Виктор Пелевин
Затворникът и Шестопръстият (7)

7

За времето, докато Шестопръстият се занимаваше с гайките, цели десет свята преминаха в Цех номер едно. Нещо скърцаше и почукваше зад зелената врата, нещо ставаше там, и само като си помислеше за това, Шестопръстият се покриваше със студена пот и започваше да се тресе — но именно това му придаваше сила. Ръцете му забележимо се удължиха и усилиха — сега те бяха точно такива, както и на Затворника. Но това засега не водеше до нищо. Единственото, което знаеше Затворникът, бе, че полетът се осъществява с помощта на ръцете, а какво точно представлява той не беше ясно. Затворникът смяташе, че това е особен способ за мигновено придвижване в пространството, при който трябва да си представиш мястото, където искаш да попаднеш, а после да дадеш на ръцете мислена команда да пренесат там цялото тяло. Той прекарваше цели дни в съзерцание, опитвайки да се пренесе поне на няколко крачки, но нищо не излизаше.

— Навярно — казваше той на Шестопръстия — ръцете ни още не са достатъчно силни. Трябва да продължаваме.

Веднъж, когато Затворникът и Шестопръстият седяха в купчината парцали между сандъците и се вглеждаха в същността на нещата, се случи крайно неприятно събитие. Наоколо леко притъмня, и когато Шестопръстият отвори очи, пред него се показа огромното небръснато лице на някакъв бог.

— Их, къде се завряли — каза то, а след това огромните мръсни ръце хванаха Затворника и Шестопръстия, измъкнаха ги иззад сандъците, с невероятна скорост ги пренесоха през огромното пространство и ги хвърлиха в един от световете, не особено далеч от Цех номер едно. Отначало Затворникът и Шестопръстият се отнесоха към това спокойно и дори с известна ирония — настаниха се до Стената на Света и започнаха да приготвят убежища за душите си — но богът изведнъж се върна, измъкна Шестопръстия, погледна го внимателно, учудено млясна с устни, а после омота лапичката му с парче лепкава синя лента и го хвърли обратно. След няколко минути дойдоха наведнъж няколко богове — те хванаха Шестопръстия и почнаха да го разглеждат поред, издавайки възгласи на възторг.

— Това не ми харесва — каза Затворникът, когато боговете накрая върнаха Шестопръстия на мястото му и си отидоха, — лоша работа.

— Според мен също — отвърна изплашен Шестопръстият. — Може би ще е по-добре да сваля тази гадост?

И той показа синята лента, намотана около крака му.

— Засега по-добре не я сваляй — каза Затворникът.

Известно време двамата мрачно мълчаха, а после Шестопръстият каза:

— Всичко е заради шестте пръста. Избягаме ли оттук — сега вече ще ни търсят. За сандъците знаят. А може ли да се скрием някъде другаде?

Затворникът помръкна още повече, а после вместо отговор предложи да отидат до тукашния социум, за да се разсеят.

Но се оказа, че от далечната хранилка-поилка към тях вече се движи цяла депутация. Ако се съди по това, че преди да стигнат на двайсет крачки от Затворника и Шестопръстия, идващите към тях паднаха на земята и нататък продължиха да се движат пълзешком, те имаха сериозни намерения. Затворникът заповяда на Шестопръстия да отстъпи назад и отиде да изясни каква е работата. Като се върна, той каза:

— Такова нещо наистина не съм виждал. Прилича на религиозна община. Във всеки случай те са видели как ти общуваш с боговете, и сега те смятат за пророк, а мен — за твой ученик или нещо подобно.

— И какво ще стане сега? Какво искат?

— Викат ни при себе си. Казват, нещо е изправено, нещо е увито и тъй нататък. Нищо не разбрах, но мисля, че си струва да отидем.

— Да вървим — безразлично сви рамене Шестопръстият. Мъчеха го мрачни предчувствия.

По пътя бяха направени няколко натрапчиви опита да понесат Затворника на ръце и с голям труд им се удаде да избегнат това. До Шестопръстия никой не смееше не само да се доближи, но и да вдигне към него поглед, и той вървеше в центъра на голям празен кръг.

След пристигането поставиха Шестопръстия на високо хълмче от слама, а Затворникът остана в основата му и потъна в беседа с тукашните първосвещеници, които бяха около двайсет — те лесно се разпознаваха по подпухналите дебели лица. После той ги благослови и се изкачи на хълмчето при Шестопръстия, на който му бе толкова гадно на душата, че дори не отговори на ритуалния поклон на Затворника, което впрочем за паството изглеждаше напълно естествено.

Изясни се, че всички отдавна чакат идването на месията, тъй като приближаващият се решителен етап, който тук наричаха Великия Съд, вече дълго време вълнуваше народните умове, а първосвещениците дотолкова се бяха ояли и измързеливили, че на всички отправени към тях въпроси отговаряха с кратко кимване по посока на небето. Така че появата на Шестопръстия и ученика му се оказа много навременна.

— Чакат проповед — съобщи Затворникът.

— Надрънкай им нещо — измърмори Шестопръстият. — Аз нали съм глупак над глупаците, сам знаеш.

При думата „глупак“ гласът му затрепери и въобще се виждаше, че още малко и ще заплаче.

— Ще ме изядат тези богове — каза той. — Усещам.

— Е, стига. Успокой се — каза Затворникът, обърна се към тълпата в подножието на хълма и зае молитвена поза: отметна глава нагоре и вдигна ръце. — Ей, вие! — извика той. — Скоро всички ще отидете в ада. Там ще ви опекат, а най-грешните преди това ще ги мариноват в оцет.

Над социума се понесе въздишка на ужас.

— Аз, по волята на боговете и на техния пратеник, моя господар, искам да ви науча как да се спасите. За това трябва да победите греха. А вие знаете ли какво е това грях?

Отговорът беше мълчание.

— Грехът — това е излишното тегло. Греховна е вашата плът, тъй като именно заради нея ви поразяват боговете. Помислете: кое приближава ре… Великия Съд? Ами именно това, че обраствате с мазнина. Ибо слабите ще се спасят, а дебелите не. Истина ви казвам: никой костелив и блед няма да бъде хвърлен в пламъците, а дебелите и розовите всички ще са там. Ей, Господи! А сега станете и повече не грешете.

Но никой не стана — всички лежаха на земята и мълчаливо гледаха: някои към размахалия ръце Затворник, други в дълбините на небето. Мнозина плачеха. Като че ли речта на Затворника не се хареса само на първосвещениците.

— Защо говориш така — прошепна Шестопръстият, когато Затворникът се отпусна върху сламата, — че те ти вярват.

— А аз какво, лъжа ли? — отвърна Затворникът. — Ако много отслабнат, ще ги оставят на втори цикъл на охранване. А после може и на трети. Бог знае. Дай по-добре да мислим за нашите работи.