Карл Май
От Багдад до Стамбул (5)

Пета глава
Керванът на смъртта

Следобед, когато голямата горещина вече бе преминала, напуснахме Багдад. Отпред яздеше водачът, когото Хасан Арджир-мирза бе наел, заедно с няколко мулетари, на чиито животни бе натоварено имуществото му. Това бе непредпазливост, която за мен бе непонятна. Зад тях бяха Хасан и мирза Селим ага с камилата, върху която седяха двете жени. Ние с Халеф ги следвахме, а най-отзад яздеше англичанинът, който с горда физиономия на предприемач надзираваше мъжете, с чиято помощ смяташе да принуди развалините на Вавилон да предадат скритите в тях съкровища. Алуах яздеше муле, а арабският слуга остана в Багдад.

Аз по съвсем друг начин си бях представял днешната езда. Цялата организация беше погрешна. Може би и аз самият носех вина за това, но вече ми беше трудно да обсъждам целесъобразността на мнението си. Учудването ми, което смятах, че вече съм преодолял, не остана без последствия за мен, а освен това имах повече тревоги, вълнение и напрежение, отколкото който и да е от спътниците ми. Чувствах се физически много уморен и духовно смазан, без да мога да посоча причина за това състояние. Яд ме беше на Хасан Арджир и на англичанина, без да ми минава през ум, че може би със собственото си лошо настроение им бях дал повод по-малко да ме занимават с работите си, отколкото преди. По-късно установих, че причината за това състояние е била в развитие, и резултатът едва не се превърна за мен във фатален край.

Тръгнахме срещу течението на реката, за да я прекосим през горния понтонен мост. Там спрях, за да хвърля един поглед на някогашната резиденция на Харун ал Рашид. Тя блестеше пред мен на слънцето с цялото си великолепие и красота, но все пак следите на разрухата не можеха да бъдат заличени. Отпред вляво е паркът, зад който на север минава конският трамвай, а по-нататък е карантинната болница. В съседство се издигат висока крепост и сградата на комендантството, чието подножие се мие от водите на Тигър. От дясната страна е обитаваното предимно от араби агили предградие с медресето „Монстансир“, единствената постройка в тази стара част на града, основана от халиф Мансур, която продължава да съществува и до днес. Зад тези сгради се простира необозримо море от къщи, над които се издигат стилни минарета и лъскавите кубета на може би сто джамии. Над това море от къщи тук-там се развява красивата корона на някоя палма, чиято зеленина е истински благодат сред талазите от прахоляк и изпарения, които непрекъснато се носят над града на халифите.

Тук Мансур е посрещнал онези пратеници на краля на франките Пипин Късия, дошли да преговарят с него срещу омеядите, от които в Испания много се страхували. На това място прочутият Харун ал Рашид живеел с хубавата Зобейде, споделяла с него еднакво и благочестието, и разюзданата любов. Те многократно ходили на поклонение в Мека и наредили да постелят целия път дотам със скъпи килими. Къде е обаче днес скъпоценното, златно дърво с плодовете си от диаманти, смарагди, рубини, сапфири и перли, хвърляло сянка над трона на Харун? Този халиф бил наречен ал Рашид, но все пак се славел като коварен тиранин, убил по най-ужасен начин от засада верния си везир Дяфер и сестра му, чието дете заповядал да зазидат живо, и изклал благородническото семейство на Бармекидите; Сиянието, което приказките от „Хиляда и една нощ“ разпръскват около него, е измама, защото историята отдавна е доказала, че истинският Харун се отличава от този в легендата. Прогонен от народа си, той избягал в Рака и умрял в Рагес в Персия. Погребан е под златен куполовиден покрив в Мешхед, Корасан. Но Зобейде, прахосницата на милиони, почива в гроб, разрушен от столетията, намиращ се в едно занемарено гробище на границата с пустинята. Тук е живял също и халиф Мамун, който отричал божествеността на Корана и се кланял на „вечния разум“. По негово време виното се леело като река, а при приемника му Мотасим станало още по-лошо. Той построил в пуста и гола местност резиденцията Самара, истински рай, за който било пропиляно държавното съкровище на цели поколения владетели. Тук най-низките страсти били доведени до екстаз и докато за съзерцанието на една красавица се плащало цяло състояние, поданиците е трябвало да мизерстват, задоволявайки се само с най-необходимото. На наместника Мутауакил и това не му стигнало и си построил нова резиденция и за да създаде нещо невиждано досега, гредите за нея трябвало да бъдат направени от старото, известно надлъж и нашир „дърво на Зороастър“^[1]. Това дърво, огромен кипарис, се намирало край Тус в Корасан. Напразни били молбите на жреците и свещениците на слънцето. Те предлагали невероятни суми, за да спасят свещения символ на вярата си, но напразно. Дървото било отсечено. То било замъкнато на части чак до Тигър и пристигнало там тъкмо в мига, когато Мутауакил бил убит от турската си лична гвардия.

[# Всъщност Ер Рейд, справедливия. — Бел. нем. изд.]

С него избледняло и великолепието на халифите, а славата на „Града на изцелението“ все повече помръквала. Тогава Багдад имал сто хиляди джамии, осемдесет хиляди пазарища, шейсет хиляди бани, дванайсет хиляди мелници, още толкова странноприемници и два милиона жители. Каква огромна разлика с днешния Багдад! Навсякъде мръсотия, прах, развалини, парцали. Дори мостът, върху който седях, беше дефектен, а мизерните му плетени парапети висяха изпокъсани. Вместо „Дар ел Калифет“ или „Дар ес Салам“, щеше да бъде много по-подходящо, ако градът се нарича „Дар ет таун“.^[2] Въпреки все още великолепната гледка, която предлага, третата част на намиращия се в чертите на града Терен се състои от гробища, полета с чумави, зеленясали локви и мухлясали купища развалини, където се подвизават лешояди и друга пасмина. Чумата се настанява тук на всеки пет или шест години и взема хиляди жертви. И в тези случаи мюсюлманите проявяват фатално безразличие. „Аллах я изпраща, нищо не можем да направим срещу нея“ — казват те. По време на ужасната епидемия през 1831 година представителят на Англия положил всички усилия да се вземат необходимите мерки за овладяването й, тогава обаче срещу него се надигнали мулахите, които твърдели, че действията му били насочени срещу Корана, и го принудили да избяга. Последицата била, че чумата вземала всеки ден по около три хиляди жертви. Към това се прибавило и разрушаването на каналите, вследствие на което за една-единствена нощ хиляди къщи се срутили върху обитателите си.

Мислейки за това, имах чувството, че заразата е обхванала и мен. Въпреки горещината ме побиха студени тръпки. Отърсих се и бързо тръгнах след другите, за да се отърва от града и мислите си.

На кръстопътя, където се разделят пътищата за Басра и Деир, минахме покрай тухларници и гроба на Зобейде, пресякохме канала Ошах и вече се намирахме в откритата равнина. За да стигнем до Хила, трябваше да минем през тясната долина Истмус, разделяща Тигър и Ефрат. Тук до края на средновековието е имало много градини, полюшвали са се палми, ухаели са цветя, на кичестите клони са блестели най-прекрасни плодове. Сега за нея са подходящи думите на Уланд: „Нито едно дърво не хвърля сянка, нито пък извор блика от пясъка.“ Даряващите живот канали са пресъхнали и сякаш са тук само за да служат за свърталище на бедуините разбойници.

Слънцето все още силно припичаше, а въздухът сякаш още носеше в себе си следите от Кервана на смъртта, който беше минал оттук предишния ден. Имах чувството, че се намирам в непроветрена болнична стая, пълна със заразени от шарка хора. И това съвсем не беше внушение, защото същото каза и Халеф, а и англичанинът душеше наоколо с подутия си нос с гримаса на отвращение.

От време на време настигахме по някой стар поклонник, тръгнал към Кербела, за да бъде погребан там, но изостанал от умора, или пък групи с алиисти, които бяха натоварили някое клето муле с няколко трупа. Животното вървеше напред, пъшкайки, обляно в пот, мъжете крачеха встрани със запушени носове, а разнасящият се след тях смъртоносен полъх на разложение връхлиташе върху нас.

На пътя седеше един просяк. Беше съвсем гол. Имаше само препаска около кръста си. Той изразяваше скръбта си по убития Хюсеин по изключително противен начин: бедрата и ръцете над лактите му бяха прободени с остри ножове, а под лактите, в прасците, по врата, през носа, брадата и устните беше забол по на един цол разстояние дълги пирони; по хълбоците и тялото под кръста си беше забил в месата си железни куки, на които бе окачил тежести. Всички останали части на тялото му бяха обсипани с пирони, а в обръснатата си глава бе изрязал дълги ивици. През всеки от пръстите на краката си и всяка става на пръстите на ръцете си бе промушил по един дървен клин, а по тялото му нямаше и едно петънце, на което да няма нещо, причиняващо болка. Като се приближихме, той стана, а с него се надигна и цяло ято мухи и комари, покриващи изцяло кръвожадния човек. Ужасно беше човек да го гледа.

— Дирига Аллах, вай Мохамед! Дирига Хасан, Хофеин! — крещеше той с отвратителен глас и протягаше напред двете си ръце за просия.

Виждал съм каещи се грешници в Индия, причиняващи си болка по най-невероятни начини, и винаги им бях съчувствал. Но на този фанатичен, глупав човек наистина предпочитах да зашлевя плесница, отколкото да му давам милостиня, защото освен ужаса, който предизвикваше отвратителната му външност, не можех да понасям и безразсъдството, раждащо такива ужасни мъчения, за да чества деня на смъртта на един грешник. И на всичко отгоре този човек се смяташе за светец, на когото след смъртта се отрежда най-видно място в рая и който и тук, на земята, въпреки щедрата милостиня, която получава, претендира за най-смирено уважение. Хасан Арджир-мирза му хвърли един златен доман.

— Хасгадаг Аллах! (Господ да те благослови!) — извика негодникът, вдигайки ръце като свещеник. Линдси бръкна в джоба си и му даде монета от десет пиастъра.

— Субхалан Аллах (Господ е милостив!) — каза чудовището не толкова любезно, защото обявяваше Аллах, а не Линдси като дарител.

Аз извадих един пиастър и го хвърлих пред краката му. По лицето на шиитския „светец“ най-напред се изписа учудване, но веднага след това физиономията му доби гневен израз.

— Аз д ар! (Скъперник!) — извика той, а после с жест на отвращение и светкавично бързо добави: — Аздари, пенш аздарани, дех аздарани, незар аздарани, лек аздарани! (Ти си скъперник, колкото петима скъперници си, колкото сто скъперници, дори колкото хиляда, сто хиляди скъперници!)

Той стъпка моя пиастър с крака, изплю се върху него и даде такава воля на гнева си, че при други обстоятелства човек би могъл да се изплаши.

— Сихди, какво означава аздар? — попита ме Халеф.

— Скъперник.

— Аллах иляях! А как се казва много глупав, тъп човек?

— Бисман.

— А много груб нахалник?

— Джаф.

Тогава дребният хаджия се обърна към персиеца, вдигна срещу него дланта си и я избърса в крака си — жест, който се смята за много голямо оскърбление — и извика:

— Бисман, джаф, джаф!

При тези думи шиитът започна да бълва такива тиради, че всички ние си плюхме на петите. „Светият мъченик“ притежаваше такъв запас от ругатни и обиди, които е невъзможно да се предадат. Огънахме се пред превъзходството му и продължихме пътя си.

Въздухът, който ни обгръщаше, не ставаше по-добър. Съвсем ясно различавахме следите от Кервана на смъртта, а далеч встрани от него се виждаха отпечатъци от многобройни крака и копита. Военният ескорт, изпратен от Багдад да го придружава и пази от разбойници, се бе държал предпазливо на разстояние от миризмите на ковчезите.

Предложих на Хасан Арджир да се отклоним от пътя на кервана и да вървим успоредно с него на подходящо разстояние, но той не се съгласи, защото за поклонника било голяма заслуга, ако се движи след „Диханието на покойниците“. За щастие успях поне да го убедя, като пристигнем вечерта в някой хан, в който си е почивало шествието на поклонниците, да не нощуваме там, а да се разположим на бивак на отдалечено от него място, в някой широк канал.

Намерихме се в опасна местност и не биваше да се отдалечаваме от лагера. Преди да легнем да спим, решихме на другия ден да изпреварим кервана с бърза езда, да стигнем до Хила и да спрем за нощуване при „Вавилонската кула“. После Хасан Арджир смяташе отново да пропусне кервана с труповете пред себе си, за да го настигне сетне отново, а ние останалите трябваше да чакаме завръщането му.

Бях много уморен и чувствах в главата си тъпа, пронизваща болка, въпреки че досега никога не съм бил предразположен към главоболие. Чувствах се така, сякаш ме обхващаше треска, и затова взех една доза хиноидин, който си бях купил в Багдад с още някои други медикаменти. Въпреки умората дълго не можах да заспя и когато най-сетне заспах, бях нападнат от ужасни кошмари, които непрекъснато ме будеха. Веднъж ми се струваше, че чувам приглушен конски тропот, но лежах в полусън и смятах, че само ми се присънва.

Накрая безпокойството за лагера ме накара да стана и излязох от палатката. Беше започнало да се развиделява. На изток хоризонтът вече просветляваше, а по тези места разсъмването, докато стане съвсем светло, трае кратко време. Огледах се и забелязах на изток една точка, която бързо се увеличаваше. След около две минути вече ясно се различаваше конник, който бързо се приближаваше към нас. Беше… мирза Селим ага. Конят му бе запенен, когато той скочи от него. Самият ага бе доста смутен, като ме забеляза. Поздрави набързо, върза коня си и се канеше да ме отмине.

— Къде беше? — попитах го аз кратко, но не нелюбезно.

— Какво те засяга! — отговори той.

— Засяга ме, и то много. Мъже, които яздят през една толкова опасна област, си дължат обяснение един на друг.

— Ходих да си взема коня.

— А той къде беше?

— Беше се откъснал и избягал.

Приближих се и проверих въжето.

— Въжето изобщо не се е късало!

— Беше се развързал възелът.

— Благодари на Аллаха, ако възелът, който някога ще стегне врата ти, също не държи така добре!

Понечих да се обърна и да се отдалеча от него, но той се приближи плътно до мен и попита:

— Какво каза? Какво имаш предвид? Не те разбирам.

— Тогава помисли над това!

— Спри, няма да си тръгнеш така. Трябва да ми кажеш какво целиш с думите си!

— Исках да ти припомня за гробището на англичаните в Багдад.

Той малко пребледня, но така се владееше, че спокойно каза:

— Гробището на англичаните ли? Какво общо има то с мен? Аз не съм ингилиз. Но ти говореше за въже около врата ми. Нямам работа с теб и ще кажа на Хасан Арджир-мирза. Той трябва да ти даде указания как да се държиш с мен.

— Дали ще му кажеш или не, ми е все едно, защото във всички случаи ще се държа с теб така, както заслужаваш.

Разговорът ни събуди спящите. Направихме необходимите приготовления за тръгването и продължихме пътуването си. Видях, че по време на ездата Селим ага говори много оживено с Хасан Арджир, а веднага след това дойде при мен.

— Емир, ще ми разрешиш ли да разговарям с теб за Селим? — попита той.

— Да.

— Ти не го обичаш, нали?

— Не.

— Но не бива и да го обиждаш!

— Той прие обидата, без да се защити, така че не съм бил несправедлив към него.

— Нима някой трябва да бъде обесен само защото конят му е избягал?

— Не. Но достатъчно основателна причина за обесване е, когато някой отиде да заговорничи с хора, които трябва да нападнат спътниците му.

— Емир, вече забелязах, че душата ти е болна, а тялото уморено. Затова всичко ти изглежда черно, а думите ти са горчиви като лекарствата на Алоето. Пак ще оздравееш и ще признаеш заблуждението си, защото, откакто те познавам, преценките ти винаги са били правилни. Селим ми е бил верен и ще остане такъв, докато Аллах му заповяда да напусне земята.

— А промъкването му в гробищата на англичаните?

— Било е случайност. Той ми разказа преди това. Вечерта е била много хубава и той тръгнал да се разхожда. Стигнал до гробището, без да знае, че там е имало някакви хора. Били са мирни пътници, които си разказвали за разбойници и естествено и за плячки. Вече ти казах, че това не може да ме подведе.

— Наистина ли мислиш, че конят му е избягал?

— Не се и съмнявам.

— А вярваш ли, че Селим ага е способен да намери избягал в тъмното кон?

— Защо не?

— Дори и когато е отишъл много надалеч? Животното бе запенено и потънало в пот.

— За наказание го е пришпорил много силно. Моля те да подобриш мнението си за него!

— Ще стане, ако той се опита да прави по-малко тайни неща, отколкото досега.

— Ще му заповядам. Но ти помисли, че човек греши, само Аллах е всезнаещ!

С това напомняне разговорът ни приключи.

Какво трябваше да направя или по-точно — какво можех да направя? Бях напълно убеден, че този Селим ага крои някакво мошеничество. Сигурен бях, че тази нощ се бе срещал с мъжете, с които бе говорил в гробището на англичаните. Но как можех да го докажа? Бях капнал. Имах чувството, че костите ми са съвсем кухи и празни, а главата ми е огромен барабан, който кънти глухо. Забелязах, че постепенно силата на волята ми изчезва и бях безразличен към неща, в които иначе бих вложил цялата си енергия. Затова равнодушно приех молбата на Хасан Арджир, която приличаше на укор, и реших кротко да продължавам да бъда нащрек, доколкото ми е възможно.

Животните ни бързо напредваха през равния терен. Поклонниците, покрай които минавахме, се увеличаваха. Миризмата ставаше все по-непоносима и още преди обед съзряхме дългата линия на кервана да се появява на западния хоризонт.

— Ще ги заобиколим ли? — попитах аз.

— Да — отговори Хасан и по даден от него знак водачът сви встрани, за да се отдалечим от пътя на кервана.

— Сихди — каза Халеф, който непрекъснато ме бе наблюдавал, — лицето ти е посивяло, а около очите ти има сенки. Лошо ли ти е?

— Само ме боли главата. Дай ми вода от меха и шишето с оцета!

— Бих искал да можех да пренеса тази болка върху моята глава!

Добрият Халеф! Той самият не предполагаше какво му предстои. Ако моят Рих не бе превъзходен кон, нямаше да мога да издържа тази езда и щях да се срамувам от старото „Алое“, което яздеше като унгарски пастир, на каквото въобще не бях очаквал, че е способна тази персийска богиня на милосърдието.

Най-сетне следобед видяхме да се появяват от дясната ни страна развалините на Ал Химар, които са само на една миля разстояние от Хила. Скоро се показа веригата възвишения, намиращи се пред Ал Муджилибех, а на юг — Амрам Ибн Али. Минахме през простиращите се на левия бряг на Ефрат градини край Хила и влязохме в градчето през един изключително неблагонадежден понтонен мост. То бе прочуто с лошата си слава на място с безброй насекоми, с безграничната си дори за Ориента мръсотия и фанатичното си до лудост население. Спряхме само колкото бе необходимо, за да удовлетворим купищата седящи край пътя просяци, и бързо продължихме нататък към Бирс Нимрод, Вавилонската кула,^[3] намираща се на три и половина часа път югозападно от Хила. Тъй като този град заема средата на все още съществуващото поле с развалини, човек би могъл да си представи огромните размери на стария Вавилон.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта, когато видяхме до развалините на Ибрахим Халил да се издига Бирс Нимрод, обграден от блатисти и запустели земи. Развалината на кулата сигурно в днешно време е висока най-много петдесет метра, а върху нея се забелязват отделни стълбове с височина около десет метра. Това е единствената все още стояща права отломка от „Майката на градовете“, наречена Вавилон, но вече с голяма цепнатина в средата. Отново си спомних за думите на Уланд:

Само една висока колона е белег за изчезнал блясък, но вече има пукнатина и може да се срути с трясък.

Спряхме в подножието на развалината и докато другите се приготвяха да хапнат нещо за вечеря, аз се изкачих горе на платформата, за да хвърля поглед наоколо. Стоях горе сам; слънцето вече бе стигнало хоризонта, а лъчите му се сбогуваха с развалините на един изчезнал огромен град.

— Какво ли е представлявал Вавилон?

Разположен на Ефрат и разделен от него на две части, според Херодот градът е бил дълъг 480 стадия,^[4] т.е. шестнайсет мили.

Обграден е бил от 50 лакътя дебел и 200 лакътя висок зид, който на определени разстояния е имал и кули за отбрана, а освен това е бил опасван и от широк и дълбок защитен ров, пълен с вода. Сто метални врати в зида са водели към града, а от всяка от тези порти към отсрещната е водела по една права улица, така че Вавилон е бил разпределен на съвсем симетрични квартали. Високите по три-четири етажа къщи били построени от тухли, слепени със смола. Сградите били с великолепни фасади и разделени една от друга с празни пространства. Морето от къщи било равномерно осеяно с широки площади и чудесни градини, в които двата милиона жители можели да се разхождат до насита.

Двата бряга на реката също бяха обградени от високи, дебели зидове. През техните железни порти, които през нощта са се затваряли, е трябвало да се минава, ако човек искал да се прехвърли с кораб от единия на другия бряг. Освен това над реката е имало прекрасен мост, широк трийсет стъпки и според Страбон дълъг една стадия, а според Диодор по него трябвало да се върви четвърт час. Мостът имал подвижен покрив. За да се отведе водата от реката при построяването му, на запад от града било изкопано езеро с обиколка дванайсет мили и седемдесет и пет стъпки дълбочина. Това езеро било запазено и по-късно, за да поема водата при наводнения, а същевременно представлявало и огромен резервоар, от който при голяма суша напоявали нивите посредством шлюзове.

На двата края на моста имало по един голям дворец, свързани и с подземен коридор, минаващ под Ефрат, подобно на тунела под Темза. Най-забележителните сгради на града били: старият царски дворец с обиколка над една миля; новият дворец, обграден с тройни зидове и украсен с безброй скулптури; и Висящите градини на Семирамида. Те образували квадрат с площ 160000 квадратни стъпки и били обградени със зид, дебел 22 стъпки. Върху огромни сводести дъги се издигали амфитеатрално наредени тераси, до които се достигало по стъпала, широки по десет стъпки. За да не пропускат вода, платформите на тези тераси били покрити с камъни, дълги 16 и широки 4 стъпки. Върху камъните имало дебел слой слепени тръстикови стебла, а после два реда тухли, споени със смола, като накрая всичко това било покрито с олово, върху което бил насипан толкова дебел слой най-хубава градинска почва, че в нея спокойно можели да пуснат корени дори и дебели дървета. На най-горната тераса имало кладенец, който изсмуквал от Ефрат необходимата за поливане вода. На всяка от терасите имало великолепни градински зали, с осветление за през нощта, в които човек можел да се наслаждава на уханието на най-отбрани цветя и на чудесна гледка към града и околностите му.

Най-забележителната постройка на Вавилон била обаче Вавилонската кула, за която се разказва в Библията. В Светото писание няма посочена точна височина, а само се казва: „чийто връх стига до небето“. Талмудистите твърдят, че кулата била висока 70 мили, а според ориенталските предания е 10000 клафтера,^[5] а в други легенди се твърди, че височината й била 25000 стъпки, като на нея работили един милион души в продължение на дванайсет години. Това, разбира се, е преувеличено. Истината е, че всъщност от средата на големия храм на бог Ваал се издигала кула, чиято основа била около хиляда крачки в диаметър, с височина около 600 — 800 стъпки. Състояла се от изградени една върху друга осем секции, като всяка по-горна имала по-малък диаметър от тази, върху която се намирала. До върха на кулата можело да се стигне по осем пъти увиваща се около кулата стълба. Във всяка една от осемте секции имало големи сводести зали и стаи, чиито статуи, маси, кресла, съдове и други предмети били от масивно злато. На най-долния етаж се намирала статуята на Ваал, която тежала хиляда вавилонски таланта, тоест стойността й възлизала на милиони талери. На последния етаж имало обсерватория, в която астрономите и астролозите правели наблюденията си. Ксеркс обрал всички съкровища от кулата, чиято стойност според Диодор възлизала на 6300 таланта в злато.

Освен това ориенталските митове разказват, че в кулата имало кладенец, който бил толкова дълбок, колкото била висока самата тя. В този кладенец висели на завързани за краката им вериги отлъчените ангели Варуд и Маруд, а в дълбините му се намирала тайната за разгадаването на всички вълшебства.

Това е бил Вавилон. А сега…

Тук на Бирс Нимрод си мислех за родината, за тихата стая с отворената Библия пред мен. Колко често бях чел пророчеството на Йеремия, разнесло се като сигнал от тръби над осъдения от Бога град Сион!^[6] Край Вавилонската река, на брега на Ефрат и покрай езерата и каналите, седели бездомните синове на Аврам; псалмите им в съпровод на струнни инструменти заглъхвали над ливадите. Сълзите им течали в знак на разкаяние за греховете им. Щом засвирели арфите им, от тях се носел копнеж по града, пазещ светинята на Йехова, а краят на тази песен бил:

„Очите ми са вдигнати към планината, от която ще дойде помощта“. Господ чул молбата. Тогава се разнесъл силният глас на Йеремия и плачещият народ чул думите му:

„Това е словото Божие към Вавилон и страната на халдейците: От север към вас ще дойде един народ, който ще превърне страната ви в пустиня; той е въоръжен с лъкове и щитове и е жесток и безмилостен. Бойният му вик е като рева на морето. Бягайте от Вавилон и всеки да спасява душата си, защото в страната ви ще има война и страдания. Бог Саваот казва: искам да накажа царя на Вавилон; вдигнете се срещу Вавилон, ликувайте над него победоносно; главните му крепости са паднали, зидовете му са съборени. Тръгнете срещу него, отворете житниците му, удушете децата му, обсадете го и никого не пускайте да избяга. Той се опълчи срещу Бога, затова мъжете му ще паднат, а с това ще загинат и воините му. Меч за Вавилон и князете му, за прорицателите и велможите му, за конете и колесниците му и за цялата сган в него. Точно както Господ срази Содом и Гомор, така и Вавилон ще се превърне в купчина камъни, а околностите му — в пустиня!“

Като стоях тук горе върху развалините, можех да се убедя по какъв ужасен начин се бяха сбъднали Божиите думи. Цар Кир дошъл с 600000 пешаци, 120000 конници и 1000 бойни коли, както и много хиляди ездачи на камили, и завладял града въпреки укрепленията му и запасите от храна за двайсет години. По-късно Дарий Хистап^[7] заповядал да разрушат стените на града, а Ксеркс го лишил от всичките му богатства. Когато във Вавилон идва Александър Велики, искал отново да възстанови кулата и само за разчистването на развалините използвал 10000 работници, но внезапната му смърт спряла изпълнението на този замисъл.

Оттогава огромният град все повече и повече се руши, така че днес от него не е останало почти нищо освен хаос от разхвърляни камъни, в които не може да се ориентира дори и опитното око на изследователя.

Вдясно от кулата видях пътя, водещ за Кербела, а вляво от нея другия, по който се отива до Мешхед Али. Право на север се намира Тамазия, а зад развалините на западния вал — Джебел Менау и. С удоволствие бих седял тук по-дълго, но слънцето вече се бе скрило и поради краткото смрачаване трябваше да побързам да се върна при спътниците си.

Шатрата на жените вече беше опъната и с изключение на Линдси и Халеф всички си бяха легнали. Хаджията ме чакаше, за да ми прислужва, а сър Дейвид имаше намерение да говори с мен за предстоящото на другия ден пътуване. Залъгах го с обещания, увих се в одеялото си и се опитах да заспя. Но не успях, защото бях изпаднал в някакво трескаво състояние, което ми позволяваше да се унасям за малко в полусън, от който, вместо да си почина, още повече се изтощавах.

На разсъмване ме обляха студени вълни, сменящи се от време на време с горещи. Странна болка пронизваше костите ми и въпреки тъмнината ми се струваше, че всичко се върти около мен като на въртележка. Мислех си, че е треска, която скоро ще утихне, и взех още една доза хиноидин, от която изпаднах в унес, който можеше да се нарече по-скоро зашеметяване, отколкото сън.

Като се събудих, около мен цареше оживление. За мое удивление вече беше девет часът преди обяд и тъкмо можеше да се види как край нас преминава Керванът на смъртта, който се разделя при Хила и сега една част от него заминава за Кербела, а другата поема по пътя за Мешхед Али. Халеф ми предложи вода и фурми. Успях да отпия няколко глътки, но не можех да преглътна нито хапка. Намирах се в състояние, подобно на махмурлук, което ми бе добре познато, тъй като по време на ученическите си години няколко пъти бях изпадал в елегичното утринно настроение, описано от Виктор Шефел, автора на „Гаудеамус“, с думите:

„Жестока болка в главата, последица от предишната нощ, из въздуха бучи тя, сякаш го порят тежки, лениви крила, а всичко надлъж и нашир е обзето от чувство за нищета.“

Положих всички усилия да преодолея това състояние, което на първо време, макар и причинявайки ми болка, ми се удаде, дори успях да разговарям с Хасан Арджир, който искаше да тръгне веднага щом по-голямата част от изостаналите поклонници се изтегли. Настоятелно го помолих да бъде много внимателен и да държи оръжията си винаги в готовност. Той се съгласи, усмихвайки се леко, и обеща на 15. или 16. мухарем отново да се върне на същото място. Към обяд той потегли. На сбогуване Бенда, която вече беше върху камилата, ми махна да се приближа до нея.

— Емир, знам, че отново ще се видим — каза тя, — въпреки че ти много се тревожиш. Но за да те успокоя, бих искала да изпълниш една моя молба: дай ми на заем камата си, докато се върна!

— Ето, вземи я!

Това беше шамбияхът, който ми подари Есла ал Махем в замяна за моята кама и на чието острие бяха написани думите: „В ножницата, само след победа.“ Знаех, че храброто момиче няма да се поколебае да се защитава с нея, ако й се наложи.

След като и Селим ага се сбогува с няколко почти враждебно изречени думи, малката кавалкада потегли, а ние гледахме след нея, докато можехме да я виждаме. Но после силите ми се изчерпаха. Изглежда, Халеф бе забелязал това преди мен.

— Сихди, ти залиташ! — извика той. — Лицето ти е алено-червено. Покажи ми езика си! Направих го.

— Той е съвсем посинял. Имаш лоша иситма.^[8] Вземи лекарство и си лягай!

И бездруго трябваше да седна, защото отново ми се зави свят и не можех да стоя прав. Аз също сериозно се притесних. Пих вода с оцет и си направих оцетен компрес на главата.

— Мистър — каза Линдси, — вероятно няма да можете да дойдете с мен да търсим място, където може да се копае.

— Не, не мога.

— Тогава ще остана тук.

— Не е необходимо. Имам треска, а по време на пътуване това често се случва. Халеф е при мен. Можете да вървите, накъдето поискате, но не се отдалечавайте много, защото, ако се натъкнете на шиити, не отговарям.

Той тръгна с хората си, а аз затворих очи. Халеф седеше загрижен край мен и пръскаше оцет върху компреса ми. Не знам колко време беше изминало, когато чух стъпки, а веднага след това съвсем близо до нас един глас грубо попита:

— Кои сте вие?

Отворих очи. Пред нас стояха трима добре въоръжени араби без коне. Бяха груби хора със злобни лица, от които нищо добро не можеше да се очаква.

— Чужденци — отговори Халеф.

— Не сте шиити; от кое племе сте?

— Идваме отдалеч, отвъд Египет, и сме от племената на мугарибехите.^[9] Защо питаш?

— Ти може и да си от мугарибехите, но другият е франк. Защо не става?

— Болен е, има треска.

— Къде са другите, които бяха с вас?

— Заминаха за Кербела.

— А другият франк, който ви придружаваше?

— Той е наблизо с хората си.

— На кого е черният жребец?

— На този ефенди.

— Дайте ни го, а също и оръжията си!

Той се приближи към коня и хвана юздата му, но, изглежда, това беше доста добро средство срещу треска, защото тя изчезна в миг и аз скочих.

— Стой, първо трябва да си поговорите малко с мен! Ако някой пипне коня, го чака куршум!

Мъжът бързо отстъпи назад и страхливо погледна към револвера, който насочих към него. Тук, близо до град като Багдад, изглежда, този вид оръжие вече беше познато и се страхуваха от него.

— Пошегувах се — каза той.

— Шегувай се с когото си искаш, но не и с нас! Какво търсиш тук?

— Видях ви и мислех, че мога да ви бъда полезен.

— Къде са конете ви?

— Нямаме.

— Лъжеш! По гънките на дрехите ти виждам, че си яздил. Откъде знаеш, че тук има двама франки?

— Чух от поклонниците, които са ви срещнали.

— Пак лъжеш. На никого не сме казвали какви сме.

— Щом не ни вярваш, тогава ще си вървим.

Те си тръгнаха, но хвърляха алчни погледи към конете и оръжията ни и изчезнаха зад купищата развалини.

— Халеф, не им отговори особено умно — казах аз. — Ела да видим дали наистина са се отдалечили.

Последвахме непознатите, но бавно, защото, след като гневът ми бе преминал, слабостта ми отново се възвръщаше и пред погледа ми всичко така се завъртя, че не можех да виждам ясно и най-близките предмети.

— Виждаш ли ги? — попитах аз, като минахме от другата страна на развалините.

— Да, ето ги там, тичат към конете си.

— Колко са животните?

— Три. Нима не ги виждаш, сихди?

— Не, вие ми се свят.

— Сега ги яхват и препускат в галоп. Аллах иллях, по-нататък има цял отряд. Изглежда, чакат тях.

— Араби ли са?

— Не мога да ги различа. Много са далече.

— Иди да донесеш далекогледа ми!

Докато той тичаше към жребеца ми, аз се мъчех да си спомня къде бях чувал гласа на арабина, който бе разговарял с нас. Този суров, дрезгав тембър ми се струваше познат. Тогава Халеф се върна и ми подаде далекогледа, но пред очите ми се спусна кървавочервена, виеща се мъгла и с наблюдението трябваше да се заеме той. Мина известно време, докато се оправи с тръбата, но след това извика:

— Перси са!

— Ах! Можеш ли да различиш някое от лицата?

— Не. Другите вече ги настигнаха и продължават нататък.

— Препускат бързо на запад, нали?

Халеф потвърди и сега аз взех далекогледа. Пристъпът на виене на свят бе отминал.

— Халеф — казах аз, — тези перси са преследвачите на Хасан Арджир-мирза. Селим ага се е съюзил с тях. Вчера през нощта го нямаше, търсил ги е, за да им предаде, че ще се разделим тук, до Бирс Нимрод. Тези тримата бяха изпратени да разберат дали Хасан Арджир е тръгнал и сега ще бързат да го нападнат, преди да се е приближил до Кербела.

— О, сихди, това е ужасно! Трябва да ги настигнем!

— Разбира се. Бързо приготви конете!

— Да отида ли да извикам англичанина? Видях, че тръгна по посока на мястото, което ти наричаш Ибрахим Халил.

— Ще трябва да се откажем от помощта му, защото ще изгубим много време. Побързай!

Вдигнах далекогледа и много ясно видях, че групата бързо препуска на запад. После откъснах от бележника си един лист и написах няколко реда, за да уведомя англичанина за случилото се и за моите намерения. Съветвах го да напусне Бирс Нимрод и да изчака завръщането ни до канала Анана, защото тук до кулата би могло да се очаква нападение, ако не успеем да отклоним разбойниците. Мушнах бележката в една пукнатина в тухлите, така че щом се върне Линдси, веднага да я забележи. После яхнахме конете и препуснахме. Почти невероятна е властта, която духът има над тялото. Неразположението ми напълно бе изчезнало, нямах температура, а погледът ми беше бистър. Стигнахме до пътя на поклонниците. Минавахме край изостанали от кервана хора, които, ругаейки, се отдръпваха, префучавахме край просяци, на чиито умолителни жестове изобщо не обръщахме внимание. Приближихме до… ах, там беше паднало едно умряло муле, а двама нещастници се мъчеха отново да увият полуразпаднал се човешки труп в прогнило филцово одеяло. От него се разнасяше ужасна миризма. Обхвана ме непреодолимо отвращение, от което всичките ми вътрешности се обърнаха и не можах да го преодолея.

— Сихди, как изглеждаш само! — извика Халеф и хвана юздата на коня ми. — Спри, иначе ще паднеш!

— Напред!

— Не! Спри! Очите ти гледат безжизнено, като на умопомрачен! Залиташ!

— Само напред… — Исках да извикам тези думи, но не ги чух, не можах да ги изговоря, само изпелтечих някакви неразбираеми звуци, но въпреки това продължавах да пришпорвам коня с най-голяма бързина. Но това не продължи дълго, защото изведнъж, се почувствах така, сякаш бях взел силно средство за повръщане. Трябваше да се подчиня на непреодолимото дразнене и да спра. Като видях слузестата жлъчна течност, която повърнах, и като взех под внимание обстоятелството, че всичко това не ми бе причинило абсолютно никаква болка в стомаха, ме обхвана смъртен страх.

— Халеф, бягай! Остави ме!

— Да те оставя ли? Защо? — попита той изплашен.

— Имам… чума!

— Чума ли? Аллах керим! Наистина ли, сихди?

— Да. Мислех, че е треска, но сега виждам, че е чума.

— Ел таун, ел юмурджак — чумата! Аллахи уаллахи, това е страшно, това е ужасно!

— Да. Заминавай, потърси англичанина! Той ще се грижи за теб. Ще го намериш или в Бирс Нимрод, или при канала Анана.

Казах тези думи, пелтечейки. Но вместо да се отдалечи, Халеф хвана горещата ми ръка.

— Сихди — каза той, — вярваш ли, че ще те оставя?

— Върви!

— Няма! Проклятието на Аллаха ще ме погуби, ако те изоставя. По зъбите ти има тъмен налеп, езикът ти пелтечи. Да, това е чума, но аз не се страхувам. Кой ще бъде при моя сихди, когато страда! Кой ще го благослови, като умре! Ефенди, о, мой ефенди, душата ми стене, а очите ми плачат! Ела, хвани се здраво за седлото, ще намерим някое място, където да мога да се грижа за теб.

— Наистина ли ще го направиш, мой верен Халеф?

— Кълна се в Аллаха, господарю! Няма да се отделя от теб!

— Ах, никога няма да го забравя. Може би ще издържа. Хайде да настигнем персите!

— Сихди, сега не…

— Напред!

Пришпорих жребеца с пети, а Халеф, ще не ще, ме последва. Скоро обаче се наложи конят ми да забави ход, защото отново започна да ми притъмнява пред очите и трябваше да се оставя на Халеф, който без много приказки пое водачеството. Всяка крачка на коня ми действаше като удар с юмрук по главата. Не виждах кого срещаме, но не изпусках юздите на жребеца и се държах здраво за седлото с две ръце.

Така след дълго, много дълго време най-сетне настигнахме кервана и аз събрах всички сили, за да се опитам да различа отделните групи в него. Преминахме край него безмълвно, през адските заразни изпарения, но не забелязах търсените от нас хора.

— Не ги ли видя, Халеф? — попитах аз, като стигнахме до началото на шествието.

— Не.

— Тогава завий наляво и се връщай в същата посока назад. Не може да са се отклонили. Виждаш ли птици над Кервана на смъртта?

— Да, лешояди, господарю.

— Търсят мърша и надушват труповете. Гледай внимателно дали някой от тях няма да се отклони наляво в нашата посока! Аз съм безпомощен. Осланям се изцяло на теб.

— Ами ако се стигне до битка, господарю?

— Тогава душата ми ще надвие болестта. Хайде напред!

Шествието с труповете изчезна от лявата ни страна. Ние яздехме толкова бързо, колкото беше по силите на коня на Халеф, въпреки че се държах на стремената с изключително голямо усилие. След малко верният Халеф посочи нагоре:

— Ел бюдж, (брадат лешояд) тук горе!

— Лети ли, или кръжи?

— Кръжи.

— Тогава препускай, докато застанем под него. Той е видял или битка, или плячка.

Изминаха десет минути, без да разменим нито дума. Предчувствах, че ни предстои решителен момент и тъй като днес не бях в състояние да стрелям точно от голямо разстояние, бутнах назад пушката и взех в ръка карабината. Забелязах колко бяха намалели силите ми. Тежката двуцевка, която обикновено носех с една ръка без усилие, сега ми се струваше тежка няколко центнера.

— Сихди, там има трупове! — извика Халеф, посочвайки с ръка.

— Има ли и живи хора?

— Не.

— Бързо натам!

Стигнахме до мястото, чиято гледка неизличимо се е запечатала в съзнанието ми. На голямо разстояние един от друг бяха разпръснати пет трупа, лежащи неподвижно на земята. Скочих от седлото и коленичих до първия. Пулсът ми лудо биеше, а ръцете ми силно трепереха, като дръпнах хвърленото върху лицето на мъжа наметало. Беше… Садък, немият, който бе избягал от нас в кюрдските планини.

Изтичах до следващия. Беше Алуа, старата, вярна прислужница, улучена в слепоочието от куршум, а в същото време Халеф извика ужасен:

— Вай, вай, това е жената на персиеца!

Скочих натам. Да, тя беше: Джанах, гордостта и щастието на Хасан Арджир! Тя също бе застреляна, а до нея с протегната ръка, сякаш за да я държи и закриля и в смъртта, лежеше самият Хасан, покрит с прах и пясък. От раните му можеше да се направи заключение, че се е водила страшна борба, дори ръцете му целите бяха изранени.

Обзет от болка, извиках:

— Господи, защо той не ми повярва!

— Да — каза Халеф с мрачно лице, — сам си е виновен за всичко. Вярваше повече на предателя, отколкото на теб. Но там лежи още някой. Ела!

Настрани от другите в разровения от копитата пясък имаше още една женска фигура. Беше Бенда.

— Аллах инхал ал ага; кателахум! (Аллах да прокълне агата; той я е убил!)

— Не, Халеф. Познаваш ли забитата в сърцето й кама? Аз й я дадох на заем. Ръката й още стиска дръжката. Той я е изтръгнал от другите; тук, където я е влачил в пясъка, има следи от крака. Може би тя го е наранила, а после се е самоубила, щом не е можела повече да се защитава. Хаджи Халеф Омар, и аз ще остана да лежа тук!

— Сихди, в тях повече няма живот, но ние можем да отмъстим за смъртта им!

Не отговорих. Тук лежеше тя, „победителката“, смъртнобледа, със затворени очи и полуотворени устни, сякаш искаше да прошепне нещо насън. Тези великолепни звезди бяха затворени завинаги, от устните й никога вече нямаше да излезе звук, а студената стомана на острието бе спряла туптенето на сърцето й. Тя лежеше пред мен, прекрасно цвете на човешкия род, увехнало в началото на цъфтежа си. Главата ми гореше, напоената с кръв земя се завъртя в кръг около мен, на мен самия ми се струваше, че се въртя около собствената си ос. Ръцете и коленете, на които се бях опрял, изгубиха опора и аз бавно се свлякох на земята. Струваше ми се, че постепенно потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко първо в мъглива, а после във все по-тъмна бездна. Нямаше спиране, нямаше край, нямаше дъно, пропастта беше безкрайна и от милиони мили разстояние чувах гласа на Халеф:

— Сихди, о сихди, събуди се, трябва да отмъстим за тях!

Накрая след много дълго време забелязах, че вече не потъвам;

бях стигнал до някакво място, на което лежах неподвижно, място, на което ме държаха здраво две силни ръце. Опипах ръцете и погледнах човека, на когото принадлежаха. Видях от очите му да падат две големи, тежки капки. Исках да говоря, но с голямо усилие само успях да кажа:

— Халеф, не плачи!

— О, господарю, мислех, че и ти си мъртъв; умрял от болестта и от болката. Хамдулиллях, ти си жив! Събери силите си! Ето там са следите. Ще преследваме убийците и ще ги убием! Да, ще ги убием, заклевам се!

Поклатих глава.

— Уморен съм. Сложи одеялото под главата ми!

— Не можеш ли повече да яздиш, господарю?

— Не.

— Моля те, опитай!

Верният приятел мислеше, че чрез мисълта за отмъщението ще може да събуди активността ми, но не успя. Сега и той се хвърли на земята и започна да се удря с юмруци по челото:

— Аллах да погуби този негодник, когото няма да мога да хвана! Аллах да погуби и чумата, която отне мъжката сила на моя сихди! Аллах да погуби… ия аллах иллях, аз съм червей, нещастник, който не може да помогне! Най-добре е и аз да легна тук и да умра!

Тогава аз се мобилизирах.

— Халеф, ще позволим ли на брадатия лешояд да изяде мъртвите?

— Искаш да ги погребеш ли? — отвърна той.

— Да.

— Къде и как?

— Къде другаде освен тук в пясъка?

— Това е тежка работа, господарю. Аз ще го направя, но този Садък, който се правеше на глупак, за да погуби господаря си, нека да го изядат лешоядите. Само първо ще проверя дали мъртвите все още имат нещо у себе си.

Търсенето беше напразно. Бяха им взели всичко. Какви богатства бяха попаднали в ръцете на тези дяволи! Учудващо бе, че бяха оставили камата в трупа на Бенда. Убийците се бяха посвенили да отворят вкочанената ръка на момичето. И аз помолих Халеф да остави острата стомана в сърцето на мъртвата. Бездруго никога вече нямаше да мога да се докосна до това оръжие.

Започнахме да копаем земята. За целта не разполагахме с нищо друго освен с ръцете и ножовете си. Работата ни вървеше много бавно, а на дълбочина една стъпка почвата ставаше толкова твърда, че щеше да ни е необходима цяла седмица, за да изкопаем с тези инструменти гроб с подходящи размери.

— Не става, господарю — каза Халеф. — Какво решаваш?

— Връщаме се обратно при кулата, намира се на не повече от два часа път езда оттук.

— Уалахи, не се бях сетил за това! Ще доведем англичанина с инструментите му.

— А дотогава лешоядите ще се нахранят!

— Тогава аз ще отида сам, а ти остани тук.

— И ще попаднеш в ръцете на разбойниците. Те са постигнали първата си цел и предполагам, че сега са отишли до Бирс Нимрод, за да вземат конете и оръжията ни, към които показаха голям апетит.

— Ще ги удуша!

— Ти сам — толкова хора!

— Имаш право, сихди. А и не бива да те оставям сам, защото си болен.

— Ще отидем двамата.

— А мъртвите?

— Ще ги натоварим на конете и ще вървим пеша.

— Но ти си много слаб, сихди. Виж колко те изтощи копаенето в рохкия пясък! Краката ти треперят!

— Треперят, но ще издържат. Хайде!

Тъжна, а същевременно и тежка работа беше качването на труповете върху конете. Тъй като нямахме достатъчно ремъци и въжета, трябваше да срежа ласото си, което бях носил със себе си по време на всичките си пътувания. Направих го обаче без колебание, защото и без това бе почти сигурно, че ръката, която го бе мятала досега, след няколко часа щеше да застине безжизнена. Закрепихме мъртвите по двама на конете така, че да висят от двете им страни; после хванахме юздите и закрачихме към определената цел.

Никога няма да забравя този път. Ако не беше с мен верният Халеф, отдавна да бях останал да лежа там. Въпреки всички усилия, които полагах, при всяка крачка коленете ми се огъваха и на съвсем малки разстояния трябваше да спирам не за да събирам нови сили — това бе невъзможно, — а нова воля. Двата часа езда станаха много повече. Слънцето залезе. Вместо да водя коня, аз висях на юздата му, а накрая можех да вървя напред само подкрепян от Халеф и влачен от жребеца.

Бавеше ни и обстоятелството, че от предпазливост трябваше да избягваме всякакви срещи с хора и най-сетне късно вечерта пристигнахме при кулата. Можел ли съм да предполагам някога, че ще завърша неспокойния си жизнен път на това място!

Спряхме там, където беше бивакът ни предишната нощ. От англичанина нямаше и следа. Бележката липсваше, но сигурно я беше прочел и според указанието ми се бе отправил към канала. Свалихме мъртъвците от седлата, почистихме конете и легнахме, защото днес не можехме да свършим нищо повече.

„Знам, че отново ще се видим“, беше казала Бенда. Да, аз наистина пак я видях! Въпреки че бях уморен до смърт и само с най-голямо усилие можех да разсъждавам трезво, започнах да си отправям горчиви упреци. Защо не бях отстоявал по-решително мнението си и не се бях противопоставил на непредпазливостта на Хасан Арджир-мирза дори и със сила. Щом пристъпът на болестта ми бе оставил достатъчно сили за бясната езда, а после и за тъжното ни завръщане, сигурно щях да съм в състояние да обезвредя и мирза Селим ага. И до днес не мога да се освободя от чувството за вина, въпреки че оттогава е минало доста време.

Прекарах ужасна нощ. При почти нормална телесна температура пулсът ми беше учестен и неравномерен, а дишането — пресекваше; езикът ми бе горещ и сух, а съзнанието ми бе обхванато от страшни образи и картини, които така ме измъчваха, че често виках на Халеф, за да ме убеждава, че това е плод на въображението ми, а не действителност. От тези кошмари често ме изваждаше една болка, която чувствах в подмишничните ямки, на врата и тила. Вследствие на това състояние, което описвам толкова подробно само защото при нас случаите на чума са много рядко явление, на разсъмване се събудих преди Халеф и забелязах, че под мишниците и на врата ми са се появили подутини, на тила ми имаше цирей, а гърдите и вътрешната част на ръцете ми се бяха покрили с червени обриви. Реших, че съдбата ми е решена, и събудих хаджията.

Той се изплаши от вида ми. Помолих го за вода, а после го изпратих при канала да потърси и доведе англичанина. Изминаха три часа, които ми се сториха цяла вечност, но той се върна сам. Дълго беше търсил, но не беше намерил нищо друго освен една мотика, близо до която имало много следи от коне, но по тях можело да се съди, че там се е водил бой. Халеф беше донесъл мотиката със себе си. Тя наистина беше от инструментите на Линдси. Дали е бил нападнат? Следи от нараняване или убийство обаче нямало! Не можех да предприема абсолютно нищо, защото не бях способен да направя и най-малкото движение.

Изглежда, докато Халеф го бе нямало, видът ми бе станал още по-ужасен, защото той много се изплаши за мен и настоятелно ме замоли да взема лекарство. Да, лекарство, но какво! Хинин, хлороформ, нишадърен спирт, арсен, арника, опиум или нещо друго от това, което си бях набавил в Багдад, не можеха да помогнат. Какво разбирах аз, лаикът, от лекуване на чума! Реших, че най-доброто средство са чистият въздух, почистване на кожата с измиване с течаща вода и разрязване на цирея и тъй като предпазливостта изискваше да не оставаме на това място, започнахме да мислим с хаджията, доколкото в моето състояние можеше да се разсъждава, какво да правим по-нататък.

Все пак наоколо трябваше да има някакъв извор или малко поточе, а като погледнах право на изток, ми се стори, че там, отвъд южната граница на развалините, е най-близкото място, където може да се намери вода. Затова помолих Халеф да се отправи натам, за да се уверя дали не греша.

Отзивчивият човек веднага се съгласи, но все пак се страхуваше да ме остави сам. И се оказа, че е имал основание за това. Не бе минал и половин час, откакто бе тръгнал, когато чух тропота на много приближаващи се коне. Обърнах се и видях седмина араби, двама от които, изглежда, бяха ранени. С тях бяха и тримата мъже, с които бях говорил предишния ден. Като видяха труповете, се стъписаха и спряха, за да се съвещават. После се приближиха и ме обградиха.

— Е, сега вече ще ни дадеш коня и оръжията си? — заговори ме единият от вчерашните ми събеседници.

— Да, вземете ги — отговорих аз равнодушно и продължих да лежа.

— Къде е другият?

— Къде са останалите четирима, които сте нападнали вчера до канала? — отвърнах аз.

— Ще разбереш, като вземем жребеца и оръжията ти. Дай ги! Но не забравяй, че тези шест пушки са насочени срещу теб! Ако стреляш, с теб е свършено.

— И през ум не ми минава да стрелям. С удоволствие ще ви дам всичко, което искате, защото, вместо да убия един от вас, ще погубя всички ви веднага щом се осмелите да докоснете коня ми или някоя от моите вещи.

Мъжът се изсмя.

— Тези оръжия не могат да ни навредят!

— Опитай! Ето, вземи!

Изправих се с усилие, първо му подадох с дясната си ръка един от пистолетите си, а с лявата разтворих дрехите си така, че да могат да се видят шията и гърдите ми. Арабинът веднага дръпна ръката си назад и ужасен отскочи към коня си.

— Лиуахихалла! (За бога!) — извика той изплашен и се метна върху седлото със скок на пантера.

— Той има чума, смъртта, смъртта! Бягайте, правоверни, бягайте бързо от това прокълнато място, иначе сте обречени на гибел!

Арабинът препусна в галоп, а и останалите го последваха със същата бързина.

В уплахата си тези любими синове на Пророка изобщо не си спомниха за учението на Корана, че всичко е записано в книгата и че с бягството си няма да могат да се отърват от евентуално предопределената им съдба. Забравиха дори преди да се впуснат в бяг, да ми пуснат един куршум в главата за това, че не могат да вземат вещите ми.

След като отново измина около половин час, Халеф се върна със светнало от радост лице. Предположението ми се бе оказало вярно. Беше намерил малко поточе, рекичка, вливаща чистите си води в Ефрат, а бреговете й били обрасли с храсти. Разказах му за случката с арабите, а той се ядоса, че не е могъл да присъства. Закле се, че щял да ги застреля всичките.

Преди да потеглим от кулата, трябваше да погребем мъртвите. Намерената мотика ни беше от голяма полза в това начинание. Завлякох се до западната страна на развалините. Халеф довлече труповете, а после изкопа до срутения зид дълбока дупка, което не беше трудно, защото земята беше рохка. После той постави мъртвите прави в изкопа и започна да го затваря така, че персиецът и трите жени да не са засипани с пръст.

Докато той правеше това, аз седях в една ниша отсреща и се опитвах да запомня лицата на скъпите си приятели. Бенда бе опряна в тухлите на Вавилон; гъстата й разпусната коса стигаше чак до земята, а дясната й ръка все още стискаше дръжката на камата, забита в изстиналото й сърце. Точно така бе погребан и Мохамед Емин, седнал в нишата, с обърнато на запад лице, където слънцето изгрява над Каабата, както някога лицето Божие ще изгрее над светинята на рая. Те бяха присъствали на погребението му и дори Хасан Арджир-мирза прочете една сура. Кой можеше да помисли тогава, че и четиримата ще бъдат сполетени от същата съдба!

Щом купчината достигна до лицата на мъртъвците, Халеф се сбогува с тях. Аз също се домъкнах дотам и коленичих.

— Аллах иллях, ве Мохамед Расул Аллах! — каза дребният Халеф. — Сихди, нека да кажа молитвата за смъртта!

Той го направи. Трябваше ли да се срамувам от сълзите, които течаха по страните ми?

После аз казах една християнска молитва за последното пътуване. Те не стигнаха до Кербела, града на скръбта, но бяха отишли на по-голямо поклонение,. към града на чистотата и истината, където не управлява заблудата, а щастието и радостта са за вечни времена.

Гробът вече бе напълно затворен и можехме да потегляме. С усилие потисках болката си и се изкатерих на седлото. Но на тръгване се обърнах още веднъж, към мястото, с което ми бе толкова трудно да се разделя. О, човече, ти, най-хубаво и най-гордо от земните създания, колко си дребен и безсилен, когато пожарът на вечността те обгърне в пламъците си!

Бавно тръгнахме към развалините на Ибрахим Халил и пресякохме южния край на полето с развалини, което остана от лявата ни страна. Трябваше да полагам всички усилия, за да не падна от седлото, и мина повече от час, докато стигнем до мястото, до което Халеф преди това бе стигнал за по-малко от половината на това време. Видях един доста буен поток, идващ от север, чиято вода бе чиста и прясна като от извор. Той лъкатушеше към реката с многобройни завои и двата му бряга бяха обрасли с върбалаци и други храсти. Нямах желание да си давам отговор на въпроса, как трябва да се обясни появата на подобен поток в такава печална местност, но по-късно видях и други притоци като Нар Хауанд, Нар Хадриш и т.н., а и ми разказаха, че областта на запад от тези земи съвсем не е бедна откъм водни басейни. Тук има и обширни блата, в които се заражда треската, а по стръмните гранични склонове обилните валежи не са рядкост.

Халеф ми направи най-напред легло, над което приспособи и лек покрив, за да спира слънчевите лъчи. После аз се изкъпах и легнах на постелята от листа, която трябваше да представлява болничното ми легло. Езикът ми бе станал тъмночервен, а по средата бе черен и напукан. От треската ми ставаше ту студено, ту горещо. Наблюдавах движенията на Халеф като през гъста мъгла, а гласа му чувах като в сън, и то с тембър като на вентрилоквист.^[10] Червеният обрив и подутините се увеличаваха все повече, така че надвечер, в един момент, когато нямах треска, помолих Халеф да направи голям разрез в цирея. Това не бе съвсем безопасно, но мина успешно. За да не изпадна през нощта в още по-опасния летаргичен сън, му дадох указания да ме държи буден и да ме пръска с вода, ако страшната неподвижност ме надвие. Нощта премина и настъпи утрото. Беше ми по-леко, а Халеф отиде на лов за дивеч.

Не след дълго той донесе няколко птици, които изпече на шиш. Не можех да преглътна и хапка, а и той седеше до мен тих и тъжен, без да яде. Само кучето се наяде. Тъжно ни беше тук до Фрат, „Райската река“! Болен на смъртно легло, без друга помощ освен тази, която сами можехме да си окажем, обгърнати от дъха на чумата, сред нецивилизовани, фанатични глупаци, срещу които не разполагахме с друго ефикасно оръжие освен чумата. Не можехме да идем в Хила или някое друго място, защото веднага щяха да ни убият. Какво щеше да стане с мен тук без помощта на храбрия Халеф, който се излагаше на всякакви опасности само за да ми докаже любовта и верността си!

Вече четвърти ден бях болен, а бях чувал, че той е решаващият. Продължих да очаквам спасение от водата и чистия въздух и въпреки че тялото ми бе уморено от напрежението, причинявано от болките, бях убеден, че повече трябва да разчитам на остатъка от силите си, отколкото на някое лекарство, чието приложение и действие не ми бяха ясни.

Надвечер треската отслабна, а и силата на болката от абсцеса също намаля. През нощта успях да поспя известно време в здрав сън, а когато на другата сутрин показах езика си, който отново бе започнал да се овлажнява, на Халеф, той каза, че черният му цвят почти бил изчезнал. Вече започнах да се надявам на оздравяване, но доста се изплаших следобед, когато верният ми слуга започна да се оплаква от главоболие, виене на свят и треска. През нощта вече се убедих, че го бях заразил. Видях го как се олюляваше, като отиваше да ми донесе вода от реката.

— Халеф, ще паднеш! — извиках аз изплашен.

— О, сихди, всичко се върти около мен!

— Ти си болен! Това е чумата!

— Знам.

— Заразил съм те!

— Аллах е пожелал така, било е записано в книгата. Ще умра, но ти ще отидеш при Ханех да я утешиш.

— Не, няма да умреш. Аз ще се грижа за теб.

— Ти ли? — попита той, поклащайки глава. — Та ти самият още се бориш със смъртта, която не иска да те пусне!

— Вече съм на път да се оправя. Ще направя за теб всичко, което и ти направи за мен.

— О, сихди, какво съм аз в сравнение с теб! Остави ме да умра тук!

Значи характерната за чумата потиснатост вече напълно го бе обхванала! Сигурно дълго се бе борил със слабостта си, за да ме държи колкото може по-дълго в неведение за състоянието си. Но това повече не му се удаваше и след няколко часа той започна да бълнува. Може би се беше заразил едновременно с мен още като наблюдавахме приближаването на Кервана на смъртта в Багдад и сега у него се развиваше най-тежката и болезнена форма на чумата, при която всички пристъпи се проявяват с много по-голяма сила.

Аз самият, с мъка можех да се задържа изправен за известно време, за да му окажа някаква помощ, от която все още се нуждаех. Бяха мигове, за които винаги си спомням с ужас, и смятам, че е по-добре да не ги разказвам.

Халеф също оздравя, но дори и в десетия ден от боледуването си беше толкова слаб, че трябваше да го местя от място на място, а аз самият все още не можех да стрелям както трябва с тежката пушка. Все пак истински късмет беше, че бивакът ни не беше открит. Когато за първи път се огледах във водата, се изплаших от гъсто обраслата с брада мъртвешка глава, която ме гледаше отсреща. Нищо чудно, че над нас кръжаха лешояди, а хиените и чакалите, които идваха от развалините, за да пият вода, надничаха през тръстиката, за да видят дали няма да могат скоро да ни изядат, но бързо се отдръпваха, защото Доян не беше настроен особено гостоприемно.

Първото ми излизане беше до гроба на персите, който си стоеше непокътнат. Бях отишъл дотам пеша и седях около час до кулата, и живо си припомнях лицата на мъртвите. Тогава кучето, което бе дошло с мен, излая. Обърнах се и видях група от осем ездачи с няколко сокола и цяла глутница кучета. Вече ме бяха забелязали и се приближаваха към мен.

— Кой си ти? — попита мъжът, който, изглежда, беше водачът.

— Чужденец.

— Какво правиш на това място?

— Скърбя за мъртвите, които съм погребал тук.

Казвайки това, посочих към гроба.

— От каква болест починаха?

— Бяха убити.

— От кого?

— От перси.

— Ах! От перси и араби зобеиди! Чухме за това. Убили са и много мъже, които са заварили до канала.

Изплаших се, защото сигурно ставаше дума за Линдси и хората му.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Ние сме от племето шат и водехме поклонници до Кербела. Тогава го чухме.

Това беше лъжа. Племето шат живее далеч на юг и появяването им тук беше много опасно. А обстоятелството, че са тръгнали на лов със соколи, недвусмислено означаваше, че земите им са някъде наблизо. Обзе ме недоверие, но полагах усилие да не го издавам.

Тогава мъжът се приближи с коня си съвсем близо до мен и каза:

— Какво е това странно оръжие? Покажи ми го!

Той протегна ръка към пушката ми, но аз отстъпих назад и отговорих:

— Това оръжие е опасно за всеки, който не знае как да борави с него!

— Тогава ми покажи как да го държа!

— С удоволствие, ако слезеш от коня и се отдалечиш с мен малко по-нататък. Никой мъж не си дава пушката, ако не е сигурен, че това няма да е опасно за него.

— Дай я! Тя е моя!

Той отново протегна ръка и в същото време изправи коня на задните му крака, за да ме стъпче. Тогава обаче Доян скочи, захапа мъжа за ръката и го събори на земята. Арабинът, който държеше глутницата, изкрещя, пусна кучетата, които веднага се нахвърлиха върху Доян.

— Извикай на кучетата да се върнат! — заповядах му аз, вдигайки пушката.

Понеже не ми се подчиниха, стрелях три-четири пъти един след друг. С всеки изстрел убивах по едно куче, но изпуснах от поглед водача, който се изправи, хвана ме отзад и ме събори на земята. Бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Макар и с ранена ръка, той ме надви и ме държеше здраво, докато другите му се притекат на помощ и напълно ме обезвредят. Взеха ми пушката, а също и ножа, после ме завързаха и облегнаха на купчина развалини.

В това време Доян се бореше с останалите три ненаранени кучета. Козината му бе разкъсана и имаше много кървящи рани, но храбро се отбраняваше срещу нападателите си. Тогава един от арабите вдигна една стара пушка, прицели се и стреля. Куршумът улучи безстрашното животно между ребрата. То рухна мъртво на земята, а полудивите му врагове буквално го разкъсаха на парчета.

Чувствах се така, сякаш бяха разстреляли най-верния ми приятел. О, тази слабост! Защо нямах предишната си сила, за да разкъсам това старо въже, с което бяха вързани ръцете ми!

— Сам ли си тук? — попита сега водачът.

— Не. Имам още един спътник — отвърнах аз.

— Къде?

— Наблизо.

— Какво правите тук?

— По пътя се заразихме от чума и останахме на това място. В този откровен отговор се състоеше единствената възможност да се отърва от тези хора. Едва бях изрекъл последната дума, и те се отдръпнаха от мен с викове на ужас. Само водачът не помръдна и каза злобно:

— Хитър си, но не можеш да ме излъжеш! Който се разболее по пътя от чума, не оздравява никога.

— Погледни ме! — казах аз само.

— Лицето ти е като това на смъртта, но ти никога не си имал чума, а само треска. Къде е спътникът ти?

— Лежи до… но чуй, той идва!

Всъщност отдалеч чувах гласа, който се напъваше да вика, но само пищеше във фалцет една и съща дума „Рих, Рих, Рих!“ После се чу бесен галоп на кон, а миг по-късно видях моя жребец да препуска през купищата развалини и камъни. Върху него лежеше Халеф, обвил с лявата си ръка шията на коня, а дясната бе поставил между ушите на животното, като държеше в нея двуцевния си пистолет, а пушката висеше на рамото му.

Всички араби се обърнаха към него. Как се бе качил изтощеният до смърт Халеф върху коня! Той не можа да го спре и префуча край нас.

— Дур кауи Рих! (Спри Рих!) — извиках аз колкото ми глас държеше. Умният кон веднага се върна назад.

— Махни си ръката от ушите му, Халеф! Той го направи и животното спря точно пред мен. Халеф падна на земята. Той не можеше дори да се задържи седнал, но гневно попита:

— Чух стрелба, сихди. Кого да убия?

Видът на този болен, изглежда, веднага убеди арабите, че бях казал истината.

— Това е чума! Аллах да ни закриля! — викаха те.

— Да, чума е! — извика и водачът и хвърли пушката ми и ножа и се метна на коня си.

— Бягайте! Но вие, кучета, които ни заразихте, ще отидете в ада! Той се прицели в мен, а един от хората му в Халеф. И двамата стреляха, но ръката на първия бе осакатена от ухапването на кучето, а тази на другия трепереше от страх пред чумата. Куршумите не улучиха. Халеф също стреля с пистолета си, но ръката му трепереше като клон, разлюлян от вятъра, и също не улучи, а като понечи да вдигне пушката, вече силите го бяха напуснали и арабите се бяха отдалечили на безопасно разстояние.

— Бягат! Шейтанът да ги прибере дано! — извика той, но това, което излезе от устата му, не бе вик, а по-скоро припряно мърморене. — Какво ти направиха, сихди?

Разказах му и го помолих да пререже въжето ми. На клетия човек едва му стигнаха силите за това.

— Но как успя да яхнеш коня, Халеф? — попитах го аз.

— Много лесно, сихди. Той лежеше на земята и аз се качих на гърба му, след като го бях развързал. Знаех къде си и като чух изстрелите, реших, че трябва да ти се притека на помощ. Пукотът от тази пушка се чува надалеч. Ти ми откри тайната на коня си и затова той толкова бързо ме доведе до теб.

— Само появата ти бе достатъчна, за да ме спаси. Страхът от чумата е по-силен от оръжието. Тези мъже ще разкажат за срещата си с нас, затова мисля, че засега няма опасност някой друг да дойде, докато сме тук.

— А Доян? Това там са парчета от него нали?

— Да.

— О, язък! Господарю, все едно че са откъснали едната ти половина! Храбро ли загина?

— Да. Щеше да победи, ако не го бяха застреляли. Но трябва да оплакваме и друга, още по-тежка загуба. Англичанинът и хората му са избити.

— Англичанинът ли? Аллах иллях! Кой ти го каза?

— Предводителят на тези араби.- Твърдеше, че чул за това, но може би самият той го е извършил.

— Тогава трябва да намерим труповете им. Ще ги потърсим веднага щом отново съм в състояние да вървя, за да ги погребем.. Този англичанин беше неверник, но той много те обичаше, затова го обичам и аз. Господарю, направи гроб на кучето! Нека почива тук, близо до персите, то и приживе ги пазеше. Не бива да го изядат лешоядите и чакалите. Но после ме отведи. Толкова съм отпаднал, сякаш ме е улучил куршум!

Изпълних желанието му. Верният Доян бе погребан пред гроба на персите, сякаш за да ги пази и в смъртта. После качих Халеф на коня и след като си взех и оръжията, бавно се върнахме при потока, без да подозираме, че разказът за смъртта на англичанина за щастие е бил само следствие от грешка. Искаше ми се да напуснем колкото може по-бързо това място, където в тази империя от развалини бяхме погребали толкова мъртъвци. За първоначално заплануваното пътуване до Хадрамаут вече дори не можеше и да се мисли…