Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (6)

Пета глава
Пред великия шериф

Беше по времето на Магхриб, когато минахме край гробището с гроба на Хатидже и свихме в главната улица на Ма’ла. Скоро палатът на великия шериф беше зад нас и вече не оставаше много да яздим до „Су как ел Хаджар“, „Каменната улица“ когато насреща ни се зададе един отряд от половин дузина баварди^[1] на коне. По средата им вървеше един мъж, чиито ръце бяха вързани за стремето на един баварди, и в неговото лице за свой ужас познах… Кхутаб ага, персиеца. Халеф също се изплаши при вида му и от устните му се изплъзна едно полугласно „Аллах, Аллах“. Бяхме спрели неволно и сега заемахме с конете си цялата среда на улицата. Така гледахме очаквателно шествието, следвано от шумна и възбудена тълпа, която имаше доброто желание да се нахвърли върху арестанта.

И как само изглеждаше той! Дрехите му бяха в безпорядък и отчасти разкъсани, а следите от кръв по лицето даваха да се отгатне, че се е състояла битка. Какво се беше случило? И с какво персиецът, в основата си с добродушен нрав, беше предизвикал своето арестуване? Е, и бездруго щях да узная, защото твърдо реших да избавя приятеля от затрудненото положение, каквото и да струваше това.

Междувременно шествието беше приближило и един чернобрад тип, очевидно предводителят, ни викна грубо:

— Рух!^[2]

Престорих се, че не съм го чул, и само дадох, когато повтори заповедта си, един знак на Халеф. Това беше очаквал дребният хаджи. Сбута коня си към този на предводителя и подхвана с тон, сякаш имаше подчинен пред себе си:

— Как го каза? И кой си ти, че се осмеляваш да ни ругаеш с тоя тон? Да не би слънцето да ти е изсушило мозъка, че законите на добровъзпитаната вежливост и вежливата добровъзпитаност са изсъхнали в главата ти? Не виждаш ли, че аз и спътникът ми сме знатни господари, които не са свикнали да се подчиняват на първия срещнат, а да заповядват? Ти може би си ефендина^[3], когото падишахът — Аллах да го дари с хиляда години! — е поставил тук като паша? Или си даже сейидана, нашият господар, великият шериф в своята високопоставена особа, че трябва да преклоним глава в смирение пред теб? Казвам ти, даже Мохамед, Пророка, когото Аллах е удостоил да се наслаждава на блажеността на Седмото небе, да ни беше срещнал, пак нямаше да посмее да прояви невежливост към нас, та дори само от причина, че с това нищо не би постигнал. Мислиш, че трябва да се отдръпнем и да ти сторим място? Защо? Откога високопоставеният отстъпва на низшестоящия? Ние сме спрели на средата на улицата. Да. Но това трябваше да ти подскаже, че възнамеряваме да говорим с теб. Вие сте арестували един мъж, който е наш приятел. И ние изискваме от теб сведения, по каква причина се е случило така. Аллах да помилва разсъдъка ти с нужното прозрение, за да съзнаеш дълбочината на моите думи и достойнствата на нашите неоценими качества Аллах йесал-лимак! (Аллах да те пази!)

Речта беше произнесена с такава сериозност и думите бликаха толкова бързо от устата на хаджията, че предводителят ги изтърпя, без да направи опит да го прекъсне. Той не ни познаваше, но виждаше животните ни. Като всеки ориенталец заключи от тяхната стойност за общественото положение на собствениците им. Това го направи несигурен и отговорът беше по-учтив от този, който навярно в друг случай щеше да даде. Аз самият през това време бях насочил вниманието си към персиеца. В мига, в който ни беше забелязал, тъмна червенина бе заляла чертите му. Като видя, че погледът ми е отправен към него, поклати бавно глава, сякаш искаше да каже, че няма смисъл да се опитваме да му помогнем, а трябва да го оставим на съдбата му. Изобщо имаше много потиснат вид. Не гняв, не озлобление бе залегнало на лицето му, а дълбока, печална сериозност.

Междувременно Халеф беше свършил и брадатият отвърна:

— Извини ме, не знаех с кого си имам работа. Но не ни задържай! Ние трябва да отведем в зандана тоя мъж, който е злосторник и изповедник на проклетото учение Шиа.

Сега беше време за мен да се намеся и аз казах с достойна физиономия на предводителя:

— Почакай още миг, о, колагаси на тези храбри баварди! Какво е престъпил нашият арестант?

— Посегна на няколко истински вярващи.

— Какво имаш предвид? Искаш да кажеш, че тоя мъж, който в своята страна заема един много висок пост, е подхванал сбиване?

Че аз го заговорих с „колагаси“, сиреч „капитан“ го поласка, както забелязах. Но директният ми въпрос го смути.

— Това не знам. Ние бяхме в двора на джамията, когато в близост до Кааба се надигна гюрюлтия. Като се завтекохме нататък, видяхме няколко души да се боричкат и ги разбутахме. Хората ни посочиха тоя мъж като виновник и ние го забрахме, за да си получи утре наказанието от нашия господар, емира.

— Значи нищо не е доказано и аз настоявам случаят да бъде внимателно разследван, за да не бъде нашият приятел осъден невинен. Но необходимо ли беше да връзвате и да се отнасяте с този мъж като с обикновен престъпник? Мисля, че ако бяха дошли аскерите на пашата, а не вие, щяха да бъдат по-учтиви.

Че си послужих с аскерите на пашата срещу баварди, беше шахматен ход от моя страна. Както двамата владетели на Мека стояха в постоянно съперничество, така бе и с техните органи на сигурността. Когато някой размирник бъдеше заловен от турските войници, биваше отвеждан в турската служба, а онзи, който случайно биваше спипан от баварди, отиваше пред великия шериф или неговия каймакам — шериф, заместващ господаря си в обикновените случаи. Единият биваше отвеждан в затвора на емира, другият — в този на пашата. На тези странни порядки се дължеше обстоятелството, че двете институции на сигурността се стараеха да изпъкнат една пред друга и опитваха да засенчат противника къде как можеха.

Намекът за аскерите на пашата и скритият в него упрек за неучтивостта има за последица, че смущението на брадатия нарасна. Той съзна, че е извършил грешка и е действал прибързано. В стремежа си да поправи тази грешка се обърна към мен с въпроса:

— Какво трябваше да сторя? Не е наша работа все пак да разследваме случая.

— Това аз и не твърдя. Но ти трябваше да арестуваш и другите, забъркани в крамолата, или пък, след като не си го извършил, да пуснеш и персиеца да си върви по неговия път. Той щеше да ти каже жилището си, така че щеше да можеш по всяко време да го привлечеш под отговорност.

Брадатият се загледа замислено пред себе си. Очевидно не знаеше какъв отговор да даде. Помогнах му да излезе от затрудненото положение.

— И сега все още е по силите ти да промениш работата. Освободи временно арестанта и аз ти давам думата си, че няма да се опита чрез бягство да се измъкне от отговорността. Да, обещавам ти дори, че утре аз лично ще го придружа до палатата на княза. Едва ли ще искаш все пак той, знатният мъж, да се черви от срам, ако го принудиш да се яви с разкъсани дрехи пред великия шериф.

С удовлетворение забелязах, че моите доводи му направиха впечатление. Предводителят се обърна към придружителите си и заговори тихо с тях. Междувременно аз плъзнах поглед по тълпата, която значително се беше увеличила, докато преговарях с баварди. Не видях нищо, което да ме изпълни с угриженост. Очите на повечето бяха враждебно отправени към персиеца, наистина, но почтително към мен и Халеф. И видях не един и два погледа, приковани върху нашите животни. Няколко физиономии ми бяха дори познати, тъй като ние се намирахме, както вече споменах, в близост до нашето жилище. Следователно положението на нещата като цяло не беше неблагоприятно и аз смеех да се надявам, че ще наложа волята си. Но ето че сред множеството лица забелязах едно, което не бях очаквал да видя на това място и което беше отправено с омраза към нас. То принадлежеше на… Гхани. Той вече не носеше пустинното облекло, а обичайната носия на знатен меканец. Главата му беше покрита със зелена чалма — отличителният белег на шериф. Беше се прибрал по-рано от нас и отново се намираше на улицата, където бе съгледал навалицата. Какво щеше да направи? Щеше ли да ни застане на пътя и противно на изявлението си пред шейха на себидите още днес да започне враждебните действия? Благоразумието би трябвало да го посъветва обратното, но не можеше да се предскаже към какво щеше да го тласне омразата. Видях как заговори с околните — вероятно искаше да си изясни ситуацията, — и как погледът му прелетя с израз на най-голяма омраза между персиеца и мен. Трябва да призная, че откак съгледах Гхани, вече не бях толкова сигурен в успеха си.

Брадатият се беше споразумял със своите придружители и отново се обърна към мен.

— Ефенди, моите хора и аз сме на мнение, че е най-добре да се вслушаме в твоя съвет. Арестуваният аджамия може да тръгне с вас, ако позволиш на един от моите баварди да ви придружи и…

— Ускут, на маскин! (Мълчи, нещастнико!) — беше прекъснат от страна на Гхани, който си запробива път през редиците на стоящите наоколо, докато застана пред предводителя. — Ибрахим ага, знаеш ли какво правиш? Искаш да помогнеш на един измамник, престъпник и убиец да добие свободата си!

— Машаллах, шерифът Абадилах! — извика брадатият изненадано. — Но аз не те разбирам. Ти нарече тоя мъж измамник и убиец, а пък тези две ефендита твърдят…

— Тези двама мъже са главатари на размирници и негови ахпапи в безобразните дела. Те са виновни за смъртта на моя единствен син.

— Аллах, Аллах! Аллах акбар! Аллах да накаже убийците! — прозвучаха безредни гласове.

Положението с един удар се беше променило в наш ущърб. Кръгът на околностоящите се стесни в заплашителна близост около нас и аз виждах само възмутени и изпълнени с гняв лица. Но най-възмутен беше моят избухлив Халеф.

— Безсрамен лъжец, сдържай си езика! Ще те сгазя с коня! — ревна той във всеобщата гюрюлтия.

И наистина щеше да изпълни заплахата си, ако не бях вкарал бързо моя арап между Гхани и възбудения хаджи.

— Няма да ме сгазиш — присмя се Гхани. — Може би си мислиш, че все още се намираш в откритата пустиня, където бяхме подхвърлени на вашия произвол? Кучета и внуци на кучи синове, вашият час сега най-сетне удари.

— Аллах, валлах, таллах! — обади се най-после агата на баварди, който междувременно бе превъзмогнал удивлението си. — Шейх Абадилах, позволи да те попитам на майтап ли говориш, или на сериозно?

— Сериозно, будала такъв, сериозно! Не допускай да те измамят лицемерните физиономии на тези измамници! Искам от теб не само тоя проклет еретик, ами и неговите приятели, тия две кучета, които скоро вече няма да могат да хапят, да отведеш пред лицето на великия шериф, за да узнаят там своето хилядократно заслужено наказание. Аллах инхракхум! (Аллах да ги изгори!)

— Ши ’аиб, ши макрух! (Това е позорно, това е отвратително!) — извика Халеф с тон на крайно възмущение. — Сихди, ще изтърпим ли това?

Дадох му знак да се държи спокойно. Съзнавах, че най-доброто в този миг беше да си затраем. За нас щеше да е лесно, наистина, да се измъкнем. Няколко скока на животните ни и за момента щяхме да бъдем в безопасност. Но какво щеше да ни ползва това? Цялата жадна за мъст тълпа незабавно щеше да хукне подире ни и развръзката щеше да се отложи само за броени минути. Не, след като положението веднъж вече се бе изострило, най-правилното беше час по-скоро да уредим надвисналите между нас и Гхани въпроси.

Агата беше изпаднал в голямо смущение. Личеше му. От една страна, не биваше да се противи на заповедта на Абадилах, който в качеството на управник на цял градски квартал притежаваше голямо правовластие, а, от друга страна, не намираше, че сме толкова опасни престъпници. За да съкратя това мъчително положение, казах:

— Ибрахим ага, направи каквото ти беше заповядано! Но на теб, Абадилах, заявявам, че ще се разкайваш за часа, в който си ни предизвикал. Запомни думите ми!

— Ти по-добре мисли за това, което ви предстои! — отговори вбесено Гхани. — Ибрахим ага, вземи оръжията на арестуваните!

Трябва да спомена, че сутринта бяхме оставили пушките вкъщи и взели само револверите и пищовите, тъй като се касаеше само за една разузнавателна езда. Ако предадяхме сега и тях, щяхме да останем напълно беззащитни, а с това не можех да се съглася. Едва Гхани беше изговорил последната дума и аз измъкнах двата револвера. Халеф незабавно последва примера ми. Като накарахме нашите арапи да започнат да хвърлят къчове, принудихме плътно пристъпилата тълпа да се отдръпне от опасната близост на копитата. Това ни даде простор за минута-две, от които ние се възползвахме, за да си освободим едната страна на улицата, така че откъм тила остана открито. Меканците не бяха подготвени за подобен ход и от смайване изгубиха говора си. Аз не позволих на Гхани да се добере до думата.

— Граждани на Мека! Кой управлява във вашия град? Абадилах, на когото скоро ще смъкнем лицемерната маска от лицето, или Аюн ер Рафик, на когото дано Аллах даде дълъг живот? Ние сме свободни мъже и ще предадем оръжията си едва когато бъде доказана вината ни или ги изиска великият шериф, но по-рано — не. Който преди това само пръст протегне към нас или към нашите оръжия, ще опита куршумите ни. Ибрахим ага, питай Абадилах ел Варака и той ще потвърди колко добре умеем да улучваме. Ние ще тръгнем с теб като твои пленници, но не защото Абадилах го иска, а защото така ни харесва. И в никой случай няма да предадем оръжията си на Абадилах, а на великия шериф, който има право да решава над нас. Ако си съгласен с това, кажи и ние доброволно ще тръгнем с теб. Ако ли не, нашите куршуми ще заговорят и те уверявам, че мнозина ще изпратим в Джехенната, преди да ви се удаде да ни надвиете.

Речта ми има желания резултат. Тълпата уплашено се държеше на разстояние пред дулата на револверите, които държахме в готовност за натискане на спусъка. Гхани беше бесен, че дръзнахме да му се противопоставим, макар да се стараеше да не го прояви. Най-много го беше яд, дето го бях нарекъл с подигравателното прозвище Ел Варака. Агата не знаеше как да постъпи и попита Гхани. Оня очевидно сметна за най-умно да не изостря повече обстановката, защото след разговора си с него, който бе отнел доста време, агата се обърна към мен с въпроса:

— Ефенди, наистина ли ще тръгнете с нас, без да се отбранявате и без да направите опит за бягство?

— Вече ти го обещах.

— Закълни се в брадата на Пророка!

— Аз никога не се кълна. Моята дума е достатъчна.

— И ти даваш дума, че ще предадете оръжията си на великия шериф веднага щом ви ги поиска?

— Давам я, но изисквам никой да не ни досажда или да ни обижда, преди емирът да е произнесъл присъдата.

— Аллах акбар, ти си корава глава, но ще си имаш волята… Ихлафлина! (Следвайте ни!)

За момента можехме да бъдем доволни от постигнатото: сега-засега оставахме в притежание на оръжията си. Потеглихме, държейки ги готови за стрелба. Баварди веднага сключиха кръг около нас, а отзад се ливна кряскащата, диво жестикулираща тълпа. Както вече споменах, не бяхме далеч от палата на великия шериф. Но преди това се случи едно малко, забелязано само от Халеф и мен събитие.

Когато стигнахме до една пряка, видях на ъгъла да стои един мъж, когото веднага познах. Беше Кара Бен Халеф. Баща му също го беше забелязал, както ми подсказа особеният поглед, който ми хвърли. Като видя, че очите ни се спряха на него, Кара вдигна ръка за поздрав и в следващия миг беше изчезнал в пряката. По-късно научих от него как е станало, че точно сега се бе озовал на това място. Когато Кхутаб ага бил арестуван, наблизо се навъртал един хаддедихн, който веднага изтърчал до къщата да доложи произшествието. Кара незабавно се отправил на път да се осведоми за съдбата на персиеца и дошъл тъкмо навреме, за да види, че сега вече не само Кхутаб ага, а трима арестанти трябва да бъдат освободени.

А аз сега знаех, че освобождението ни се намира в добри ръце. Кара съвсем естествено нямаше да ни зареже. До момента все пак бях изпитвал известно безпокойство. Защото, макар да имах в ръката всички козове против Гхани, то трябваше още да държа сметка за характера на емира, а той ми беше неизвестен. Сега, когато Кара беше осведомен за случилото се, можех да бъда спокоен в това отношение.

Палатът на великия шериф се намираше, както вече споменах, на Главната улица в Ма’ла, Горния град. Той беше построен изцяло от прочутия камък шемези, какъвто доставя в достатъчни количества каменната кариера близо до планината Шемези по пътя за Джидда. Минахме през портата за коли и се озовахме на голям квадратен плац, целия покрит с мрамор. От трите страни към него се откриваха подобни на беседки аркади, чиито отвори бяха маскирани от засадени в качета лимонови, портокалови, нарови и смокинови дръвчета. Средата на плаца заемаше мраморен басейн, в чиято вода се стрелкаха златисти и сребристи рибки, а от всеки ъгъл го захранваше един водоскок. Над аркадите се претегляха три пъстро изрисувани етажа, към които водеше открито и широко стълбище, богато украсено с уханни цветя. Част от прозоречните отверстия бяха закрити с копринени завеси, а другите — с изкусно изработени дървени решетки.

Като стигнахме в двора, агата ни даде да разберем, че трябва да слезем. Подчинихме се на заповедта и после трябваше спокойно да гледаме как отвеждат настрани животните ни заедно с тези на баварди. Последните все още ни обграждаха, докато Гхани се беше отдалечил с агата — навярно за да подготви великия шериф. Тълпата беше нахълтала подире ни, без някой да й попречи, и сключваше широк кръг около нас и басейна.

Бяхме срещнали баварди и персиеца по времето на Магхриб, сиреч по залез слънце. По време на описаните в последните страници събития краткият по онези ширини здрач почти беше отминал и нощта настъпваше. Бяха донесени запалени факли, които осветиха една силно въздействаща, колоритна картина. Но ние нямахме разбиране за тази красота. Трябваше да мислим за предстоящия разговор с повелителя на Мека, който, ако тръгнеше по хатъра на Гхани, щеше да завърши с нашата унищожителна присъда.

Що се отнася до мен, мога да кажа, че ни най-малко не ме беше страх. Такъв беше случаят и с Халеф. Поне не даваше признаци за възбуда или уплаха. Но същото не можеше да се твърди за персиеца. Неговите ръце трепереха, а очите му горяха с трескав блясък. Мислех, че угрижеността за бъдещето му отнемаше спокойствието, но се мамех. Скоро се оказа, че неговото вълнение има много по-дълбока и в никой случай егоистична причина.

Нашият персийски приятел беше мълчалив през цялото време — както по време на събитията на улицата, така и по пътя за насам. Имах чувството, сякаш се намира в някакво сънно състояние, в което пропуска всичко край себе си, без да го забележи. Сега, на двора на палата, той се пробуди. Погледна ме с дълбоко натъжени очи и каза:

— Ефенди, заради вас ми се иска никога да не се бяхте запознавали с мен.

— Как стигна до това странно желание?

— Защото на теб и всички вас причинявам само неприятности. И сега нямаше да сте тук, ако не бях виновен аз.

— Кхутаб ага, ти се заблуждаваш. Още преди да те познаваме, ние се сблъскахме с Гхани по начин, който породи в него желание за отмъщение. Всичко щеше да се случи точно така или подобно дори и да не се бяхме срещнали с теб в пустинята. Но да не говорим повече за това! По-добре ни разкажи как попадна в ръцете на баварди!

— Лесно е за разказване. Спомняш ли си наскорошния ни разговор, когато ти се оплаках от безжалостното държане на меканците срещу моите единоверци? Аз бях възмутен от това, но ти ми обърна внимание, че и на сунитите не им провървява по-добре при нас. Думите ти ме настроиха тъжно, но трябваше да призная, че е така, и започнах да съдя меканците по-снизходително. Но днес гневът все пак ме овладя. Късно в следобеда отидох в джамията, за да се помоля с Магхриб заедно с другите поклонници. Когато стигнах до Кааба, станах свидетел на грозна сцена. Няколко мизерно облечени персийци се бяха събрали при Свещения камък и тъкмо искаха да му засвидетелстват своето религиозно смирение, когато се стълпи група поклонници от Мароко, които също искаха да целунат камъка. С оскърбителни думи избутаха моите сънародници от мястото им. А когато един не се подчини веднага и опита да окаже съпротива, един магхреби^[4] го удари с тоягата си по главата по такъв начин, че той се свлече на земята с шуртяща кръв. Тогава повече не можах да се сдържам. Изтръгнах сопата на негодяя и го угостих с няколко удара, за които, надявам се, още дълго ще си спомня. Какво се случи след това, можеш да се досетиш. Цялата пасмина се нахвърли върху мен и щях зле да си изпатя, ако не бяха дошли междувременно баварди. Непознатите незабавно си плюха на петите, а аз бях задържан без изслушване като главен виновник. Това е всичко.

Трябваше ли да осъдя постъпката на персиеца? Можех ли изобщо? Ако бях на негово място, едва ли щях да постъпя другояче. Ето защо отговорих:

— Кхутаб ага, не мога да ти отправя упрек. Случилото се не може да се промени. Сега сигурно съзнаваш, че имах право, когато ти дадох съвета, както доста често съм го правил, да не пристъпваш в джамията без придружителство.

— Прав си, ефенди. И все пак аз не се разкайвам за стореното. Да, пак бих постъпил така, ако този случай възникнеше отново. Не бих могъл другояче.

Какво трябваше да отвърна? Нищо! Та нали щях да бъда принуден да говоря против убежденията си. Ето защо оставих последните думи без внимание и попитах:

— Зле ли си ранен?

— Не. Няколко подутини и драскотини по кожата, повече нищо. Малко по-лошо, отколкото виждаш, пострадаха дрехите ми. Но всичко това лесно може да се прежали, другото — не. Не мога да ти опиша как се чувствам, ефенди, но в моята душевност нещо се скърши, нещо, което ми беше по-скъпоценно от живота — вярата в Пророка и убеждението в победоносната сила на исляма. Те се разбиха като стъклена чаша. А това увреждане, ефенди, боя се, няма така скоро да може да се изцери.

С тези думи той изпадна отново в прежното си мълчание, а аз не бях толкова нетактичен да смутя мислите му. За да не бъдем разбрани от други, бяхме разговаряли на персийски. От страна на баварди не беше ни попречено на разговора, нещо повече, като се абстрахираме от това, че все още ни обграждаха, те изобщо не ни обръщаха внимание. Сега се обърнах към Халеф, който проявяваше радостно настроение и разположеност. Не че подценяваше сериозността на положението, но разчиташе на своя син и хаддедихните си, които щяха живота си да рискуват за нашата свобода.

Търпението ни беше поставено надълго изпитание. Най-сетне, след половин вечност, настъпи някакво раздвижване — Ибрахим ага се върна. Физиономията му беше зловеща. Ако до момента се бе отнасял вежливо и внимателно към нас, сега нищо подобно не се забелязваше. Без да ни удостои с поглед, даде грубо заповед да го следваме. По всяка вероятност на Гхани отлично се беше удало да настрои агата срещу нас. Беше ли успял и при емира? Ако да, тогава нищо добро не ни очакваше. Последвахме агата към аркадата, образуваща задния план на мястото. Зад нас напираше и се буташе народът. Нима щеше да му бъде позволено да участва дори в разглеждането на делото? Мен ме устройваше! Ако намерението на Гхани беше, така да се каже, да ни прикове на позорния стълб, то не можеше и през ум да ни мине да го щадим. Бях решил да разкрия вероломното му поведение спрямо мюнеджията, доколкото от това, разбира се, нямаше да пострада узнатата днес тайна. По простому казано: или-или.

Бяхме отведени в една голяма зала. Един спускащ се от потона позлатен полилей с формата на корона и много рамена я осветяваше почти като ден. Високи и широки плюшени миндерлъци опасваха стените. В една ниша скъпоценен френски стенен часовник с махало тиктакаше монотонните си удари. Предната страна, през която бяхме влезли, представляваше открит чардак, носен от колони, а стените на останалите три страни бяха в по-голямата си част закрити от копринени завеси. Местата, които тъканите оставяха свободни, бяха украсени със златно изписани на син фон мъдрости от Корана. До стената, срещуположна на входа, няколко застлани с килим стъпала водеха до един диван, тапициран със зелено кадифе. Пред него имаше ниска масичка, на която бе поставена драгоценна лула. Това очевидно бе мястото на великия шериф.

Почти едновременно с нашето влизане до кадифения диван се отвори една врата и влезе… нашият съдник, следван от Гхани и един друг, когото според облеклото сметнах за знатен шериф.

Да, според описанието, което ми бе дадено, това трябваше да е той, Аюн ер Рафик. Той не носеше, както човек можеше да очаква, разкошните дрехи на голям сановник, а една семпла джубба^[5]; за пояс му служеше един зелен копринен шал; зелена беше и чалмата със стърчащия връх, която беше част от отличителните белези на градското шерифско облекло.

Аюн ер Рафик трябва да наброяваше понастоящем някъде към петдесет години. Среден на ръст, той беше това, което човек разбира под „красив мъж“. Малко пълното лице беше обрамчено от тъмна, късо подстригана цялостна брада, която още повече подчертаваше благородната бледнина на неговия лик. Над красиво оформения нос блестяхадве големи тъмни очи, които обикновено гледаха може би малко мечтателно, но сега излъчваха под свитите вежди мрачен огън. Той не ни удостои и с един поглед, когато се отпусна на дивана, а посегна към шлауха на наргилето, което един слуга запали. Двамата му придружители останаха прави от лявата и дясната му страна. Ако трябва да опиша лицето на Гхани, то е достатъчно да кажа, че беше въплътено злорадство. Явно му се беше удало изцяло да настрои великия шериф против нас.

Междувременно ние, водени от баварди, бяхме стигнали до стъпалата, а тълпата застана на почтително разстояние до входа и покрай страничните стени. При появата на великия шериф бе настъпила пълна тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник, който, както един бърз поглед ме осведоми, показваше девет часа вечерта.

След няколко дръпвания от наргилето великият шериф благоволи да открие съдебното заседание. Той обърна лице — не към нас, о, не — към Ибрахим ага и му даде един знак. Споменатият пристъпи към нас и ни заповяда грубо:

— Предайте ми оръжията си!

Този тон, разбира се, не можех да позволя. Вече споменах, че великият шериф ни „отряза“, както се казва, което значи, че за него бяхме въздух. Ако го допуснехме, предварително щяхме да сме изгубили играта. Ето защо отстъпих, сякаш бях много учуден, крачка назад и казах:

— Ибрахим ага, какво ти дойде на ума? Забрави ли уговорката ни, че бихме предали оръжията си само лично на емира? Как стана, че ти сега изцяло се промени към нас? Може би вината ни е вече доказана и присъдата — готова, та разглеждането на делото не е необходимо? В такъв случай нека емирът съкрати процедурата и още сега ни каже какво е решил! Но тогава и той ще чуе веднага нашия отговор! Ние не сме меканци, а свободни мъже, пък този тук е високопоставен служител от светите места на Кербела и Мешхед Али. Като такива ние сме длъжни да даваме отчет не на великия шериф на Мека, а на падишаха от Стамбул, и следователно стоим не под заповедите на емира, а на пашата на Мека.

Такова изявление добрият Ибрахим ага не беше очаквал. Погледна ни слисано. Сред меканците се зачуха възгласи на недоволство. Възмути ги, че се бях осмелил да поставя пашата над великия шериф. Но моят неустрашим отговор има за резултат, че сега вече емирът ни дари с вниманието си. Той обърна изцяло лице към мен и каза:

— Говориш много дръзко, чужденецо! Не забравяй къде стоиш и че си обвиняем! Но ще имаш волята си! Предай ми оръжията си и тези на спътника ти!

Халеф ми подаде пищовите си, които поисках да връча заедно с моите револвери на емира. Но той не ги взе, а посочи стоящата пред него масичка. Сложих ги там. После се върнах на мястото си.

Гхани беше следил с очи всяко от моите движения. Сега пристъпи към великия шериф и му прошепна нещо на ухото. Аюн ер рафик ни хвърли пренебрежителен поглед, взе от масичката единия от револверите ми и го подаде на Гхани. Това трябва да бе предпазна мярка, но на мен не можа да вдъхне страх.

Гласът на емира звучеше много строго, когато се обърна сега към персиеца:

— Аджами, ти си обвинен, че си се държал зле с един истински вярващ. Какво ще изтъкнеш срещу това обвинение?

Кхутаб ага през цялото време бе стоял неподвижен и с наведена глава. Сега се създаде впечатление, сякаш се пробужда от някакъв сън. Вдигна глава и отправи към питащия очи, в които трепкаше неспокоен огън.

— Емир, кого наричаш истински вярващ? Заслужава ли това име човек, който поваля ближния си със сопа на земята, макар той да не му е сторил никакво зло? Не казва ли Корана: „Благата дума и опрощението са по-добри от една милостиня, последвана от неправда?“ Мислиш ли, че един вярващ постъпва според учението на Пророка, когато внася своите дари при пазителите на Кааба, но после отива и малтретира един събрат по единствената причина, че се отклонява в няколко несъществени пункта от та’лима^[6] на неговите възгледи? Да не би Седемте небеса на Мохамед да стоят отворени само за изповедниците на Суна, а за Шиа са затворени? Вие самите си прикачвате високопарната титла „съседи на Аллах“, докато поклонниците могат да стигнат само до „гости на Аллах“. Аз не ви питам с какво право, а и не очаквам отговор.

Но трябва да ти кажа, емир, че вярвах в това, смятах жителите на Мека за любимци на Аллах и Пророка и дойдох с открито сърце и доверие. Та нали си въобразявах, че тук ще съм малко по-близо до небето. Какъв глупак! Какво ли е трябвало да намеря! Сега не искам да говоря за хилядолетната непримиримост между Суна и Шиа, но онова, което съгледах при вас, в собствената ви среда, предизвика моето удивление и озадачение. Не намерих нищо друго освен безсърдечие, омраза и непримиримост. Достатъчно дълго живях в Свещения град, за да се запозная с вашата история и живота ви. Вашето предание казва, че Аллах е удостоил хората, живеещи в Свещения град и на Свещената територия, с една привилегия за вечни времена — пълната сигурност. Тук владеел вечният сулх Аллах;^[7] животът на всеки човек и почти всяко животно и растение тук бил ненарушимо свещен. Но как изглежда действителността? Самият Пророк си е позволил веднъж да пристъпи свещения закон, упълномощен действително по изключителен случай от Аллах, както казал. И оттогава до днешни времена изповедниците на исляма следват само изключението, което си е позволил Пророка, не неговото слово. В никой град партиите не са така яростно настървени една срещу друга както тук; в продължение на хиляда години следовниците на Мохамед живеят тук в една прекъсвана само от кратки затишия гражданска война; върховните глава на различните тарика^[8] и четирите правоверни мадхаб^[9] постоянно се дърпат за косите и предлагат на вярващите една неприятна картина на ревностни крамоли и разпри. Чудно ли е при това положение, че обикновените вярващи се възползват от примера на знатните и учените? Аз изпървом не исках да повярвам, но моите собствени очи ми доставиха доказателството — „съседите на Аллах“ се радват само в своя харе^[10] на някаква сигурност, извън него те са незащитени. Може ли човек да допусне, че жителите на различните градски квартали взаимно си устройват буквално кланета? И това с одобрението на техния шейх и в сянката на Бейт Аллах! Шу хайда, ши бикарриф! (Пфу, това е отвратително!) Къде остава в цялата тая работа любовта?

Емир, в пустинята аз се запознах с Ел Мюнеджи, когото меканците също ценят и почитат, и чрез него в мен изгря светлина, една сияйна светлина. Сега знам: по Ес Сират, Моста на смъртта намират милост само онези дела, които са били внушени от любовта. И по него ще стигне уверено до Портата на блажеността само онзи, който е притежавал и проявявал любовта. Нея ще диря аз и когато я намеря, ще я задържа през целия си останал живот. Но къде ще я намеря? Може би при вас, където омразата броди по кървави пътеки, а непримиримостта оголва зъби? Във вашите училища алема преподават фикх^[11] итаджвид.^[12]

Но къде е улема, който дава разяснение относно Върховния закон, Любовта? И къде слушат вашите момчета нещо за най-красивото изкуство, изкуството да проявяват любов? Вие искате да ме накажете, защото съм възмездил едно деяние на низост и омраза. Таййиб, куваййис! (Добре, отлично!) Накажете ме, затворете ми всички двери на вашите седем небеса, обречете ме на най-дълбокото блато на Джехеннем… аз ще се изсмея на присъдата ви. Задръжте си вашето небе! С удоволствие се отказвам от него; не желая да го имам. Защото само там, където любовта бива обичана като кралица, ще намеря блажеността на небето, а вашият Дженнет, където скиптърът се носи от омразата и непримиримостта, ще бъде за мен по-лош и от Джехеннем. Аллах йесаллими минха! (Аллах да ме пази от вашето небе!)

Великият шериф изслуша защитата на персиеца, която се беше превърнала в обвинение, внимателно и без най-малкия признак на раздразнение. Той все още държеше шлауха на наргилето в ръка, но отдавна беше престанал да пуши, дотолкова го бяха приковали думите на обвиняемия. Какво ли ставаше в неговата вътрешност? Той, образованият мъж, който макар и само кратко време да беше прекарал в Запада, трябва самият да бе стигнал до осъзнаване на толкова остро порицаните от персиеца недостатъци. В определени кръгове дори се говореше, че бил „файласуф“, което от мохамеданска гледна точка е равносилно на „свободомислещ“. Какво щеше да отвърне? Правеше ми впечатление на благороден човек и поради това не можеше да прокълне персиеца за възгледи, които може би отговаряха на собствения му начин на мислене.

Що се отнася до мен, думите на персиеца ме бяха изненадали. Нима в последните седмици беше вътрешно израсъл, без да го забележа? Мислите му показваха зрялост, която ме удиви и същевременно изпълни с голяма радост.

По време на речта на персиеца меканците се бяха държали спокойно, понеже и великият шериф беше останал несмутим. Сега дадоха воля на възбудата си с високи възгласи на възмущение. Към нас полетяха оскърбления и заплахи. Великият шериф оставаше неподвижен. Той беше дипломат и умееше ловко да насочва нещата в друго русло. След известно време повели с ръка тишина и каза:

— Аджами, ти говориш с дързък език и на някои неща може да се възрази. Но нека оставим този въпрос настрана, той е от второстепенно значение. Шериф Абадилах, в какви срамни постъпки обвиняваш тези мъже?

И сега дойде времето на Гхани. Той ни хвърли един противен, ненавистен поглед и поде:

— Емир, аз обвинявам тези мъже в грабеж спрямо мен, обвинявам ги в убийството на моя син Бен Абадилах и тримата ми придружници, обвинявам ги в убийството на моя гост, мюнеджията.

Един всеобщ крясък на ужас отекна в залата. Меканците понечиха да скочат със свити юмруци към нас, поради което баварди стесниха кръга. Ужасеният крясък на меканците прозвуча така непринудено, сякаш Гхани ни беше съобщил някакъв неизвестен досега факт. Той навярно беше известил само, че мюнеджията е умрял в пустинята — или защото бе искал да изчака със същинското обяснение, докато ни пипне здраво, или защото и самият не беше помислил до днес за този изход, който омразата и жаждата за отмъщение му бяха прошепнали в ухото.

Халеф също беше толкова ужасен, че отначало говорът му отказа. Но после стана толкова по-оживен. Когато някой години наред е говорил само чужди езици, в миг на голям стрес си служи с матерния. Така и тук. Халеф премина на своя роден арабски, магхрибския диалект.

— Аллах, Аллах! Ши ’аиб, ши макрух! (Това е позорно, това е отвратително!) Ши биваккиф ша’р еррас! (Това кара косите ти да се изправят!) Ла тих-ки, валах килме (Не говори повече, нито дума), дърт лъжец, син и внук на шарлатанин, инак ще се пръсна като бомба на хиляди парчета и ще вдигна и теб във въздуха!

— Пръскай си се — подигра се Гхани, — ама се пръскай час по-скоро, защото иначе други ще се погрижат за тая работа!

— Защо по-рано не повдигна това обвинение, шериф Абадилах? — попита великият шериф.

— Защото нямах възможност. Тези кучи синове непрекъснато бяха заобиколени от техните ахпапи, така че само с цената на голямо кръвопролитие можех да се добера до тях. А аз исках да го избегна.

Това беше лъжа. Както аз, така също Халеф и персиецът бяхме толкова често сами, че не беше трудно да ни заловят. Но Гхани не го искаше, защото ни пазеше за времето, когато самият щеше да може да ни съди в качеството си на велик шериф.

— И какви доказателства можеш да приведеш за злодеянията на тези мъже? — продължи да разпитва великият шериф.

— Емир, какви доказателства изискваш от мен? Та нали аз съм единственият, който се отърва от оная салхана. Не докарах ли у дома окървавения труп на моя син, за да го погреба на своята земя? И думата на един шериф не е ли достатъчно доказателство? Освен това се заклевам в Аллах и всички свети халифи, че нещата стоят така, както казах. Заклевам се в Ес Сират, Моста на смъртта, по който искам един ден сигурно да премина, че със собствените си очи видях…

— Би кхатир-и-Кхуда! (За Бога!) — беше прекъснат от персиеца, който се беше вторачил в него пребледнял от страх и с широко отворени очи. — Ваккиф (Спри), нещастнико, не се кълни! Ти не познаваш ужасния Ес Сират, не си го виждал. Но аз го познавам, аз го видях, когато лежах в кръвта на моите аскери, с куршум в гърдите, с твоя куршум, не помниш ли вече, Абадилах? Тогава…

— Не го слушайте — изкряска Гхани междувременно. — Това са приказки на маджхун.^[13]

Той претендира да е видял Ес Сират! Смехотворно! И претендира да е получил от мен куршум в гърдите! Безсрамна лъжа! Нека ни покаже на гърдите си мястото, нишана, останал от моя куршум! Нека го покаже, ако може!

Великият шериф махна отбранително с ръка.

— Стига, Абадилах! Знам къде съм. — После се обърна към мен. — Какво ще отговориш на обвиненията?

— Нищо — рекох аз със спокойна усмивка. Този кратък отговор го изненада.

— Нищо? Наистина ли нищо?

— Да, защото ти сам можеш да си дадеш отговора.

— Какъв отговор имаш предвид?

— Емир, мислиш ли, че ако бяхме извършили престъпленията, в които ни обвинява Абадилах, щяхме да имаме смелостта или по-скоро наглостта, да дойдем в Мека?

— Аллах акбар! За това не помислих. Има нещо вярно в този отговор. Но стой! Не би ли могъл да разчиташ на вашите петдесет придружители?

— Емир, какво са петдесет мъже в един град с над петдесет хиляди жители?

— А как ще докажеш вашата невинност?

— Трябва ли да го сторя? Не трябва ли първо Абадилах да докаже вината ни? Той стори ли го? Назова ли поне един свидетел като доказателство за нашата вина? Не, той не приведе за доказателство нищо повече от думата си. Но повикайте нашите свидетели! Нека доведат нашите петдесет воини и ги питай…

Аюн ер Рафик направи отклонителен жест.

— Вашите воини самите са обвинени като съучастници и поради това не могат да свидетелстват.

— В такъв случай ще бъда принуден да назова като свидетел един мъж, когото предпочитах да не замесвам. Абадилах, все още ли държиш на твърдението, че сме убили Ел Мюнеджи?

— Не питай толкова глупаво! Онова, което съм видял със собствените си очи, мога гарантирано да твърдя.

— Наистина ли си го видял? Забележително! Досега бях на мнение, че ти, чуваш ли, ти самият преднамерено си изоставил мюнеджията в пясъците източно от Бир Хилу.

Думите ми се стовариха върху Гхани като гръм от ясно небе. Той се дръпна рязко няколко крачки назад и се вторачи в мен с ужасен поглед. Цветът на лицето му беше станал много блед.

— Ка… ка… какво… искаш да… кажеш… Не можа да продължи. Беше прекъснат от Халеф, който нададе ликуващ вик и посочи с две ръце входа.

— Ел хамдулиллах! (Слава и хвала на Аллах!) Ето ги, храбрите, несравнимите, непобедимите, героите! Влизайте, влизайте, синове на лъвове, и право при нас, внуци на лъвски баща! Аллах акбар! (Аллах е велик!) Спечелихме!

Да, те идваха, нашите хаддедихни. Което означава, че първо дойдоха меканците. Но как! Създаваше се впечатление, сякаш някакъв клин се е врязал отзад в тях и ги отхвърляше с непреодолима сила на двете страни. Тук нямаше място за съпротива. Клинът изблъскваше най-близкостоящите към следващите, а те волю-неволю трябваше да предадат сблъсъка по-нататък. Сега върхът на клина се появи и понеже отпред вече не срещаше никаква съпротива, процепът рязко се разшири. От възклика на Халеф бе минала едва половин минута, а залата беше прочистена, което означава, че меканците бяха притиснати към двете странични стени, докато една двойна редица хаддедихни преграждаха входа. Едно отделение от половин дузина зае страничните изходи, а Омар Бен Садек побърза с една дузина да ни вземе по средата си. Баварди, които следяха слисано и с отворени уста събитието, не оказаха никаква съпротива.

Хаддедихните предлагаха великолепна гледка. Бяха съблекли ихрама, поклонническата дреха, и носеха облеклото на пустинята. С бедуинските кремъклийки напреко на гърба и копията с двуостър наконечник в ръка стояха като излети от бронз, отправили блестящи очи със смесен израз от дързост и почтителност към великия шериф.

Аюн ер Рафик отдавна вече не седеше на дивана. При нахълтването на хаддедихните беше скочил, мундщукът на наргилето беше изпаднал от ръката му, а очите му се бяха вперили с израз на безкрайно удивление към дръзките натрапници. Най-напред може би не схвана значението на събитието, но скоро осъзна, че целта на тяхното идване не е съвсем приятелска, и направи неволно движение към страничната врата, от която бе влязъл. Но се усети, че да удари на бяг в собствения си дом, някак не се съгласува с достойнството му на владетел на Мека. Спря посред движението, за да следи прав и с изпълнена с очакване физиономия развитието на нещата. Миг по-късно оттеглянето му в покоите вече не беше възможно, тъй като междувременно хаддедихните бяха заели всички изходи… великият шериф беше пленник в собствения си палат.

Своеобразно беше поведението на Гхани. Ако моите думи бяха предизвикали ужас в него, то неочакваната поява на хаддедихните, която никак не пасваше на плановете му, още повече го изведе от самообладание. Може би стигна до съзнанието, че работата сега ще приеме различен ход от очаквания и че бе извършил колосална грешка, като поиска, подведен от омразата, още днес да осъществи отмъстителния си план. Все още държеше в ръка револвера ми, но вродената страхливост изобщо не го наведе на мисълта да го употреби срещу натрапниците. Изпълнен със страх, погледът му прелиташе през залата. Кого търсеше? Може би мюнеджията? Вероятно. Думите ми трябва да бяха породили у него опасението, че сме се натъкнали на още живия слепец и сме го спасили. При това положение трябваше непременно да сме го взели с нас до Мека, за да го използваме срещу него като главен свидетел. Гхани беше достатъчно умен да си каже, че ще го държим скрит. Но ако слепецът беше жив и в Мека, сега бе най-благоприятният за нас миг да се появи. По тази причина бе и изпълненият със страх, търсещ поглед. Моите очи също се плъзнаха из залата, но мюнеджията не беше тук. Хаддедихните го бяха оставили вкъщи, навярно защото се касаеше за едно небезопасно дело, на което не искаха да подхвърлят стария, немощен човек. А пък и нещата не засягаха него, а нашето освобождение.

Видях облекчението, което се изписа върху лицето на Гхани, и го разбрах добре. Та нали още нищо не беше изгубено. Той можеше всичко да отрече и при авторитета, с който се ползваше сред населението, можеше да се надява, че ще му хванат вяра. Да, сега забелязах дори нещо като скрито злорадство в погледа, който отправи към великия шериф. Нали за него щеше да е също така лесно, както на хаддедихните се бе удало да изненадат княза, да „измъкне от съня“ емира, може би дори по-лесно, тъй като разполагаше с по-големи помощни сили.

Тези наблюдения, разбира се, направих много по-бързо, отколкото могат да бъдат описани. Изненадващите действия бяха изпълнени толкова бързо и майсторски, че това би могло да стане само при един точен и обсъден до най-малките подробности план. Отгатнах кой беше неговият автор. Халеф също го знаеше. Неговото лице сияеше, а очите му се прехвърляха от един хаддедихн на друг. Търсеше сина си. Сега го откри и аз също погледнах нататък. От двойната редица при входа на селямлъка се отдели една фигура, мина бавно и с достойни крачки край нас и стигна до стъпалата, на най-горното от които стоеше изпълненият с очакване велик шериф. Кара носеше само камата си в пояса, останалите оръжия беше свалил. Стигнал пред великия шериф, той сложи за поздрав десница на гърдите и челото и се поклони дълбоко. Беше извършено просто и непринудено, но с такъв благороден маниер, че ми достави радост. Бях напрегнат как ще се държи по-нататък и бях убеден, че моята напрегнатост се споделяше от всички присъстващи в залата. Поне на мястото на предишната възбуда бе настъпила безмълвна, почти зловеща тишина. Но най-напрегнат беше бащата. Как му се искаше, виждах го, да се отдели от страната ми и да се втурне към Кара, за да го прегърне. За щастие се усети, че на такъв изблик на чувства тук хич не му е мястото и че това ще предизвика по-скоро комичен отколкото възвишен ефект. Ала му струваше немалко усилие да овладее бащината радост, а очите му поглъщаха всяка дума от устата на Кара, когато този сега започна да говори:

— Емир, прощавай, че се явихме пред лика ти без предварително известяване. Но си помислихме, може би с право, че нямаше да бъдем допуснати, дори и да се бяхме обадили.

Великият шериф дълго не отговори. Погледът му се плъзна изпитателно по стоящата пред него младежка фигура, в която бе залегнала едновременно и почтителност, и твърдост. Неговото сериозно, строго лице ставаше по-меко и по-меко, а очите му гледаха почти приятелски, когато най-сетне попита:

— Млади човече, какво имаш да ми кажеш?

— Емир, моля те да освободиш тримата мъже, които стоят като обвиняеми пред теб.

Чертите на великия шериф незабавно потъмняха отново.

— Какво ти хрумна? Това, което искаш, е невъзможно. Тези мъже са обвинени в няколко много големи престъпления и аз ти заповядвам да не изпреварваш решението на съда.

Но Кара Бен Халеф не позволи да бъде сплашен. Неустрашимо отговори:

— Кой се осмелява да обвини в нечестна постъпка двамата мъже, които най-много уважавам и обичам от всички хора?

— Кои мъже имаш предвид?

Кара посочи Халеф и мен, отвръщайки:

— Тези двамата. Единият е Хаджи Акил Шатир ефенди, мой и бащин приятел и учител, а мъжът, който стои вдясно от него, е мой баща.

Кара изговори тези думи с толкова гордост и любов, че те не пропуснаха своето въздействие върху великия шериф. После продължи:

— А сега те питам повторно: кой се осмели да обвини моя баща и учителя ми в престъпление?

— Аз се осмелявам, дръзки младежо — намеси се тук Гхани с подрезгавял глас. — Аз, шерифът Абадилах, се осмелявам. Ако имаш нещо да възразиш, кажи!

Кара Бен Халеф дори не обърна глава към посоката, където стоеше Гхани. Спокойно попита:

— Мога ли да знам какви доказателства приведе за това нечувано твърдение мъжът, който се нарече шериф? Хаддедихните не са престъпници, а техният шейх, баща ми, толкова по-малко. Аз изисквам доказателства!

Великият шериф се ослуша. С необикновено напрегнат тон запита:

— Хаддедихни? Те са хаддедихни, казваш? И твоят баща е шейхът на хаддедихните? Как е името му?

— Машаллах! Емир, аз съм учуден! Нима мъжът, който ни обвинява, не е казал, че сме хаддедихни? А моят баща е Хаджи Халеф Омар, шейх на хаддедихните от племето шаммар.

— Аллах керим! Вярно ли е това? Можеш ли да го докажеш?

От отговора, който даде Кара, прозвуча неподправено удивление:

— Да го докажа? Емир, какви доказателства искаш? Как да докаже лъвът на пустинята, че е лъв, а не чакал? Ако попиташ Абадилах, той сам ще ти каже кои сме!

Великият шериф за първи път изгуби своята увереност. Погледът му прелетя по нас и се спря на Халеф.

— Шейхът на хаддедихните бил с много дребна фигура, както ми беше казано. Това съвпада. Трябва ли наистина…?

Сега моят Халеф повече не можа да се сдържи. Ликуващо извика:

— Да, той е с дребна снага, но с голяма храброст и слава. Хищните животни на пустинята се крият от неговия гняв, а враговете му треперят, когато чуят името му. То се е разнесло по всички степи и пустини и гласи: Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах.

Такъв си беше той. Едва почувствал малко въздух, и си стана пак старият. Не съумя да се въздържи от преувеличените си приказки.

Погледът на великия шериф премина от Халеф на Абадилах, на когото личеше колко не навреме дойде обстоятелството, че емирът познаваше хаддедихните. Сега само се питаше дали това познанство щеше да окаже благоприятно или неблагоприятно въздействие.

— Шериф Абадилах, как стана така, че не ми назова имената на тези, с които си се срещнал в пустинята? Ти говореше само за разбойническа паплач от Джезирех, за мошеници и убийци. Ако тези мъже действително са хаддедихни, а това изглежда е така, то за пръв път се заблуждавам. Или ти си се излъгал. Хаддедихните, доколкото съм чувал за тях, не са разбойници и убийци.

Гхани провеси долната си устна. Положението му започна да се разклаща. Щом великият шериф лично се застъпваше за хаддедихните, значи беше проиграл нещата. Така би трябвало да си каже. Но на него и през ум не му мина да признае позицията си за изгубена. Самата невинност не би могла да се представи по-докачена от Гхани, когато отговори:

— Я Аллах, на наиб! (О, Аллах, о Пророк!) Какво доживях да чуя! Ти поставяш под съмнение думите ми, емир! Ако хаддедихните не са били разбойници и убийци, то доказва ли това, че не могат да станат? Ти се учудваш, че не съм споменал имената им? Нима името им има нещо общо с техните скверни деяния? Аз ги опознах не като честни хаддедихни, а като осъдителни убийци…

— Я машара, на хатая! (О, гавра, о, грехове!) — пресече го на думата избухливият Халеф. — Не му вярвай, о, емир, благословен от Аллах, любим сине на Пророка! От неговата уста капят неистини, а краят на брадата му е потопен във вероломства. Не ние сме убийци, а той извърши деянията, вината за които иска да припише на нас. Той е убиецът…

Халеф също беше прекъснат. Тълпата, слушала мълчаливо досега, стана неспокойна. Обстоятелството, че Халеф се осмеляваше да обвини в убийство един шериф, обвит едва ли не с ореола на светец, оскърбяваше религиозните им чувства и предизвика по такъв начин тяхното възмущение, че от всички страни се зачуха гневни викове. С едно движение на ръката великият шериф повели тишина. Лицето му беше станало много сериозно.

— Твоята уста изрече думи на безумие. Не дръзвай да ги повториш, в противен случай ще бъда принуден да се отнасям с теб като с безумец. Кой е обвинителят? Вие или Абадилах? И кой трябва да се очисти от обвинението? Ами вие естествено! Да смятам ли, че всичко това е измислено? Или че ти изобщо не си шейхът на хаддедихните? Кажи-речи ме принуждаваш.

— Емир, аз действително съм шейхът на хаддедихните и онова, което са ти разправяли за мен, почива на истината.

— Вярно ли? Как можеш да го… — Великият шериф прекъсна като под давлението на внезапна идея. Помисли малко и продължи: — Скоро ще съм наясно. Преди няколко години в Таиф ми беше разказана една преживелица, в която шейхът на хаддедихните играеше голяма роля. Онзи, който ми я разказа, беше шейхът на ласафах-шаммарите. Той тъкмо се намираше на хадж за Мека. Знаеш ли коя преживелица имам предвид?

— Шейхът на ласафах-шаммар ти я е разказал? В такъв случай това може да е било само победата над шерарат^[14].

— При кой кладенец е станал сблъсъкът? — продължи своята проверка великият шериф.

— При Бир Бахрид^[15].

— А знаеш ли също кой още е присъствал?

— Имаш предвид моя приятел Кара Бен Немзи? Да, той наистина присъстваше тогава и враговете бяха примамени в клопката по негов план. Но това не е единственото геройско дело, което извършихме по онова време. Преди туй, при Бир Надахфа, бяхме вече пленили Абу ел Гхадаб, сина на Магьосника, и му бяхме дали да опита камшика ни, а сетне, във Вади Ахдар^[16], повалихме Господаря на гръмотевицата^[17] и неговата жена, след като бяха излапали Гадуб, Магьосника, и сина му.

Емирът често правеше одобрителни жестове, сякаш тези неща не му бяха непознати. Сега каза:

— Шейхът на ласафах-шаммар ми разказа доста дела на този мъж, които направо граничат с невероятното. Той трябва да е изключителен човек и аз тогава изразих желанието някъде да го срещна. Знаеш ли къде се намира той сега?

— Искаш да знаеш къде се намира? И си имал желанието да го видиш? Това желание лесно може да бъде изпълнено. Кара Бен Немзи е…

— Кутуб, кутуб! — предупредих аз тихо, но настойчиво.

В задоволството да осведоми емира за нашите геройски дела, непредпазливецът съвсем забрави на какво крайно опасно за мен място се намираме. В усърдието си бе давал отговорите все по-бързо, а когато великият шериф ме нарече чак изключителен човек, предпазливостта напълно го напусна, така че бе на път да издаде грижливо пазената тайна. Но моето предупреждение веднага го накара да се опомни. Само за миг се позабави, после довърши започнатото изречение:

— … Кара Бен Немзи понастоящем е в своята родина. Но ми писа, че в най-близко време щял да ме навести, а тогава няма да е трудно така да се уредят нещата, че да го видиш.

Обратът, който Халеф придаде на работата, беше възможно най-добрият, но недостатъчен. Веднага щях да го разбера. Не само аз, а също Кара Бен Халеф и хаддедихните бяха забелязали, че Халеф се кани да изтърси тайната, и няколко уплашени погледи се бяха стрелнали към непредпазливеца. Те и запъването на Халеф се бяха изплъзнали на великия шериф, наистина, но не на Гхани. Една неимоверно ехидна усмивка плъзна по чертите му, а когато Халеф свърши, той извика:

— Лъжа, нищо друго освен лъжа! Емир, аз сега ще ти представя доказателство, че тези кучета са негодяи и измамници. Тъкмо сега шейхът на хаддедихните, когото ти почти удостои с дълбокото си уважение, безсрамно те излъга. Тези хора са не само разбойници и убийци, но и нещо по-лошо — осквернители на светилището. Аз отдавна го знаех, но исках да те осветля по този пункт едва когато си се убедил във вината на обвиняемите. Ама след като тоя шарлатанин така хубавичко избъбри работата, което ти впрочем не забеляза, не мога повече да мълча и ще ти отворя очите за проклетията на тези хора. Но за целта трябва да се върна по-назад в нещата. По време на моето пребиваване в Мешхед Али, където бях изпратен по твоя милост, ми беше разправено едно приключение при Бирс Нимруд, от което този мъж, шейхът на хаддедихните, излязъл здрав и читав. Беше споменат също така неговият придружител, а именно Кара Бен Немзи, за когото ти преди малко попита. Той бил главният герой и изобщо на него хаддедихните дължали своето сегашно могъщо положение. По обратния път се срещнах с хаддедихните, които заявиха, че са уж на хадж за Мека. Сред тях се намираше един учен от Вади Драа и далечната Магхреб, на когото всички хаддедихни отдаваха най-голяма почтителност. Аз добре забелязах, че този мъж е същинският предводител, макар той да не даваше това да се разбере и да правеше всичко възможно да държи своята личност на заден план. Ала по принцип всичко ставаше точно така, както желаеше непознатият учен. Още тогава ме споходи мисълта, че тоя Хаджи Акил Шатир ефенди и прочутият Кара Бен Немзи са едно и също лице. А алеманът е християнин, както сигурно самият знаеш, о, емир! Но аз не се издадох, а продължих да наблюдавам. Бяха надрънкани много смахнати неща, ама най-смахнати ги вършеше тоя другоземен ефенди, дето стои сега пред теб и чиято всяка втора дума беше „любов“, макар той самият да се числи към шеятините на Джехенна. Ти знаеш, о, емир, къде тази така наречена любов играе голяма роля — в християнството, което заслужава да бъде напълно изтребено от земята. Пророка твърде меко се е отнасял към него. С това моето подозрение, че тоя шейтан в действителност е християнинът Кара Бен Немзи, се превърна в сигурност. А последното съмнение се стопи, когато изпратих подире му тук, в Мека, съгледвачи, без да забележи. Той е вече повече от две седмици тук, но през цялото това време те и един път не са го видели да участва в общата Аср, Маса и Ашийе^[18] в джамията, което никой благочестив поклонник не пропуска, нито пък да извърши едно рака^[19] или изрече такбир.^[20]

В Мешхед Али ми беше разказано, че този мъж, макар да е християнин, знаел целия Коран наизуст и познавал всичките му тълкувания по-добре дори от мохамеданските учени. Изпървом не исках да го повярвам, но сега трябва да кажа, тоя мъж толкова умело и не натрапчиво умее да се представя за мюсюлманин, без при това да върши нещо против вярата си, че даже аз нямаше да забележа нещо особено, ако не бях го прозрял още преди Мека. Сега той стои пред теб, емир, гяурът, краставият пес, осквернителят на светилището, и заедно с него всички други, които са му помогнали в това оскверняване. Я го питай той ли е тоя християнин! Беше ми казано, че никога и при никакви обстоятелства не се отричал от своето християнство дори и ако животът му зависел от това. Питай го и ще видим дали и сега, в този миг, притежава куража, който му приписват.

След тази дълга реч на Гхани настъпи злокобна тишина; нищо не се чуваше. Имах чувството, сякаш съм сам в тази просторна зала или имам около себе си неподвижни кукли. Но толкова по-красноречиви и изразителни бяха отправените към мен погледи. Меканците ме оглеждаха с очи на вълци, подушили плячка, която не може да им се изплъзне. Хаддедихните гледаха с тревожно очакване как ще се измъкна от примката. Баш насир, който досега беше стоял почти безучастен, вдигна глава и ме погледна в лицето със спокойна, доверчива усмивка, сякаш предварително вече знаеше отговора ми, а великият шериф се бе привел силно напред в поза, все едно не можеше да очаква да отговоря.

А аз нито за миг не изпитвах съмнение относно отговора, който трябваше да дам, макар да знаех, че ще се развихри буря. Един гяур в Свещения град на исляма — това беше заслужаващо смърт оскверняване на Светилището, заслужаващо проклятие престъпление, което крещеше до Аллах за хилядократно наказание. Като се вгледах в стотиците възбудени лица, не открих и едно, в което да се чете състрадание. Ако на хаддедихните не се удадеше да обуздаят очакваната буря, моята съдба в следващите минути щеше да бъде решена. Но тази мисъл не можеше да ме възпре да дам отговора, който изискваше от мен моята съвест. Ето защо погледнах Гхани твърдо в победоносно святкащите очи и отвърнах спокойно:

— Кураж? Мислиш, че не мога да проявя този кураж, Абадилах? Ти наистина си толкова страхлив, че не мога да ти се сърдя, дето очакваш и от другите подобна страхливост. Ти наговори много приказки, за да докажеш, че съм християнин — може би защото се страхуваш, че ще се измъкна през някоя задна вратичка. Жалки човече! И по-малко думи щяха да бъдат достатъчни да узнаеш това, което искаш да знаеш. Нека емирът си спести въпроса! Той не е необходим. И без да ме пита, ще дам отговора. Да, аз съм този, за когото Абадилах говори — аз съм Кара Бен Немзи, християнинът.

Меканците бяха очаквали този отговор, но сега, когато дойде, застинаха за няколко мига от изненада. А после се разрази неописуема суматоха. Не съм в състояние да опиша подробностите на следващите две минути, впечатленията се следваха твърде бързо. Видях само още как притиснатите към стените меканци пробиха шпалира на хаддедихните въпреки енергичната им съпротива и със свити юмруци и размахани ножове се втурнаха към мен и как намиращите се при нас хаддедихни стесниха кръга. По един незабавен знак на великия шериф баварди също побързаха да дойдат в моя защита. После сякаш ме обгърна някакъв объркан сън. Между масата биещи се и размахвани крайници, които понякога сякаш се носеха във въздуха, ми се струваше, че съзирам известен брой дейни ръце ревностно да отбиват невидими, но предназначени за мен удари. Един-два пъти през възникнала сред биещите се пролука се мярна разкривеното от злорадство в сатанинска гримаса лице на Гхани и чернобрадият лик на великия шериф, който, неспособен да прекрати битката, примирено очакваше края. Всичко това бе съпровождано от яростен вой, излизащ сякаш от гърлата на стотици изтървани от клетка вълци, а сред него се открояваше един младежки, звънко командващ глас — гласът на Кара Бен Халеф. Това наистина трябва да е сън, защото в един момент ми се стори, че долавям от голяма далечина един крясък, който вече не съдържаше нищо човешко. Беше ми познат. Преди време мюнеджията беше надал в пустинята такъв крясък на върховен страх и ужас, когато бе дошъл на себе си от състоянието на безсъзнание. Само че ние не се намирахме в пустинята, а в селямлъка на великия шериф и мюнеджията не беше тук, а в къщата на „Сукак ел Хаджар“, където заедно с Ханнех чакаше завръщането ни. Така че сега трябва да ме баламосваше някакъв сън. Но ето че отново чух същия крясък, и то много по-близо и по-ясно отпреди. Или това беше само заблуда, понеже данданията около мен може би беше намаляла? Не се наложи дълго да си троша главата с този въпрос, отговорът дойде от само себе си. Гюрюлтията действително беше позатихнала и след кратко време престана напълно като по заповед. Обкръжението, в което се намирах заедно с хаддедихните, се поразхлаби и аз отново получих въздух. Но онова, което сега съгледах, ме изпълни с удивление. Очите на меканците и също на Гхани вече не бяха отправени към мен с израз на омраза, а в тях се четеше парализиращ ужас. Всички гледаха към някаква точка при входа и когато се обърнах в тази посока, видях какво беше предизвикало тяхното вцепенение.

В предната редица на хаддедихните, изпаднала сега в безредие, стоеше една облечена в бяло фигура — Ел Мюнеджи. Защитените от сини очила очи бяха неподвижно отправени към групата, в чиято среда стоях аз. В цялата му външност имаше нещо мъртвешко, предизвикано от пълната му неподвижност и бледнината на лицето, от което се беше отдръпнала всяка капка кръв. Не беше сам. От лявата му страна стоеше една жена, в която веднага разпознах Ханнех, макар че носеше яшмак. Тя държеше с дясната ръка лявата на стареца и му говореше успокоително.

Как се бяха озовали двамата тук? Лесно можех да си обясня връзката на нещата. Когато Кара Бен Халеф се е прибрал вкъщи и уведомил за арестуването ни, е предизвикал сред хаддедихните голяма възбуда. Те се посъветвали и побързали да тръгнат, без да проявят във вълнението си внимание към мюнеджията. Той естествено е разбрал, че се е случило нещо изключително, и е отишъл да се осведоми при Ханнех. От нея научил истината, която силно го развълнувала и породила желанието да ни се притече на помощ и да разобличи Гхани пред целия махкаме.^[21]

Ханнех може би се е опитала да го отклони от намерението, но напразно. Мюнеджията е настоял да тръгне и тъй като тя не е искала да го пусне сам, дошла с него. Трябва да бяха влезли в залата по време речта на Гхани, така че мюнеджията е станал свидетел на последната й част и онова, което я последва. Никой от меканците не го е забелязал, понеже вниманието им беше изцяло насочено към Гхани и мен, а хаддедихните са пропуснали двамата безпрепятствено. Когато меканците се бяха втурнали във фанатичния си бяс като диви животни към мен, страхът за живота ми изтръгнал от него двата крясъка на ужас, които бях чул и които фактически отклониха вниманието на тълпата от мен към него. Първо са го забелязали само най-близо намиращите се меканци, но внезапната поява на „убития“ — една добре известна в Мека фигура, предизвикала такова удивление и ужас, че това в миг се предало на останалите и също на онези, които участвали в битката.

Така сглобих историята и по-късно научих, че точно така се е развила.

Мюнеджията беше дошъл точно навреме. Много се съмнявам дали иначе битката щеше да завърши в наша полза. Но така се отървахме с малко. Освен няколко цицини, които приписвах повече на лактите на хаддедихните, само дрехите ми бяха в безпорядък. Неколцина хаддедихни бяха засегнати от нож, но не опасно, тъй като ударите бяха насочени не към приятелите ми, а към мен. Меканците пък не бяха отнесли никакви същински наранявания, тъй като хаддедихните се бяха отбранявали само с юмруци. Но аз се надявах ударите, които бяха раздали, да се усещат и след седмица. Поне забелязах с тайно задоволство, че неколцина от поборниците за славата на Аллах с болезнени гримаси подхвърлиха на обстойно изследване различни части от тялото си.

Мюнеджията видя, че вече не се намирам в опасност, и сега се появи живец в него. Страните му се зачервиха и повличайки Ханнех за ръката след себе си, той побърза по права линия към мен. Но и стоящите на пътя му меканци също се оживиха, С високи крясъци те се разпръсваха наляво и надясно, търсейки прибежище при своите застанали покрай стените другари. За миг цялата зала се разчисти и бе възстановено изходното положение преди битката, с единствената разлика, че обладани от страх, баварди също се бяха измъкнали в най-отдалечения ъгъл. Най-различни възклици на ужас се носеха из залата, от които можеше да те напуши смях, ако положението не беше толкова сериозно.

— Хаял, хаял! (Призрак, призрак!) Аллах да ни закриля от деветоопашатия Шейтан! Духът на убития се яви! Дойде да отмъсти на своя убиец. Аллах ни’ал ел келб! (Аллах да погуби кучето!) Гледайте, вече го сграбчи, ей сегичка ще го разкъса. Аллах, Аллах! Ашхаду ан ла илаха илла ’ллах! (Засвидетелствам, че няма друг бог освен Аллах!)

Мнимият дух наистина се бе хвърлил с разперени ръце към мен, но не, разбира се, за да ме разкъса, както погрешно сметнаха суеверните меканци. И със стигането при мен силата го напусна. Обгръщайки здраво ръце около мен, той се смъкна полека на колене, а от устата му излязоха, прекъсвани от хлипове, но въпреки това ясно доловими и до най-отдалеченото кътче във внезапно настъпилата тишина, думите:

— О, Аллах, Аллах!… Ти си жив… не си мъртъв…! И ти… ти… си християнин!… О, Аллах, благодаря ти хилядократно!… Сега всичко… всичко е наред!

Много добре разбрах какво искаше да каже мюнеджията с това. Както вече намекнах, прогледналият слепец водеше тежка битка в своята душевност. Нещо с всички фибри го теглеше към християнството, което беше отрекъл и предал. И той може би отдавна щеше да се е решил да извърши последната крачка назад, ако не бе моето мнимо ислямско изповедничество — последната задръжка, която го спираше да последва своето убеждение. Сега тя също бе отпаднала и ето кое го правеше толкова щастлив.

И великият шериф като останалите меканци бе следил развоя на събитията със смесица на удивление и ужас. Той, наистина, беше с по-малко предразсъдъци от другите, но внезапната поява на убития, според твърдението на Гхани, за миг го уплаши. Но сега любопитството надделя над ужаса. Той се спусна чевръсто по стъпалата и извика възбудено:

— Машаллах! Случват се знамения и чудеса! Ефенди, кажи ми буден ли съм, или сънувам! Този мъж, който лежи в обятията ти, мюнеджията ли е, или само си прилича с него? Почти не мога да повярвам, че е той. Та нали бил мъртъв, трябва да е мъртъв!

— Емир, по-добре попитай самия мюнеджи! Или още по-добре, питай Абадилах! Нали бил видял със собствените си очи как сме убили Ел Мюнеджи и дори се закле в Аллах и Пророка.

— Аллах, Аллах! Да, той го стори! Ефенди, съвсем се обърках, вече не зная какво да мисля и говоря. Къде е Абадилах? Той трябва да ми разясни нещата!

Въпросът на великия шериф за Абадилах беше основателен, защото той вече не беше на досегашното си място. Когато съгледа „мъртвия“, по лицето му плъзна смъртна бледнина и револверът изпадна от ръката му. Хитрецът Халеф забеляза това и вдигна оръжието, но не го сложи на масичката при останалите, а грижливо го затъкна в собствения си пояс. С всяка крачка на мюнеджията към нас Гхани все повече се бе отдръпвал и сега стоеше в ъгъла при баварди и гледаше като отсъстващ духом към нас. Великият шериф го потърси с очи и му извика, когато го забеляза:

— Абадилах, ела тук и ми обясни как е възможно убитият да е още жив и съдейки по вида му, в добро здраве!

— Вайхи Аллах! (Опазил Аллах!) Аз да дойда? В името на Аллах, Пророка и всички свети халифи! Няма да го сторя, не можеш да искаш такова нещо от мен! Това не е мюнеджията. Той е мъртъв, трябва да е мъртъв. Това е неговият дух… неговият дух…

За да разбере следващото, нека читателят си припомни, че Гхани беше убеден, че неговият „повереник“ е мъртъв, умрял от глад и жажда в палещия пясък на пустинята. Към това се добавяше и суеверието, от което и Гхани, въпреки високото си образование, притежаваше голяма мяра, както се видя от събитията при Бир Хилу. Ето как не се учудих, че Абадилах, тоя закоравял грешник, изгуби при появата на мюнеджията цялата си наглост и се превърна в ръцете му във восък, от който онзи можеше да моделира каквото си поиска.

При последните думи на Гхани „призракът“ се беше вдигнал от земята и сега вървеше с бавни крачки към него. При неговото приближаване оня се измъкна ужасен назад и се скри зад баварди. Но и те не проявиха повече кураж от него, а се разбягаха с крясъци на две страни, когато „призракът“ стигна на пет крачки от тях. Така Гхани отново остана без прикритие. Треперейки от страх, той разпери отбранително пръсти и удари пак на бяг покрай стената с постоянно обърнато към мюнеджията лице. Но онзи го следваше достатъчно бързо и не го изпускаше от очи. Последното обстоятелство още повече увеличи страха на Гхани, който смяташе мюнеджията за напълно сляп. Как можеше да го следва крачка по крачка, след като не го виждаше? Това беше необяснимо, нереално, свръхестествено.

Гхани може би щеше да продължи отстъпването си околовръст целия селямлък, ако внезапно не беше насилствено спрян. Тъкмо се измушваше покрай вратата, от която бе влязъл великият шериф, когато бе хванат и задържан от стоящите там на пост двама хаддедихни. Всички вайкания и дърпания не помогнаха нищо на страхливеца, ръцете на хаддедихните бяха като от желязо. И мюнеджията беше вече пред него. От ужас Гхани падна на колене и затрепери.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ето го отново тук, призракът. Пуснете ме, моля ви в името на милосърдието на Аллах, пуснете ме! Нима не виждате, че това е хаял, призрак? Мюнеджията беше сляп, напълно сляп, а тоя призрак вижда и не ме изпуска из очи. О, Аллах, Аллах, пуснете ме, пуснете ме!

Хаддедихните, разбира се, не му изпълниха волята, а го задържаха още по-здраво. Великият шериф и меканците следяха хода на събитията с голяма напрегнатост. Всички знаеха зависимостта, в която мюнеджията се бе намирал от Гхани, и толкова по-необяснима им се виждаше сега сцената, на която ставаха свидетели. Що за странни неща се бяха случили по време на пътуването, та богатият, могъщ и горд Абадилах да трепери така пред своя повереник?

Мюнеджията сега изрече първата си дума към Гхани.

— Чуй ме, Абадилах! Днес ти говоря за последен път! И изисквам от теб пълната истина, чуваш ли, пълната истина! Ще я кажеш ли?

— Да, ще я кажа. Ама не ме гледай! Не мога да понасям очите ти. Отмести ги!

— Няма да отклоня очи от теб, докато не свърша. Кажи, Абадилах, кой открадна Канс ел А’дха от Мешхед Али?

— Аз го откраднах, аз самият.

— Защо?

— Защото исках по тоя начин да стана най-богатият мъж в Мека.

— Кой застреля двайсетимата аскери, придружители на този персиец, Кхутаб ага?

— Бени кхалид.

— И кой още? Казвай бързо!

Мюнеджията пристъпи една крачка по-близо и вдигна ръка. Създаде се впечатление, сякаш иска да го удари. Гхани се сви още повече и побърза да отговори:

— Казвам, казвам! Аз им помогнах и също моят син Бен Абадилах и тримата ми придружници.

— Абадилах, кой уби сина ти и тримата меканци? Този чуждоземен ефенди или някой от тези хаддедихни?

Не му се искаше на Гхани да отговори. Ясно си личеше. Но мюнеджията само трябваше да даде вид, че пристъпва към него, за да го тласне смъртният страх към признание.

— Не, не бяха те. Бени лам го сториха.

— Защо го сториха?

— Защото имаха кръвно отмъщение към тях. Моите придружители бяха извършили убийство на мъже от бени лам, за да ги ограбят.

— Чуваш ли, о, емир? Чухте ли го, жители на Свещения град? Кара Бен Немзи и хаддедихните нямат вина за смъртта на неговия син. А сега още един последен въпрос към теб, след което си свободен и те предоставям на наказанието на Аллах. Кой ме изостави в пустинята с вързани ръце и крака, за да чезна окаяно от глад и жажда и стана плячка на чакалите в пустинята?

Гхани не даваше отговорите си така бързо и гладко, както могат да се четат на хартията, а съпротивяващо и със запъване. Видът му почти вече не приличаше на човешки. Очите му се бяха налели с кръв, а по челото беше избила едра студена пот. Извиваше се и се гърчеше в ръцете на хаддедихните като змиорка, но не можеше да се освободи, а погледът на мюнеджията го държеше неумолимо в своя власт. Ето как беше принуден да отговори и на последния въпрос, не можеше да постъпи другояче, макар бесът да го задушаваше. С неописуема ярост изрева отговора:

— Аз го сторих, за да не можеш да ме издадеш в Мека.

— Чу ли, о, емир? Чухте ли го, жители на Мека? — повтори мюнеджията раншните си думи. — Абадилах сне своето обвинение срещу Кара Бен Немзи и хаддедихните… Абадилах току-що оттегли с признанието си своето обвинение. Сега идвам аз наред с това, което дължа на този мъж и неговите хаддедихни. Аз отдавна вече нямаше да съм жив, ако той не беше ме спасил. Два пъти ме избави от ужасна смърт в пустинята, на която неспасяемо щях да стана жертва, ако Аллах не беше го проводил по моя път. А сега короната на неговото дело! Всички вие ме познавате от дълги години и знаете, че Аллах ме наказа със слепота. Но ето че дойде този мъж и ми върна светлината на очите, направи ме отново зрящ. Да, аз те виждам ясно, о, емир, виждам и различавам всеки от тези мъже, присъстващи на това махкаме. И това го дължа на този мъж, когото вие едва не убихте заради думите на един недостоен човек, почитан и обичан като благодетел преди време и от мен. Да, аз му дължа не само своя живот и светлината на очите си, но и нещо повече, безкрайно повече. Не мога да ви го обясня, пък и вие няма да го разберете. Този, когото мразите и мислите, че можете да прокълнете като шейтан, е моят ангел, а тоя мизерник, когото някога обичах като добър джин, когото Аллах изпратил от небето за мое спасение, в действителност е постъпвал като дявол. Това е чистата истина и аз се заклевам в светлината на моите очи, която толкова незаслужено ми бе върната, и в онази друга светлина, която се надявам един ден да мога да видя… светлината на блажеността в рая.

По даден знак на мюнеджията хаддедихните, държащи здраво Гхани, махнаха ръце от него. С въздишка на неизразимо облекчение оня се надигна и се завлече в едно кьоше, където отново се сниши. Не обърна внимание, че стоящите пред него се отдръпнаха като от чумав. Ужасът от последния час го беше изчерпил. Захлупи лице в шепи и замря в това положение.

Нечуваното признание на уважавания, тачен от всички Гхани и думите на мюнеджията бяха оказали изключително голямо въздействие върху меканците. Преградата на суеверието, издигната от страха пред „призрака“, падна и мюнеджията в миг се превърна в център на кряскаща и държаща се като луда от удивление тълпа. Хаддедихните спокойно допуснаха меканците да пробият шпалира и да се спуснат към мюнеджията. Само се погрижиха никой да не може да напусне тайно залата. За мен вече никой не мислеше, също така малко и за персиеца, и ако поискахме, сега можехме да се отдалечим, без някой да ни попречи. На никого не хрумваше да се усъмни в думите на мюнеджията, както и навярно всеки бе убеден във вината на Гхани. Поне отвсякъде чувах думи на погнуса, относно чиято сила и яснота едва ли можеше да се желае нещо повече.

Обратът на нещата трябва най-мъчително да бе засегнал великия шериф. Макар и още от самото начало да бях смятал толкова често повтаряното „аз съм любимецът на великия шериф“ за голо самохвалство, все пак приемах, че Гхани има тесни лични взаимоотношения с върховния повелител на Мека. Разкритията, посрамващи един шериф, който се е радвал на високо уважение и при това произхождаше от знатна фамилия, трябваше да бъдат двойно по-неприятни за великия шериф, понеже хвърляха сянка върху шерифата и цялата фамилия, с която бе свързан с тесни родствени връзки. Аз смятах Аюн ер Рафик за достатъчно справедлив, наистина, че когато се касае за истинско престъпление, няма да се ръководи от никакви съображения, но, от друга страна, за мен не можеше да остане скрито също, че едва ли ще изпитва особена симпатия към тези, които му бяха стоварили на главата този мъчителен дълг. Той трябва да изпитваше тиха ярост към нас и вероятно си пожелаваше да му се джендемосаме от очите. Това, разбира се, не можеше да ме обезпокои. Напротив, смятах, че притежавам средство, което да превърне недоволството му в благодарност и бях твърдо решен да го употребя още днес — естествено така, че Гхани нищо да не научи. Оня понастоящем правеше, наистина, впечатление на напълно сломен човек, но бях убеден, че дяволът в него скоро отново ще се прояви. Във всеки случай днешните събития нямаше да го възпрат да осъществи мерзките си планове, и то с още по-голяма упоритост. Абадилах беше станал нетърпим в Мека, с репутацията му беше свършено. Можеше веднага да напусне града и никой нямаше да го е еня за него. Имаше само едно средство да си възвърне изгубената чест и аз ни най-малко не се съмнявах, че сега Гхани повече от всякога ще прибегне към най-крайни мерки. Добереше ли се веднъж до властта, никой вече нямаше да пита за миналото му, а и да се намереше такъв, той щеше да притежава средства да утвърди положението си и да накара бъбривите уста да замлъкнат.

Аюн ер рафик все още стоеше при нас, откъдето с напрегнатост и затаен дъх бе следил вълнуващата сцена между Гхани и мюнеджията. Беше слисан извън всяка мяра и не беше по силите му да скрие изненадата си, защото след гореизложеното не се и съмнявах, че смяташе Гхани за виновен. Той беше достатъчно добър познавач на хората. От друга страна, по понятни причини не можеше да възбуди процес срещу разобличения лъжец, без да е повдигнато официално обвинение срещу него, а това беше все пак наша, не негова работа. Ето как в крайна сметка направи най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, а именно… нищо. Просто се впусна като останалите във възгласи на смайване и удивление.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Кой би го помислил? Ефенди, защо веднага не ми каза всичко това?

Тъй като този въпрос беше отправен към мен, отговорих:

— Емир, ти нямаше да повярваш нито дума, нещо повече, нямаше да ми позволиш да се изкажа! Не нарече ли моя приятел, шейха на хаддедихните, дели, побъркан, само защото обърна обвинението и назова Абадилах убиец?

— В името на Пророка, ти си прав! Но имай предвид, че аз всъщност още не знам как се е случило всичко. Ще имаш ли добрината да ми разкажеш хода на събитията?

При думата „разкажеш“ Халеф, който говореше със своята Ханнех, радостно се обърна и ми хвърли умолителен поглед. Разказване! Та нали това му беше любимото занимание! И то чак пред великия шериф! Не можех да бъда толкова жесток да отблъсна неговата няма молба и ето защо казах на великия шериф:

— Емир, разбирам, че имаш желанието всичко да научиш. Но позволи да натоваря със задачата на разказването шейха на хаддедихните. Той е много по-добър разказвач от мен и ще изпълни задачата си за твое задоволство.

Емирът кимна в знак на съгласие и заповяда на един слуга да ни донесе възглавници. Очевидно вече не гледаше на нас като на обвиняеми, иначе едва ли щеше да ни създава такива удобства. Той самият зае мястото си на дивана, а ние се настанихме на възглавниците. Като казвам „ние“, имам предвид мюнеджията, персиеца, Ханнех и себе си. Кара Бен Халеф остана прав, тъй като се смяташе отговорен за реда в залата. Халеф също не седна, за да може да бъде виждан от всички. При меканците наоколо бързо се заговори, че ще бъдат разказвани събитията от пустинята, и скоро се възцари пълна тишина. Всичко това вече не създаваше впечатление за махкаме, съдебно заседание, а за истикбал, тържествен прием, който някой княз дава на своите подчинени. Никой не обръщаше внимание на все още клечещия в своя ъгъл Гхани.

И сега Халеф започна с важна физиономия своята реч. Едва ли е необходимо да уверявам, че това, което сега чухме, беше шедьовър на разказваческото изкуство. Честта да блесне пред великия шериф в своята светлина, и на това отгоре пред Ханнех, го изпълни с такова задоволство и радост, че му се щеше да представи най-доброто от всичките ни дела, като започне от времето, когато го бях наел — още беден бедави — за слуга. Но се овладя. По изключение говореше само обективно, разбира се, по цветистия начин на Ориента. И направи нещо, което досега не беше вършил — поставяше по възможност себе си в сянка и оставаше цялата светлина да пада върху моята особа. Превърна ме в някакво непонятно, надарено с удивителни сили и способности същество, което не е подчинено на законите, отнасящи се за обикновения смъртен, същество, което никаква болест, да, дори смъртта не може да обяви за своя плячка, ако дръзне да предяви претенции за него. Че това издигащо се над всички понятия същество притежаваше най-прекрасните и идеални качества на сърцето, се разбира от само себе си. Много добре осъзнавах какво целеше Халеф. Той беше дипломат и искаше по заобиколен начин да подскаже на меканците какво нечувано престъпление и какъв крещящ до небето грях ще извършат, ако и по-нататък проявят желание да ми създават мъчнотии по пътя. И мисля, добре постигна целта си. Поне вече не виждах някой меканец да ми отправя враждебен поглед.

Че на хаджията му костваше голяма вътрешна борба да пали пред моята икона целия тамян, който обикновено кадеше за себе си, никой не можеше да разбере така добре като мен. Много вероятно се утешаваше с мисълта, че колкото по-ярко кара да грее моето слънце, толкова по-сияен щеше да е и блясъкът, който би трябвало да падне върху него и неговите хаддедихни. И не се заблуждаваше. Стрелките на часовника се придвижваха все по-напред, ала никой от затаилите дъх слушатели не го забелязваше, никой не осъзнаваше късния вечерен час, толкова добре разказваше хаджията. Когато стигна до мястото, където си бяхме получили обратно Канс ел А’дха от бени кхалид, беше прекъснат от великия шериф:

— Позволи да задам един въпрос, шейх Хаджи Халеф. Къде се намира сега Канс ел А’дха?

— В нашето жилище, добре съхранявано и пазено.

Тогава Аюн ер рафик се обърна с лека усмивка към персиеца:

— Какво ще направиш, Кхутаб ага, ако предявя претенции към съкровището и си го доставя чрез моите баварди?

Баш насир погледна спокойно питащия в усмихнатото лице и каза:

— Няма да го сториш, емир! А и да го сториш, няма да ме направиш нещастен. Вярно, няма да мога да се покажа повече в родината си, но въпреки това ще имам утеха. Защото намерих нещо, което стократно, да, хилядократно ще ми замени родината. За него ще се държа здраво и знам, че не може да ми бъде изтръгнато.

При тези думи един светнал поглед прелетя към мен. Добре разбрах какво искаше да каже и мисля, великият шериф също разбра. Усмивката беше изчезнала от лицето му и известно време той гледа мълчаливо пред себе си, сякаш точно този отговор беше очаквал от персиеца.

А Халеф разказваше ли, разказваше. Когато стигна до избиването на аскерите, в което бяха взели участие и меканците, слушателите изразиха възмущение, но когато описа как жестоко се беше отнесъл убиецът към слепеца, когото сме намерили вързан и близо до безумието в пясъчната пустиня, възмущението им вече не можеше да се обуздае:

— Шу ханда! (Пфу!) Аллах йил ’ан ел абрас! (Аллах да прокълне прокажения!) Аллах ин’ал ел келб! (Аллах да погуби кучето!) — сипеха се проклятията като град върху Гхани.

Едва когато Халеф картинно разказа как мюнеджията се върнал в съзнание и как на мен, „най-прочутия хеким на Запада“, се удало стъпка по стъпка да му върна зрението, онзи се пробуди от замаяността, която го бе държала досега в оковите си. Свали ръцете, с които покриваше лицето си, и дума не пропускаше от разказа. Забелязах го добре, въпреки че държеше очите си затворени. От играта на лицевите мускули можеше да се види, че следеше нещата с напрегнато внимание. Това, което слушаше, го изпълваше с удивление. Ако работата стоеше така, както разказваше хаджията, то тогава всичко се беше случило по естествен път, нямаше нищо неземно във внезапната поява на мюнеджията и той напразно се беше уплашил от него. Щом старият не беше дух, а човек от плът и кръв, тогава още нищо не беше изгубено. Срещу призраци нищо не може да се постигне, но пък толкова повече срещу хора. Такива мисли може би минаваха през главата на Гхани. Той опитваше да ги прикрие, но не беше необходимо да си голям психолог, за да отгатнеш какво ставаше в него.

Когато свърши, Халеф плъзна очи с безкрайно самочувствие из залата. Очевидно беше сигурен в ефекта от своята реч и очакваше шумно изразяване на одобрението, което можеше да се прочете по лицата на неговите слушатели. Но не се стигна дотам. При последната дума на хаджията Гхани беше скочил и преди някой да е успял да вземе думата, извика в залата:

— Я киллет ел акл! (О, каква глупост!) Я ксиб, на немиме! (О, лъжа, о, клеветничество!) Не вярвайте, мъже, всичко от първата до последната дума е измислено. Тези кучета са си наумили да ме погубят. Също мюнеджията още от самото начало се възправи заедно с тия лъжци против мен, неговия благодетел! Нима ще дарите тоя гяур, тоя осквернител на светилището, и тия крастави кучета с повече доверие от мен, един любимец на Аллах и неговия пророк, един шериф…

— Ускут, на маскин! (Мълчи, нещастнико!) — Великият шериф беше скочил и го гледаше с пламтящи очи. — За кухи глави, в чиято вътрешност има пясък вместо мозък, ли ни смяташ, та мислиш, че ще ти повярваме? Твоите думи са за нашите уши като следата на някоя птица в пясъка, която пустинният вятър отвява. Аллах знае, че по-скоро бих счел за възможно сриването на Бейт Аллах, отколкото да се случат нещата, които днес чух. А че един шериф…

— Аллах, Аллах — прекъсна го с крясък Гхани. — Емир, заклевам се в Аллах и всички свети халифи, заклевам се в брадата на Пророка и във всичко, което е свято за мен, че казах истината. Ама тези кучи синове така извъртяха всичко…

— Ваккиф! (Стой!) Не казвай нито дума повече, Абадилах! Знаеш ли какво стори? Ти току-що даде една лъжлива клетва!… ’Аиб алек! (Позор за теб!) Истагхфир Аллах (Нека Аллах ти прости), аз не мога. Но ти срамно измами моите очаквания, като омърси с нечистотии сана на шерифите. А това заслужава най-строго наказание. Махни се от очите ми! Ще разпоредя името ти да бъде заличено от книгата на шерифите. Върви си!

Великият шериф беше говорил с истинска възбуда и поради това може би се бе отнесъл към Гхани малко по-строго, отколкото бе възнамерявал. Това трябва да бе почувствал и неговият придружител, шерифът, който бе влязъл заедно с него, но досега бе играл само пасивната роля на зрител, защото се застъпи за Гхани:

— Аллах на югада! (Да пази Аллах!) Емир, ти искаш да отблъснеш един мъж, който ти е служил вярно, заради друг, който, дори всичко да е истина, каквото днес се говори за него, все пак е само един християнин?

— Ти се лъжеш. Не заради християнина прогонвам Абадилах, а защото той опозори Аллах и неговия Пророк. Спомняш ли си какво заяви в обвинението си срещу тези мъже? Той каза, че със собствените си очи е видял как мюнеджията бил убит от тях. И потвърди това невярно твърдение с клетва в Аллах и брадата на Пророка. Питам те кога е било чувано от един шериф такова заслужаващо проклятие светотатство? Или може би си на мнение, че когато става въпрос за християнин, свещената клетва не е валидна и поради това не може да става въпрос за клетвонарушение? Такова схващане аз наистина не споделям. Не искам да знам повече за Абадилах, защото охули Аллах, а не заради християнина. Да си върви! Или ти ще поискаш, емир, да повдигнеш обвинение срещу него заради поведението му спрямо вас и Ел Мюнеджи?

Тъй като тези думи бяха отправени към мен, отговорих отрицателно:

— Не, емир! На нас този човек, като изключим персиеца, не успя да нанесе истински вреди. Поради това ние се отказваме от наказанието му. Единственият, който би могъл да поиска такова заради убийството на аскерите, Кхутаб ага, още в пустинята предостави наказанието в ръцете на една висша сила. Тя ще го осъди!

Видях колко добре откликна този отговор на желанието на великия шериф. За него сигурно щеше да е извънредно мъчително да води процес срещу един шериф. А така можеше да си помисли: „Където няма тъжител, няма и съдия.“ И поне що се отнася до съдебната страна, можеше да остави нещата на мира.

Не така стоеше работата с Гхани. Той видя, че ролята му пред великия шериф е изиграна, и това го доведе до такава ярост, че изостави всяка сдържаност. Истинската му природа излезе наяве. Ако напоследък беше самата покорност, то сега неговата реч изобилстваше от вулгарни изрази и оскърбления.

— Келб хамир! (Пияно куче!) Значи предоставяте наказанието ми на някаква висша сила, а? И на коя пък? Да не би на вашата капеща от благост любов, в която не вярвам и на която се присмивам? Дръжте се здраво за вашата любов, както аз няма да се отрека от моята омраза! И накрая ще видим коя от двете сили е висша и кой в крайна сметка ще завоюва победа — вие с вашата смахната любов или аз с моята омраза!

Тая арогантност все пак ме ядоса.

— Не хули любовта! Веднъж вече ти казах в пустинята, че присмехът ти много скоро ще секне и ще се обърне на противното. Ти тогава не повярва на думите ми. Но колко бързо, колко страшно бързо се сбъднаха те! Днес те предупреждавам за втори, може би за последен път. Не прогонвай любовта от сърцето си! Прогонена, тя би могла да си смени името и да се прояви пред теб като Божие наказание… През целия си живот ти си считал само две неща, достойни за любов — твоя син и парите, богатството. И не само си ги обичал, а направо си ги обожавал. За всичко друго си имал не сърце, а само презрение и омраза. Тогава дойде Божието наказание. Единият езически храм беше разрушен, твоят син, твоят кумир ти беше отнет. Нека смъртта на сина ти ти послужи за предупреждение! И не предизвиквай Божието наказание! Защото, когато рухне вторият езически храм, който си изградил на златото, на мамона — а той скоро ще се срине, можеш да бъдеш уверен в това, — ще те погребе внезапно и безмилостно под своите развалини.

Ако някой ме запиташе защо употребих точно тези думи, нямаше да мога да му дам отговор. Имах усещането, сякаш ми бяха сложени на езика. Не аз ги изговорих, а те сами излязоха от мен. В момента не подозирах, че заключителната част на думите ми, речени повече образно, съдържат едно предсказание, което буквално щеше да се изпълни.

Ако наистина се бях надявал, че приказките ми ще окажат някакво въздействие върху Гхани, веднага щях да се убедя в противното. Абадилах избухна в подигравателен смях и отвърна:

— Йил’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) Хубаво приказваш, почти като някой хатиб^[22]. Жалко само, че думите ти са изгубени за мен. Напротив, сега още повече ми се повдига от твоята любов. Аллах да ме предпази от жалката картина, която представлява твоята любов! Та така значи, когато твоята несравнима любов не стига до победа, си показва опаката страна и се превръща в Божие наказание. Ами защо веднага не я наречеш с истинското й име? Една любов, която наказва, вече не е любов, а омраза, нищо друго. Махай се с твоята любов! Аз хваля само моята омраза. Тя още от самото начало си показа зъбите. И всеки знае какво да мисли за нея. А твоята привидна любов е…

Невъзможно ми е да възпроизведа последвалото светотатство. Като свърши, Гхани ме погледна предизвикателно, сякаш чакаше моя отговор. Понеже такъв не последва, той се изплю по недвусмислен начин, махна презрително с ръка и след един повече подигравателен отколкото почтителен поклон пред великия шериф закрачи към изхода с горда стойка и високо вдигната глава. Стоящите там хаддедихни охотно му направиха път.

Гледах със смесени чувства след него. Въпреки всичко ми беше жал за него. Колко можеше да постигне този високообразован мъж, ако се беше научил да обуздава своите страсти! Колко снизходителен бях към него в пустинята, за да го накарам да се вглъби в себе си и да започне нов живот, твърде снизходителен! Всичко напразно! Безполезно хвърлен труд! Трябваше да го причисля към изгубените души. Или все пак можеше да бъде спасен? Не знаех как, наистина, но може би… може би…

По време на последната сцена меканците се бяха държали доста спокойно. Повечето от тях вероятно бяха считали Гхани за светец и въздействието от сринатия преди малко олтар, който му бяха съградили, трябва да е било съкрушително. Това можеше да ми е само приятно. Колкото по-големи бяха унижението и яростта, изпълващи ги заради Гхани, толкова по-лесно щяха да се примирят после с мисълта, че един християнин се е осмелил да пристъпи в най-свещения град на исляма. Ако това примирително настроение напоследък бе заемало все повече и повече място, то сигурно се увеличи още повече от думите, с които великият шериф закри сега махкаме:

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Днес той ни накара да изживеем удивителни неща, за които никой от нас не беше и сънувал. Един християнин дръзна да пристъпи не само в Свещената територия, но и в самия Свещен град — едно нечувано деяние! Може би трябваше да му се разгневя и да го накажа строго, но не мога. Защото на този християнин трябва да благодарим, че днес бе смъкната маската от лицето на един недостоен лицемер. И този насрани е оказал големи благодеяния на един мъж, когото всички ние обичаме и уважаваме. Към това се добавя още, че аз лично дължа голяма благодарност на Кара Бен Немзи… Ти се учудваш, ефенди? Не можеш да се сетиш за какво? И все пак на теб дължа, че преди години бях освободен от голяма грижа. Знаеш, че ми е известна твоята преживелица с бедуините шерарат. Но знаеш ли също, че в продължение на много години шерарат бяха най-опасните разбойници на пустинята? От времето на разбойника Са’ад поклонническите кервани от Дамаск не са страдали от никое племе така, както от шерарат. Имената Абу ел Гхадаб и Абу ед Дем бяха ужасът на пустинята. Моята ръка достига далеч, ала територията на шерарат беше твърде отдалечена и почти се измъкваше от моята власт. Тогава се появи ти, ефенди, и шерарат бяха ударени по главата по такъв начин, че и досега не могат да се съвземат от поражението. Така ти ми сне една голяма грижа. Мога ли при това положение да ти причиня зло? Не, ефенди, остани в Мека, докато ти харесва! Гледай на себе си и твоите придружители като на мои гости! Горко на онзи, който ви оскърби! Ще приема оскърблението като обида, нанесена лично на мен, княза. Желая това съдебно решение да стане достояние на хората, за да му оказват и другите граждани необходимото внимание. Лелеткум са5 иде! (Благословена да е нощта ви!) Ла илаха илла ’ллах, ве Мохамед расулу ’ллах! (Няма друг бог освен Аллах, а Мохамед е негов пророк).

— Ла илаха илла ’ллах, ве Мохамед расулу ’ллах — прозвуча отговорът от стотици гърла, после меканците се стекоха към изхода.

Чутото и видяното днес даваше за дълго материал за разговор и на другия ден, знаех това, по всички улици и пазари щеше да се говори за днешното махкаме и за дръзкия насрани от Алмания. Всъщност това никак не ми беше приятно, защото с моето несмутимо битие отсега нататък беше свършено. Но, от друга страна, хранех такова голямо доверие в думите на великия шериф, че се надявах да бъда предпазен от истински оскърбления. И това го дължах отчасти на едно по-раншно преживяване. Често в моя богат на събития живот съм стигал до познание, че неща, които са ми изглеждали от малко или даже никакво значение, са проявявали своето въздействие чак след години. Така и днес. Навремето, когато се срещнах с шерарат, не ми се и присънваше, че тази среща, от която никак не бях доволен, понеже беше коствала живота на близо двеста души, ще ми бъде един ден от полза. А изявлението на емира, че с това е била възстановена сигурността на керванския път, ме примири донейде с тогавашната кървава баня, на която за съжаление не можах да попреча, но моята съвест въпреки това още дълго ми бе отправяла упреци, понеже се считах за непосредствен причинител.

Емирът слезе по стъпалата при нас, за да ни подаде ръка за сбогуване. Сега сметнах, че е настъпил подходящият миг да направя своето известие. Попитах го дали може да ми отдели още четвърт час, тъй като се касае за строго поверителна работа. Емирът ме погледна първо учудено, но после поклати глава в знак на съгласие. Преди това се погрижих Ханнех, мюнеджията и персиецът да бъдат отведени до дома под достатъчен съпровод. Останалите хаддедихни трябваше да чакат в двора на палата под заповедите на Омар Бен Садек нашето връщане. Едва тогава последвах с Халеф и сина му, който заслужаваше голяма похвала, великия шериф до неговите покои. Бяха поднесени лули и великолепно ухаеща мока, а след това се уверих, че действително сме сами и няма да бъдем подслушвани. Тази предпазна мярка беше необходима, защото един неканен свидетел можеше да погуби всичко. Какво говорихме и какъв бе крайният резултат, мога да пропусна, тъй като това и бездруго няма да е трудно да се отгатне от последвалите събития. Но когато оставихме лулите и се надигнахме, планираният четвърт час се беше превърнал в кажи-речи цял и когато прекосихме селямлъка, часовникът показваше полунощ.

Великият шериф ни придружи до двора. Лицето му беше силно пребледняло, но в ъгълчетата на устата бе залегнал израз на желязна решителност. Той се сбогува приятелски, сърдечно с нас и стисна на всеки от трима ни ръката. После помаха на хаддедихните, които му бяха вдъхнали голямо уважение, с едно дружелюбно „Ма’а Аллах (Аллах да ви съпровожда)“ и се отправи обратно към покоите си.