Карл Май, Франц Кандолф
В Мека (4)

Трета глава
В Свещения град

Когато почти бяхме достигнали предградието Маабидех, накарах да спуснат завесата на тахтиревана, в който седеше мюнеджията. Не биваше да го види някой идващ по пътя меканец. Ако присъствието на неговата известна в града личност достигнеше до ушите на Гхани, щях да изгубя най-добрия коз, който имах в ръцете си срещу него. Покрай палата на бившия велик везир се насочихме към главната улица на Ел Ма’ла, Горния град. При гроба на Абу Талеб се отклонява паважираният път, който води на запад между гробището на Ел Ма’ла — там бива показван гробът на Хатидже, любимата жена на Мохамед — и северния склон на Джебел Хинди и по-късно се включва в шосето за Джидда. Ако сега беше времето на Големия хадж, то трябваше да свърнем по този път, за да достигнем бивачното място на сирийските поклонници, отредено за идващите от север кервани, защото в препълнения с чужденци град нашите петдесет хаддедихни нямаше да могат да намерят подслон. Но така имахме надежда, че в някоя голяма къща ще намерим достатъчно място, без да се налага да се разделяме. По причини, които читателят лесно ще отгатне, за мен беше важно всички хаддедихни да бъдат заедно. В Мека за разлика от другите ориенталски градове няма страноприемници в обичайния смисъл на думата, сиреч кервансараи и ханове, а всеки меканец, независимо дали обитава цяла къща или само един етаж, е хазаин. Така че при нас можеше да става дума само за някоя частна къща.

И тъй, ние продължихме по водещия на юг главен път. Когато оставихме зад себе си първите къщи на градския квартал Ен Нака, насреща ни се зададе един възрастен мъж с будещ доверие вид. Стигнал до него, аз спрях Асил Бен Рих и казах, допирайки за поздрав десница до гърдите:

— Салам алейк, на абуйе! (Мир на теб, татко мой!) Ние сме уморени поклонници от далечната Джезирех. Дали можеш да ни отведеш до някой достатъчно просторен подслон за нас и животните ни?

Но този кратък начин на представяне не беше по вкуса на Халеф. Той подтикна животното си толкова близо до стария, че онзи стреснато се дръпна крачка назад, и довърши моето по негово мнение недостатъчно представяне, като ръцете му изпълняваха свойствените за него оживени движения:

— Да, ние сме поклонници от Джезирех, но не толкова неизвестни в този благословен от Аллах и Пророка град, както може би си мислиш. Тоя ефенди веднъж вече е почел Мека с блясъка на своето присъствие, а и аз с неколцина от тези храбри воини сме вървели вече по дирите на Пророка. Нозете на нашите хиджун са пребродили надлъж и шир цялата земя, а славата на нашите дела е проникнала във всички страни — даже в ония, които тепърва предстоят да бъдат открити. Този ефенди от далечната Вади Драа е шейх ел улема^[1] от най-прочутото медресе^[2] на Магхриб и идва в Мека, за да види дали мъдростта на тукашните професори може да се мери с неговата. Името на пресветлата му личност е по-дълго и от най-дългата хаийе ел акбар^[3] и ако пожелая да ти го кажа от главата до самия край на опашката, гърнето на твоята памет ще се напълни и прелее, още преди да съм свършил с първата четвърт. Ето защо ще те пощадя и няма да ти назова цялата дължина на неговото име, а само крайчеца на опашката, който гласи: Хаджи Акил Шатир ел Меджарриб Бен Хаджи Алим Шаджи ел Гхани Ибн Хаджи Даим Машхур ел Азим Бен Хаджи Таки Абу Фадл ел Мукаррам. Отбележи си добре това име и ако е останало сетне още малко място в паметта ти, то можеш отгоре да натъпчеш и моето име. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на прославените хаддедихни от голямото племе шаммар.

(Този файл е предназначен за хората, които нямат друга възможност да прочетат книгата. На всички останали най-настоятелно препоръчвам да си я купят на хартия. Току-виж, част от парите им отидат по предназначение… Victor)

Старият неподвижно изтърпя превъзнесените приказки. Сега хвърли изпитателен поглед на нашите придружители и животните ни. Проверката явно завърши с удовлетворителен резултат, защото той се поклони дълбоко и отговори:

— Славата на твоето име, о, шейх, и вестите за делата на твоите храбри воини отдавна вече са стигнали до нас. Нашите жени и дъщери са изпълнени с хвала за вас, а мъжете и синовете ни възславят вашите ненадминати геройски дела. Хаберът за сияйната мъдрост на този ефенди още преди сто години стигна до нас и всички улема на нашето медарис^[4] отдавна копнеят да видят неговия лик и да чуят гласа на неговата мъдрост. За толкова прочути и знатни поклонници подобава само най-знатното и красиво жилище и аз съм щастлив, че мога да ви го осигуря. Ако имате добрината да ме последвате, скоро ще влезете в притежание на къща, с която не може да се сравни дори палатът на великия шериф — дано Аллах го дари с хиляда години!

След тези произнесени с невъзмутима сериозност думи старецът направи още веднъж поклон, по-почтителен от първия, и закрачи пред нас със стойка, сякаш току-що ни бе подарил цялото съкровище на Бейт Аллах, събрано от даровете на всички поклонници. И беше добре, че след последните думи тръгна, защото така не видя безграничното слисване, изписано по лицето на Халеф. Та тоя старец умееше да ги разтяга още по-добре от него. Или целият отговор бе само подигравка? Но той изглеждаше толкова сериозен и изпълнен с достойнство! Халеф не знаеше какво да мисли и хвърли, подкарвайки животното си, един толкова неуверен, въпросителен поглед на крачещия пред нас мъж, че с голямо усилие успях да се сдържа да не се изхиля. По време на ездата по улиците той беше тук, съвсем притихнал. Само сегиз-тогиз го чувах да измърморва в брадата си някоя дума. Очевидно не можеше да превъзмогне приказките относно възславяната по всички пазари ненадминатост за нашите геройски дела и копнежа на учените да видят моя лик. Аз също си траех, но тайно се наслаждавах на поражението на дребосъка, което добре си заслужи като наказание за своите хвалебствия.

Аз самият станах малко любопитен за обещаното жилище, когато минахме сега край великолепните фасади на двата разположени в съседство палати на настоящия велик везир и неговия покоен по-голям брат Абдаллах. Ако старият не беше преувеличил, а бе казал истината, че с нашия подслон не можел да се мери даже палатът на великия везир, то при вида на последния трябваше да ме хване страх за моята кесия.

Може би триста крачки по-нататък нашият водач зави в „Сукак ел Хаджар“^[5], в която се намират свещените Черни камъни, единият от които бил приветствал Мохамед, а другият носел отпечатък от неговия лакът. На тази улица се намираше жилището на Пророка, което обаче създаваше много невзрачно впечатление и в сравнение с останалите къщи по улицата приличаше по-скоро на землянка. Причината за това трябва да се търси в повтарящите се през кратки интервали наводнения, които наслагват голяма маса тиня, допринасяща за нарастване нивото на града. Макар и хората да се стараят с чистене на улиците да поддържат старите артерии, то при новите постройки трябва да полагат основите малко по-високо, така че сега светите места, за които естествено желанието е да се запазят в старото положение, буквално са се сврели в земята между представителните жилища на знатните меканци.

„Наводнение? И то в Мека? Земята на сушата и безплодието?“, ще попита удивено читателят. Да, меканците имат един враг, постоянна заплаха за техния живот и имот — Сел. Когато източно от Мека завали, бързо образувалите се пороища се втурват по наклонената на запад равнина към морския бряг. Тъй като тясната меканска долина се намира точно по пътя на оттичащата се дъждовна вода, Сел, наводнението, отнася всичко, което среща пред себе си. По тази причина открай време стремежът на отделния владетел на Мека е бил да предпазва чрез защитни съоръжения града и особено светините. Но въпреки всичко летописците отбелязват дълга редица от наводнения, на които къщи, хора и добитък са ставали жертва, а джамията понякога е стояла на метри дълбочина под водата. Към това се добавя, че на повечето владетели на Мека е липсвал усет за големи преградни съоръжения; целият им принос се е ограничавал в това, че спокойно са изчаквали, докато водата се оттече, а после с личния си пример са вдъхновявали населението да участва в почистването на улиците и Харам. В сравнение с преди сега нещата действително значително са се подобрили, но въпреки това все още се случва заклетият враг да безчинства у някои от меканците по незабравим начин.

Сега минахме край Маулид Ситтана Фатимах, родната къща на дъщерята на Пророка, от дясната страна на улицата. Още няколко крачки и стигнахме до нашата цел. Водачът ни потропа на портата на една знатно изглеждаща къща и след известно време ни беше отворено. Един около четирийсетгодишен мъж, „икономът“, както се установи по-късно, попита за желанието ни и се зарадва, когато му бе казано, че искаме да наемем къщата или поне част от нея. За първия и втория етаж не можело дума да става. Това било постоянното жилище на господаря и семейството му, когато си били вкъщи, което точно сега, наистина, не бил случаят. Както много знатни меканци господарят на тази къща притежаваше в долината лятно жилище, където се беше оттеглил със своя харем и прислугата си през време на горещия сезон. Това можеше само да ни е приятно, защото щяхме да се движим по-необезпокоявано, без да се налага да се съобразяваме с останалите обитатели на къщата. Едва ли е необходимо да споменавам, че това обстоятелство за мен, християнина, беше особено благоприятно, понеже тук, изключвайки „иконома“, нямаше защо да се опасявам от досадни наблюдатели.

С един словесен порой приказливият мъж ни даде да разберем, че целият приземен етаж и образуваният от задната страна на къщата голям двор с няколко съседни постройки стои на наше разположение, и ни предложи да се огледаме. Слязох от коня и поканих Халеф да дойде с мен. През външната врата влязохме в дихлис^[6], което, както във всички заможни къщи, бе настлано с тубтаб, своего рода цимент. Покрай двете стени се проточваха тапицирани дървени сакале^[7] със спускаща се надолу драперия. От двете страни двойки, скрити зад разкошни цветни завеси, врати водеха в просторни, уютно подредени с възглавници и килими помещения. Една врата до стълбището за горните етажи в задната част на преддверието извеждаше на двора. Той бе достатъчно голям да приеме заедно със съседните постройки хаддедихните и техните ездитни животни. Икономът обясни, че с помощта на пръти и няколко големи парчета зебло можел да се покрие целият двор, така че не само през нощта, но и в най-големите пладнешки горещини пребиваването там да е поносимо. Чрез един тесен проход между съседната къща и нашата дворът имаше удобна връзка с улицата. Бях доволен от видяното досега и когато попитах за цената на наема, не я намерих висока, предвид положението в центъра на града и близостта на светините. Вярно, ако беше настъпил големият поклоннически месец, нямаше да можем да се отървем така евтино.

През свързващия проход се върнахме пред къщата, където междувременно се бе струпало цялото население на улицата, за да не изтърве необичайната по това време гледка на керван. Скоро се споразумяхме с иконома и се заехме да подредим удобно новия си дом. Камилите и конете бяха откарани през прохода в двора, където Халеф даде необходимите разпореждания за подслоняването им, а Кара Бен Халеф и Омар Бен Садек се погрижиха за разпределянето на хаддедихните по различните помещения в съседство. Четирите стаи на приземния етаж аз определих за Ханнех, Халеф и сина му, мюнеджията и персиеца и една за мен. Голямото преддверие щеше да служи като обща всекидневна и трапезария, както и за връзка между предните и задните постройки. Двама хаддедихни щяха постоянно да стоят на стража и особено да следят някой неканен да не се вмъкне при мюнеджията.

Нашият стар, достопочтен водач се оказа шейх на мутаввифите, глава на разводачите на чужденци. Мутаввиф представляват официално сдружение. Всяка народност си има свои собствени мутаввиф, намиращи се под ръководството на шейх. Ето как има шейх на турците, на египтяните, на индийците и т. н. А над всички стои ръководителят на сдружението, шейхът на шейховете. Той притежава компетентността в спорните случаи, възникващи нерядко между различните групи в сдружението. Ако някой, непринадлежащ към сдружението, се осмели срещу пари да оказва на поклонниците услугите на мутаввиф, то хората от сдружението ще застанат срещу него като един човек. Тайно и открито той ще среща само вражда и за никой поклонник няма да е уместно да се повери на такъв самозванец. Така че ние бяхме сполучили веднага да попаднем на подходящия човек. Старият се скачи за нас като със синджир и ни остави едвам когато напуснахме Мека. Просто се грижеше за всичко — не само за провизиите за дните на пребиваването ни в Мека, но също за шатри и дърва за поклонническото пътуване до планината Арафат, наричана от арабите Джебел ел Рахма, Планина на милосърдието, и за така нареченото „малко поклонничество“ до Ел Ум-рах. Аз знаех, наистина, че при всичко това старият си има своята немалка изгода, но в Мека от тези неща не можеш да се измъкнеш, а пък и неговите невероятни, до гротеска стигащи небивалици често ни даваха повод за тайно развеселяване.

След като се бяхме почистили от най-големия прах на пътуването и направили едно солидно ядене с кунафа — ястие от макарони, поръсени със захар, ние тръгнахме да изпълним първото предписание. То се състои в Таваф ел Кудум, Обиколка след пристигането. Като казвам „ние“, изключвам мюнеджията и двамата хаддедихни, които трябваше да останат като стража. А и на мен като християнин не можеше да хрумне да участвам в мохамедански обичаи. Правдоподобно извинение пред нашия мутаввиф не липсваше. Аз бях именно Хаджи Акил Шатир ефенди, учен от Магхриб, отдавна изпълнил задълженията хаджи и дошъл сега в Мека за студия.

Броени крачки ни отведоха на широката „Мас’а“, улицата, водеща от Ес Сафа до Ел Мерва, и ето че Баб ес Салам, Портата на приветствието, се издигна пред нас. Докато другите останаха да извършат под водителството на мутаввифа своето рака’ат^[8], аз закрачих сам по стълбището и минах през портата в джамийския двор, по който се отправих в посока към Кааба. Тъкмо бях достигнал втората Баб ес Салам — тя е настлана с мрамор и води в овалния двор на Кааба и се канех да мина през нея, когато едва не се сблъсках с един мъж, който се появи с бързи крачки иззад ъгъла от Макам Ибрахим и при моя вид буквално отскочи назад. Беше Гхани. В продължение на пет секунди стояхме неподвижно един срещу друг, измервайки се с очи, после неговите ръце се свиха в юмруци, а чертите му се разкривиха в безмерна ярост. Мислех, че в следващия миг ще се нахвърли върху мен, но явно му дойде по-добър акъл. Избълва едно проклятие и се стрелна край мен. Мека, не свещената, разбира се, поздрави своя гост с проклятие.

Срещата с Гхани събуди у мен желанието да видя неговото жилище, поне отвън. Ето защо напуснах джамията през Баб ел Вида и поех в посока към градския квартал Ел Месфалах. Заедно с квартала Баб ел Умрах той образува Долния град и изпълва най-ниската падина на Меканската долина, докато вторият споменат квартал се гуши в разклоненията на Джебел Омар и Джебел Хинди и ето защо е разположен по-нависоко.

Не беше трудно да намеря с питане къщата на Абадилах. Тя образуваше ъгъла на две събиращи се под прав ъгъл улици, които идваха от север и изток и продължаваха на юг. Беше голяма постройка и въпреки разните промени, нагодени по съвременния вкус, правеше впечатление, че вече е видяла няколко столетия. Къщата се издигаше не непосредствено край улицата, а малко по-назад, във вътрешността на просторен двор, чийто доста висок зид спираше погледа.

Последвах, отправил очи към къщата, идващата от изток улица и забелязах, че постройката граничи с голяма овощна градина, която преминаваше в редица зеленчукови градини, простиращи се до подножието на Джебел Абу Кубе и даже по част от склона.

Ако исках да направя едно тайно посещение на къщата на Гхани, както планирах, трябваше преди туй да се запозная с терена. Ето защо се заизкачвах по Джебел Абу Кубе, додето стигнах под подновената от Осман паша крепост Кал’ат Джияд.

Седнах на едно място, където нито отдолу, нито отгоре можех да бъда забелязан, и плъзнах поглед по Свещения град.

Там лежеше той под съсипващия слънчев зной, градът-копнеж за милиони хора, бленуваната цел на всеки благочестив поклонник, както и на търсещия печалба търговец, избрал за предмет на ограбване благочестието на ощастливения мюсюлманин. Тук се събират пътищата на целия мохамедански свят. Мека е сърцето на исляма. По време на Големия хадж то приема от хиляди и хиляди артерии соковете и силите на това исполинско тяло и по хиляди и хиляди артерии изтласква нов живот и нова свежа кръв до най-крайните пори, до последните окончания на неговите разклонени нервни влакна.

Въпреки това не можех да кажа, че сега, когато ми бе позволено да чуя пулса на това сърце, ме изпълваше чувство на възвисяване. Бил съм в най-видните градове на Ориента. Стоял съм на купена на Джебел ес Садехийе край Дамаск и съм плъзгал опиянен поглед по лежащия в краката ми земен рай, от чиято среда прочутата Омаяд джами издига минарета в небесата. Съзерцавал съм от главозамайващо високата кула на галата разположения отсреща Истанбул, който бива наричан още Даир и Са’адет^[9] и със своите градини, джамии и кули се издига амфитеатрално от морето като някоя приказка от „Хиляда и една нощ“. Седял съм на Джебел Мокаттам и съм се потапял в гледката на феерично красивото в светлината на залязващото слънце Кайро, обгърнат от магията на неговото бляскаво минало. И съм гледал със смесица на възхита и съжаление от понтонния мост, прехвърлящ Тигър, към Багдад, Града на спасението, някогашната резиденция на Харун ал Рашид, който лежеше пред мен с цялото си великолепие и разкош, но и с всички не за пренебрегване следи на упадъка. Ала никога не съм имал сегашното чувство, чувство, което почти бих охарактеризирал с израза „тръпки ме побиваха“. Дълбоко лежащата между голите, безплодни възвишения Меканска долина пораждаше у мен асоциация за зейнал гроб, а самият Свещен град ми приличаше на изсушен от жаравата на слънцето труп. Тази представа още повече се подсилваше от Кааба, която със своето черно копринено покривало досущ наподобяваше заметнат с черен покров и положен в този гроб исполински саркофаг. И странно! Когато в мен се появи представата за гроб, се сетих за словото на Спасителя: „… приличате на гробища варосани, които изотвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с кости от мъртви и с всякаква нечистота“.^[10]

И не можех да не си помисля, че по време на моите многобройни пътешествия из Ориента и сред едно строго спазващо вярата население съм видял и преживял много повече зло отколкото добро, и от точно от такива, на които думите на Корана бяха постоянно в устата. Къде се криеше вината? На какво се дължеше, че този град, претендиращ да е средище на мохамеданския живот и ислямската култура, изглеждаше като труп? Липсваше живителната сила, водата. Мохамеданите по начало са лоши инженери. Те не умеят да впрягат природните сили в услуга на по-висша цел. Късметът е спирачката, задържала ги столетия назад в културата. „Ма ша Аллах кан ва ма лам яша да йекун“ (Каквото Аллах поиска — става, а каквото не иска — не става), това е постоянната им поговорка, с която се примиряват с привидно неизбежното, и дават вид, че са доволни. Периодично повтарящото се наводнение доставя достатъчно вода, за да се превърне цялата Меканска долина в цветущ оазис. Но през всичките столетия на никой халиф и на никой велик шериф не е дошло на ума с построяването на язове и водохранилища да задържи небесната благословия и да я превърне в звонко злато. Кога ще дойде опитният строителен инженер, владеещ това изкуство, и кога ще се появи големият новатор, способен да доведе в жадния ров и гаснещата пустота на исляма живата вода, благата, благословена сила на… любовта?

Видът на изнемогващия в палещия слънчев зной град буквално предизвикваше болка в мен и аз насочих своето внимание към целта, която ме бе довела тук. Взех далекогледа в ръка и го фокусирах към къщата на Гхани. От моя наблюдателен пункт бе видима само дворната й страна, която обаче не показваше нищо забележително освен една гола повърхнина, прекъсната само тук-таме от зарешетени прозорци, с излаз към градината. Претърсих с далекогледа последната. Правилно, там се намираше „павилионът на молитвата“, една симпатична, построена в мавърски стил къщичка. Наби ми се на очи, че притежава само слепи прозорци. Необходимата светлина следователно трябваше да пада отнякъде другаде, вероятно отгоре, където един малък и красив купол стилно увенчаваше къщичката. Защо Гхани не е наредил при построяването й да я снабдят с истински прозорци? Искал е да остане ненаблюдаван, когато се намира във вътрешността? За друга причина не можах да се сетя и взех решение възможно по-скоро да направя една визита на къщичката. Нямаше да е особено трудно да стигна до нея. Дуварът представляваше най-малкото препятствие, а павилионът се намираше по средата на просторната градина, значи на доста голямо разстояние от къщата. Ако ми се удадеше да издебна момент, в който Гхани е отдалечен за по-дълго от жилището си, щях да бъда кажи-речи подсигурен срещу откриване. Та нали знаех от мюнеджията, че на останалите обитатели е строго забранено да влизат в градинската къщичка.

Много ми се искаше да мярна някой от тях или дори самия Гхани, но чаках напразно. След приблизително един час се върнах в нашата къща, където заварих хаддедихните — бяха се прибрали от първия таваф — да се занимават с приготвянето на вечерята. Потърсих Халеф и обсъдих с него плана, който ми беше хрумнал по път. Двама хаддедихни трябваше да наемат квартира близо до жилището на Гхани и веднага да ме уведомят, ако забележат нещо по-особено. И най-вече веднага трябваше да ми докладват, ако видят, че Гхани напуска града.

Как щях да постъпя тогава, сега още не знаех, наистина, щяха да го решат обстоятелствата. Във всеки случай беше рисковано да пристъпя към претърсване на къщичката, знаейки, че Гхани е наблизо.

Не е в намерението ми да запозная читателя с всички подробности на пребиваването ни в Мека. Достатъчно е да кажа, че настоящият ми престой в Свещения град значително задълбочи и разшири моите познания за исляма. Видях вътрешността на Кааба, която рядко бива отваряна за поклонници, и чух в планината Арафах проповедта, която един имам държа по подобие на Пророка от една едногърба камила. Участвах в долината Мина в „убиването с камъни на Големия шейтан“ и добросъвестно си изпих чашата кафе в кафеджийската шатра при Ел Умрах, накъдето се отправят поклонниците при „малкото поклонничество“. Но чух и в колонадата на главната джамия лекциите на професорите и завързах с някой и друг от мъдрите улема „учен“ разговор по някои от спорните места на Корана. Че същевременно така уреждах нещата, та да избягна участието в религиозните обреди, вече споменах. Като прочут „талеб“ от далечната Магхриб, който веднъж е бил в Мека, не се чувствах обвързан с това, а и останалото ми поведение беше от такова естество, поне така си мислех, че никой да не се шокира.

По-малко доволен бях от персиеца. Той още на третия ден дойде възбуден при мен и заговори:

— Ефенди, трябва да приказвам с теб. Видях неща, които сам не мога да превъзмогна. Може би знаеш, че макар Големия хадж още да не е започнал, отделни поклонници вече са пристигнали от Персия. Но вероятно не знаеш колко безсърдечно се отнасят с тях. Чуват оскърбителни прозвища, от които най-безобидното е „проклет аджамия“. А с бедните се отнасят особено презрително. Бутат ги, плюят пред тях, накратко казано, и едно куче не може да бъде така отритвано. Към мен проявяват по-голяма вежливост, но и аз чух достатъчно подмятания. За мен ми е все едно, аз не отдавам значение на такива неща, но толкова повече ми е болно за моите сънародници. Ефенди, какво да правя? И не мога ли някак си да им помогна? Не проумявам поведението на сунитите към шиитите. Та нали в основата си имаме една вяра, а една разлика в разбиранията по отношение законната приемственост на един халиф все пак не може да оправдае омразата, която проявяват спрямо нас.

Не можех да не му дам право, но въпреки това казах:

— Кхутаб ага, това, което казваш, от твоя гледна точка е основателно. За съжаление обаче има и друга гледна точка.

— Друга гледна точка? Как тъй?

— И още питаш? Как всъщност биват третирани сунитите, когато се осмелят да приближат вашите свещени градове Кербела и Мешхед Али? Не се ли подхвърля един сунит на опасността от най-грубо поругаване, когато дори само случайно пресече пътеката на някой шиитски керван, намиращ се на път за Кербела? И колко често биват осквернявани сунитски светилища, примерно в Медина, от шиитски поклонници! Само защото съдържат гробовете на двамата халифи, съперници на Нали! Не знаеш ли, че в Шираз един мъж бива незабавно зачитан като герой, ако може да се похвали, че е омърсил гробовете на Абу Бекр и Омар в Медина? И при това положение се учудваш, че тук, в центъра на сунитските традиции, гледат с недоверие и се отнасят с презрение към вас? Аз още при бени лам ти предсказах какво те очаква тук, но ти не пожела да ми повярваш.

Персиецът се загледа засрамено в земята и каза след известно време много угнетено:

— Ефенди, казваш неща, които ме натъжават. Толкова повече че не мога нищо да отвърна. Знам само едно, ако в исляма не може да се намери любов, а сега се съмнявам в това по-силно от всякога, то вече не мога с радост да бъда мюсюлманин.

И си тръгна опечален.

Стана ми жално за агата. Но с нищо не можех да му помогна, той сам трябваше да се оправи с ферментацията, на която беше подхвърлена неговата душа. А и какво ли можех да кажа за негова утеха? Най-много, че в християнството също има разцепления, които са враждували жестоко помежду си, а и днес още стоят на непримиримо противоположни позиции. Но това изявление по-скоро щеше да навреди, отколкото да допринесе полза. Следователно беше по-добре да си мълча.

Мюнеджията също се бореше със себе си. В деня на нашето пристигане му бях купил един сини наддара^[11], защото намирах оздравяването на очите му за достатъчно напреднало, за да заменя предпазния дневен компрес с очила. Когато на осмия ден след това ме увери, плачейки от радост, че съвсем ясно можел да различи чертите на лицето ми, аз също не бях в състояние да изразя радостта си. Тази моя радост естествено споделиха и хаддедихните и ми костваше усилие да ги възпра да не пренесат ликуването си на улицата и да го разтръбят там по всички кьошета. Още по-голяма, разбира се, беше благодарността на стария към мен и все пак в отношението му към мен беше настъпила съществена промяна. Имах усещането, че моето присъствие всеки път предизвиква леко смущение в него, да, сякаш моите думи и благият им тон понякога дори му причиняваха вътрешна мъка, така че отдалечаването ми му носеше облекчение. На мен, наистина, и през ум не ми минаваше да се обяснявам с него на какво се дължи тази промяна. Знаех, че води тежка вътрешна борба. Отреченото, изоставено християнство се връщаше и чукаше бурно на неговото сърце. Езичето на везните, на които претегляше стойностите на исляма и християнството, клонеше решително в полза на християнството. Но тогава излизах на преден план аз, мнимият правоверен мюсюлманин, и заедно с благодарността, която мислеше, че ми дължи, дърпах езичето на везните на противоположната страна. Можех да съкратя борбата му, наистина, като просто откриех, че съм християнин, но смятах за по-добре този благороден дух да реши самостоятелно, без всякакво лично влияние, своя проблем. Ето защо ни най-малко не ме наскърби, когато забелязах, че от ден на ден мюнеджията все повече се приобщава към своя съквартирант баш насир. В него именно той намираше една сродна душа в търсенето на истината. Мен това напълно ме устройваше, само внуших на персиеца в никой случай да не споменава истинското ми вероизповедание.

Третият в съюза беше Ханнех. Тя се трудеше за мюнеджията с майчина загриженост и буквално стана необходимост за него, както Халеф и аз усмихнато забелязахме. И тъй, външно се създаваха всички условия, подходящи да направят по-приятни дните на неговото оздравяване в наложената самота, и само едно остро око можеше да забележи, че в гърдите на русина клокочи вулкан и че между него и мен стоеше една невидима, неизразена, но все по-ясно усещаща се въпросителна.

Дните минаваха като в полет. Не липсваше и разнообразие и аз почти бях забравил Гхани и застрашаващата ни от негова страна опасност, толкова повече че двамата бдящи там хаддедихни нямаше какво да осведомят.

Но на утрото на шестнайсетия ден от пребиваването ни тук бях събуден от сън. Единият от хаддедихните, които бях изпратил да дебнат Гхани, стоеше пред мен.

— Сихди, Абадилах, когото трябваше да наблюдаваме, току-що замина с кон.

— Накъде?

— Не знаем, но създаваше впечатление, сякаш се е стегнал за по-дълга езда.

Веднага се отправих към отсрещното помещение, където спеше Халеф със сина си. Събудих ги и им съобщих намерението си да направя едно посещение на къщата на Гхани. Кара Бен Халеф остана смълчан, но толкова по-оживено жестикулираше неговият баща.

— Хамдулиллах! Най-после, най-после отново приключение! Казвам ти, сихди, отдавна вече не издържам. Десетте хиляди рака’ат изкривиха и вкочаниха гърба ми, а стоте хиляди такбир и тахлил^[12] са виновни, дето почти се отучих да говоря. Не се хили, сихди! Наистина си е така. Откъде ще знаеш ти как се чувствам? Ти твоята уйдурма много лесно си я уреди, ама аз още усещам в крайниците си всяка отделна рак’а. Къде повече мога да изтрая на гърба на някой кон или на клатушкащия вървеж на една джеиммел. Аллах бий ’риф. (Аллах знае.)

След като уведомихме още Ханнех и персиеца, излязохме в свежото утро. През нощта беше валяло и въздухът имаше балсамна хладина. Скоро стигнахме до къщата на Абадилах. Свърнахме наляво и се запромъквахме между зеленчуковите градини към заграждащия градината зид. Намерението ни беше благоприятствано от обстоятелството, че в този равен утринен час надлъж и шир не се мяркаше жива душа. Няколко захвата и едно мятане ни отведоха благополучно отвъд, а после се запромъквахме към градинската къщичка под закрилата на доста гъсто растящите дървета. Кара Бен Халеф трябваше да се скрие зад едно стебло в близост до павилиона и да се грижи да не бъдем изненадани откъм къщата. Страната, от която бяхме дошли, не беше необходимо да надзирава.

Сега аз и Халеф можехме да се заемем с претърсването на павилиона. Вратата не се намираше наравно със земята, до нея се стигаше по няколко каменни стъпала. Както предполагах, беше заключена, но аз се бях подготвил за този случай. С помощта на парче дебела тел и ножа скоро отворих простата ключалка. Натиснах дръжката и в следващия миг се намерих във вътрешността, следван плътно от Халеф.

Най-напред не можеше да се различи нищо. Наоколо владееше почти пълен мрак, само няколко слаби лъча падаха отгоре през направените в купола отверстия. Но аз се надявах скоро да имам светлина. Гхани все някъде трябваше да има място за съхранение на предметите, от които се нуждаеше, за да си светне. Защото за мен беше ясно, че не навестяваше къщичката да се моли. И не останах излъган. До вратата напипах една ниша и в нея връзка навосъчени факли и снопче кибритат.^[13]

Запалих една от факлите и съгледах… „покоите с трите молитвени килима“, които в последните седмици толкова често бяха занимавали мислите ми.

Да, не можеше да има съмнение, че се намирах в помещението, за което мюнеджията ми беше съобщил в своето видение. Халеф, когото отдавна бях запознал с това странно предсказание, беше на същото мнение, защото, когато восъчната факла пламна, нададе вик на изненада и каза:

— Машаллах! Сихди, без да искаме, си навряхме носа в истинската миша дупка. Така, точно така си представях покоите с молитвените килими, за които ти ми разказа. И гледай, сихди, от двете страни два червени килима, а в средата лежи син, извезан със злато! Страшно съм любопитен, каква ли тайна ще разбули.

Без да дочака моя отговор, той се захвана с изследване на средния килим със син цвят. Оставих го да прави каквото си иска, но грижливо затворих вратата, за да не излезе навън някой издайнически лъч светлина.

Намирахме се в квадратно помещение с дължина на страната около седем крачки. Широките повърхнини на стените бяха красиво изпъстрени с подобни на мостри за килим шарки и тук и там проблясваха, когато светлината на факлата паднеше върху стената, златни, вплитащи се един в други арабски писмени знаци, представляващи мъдрости от Корана. Празнините между трите молитвени килима даваха още един признак за богатството на собственика — подът беше покрит с мраморни плочи. Помещението, изключвайки споменатите молитвени килимчета, беше напълно празно. А и последните никак не подхождаха на останалия разкош. Не че бяха некрасиви или много захабени, но това бе онази обикновена стока, която за малко пари може да се намери навсякъде по пазарите. Средният, въпреки по-добрия си вид, също не правеше изключение. Златните нишки, с които бяха втъкани отделните аети от Корана, се оказаха при непрекъснато проучване неистински. Очевидно Гхани искаше с това, ако на някой хрумнеше да нахлуе тук с взлом, да отклони вниманието му от молитвените килимчета, в случай че те наистина съдържаха някаква тайна.

След като бях огледал помещението, се обърнах към Халеф. Той беше коленичил на земята и въртеше насам-натам средния килим, оглеждайки го от всички страни. Сега очевидно бе свършил с изследването си, защото каза разочаровано:

— Сихди, не знам какво да подхвана с тая постелка на молитвата. Тя ми изглежда като хиляди други и не ми е ясно каква тайна би могла да ни съобщи. Пробвай си и ти късмета! Знаеш, в тия неща дълготата на твоя разсъдък е за предпочитане пред широтата на моя.

Взех килимчето в ръка и едва му бях хвърлил един поглед, вече знаех къде съм.

— Халеф, я сравни опаката страна с лицевата! Не ти ли прави впечатление нещо? Ако се касаеше за обикновено изтъкан килим, трябваше предната и задната страна напълно да се покриват. Каквото отпред е ляво, от обърнатата страна трябва да е дясно и обратно. А аетите от Корана трябва да представляват на обратната страна нечетлива плетеница от огледални писмени знаци. Такъв ли е тук случаят?

— Машаллах, сихди! Ти си прав. Сега аз също го виждам. Аетите от Корана и от опаката страна могат да се четат така безупречно. Мислиш, че си имаме работа не с един, а с два килима на молитвата?

— Не се съмнявам в това. А пък и на пипане този килим е значително по-дебел отколкото другите от тоя вид, но това може да забележи само някой, който има причина да му посвети специално внимание. Отгоре на всичко двете постелки са съшити така умело, че не са възникнали издутини и следователно не могат да събудят подозрение.

— Значи решението на загадката трябва да се търси между килимчетата? Но къде?

Решението не остави дълго да го чакаме. Едно място по края беше на пипане сякаш малко по-дебело от областта в съседство. След кратко търсене намерих шева, съединяващ двата ръба, и го разпорих с острия си нож. Мушнах ръка в така възникналия джоб и… пръстите ми напипаха малко пакетче книжа Надавайки възклик на радост, измъкнах ръката с пакетчето, а Халеф се наведе напрегнато към мен с факлата в ръка.

Най-горният лист беше разписка на шахската банка в Техеран относно депозираното там състояние на граф Вернилов, следваха няколко банкноти от същата банка със значителна стойност, общият сбор на които даваше точната сума, посочена в разписката, и накрая открих пет изрезки от персийски вестници. Всички те се отнасяха, както с един бегъл поглед установих, за тайнственото изчезване на граф Вернилов и съдържаха покана от шах-ин-шаха да се върне, ако изобщо още е жив.

Бях направил прегледа на книжата коленичил, но сега скочих, давайки воля на радостта си.

— Халеф, имаш ли представа какво държа в ръцете си? Но как ли ще знаеш! Та аз още не съм ти разправил историята на мюнеджията. Сега притежавам състоянието, което му е било откраднато, и доказателството, че Гхани преди години е извършил това мерзко престъпление.

Халеф облещи очи.

— Гхани… извършил престъпление спрямо мюнеджията? Откраднал му е състоянието?

— Естествено! Че кой друг? Сега нямам време да ти обяснявам всичко, но след онова, което вече сме преживели с него, няма защо да се чудиш на това ново откритие!

— Действително не. И все пак, сихди, не мога да проумея как един мъж, представящ се за „любимец на великия шериф“, може от друга страна да бъде толкова изпечен капъсъзин.

— Това те учудва? Мен не! Гхани тепърва трябва да представи доказателство, че действително е любимец на великия шериф. Аз не му вярвам, защото се съмнявам, че един благородно мислещ мъж, за какъвто безусловно смятам властелина на Мека, не би различил отдавна недостойността на човек като Гхани.

— Гхани, Гхани! Мрежата се стяга все по-здраво около главата ти. Благодаря на Аллах, че не съм аз дуббане^[14], която се е хванала в нея — После прибави с внезапен изблик на гняв: — Ея Гхани! Абид ел Асуам! (Тоя мошеник!) Тоя идолопоклонник! Дето мами хората с привидната си святост и използва местата и предметите, които истинските вярващи смятат за свещени, само за да прикрива с тях безчинствата си! Ако го имах сега тука тоя барас ел башар^[15], щях с истинско блаженство да го обработвам с юмруци, додето душата му замяза на някой негоден дарабукка^[16] с голяма дупка на кожата… Какво дириш още, сихди?

Слушах приказките на хаджията с половин ухо. Беше ме споходила мисълта дали и двата червени килима не служат като скривалища за имането на Гхани. Бен Нур не беше дал някакво указание за тях, наистина, но може би защото нямаха отношение към мюнеджията. И сега се сетих колко настойчиво си бе искал Абадилах тогава в пустинята своето молитвено килимче, в което беше увил плячката си. Дали не беше скрил в него значителната сума пари, която според думите на персиеца беше спечелил благодарение на мюнеджията в Мешхед Али? Възможно! Дори много вероятно! В такъв случай щеше да му е привичка да използва молитвени килимчета като „каса“ и аз можех да се надявам, че и в застелките с червен цвят ще намеря „парасъ“, както би се изразил Халеф. Същевременно ми се натрапи нова мисъл. Гхани често е идвал тук. С каква цел? Да не би само заради синия килим? В този Бейт ес Сала^[17] трябваше да има и други неща, за които сега още нищо не знаех.

Тъкмо се канех да сложа синия килим, след като напразно го бях изследвал за други джобове, на мястото му, когато нещо привлече вниманието ми. Халеф беше приближил, за да ми свети. Светлината на факлата падаше върху мраморния под и на него се открои дълга цепнатина. Изглеждаше така, сякаш двете съседни мраморни плочи вече не бяха здраво свързани. Взех факлата от ръката на Халеф и огледах въпросното място. За мое удивление забелязах, че в двата края цепнатината продължава под прав ъгъл, следователно се касаеше за свободно поставена плоча. В мен се породи подозрение. Какво ли, ако тази плоча прикриваше входа на някое подземно помещение? Трябваше да добия сигурност и ето защо почуках с дръжката на моя боун найф^[18] на различни места по пода. Тонът навсякъде беше еднакъв, само на споменатото място звучеше кухо. Следователно правилно бях предположил и вероятно се намирах над входа на зимник. Но как се отстраняваше тежката плоча с площ около един квадратен метър? Продължих да търся и забелязах, че на съседната плоча има едно място като откъртено от твърд предмет. Мушнах здравото, нечупливо острие на ножа на същото място и натиснах. Плочата се повдигна малко, така че можах да си помогна с ръка и без по-нататъшни затруднения напълно да я вдигна, макар да притежаваше значително тегло. Сложих я до възникналата дупка, която мрачно и зловещо зейна към нас. Когато осветих надолу с факлата, докъдето стигна ръката ми, установих, че се касае не за стълбище, а за една отвесно водеща в дълбочина тясна шахта. Но очевидно не беше трудно да се слезе, защото, докъдето можех да видя, по едната стена на определени промеждутъци бяха вбити железни скоби, така че ръце и крака имаха достатъчна опора при слизането. Халеф ме погледна очаквателно в лицето.

— Сихди, какво ще правим? Чудесно ще е, ако проникнем зад мошенгиите на това диване Гхани.

— Да, ще слезем! Но от предпазливост ще вземем още една факла. Не се знае колко дълго ще бъдем принудени да останем долу.

Всъщност бях възнамерявал да подложа двата червени килима на еднакво внимателно проучване, но новото откритие ми се стори по-важно от всичко друго. А пък и можех да предприема проучването в по-подходящо време.

Прибрах намерените книжа и се заспусках пръв с факлата в дясната ръка. Халеф ме следваше непосредствено. Преброих двайсет скоби, докато отново почувствах твърда земя под себе си. Намирахме се в един вървящ в две посоки проход, който беше толкова тесен, че най-много двама души можеха да вървят един до друг. Стените и таванът се състояха от гранитни квадри и различни празнини даваха да се отгатне, че ходникът трябва да бе на доста почтена възраст. Във всеки случай не беше възникнал наскоро или чак пък да го беше построил Гхани. Но накъде водеше? Последвахме го най-напред във водещата на запад посока, но не стигнахме далеч. След няколко крачки трябваше да спрем. Пътят свършваше, понеже галерията се беше срутила. Ако продължаваше нататък, сигурно щяхме да излезем в някоя изба под къщата на Гхани. Затрупан ли беше проходът, или от само себе си се беше срутил? Сметнах отговарянето на този въпрос за излишно губене на време и тръгнах назад, за да проследя прохода в другата посока. Доста дълго той продължи равно. Изброих хиляда крачки в източно направление. Накъде водеше? По моя преценка вече трябва да се намирахме в недрата на Джебел Абу Кубе.

Не се наложи дълго да си блъскаме главата, защото равният път свърши и тесни, но иначе съвсем удобни каменни стъпала ни поведоха нагоре. бях преброил двеста петдесет и шест, когато един тесен равен ходник се отклони надясно. Какво да правим? Главната посока ли да следваме, или отклонението? След кратък размисъл избрах последното и не стана нужда да се разкайвам. Различни признаци, както и няколко захвърлени угарки от навосъчени факли, даваха да се разбере, че този път не е толкова рядко използван. Също в последно време трябва да е бил използван, защото на няколко места, където влагата се беше процедила между гранитните квадри и подът се бе размекнал, забелязах отпечатък от крак. Следата трябваше да е доста нова, защото едва в последните дни бе валяло. След може би петстотин крачки отново бяхме принудени да спрем, защото една врата от дърво преграждаше пътя ни. За щастие залостващият механизъм, едно тежко дървено резе, беше монтиран от нашата страна. Тикнах го назад, бутнах вратата и се намерих… на открито. В нозете ми се простираше Свещения град, странично от мен и не много високо гледаха надолу мрачните стени на крепостта Джияд, а аз самият стоях сред лабиринт от останки от зидове. Те покриваха доста голяма част от планинския склон и очевидно бяха останките на стари, изоставени крепостни съоръжения. Въпреки близостта на града тук горе цареше дълбоката тишина на самотата. Докато Халеф се провираше наоколо из руините, аз се обърнах да огледам по-обстойно вратата. Състоеше се от тежки дървени греди и от външната страна бе така умело нагодена към околността, че само едно остро око можеше да я открие, и то само ако наличието й му беше известно.

За какви цели служеха вратата и главната галерия, от която сега бяхме излезли? И къде щеше да ни отведе каменното стълбище, ако продължехме да го следваме? Може би чак горе в крепостта? При това положение целият подземен къртичи проход се числеше към крепостните съоръжения и ме учудваше единствено че явно само Гхани го знаеше. В този случай трябваше да приема, че подземната галерия беше останала неизвестна и на Осман паша, когато е привел отново в изправност старата крепост Джияд. Но какво общо имаше Абадилах с всичко това и какви цели преследваше?

Твърдо реших да не се връщам в Павилиона на молитвата, преди да съм разбрал къде излиза каменното стълбище. Ето защо извиках Халеф и запалих втората восъчна факла, тъй като първата вече беше употребена. Върнахме се в тайния проход и тъкмо поискахме да затворим вратата отвътре, когато видях на земята да светлее нещо бяло. Преди туй ми беше убягнало, защото факлата не пръскаше достатъчно светлина, но сега дневната светлина нахлуваше вътре и ярко осветяваше излаза на галерията. Надигнах нещото. Беше парче хартия и от едната й страна беше написана бележка, състояща се само от едно изречение, но това изречение съдържаше една дума, която почти ме накара да замръзна от удивление.

Читателите на моя том „През пустинята“ сигурно ще си спомнят, че по онова време, когато бях принуден да бягам от Мека, навестихме една пещера, известна само на предводителите на атеибехите. Под „навестихме“ имам предвид дъщерята на Малек, Халеф, себе си и пленения Абу Сейф. Пещерата се казваше Атафрах и „Атафрах“ гласеше думата, в която сега се взирах с такова невярващо удивление и слисване, че Халеф ме сръга в ребрата и учудено попита:

— Ама какво има, сихди? Какво е писано на бележката?

— Ето, виж сам и после ми кажи дали правилно съм го прочел!

Халеф взе бележката от ръката ми и прочете на глас съдържанието й:

„Ела утре в пещерата Атафрах!“

После отпусна смаяно ръката с бележката и каза след една пауза на безмълвно удивление:

— Вярно е, сихди. Съвсем ясно е написано. Машаллах! И още един път машаллах! Дали става въпрос за нашата пещера, в която бяхме преди дванайсет години?

— Как може още да питаш? Аз съм убеден в това и сега знам, че е трябвало да намерим не само състоянието на мюнеджията, но и тази бележка. Ела с мен! Трябва да се върнем и веднага да последваме Гхани.

— Как? — запита хаджията удивено. — Не искаш ли преди туй да проследим стълбището до края му?

— Днес нямаме време за това. Имам сигурното усещане, че при пещерата Атафрах ще узнаем нещо по-важно, отколкото ако се ровим тук под земята като хулдат.^[19]

— Само че ще идем твърде късно. Гхани е толкова далеч пред нас, че не можем да наваксаме преднината му.

Хвърлих един поглед на часовника си.

— Ние тръгнахме от къщи малко след потеглянето на Гхани и сме тук едва от час. Той следователно има преднина от може би час и половина. Сега трябва да вземеш предвид, че очевидно се касае за някаква работа от голяма секретност. Той следователно няма да тръгне към мястото по прав, а по обиколен път. Предполагам дори, че е напуснал града не през портата за Джидда, а от противоположната посока, и че за да не бие на очи, не е показал голяма бързина. Ние, напротив, можем да напрегнем животните си и освен това ще се придържаме към правата линия, така че бихме могли да го настигнем и даже изпреварим.

— Сихди, ти си прав и аз отново съзнавам, че дълготата на твоя разсъдък не е чак толкова лоша.

Затворихме грижливо вратата след себе си и поехме обратно толкова бързо, колкото пътят позволяваше. През главата ми минаваха всевъзможни мисли. Кой беше този, с когото Гхани се намираше в тайна връзка и от когото по обходни пътища през подземния проход получаваше съобщения? Защото след всичко досегашно ми беше ясно, че той посрещаше куриера не в къщата си, а вън сред руините. Към племето на атеибехите ли принадлежеше? Всъщност би трябвало така да приема, защото сметнах за изключено, че те ще открият на някой външен човек пещерата Атафрах. Кого касаеше по-нататък ездата на Гхани и срещата в пещерата? За нас ли се отнасяше или за някой друг? Че Абадилах не се бе отказал от отмъщението си, се разбираше от само себе си. От друга страна, ако се касаеше само за нас, в самата Мека щяха да се намерят достатъчно послушни оръдия за неговите отмъстителни планове, така че не му се налагаше да излиза специално от града. Както и да въртях и сучех нещата, можех да градя само вероятности, не твърдения.

Не по-иначе ми вървеше със странното предсказание на мюнеджията, което по толкова неочакван начин започна да се изпълнява. Що за сила беше тази, която говореше чрез мюнеджията и разкриваше неща, за които той самият понятие си нямаше? Що се касае до парите на бившия руски професор и подземния проход, предсказанието на мюнеджията не ми беше толкова непонятно. Но как стояха нещата с бележката? Трябваше ли и нея да впиша в сметката на тайнствената сила? Можеше ли тази душевна сила да надзърта в бъдещето и отнапред да знае, че в определено време, да, в определен час на пътя ми ще лежи бележка, която съдържа нещо важно за мен?

Трябваше да отложа отговора, който и бездруго не можех да дам, тъй като бяхме стигнали до шахтата. Изкатерихме се, сложихме мраморната плоча и нагласихме синия килим точно както си беше лежал по-рано. Като оставим настрана парите и двете изгорени восъчни факли, всичко друго отново си беше както преди. След още един проучващ поглед напуснахме помещението и аз успях да щракна ключалката.

Кара Бен Халеф се зарадва, когато отидохме да го снемем от поста. Не беше мярнал никой в градината и времето на чакането му се бе сторило доста дълго. Удаде ни се и сега да прехвърлим незабелязано дувара и после тръгнахме с бързи крачки към къщи. По пътя Халеф съобщи на сина си най-необходимото, което трябваше да знае.