Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Корекция
moosehead (2010)
Сканиране и разпознаване
unicode (2009)

Издание:

Библиотека „Златни страници“. Златната връвчица. Том пети. Разкази

Издателство „Български художник“, 1979

Съставител и редактор: Николай Янков

Илюстратор: Любен Зидаров

История

  1. — Добавяне

Баща ми разказваше:

— Тази история се случи в края на едно отдавнашно лято. Шумата на дърветата беше още зелена, но почна вече да потъмнява, листата клюмнаха от жегата, а дръжчиците им бързо съхнеха. Тревата из пасищата прегоря. Щурците все по-отчаяно пискаха из стърнищата — идеше ранна есен.

Една вечер, след като издоихме и затворихме овцете, казах на баща си:

— Няма да ти помагам дълго — иде време за училище. Ще трябва пак да си пасеш овцете.

— Абе, аз ще си ги паса — отговори той с глух глас, — ама май че и ти ще трябва да се простиш с училището…

— Защо? — запитах аз задавено.

— Стига ти толкова учене. Нали свърши четвърто отделение? Знаеш да четеш, знаеш да пишеш — какво повече? Аз искам голям човек да те направя. Богат. Търговец. Всички да ти клатят шапка. Бял хляб да ядеш.

И той надълго почна да ми обяснява, че искал да ме отведе в град Оряхово при един богат търговец, с когото бил вече говорил. Имал там търговецът дюкяни. Не един, а три. Щял съм да му помагам, търговския занаят да уча. И след години, ако съм имал ум в главата, щял съм да стана богат и пребогат.

Много сълзи пролях, голяма мъка изживях — то с думи не се описва. Сложиха един ден изпраните ми дрешки в една червена торбичка, направиха ми нови цървулки и татко впрегна кравиците. Пътувахме кажи-речи един ден и една нощ и стигнахме града.

Спряхме на едно пазарище. Разпрегна тато кравиците, взе торбата ми, хвана ме за ръка и ме отведе пред едни големи дюкяни. Влязохме в една стъклена стаичка, на чиято врата пишеше „кантора“. Един дебел човек, с червени бузи седеше до един голям, разтворен железен сандък, пълен с пари. Той каза на тато „добре дошъл“ и пак си гледаше работата.

— Това е момчето — каза баща ми. — Ето, сине, тоя човек ще ти е чорбаджията. Ще го слушаш. Все в очите ще го гледаш. Той ще те направи човек.

Говореше ми той, но по гласа и по очите го познавах, че хич не му е драго, гдето ме оставя самичък при чужди хора.

Чорбаджията излезе от кантората в дюкяна, посочи една голяма крупа каменна сол и рече на баща ми:

— Вземи я за кравите! Няма да я плащаш! Хайде със здраве, че си имам работа. За хлапето няма да се грижиш. Добре ще е то тука.

Тато надигна солта и си тръгна.

— Да слушаш, сине — рече ми той на прощаване. — И да ни пишеш. Защо си учил? — поиска да ми се усмихне, но се извърна, за да не видя, че очите му са насълзени.

Щом той закриви към пазарището, дебеланът викна от кантората:

— Ей, ти Иване! Я отведи хлапето у дома. Виж там да помогне нещо на кака ти Райна.

Иван, един възрастен, прегърбен слуга ме поведе към къщата на чорбаджията. Разпита ме кой съм, що съм и защо съм напуснал училището. Казах му, че съм бедно момче, че съм завършил четвърто отделение и запитах:

— Ами ти кой си?

— Аз съм Иван, слуга в дюкяна на Дончо Бурето. Викат му „бурето“ защото е дебел — обясни ми Иван.

— Колко години работиш при него? — запитах аз.

— Тринайсет.

— Ами богат ли си?

— Ха — засмя се Иван, — богат! Така ли се става богат. Беден съм се родил, слуга ще си умра. Виждаш ли какво съм се прегърбил от тежките чували? Защо питаш — да не би да искаш да станеш богат?

— А, не — отговорих смутено аз. — Аз не искам, но тато каза, че съм щял да стана богат.

Иван ме погали по главицата с напуканата си от работа длан и рече с тъжна усмивка:

— И аз някога мислех така, но от тринадесетгодишната си работа станах не богат, а гърбат. Малък си ти, та още не можеш да разбереш тези неща.

Стигнахме до хубавата голяма къща на Дончо. Посрещна ни госпожата. Иван обясни кой съм и си отиде.

— Ела с мене — каза ми Дончовата жена и ме отведе до една стълба на тавана. — Видиш ли тоя одър? Там ще спиш. Огледай хубаво мястото, защото няма да се качваш с лампа. Току-виж, че си подпалил къщата.

Слязохме в една малка къщичка, построена до голямата.

— Тука е кухнята, а това е столовата, дето се храним — продължи да ми обяснява госпожата. — Слугинята ни избяга онзи ден. Затова ще ми помагаш два-три дена, докато си намерим друга. Вземи сега кофата с помията от умивалника и я хвърли в помийника. Хей там в ъгъла на градината е.

Взех кофата. Сред обширната градина имаше поляна, по която тичаха три деца — едно по-голямо от мен момченце и две по-малки.

— Полека да не напръскаш тревата! — викна ми момиченцето сопнато, като че и на него бях слуга.

След малко майката нареди няколко чинийки на масичката в градината, насипа във всяка по една лъжичка мед и викна децата да закусват. Ние в село нямахме мед, а и гладен бях, ядеше ми се, но чорбаджийката ме прати за вода.

Донесох водата. Децата се бяха наяли.

— Събери чинийките и ги измий на умивалника — нареждаше майката.

До вечерта цепих дърва, внесох ги, пометох кухнята и ходих още два пъти за вода. Стъмни се. Чорбаджийката запали лампата в една голяма стая, в която имаше много играчки и прибра децата от градината. Аз запалих печката, а тя почна да нарежда масата за вечеря в стаята за ядене. Дойде си и чорбаджията. Изми се. Седна наред с децата си около масата. Почна да им разказва разни смешни истории. Чорбаджийката сипваше яденето, а пък аз го носех и слагах пред всекиго. По едно време се смаях — разбрах, че за мене нямаше чиния и стол на масата. Докато те ядяха, аз стоях до вратата на кухнята.

— Дай ми вода! — каза едно от децата и аз му дадох.

— Вдигни тия чинии! — добави майка му и ми подаде чиниите от яденето. — Я напълни голямата бакърена тенджера с вода и я сложи на печката, за да има топла вода за чиниите!

Вършех със замаяна глава всичко, което ми кажеха. Наядоха се. Отидоха си по стаите.

— Ти, момченце, си хапни, каквото е останало — каза на излизане чорбаджийката.

— След малко аз ще се върна, за да измием чиниите.

Гладът ми беше преминал. Седнах до масата и си отчупих едно парче хляб. Хлябът беше много бял, мек, какъвто никога не бях ял. Приличаше на симидчетата, които дядо ми купуваше на връщане от пазара в града. Хубав хляб, но като сложих първия залък в устата си, той ми загорча. Може би от сълзите, защото аз хем дъвчех, хем плачех.

— Не, не, не! — повтарях си аз. — Не ща да съм богат, не искам бял хляб, не желая да ставам голям човек…

Видях през сълзи, че нещо се червенее в ъгъла. Вгледах се — беше моята торбичка с дрешките. Без много да мисля, рипнах, грабнах торбицата и тихичко се измъкнах през двора на улицата.

Откъм Дунава повяваше хладен ветрец. Може би същият ветрец бе полъхвал и над нашето село. Той погали мокрите ми бузи и като че пошушна тихичко: „Смелост, момченце!“

— Дядо — запитах аз един старец, който седеше пред едно схлупено кафене, — можеш ли ми каза, къде е пътят за Бяла Слатина?

— Пътя ли? Като завиеш тая улица, ще излезеш на шосето. Се по него, се по него — ще стигнеш. Ама не те ли е страх да пътуваш нощем?

— Не ме е страх! Аз съм от село! — храбро отговорих аз и закрачих по улицата.

Няма да ви разказвам как изминах тези четиридесет километра. Добри хора ме и повозиха, и нахраниха. А и поспах си в колата. Пристигнах в село на шестнадесети септември. Измих се на рекичката, попристегнах цървулките и отидох право на училище. На обед се върнах в къщи с всичките деца — радостен и горд — нали съм първокласник! Отворих вратата, кучетата заскачаха луди от радост, а баща ми гледа като че с тояга го бях храснал по главата.

— Откъде идеш, бре?

— От училище! — викнах аз.

— Как от училище? Ами нали беше при чорбаджията?

— Бях ама вече не съм.

— А защо?

— Хлябът им е много бял, та горчи. Дойдох да си ям черния, че е по-сладък.

Бях се приготвил да надумам на баща си още много работи: и за чорбаджиите, и за слугата Иван, и за превития му гръб, и за меда, и за това, дето ме е лъгал, че щял съм богат да стана, ама баща ми нищо не рече. Само извърна глава и почна да хока кучетата. Влязох в къщи.

След малко го чух да подсвирква из двора. Драго му беше, загдето бях избягал от чуждите хора.

Край
Читателите на „Горчив хляб“ са прочели и: