър предизвестяваше настъпването на деня. След около пет минути стигнахме до мястото, където реката завиваше и бях поставил последния знак. Слязох от коня.

— Спираме ли? — попита англичанинът. — Защо?

— Тук трябва да изчакаме, за да разберем дали персите незабавно ще продължат пътя си, или първо ще претърсят терена наоколо и ще се натъкнат на нашите приятели.

— Ах! Умно! Well! Във всички случаи сме на разположение! Yes! Имаме ли тютюн?

— Ще видя.

Хасан Арджир-мирза — а може би хубавата му сестра? — бе проявил внимание, защото освен с храна бяхме запасени и с тютюн.

— Хубаво! Добре! Да запалим! Великолепно момче този мирза! — каза мистър Линдси.

— Вижте, мъглата се вдига и след две минути ще можем да виждаме чак до ихлатите. Трябва да се скрием зад завоя, иначе ще ни забележат и целият ни план ще отиде по дяволите.

Скрихме се зад острия завой на реката и зачакахме. Накрая видях през далекогледа си, че всичките трийсет ихлати се отправят на конете си към нас. Ние също яхнахме нашите и се понесохме бързо като вятър. Спряхме едва след около една английска миля и аз изрязах парче кора в ствола на една върба.

— Тези хора трябва да са много глупави, ако не забележат, че този знак е направен току-що — изръмжа Линдси.

— Да, юзбашията не е сър Дейвид Линдси-бей! Вижте, изглежда, оттук нататък реката описва много широка дъга, но зад планините на юг сигурно се извива обратно. Правата линия, свързваща двата й края, е най-малко осем английски мили. Дали да не поокъпем малко персите във водата?

— Съгласен съм, мистър. Но дали ще ни последват?

— Сигурно. Вдигнете торбите с храната нависоко!

— Но тук е дълбоко!

— Толкова по-добре. Да не би да се страхувате, че ще се удавите?

— Пфу! Нали ме познавате! Но ще повярват ли тези мъже, че мирзата е пресякъл реката с камилите си?

— Тъкмо ще проверим. Ако повярват, ще се хванат и на останалите ни номера.

Сплетох клонките на един див жасминов храст във формата на арка, накарах коня си да поскача малко наоколо, за да останат по земята достатъчно следи, а после го подкарах през водата. Англичанинът ме последва. Въпреки че вървяхме срещу течението и напорът на водата бе силен, стигнахме на другия бряг почти по права линия, където пречупих върховете на няколко храста, така че ясно да подчертават посоката на юг. Наоколо бе обрасло с буйна трева, а то ни бе от полза, тъй като щеше да попие отцеждащата се от нас вода.

Нататък продължихме в галоп. Персите щяха да стигнат до мястото след около половин час и ако не бяха съвсем неопитни или лекомислени, сигурно щяха да разберат, че следите от конете ни са от тази сутрин. Въпреки това продължихме да яздим напред още около два часа в същата посока през малки равнини, ниски хълмове и плитки долини, напоявани от малки рекички. Както бях предполагал, стигнахме до Дялах и се прехвърлихме на отсрещния бряг. Разбира се, продължихме да поставяме знаци на подходящи места. Тук извадих парче пергамент.

— Ще пишете ли, мистър? — попита Линдси.

— Да. Скоро трябва да престанем с поставянето на знаци, затова искам да видя дали пергаментът ще свърши същата работа.

— Покажете ми какво пишете!

— Ето, вижте!

Дадох му пергамента, на който бях написал няколко думи на персийски. Той погледна първо тях, а после и мен. Устните му смутено се разтегнаха в трапецоид, а носът му засрамено увисна встрани.

— Хей! Могат ли да се четат тези драсканици! Какво означават?

— Написано е на персийски и се чете отзад напред, тоест отдясно наляво и гласи: „Халиях немвер зиру бала — сега все по течението на реката!“ Ще видим дали ще последват указанието ни.

Извих два клона в един храст и закрепих на тях пергамента по такъв начин, че веднага да бъде забелязан. После продължихме по течението на реката, докато намерим подходящо място да наблюдаваме последния брод, през който бяхме минали, но без самите ние да бъдем забелязани. Слязохме от седлата, за да закусим, а конете да пият вода и да попасат. Естествено изгаряхме от нетърпение да разберем дали хитростта ни щеше да има успех.

Наложи се да чакаме повече от час, докато забележим край реката хора. С помощта на далекогледа се уверих, че всичко върви успешно, и доволни продължихме нататък. Малко след обяд направих един знак, а надвечер още един, на завоя на една странична долина, простираща се на запад от реката. Това бе първата възможност да изпълним втората част от начинанието си, а именно — да отклоним персите надясно, понеже досега теренът не го позволяваше.

На входа на тази долина спряхме да нощуваме.

На следващата сутрин оставих второто парче пергамент с указанието, че дълго време пътят ще води по посока на залеза на слънцето. По-късно предобед оставих трети лист, в който пишеше, че Хасан Арджир-мирза е станал подозрителен, понеже ме заварил (това ще рече Садък) при поставянето на един знак. По обяд поставих четвъртия и последен пергамент. Той съдържаше съобщението, че мирзата ще мине през хълмовете на Бозиан или към Джумеила, или към Кифри и че нарасналото му недоверие станало причина да ме премести в предния отряд, за да ме държи непрекъснато под око. Затова засега поставянето на знаци нямало да е възможно.

С това задачата ни бе изпълнена. Изобщо не смятах за необходимо да наблюдавам повече, за да се убеждавам дали юзбашията ще продължи да ни следва както досега, защото след всичко станало до момента със сигурност можеше да се очаква, че хитростта ни щеше да бъде взета за истина.

Отклонихме се от досегашната си посока, като направихме голям завой и тръгнахме из местности, през които едва ли често минаваше човешки крак. Наложи ни се много да заобикаляме, но въпреки всичко стигнахме до река Дялах много преди да се стъмни. Продължихме да яздим още известно време срещу течението на реката, докато падането на нощта ни принуди да спрем. Сутринта тръгнахме много рано и по обяд вече бяхме в бивака.

Още преди да стигнем до него, Халеф се спусна от хълма да ни посрещне.

— Слава на Аллаха, че благополучно се завръщате! Много се тревожехме за теб, защото те нямаше два дни и половина вместо само един. Някаква несполука ли ви сполетя, ефенди?

— Напротив, всичко мина много гладко. Не се върнахме по-рано, защото искахме да се убедим, че наистина сме заблудили персите. А какво е положението в лагера?

— Всичко е наред, въпреки че се случи нещо, което не биваше да става.

— Какво?

— Садък избяга.

— Садък ли? Как е успял?

— Сигурно е имал сред слугите приятел, който е прерязал въжетата му.

— Кога избяга?

— Вчера сутринта.

— Как е възможно?

— Ти беше тръгнал с ингилизина, а аз бях на пост долу. Но персите един след друг се измъкнали от лагера, за да гледат какво ще правят ихлатите. Те спокойно потеглиха, но когато персите отново се върнали в лагера, пленника го нямало.

— Лошо, много лошо! Ако беше станало един ден по-късно, можехме да бъдем спокойни. Ела, поеми коня.

Горе на хълма всички радостно ме посрещнаха. Разбрах колко много се бяха тревожили за нас. Но после мирзата ме дръпна настрани и ми съобщи за бягството на Садък.

— Трябва да се вземат под внимание две неща — отвърнах аз. — Първо: ако Садък настигне ихлатите, той бързо ще ги доведе обратно. Второ: възможно е да се навърта около лагера, за да си отмъсти. Тук вече не сме в безопасност, затова веднага трябва да напуснем това място.

— Накъде ще тръгнем? — попита Хасан Арджир-мирза.

— Преди всичко трябва да се прехвърлим на другия бряг на реката. Надолу няма брод, следователно ще се върнем на мястото, през което си се прехвърлил отсам. Така ще бъдем в по-голяма безопасност, защото никой не би повярвал, че си тръгнал срещу течението на реката. Ако Садък е останал, за да си отмъсти през нощта, то през деня няма да смее да се приближи. Наистина бих могъл да се опитам да открия следите му с кучето, но не е сигурно, че ще ги открия, и ще ни отнеме много време, Затова дай заповед за тръгване и ми покажи срязаните въжета на Садък. Но отсега нататък не позволявай слугите ти да узнават какво възнамеряваш да правиш.

Той отиде в колибата на жените и се върна с кърпата, с която е била запушена устата му, две въжета и един ремък. И четирите неща бяха срязани. Най-големи затруднения ми създаде кърпата, защото ръбовете от сгъването й пречеха да я съединя в първоначалния й вид. Накрая успях и се заех подробно да оглеждам мястото на срязване.

— Кажи на хората си да дойдат! — казах аз на мирзата. Те се озоваха на повикването му, без да знаят за какво става дума. Но като се приближиха, видяха въжетата пред мен.

— Дайте ми ножовете и камите си! — заповядах аз. Докато всички ми подаваха исканите от мен неща, наблюдавах израженията на лицата им, но не успях да открия нищо подозрително. Започнах внимателно да оглеждам остриетата на ножовете, като сякаш между другото казах:

— Тези неща са срязани с триръба кама; скоро ще открия виновника.

Всъщност сред ножовете имаше само две триръби ками и забелязах, че притежателят на едната внезапно пребледня. Същевременно видях, че леко повдигна и едната си пета, като човек, който се готви за скок. Затова веднага казах:

— Виновникът се кани да избяга, но да не се осмелява да го прави, защото това само ще утежни положението му, вместо да го облекчи. Само откритото признание може да му помогне.

Мирзата учудено ме гледаше, а и трите женски глави, които се бяха появили зад преградната стена, тихо шепнеха през воалите си.

Вече бях свършил с огледа си и знаех кой е извършителят на деянието. Посочих го с пръст и казах:

— Този е. Хванете го и го завържете!

Едва бях изрекъл тези думи, и той бързо се спусна към храстите. Другите понечиха да го последват.

— Стойте! — заповядах аз.

— Емир, той ще избяга! — извика мирзата.

— Няма — отговорих аз. — Не виждаш ли кучето ми? Доян, тут ону! (Хвани го!)

Кучето се спусна към храстите — чу се силен вик, а в същото време и лаят на животното.

— Халеф, доведи негодника! — казах аз.

Малкият хаджия охотно изпълни заповедта ми.

— Но, емир — попита Хасан, — как можа по ножа да разбереш кой е злосторникът?

— Много лесно! Плоското острие оставя съвсем друга следа при срязване, отколкото триръбото; което е по-подходящо за намушкване. Повърхността на срязване е много неравна, значи не е направено с тънък инструмент. А сега погледни тук: тези места на срязване не са гладки, а накъсани и обърнати нагоре, следователно острието, с което е направено това, е било доста нащърбено. Виж камата: тя единствена от всички може да остави такава следа.

— Господарю, мъдростта ти е достойна за възхищение!

— Не заслужавам такива хвалби. Опитът ме е научил винаги да наблюдавам дори и най-малките дреболии. Така че това не е мъдрост, а просто навик.

— А как разбра, че той иска да избяга?

— Защото първо видях, че пребледня, а после се приготви за скок. Кой ще го разпита, ти или аз?

— Направи го ти, емир! Теб няма да излъже.

— Тогава нека хората ти се отдалечат, за да не крие той истината. Вземи да им върнеш ножовете! Поставям ти обаче условие — да ми разрешиш аз да определя присъдата и ми обещай да не пречиш на изпълнението й.

Той с готовност се съгласи.

Халеф се върна с провинилия се слуга, който съвсем бе изгубил ума и дума. По даден от мен знак дребният хаджия го доведе на мястото, където седяхме ние с Хасан Арджир-мирза. Гледах го строго в лицето в продължение на миг, а после казах:

— Сега съдбата ти зависи само от теб. Ако честно си признаеш грешката, можеш да очакваш милост, но ако излъжеш, се приготви да идеш в джехенема!

— Господарю, всичко ще кажа — отговори той, — но заповядай на кучето да се махне!

— Ще стои пред теб, докато свършим. Само един мой знак е достатъчен, за да те разкъса. Сега откровено кажи: ти ли освободи Садък?

— Да, аз.

— Защо го направи?

— Понеже му се бях заклел.

— Кога?

— Преди да предприемем това пътуване.

— Как би могъл да му се закълнеш в нещо, щом той е ням и не е в състояние да говори с теб?

— Господарю, аз мога да чета! — отвърна той гордо.

— Разказвай!

— Бяхме съвсем сами в двора със Садък и на един малък къс пергамент той ми написа въпроса, дали го обичам. Отговорих му с „да“, защото ми беше жал, че са му отрязали езика. Той продължи да пише, че също ме обича, а после се заклехме в Аллах и в Корана, че ще си помагаме един на друг в опасност и нужда.

— Истината ли говориш?

— Мога да го докажа, емир, защото все още пазя пергамента, на който е написано всичко това.

— Къде е?

— Нося го в пояса си.

— Покажи!

Той ми даде листчето. Беше много зацапано, но все пак почеркът можеше да се чете. Дадох пергамента на мирзата, той го прочете и утвърдително кимна.

— Бил си много непредпазлив — казах аз на мъжа. — Заклел си се на този човек, без да провериш дали няма да е от вреда за теб.

— Емир, всички го смятаха за честен мъж!

— Разказвай нататък!

— Никога не съм предполагал, че е чудовище, затова ми беше жал за него, като го видях вързан. Тогава си спомних за клетвата си да му помагам във всяка беда и мислех, че Аллах ще ме накаже, ако не изпълня обещанието си. Изчаках момента, когато нямаше никой, и освободих Садък.

— Той каза ли ти нещо?

— Но той не може да говори.

— Имам предвид със знаци и жестове.

— Не. Стана, разкърши се, подаде ми ръка и изчезна в храстите.

— В каква посока?

— Натам.

Слугата посочи към реката.

— Изменил си на верността към господаря и си станал предател спрямо нас, за да изпълниш една лекомислено дадена клетва. Знаеш ли каква присъда заслужаваш?

— Емир, сигурно ще заповядаш да ме убият.

— Да, заслужил си си смъртта, защото си освободил убиец и с това си изложил всички нас на смъртна опасност. Но призна грешката си, затова ти позволявам да помолиш господаря си за по-леко наказание. Не вярвам, че си от хората, които причиняват зло, защото мразят доброто.

Нещастникът се просълзи и се хвърли на колене пред Хасан Арджир. Устните му трепереха от страх и той не успя да каже нищо. Строгото лице на господаря му все повече се смекчаваше.

— Не говори — каза той, — знам, че искаш да ме помолиш, но не мога да ти помогна. Винаги съм бил доволен от теб, но съдбата ти вече не е в мои ръце, защото само емирът има право да определи присъдата ти. Обърни се към него!

— Господарю, ти чу! — запелтечи молещият се човек, обърнат към мен.

— Значи вярваш, че добрият мюсюлманин трябва да спазва клетвата си? — попитах го аз.

— Да, емир.

— Би ли могъл да нарушиш клетвата си?

— Не, дори и ако ми струва живота!

— А да предположим, че Садък дойде тайно, ще му помогнеш ли пак?

— Не. Аз го освободих. Устоях на клетвата си и вече нямам задължения към него.

Наистина схващането на този човек за времетраенето на клетвата беше доста странно, но мен ме устройваше.

— Искаш ли да изкупиш грешката си с вярност и любов към господаря си?

— Да. О, господарю, ако това бе възможно!

— Добре. Дай ми ръка и се закълни!

— Заклевам се в Аллах и в Корана, в халифите и всички съществуващи светии.

— Така е добре. Свободен си и отново ще служиш на Хасан Арджир-мирза. Но не забравяй клетвата си!

От радост и щастие мъжът не беше на себе си, а, изглежда, и мирзата бе съгласен с решението ми. Сега между мен и него нямаше противоречия по въпроса, понеже бяхме изцяло заети с подготовката за тръгването.