Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (8)

Седма глава
Призраци в нощта

Ако някой пребиваваше в среднощните часове на следващата йом ес хадд^[1] близо до къщата на Гхани, щеше да забележи неща, които, в случай че проявява склонност към суеверие, щяха да породят у него убеждението, че духовете на намиращото се наблизо гробище Ес Шебека са напуснали своите гробове, за да си дадат тук среща. И изтръпнал от страх щеше да дръпне качулката на хаика върху главата си и да побегне надалеч оттук с едно ужасено:

„Аллах да ме пази от убития с камъни Шейтан!“

И наистина имаше нещо призрачно в събитията, които се разиграха през следващите часове в близост и във вътрешността на Джебел Абу Кубе. Това впечатление още повече се увеличаваше от късната доба и дълбокото безмълвие, с което се вършеше почти всичко.

Мюезинът от най-голямото минаре на Харам джами тъкмо беше ударил клепалото за Ула, Първата молитва след полунощ, когато от сянката на градинския зид зад къщата на Гхани се отделиха десет тъмни фигури. Безшумно като змии те пропълзяха през зида и с тихо, едва доловимо шумолене изчезнаха сред дърветата край Бейт ес Сала. После в продължение на един час от тях нито се чу, нито се видя нещо. След посоченото време от къщата се зададе една облечена в бял бурнус фигура и хаик със същия цвят, чиято качулка беше спусната на главата. При вратата на градинската къщичка тя се позабави за кратко, после изчезна във вътрешността й. За няколко минути през отверстията в купола се процеди мъждива светлина, след което и тя изчезна и наоколо всичко беше отново тихо и спокойно както преди. Но стой! Ей там не се ли промъкна до вратата една тъмна сянка? Спря там заслушана за известно време и после вдигна ръка. При този знак деветте други призрака се совнаха нататък и последваха първия през вратата, която беше само притворена, във вътрешността на къщичката. После първоначалната мирна тишина отново обгърна градината и тайнствената постройка.

Може би на хиляда крачки по-нататък, горе по склона на Джебел Абу Кубе, също „забродиха духове“. В горния край на полето от руини иззад каменните отломъци и останки от зидове припламнаха десет чифта очи и се завзираха зорко в лежащата под тях местност. До полунощ нищо не се раздвижи. Но после тихо и предпазливо започнаха да се промъкват насам силуети, поотделно и на малки групи, на по-къси и по-дълги паузи, докато невидимите наблюдатели изброиха около четиристотин. Фигурите, ярко осветени от застаналия над Джебел Абу Кубе диск на луната, бяха наклякали и насядали, плътно сбутани на едно място. Те впрочем се държаха доста безгрижно. Не че бяха станали шумни, но можеше да се забележи, че се чувстваха напълно сигурни. А и кой ли можеше да се навърта наблизо, за да стане свидетел на тяхното боящо се от светлината на деня занимание? Понякога дори някоя прошепната дума достигаше горе до неподвижните наблюдатели, които в противоположност на намиращите се долу се стараеха да скрият своето присъствие и особено да не бъдат видени от тях. Търпението им беше поставено на изпитание. Часът на привиденията отдавна беше отминал и също вторият утринен час беше почти изтекъл, когато долу най-сетне настъпи по-голямо раздвижване. Всички занапираха към едно определено място, където трябваше да има някакъв отвор, защото след пет минути от цялото сборище духове не се мяркаше ни един. Дори не бяха сметнали за необходимо да оставят стража.

Тогава иззад един камък горе се надигна един дребен призрак и с пъргави скокове се устреми надолу между остатъците от зидове към мястото, където току-що бяха изчезнали четиристотинте. Деветте други призрака го последваха по петите също така чевръсто. Стигнали до въпросното място, те разгърнаха трескава дейност. Тежките греди, които бяха домъкнали, бяха здраво вклинени между земята и някакъв зид. Работата беше свършена за няколко минути. После малкият призрак изпълни един скок във въздуха, за какъвто човек не би го счел за способен при неговата дребна фигура и който никак не подхождаше на достойното поведение, което би следвало да се очаква от един бродещ нощем призрак. После нададе един също така малко подобаващ за призрак ликуващ вик, от който можеше да се заключи, че приживе е бил от арабски произход, и прибави сетне с висок, радостен тон:

— Ел Хамдулиллах! (Слава на Аллах!) Капанът щракна и ние ги заровихме, къртиците, синовете и внуците на мишки и миши деди, правнуците на жалки дъждовночервейни бащи! Не ги пускайте вече да излязат, синове на герои и внуци на героични бащи! Не ги пускайте, докато техните изпотени от страх души не изскочат от телата им и плъпнат по тавана и стените на тоя безценен фахх ул хулдат^[2], търсейки дупки, в които да могат да пропълзят…

И още на едно друго място „бродеха духове“, а именно пред и в подземието на кал’ат Джияд, с тази разлика само че това трябва да бяха призраци, нуждаещи се от почивка, защото бяха донесли със себе си одеяла. Бяха ги проснали на двора пред подземието и седяха на тях. Два особено предприемчиви духа слязоха по стълбището в подземното помещение и се настаниха възможно най-удобно в един ъгъл. После угасиха факлата, която им бе светила при слизането, и спокойно зачакаха задаващите се събития…

Надявам се, внимателният читател не е бил смутен в своята разположеност от тази история за бродещи духове, а отдавна е отгатнал кои са различните групи привидения, подвизаващи се в тъмната доба. Но преди да продължа разказа, искам да наваксам набързо пропуснатото от случилото се през последните два дни.

Иом ес сабт и йом ес хадд протекоха доста спокойно. Причината за това действително трябваше да се търси най-вече при нас, тъй като през повечето време си стояхме вкъщи. Вестта за случилото се, както очаквах, се бе разпространила с бързината на вятъра из целия град и последицата от това беше, че къщата ни от заранта до вечерта бе обсадена от любопитна, ориенталски досадна тълпа. Имах чувството, сякаш половината Мека си е дала среща на „Каменната улица“, за да види поне къщата, подслоняваща забележителните хора, за които се говореха толкова необикновени неща. Повечето сигурно тайно се надяваха, че ще им се удаде да мярнат дръзкия насрани, спечелил очевидно благоразположението на великия емир, докато най-нахалните и досадните, изглежда, си бяха наумили да не мръднат от мястото, докато със собствените си очи не са се убедили в най-голямото чудо на деня — слепия и внезапно отново прогледнал мюнеджи. На мен, разбира се, не можеше и през ум да мине да се превърна в мишена на тяхното любопитство, ала графът беше на друго мнение. Той каза:

— Защо да не им се покажа, ефенди? На мен това нищо няма да навреди, а за вас, особено за теб, може само да е от полза, ако меканците чуят истината от моята уста. Така че нека си идват!

И те запристигаха! Първо една дузина попрехвърлили години мъже помолиха да видят стареца. Осведомиха, че го познавали още когато бил зрящ, така че би трябвало да си ги спомни. Бяха пуснати да влязат и им бе предоставено доста време да задоволят любопитството си. Окуражени от техния успех, десет други последваха дузината. Беше забавно какви претексти измъдряха, за да постигнат желаната цел. Клетият граф! Сигурно никога не беше чел онова място от Гьотевия „Ученик на магьосника“:

„Духовете призовани,

сега не ще освободя!“

Иначе нямаше толкова спокойно да каже: „Нека си идват!“. Във всеки случай наказанието и този път следваше предизвикателството по петите. Целия предобед на съботата графът едва си поемаше дъх и по обяд беше заставен, за да овладее донякъде наплива, да устройва буквално масови приеми. Дълго гледах спокойно, макар да забелязвах колко много изтощава това стария човек. Но когато един недорасъл обесник, който изобщо нямаше работа при нас и поради това го отпратих, просто се промъкна между краката ми и избяга в стаята на графа, нишката на търпението ми се скъса. Побързах след него и го спипах точно навреме, преди да е извършил белята. Беше клекнал зад нищо неподозиращия граф, който не му обърна внимание, понеже беше достатъчно зает с гостите си, и тъкмо се канеше да отреже с един нож парче от неговата камис^[3], когато ръката ми го шляпна по врата. Находчив като всички меканци, когато се касае за някоя далавера, той сигурно щеше да развърти цветуща търговия с амулети, ако му се беше удало да постигне целта си. За съжаление аз проявявах към подобен род „алъш-вериш с реликви“ достойна за съжаление липса на разбирателство. Изхвърлих навън жадния за печалба хлапак въпреки енергичните му протести, след като го бях угостил с няколко ориенталски „урока“ зад ушите. И дадох разпореждане оттук насетне да бъдат отпращани всички, идващи „да посетят светия факир“. Тази мярка ни осигури, наистина, въздух в къщата, но в никой случай не допринесе за разтурването на „народното събрание“ пред нея. С присъщата за ориенталеца упоритост или по-точно казано безгрижие, което и представа си няма за ценността на времето, те продължиха обсадата. Но тя сега вече не можеше да смути нашето спокойствие, поне докато храбро оставахме вкъщи. Ала излезеше ли някой от хаддедихните пред къщата по някаква работа, със спокойствието му беше свършено. Той веднага се превръщаше в център на кряскаща любопитна тълпа, която му стоварваше такъв град от въпроси, че можеше да се спаси единствено със сигурен скок зад закрилящата порта. При тези обстоятелства беше за предпочитане да не се показвам навън дори и да не бях направил едно друго наблюдение. Резултатът от вчерашното махкаме и волята на великия емир общо взето бяха повлияли по благоприятен начин върху настроението на меканците към нас. А обяснението на мюнеджията, предаващо се от уста на уста, навярно също стори своето. Но това не можеше да ме заблуди, че в по-голямата си част фанатичният дух бе останал недокоснат. Повечето погледи, отправени към нашата къща, в никой случай не излъчваха враждебност, наистина, ала тук-таме съзирах някое мрачно око, което не си даваше труда да скрие яростта от присъствието на „проклетия гяур“, който въпреки всичко оскверняваше Свещения град. И аз нито за миг не хранех съмнение, че нашето положение в Мека по никой начин не е така сигурно, както изглеждаше понастоящем. Горко ни, ако не ми се беше удало да открия съзаклятието на Гхани и да го държа по този начин в ръцете си! И три пъти горко ми, ако моят смъртен враг успееше да осъществи своя замисъл! Цялото вчерашно махкаме със своите излагащи го разкрития не би било достатъчно да ме защити от яростта на тоя фанатичен мюсюлманин. Какво вредеше в очите им на Гхани, че се е заклел лъжливо в Аллах и Пророка? Нищо! Това не ги засягаше повече от една хаббет ер рамл, песъчинка, подхваната и отнесена от вятъра кой знае накъде! А пък и в други неща още да се беше провинил Гхани, той в крайна сметка беше мюсюлманин и отгоре на това шериф и потомък на прославения Сватадах, за когото по начало всичките седем небеса на Мохамед стояха открити. Но какво бях в замяна на това аз? Един проклет гяур, който би могъл да говори за щастие, ако един ден му бъде отворено само второто от седемте отделения на Джехеннем, отредено за приемане на християни.

Впрочем тези наблюдения ме оставяха доста хладнокръвен. Аз можех да бъда доволен. Бях постигнал целта си — с един по-продължителен престой в Мека да доведа до завършек студията си за исляма, така че можех да си тръгна още днес, без някой нещо да ми попречи. Онова, което ме задържаше още тук, не беше моя, а чужда работа. А и тя според всички изгледи отиваше към благоприятен изход. Знаех, че Гхани ще използва съботата и неделята, за да направи последните приготовления за удара, който трябваше да го издигне до първия мъж в Хеджас. Но знаех също така, че не може и една крачка да направи скрито от великия шериф и че по петите му се е лепнал съгледвач, който си вписва къщите, посещавани от Гхани. Бях уговорил това с великия шериф, но с настоятелната молба да не съобщава на въпросното доверено лице, натоварено с поръчението, истинската причина. И накрая знаех, че Аюн ер рафик в предобеда на съботата е имал съвещание с пашата. Вярно, първоначално той не искаше и да знае за предложението ми да привлече пашата под доверие, защото не му вярваше, но в крайна сметка се убеди, че това не може да се избегне. Първо, без позволение на пашата нямаше да е лесно да получим достъп до Джияд и, после, за самия велик шериф щеше да е от полза пашата да знае за тези машинации. Като пълномощник на падишаха, на когото е поверена сигурността на Свещения град, той не можеше да откаже съдействието си, докато ако не бъдеше осведомен за заговора на Гхани и великият шериф действаше на своя глава, щеше да играе ролята на оскърбен и в случай на неуспех на нашия план да снеме от себе си отговорността за последиците и да я прехвърли на емира. Особените взаимоотношения, в които се намираха двамата властелини на Свещения град, ги принуждаваше непрекъснато да бъдат нащрек един спрямо друг и грешката, която единият извършеше, веднага биваше използвана за собствена изгода от другия. Ето защо смятах за по-добре великият шериф да действа така, че да не създава условия за търкания, които щяха да са само от полза за Гхани, ако планът му не успееше.

Като накарах великия шериф да прибегне към съвместни действия с пашата, аз направих един успешен шахматен ход, както се оказа още събота следобед. Един пратеник ми донесе едно адресирано до мен и снабдено с печат писмо. То съдържаше изключително вежлива покана до Халеф и мен за Аша^[4] при пашата същата вечер. Към поканата беше добавена извинителната забележка, че при дадените обстоятелства било желателно да влезем в административната сграда не през главната порта, а през градината и задната врата. Не било необходимо да ни посочва причината, тъй като нямало да ни бъде трудно сами да я отгатнем. Един слуга щял да ни чака в посоченото време.

При други обстоятелства щях да сметна писмото за съмнително, подушвайки хитрост на Гхани, който ни тъкми капан. Но при настоящите условия можех да бъда сигурен, че преди йом ел итнен^[5] няма да предприеме нищо срещу нас. Ето как точно след настъпването на мрака се намирахме зад правителствения палат, разбира се, след като първо се бяхме уверили, че никой не ни следва тайно. Правителствената сграда граничеше със задния си градински зид, в който бе вградена малка портичка, с една тясна улица. Когато приближихме портичката, видяхме, че е отворена. Един мъж стоеше там, като че чакаше някого. Когато почти бяхме стигнали до него, той пристъпи бързо към нас и ни заговори:

— Салам! Вие ли сте двамата чужденци, които пашата очаква?

При нашия утвърдителен отговор направи дълбок поклон и ни призова да го следваме. Мълчаливо заключи портата след нас и ни поведе през една добре поддържана градина и няколко коридора и стая към великолепно подредени, ярко осветени покои. С един приканващ жест ни помоли да се настаним, посочи лежащите върху една ценна масичка вече натъпкани чибуци и се отдалечи през една скрита зад килим врата.

Цялата подредба на покоите даваше да се отгатне, че се намираме в частното жилище на пашата и че не се касае за истикбал, официален тържествен прием, а за непринудена, приятелска покана, която не биваше да стане достояние на обществото. Халеф се огледа проучващо и рече ухилено:

— Сихди, спомняш ли си поканата при пашата на Багдад преди няколко години, когато излязохме победоносно от приключението в Бирс Нимруд?

— Разбира се. Защо ми го припомняш?

— Защото съм любопитен дали тукашният паша ще бъде също така приятен като онзи тогава. Ти как мислиш, сихди?

— Откъде мога да знам? Аз познавам Шавет паша само от описанието на други, а знаеш, че при преценката на хора вървя по свой път. Следващият час ще покаже как трябва да го оценяваме.

Едва го бях казал и килимът, зад който беше изчезнал слугата, бе отметнат настрани и пашата влезе. Беше нисък на ръст и това обстоятелство караше едно качество на неговото тяло особено силно да изпъква. Той беше именно дебел, даже много дебел. Черният, богато украсен с галони мундир бе толкова опнат от тялото му, че очаквах всеки миг да се пръсне по шевовете си. Безбрадото лице с увиснали бузи създаваше впечатление за добродушие, а окръгленото носле показваше онзи цвят, който при следовниците на исляма най-малко би трябвало да се очаква. Дали пашата не бе отдаден на една привичка, намираща се в пълно противоречие с Корана и всички негови тълкувания и имаща пряка връзка с ферментиралия гроздов сок? Или страдаше както простодушният мютеселим някога в Амадийе^[6] от „известна болести на кръвната и нервната система“, срещу които европейските лекари предписват като лекарство прочутата напитка на Ной, наречена на латински „vimim“? Така ми се струваше. Като цяло пашата правеше впечатление на мъж, който и на мравката път сторва. Но само за повърхностния наблюдател. Аз много добре забелязах една черта на хитрост и лукавство, уличаваща в лъжа добродушието, което обикновено се приписва на дебелите хора. А пък и беше саморазбираемо, че падишахът няма да повери един такъв труден пост, какъвто е управляването на Хеджас, на човек, който не притежава и най-малката дипломатическа способност. Във всеки случай не бих си го пожелал за враг, това беше сигурно, ако бях жител на Свещения град.

Спрямо нас пашата действително се показа от най-добрата си страна. При неговото влизане ние се бяхме надигнали, но той веднага ни призова да си седнем на местата. След като си бяхме разменили обичайните формули на вежливост, плесна ръце и слугата поднесе първото блюдо на Аша. Ще пропусна изброяването на отделните ястия, достатъчно е само да кажа, че бяха достойни за един паша. А им бяха отдадени всички почести от… пашата. Аз никога не съм бил голям чревоугодник, а и задоволяващият се с малко Халеф никога не се присягаше при отдала му се възможност като онези хора, които искат да си отядат за дни и седмици преди предстоящите пости. Но пашата! При моите пътешествия късметът ме беше събирал с много дебелаци от всякакви националности и аз неведнъж съм имал повод да опиша на какво са способни такива хора в яденето. Ето защо само бих се повторил, ако понеча да опиша в подробности, как съдържанието на един поднос след друг отиваше по своето предназначение. Когато пашата избърса с шумна въздишка след последното блюдо с кърпа уста, подносите бяха празни — бом бош.

Сега плесна отново с ръце и слугата поднесе… три шишета вино и също толкова чаши. Значи все пак бях предположил правилно! Халеф ми смигна весело, а пашата се сметна длъжен да даде обяснение.

— Ефенди, аз съм вярващ син на Пророка и строго се придържам към предписанията на Корана. Но още когато живях като миралай в Стамбул, развих едно страдание, за което при много хукама^[7] търсих облекчение, но напусто. Накрая стигнах до умната мисъл да се допитам до един западен хеким. Той от пръв поглед различи коварния корен за моята болест и ми предписа като цяр по едно шише вино след всяко ядене, което аз с чиста съвест мога да изпивам, понеже Пророка не е запретил церовете. Ама извън яденето не вкусвам и капчица, защото съм строго вярващ привърженик на Пророка. Нали ми вярваш, ефенди?

Я луфт! (Ей Богу!), за малко да възкликна. По цяло шише вино след всяко ядене! По тая причина значи е пурпурният цвят на обонятелния орган на пашата! О, Мохамед, ако знаеше колко много си мамен понякога! Но гласно отвърнах:

— Хазретин, убеден съм в това.

— Ти като християнин — продължи пашата — няма защо да се отказваш от тая наслада, която Мохамед за съжаление е забранил на своите вярващи, Но не знам дали шейхът на хаддедихните…

— Нека твоя милост бъде рахат в това отношение! — беше бързо прекъснат от Халеф. — Кара Бен Немзи, моят приятел, който самият е прочут хеким, ми е позволил от време на време да си доставям насладата от сока на лозата.

— Значи и ти си болен? Може би дори страдаш от смущение в храносмилането като мен? — попита пашата с най-невинен тон. — Даа, франкските хукама са умни, много по-умни от нашите. А ти, ефенди, трябва да си от най-умните, защото, както чух, си върнал на слепия мюнеджи виделината на очите. И как пък успя да я свършиш тая уйдурма?

— Прощавай, хазретин, ама ти сигурно разбираш, че един хеким не обича да разтръбява своите тайни.

— Значи тук има тайна? В такъв случай наистина няма да настоявам повече.

Известно време той гледа замислено в земята. После внезапно придаде на разговора друга насока. Като вдигна предупредително вежди и хвърли един изразителен поглед към вратата, продължи:

— Ефенди, чух, че искаш утре вечер да разгледаш с неколцина от твоите хаддедихни Кал’ат Джияд?

На думата „разгледаш“ постави особено ударение, с което искаше да намекне, че темата трябва да бъде третирана с предпазливост — вероятно от съображение за евентуален подслушвач. Аз влязох в тона му и отвърнах:

— Такова е действително желанието ми, разбира се, с твое добро позволение.

— То ще бъде с удоволствие изпълнено. Аз самият ще бъда по това време в крепостта и ще ви посрещна. Знам какво дължа на едни толкова знатни гости.

Разбирах го добре. Той знаеше, че великият шериф също ще участва в приключението, и не искаше да предостави само на нас лаврите, които може би щяха да бъдат пожънати, за да може по-късно да каже, че щастливият изход се дължи и на неговата съобразителна дейност. Въпреки това отговорих:

— Не ми се иска да те безпокоя, твоя милост, и да ти отнемам времето…

— Няма да ме безпокоиш — увери той с жар. — Ако си съгласен дори гарнизона на крепостта…

Не го оставих да се доизкаже.

— Прощавай, хазретин, но тъкмо това не желая. Не искам да предизвиквам с хората си ни най-малка шумотевица и ако имаш желание да ми окажеш услуга, погрижи се в крепостта всичко да си върви по обичайния ред.

Пашата ме погледна с разбиране.

— Ще имаш волята си. Но в замяна очаквам, че и ти ще ми изпълниш едно желание.

— Ако мога, на драго сърце.

— Можеш. Желанието ми е, след като постигнете своята цел, останалото да предоставите на мен.

— С удоволствие. Знам, че тогава работата ще се намира в добри ръце, и мисля, че великият шериф също ще бъде съгласен.

— Той е съгласен. Ти иначе имаш ли още някакво желание?

— Не, хазретин, напълно съм доволен… но стой!

Беше ме споходила една идея.

Ако исках капанът да се затвори зад очакваните себид така, че да няма измъкване за тях, щяха да са ми необходими няколко тежки греди да залостя отвън водещата към полето от руини врата по такъв начин, че да не може да се отвори. Ако ги потърсех в града, щеше да стане бавно и можеше да събуди подозрение, да не говорим, че пренасянето им до височината щеше да бъде забелязано и да привлече внимание. А пък пашата лесно можеше да ми помогне да изляза от това затруднено положение. Ето защо казах:

— Ще са ми необходими пет-шест здрави греди с дължината на човешки ръст. Можеш ли да ме снабдиш?

Пашата примигна хитро с очи.

— Сигурно се нуждаеш от тях, за да подсилиш и подсигуриш вашата порта срещу населението, на което може би не се доверяваш? Имам в крепостта каквото ти трябва. Да ви ги пратя ли с няколко аскери в дома?

— Не, ако позволиш, аз ще пратя неколцина от моите хора да ги вземат.

С това работата беше уредена. Разговорът взе друга насока и задушевността встъпи в своите права. Халеф разказа със свойствената си образност няколко наши преживелици, което има за последица, че първият тираж на „вяра“ беше последван от втори. Но истината ме принуждава да осведомя дори с риск някой да ме упрекне в неблагодарност към нашия домакин, че лъвският пай от „лекарството“ беше взет от пашата — навярно по причина, че се смяташе за най-болен от трима ни. А когато се надигна най-сетне за сбогуване, стрелките на моя часовник показваха един много късен час, но и фесът върху зачервената глава на пашата заемаше такова опасно накривено положение, та и без помощта на часовника можеше да се види, че му е крайно време да потърси постелята.

На следващия ден „Сукак ел Хаджар“ показваше същата картина, което означава, че ние отново се намирахме в обсадно положение. Но междувременно така бяхме свикнали с него, че то изобщо не ни пречеше. Предобеда прекарах при руснака и баш насир, между които се беше завързало искрено приятелство. Но когато мина обяд, стана време да помислим за приготовленията, които трябваше да се направят за вечерта. Халеф събра своите хаддедихни в дихлиса, преддверието, и им държа една почти едночасова реч, с която ги посвети в съзаклятието на Гхани и тайната на подземния проход. Тъй като те досега преднамерено бяха държани в неведение, известията на Халеф, както лесно може да се разбере, предизвикаха у тях силно вълнение. Но особено ги удовлетвори, че те самите трябваше да осуетят удара на Гхани, насочен срещу великия шериф. Макар поради общуването си с мен, християнина, те да не му отдаваха онова прекомерно уважение, каквото обикновено проявяваха към него доведените до религиозен екстаз поклонници, и макар също съвсем наскоро да бяха принудени да заемат към него една враждебна позиция, той въпреки всичко все още притежаваше в очите им сияйния ореол на една неприкосновена, свята личност. Сега бяха изпълнени с основателна гордост, че великият шериф поверяваше своята сигурност и живота си не на своите баварди и аскерите на пашата, а на тях, членовете на едно чуждо, далечно племе.

После Халеф разви нашия стратегически план. Десет хаддедихни трябваше да останат за защита на къщата, други десет имаха задачата да заемат под предводителството на Кара Бен Халеф, който познаваше терена, Бейт ес Сала веднага щом Гхани влезе в него и да имат грижата никой от затворените да не може да се измъкне през шахтата. Халеф искаше с десет други да се скрие горе в края на полето руини и да блокира изхода на враговете от тази страна, а аз възнамерявах с Омар Бен Садек и останалите двайсет да посрещна в крепостта Гхани, който вероятно пръв щеше да мине през „Портата на хитростта“. При моето отделение щеше да бъде и великият шериф, който не бе допуснал в никакъв претекст да бъде „разкандърдисан“ от участието си в приключението.

Сега въпросът бе, кой в коя група ще участва. Естествено никой не искаше да поеме най-безопасния пост, свързан с пазенето на къщата. Това предизвика упорит спор, на който Халеф сложи край, като предостави решението на жребия. Следващите няколко часа при нас беше като в пчелен кошер. Това, което предстоеше да свърши всеки един, беше обсъдено от всички страни, за да бъде избегната всяка грешка, създаваща възможност за провал на начинанието. Трябва да спомена също, че в късния следобед изпратих Халеф с няколко хаддедихни до крепостта. Трябваше да вземат гредите и да ги скрият в такава близост на изоставеното укрепление, че през нощта веднага да са им подръка. След един час той се върна и доложи, че са свършили задачата си, без никой да ги види. Не им се наложило да влизат в крепостта. Когато стигнали до първия пост и му изложили молбата си, той просто посочил един храст наблизо, зад който се намирали поисканите греди. Останалото не било мъчно. Тъй като на жителите на града беше строго забранено да се скитат около крепостта, не срещнали никакъв човек и съумели да изпълнят необезпокоявано поръчението.

Постепенно шумното въодушевление на хората премина в тиха, спокойна радост и един евентуален посетител по никой начин не можеше да заключи, че се намираме в навечерието на важни, решаващи събития.

Краткотрайният здрач настъпи и улицата пред нашата къща се обезлюди. В десет часа дойде, както беше уговорено, великият шериф и това бе времето за първото отделение, сиреч моето, да потегли. В единайсет трябваше да ни последва отделението на Халеф. Бени себид възнамеряваха, наистина, да пристигнат едва след полунощ, но все пак беше възможно да дойдат по-рано, а тогава той трябваше вече да е на поста си. Малко преди полунощ трябваше да потегли и Кара Бен Халеф със своите хора. Дадох още няколко необходими според мен наставления за начин на поведение и внуших строго на всички крайна предпазливост, след което тръгнахме. Най-прекият път за Кал’ат Джияд водеше през Mac’a, но ние го избегнахме, понеже не искахме да срещнем хора. Mac’a също както джамията е посещавана и през нощта от поклонници, които трябва да изпълнят Са’и, ходенето от Ес Сафа до Мервс. По тесни сокаци и преки излязохме на открито. Пътят за Кал’ат Джияд водеше най-напред между зеленчукови градини, но после нагоре по голи пясъчни площи. Докато бяхме още в пределите на града, вървяхме в отделни малки групи, за да не правим впечатление, но когато оставихме последните къщи зад себе си, се събрахме. Бяхме изкачили Абу Кубе може би до половината, когато насреща ни прозвуча едно високо „Ваккиф! Мин хаида!“ (Стой! Кой е там?!) и един пост се отдели от мрака с насочена пушка. Великият шериф му каза уговорената с пашата парола и бяхме пропуснати без по-нататъшни формалности. Още на два пъти бяхме спирани по пътя си, но и вече стигнахме целта. Стражата при портата, състояща се от двоен пост, ни въведе в двора на крепостта. Там, доколкото можех да видя на светлината на факлите, не се мяркаше жива душа. Спряхме и единият пост се отдели от нас. След пет минути се върна в придружителството на един мъж, в чието лице познах пашата. Стражата се оттегли, а новодошлият поздрави емира с кратки, но сърдечни думи, след което ми подаде ръка и викна на хаддедихните едно радушно „Мархаба!“ (Добре дошли!). После се обърна отново към великия шериф:

— Емир, моля те да поемеш водителството вместо мен, тъй като аз не знам къде се намира мястото, пазещо тайната.

Емирът тръгна мълчаливо напред. Не е в намерението ми да описвам крепостта. Ще се огранича само със сведението, че укрепленията вече не бяха в отличното състояние, в което трябва да са били преди няколко години. Шавет паша не беше Осман, който преди всичко е гледал интересите на падишаха. Минахме през няколко порти и също толкова дворове. Признаците на немара се увеличиха, следователно приближавахме задната, неизползваема част на цитаделата. През целия път не срещнахме никакъв аскер — пашата добре беше уредил нещата. Пред една ниска постройка, създаваща впечатление за помещение със сводест таван, нашият водач спря.

— Хазретин, ние сме на самото място. Там долу се намира излазът на тайния проход. Пашата беше изненадан.

— Машаллах, там долу да е излазът? Не се ли заблуждаваш, емир?

— Не се заблуждавам.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Едва ли бих го сметнал за възможно. Но щом ти го казваш, трябва да го вярвам. Какво ще правим сега?

Аз взех думата вместо великия шериф:

— Не би следвало и през ум да ни мине да пуснем враговете в подземието. Трябва да заловим Гхани, а другите да затворим в прохода. Когато изгорят малкото факли, с които разполагат, ще се озоват в пълен мрак и ще бъдат заставени безусловно да се предадат. За да бъде постигната тази цел, достатъчни са двайсет мъже. Но на първо време не е необходимо да слизат долу. Те ще чакат тук горе, докато им дам знак, понеже долу биха могли преждевременно да бъдат открити. При това положение Гхани може да се измъкне, а това би могло да е фатално за целия изход на начинанието. Защото Абадилах познава прохода много по-добре от мен. Колко лесно може да му е известен някой изход, за който само той знае, а после ще е много трудно, ако не и невъзможно да го получим отново в ръцете си.

— Но как се каниш да заловиш Гхани и да затвориш другите в прохода, като се намирате тук горе?

— Няма да останем всички горе. Емирът и аз ще слезем и ще чакаме Гхани. Двама мъже е по-лесно да останат скрити отколкото двайсет.

Пашата отстъпи крачка назад от удивление и извика със забавен ужас:

— Раббена йихфасак! (Господ да те пази!) Емир, ти искаш… искаш… искаш да се спуснеш в тая дупка и там да прекараш нощта? Това сериозно ли е от твоя страна?

— Защо не, твоя милост? — отвърна ухилено великият шериф. — Помисли за какво се касае! Ако покушението на изменниците успее, утре ще се намирам на място, където при всички случаи няма да ми е толкова добре както там долу, с уговорката, че изобщо съм жив.

— Аллах, Аллах! Той наистина си го е набил в главата! Какво ли да каже още при това положение човек! Аз млъквам, но те уверявам в името на Мохамед и всички свети халифи, че всичките съкровища на земята не биха ме накарали да сляза доброволно посред нощ в тая пуш еш шейтан (дяволска дупка).

Не се и съмнявах в това. Великият шериф във всеки случай притежаваше далеч повече кураж от дебелия почитател на ферментиралия гроздов сок. Ето защо никак не му се разсърдих, когато заяви, че щял да дочака резултата от нашето приключение не тук при нас, а в спалнята си, и ако сме намерили време, да сме пратели някой да го повика. Помолих го само още да се погрижи за достатъчен брой ремъци и въжета и да ги предаде на Омар Бен Садек и двамата хаддедихни, които накарах да тръгнат с него за тази цел. После той се отдалечи, след като ни бе пожелал едно добронамерено „Аллах йе-куп ма ’акум!“ (Аллах да е с вас!), и ние останахме сами.

След кратко време Омар и двамата хаддедихни донесоха толкова много ремъци и въжета, сякаш се касаеше да пленим и вържем цяла армия. И сега беше време за великия шериф и мен да пристъпим към дело. Тъй като търпението ни вероятно щеше да бъде подложено на изпитание, си бяхме взели одеялата. Емирът също си беше донесъл. Втълпих още веднъж на останалите да не вдигат шум и в никой случай да не идват в подземието, преди да са чули изстрел от моя револвер. После запалих една факла и изблъсках вратата за сводестото помещение. Тръгнах пред емира с факлата в ръка надолу по стъпалата. Най-напред насочих крачки към затварящия камък и прегледах земята. Не открих следи, от които да заключа, че е бил отварян от последното ни пребиваване тук. После потърсихме най-отдалечения ъгъл и отстранихме криво-ляво струпания там с годините прахоляк. След това проснахме одеялата, седнахме и угасихме факлата. Вече не се нуждаехме от нея. Ако от време на време исках да видя часовника, то си имах напълненото с масло и фосфор шишенце, което носех постоянно при моите пътувания.^[8]

Не мога да твърдя, че се чувствах разположен, когато ни обгърна черната като катран тъмнилка. Какво ли, ако очакваните изобщо не дойдеха? Ако Гхани се беше отказал от целия замисъл и го беше отложил за по-късни времена? Тогава щях да си бера срама пред великия шериф и пашата и може би да си тръгна с оскърбления и подигравки. Не можехме все пак да повтаряме цялата процедура на късмет всяка нощ! Това само щеше да ни изложи на още по-голям присмех, при условие че всеки път ще ни е толкова лесно като днес. А как иначе можех да приведа доказателства, че Гхани е предател? Но аз разчитах на неговия отмъстителен характер и на това, че сигурно гори от желание възможно по-скоро да си възстанови престижа. За мен беше сигурно, че ще дойде днес. Но един неуспех също така не беше изключен. Необходимо беше само някое от отделенията да направи малка грешка и целият труд щеше да отиде на вятъра. Този път не беше както обикновено изпълнението на целия план да лежи в моите ръце. Обстоятелствата бяха такива, че трябваше една голяма част от отговорността да сложа върху раменете на други. Но се надявах, че школата, която хаддедихните и специално Халеф и неговият син бяха изкарали през всичките тези години под мое ръководство, не е била напразна и че те всячески ще се постараят да не допуснат грешка.

Като размислех цялата работа, не можех да не се учудя на пашата. Знаеше, че цяло бедуинско племе е потеглило, за да щурмува тази нощ цитаделата, а без особена съпротива се бе съгласил насрещният шахматен ход да бъде извършен от непознати хора и на това отгоре със съвсем незначителен брой. Великият шериф очевидно бе натиснал всички регистри за наша възслава, за да е успял да победи съмненията на пашата и да успокои чувството му за отговорност. Искаше ми се да стисна ръката на емира за доверието, което залагаше в нас.

Какви ли мисли го занимаваха понастоящем? Беше възбуден, разбирах го по шумното и ускорено дишане. Но не ми и хрумваше да го оценявам по тази причина в по-малка степен. Той притежаваше смелост, ала това вероятно бе първото приключение в живота му, от което трябваше да излезе здрав и читав. Та нали можеше да направи точно като пашата и в спокойния уют на своя палат да дочака резултата. Но той не го искаше. Нещо се противеше в него да остави други да посрещнат заради него нощната опасност, а той спокойно да гледа. Затова ми харесваше, макар открито да трябва да призная, че бих предпочел да разчитам само на себе си.

Времето минаваше страшно мудно. Минутите сякаш се проточваха в часове. Емирът вече почти не можеше да владее нетърпението си и за двайсети път ме попита още колко дълго ще трябва да чакаме и аз за двайсети път отпуших търпеливо шишенцето, за да дам достъп на кислорода от въздуха. Часовникът показваше няколко минути след един. Значи още цял час! Заради емира, който все по-неспокойно се въртеше на одеялото си, ми се дощя Гхани да не сдържи уговорения час и да дойде по-рано. Тъкмо пъхнах шишенцето в джоба си и… какво беше това? Нима желанието ми се изпълняваше? Забелязах в областта на затварящата плоча светлинна ивица, не по-широка от ръба на нож. Емирът също я беше видял, защото ми стисна толкова силно ръката, че ми идеше да изкрещя. Ивицата бързо се разшири. После чух познатия глух удар, който ми подсказа, че камъкът е паднал назад в стената. От отвора излезе една облечена в бяло фигура с факла в ръка. Качулката на хаика беше ниско спусната на главата. Кой беше? Гхани? Сам ли беше, или водеше и съюзниците си? В последния случай беше време да действаме, защото не биваше да чакаме, докато един или дори няколко се измъкнат от галерията. Прошепнах на емира да не мърда от мястото си и тъкмо поисках да скоча, но се спрях. Видях, че фигурата освети бегло с факлата наоколо, сякаш искаше да се увери, че тук няма никой, и после се отдалечи с бавни, безшумни крачки в посока стълбището. За щастие ние не можехме да бъдем видени, тъй като светлината на факлата не достигаше до нашия ъгъл. По походката и стойката можеше да се заключи, че това е Гхани. Но какво правеше той тук? И какво търсеше при стълбището? Да не би да се канеше да напусне сводестото помещение, за да провери как стоят нещата вън? Но в такъв случай щяха да се видят с разставените там хаддедихни, а на това трябваше да се попречи, защото лесно можеше да се случи нещо, което не ми отърва.

Фигурата имаше да извърви само още няколко крачки до стълбището, когато се надигнах. Прошушнах на емира да запали бързо факлата и се завтекох след бялата фигура. Тъкмо поставяше крак на първото стъпало, когато я настигнах и сложих твърдо ръка на рамото й.

— Абадилах!

Мълния да беше паднала пред съзаклятника, нямаше да подскочи толкова рязко. Обърна се ужасено и се вторачи в мен с широко отворени очи. Да, това беше Гхани, както сега видях. Той също ме позна. Но сякаш го беше овладяло пълно вцепенение. Десницата се разтвори и факлата падна на земята. Бързо се наведох и я вдигнах, за да й попреча да угасне.

— Абадилах, какво търсиш тук?

Гхани предлагаше картина на такъв ужас, че и през ум не ми мина да взема от предпазливост някое оръжие в ръката. Той беше страхливец, а в този миг още по-малко способен на отбрана. Беше затъкнал един пищов и нож в пояса си. Измъкнах ги и ги хвърлих на земята зад мен. Той спокойно допусна това да се случи, без да направи и най-малкото движение. Тогава аз повторих въпроса си:

— Абадилах, какво търсиш тук?

Емирът междувременно беше запалил своята факла и приближил, но Гхани не го забеляза, защото беше пристъпил зад него странично. Но сигурно нямаше да го види, дори да беше застанал непосредствено до мен, толкова втренчено бяха приковани в мен очите му. Сега в чертите му дойде малко живот. Устните започнаха да треперят и от устата му излязоха механично и неразбираемо думите на моя въпрос:

— Абадилах… какво… търсиш… тук…?

Работата беше направо за смях. Тоя жалък страхливец се държеше безпомощно като някое дете. Разтърсих го по рамото и му се сопнах:

— Абадилах! Пъзливецо! Ела на себе си! Позна ли ме?

Сега най-сетне вцепенението го напусна. Страните му се зачервиха, а в очите му трепна неизказана омраза. Избълвайки едно ужасно проклятие, той вдигна ръка, сякаш искаше да ме сграбчи, но не се осмели. Навярно изразът на моите очи му вдъхваше страх. Затова пък изсъска:

— Куче на гяур, познавам те. Кой шейтан те доведе насам?

— Добре, значи ме познаваш. А познаваш ли и този тук?

Посочих емира, който бързо пристъпи иззад него и го погледна студено и презрително. При неговия поглед Гхани беше близо до сгромолясване. Очите му изскочиха от орбитите и с одрезгавял от ужас глас извика:

— Елвайлли! (Горко ми!) Емирът! Аллах! Изгубен съм!

С поглед на неизразимо презрение емирът измери нещастника. После бавно, почти тържествено, изрече:

— Да, Абадилах! Имаш право! Ти си изгубен!

Тези думи върнаха съзнанието на Гхани. Надавайки дрезгав яростен крясък, той скочи към отверстието на прохода. Бях предвидил нещо подобно и когато минаваше край мен, му подложих крак, от което се стовари на земята. После захвърлих факлата да не ми пречи и го пипнах с такава здрава хватка за гърлото, че изостави всяка съпротива. Държейки го с едната ръка, измъкнах с другата няколко ремъка от джоба. След това опрях колене на гърдите му и му вързах здраво ръцете и краката, така че без чужда помощ не можеше да се освободи.

— Тъй, Абадилах! Ще те помоля да останеш още малко при нас, имаме да си поговорим за това-онова с теб. А сега за трети път ти задавам въпроса, какво търсиш тук?

Погледът на Гхани прелетя към входа на галерията и се прикова после изпитателно към мен. Какво знаех за работата, която го бе довела тук? Присъствието ни на това място и в този час беше за него неразрешима загадка. Не искаше да приеме, че сме научили за неговото предателство. А пък и едно такова заключение би следвало да му се яви невъзможно, ако размислеше в каква тайна бяха държани нещата. Очевидно не знаеше как да се държи, защото на моя въпрос даде за отговор:

— Това изобщо не те интересува!

— Много малко се стараеш да употребяваш езика на учтивостта, Абадилах! Но скоро ще станеш по-вежлив. Накъде води дупката, от която изпълзя?

Гхани избухна в подигравателен, но малко пресилено звучащ смях.

— И защо пък питаш? Та нали все даваш вид, че си всезнаещ! Напрегни си малко акъла и той сам ще ти го каже.

— Е, добре, Абадилах, ще се вслушам в съвета ти и ще оставя акъла си малко да се поразходи. Нека видим накъде ще ни отведе. Най-напред се върви много стъпала надолу, след това се стига до едно място, където от правата посока се отклонява една галерия. Ако човек я последва, след късо време ще стигне до една врата от дърво, която извежда на открито. Правилно ли видях дотук, Абадилах?

— Аллах йихракик! (Аллах да те изгори!)

— От другата страна на тази врата виждам… ей, какво виждам наистина? Та това е цяла армия от бедуини, които, изглежда, чакат някого. Можеш ли да ми кажеш кого?

Гхани беше станал много блед. Та нали сега трябваше да си каже, че знам тайната му и че всичко е издадено. Въпреки това той потърси прибежище в отричането.

— Кул шеятин! (Всички дяволи!) Не те разбирам. Какво общо имам аз с тая работа?

— И още питаш? Не назначи ли там среща на твоя сихр, шейха на бени себид, и неговите четиристотин воини във втория час след полунощ?

Сега със самообладанието на Гхани се свърши. Ако все още бе хранил някакво съмнение, то фактът, че ми беше известна дори неговата толкова грижливо пазена в тайна роднинска връзка с шейха на бени себид, трябваше да го убеди, че знам всичко. С внезапно преминал във фалцет глас изписка:

— Диб ел келб (Куче от чакал), ти трябва да стоиш в съюз с всички дяволи! Кой ти издаде всичко това, кой?

— Кой ми го е издал? Че кой друг освен ти?

Това му дойде твърде много. Избухна в спазматичен кикот.

— Аз да съм ти го издал, аз, твоят смъртен враг, който те мрази с най-лютата ненавист, на каквато само може да бъде способен човек! Я кажи кога и къде съм го сторил, де!

— Спомни си миналия йом ел джум’а! И си спомни пещерата Атафрах и онова, което беше говорено там! Аз лежах с шейха на хаддедихните зад един камък и чух всяка дума.

Той притихна. Но след малко ливна такъв поток от изправящи косите проклятия, че перото отказа да ги възпроизведе. Оставих го известно време да вилнее, но накрая го прекъснах:

— Замълчи, окаянико! Проклятията ти не могат да ни сполетят, а всички ще се стоварят обратно върху твоята глава. На твоята престъпна кариера днес дойде краят и ти ще си получиш възнаграждението за скверните деяния, които си извършил спрямо поклонниците и още по-рано спрямо граф Вернилов.

Гхани трепна, но бързо се окопити.

— Граф Вернилов? А, да, имаш предвид стария мюнеджи. Да, де, можех да се досетя, че старият будала, тая овча глава, ти е казал истинското си име. И какво ще ме упрекнеш спрямо него?

— Повече отколкото си мислиш. Най-напред ще те попитам кой беше виновен, че този доверчив човек е напуснал своята втора родина, която му е заместила родители и съпруга?

Израз на ехидно злорадство плъзна по чертите на запитания, когато извика ликуващо:

— Аз бях виновен, аз, и ти казвам, че това е най-доброто ми дело, с което се гордея и до днес. Изтръгнах го от вярата на неговите деди и го спечелих за исляма.

— По отношение тази низостна постъпка няма с какво да се гордееш — отвърнах студено. — А графът отдавна е съзнал своята неправота, разкаял се е и се е върнал към вярата на своето детство.

— Тъй ли? Така ли е направил? — присмя се Гхани. — Е, нейсе! Не му завиждам на християнството за тая нова, съмнителна придобивка, защото напълно постигнах целта, която преследвах с него.

— Правилно! Чрез Вернилов ти стана Гхани, а благодарение на теб той се превърна в просяк.

Пленникът обърна с един напън изцяло лице към мен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че графът е заплатил своята лековерност със загубата на цялото си състояние.

— С ума ли си? Какво общо има неговото състояние с лековерността му? Не ти ли разказа, че му беше откраднато от поклонници?

— Стори го, но аз не бях толкова непредубеден като него и не повярвах.

— Мисли каквото си искаш. Дали ще вярваш, или не, все ми е едно. Но ме остави на мира! Какво ме засяга мен състоянието на графа?

— Дори твърде много. Аз именно съм на мнение, че ти можеш да дадеш най-добро обяснение къде са изчезнали неговите пари.

— Как мога да го знам? А и даже да ми беше известно, мислиш ли, че на теб, точно на теб щях да го кажа?

— Не, не мисля. А пък и не е необходимо да ми го казваш, защото аз вече го знам.

— Ти… вече… го… знаеш? — попита оня, разтегляйки с безкрайна подигравка думите. — Я виж колко умен, колко изключително умен си бил само! Ти виждаш и чуваш неща, за които никои не е и сънувал. Удивлявам се на твоята проницателност. Жалко само, че този път тя се намира на погрешна диря.

— Знаеш ли го със сигурност? Наистина ли си толкова твърдо убеден, че никой не може да се добере до тайната на твоя „Дом на молитвата“ и намиращото се в него синьо молитвено килимче?

Това подейства. Рязка червенина заля неговите черти. Поиска да каже нещо, но го докара само до треперещо движение на устните, толкова точно го бяха улучили думите ми. Преглъща, преглъща и накрая измънка с усилие:

— Не… те… разбирам. Какво… искаш.., да кажеш… с това?

— С това искам да кажа, че бях в твоя „Дом на молитвата“ и в синия килим със златните мъдрости от Корана намерих цялото състояние на графа. Би ли ми казал как е попаднало там? Да, дори ти обещавам, че още днес ще подложа на обстойно изследване и двата червени килима.

Ако Гхани до момента бе запазвал с крайно напрежение самообладание, сега силите му свършиха. Твърдението ми, че съм проникнал в неговото най-свято място и съм го ограбил, го доведе почти до лудост. Нададе рев, който не можеше да се нарече човешки, и опита да се освободи от вървите си, като опря здраво колене на земята и с всичка сила се отблъсна. Но усилията му нямаха никакъв успех. Когато осъзна безполезността на действията си, той изля такъв порой от най-грозни проклятия, че ми костваше усилие да остана спокоен.

Беше отвратителна сцена. Великият шериф трябва да изпитваше същите чувства, защото, когато буйството на Гхани премина поради изтощение в безсилно стенание, каза:

— Ефенди, я не си хаби думите с това чудовище! Неговата вина е доказана и той ще си получи наказанието като изменник.

— Не смейте да ме докоснете! — извика Гхани. — Аз не съм толкова безпомощен, както си мислите. Горко ви, ако ми побутнете макар и един косъм само! Моето проклятие ще ви…

— Не ставай смешен! — не можах да се въздържа да не му отвърна. — Твоето проклятие не ни плаши. Преди малко вече ти казах, че то няма да ни навреди, а ще се стовари върху твоята глава. А и кой ще ни вдъхне страх? Твоите помагачи от града? Техните имена са ни известни от първото до последното и те няма да избегнат наказанието си. Или четиристотинте бени себид вън в руините? Те скоро самите ще лежат вързани в същото помещение и ще проклинат часа, в който са се съюзили с теб, за да ти помагат в злодеянията.

— Аллах йесаллим аклак! (Аллах да ти съхрани разсъдъка!) — присмя се Гхани. — Бени себид ще се пазят да дойдат и ще си тръгнат. Защото, като не отида да ги пусна, ще си помислят, че се е случило нещо важно, и ще офейкат.

— Лъжеш се — заявих. — Те ще дойдат, защото аз ще отида да ги доведа.

— Ами доведи ги, де, доведи ги! — подигра се Гхани. — Любопитен съм как ще я уредиш тая работа. Вече виждам в духа си как само пръст помръдваш и те хукват към примката подир теб, непознатия, когото днес виждат за пръв път, както някой керван от камили, вързани една след друга опашка за оглавник, следва търпеливо крачещия напред водач.

— Не се подигравай, а почакай! Те ще ме последват напълно доброволно и с охота, защото ще ме сметнат за теб, за шериф Абадилах.

Моите думи имаха за последица, че пленникът избухна в гръмък кикот. Не му обърнах внимание, а дръпнах емира настрана и му изложих плана си. Отначало, както бях очаквал, той беше против. Смяташе го за твърде опасен. Но накрая го убедих в необходимостта поне да направи опит, изтъквайки, че и за него, и за мен ще е голямо унижение, ако в резултат на нощния поход предадем на пашата само един-единствен пленник, Гхани, а четиристотинте бени себид са ни се изплъзнали.

— Впрочем — добавих накрая към усилията си да спечеля емира за моя план — работата далеч не е толкова опасна, както изглежда. Помисли все пак, че бени себид няма как да не ме сметнат за своя съюзник! Представи си положението, в което се намират! Те знаят, че Гхани държи подземния проход в строга тайна. Ето че вратата се отваря точно в уговореното време и съглеждат един мъж със същия ръст като Гхани и в същото облекло, с което са свикнали да го виждат. Той им дава знак да го следват. Не трябва ли да го сметнат за очаквания? Защо да изпитат съмнение? Последното би могъл да е само случаят, ако вече преди туй са били подплашени от някоя грешка на Халеф и хората му. Аз не знам сега, наистина, как стоят нещата вън, но трябва да се рискува.

— Ефенди, ако планът ти успее, ще благодаря на Аллах. А какво ще стане, ако някой те заговори? Тогава по гласа ти ще разберат, че си някой друг.

— Няма да допусна нещата да отидат толкова далеч. Но дори и така да се развият, ще говоря само шепнешком, при което всички гласове си приличат.

— Ефенди, ти си един забележителен човек. Не ми се вярва да има положение, с което да не се наемеш. Чувствам се съвсем дребен пред теб.

— Няма защо — засмях се весело. — Истината е, че съм бил и в по-лоши положения от сегашното, но винаги съм излизал благополучно. Това ми придава известна сигурност и чувство, което не мога да опиша, но което никога не ме е мамило. Склонен съм да го окачествя с онова, което хората наричат предчувствие. Но няма ли да се захващаме вече за работа? Не бива да карам бени себид да чакат.

Промененият план допринесе, че вече не беше необходимо хаддедихните да останат вън. Отидох да ги доведа и ги осведомих накратко за случилото се. Те бяха чули яростните изблици на Гхани и решили, че се е случило нещо важно, но запазили спокойствие, очаквайки моя сигнал, револверния изстрел. Наредих им да застанат от двете страни на излаза на галерията, но да пазят пълна тишина. Сега вече не беше необходимо да се крият, понеже не Гхани, а аз щях да водя очакваните. Освен това трябваше да издърпат Гхани в единия ъгъл и да му свалят бурнуса и хаика, които исках да облека аз. Сега на него вероятно му просветна какво възнамерявах, защото заудря с ръце и крака около себе си, но това нищо не му помогна. За да не стане по-късно шумен и с крясъци да предупреди приближаващите бени себид, получи един парцал в устата и един хаддедихн за стража, който не биваше да го изпуска от очи. Навлякох бурнуса на Гхани и спуснах капуцината на хаика толкова ниско, че горната част от лицето ми, а именно челото и очите, не можеше да се види. Поисках да ми дадат една неупотребявана факла, запалих я и се спуснах в дупката. След няколко мига чух плочата да пада с глух удар в първоначалното си положение… бях сам.