Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)
Форматиране и корекция
Диан Жон (2010)

Повече информация за сборника „33 любовни романа“, както и начин за покупка на електронното издание можете да намерите в официалния сайт на автора.

 

Издание:

Тихомир Димитров. 33 любовни истории

Българска. Първо (електронно) издание, 2010 г.

Корица: Пенко Скумов, 2010, http://skumov.backyardz.org

Редактор: Биляна Карадалиева, 2010, http://myrimes.wordpress.com

Лиценз

Поставянето на линкове е свободно. Използването на части или на цялото произведение за некомерсиални цели е позволено с посочване на автора и линк към оригинала. Използването с комерсиална цел се заплаща по споразумение. Публикуване на преработки не се допуска по никакви причини.

Как да възнаградя автора?

С ePay:

От: Меню Преводи — Изпратете пари на друг потребител в epay.bg

Получател: КИН 0962521724

Описание: книга

 

С Visa и MasterCard:

От: https://www.epay.bg/credit_wt.cgi

Получател: [email protected]

Описание: книга

 

С банков превод:

IBAN: BG74 CECB 9790 0088 6818 77

Централна кооперативна банка

BIC: CECBBGSF

Получател: Тихомир Димитров

Основание: КИН 0962521724 — КНИГА

 

Сърдечни благодарности!

 

За критики, мнения и впечатления относно съдържанието на тази книга, за издателски предложения и за достъп до цялото творчество на Тихомир Димитров, както и за обратна връзка с автора, моля посетете:

 

Писателския блог на Тишо.


33-lubovni-lovec.jpg

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби. Дървени греди по прозорците. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш. Перфектното убежище!

Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя, че ти наистина си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Потискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш покрай мен. Походката ти е спокойна. Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху теб. Дишането ми е уравновесено, пулсът — нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш“ в момента. За един от нас двамата това е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото „утре“ няма да има! Утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко дни те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите“: тежък пистолет със заглушител, къс меч и огнехвъргачка. Желязна щанга за разбиване на врати.

Небето е тъмно синьо, когато чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да спиш. Вадя щангата и натискам бравата с нея. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно стъпвам на първото стъпало. Прогнилата дървесина изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Отъпкана пръст, поръсена със слама. През краката ми щъкат гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила като склад на въглища през зимата.

Едва успявам да преместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш всичко това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега те кротко почиват, събрани върху гърдите ти. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е бяла, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват от допира на студения метал. Очните ябълки започват да се въртят под затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш по въпроса. Не и докато слънцето огрява тази част на планетата. Сигурно си ме чула още като приближавах с тихи стъпки в двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб. Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш за миг и тялото ти се отпуска. Главата ти клюмва встрани. Отделям я с помощта на меча. После вадя сърцето. Паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града щях да подпаля и къщата. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно почиствам черепа от саждите, за да го прибера в ловджийската чанта. Няма череп — няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на лицето, което само допреди няколко часа е прикривало красивата ти, но зловеща усмивка. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за тази усмивка в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

— В света на светлината бях мрак — питам го за паролата.

— В света на тъмнината ще бъда светлина — отговаря ми правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две най-обикновени торби. В едната има череп на вампир, а в другата — 33 хиляди долара в брой. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов.

— Наздраве! — вдигам чаша.

Бледото момиченце от другия край на масата леко кима с глава.

— Знаех си, че трябва да подпаля цялата къща!

— Да беше го сторил. Сега вече е късно.

— Вратата към мазето нарочно ли беше оставена?

— Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

— Майка ти беше умна и красива жена!

— Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

— Може ли преди това да си изпия уискито?

— Имаме цяла нощ на разположение.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Тази грешка ще ми коства живота. „Малката“ ме е проследила чак дотук, през целия град, по миризмата. Имат по-силно обоняние от кучетата. Бавно поставям пистолета на масата, в знак на добри намерения. Няма смисъл от съпротива. Не и докато слънцето огрява другата част на планетата…

Край
Читателите на „Ловецът“ са прочели и: