Оригинално заглавие
Затворник и Шестипалый, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Източник
Подкрушието

1

— Отмести се.

— ?...

— Отмести се, казах. Не ми пречи да гледам.

— А ти какво гледаш?

— Какъв идиот, Господи… Е, слънцето.

Шестопръстият вдигна поглед от черната повърхност на почвата, посипана с ядене, стърготини и ситен торф, и примижавайки, се втренчи нагоре.

— Да… Живеем, живеем — а защо? Тайна на вековете. И нима някой е постигнал тънката нишковидна същност на светилата?

Непознатият обърна глава и го погледна с гнусливо любопитство.

— Аз съм Шестопръстият, — представи се Шестопръстият.

— Аз съм Затворникът — отвърна непознатият. — Значи при вас така говорят в социума? За тънката нишковидна същност?

— Вече не е при нас — отговори Шестопръстият и изведнъж подсвирна. — Я гледай какво става!

— Къде? — подозрително попита Затворникът.

— Там, гледай! Появи се още едно!

— Е, и какво?

— В центъра на света никога не става така. Наведнъж три светила.

Затворникът снизходително изсумтя.

— Аз по едно време видях наведнъж единайсет. Едно в зенита и по пет във всеки епицикъл. Наистина, това не беше тук.

— А къде?

Затворникът премълча. Той се обърна, отиде настрана, откърти с крак от земята парче храна и започна да яде. Духаше слаб топъл вятър, двете слънца се отразяваха в сивозелените плоскости на далечния хоризонт, и в тази картина имаше толкова покой и печал, че замислилият се Затворник, забелязвайки отново пред себе си Шестопръстия, чак трепна.

— Пак ти. Е, какво искаш от мен?

— Нищо. Ще ми се да поговорим.

— Че ти не си умен, предполагам — отговори Затворникът. — Да беше отишъл по-добре в социума. А ти чак къде си се забил. Наистина, тръгвай…

Той махна с ръка по посока на тясната мръсножълта ивичка, която леко се извиваше и потръпваше — не беше за вярване, че така изглежда оттук огромната шумяща тълпа.

— Бих се върнал — каза Шестопръстият, — само че те ме прогониха.

— А? Защо? Политика?

Шестопръстият кимна и почеса единия си крак с другия. Затворникът погледна към краката му и поклати глава.

— Истински ли са?

— Че как иначе. Те така и ми казаха — сега, така да се каже, наближава най-решителният етап, а ти — по шест пръста на краката… Намерил си, казват, време…

— Какъв е пък този „решителен етап“?

— Не знам. Всички гледат ей тъй сериозно, особено Двайсетте Най- близки, и повече нищо не може да разбереш. Бягат, викат.

— А — каза Затворникът, — ясно. Навярно той с всеки час става все по- отчетлив и по-отчетлив? А контурите му все по-зрими?

— Точно така — учуди се Шестопръстият. — А ти откъде знаеш?

— Че аз вече пет броя съм видял от тези решителни етапи. Само че те се наричат различно.

— Хайде де — каза Шестопръстият. — Нали той настъпва за първи път.

— Как ли пък не. Дори би било интересно да се види как ще настъпи за втори път. Но ние говорим за различни неща.

Затворникът тихо се изсмя, направи няколко крачки по посока на далечния социум, обърна се със задник към него и започна силно да драска с крака така, че зад гърба му скоро увисна цял облак, състоящ се от остатъци от храна, стърготини и прах. При това той се оглеждаше, махаше с ръце и мърмореше нещо.

— Ти какво? — с известна уплаха попита Шестопръстият, когато Затворникът, дишайки тежко, се върна.

— Това е жест — отвърна Затворникът. — Форма на изкуството. Четеш стихотворение и извършваш съответното му действие.

— А ти какво стихотворение прочете сега?

— Ето това — каза Затворникът.

Понякога тъгувам,

гледайки онези, които напуснах.

Понякога се смея,

и тогава между нас

се издига жълта мъгла.

— Че какво стихотворение е това — каза Шестопръстият. — Аз, слава Богу, знам всички стихове. Е, не наизуст, разбира се, но всичките двайсет и пет съм ги чувал. Такова няма, сигурен съм.

Затворникът го погледна с недоумение, но после очевидно разбра.

— А ти поне едно помниш ли? — попита той. — Кажи някое.

— Ей сега. Близнаци… Близнаци… Е, накратко, ние там говорим едно, а подразбираме друго. А после пак говорим едно, а подразбираме друго, но сякаш наопаки. Получава се много красиво. В края на краищата вдигаме очи към стената, а там…

— Достатъчно — каза Затворникът.

Настъпи мълчание.

— Слушай, а теб също ли са те прогонили? — наруши го Шестопръстият.

— Не. Аз ги прогоних всичките.

— Нима става и така?

— Всичко става — каза Затворникът, погледна един от небесните обекти и добави с тон на преход от празни приказки към сериозен разговор: — Скоро ще се стъмни.

— Остави, — каза Шестопръстият, — никой не знае кога се стъмва.

— Аз пък зная. Ако искаш да спиш спокойно — прави като мен. — И Затворникът се зае да загребва купчини от търкалящия се под краката му боклук, стърготини и късчета торф. Постепенно се оформи заграждаща неголямо пространство стена, достатъчно висока, с неговия ръст. Затворникът се отдалечи от завършеното съоръжение, погледна го с любов и каза: — Ето. Аз го наричам убежище на душата.

— Защо? — попита Шестопръстият.

— Така. Звучи красиво. Ти ще строиш ли за себе си?

Шестопръстият почна да рие. Не се получаваше нищо — стената се срутваше. Наистина той не се и стараеше особено, тъй като ни най-малко не повярва на Затворника относно настъпването на тъмнината, — и когато небесните огньове трепнаха и започнаха бавно да гаснат, а откъм социума се понесе приличаща на шум на вятър в слама всенародна въздишка на ужас, в сърцето му възникнаха едновременно две силни чувства: обикновен страх от настъпващата тъмнина и непознатото дотогава преклонение пред някого, който знае за света повече от него.

— Така да бъде — каза Затворникът, — скачай вътре. Аз ще си построя ново.

— Аз не умея да скачам — тихо отвърна Шестопръстият.

— Тогава привет — каза Затворникът и изведнъж се оттласна с всички сили от земята, издигна се нагоре и изчезна зад стената, след което цялото съоръжение се срути върху него, покривайки го с равномерен слой стърготини и торф. Образувалото се хълмче известно време помръдваше, после в стената му се появи малко отверстие — Шестопръстият успя да види зад него блестящото око на Затворника — и настъпи окончателна тъмнина.

Разбира се, откакто се помнеше, Шестопръстият знаеше всичко необходимо за нощта. „Това е естествен процес“ — казваха едни. „По-добре да мислим за полезни неща“ — смятаха други, и те бяха мнозинство. Изобщо имаше много оттенъци на мненията, но с всички се случваше едно и също: когато без всякакви видими причини светлината угасваше, след кратка и безнадеждна борба с треската на страха всички изпадаха във вцепенение, а като дойдеха на себе си (когато светилата отново се запалваха), помнеха много малко. Същото ставаше и с Шестопръстия, докато живееше в социума, а сега — навярно понеже страхът от настъпилата тъмнина се наложи върху равния му по сила страх от самотата и следователно се удвои — той не изпадна в обичайната спасителна кома. Ето вече стихна далечният народен стон, а той още седеше наежен до хълмчето и тихо плачеше. Наоколо не се виждаше нищо и когато в тъмнината се раздаде гласът на Затворника, Шестопръстият от уплаха едва не се насра.

— Слушай, престани — каза Затворникът, — пречиш ми да спя.

— Не мога — тихо се обади Шестопръстият. — Това е от сърцето. Хайде да си поговорим, а?

— За какво? — попита Затворникът.

— За каквото искаш, само че по-дълго.

— Давай за природата на страха!

— Ох, не! — изпищя Шестопръстият.

— Тихо там! — просъска Затворникът. — Сега всички плъхове ще се съберат.

— Какви плъхове? — изстивайки, попита Шестопръстият.

— Те са същества на нощта. Макар че, всъщност, и на деня също.

— Не ми провървя в живота — прошепна Шестопръстият. — Ако пръстите ми бяха колкото трябва, сега щях да спя заедно с всички. Господи, какъв страх… Плъхове…

— Слушай — започна Затворникът, — само това повтаряш — Господи, Господи… При вас какво, в Бога ли вярват?

— Дявол го знае. Има нещо такова, това е ясно. А какво — никой не знае. Ето например, защо става тъмно? Макар че, разбира се, това може да се обясни и с естествени причини. А ако мислиш за Бога, нищо няма да постигнеш в живота…

— А интересно, какво може да постигнеш в живота? — попита Затворникът.

— Как какво? Защо задаваш глупави въпроси, сякаш сам не знаеш. Всеки както може се натиска към хранилката. Закон на живота.

— Ясно. А защо тогава е всичко това?

— Кое „това“?

— Е, вселената, небето, земята, светилата — въобще всичко.

— Как защо? Така е устроен светът.

— А как е устроен той? — с интерес попита Затворникът.

— Така е устроен. Движим се в пространството и във времето. Съгласно законите на живота.

— А накъде?

— Откъде да знам. Тайна на вековете. Знаеш ли, от теб мога да се побъркам.

— А аз от теб мога да се побъркам. За каквото и да заговоря, при теб всичко е или закон на живота, или тайна на вековете.

— Ако не ти харесва, не говори — обидено каза Шестопръстият.

— Че аз нямаше и да почвам. Нали тъкмо теб те беше страх да мълчиш в тъмното.

Шестопръстият някак съвършено бе забравил за това. Като се вслуша в усещанията си, той изведнъж забеляза, че не изпитва никакъв страх. Това го изплаши до такава степен, че той скочи на крака и се втурна слепешком нанякъде, докато с пълна скорост не се блъсна с глава в невидимата в тъмнината Стена на Света.

Отдалеч се чу скърцащият смях на Затворника, и Шестопръстият, внимателно местейки крака, тръгна срещу този единствен във всеобщата тъмнина и безмълвие звук. Когато се добра до хълмчето, под което седеше Затворникът, той мълчешком легна до него и като се стараеше да не обръща внимание на студа, се опита да заспи. Дори не забеляза момента, когато това му се удаде.