Виктор Пелевин
Затворникът и Шестопръстият (3)

3

Независимо от пълното отсъствие в пустинята на предмети, зад които можеше да се скрие, Шестопръстият кой знае защо вървеше прокрадвайки се, и колкото повече се приближаваше до социума, толкова по-престъпна ставаше походката му. Постепенно огромната тълпа, наподобяваща отдалеч исполинско мърдащо същество, се разпадна на отделни тела, и дори можеха да се разгледат учудените гримаси на онези, които забелязаха приближаващите се.

— Най-важното — шепнешком повтаряше Затворникът последната инструкция, — дръж се по-нагло. Но не прекалено нагло. Непременно трябва да ги ядосаме — но не до такава степен, че да ни разкъсат на парчета. Накратко, през цялото време гледай какво правя аз.

— Шестопръстият се довлече! — весело извика някой отпред. — Здравей, гадино! Ей, Шестопръсти, кой е този с тебе?

Този безсмислен вик неочаквано — и съвършено неясно защо — предизвика у Шестопръстия цяла вълна от носталгични спомени за детството. Затворникът, който вървеше малко по-назад, сякаш почувства това и побутна Шестопръстия по гърба.

На самата граница на социума не беше гъсто — тук живееха предимно сакати и съзерцатели, не обичащи теснотата, — и не бе трудно да ги заобикалят. Но колкото по-далеч отиваха, толкова по-плътна ставаше тълпата, и много скоро Затворникът и Шестопръстият се озоваха в непоносима теснота. Все още можеха да се движат напред, но само ругаейки се със стоящите около тях. А когато над главите на онези, които бяха отпред, се показа леко тресящият се покрив на хранилката-поилка, вече не можеше да направят нито крачка напред.

— Винаги съм се чудел — тихо каза на Шестопръстия Затворникът, — колко мъдро е устроено всичко тук. Тези, които стоят близо до хранилката- поилка, са щастливи главно защото през цялото време помнят за желаещите да попаднат на тяхното място. А онези, които цял живот чакат между стоящите отпред да се появи празнина, са щастливи, защото имат на какво да се надяват в живота. И това, значи, е хармония и единство.

— Какво, не ти ли харесва? — попита отстрани нечий глас.

— Не, не ми харесва — отвърна Затворникът.

— И какво конкретно не ти харесва?

— Ами всичко.

И Затворникът с широк жест посочи тълпата наоколо, величествения купол на хранилката-поилка, трептящите жълти огньове на небето и далечната, едва видима оттук Стена на Света.

— Ясно. И къде според вас е по-добре?

— Точно в това е трагедията, че никъде! Точно там е работата! — страдалчески извика Затворникът. — Ако някъде беше по-добре, щях ли сега тук да беседвам с вас за живота?

— И вашият другар ли е със същите възгледи? — попита гласът. — Защо той гледа така в земята?

Шестопръстият вдигна очи — дотогава той гледаше в земята под краката си, тъй като това му позволяваше минимално да участва в ставащото, — и видя притежателя на гласа. Той имаше подпухнало охранено лице, и когато говореше, ясно се виждаха всички анатомични подробности на гръкляна му. Шестопръстият веднага разбра, че пред него е един от Двайсетте Най-близки, самата съвест на епохата. Явно, преди тяхното идване той е провеждал тук разяснения, както понякога се практикуваше.

— Вие затова сте такива оклюмали, — неочаквано дружелюбно каза той, — защото не се готвите заедно с всички за решителния етап. Тогава нямаше да имате време за такива мисли. Понякога на самия мен такива неща ми идват в главата, че… И знаете ли, работата ме спасява.

И със същата интонация добави:

— Хванете ги.

През тълпата премина движение, и Затворникът и Шестопръстият незабавно се оказаха обградени от всички страни.

— И какво като ни хванете? — също така дружелюбно каза Затворникът. — Къде ще ни натикате? Няма къде. Е, ще ни прогоните още веднъж. През Стената на Света, както казват, не можете да ни изхвърлите…

Тук на лицето на Затворника се изписа объркване, а дебелоликият вдигна високо вежди — погледите им се срещнаха.

— А това е интересна идея. Такова нещо при нас още не е ставало. Разбира се, има такъв израз, но нали волята на народа е по-силна от пословиците.

Явно тази мисъл го възхити.

— Внимание! Строй се! Сега ще имаме незапланувано мероприятие.

Не измина никак много време от момента, когато дебелоликият изкомандва строя, до момента, когато процесията, в центъра на която водеха Затворника и Шестопръстия, се приближи към Стената на Света.

Процесията беше впечатляваща. В нея пръв вървеше дебелоликият, след него — двама, назначени за старици-майки (никой, включително и дебелоликият, не знаеше какво означава това — просто имаше такава традиция), които през сълзи крещяха обидни думи на Затворника и Шестопръстия, оплаквайки и проклинайки ги едновременно, след тях водеха самите престъпници, а шествието завършваше с тълпа от народните маси.

— И така — каза дебелоликият, когато процесията спря, — дойде страшният миг на възмездието. Аз мисля, братя, че всички ние ще затворим очи, когато тези двама отцепници изчезнат в небитието, не е ли така? И нека това вълнуващо събитие послужи за красив урок на всички нас, народа. Ридайте по-силно, майки!

Стариците-майки паднаха на земята и избухнаха в такъв горчив плач, че много от присъстващите също почнаха да се обръщат и да преглъщат сълзите си; но гърчейки се в опръскания от сълзите прах, майките понякога изведнъж скачаха и с пламнали очи хвърляха към Затворника и Шестопръстия неопровержими ужасни обвинения, след което обезсилени падаха обратно.

— И така — каза след известно време дебелоликият, — разкаяхте ли се? Засрамиха ли ви сълзите на майките?

— Само това оставаше — отговори Затворникът, който загрижено наблюдаваше ту церемонията, ту някои от небесните тела, — а как мислите да ни изхвърлите?

Дебелоликият се замисли. Стариците-майки също замълчаха, след това една от тях се вдигна от праха, отърси се и каза:

— Насип?

— Насипът — каза Затворникът — ще отнеме пет затъмнения. А ние отдавна вече нямаме търпение да скрием нашия разобличен позор в пустотата.

Дебелоликият, лукаво присвивайки очи, погледна Затворника и одобрително кимна.

— Всичко разбират — каза той на някого от своите, — само се преструват. Попитай ги, може сами да предложат нещо?

След няколко минути почти до самия край на Стената на Света се издигаше жива пирамида. Тези, които стояха на върха, мижаха и криеха лица, за да не погледнат, не дай Боже, там, където свършва всичко.

— Нагоре, — изкомандва някой на Затворника и Шестопръстия и те, поддържайки се един друг, тръгнаха по неустойчивата върволица от рамене и гърбове към губещия се във висините край на стената.

Отвисоко се виждаше целия притихнал социум, който внимателно следеше отдалеч събитията, виждаха се някои незабележими преди това детайли на небето и дебелият маркуч, спускащ се към хранилката-поилка от безкрайността — оттук той изглеждаше не така величествен, както от земята. Като подскочи леко, сякаш върху буца, на края на Стената на Света, Затворникът помогна на Шестопръстия да седне до него и извика надолу:

— Ред!

От вика му някой в живата пирамида загуби равновесие, тя няколко пъти се разклати и се срина — всички изпопадаха надолу, до основата на стената, но никой, слава Богу, не пострада.

Както се бе вкопчил в студената ламарина на стената, Шестопръстият се вглеждаше в мъничките изподрани лица, в сивокафявите пространства на своята родина; гледаше в онзи неин ъгъл, където върху Стената на Света имаше голямо зелено петно и където бе преминало детството му. „Никога повече няма да го видя“ — помисли той и макар още да нямаше особено желание да го вижда някога, все пак гърлото му се сви. Той притисна към страната си малко парченце пръст с прилепнала сламка и мислеше колко бързо и необратимо се изменя всичко в живота му.

— Прощавайте, родни синове! — завикаха отдолу стариците-майки, поклониха се до земята и плачейки, започнаха да хвърлят нагоре тежки парчета торф.

Затворникът се повдигна на пръсти и силно извика:

Винаги знаех,

че ще напусна

този безжалостен свят…

Тук го улучи голямо парче торф, и той, разперил ръце и крака, полетя навън. Шестопръстият за последен път огледа всички останали долу и забеляза, че някой от далечната тълпа прощално му маха — тогава той помаха в отговор. После затвори очи и направи крачка назад.

Няколко секунди той безразборно се въртя в пространството, а после изведнъж силно се удари в нещо твърдо и отвори очи. Лежеше върху черна блестяща повърхност от непознат материал; нагоре се издигаше Стената на Света — точно същата, както изглеждаше от другата страна, а до него, протегнал ръка към стената, стоеше Затворникът. Той довършваше стихотворението си:

Но че ще стане така,

не допусках…

После той се обърна към Шестопръстия и с кратък жест му заповяда да стане на крака.