Виктор Пелевин
Затворникът и Шестопръстият (8)

8

Затворникът често говореше с народа, обучаваше го как да си придаде по-неапетитен вид, а Шестопръстият през по-голямата част от времето седеше на сламеното си хълмче и размишляваше за природата на полета. Той почти не участваше в беседите с народа и само понякога разсеяно благославяше допълзелите до него миряни. Бившите първосвещеници, които изобщо не смятаха да отслабват, го гледаха с ненавист, но нищо не можеха да направят, защото все нови и нови богове идваха до света, измъкваха Шестопръстия, разглеждаха го и го показваха един на друг. Един път сред тях се оказа дори един съпровождан от голяма свита подпухнал посивял старец, към когото останалите богове се отнасяха с крайно почтение. Старецът го взе в ръка и Шестопръстият злобно се изцвъка право на хладната му трепереща длан, след което беше доста грубо въдворен на мястото си.

А през нощта, когато всички заспиваха, те със Затворника продължаваха отчаяно да тренират ръцете си — колкото по-малко вярваха, че това ще доведе до нещо, толкова по-яростни ставаха усилията им. Ръцете им израснаха до такава степен, че да се занимават със железата, на които Затворникът разглоби хранилката-поилка (в социума всички постеха и изглеждаха вече почти прозрачни), вече нямаше никаква възможност — достатъчно бе леко да размахат ръце, и краката им се откъсваха от земята и трябваше да прекратят упражнението. Това беше същата тази трудност, за която Затворникът преди време предупреждаваше Шестопръстия, но им се удаде да я заобиколят — Затворникът знаеше как да се укрепват мускулите със статични упражнения и научи Шестопръстия на това. Зелената врата вече се виждаше зад Стената на Света и според пресмятанията на Затворника до Великия Съд оставаха не повече от десет затъмнения. Боговете не плашеха особено Шестопръстия — той успя да свикне с тяхното постоянно внимание и го възприемаше с гнуслива покорност. Душевното му състояние се върна в нормата и за да се развлече някак, той започна да излиза със слаборазбираеми тъмни проповеди, които буквално потресоха паството. Веднъж той си спомни разказа на Едноокия за подземната вселена и в порив на вдъхновение описа приготвянето на супа за сто и шейсет демона в зелени одежди с такива най-дребни подробности, че накрая не само се изплаши до побъркване, но и силно уплаши Затворника, който в началото на речта само сумтеше. Мнозина от паството научиха тази проповед наизуст, и тя получи названието „Откровението на Синята Лентичка“ — такова беше сакралното име на Шестопръстия. След това дори бившите първосвещеници спряха да ядат и по цели часове бягаха около полуразрушената хранилка-поилка, стремейки се да се избавят от тлъстините.

Понеже и Затворникът, и Шестопръстият ядяха всеки за двама, наложи се Затворникът да съчини специален догмат за непогрешимостта, който бързо пресече различните разговори на ухо.

Но ако Шестопръстият след преживяното сътресение бързо влезе в нормата, то със Затворника започна да става нещо нередно. Сякаш депресията на Шестопръстия се прехвърли върху него, и с всеки час той ставаше все по- затворен.

Веднъж той каза:

— Знаеш ли, ако не излезе нищо, аз ще отида заедно с всички в Цех номер едно.

Шестопръстият понечи да отвори уста, но Затворникът го спря:

— А тъй като навярно нищо няма да излезе, това може да се смята за решено.

Шестопръстият изведнъж разбра: това, което току-що се канеше да каже, бе напълно излишно. Той не можеше да промени чуждото решение, а можеше само да изрази своята привързаност към Затворника — каквото и да кажеше, смисълът би бил именно такъв. По-рано той навярно не би се сдържал от маса ненужно бърборене, но напоследък нещо в него се измени. И в отговор просто кимна с глава, дръпна се настрани и потъна в размишления. Скоро се върна и каза:

— Аз също ще дойда заедно с теб.

— Не — каза Затворникът, — в никакъв случай не трябва да правиш това. Сега знаеш почти всичко, което знам аз. И непременно си длъжен да останеш да живееш и да си намериш ученик. Може би поне той ще се доближи до умението да лети.

— Значи искаш да остана сам? — раздразнено попита Шестопръстият. — С това стадо?

И той посочи паството, проснало се на земята от самото начало на беседата на пророците: еднаквите треперещи изнемощели тела закриваха почти цялото видимо пространство.

— Те не са стадо — каза Затворникът, — те повече приличат на деца.

— На умствено изостанали деца — добави Шестопръстият. — При това с маса вродени пороци.

Затворникът с усмивка погледна краката му.

— Интересно, помниш ли какъв беше самият ти преди нашата среща?

Шестопръстият се замисли и се смути.

— Не — каза накрая той, — не помня. Честна дума, не помня.

— Добре — каза Затворникът, — постъпи както знаеш.

С това разговорът приключи.

Дните, останали до края, летяха бързо. Веднъж сутринта, когато паството все още отваряше очи, Затворникът и Шестопръстият забелязаха, че зелената врата, която до вчера им се струваше толкова далечна, е надвиснала над самата Стена на Света. Те се спогледаха в очите и Затворникът каза:

— Днес ще направим последния си опит. Последен, защото утре вече няма да има кой да го направи. Ръцете ни са израснали така, че не можем дори да ги размахаме във въздуха — краката не ни удържат. Затова сега ще отидем до Стената на Света, за да не ни пречи тази глъчка, а оттам ще се опитаме да се пренесем на купола на хранилката-поилка. Ако не ни се удаде, тогава ще се сбогуваме със света.

— Как се прави това? — по навик попита Шестопръстият.

Затворникът го погледна с учудване.

— Откъде да знам как се прави — каза той.

На паството бе казано, че пророците отиват да общуват с боговете. Скоро Затворникът и Шестопръстият бяха вече до Стената на Света, където седнаха, опирайки гърбове на нея.

— Помни — каза Затворникът, — трябва да си представиш, че вече си там, и тогава…

Шестопръстият затвори очи, съсредоточи цялото си внимание върху ръцете и започна да мисли за гумения маркуч, свързан с покрива на хранилката- поилка. Постепенно той изпадна в транс, и се появи ясното усещане, че този маркуч се намира съвсем близо до него — на една опъната ръка разстояние. По-рано, щом си представеше, че вече е попаднал там, където искаше да долети, Шестопръстият бързаше да отвори очи, и винаги се оказваше, че стои точно където и преди. Но днес той реши да изпробва нещо ново. „Ако бавно събирам ръце — помисли той — така, че маркучът да се окаже между тях, тогава какво?“ Внимателно, стараейки се да запази постигнатата увереност, че маркучът е съвсем близо, той започна да сближава ръце. И когато те, събирайки се на мястото, където преди това нямаше нищо, се докоснаха до маркуча, той не издържа и с все сила извика:

— Стана! — и отвори очи.

— Тихо, глупако — каза стоящият пред него Затворник, чийто крак той стискаше. — Гледай.

Шестопръстият скочи на крака и се обърна. Вратата на Цех номер едно беше разтворена и нейната рамка бавно плуваше отстрани и отгоре.

— Край — каза Затворникът. — Да се връщаме.

По обратния път не казаха нито дума. Лентата на транспортьора се движеше със същата скорост, с която вървяха Затворникът и Шестопръстият, само че в обратна посока, и затова през целия път входът на Цех номер едно беше там, където се намираха те. А когато стигнаха да почетните си места до хранилката-поилка, входът ги изпревари и заплува нататък.

Затворникът повика при себе си някой от паството.

— Слушай — каза той. — Само по-спокойно! Иди и кажи на останалите, че настъпи Великият Съд. Виждаш ли как потъмня небето?

— А какво да правим сега? — попита онзи с надежда.

— Всички да седнат на земята и да направят ето така — каза Затворникът и закри очи с ръцете си. — Не гледайте, иначе не гарантираме нищо. И стойте тихо.

Отначало все пак се вдигна врява. Но тя бързо утихна — всички седнаха на земята и направиха така, както заповяда Затворникът.

— Е, какво — каза Шестопръстият, — да се сбогуваме със света?

— Давай — отвърна Затворникът, — ти си първи.

Шестопръстият стана, огледа се настрани, въздъхна и седна на мястото си.

— Това ли е? — попита Затворникът.

Шестопръстият кимна.

— Сега съм аз — каза, надигайки се, Затворникът, вдигна глава и закрещя с всички сили: — Свят! Сбогом!