Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (10)

Девета глава
Големия хадж

Вестта за нощните събития пробяга на сутринта из града като по огнепроводен шнур и предизвика огромна сензация. Приятелите на великия шериф ликуваха, а някои високопоставени личности с не особено чиста съвест се стягаха за заминаване. Но не стигаха дотам, а един след друг изчезваха в подземните тъмници на цитаделата. Това естествено увеличи ужаса на онези, които се чувстваха гузни, и те бързаха да уверят великия шериф в своята неизменна преданост. Впрочем той се прояви като умен държавник, толкова повече че го бях посъветвал да процедира с възможно най-голяма снизходителност. След няколко дни арестуваните бяха отново пуснати на свобода. Преживеният страх и неочакваната милост на великия шериф — бяха се подготвили за най-лошото, най-малкото за конфискация на имота им — допринесоха своето и те бързо се превърнаха от врагове в приятели, на чиято преданост за в бъдеще можеше да разчита.

Не толкова леко се отърваха бени себид. Аз използвах, както вече споменах, влиянието си при великия шериф наказанието им да бъде по-поносимо. Пашата прояви по-малка склонност, наистина, да се вслуша в моите предложения, отколкото се бях надявал, но съвместно с доводите на емира все пак постигнах доста снизходителна присъда за бени себид. Те щяха да престоят един месец в затвора, след което можеха да се върнат в своите шатри, но без да получат обратно животните си. Бях сторил за тях каквото можах, но ни най-малко не се съмнявах, че те гледаха на мен като на смъртен враг. Горко ми, ако им паднех някога в ръцете! Но от тях нямаше защо да се страхувам, тъй като при всички случаи щях да бъда отдалечен на много мили от Мека, когато ги пуснеха от тъмницата.

Гхани беше осъден на доживотен затвор и отнемане на цялото имущество. Аз още на утрото след пленяването на враговете отидох в молитвената къщичка и подхвърлих на обстойно проучване червените килими. Установих, както бях очаквал, че и те като синия се състоят от две постелки. Между тях бяха пришити голям брой банкноти, представляващи значително състояние. Докато държах парите в ръка и размишлявах какво да правя с тях, ме осени една идея. По вина на Гхани бяха намерили смъртта си двайсетимата аскери на персиеца, а семействата им бяха изгубили своя поддръжник. Следователно нямаше да извърша неправда, ако връчех парите на персиеца, за да ги разпредели между техните близки. При всички случаи сумата щеше да бъде по-добре употребена, отколкото ако изтечеше в бездънните джобове на пашата. Но проявих благоразумието да съобщя находката на великия шериф и да го помоля за одобрение на моя план. Направих го, в случай че по някакъв начин се разчуеше за наличието на парите и се нуждая от подкрепата на емира срещу претенциите на пашата. Той усмихнато удовлетвори молбата ми и аз предадох сумата на персиеца, който я прие силно зарадван. Надявах се парите да донесат благоденствие.

От планираното отпътуване засега нищо не излизаше, макар Вернилов да напираше. Следваха покана след покана, които не можехме да отблъснем. А и дори да имах желание, нищо нямаше да мога да сторя — най-вече заради Халеф и неговите доблестни хаддедихни, на които влияеха много благотворно буквално валящите върху тях почести. Великият шериф се разсипваше от покани и подаръци. Изхождаше от мисълта, че нямаше да е вече жив, което наистина си беше вярно, ако Аллах не ни бе изпратил за неговото спасение. Особено го беше пленил нашият Кара Бен Халеф. Харесваше му неговата младежки свежа, но целеосъзната сила. Много му се искаше да го задържи при себе си в Мека. Едва ли е необходимо да казвам, че чрез официалното отличие, което присъди на Кара, си спечели особените симпатии на Халеф, чиято радост намери своето слънчево отражение върху лика на „най-чаровната от всички чародейки на женските шатри“.

Така минаха четиринайсет дена, през които поклонническите шествия пристигаха във все по-голям брой. Сега, макар същинският поклоннически месец, Дху’д Хадж, още да не бе настъпил, градът вече приличаше на пчелен кошер. Аз използвах дните на принудително наложеното свободно време основно за да задълбочавам моята студия върху исляма.

Сред поклонниците от различните народности, стичащи се ежедневно в града, най-много привличаха вниманието ми тези от Ява. По външност и поведение те много приличат на японците. Имат същия практичен усет и приспособяваща се способност и проявяват бързо разбиране към новата идея, носеща подобрение. В това отношение те стоят в противоречие с повечето народи на исляма, чието упорито придържане към старото е основното препятствие за техния прогрес. Но докато японецът е взел англичанина за пример, яваецът се мъчи да се преобрази на арабин. Първото, което прави при пристигането си в Мека, е да се облече в обичайната местна носия, която, между другото казано, никак не му стои добре. И трябва да спомена, че на Ява толкова много хора носят арабско облекло, та някой чужденец би могъл да се почувства пренесен в Хеджас.

На мнозинството от тях, изглежда, в Мека много им харесва, защото оставят повече пари от всички други поклонници. За наема на една къща в Мина през първите три дни на хаджа често плащат две хиляди марки, че и повече. Много строги мохамедани са, отлично владеят езика и в съвременните отношения са по-добре запознати от арабите и дори от турците. Относно тях великият шериф направи веднъж пред мен една доверителна забележка, която навява размисъл: „На този народ, не на турците, се крепи нашата надежда за бъдещето, Те притежават всички качества, които ние арабите обичаме, и ще овладеят европейските изобретения, за да ги вкарат в употреба срещу нашите врагове.“ Не знам дали е прав с това предположение, но факт е, че в Китай, на Ява и в Малайския архипелаг сега има няколко милиона мохамедани и техният брой все още се намира в стремителен растеж. Възможно е мнението му да се потвърди и този нов клон от Далечния изток да се превърне в бъдеще за исляма, в източник на енергия.

Големият брой поклонници — до момента трябва да бяха пристигнали някъде към сто хиляди — ме изкуши да видя петъчната молитва в джамията, която по време на Големия хадж представлява едно несъмнено впечатляващо зрелище. Едва ли остава незает и един квадратен метър от огромната площ. Еднообразните движения на неимоверния брой молещи се и царящата при това тишина кажи-речи напомнят на зрителя за западноевропейски гимнастически упражнения, естествено в колосално по-голям мащаб. По време на сежде — онази част от молитвата, при която челото се допира до земята — никакъв звук не нарушава тишината. Когато после хилядите молитвено вдълбочени хора се надигнат, шумоленето на дрехите и подрънкването на оръжията се понася по цялото обширно пространство като внезапен пристъп на вятър. Но най-своеобразна гледка доставя мигът, когато молитвата е свършила. Тогава настава търчене и падане, бързане и напиране, блъскане и бутане в посока към Кааба. Човек напразно може да го дострашее за целостта на крайниците на онези, които участват в тоя вихър, за да изпълнят Таваф, Обиколката. Олелията, вдигана при тази блъсканица, може да се долови на значително разстояние от Харам.

В първия ден на Дху’л Хадж околовръст черното покривало на Кааба, Кисуа, бива опасван ихрам, бяла ленена лента. И се снема едва в навечерието на главния празничен ден, когато бива сменяна и Кисуа. Последната се тъче в Константинопол и струва повече от шейсет хиляди марки. Изготвя се от коприна и памук и на всеки квадратен фут върху черната, матово лъскава тъкан блести името на Аллах. Старата бива нарязвана и отделните парчета се продават на висока цена на поклонниците. Чистата печалба служи за поддържане на Кааба и други благодетелни цели. Кисуа бива пренасяна в Мека с египетския махмал (махмалът е камилска носилка, снабдена със завеси с грейна везба, която всяка година бива изпращана до Мека с Кисуа и разни дарове. Джамал, удостоена да носи махмала и даровете, трябва да притежава най-чистото родословно дърво. Един подобен махмал придружава сирийските поклонници от Дамаск, под многоброен и бляскав военен ескорт.

Месчиди Харам, Свещената джамия, е единствената, която не притежава къбле.^[1]

Тъй като самата Кааба представлява обект на преклонение, молещите се застават в кръг около нея, докато иначе при молитвата е предписана точната посока към Мека.

Големият хадж, в който имат право да участват всички възрастни, намиращи се в добро здравословно състояние, трае пет дни. През това време Свещения град, тъй като жителите също трябва да участват, е като запустял, което при един град със седемдесет хиляди жители означава много. Пазарите и кафенетата са затворени, а жилищните постройки — заключени. Но въпреки че целият град е напуснат, на практика се извършват малко кражби. Защото правосъдието по време на хаджа е неумолимо. Един спипан на местопрестъплението крадец бива безпощадно наказван със смърт или най-малкото с отсичане на едната ръка.

На осми от месец Дху’л Хадж е хурудж — тръгването на поклонниците от града. Те трябва още преди настъпването на нощта да напуснат Мека и да се отправят към Мина, която е разположена на около пет мили^[2] в северна посока. Шосето се изкачва бавно между ниски хълмове и на няколко места е павирано, но в по-голямата си част се намира в много окаяно състояние, което в никой случай не допринася напреженията на хаджа да станат по-поносими за поклонника. Който разполага с необходимите средства да си наеме магаре и шатра и да закупи необходимите провизии, може да говори за щастие, макар хаджът да предявява най-големи изисквания и към неговите сили. Но горко на бедния дявол, който не притежава нужните средства и е принуден да върви пеша в палещия слънчев зной и да бивакува без закрилящ покрив под открито небе и при най-неблагоприятни условия. Той може да говори за късмет, ако се върне здрав вкъщи, а почтената титла хаджи, придобита в Мека, е възнаграждение, което е заслужил с неизказани мъки и лишения.

Когато умореният поклонник пристигне в Мека, вече е станало толкова тъмно, че не може да посети джамията за Ешех, Вечерната молитва, както всъщност изисква строгото предписание на поклонничеството. Иначе ще се подхвърли на опасността да се изгуби в огромния град от шатри, израсъл като по чудо от земята, и да не намери шатрата си, предлагаща му подслон за през нощта.

На другото утро, при изгрев слънце, градът от шатри бива раздиган и масата поклонници потегля към планината Арафах. Човек много трудно може да добие представа за Деня на Арафах. Трябва да се има предвид, че между изгрев слънце и девет часа преди обяд най-малко половин милион души трябва да изминат девет мили дългото шосе от Мина до Арафах, от която поне половината яздят, да оставим настрана товарните животни, каквито мнозина притежават. Гюрюлтията от това човешко стълпотворение ехти като морски прибой, а прахът покрива околността на много мили далеч. Когато на поклонника се удаде да види планината, данданията става грандиозна. Арафах изглежда фактически черна от безчетните хора, покриващи нейните площи, а около подножието на хълма се простира на много квадратни мили, додето око стига, градът от шатри. А глухата гълчава, доловима от далечно разстояние и причинявана от говорните органи на хилядите поклонници, викащи своето „Лаббек, Аллах, лаббек!“, прераства до бучене, което поглъща всякакъв друг звук и от далечина звучи като тътнежът на земетресение.

Планината Арафах представлява един приблизително сто и петдесет метра висок, пирамидално оформен и покрит с едър камънак хълм. От подножието му бликат изворите, захранващи водопровода на Мека. Върхът представлява камениста платформа. Околността е дива и планинска, но самият хълм се извисява от гладка равнина, обрасла с храсталак и трънаци.

Задълженията на поклонниците при планината Арафах се състоят най-вече в съвместното изпълнение на дневните молитви, за които се дава сигнал с пушечни изстрели, и в изкачването на хълма, на чийто връх трябва да се изпълнят двете предписани рикат.

Нощта бива прекарвана не край планината, а в Нимрах, който се намира на половината път между Арафах и Мина. Малко след залез слънце великият шериф дава знак, еква пушечен залп и няколко минути по-късно човешките вълни се раздвижват. Докато хората се намират още на откритата равнина, походът е поносим. Но иначе стоят нещата при двете места, където пътят се вие между пристъпващи близо едно към друго възвишения. Резултатът е една ужасна тъпканица и тук обикновено не се минава без нещастие. Ако после поклонникът достигне с читави крайници Нимрах и се изпъне на някое свободно място с надеждата за почивка, не може да мигне почти цялата нощ, защото шумотевицата от пристигащите поклоннически маси продължава до след полунощ и пропъжда съня от морните клепачи.

Третият ден е най-напрегнатият от целия хадж. Още преди изгрев слънце първите поклоннически групи потеглят в посока Мина. Първите задължения след пристигането се състоят в „убиването с камъни на трите шейтани“. Първите два, наречени Големия и Малкия шейтан, стърчат на главната улица на Мина, докато третият, Средния шейтан, се намира по-нататък, малко встрани от водещото към Мека шосе. Трите клети дявола, за които днешният и утрешният ден са най-нещастните, не са нищо друго освен грубо издялани от камък колони. Разположени са в една подобна на басейн падина, на мястото, където са се намирали предислямските божества, разрушени по заповед на Пророка. Тържествената церемония по убиването с камъни трябва да се приема образно и изразява презрението към всички подобни езически богове. Предполагам, че води произхода си от затрудненията, които Пророка срещал при пълното изкореняване на старото суеверие. Защото, макар народът да се отрекъл от старите богове, все пак се страхувал от тях и в началото не смеел да ги оскърби. Ето защо той накарал своите привърженици да замерят с камъни божествата, за да ги убеди в необосноваността на техния страх.

Трите шейтана през целия ден и следващия са обградени от бутаща се и блъскаща се тълпа, но хората почти не се виждат от морето размахани ръце и истинския облак от камъни, с които биват засипвани дяволите. Не е необходимо да се улучи целта, но всяко погрешно мятане подхвърля някого от тълпата на опасност. Онези, които в своето престараване се осмеляват да отидат твърде близо до целта, обикновено си изпащат зле. Изподрани бузи, наранени уши и големи колкото юмрук цицини са наказанието за тяхната дързост.

Всеки поклонник трябва този ден да направи приношение някакво животно, обикновено овца или коза. Месото бива изяждано или — още по-добре — раздавано на бедните. Когато Пророка е дал това предписание, далеч не е подозирал какви чудовищни измерения ще приеме впоследствие хаджа. Защото в днешно време биват безсмислено умъртвявани стотици хиляди жертвени животни. По-рано животинските трупове просто са били оставяни да лежат по земята, в резултат на което Мина продължително време след това е била практически необитаема. Но в последните години биват изкопавани големи ями, които до вечерта се запълват до ръба. Поради опустошителните епидемии от последно време се е наложило да се вземат специални мерки. Всяко жертвено животно трябва веднага да бъде отнасяно или хвърляно в някоя от ямите и никой поклонник няма право да води живо животно. Тази мярка има за цел да попречи на клането в бивака и да държи надалеч опасността от епидемия. Разставят се и многобройни стражи, за да се придаде в случай на необходимост тежест на тази мъдра разпоредба.

Овцете струват по наша парична стойност около четири марки и се продават от живеещите из околността бедуини, които въртят от цялата работа бляскава далавера. Поне половин милион животни намират всяка година в този ден смъртта си.

Със заколването на жертвеното животно задължението на поклонника в Мина е изпълнено и той трябва да се върне в Мека. Насъбрал жега и покрит с прах, достига Харам, наема си метавви и изпълнява три пъти Таваф около Кааба, която сега изпъква с новото си покривало. Когато с мъки и неволи и помощта на лактите най-сетне успее да целуне Свещения камък, трябва да напусне джамията и да извърши седем пъти Са’и, бягането между Сафа и Мерва. Макар това да е само едно повторение на ритуала, който вече е изпълнил при пристигането си, поради тъпканицата отнема доста време. Молитвените слова, които метавви крещят в най-висок регистър, старанията на поклонниците да ги изрекат също така високо и точно, воплите на жените, блъскани насам-натам в гъмжилото, и проклятията на мъжете създават съвместно една забележителна мелодия, която въздейства кажи-речи развеселително: „О, Аллах, ти знаеш онова, което скрито за нас е… По-полека там! Проклет да е баща ти и бащата на твоя баща!… води ни по Правия път… О, Аллах, предпази ме от тоя откачен! Дръпни се настрани, куче и син на свиня!…“ и все така в този тон.

След седмия бяг поклонникът бива изтикван пред един въоръжен с бръснач шейх, който му обръсва косата по дясното слепоочие на един цол ширина. Същевременно мърмори молитва и поклонникът трябва да я повтаря след него. С чувство на неизказано облекчение сваля сега поклонническата дреха, ихрама, който занапред може да ползва като хавлия. Някои предпочитат, след като са го изпрали с вода от Зем-Зем, да го съхранят сред своите най-големи съкровища като спомен от извършения хадж. Във всеки случай той е много неудобна дреха и напълно изпълнява своята цел — трябва да се носи като изкупление за греховете, — тъй като гърбът на клетия поклонник, изложен дълго време незащитен на слънчевите лъчи, седмици наред е покрит с рани и мехури.

След като поклонникът е свалил ихрама и е облякъл най-хубавата си дреха, новият хаджи вече е готов и всички негови раншни грехове и заблуди са опростени. Сега е подходящият миг да вземе нови, по-добри решения, с които да скъса със старите привички и да започне един благочестив, угоден на Аллах живот. Всичко, което сега още му предстои като хаджи, е нищо в сравнение с лишенията от последните дни.

Най-напред трябва незабавно да се върне в Мина, където да пренощува. Следващият ден, четвъртият от поклонничеството, е големият постен ден. Всеки поклонник е облякъл най-хубавата си дреха и целият бивак предлага една изключително живописна гледка. В утрото биват предавани подаръците на великия шериф. Един след друг приближават разните сановници с бляскавата си свита и биват приемани от великия шериф, седнал на трон в разкошната си шатра. Пратеници от всички страни на исляма правят своята визита на великия шериф, сред които индийски махараджи и високопоставени личности, но на първа линия турският пълномощен министър. Той предава подаръка на падишаха, който по правило се състои от няколко хиляди жълтици… След като пълномощникът на султана е поднесъл своя дар и се е оттеглил, биват приети най-знатните меканци, а след това идва ред на другоземните поклонници, които искат да поздравят емира. Изобщо днес е денят, в който всеки, имащ някаква настоятелна молба, може да се осмели да се яви пред лицето на княза. А той прави всичко възможно, за да се покаже днес откъм най-отзивчивата си страна, защото много добре знае, че всяка негова днешна дума ще бъде възприета и отнесена върху крилете на вятъра до най-отдалечените части на Ориента, където живее някой мюсюлманин, отправящ копнеещо в днешния ден своя поглед и молитвите си към свещената Мека.

Редом с точното съблюдаване на молитвеното време днес е предписано едно повторно „убиване с камъни на шейтаните“, подир което следва посещение на джамията в Мина. Последната не предлага нещо, заслужаващо да се види. Джамийският двор е много мръсен и пълен с бедни поклонници, които са установили своя бивак тук. В годините, в които хиляди са били отнасяни от избухналите по случай хаджа заради болести, джамията на Мина е представлявала главното заразно огнище, но не се е правело нищо за предотвратяване на подобни опасности, които можели да се подновят всяка година. А и защо ли? Та нали всичко е предопределено от късмета!

Денят приключва с фойерверк, отличаващ се повече със своята мащабност отколкото с великолепието си, и музикални изпълнения, продължаващи до късно през нощта.

Следващият ден е денят на руджу, завръщането в Мека. Но всеобщото потегляне става едва след Обедната молитва. Тогава никой вече не може да се сдържа и връщането буквално прилича на ловна хайка. Тесните сокаци на Мина за миг се задръстват и мнозина претърпяват в блъсканицата увреждания. Причината за това прекомерно бързане се крие в едно старо поклонническо правило, че човек трябва да напусне Мина между обеда и следобеда. То може да си е било на мястото, когато поклонниците са броели само няколко хиляди, но днес спазването на това предписание е чиста глупост, защото всяка година в този случай пострадват много хора, и то без разумна причина. Същото може да се каже и за някои други поклоннически предписания, като примерно масовата касапница на жертвени животни в третия ден. Щеше да е решително по-добре, ако толкова безсмислено хвърляните в случая пари биваха използвани за благотворителни цели или ако животните непременно трябва да бъдат убити, клането би могло да се разпредели през цялата година и да бъдат подпомагани всички бедняци в Арабия. Пророка сигурно е бил далеч от мисълта за едно такова безполезно прахосничество. Много по-вероятно неговото намерение да е било с това предписание да създаде възможност на всеки поклонник в деня на празника да не страда от липса на провизии.

С пристигането в Мека хаджът приключва. Но въпреки това на поклонника не е позволено да напусне града. Причината е, че войсковите части, заемащи укрепленията между Джидда и Мека за седмицата на хаджа са съсредоточени в Мека, така че пътят е много несигурен. И съществува категорична заповед, че никой няма право да напуска града, преди да е дадено официално разрешение. Тази мярка е много основателна, наистина, защото опасността за живота и имуществото на поклонника не стои само на хартия. Правителството постъпва добре, като се грижи за сигурността на поклонниците, с чието благосъстояние е свързан и собственият му интерес. Трябва само да се съжалява, че мерките за здравеопазването не са толкова строги. Опасността от епидемия фактически стои всяка година като заплашителен призрак пред портите на Мека. Предната година плъзна холера и взе безбройни жертви. Отделни случаи се бяха появили още месец преди хурудж, но едва след Деня на Арафах болестта започна да приема ужасяващия облик, който превърна този хадж в един от най-злощастните. Според най-скромна преценка всеки ден от следващата седмица епидемията е отнемала живота на хиляда поклонници. И все пак тази постоянна заплаха и свързаната с нея чудовищна загуба на човешки живот лесно би могла да бъде отстранена с подходящи мерки, особено ако се забрани на хора, разполагащи с малко или никакви средства, да се отправят на хадж. Регионалните здравни мерки, които понастоящем лежат в пълна немара, също биха могли лесно да се подобрят.

Тази година условията бяха изключително благоприятни. Жегата не беше толкова голяма както обикновено, а броят на поклонниците по всяка вероятност нямаше да достигне висотата от прежните години. Освен това видях сравнително малко бедни хора, чиито отслабнали от лишенията тела са особено податливи за болестния възбудител. Ето как съществуваше основателна надежда, че тазгодишният хадж ще протече без особени жертви по отношение на здраве и живот.

Сметнах за необходимо да дам това кратко описание на поклонническите обичаи, защото съдържа някои неща, заслужаващи да се знаят от читателя, макар аз самият да нямах намерение да остана до седмицата на голямото поклонение. Та нали бях постигнал целта, която имах на ума си с посещението на Мека, нещо повече, беше ми отредено да се намеся решаващо в съдбата на трима благородни мъже, от чието приятелство се чувствах щастлив. Така че можех да си тръгна напълно удовлетворен. Достатъчно дълго бях „гост на Аллах“ и понякога се бях чувствал не съвсем добре. Имах усещането, че съм седнал на буре с барут, което в следващия миг ще хвръкне заедно с мен във въздуха. Ето как тайно копнеех за часа, в който ще мога да отърся от обущата си праха на Мека.